Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Canterbury Tales, (Обществено достояние)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Поема
Жанр
  • Няма
Характеристика
Оценка
5,8 (× 16 гласа)
Сканиране, разпознаване и начална корекция
stomart (2010)
Корекция
rlv (2011)
Корекция
maskara (2011)

Издание:

Джефри Чосър

Кентърбърийски разкази

 

Редактор: Блага Димитрова

Коректори: Евгения Кръстанова, Петя Калевска

Художник-редактор: Ясен Васев

Технически редактор: Олга Стоянова

Художник: Иван Кьосев

 

Издателство „Народна култура“, 1980


Пролог

Тук започва книгата с Кентърбърийските разкази.

Когато с благи дъждове април

бе мартенската жажда утолил

и беше влял във всяка суха жила

на пролетта живителната сила,

когато духна топлият зефир

и оживя задрямалата шир

от кълнове и слънцето начена

да преминава вече през Овена,

а птичките изгубиха съня си

(за песните им дните бяха къси

и сърчицата им се разтуптяха),

тогава много хора закопняха

смирено да поемат в дълъг път,

на славни мощи да се поклонят.

И тръгнаха от Норфолк и от Съри[1]

към древната обител в Кентърбъри,

пред мъченика свят да се помолят

да ги закриля и през тази пролет.

Така се случи, че на път за там

край Сутуерк[2] във хана неголям

веднъж за малко спрях да си почина

и там заварих весела дружина

от двадесет и девет души, сбрана

случайно и отседнала във хана,

преди да продължи за Кентърбъри.

Тук имаше и спални, и яхъри

достатъчно, за да дадат подслон

на всеки пътник и на всеки кон.

Накратко — бяхме настанени царски.

До заник слънце още по другарски

да поговоря, с всекиго успях

и бях приет набързо между тях.

На заранта, петлите щом пропяха,

напуснахме приветливата стряха.

Ала преди нататък да пристъпя,

доде минутата не ни е скъпа,

аз мисля, че от полза ще е даже

с по две-три думи да ви се разкаже

за всекиго от нас — в каква одежда

е пременен, какъв е, как изглежда,

а и каква е титлата му точна.

Та позволете с рицаря да почна.

О, този РИЦАР бе достоен мъж.

Откакто бе поел нашир и длъж

на походи, той тачеше честта

наред със волята и доблестта

и винаги бе пръв под знамената.

Със коня си обиколи земята.

В страни езически и правоверни

се славеше със подвизи безмерни.

Воювал беше за Александрия[3],

бе прекосявал Литва и Русия,

във замъците пруски беше спал,

на пирове безброй бе пил и ял

и помнеше голямата обсада

на крепостта на Алжезир[4] в Гранада,

издигал беше меч над Белмария[5],

Лайас го знаеше и Саталия.

Със кораби Великото море[6]

успял бе неведнъж да преоре,

в петнайсет битки, за да се срази

и три пъти неверните врази

край Термисен громил бе в схватка права

на името Христово за прослава.

Призван от анадолски християни,

бе влизал в бой с османските тирани.

Из краища далечни бе прочут.

Бе награждаван, но не бе надут.

Личеше си по всичко, че е умен.

Веднъж не изруга, не беше шумен,

напротив — кротък бе като девица.

И въобще той бе достоен рицар.

В одеждите си също бе приличен.

Красив бе конят, без да е накичен,

ездачът беше с бархетна жилетка,

нашарена от гъстата решетка

на ризницата му — подир сражение

направо бе поел на поклонение.

До него яздеше синът му — млад

ОРЪЖЕНОСЕЦ, влюбен и сърцат,

със ситни къдри и с очи възсини.

Той нямаше и двадесет години,

не бе висок, но беше с буйна кръв,

подвижен, бърз и силен като лъв

и вече бе воювал с кралска гвардия

във Артуа, във Фландария, в Пикардия[7].

Надяваше се с подвизи най-смели

благоволението да спечели

на дамата си. Носеше премяна,

извезана с цветя като поляна[8],

все пееше и свиреше с копнеж

на флейта. Като месец май бе свеж.

Ръкавите му висеха свободно.

Умееше да язди превъзходно

и съчиняваше си песни сам.

Фехтовчик беше и танцьор голям,

и между другото — художник славен.

А нощем спеше малко като славей.

Той бе вежлив — на общите ни маси

нарязваше месо и за баща си.

Слуги излишни нямаше със тях.

Един-единствен ЙОМЕН[9] аз видях —

в зелени дрехи, със зелена гугла,

с остригана глава и с кожа смугла.

На опнатия му широк колан

се полюляваше красив колчан —

стрелите трепкаха като гора

с корони от паунови пера.

Той знаеше прекрасно своя дълг.

В ръката си държеше опнат лък.

Такъв ловец едва ли друг познава.

Бе стегнал с ремък китката си здрава,

въоръжен бе с меч, със щит и нож,

а на гърдите му и ден, и нощ

личеше сребърният Христофор[10]

и тежък рог, със който свирят сбор.

По моему той горски стражник беше.

Сред нас една ИГУМЕНКА личеше

с усмивката си, кротка и свенлива,

а и с речта си богобоязлива.

Наричаше се майка Еглентина

и всички служби за отца и сина

тъй сладко пееше — е, да, през нос, но

затуй говореше пък френски сносно[11],

по стратфордски, със местен аромат

(парижкият й беше непознат).

А хранеше се просто като птичка —

на масата не пущаше трошичка

и пръстите си в соса не топеше,

месото най-внимателно държеше,

та в скута й ни капчица не падна.

Тя сякаш никога не беше гладна.

Пък устните си триеше тъй чисто,

че по ръба на чашата си нищо

да не остави, след като отпие.

Ядеше права, без да се превие.

И беше просто истински късмет

да си й на трапезата съсед.

Тя гледаше във всичко да се мери

със дворцовите фини маниери,

та всеки да я гледа с уважение.

Но по душа бе ангел без съмнение.

Сърцето й бе толкоз милостиво,

че даже за едно мишленце сиво,

попаднало в капана, би ридала.

По пътя сума кучки бе събрала,

гощаваше ги със месо и с мляко

и хълцаше от скръб и мъка, ако

ги понатупа някой мъж суров.

Тя цяла беше нежност и любов.

Под диплите на булото й скрити

като стъкло светлееха очите,

нослето беше с линия изящна,

устата — сочна, но прибрана, тясна,

а челото — високо цяла педя.

Самата тя не беше ниска — бледа,

пътуваше със дълъг черен шал и

с червена броеница от корали,

провесена свободно на ръката,

със скъпа златна брошка на яката,

гравирана с коронка върху скромния,

но смислен надпис: „Amor vincit omnia“[12].

След нея друга МОНАХИНЯ плаха

и трима КАПЕЛАНИ[13] вкуп вървяха.

С нас бе един КАЛУГЕР — божи жрец,

инспектор манастирски и ловец —

човек на място, годен за абат.

Конюшня имал, казват — цял палат.

С дрънкулки беше си окичил коня,

звънтящ като камбаните на оня

далечен манастир, във който той

понякога намираше покой.

На Бенедикт[14] суровите завети

чистосърдечно считаше за вехти,

а вехтото е на човека враг.

Ний трябва да сме с новото във крак.

Те и лова например забраняват

и, кой ги знай защо, си съчиняват,

че уж калугерът без манастир

бил нещо като рибата без вир.

Но той за всички тези номера

не давеше и пукната пара.

И прав си бе. Защо да хвърля труд

из книги да се рови като луд

или пък да се бъхти с пот на чело,

тъй както поучавал с реч и дело

светецът Августин[15]. Ако желае,

той нека сам да ходи да копае.

Монахът бе ездач, и то какъв!

Държеше хрътки само чиста кръв.

За две неща на всичко бе готов

и те са следните: езда и лов.

Ръкавите му бяха с ценна кожа

обточени отвред. Като велможа

си носеше качулката, която

забождаше с игла от чисто злато,

изваяна като любовен бант.

Плешив бе като тиква този франт,

лицето му от мас лъщеше цяло,

а имаше и доста тлъсто тяло,

очите му горяха с плам горещ,

главата му димеше като пещ.

С ботуши скъпи и със хубав ат,

той беше истински добър прелат.

Ядеше печен лебед на ручок

и конят му бе риж като мечок.

С нас бе на път и друг един монах —

брат КАРМЕЛИТ[16], доколкото разбрах.

Той беше веселяк подвижен, жив,

забавен, остроумен, приказлив,

накратко казано — калугер славен,

едва ли има някой нему равен.

Омъжил бил на своя собствен гръб

безброй девици. Той бил онзи стълб,

на който манастирът се крепял.

Със франклините[17] винаги дружал

и с някои жени в града, които

сам казваше, че изповядвал скрито,

но не по-зле от кой да е курат

(той в ордена си бил лиценциат[18]).

Изслушвал кротко всяко откровение

и най-охотно давал опрощение,

а епитимията[19] смъквал бърже,

щом грешникът кесията развърже.

Защото всяко щедро подаяние

е израз на дълбоко разкаяние —

ако платиш на бедния монах,

ти вече си изкупил своя грях.

Сред нас живеят тъй корави хора,

че колкото да ги гори позора,

не ще проронят и сълза дори.

Затуй да плащат вместо с плач — с пари.

Бе пълен капишонът му с карфици —

подаръци за разни хубавици.

Изобщо той обичаше живота.

Сегиз-тогиз посвирваше на рота[20],

а песнопоец беше — знаменит,

като момиче бял, ала набит

и силен като селски пехливан.

Познаваше по пътя всеки хан

и неговите знатни домакини,

отбягваше въшливи просякини,

прокажени, болнави и сакати.

Подбираше си по-добри познати,

ценеше свойта чест и своя пост.

Защо му е другар неук и прост,

без риза на гърба си. По-добре,

ако с търговците се разбере.

Щом някой може да му е полезен,

той с него беше услужлив, любезен,

сърдечен и усмихнат, то се знай.

Обхождаше редовно своя край,

за други просяци недосегаем —

ех, плащаше за окръга си наем,

но все пак му оставаха парици.

Дори от най-одрипани вдовици

успяваше със шепота си благ

да вземе и последния петак —

тъй сладостна молитвата му беше

(като кутренце, бедния, скимтеше).

Но дойдеше ли ред за братски съд[21],

тържествено се носеше гласът

на този съдник. Той блестеше цял,

загърнат като папа или крал

във скъпата си тежка пелерина.

И ако фъфлеше, туй бе причина

по-сладко всяка дума да звучи.

Той имаше омайващи очи.

Запееше ли в тъмното монаха,

очите му като звезди горяха.

Наричаше се Хуберд този брат.

С нас бе един ТЪРГОВЕЦ — мъж богат

със пъстри дрехи, с фландърски калпак,

е чаталеста брада и със мустак,

с ботуши лъскави, на едър кон.

Той обясняваше със важен тон

как в търговията растат парите,

как трябва да се защитят водите

помежду Мидълбург и Оруел[22].

Разбрахме, че е ловък и умел

в размяната на френските жълтици.

Кога край него се роят длъжници,

кога е сам длъжник — туй пазел в тайна.

Не бил направил ни една случайна

и неизгодна сделка. Той ни смая.

Но името му, бога ми, не зная.

С нас бе от Оксенфорд един ШКОЛАР[23],

във логиката задълбал със жар.

Кобилата му беше само кости,

самият той — изпосталял от пости

и винаги умислен и навъсен,

загърнал се във плаща си окъсан.

Не гонеше ни длъжност, ни имот,

далече бе от светския живот.

До одъра си имал наредени

двайстина книги[24] — черни и червени,

които и за купища пари,

и за дворци не би сменил дори.

Той беше философ — бедняк последен,

но на Платон и Аристотел предан.

Два гроша да заемеше, пак би ги

похарчил за учение и книги,

но молеше се дълго за душите

на тези, що му даваха парите.

Четеше с прилежание, със ум,

не вдигаше излишен, празен шум

и всяко кратко, ясно изречение

напълваше със смисъл и значение.

Готов бе да живее във забрава —

да учи само и да поучава.

Един наперен ПРАВНИК — цял сокол,

познат от катедралата „Сейнт Пол“[25],

пътуваше във тази кавалкада.

Той яздеше със сдържана досада,

но беше мъдър и възпитан мъж,

дела съдебни водил неведнъж

(разбрахме, че патент[26] особен има).

Със опитност и слава несравнима

натрупал бе и дрехи, и парцели.

Умееше добре да си постели

навсякъде. Е, взимаше рушвет,

но беше вредом тачен и приет.

Бе деловит, но даваше си вид

на още по-зает и деловит.

Той помнеше закони и процеси

от времето на Уилям[27] чак до днес и

умееше, когато се налага,

цял куп книжа да съчини веднага

така, че всекиго да убедят.

Със пъстра дреха бе поел на път,

с копринен пояс със ресни по края.

За него нищо повече не зная.

Стар ФРАНКЛИН яздеше до адвоката.

Сребристобяла беше му брадата,

а бузите — от злато, хем старинно.

Дробеше си в зори попара с вино.

Животът му изпълнен бе с наслада

и Епикур май дядо му се пада.

Той смяташе, че ако всеки ден

се веселиш, то значи, си блажен.

Къщовник бил, каквито има рядко.

Посрещал гостите си с пиво сладко

и с хляб — като светеца Юлиян[28],

а вино имал — да отвори хан.

Домът му с вити баници се славил,

той без месо и риба не оставал.

Препълнени подноси и бокали

над масата му като град валяли.

Според сезона, както е прието,

променял гозбите и питието.

Отглеждал в двора яребици едри,

а във вира — шарани и есетри.

Готвачът му бил майстор най-прочут,

но ако сосът не е гъст и лют,

тежко му. В хола чакали трапези

и ден, и нощ — за всеки, който влезе.

А пък в съда той бил същински лорд.

Видът му бе величествен и горд,

провесил бе на пояса си бял

копринена кесия и кинжал.

Той бил шериф и ревизор, и воин —

от всичките васали най-достоен.

ТЪКАЧ И ДЪРВОДЕЛЕЦ, и ШАПКАР,

и ТАПИЦЕР, и БОЯДЖИЯ стар,

облечени с костюма скъп и с плаща

красив на свойта гилдия цъфтяща,

се движеха на група най-отпред

със ножници, излени не от мед,

а от сребро, с кесии и колани

копринени, умело изтъкани.

Все граждани изрядни, превъзходни —

за старши на гилдхола[29] бяха годни

и всеки очевидно бе призван

да бъде достолепен алдерман[30].

Заможни бяха всички и охолни,

а и жените им ще са доволни

да ги посрещат с почит тук и там,

навсякъде да ги зоват „ma dame[31]

и шлейфа им със завист да поглеждат,

когато чело пред олтара свеждат.

Те водеха един ГОТВАЧ дебел —

обичаха да хапнат млад петел

със нещо кисело или лютиво.

Стар познавач на лондонското пиво,

той пържеше, забъркваше яхнии

и правеше чудесни курабии.

Но глезенът му беше пълен с гной,

та нямаше, горкият, миг покой.

И все пак в готвеното бе юнак.

От Дертемуте[32] бе дошъл МОРЯК.

Качил се върху пони пепеляво,

той креташе със него криво-ляво.

Под късата му шаячна наметка

сегиз-тогиз се виждаше да светка,

привързан с дълъг шнур, голям кинжал.

От слънцето той бе помургавял

и бе приятен и достоен мъж.

От винцето си сръбна неведнъж,

додето нашият търговец спеше.

За съвестта си грижа не береше.

Превземел ли във битка нечий кораб,

зад борда хвърлял неговите хора.

Той беше майстор в своето море

и всеки пристан знаеше добре.

Избягвал вред теченията скрити,

подводните скали и плитчините,

издавал мъдро заповеди смели.

Брадата му сто бури бяха вели.

Чак от Готландия[33] до Гибралтар

той помнеше без грешка всеки фар

и всеки залив топъл и студен.

Гемията се казваше „Мадлен“.

Пътуваше във нашата дружина

и ДОКТОР по хуманна медицина,

какъвто вий ще търсите със свещ.

Той беше в астрологията вещ

и пациентът трябваше да чака

благоприятен час по зодиака,

преди лечението да започне.

Но хороскопите му бяха точни.

На всяка болест, тежка и опасна,

причината за него беше ясна

и проста: влага, суша, жар и студ[34].

Той беше лекар сръчен и прочут

и според болката на млад и стар

предписваше веднага някой цяр.

Аптекарите тези рецептури

превръщаха в таблетки и микстури —

те до един приятели му бяха,

печалбите поравно си деляха.

Той беше учен, беше запознат

със Ескулап, Разес и Хипократ,

с Диоскорид, Бернард и Гилбертин,

с Руф, Авейрос, Али и Константин,

със Дамаскин, Серапион, Гален,

със Авицена и със Гатисден[35].

Ядеше скромно, без да прекалява,

ала диетата му беше здрава.

Към библията нямаше влечение —

прочел бе стихче — две за развлечение.

Облечен беше с алени и сини

като априлското небе коприни,

но малко харчеше, макар че сума

пара натрупал, казват, в дни на чума[36].

Понеже златото е ценен лек[37],

събираше го нашият човек.

Една ТЪКАЧКА бе дошла от Бат,

така изкусна в своя занаят,

че в Гент и в Ипър[38] нямало такива.

Бе глуховата, ала приказлива.

Във църква влизаше със преднина

и ако друга някоя жена

я пререди, така ще се разсърди, —

че ще забрави всяко милосърдие.

Забрадките, които беше взела,

за да се пременява с тях в неделя,

тежаха десет пуда — цял товар.

Чорапи носеше червени — жар,

ботушки — тесни, с кожа още влажна.

Тя беше румена, красива, снажна

и цял живот почтено бе живяла,

със пет мъже във църква се венчала,

а колко любила като мома —

и тя дери не помнеше сама.

Три пъти божи гроб бе посетила,

реки далечни беше прекосила,

бе ходила във Рим, във Кьолн, в Болоня,

в Галисия — къде ли не! Със коня

обиколила бе света комай.

Бе целомъдрена, но не докрай.

А кръглата й шапка върху кока

стърчеше, като боен щит широка.

И яздеше тя, без да се поклаща.

Изпъкваха бедрата й под плаща,

а на петите й звънтяха шпори.

Обичаше със всички да бърбори.

На любовта, за раните опасни

тя знаеше лекарства ефикасни.

С нас бе дошел на път от край далечен

един СВЕЩЕНИК беден, но сърдечен[39],

богат с дела, със помисъл и знание

възвишени. Христовото писание

той проповядваше във своя храм

с божествено вълнение и плам.

Бе винаги прилежен, работлив,

в нещастието — твърд и търпелив.

Онези, що не плащаха десятък,

анатемосваше, но беше кратък

и по му беше присърце да дава

на бедните си братя и тогава,

когато сам бе гладен, бос и гол.

Доволен бе да има хляб и сол.

Енорията си — поле обширно,

обхождаше и в дъжд, и в пек неспирно,

да подкрепи във болест и в беда

отрудените божии чада.

Вървеше пеш и в зимен студ, и в зной.

За паството си пример беше той.

Научил бе от библията свята,

че преди думите вървят делата.

Ако и златото ръжда прихване,

то със желязото какво ще стане!

Щом отчето спечели лоша слава,

и простият човек се покварява.

Такъв отец до днес не бях видял.

Не гонеше ни почести, ни злато,

презрението бе му непознато,

на божието слово беше жрец

и сам го следваше като светец.

До него бе и брат му — стар ОРАЧ.

Той цял живот на нивата до здрач

превивал гръб, вършал, орал и жънал.

Работник неуморен, в пот потънал,

живееше си в мир, бе благ по нрав.

Печален, весел, болен или здрав,

на бога беше предан от сърце,

помагаше на цялото селце

и с труд и жито плащаше редовно

десятъка в стопанството църковно.

Той яздеше една кобила стара[40].

Сега остават само МЕЛНИЧАРЯ,

стар СТЮАРД[41], ИКОНОМ, потеглил с нас,

и още двама, а след тях и аз.

За МЕЛНИЧАРЯ първо — той бе як

и мускулест като биче селяк.

Навсякъде бе първи във борбите

и винаги отмъкваше овните[42].

Едва ли имаше такова село,

където всяка порта с голо чело

да не изкърти, ако се затича.

Червена като козина лисича

и като плоска четка с косми къси,

брадата му стърчеше. На носа си

той имаше израстък — топче тлъсто,

обрасло с рижа четина нагъсто.

Широки, черни ноздрите му бяха.

На пояса му щит и меч тежаха.

Устата му приличаше на пещ.

В шегите беше и от шут по-вещ,

но бе мошеник с грехове безбройни,

крадеше мливото със крини тройни.

Облечен беше този юначина

с наметка бяла и качулка синя.

На гайда свиреше добре. На път

такива веселяци се ценят.

С нас яздеше на кон висок и враг.

стар ИКОНОМ в един студентски хан[43].

В покупките на рабош или в брой

бил опитен като търговец той.

Въртял така изкусно пазарлъка,

че все в печалба бил, и то без мъка.

Нима не е туй божа благодат —

един човек неук и простоват

по ум и учените ни надмина!

Той хранеше магистри трийсетина,

между които — десет най-умели

прависти. Тях навред ги биха взели

да бранят доходите и земята

на кой да е велможа във страната,

така че той да кара цял живот

без грижи за семейния имот,

със име чисто и ненакърнено

Те бяха мъдри хора несъмнено,

но този иконом и тях дори

успял бе неведнъж да надхитри.

Сега за СТЮАРДА — слаб холерик

с лице обръснато като шиник,

със щръкнали уши и с лъскав лоб,

на колело остриган като поп,

с нозе — пищялки дълги, сухи, прави.

Той можеше веднага да се справи

със всеки ревизор и всеки бирник.

Държеше не един хамбар и зимник

под свой надзор и знаеше в дъжда

и в сушата как ще расте ръжта.

На господаря птиците, овците,

говедата, конете и свините,

и складовете, и книжата ценни

на него лично бяха поверени.

На този пост той дълго се държал —

да го измести никой не можал.

Измамите и сделките нечестни

на всеки ратай бяха му известни

и още щом му чуеха гласа,

слугите тръпнеха. Накрай леса

си беше вдигнал къща — цял палат,

и вече бе навярно по-богат

от своя лорд. Умееше хитреца

да го зарадва, да му се хареса

и да получи някоя похвала,

кесии, гугли или наметала.

Разправяше ни той, че като млад

бил дърводелец в своя роден град.

Добър бе конят му, но с бавен ход,

сив, на петна — наричаше се Скот.

Под синята наметка беше скрита

една кама, с ръжда и прах покрита.

От Норфолк този Стюард бе дошел,

градецът му се казвал Болдзуел.

Като монах загърнат и приведен,

той винаги се влачеше последен.

Със нашата дружина бе на път

и ПРИСТАВ от един църковен съд[44]

с очички тесни, розов и пъпчив,

като врабец лукав и похотлив.

Окелявяла беше му брадата.

От него вредом бягаха децата.

С олово, сяра, луга и живак

се бе лекувал дълго, ала пак

след всички тези мазила, мехлеми

той бе покрит със струпеи, с екземи

и с буци, по-големи от юмрук.

Обичаше да хапне чесън, лук,

а сръбнеше ли вино хубостника,

започваше да пее и да вика,

червен до синьо ставаше носа му

и бъбреше латински думи само

(научил беше две-три изречения

все от съдебните постановления —

нали ги слушаше от мрак до мрак!).

Известно е, че кой да е глупак

по-хубаво от римски папа даже

ще съумее „Watte“[45] да ти каже.

Но този пристав със лице петнисто

научил бе да казва доста чисто:

„Questio quid iuris“[46]. Шмекер стар!

Добре е да го имаш за другар.

За кана вино и филджан ракия

такъв ще позволи и гивендия

в леглото да си заведеш направо,

ала глупеца ще оскубе здраво.

Съветваше познатите си скрито

да си живеят весело и сито,

от анатемата да се не плашат,

кесиите си само да разпашат.

„В кесията ти скрит е, братко мой,

ключът на рая“ — учеше ги той.

Но лъжеше. Ако си сторил грях,

ти трябва да живееш в смъртен страх

от анатемата, а не на завет.

Че сетне има и significavit[47].

Дружеше той с момичетата млади,

опитали греховните наслади,

и гледаше от полза да им бъде

и да смекчава техните присъди.

С голям венец тилът му бе покрит.

Той носеше кравай наместо щит.

Със него бе приятелят му стар

от Ронсивал[48], донесъл цял товар

със индулгенции от Рим тъдява

на християните да ги продава.

Той пееше „Любов, ела при нас“,

а приставът със гръмкия си бас

пригласяше. Коси като въжета

от лен се спущаха върху жакета

на този мъж и той като девица

редеше ги къдрица по къдрица.

Къдриците не бяха много гъсти,

но той ги галеше с трептящи пръсти,

а капишонът в поша беше сложен.

Тъй яздеше той — гологлав, разрошен,

по най-последна мода пременен,

в очите с блясък котешки — зелен.

На шапката си бе пришил Исуса[49],

а в скута му видяхме да се друса

торбата с още топли индулгенции.

Гласът му беше като на козленце и

брадичката му — чисто гола, лъсната —

като че ли току-що бе обръсната.

Изглежда, беше, бедният, скопец.

Но в търговията си беше спец.

Един парцал от някакъв чаршаф

представяше за царствения шарф

на Богородица. На дън торбата

се валяха парчета от платната

на лодката, в която сам Христос,

пристигнал по вълните, влязъл бос,

и меден кръст със стъкълца най-прости,

и стъкленица с дребни свински кости.

Продаваше на всеки срещнат поп

от тези си реликви цял вързоп

и за един ден можеше да вземе

пари, събирани от сума време.

Прехвалваше си стоката без срам и

успяваше мнозина да измами.

Но в църквата бе пастор превъзходен.

С урока си възвишен, благороден

събуждаше божествени желания

за подвизи и за пожертвования.

Все пееше за обич, за добро

и знаеше, че повече сребро

в кесията си всеки е донесъл,

затуй гласът му бе гръмлив и весел.

И тъй, накратко ви разказах аз

за дрехите на всекиго от нас,

за нрава му и по каква причина

се беше сбрала нашата дружина

край Сутуерк, във хана неголям.

Сега е време да се върна там

и да си спомня някои неща —

например как прекарахме нощта,

как почна дългото ни поклонение

и как се случи всяко приключение.

Но искам преди туй да ви помоля —

повярвайте, че не от лоша воля

записвам всяка дума на листа

тъй, както сам от нечия уста

съм я дочул. Добре ви е известно,

че всичко трябва да повториш честно

и точно, без промени при това,

като предаваш хорските слова.

Макар самия ти да не говориш

тъй дълго и тъй грубо, що да сториш?

Нима ще си измисляш нови думи,

неверни притчи, разкази и глуми?

Не, по-добре ти всичко повтори —

и близките си не щади дори.

Христос говори също нашироко

в писанието, но нима порок е

това? Платон е казал за словата,

че трябва да са братя на делата.

Ще ви помоля да ме извините,

ако съм смесил хора знаменити

със низшите по общия ни друм.

Отдайте туй на простия ми ум.

Стопанинът ни нагости чудесно,

месото беше хубаво и прясно,

а виното бе пивко, но искреше —

от него чак главата се въртеше.

Достоен мъж, способен за маршал[50]

на най-изискания дворцов бал —

със огнен поглед, едър и охранен,

той бе почтен и славен лондончанин.

Във приказките беше дързък, смел,

ала възпитан, сдържан и умел.

Обичаше той веселбата шумна.

Подир вечеря изведнъж му хрумна

да ни даде приятелски съвет,

възторжено от всички ни приет.

Той каза: „Господа, ще ви призная,

че от години вече аз не зная

тъй весела дружина, тъй отбрана

да е отсядала да спи във хана.

Тук всички вие сте добре дошли

и нека всеки да се весели,

додето иска като пръв велможа.

Но още нещо аз ще ви предложа.

Вий утре тръгвате за Кентърбъри,

за святата обител. Бог добър е

и той ще ви закриля без съмнение.

Но не оставайте без развлечение,

защото радостта не е голяма,

когато яздиш като риба няма.

Та както казах и преди, за вас

една идея вече имам аз.

И още тозчас ще ви я открия

с молба за вашата благословия.

В зори, щом оседлаете конете,

сегашните ми думи си спомнете

и ако се оплачете от скука,

главата аз ще си отрежа тука.

Кълна ви се във гроба на баща си.“

Ний всички му повярвахме завчас и

без много-много да се двоумим,

решихме с него да се съгласим

и го помолихме да продължава.

Той каза: „Чуйте, господа, тогава.

Ще гледам с две-три думи да успея

да ви изложа своята идея.

До Кентърбъри пътят не е кратък,

но ако всеки между вас нататък

два разказа разкаже, след това

назад ако прибави още два,

вий ще хвърчите леко като птички.

А този, който надприказва всички

с истории хем умни, хем забавни,

със весели шеги, с поуки славни,

той за награда ще получи пир,

когато се завърнем най-подир

и спрем отново да починем в хана.

Самият аз не искам да остана

от веселбата настрани. Ще ходя

с вас — път да ви показвам, да ви водя.

И ако някой има намерение

да не изпълни моето решение,

разноските на всички ще плати.

Но мили гости, времето лети.

Съгласни ли сте? Казвайте веднага,

че овреме жена ми да ме стяга.“

Ний всички начаса се съгласихме

и със Ханджията се спазарихме

водач по пътя дълъг да ни бъде,

най-хубавия разказ да отсъди

и сетне в хана пир да уреди

за разказвача, който победи.

Закле се всеки, че ще изпълнява

повелите, които той ни дава.

След туй отново ни наляха вино,

ний пихме и по стаите си чинно

се пръснахме да дремнем до зори.

Преди небето да се озари,

стопанинът започна да ни вдига,

като петел над нас изкукурига,

събра ни долу и поведе строя.

Но на свети Томас до водопоя[51],

когато стигнахме, той спря и рече:

„Любезни господа, на път сме вече

и нека да пристъпим без подкана

към договора, сключен снощи в хана.

Да видим кой ще бъде пръв сред вас —

той разказа не почне ли завчас,

разноските на всички ще плати.

Ако ви лъжа, да ме сполети

проклятието най-немилостиво:

до гроба вече да не вкуся пиво.

Но жребият реда ви ще реши.

Безстрашни рицарю, не се плаши!

Игуменке, тегли и ти наслука!

Школарче, хайде, туй не е наука!

Елате, проверете си съдбата!“

И взеха да тършуват из торбата.

Накъсо казано, така се случи,

че думата пръв рицарят получи

и ний зачакахме със нетърпение

съгласно снощното споразумение

да чуем разказа на този воин.

Защото беше той човек достоен,

изпитан в много страшни боеве,

и словото си никога на две

не правеше. Той знаеше дълга си.

Не се усмихна, нито се навъси,

а рече: „Щом играта почва с мен,

да бъде жребият благословен.

Встъплението вече е готово.“

Със тези думи тръгнахме отново.

Той весело замахна със ръка

и почна своя разказ ей така.

Тук завършва прологът на тази книга и пак тук започва първият разказ, който е Разказът на Рицаря.

Бележки

[1] Норфолк и Съри са графства в Англия, Кентърбъри е градче в Южна Англия. Тук се намира историческата Кентърбърийска катедрала — средището на английската църква. Кентърбърийският мъченик е архиепископът Томас Бекет, някогашният канцлер на крал Хенри II (XII век). Бекет е водил упорита борба срещу краля за независимост на църквата от короната и е бил съсечен в катедралата от кралски наемници. Скоро след това римският папа го е канонизирал за светец. — Б.пр.

[2] Сутуерк — е тогавашното произношение на Саутуърк — предградие на Лондон на южния бряг на Темза. (Почти всички географски названия и собствени имена, които се срещат в книгата, са запазени от преводача в старинните им форми, в които са били познати на Чосър и неговите съвременници — англичаните от XIV век.

[3] Александрия е била превзета от Пиер Лузинян, краля на Кипър, през 1365 г. Пак той е „освобождавал от неверниците“ Саталия (сегашната Адалия — в Мала Азия) през 1352 г. и Лайас (сегашния Айас — в Армения) през 1367 г. — Б.пр.

[4] Алжезир (сега Алхесирас) — е бил отнет от краля на Гранада през 1344 г. — Б.пр.

[5] Белмария е неправилно произношение на Бен Марин. Заедно с Тремисен (сега Тлемсен — в Алжир) са били мавритански княжества. — Б.пр.

[6] Великото море е библейското название на Средиземно море. — Б.пр.

[7] Артуа, Фландрия и Пикардия са били полесражения през време на Стогодишната война между Англия и Франция. — Б.пр.

[8] Оръженосецът е облечен по модата на придворните на Ричард II, които са се прочули с разточителността си. — Б.пр.

[9] Йомен — свободен селянин земеделец, задължен да съпровожда своя феодал по време на война. — Б.пр.

[10] „Сребърният Христофор“ — свети Христофор се е считал за закрилник на горските стражници през онази епоха. Поради това мнозина от тях са носили амулети с лика му. — Б.пр.

[11] „Затуй говореше пък френски сносно…“ — игуменката очевидно е говорила на англо-норманската разновидност на френския, която се е запазила дълго време като език на двореца, съдилищата и манастирите в Англия. — Б.пр.

[12] „Amor vincit omnia“ — „Любовта побеждава всичко“ (лат.). Това изречение е доста двусмислена парафраза на евангелисткото: „Над всичко е любовта“ (I послание до коринтяните, XIII, 13. В еклога X на Вергилий четем следния стих: „Omnia vincit amor“. Думата „любов“ тук едва ли е употребена в нейното религиозно значение. — Б.пр.

[13] Капелани — манастирски свещеници. — Б.пр.

[14] Свети Бенедикт — основател на ордена на монасите — бенедиктинци (живял през 5-и век). — Б.пр.

[15] Августин — първият кентърбърийски епископ (7-и век). — Б.пр.

[16] Кармелит — представител на един от ордените на монасите — скитници, които събирали по къщите и пътищата помощи за манастирите, за бедните и недъгавите. Всеки от тях имал определена област на действие. — Б.пр.

[17] Франклините са заможни земеделци, притежаващи наследствени имения. — Б.пр.

[18] Лиценциат — монах, на когото е разрешено да изповядва грешници. — Б.пр.

[19] Епитимията е наказание, наложено от духовна власт — постене, лишаване от причастие и т.н. — Б.пр.

[20] Рота — музикален инструмент, подобен на цигулката. — Б.пр.

[21] Братски съд — публично помирение на спорещите, извършвано от духовни лица в определени дни. — Б.пр.

[22] „да се защитят водите помежду Мидълбург и Оруел“ — морският път Мидълбург — Оруел е бил един от главните търговски пътища между Холандия и Англия. За охрана на търговските кораби от пиратски и военни нападения през 14-и век е била създадена специална флота. — Б.пр.

[23] С нас бе от Оксенфорд един Школар… — Оксенфорд е старото име на известния университетски град Оксфорд, чиито първи колежи са построени през 13-и век. „Школар“ трябва да означава средновековен учен мъж, който обикновено цял живот трупа знания в университета, пише съчинения и се занимава с тайнствени науки. — Б.пр.

[24] Двайсетина книги са съставяли внушителна библиотека за онова време. Самият Чосър, всестранно образован човек, е притежавал около 60 тома — сбирка, която представлявала голяма ценност. — Б.пр.

[25] „Познат от катедралата «Сейнт Пол»“ — По времето на Чосър съдебните процеси са били прекратявани по обед и адвокатите заедно с клиентите се събирали на съвещание в катедралата „Сейнт Пол“. — Б.пр.

[26] Патент — специално пълномощие, дадено от краля. — Б.пр.

[27] Уилям — Уилям Завоевателя (ІІ-и век). — Б.пр.

[28] Светеца Юлиян — закрилник на пътешествениците и патрон на гостоприемството. — Б.пр.

[29] Гилдхолът е бил административният център на занаятчийската гилдия. — Б.пр.

[30] Алдерман — член на лондонското градско самоуправление. — Б.пр.

[31] „да ги зоват ma dame…“ — Жените на алдерманите получавали правото да се наричат „мадам“, да заемат почетно място в цървата и да носят шлейф с определена дължина. — Б.пр.

[32] Дертемуте — тогавашното име на град Дартмут, важно средновековно английско пристанище на Ламанша.

[33] Готландия — земите край Балтийско море. — Б.пр.

[34] „Влага, суша, жар и студ“. — Според средновековната медицина човешкото тяло представлявало съчетание на четири елемента, които се намирали под влиянието на телесната топлина. Тези елементи били: земята (студена и суха), водата (студена и влажна), въздухът (жарък и влажен) и огънят (жарък и сух). Болестите са се считали за нарушение на баланса на тези качества в организма. Лечението зависело от положението на звездите и не можело да се провежда по всяко време. — Б.пр.

[35] Списъкът на медицинските авторитети в средновековна Европа започва (може би иронично) с патрона на медицината бог Ескулап и включва много известни имена от античността и Средновековието. Между тях са и съвременниците на Чосър, английските медици Бернард, Гилбертини Гатисден. — Б.пр.

[36] „В дни на чума“. — Навярно Чосър има пред вид страшната чума, която през 1348–1349 г. е вилняла из цяла Европа и е покосила половината население на Англия, поради което е била наречена „черната смърт“. Възможно е също този пасаж да се отнася и за по-късната епидемия — през 1369 г. — Б.пр.

[37] „Златото е ценен лек“. — По онова време се е смятало, че златото лекува сърдечни заболявания. Иронията тук се базира именно на това схващане. — Б.пр.

[38] Гент и Ипър са се славили със знаменитите си тъкани из цяла Европа. Център на тъкачеството в Англия е бил старинният град Бат. — Б.пр.

[39] „Един свещеник беден, но сърдечен.“ — Портретът на свещеника и неговият начин на живот показват, че той е лолард — последовател на знаменития реформатор на английската църква Уиклиф. — Б.пр.

[40] „Той яздеше една кобила стара“ — язденето на кобила се считало за признак на крайна бедност и е било унизително. — Б.пр.

[41] Стюард — управител на имение. — Б.пр.

[42] Овните са били обикновената награда за най-добрите борци. — Б.пр.

[43] Студентски хан — общежитие на студентите прависти. — Б.пр.

[44] „Пристав от един църковен съд“ — човек, който призовава грешниците пред църковните съдилища, които по онова време са дублирали светските. Тези пристави са имали право да налагат глоби за неспазване на постите, за нередовно заплащане на църковния десятък, за прелюбодеяния и нарушения на нравствеността. — Б.пр.

[45] „Watte“ — неизвестно значение. — Б.пр.

[46] „Questio quid iuris“ — „Въпросът е какво казва законът“ (лат.) — формула, с която започва съдопроизводството. — Б.пр.

[47] Significavit — първата дума от присъдата, произнасяна при заточаване на отлъчен от църквата грешник. — Б.пр.

[48] Ронсивал — Ханът за поклонниците в Ронсивал (Навара) имал клон в Лондон, където се водила търговия с индулгенции и реликви. — Б.пр.

[49] „На шапката си бе пришил Исуса“ — изображение на Исус Христос върху плат. — Б.пр.

[50] Маршал — уредник на бал или друго тържество, който посреща и представя гостите. — Б.пр.

[51] Водопоя на свети Томас е ручей, кръстен на името на Томас Бекет и намиращ се на две мили от Лондон по пътя за Кентърбъри. — Б.пр.