Иван Вазов
Хъшове (5)

Явление 1

Гробев (влазя с Христовича). Влакът днеска щял да пристигне късно, един час по-късно… Да бях знаял, да не бързам. Трябва да се чака. (Сядат.)

Христович. Тия закъснения често се случват от няколко време насам… Както и да е, довечера си в Александрия. Да пием по една бира. (Чука на масата; на гарсона, който влазя.) Три хладни пива… Горещо. (Брише се.)

Гробев. Страшно пече днес… Ти кога ще се върнеш в Браила?

Христович. Други ден навярно.

Гробев. И днес ще стигнат руски доброволци. Войната между Сърбия и Турция официално не е обявена, а московците валят ли, валят.

Христович. Разбира се, кой е главнокомандующият в Сърбия? Генерал Черняев.

Гробев. Сега да ги видим нашите чапкъни? Да ги видя сега на работа? Сега да им видим народните чувства. Толкова години става ни глушат с патриотизъм!

Христович. И аз вчера думах същото на Манолева: всичките ще останат тука да политиканствуват… А Сърбия, може да се каже, най-много на българите се надява.

Гробев. Де им е въстанието? Сториха само да се изколят сто хиляди невинни българи! Въстание! Помия! Питаха ли някого, като правиха въстание? Представете си, вчера не — завчера — иде някой си Македонски — вагабонтин, в кантората. „Що дириш?“ — питам го. Каже: „Помощ искам за няколко бедни хъша, които ще идат доброволци в Сърбия.“ Ха-ха-ха! Чувате ли? Македонски някой си търси пари за бедни доброволци! Тия хора не се срамят, като лъжат! Изпъдих го.

Говедаров (седи на друга маса с вестник в ръка и често поглежда на беседующите).

Христович. Тоя Македонски е цял разбойник. Нали ме дави и мене?

Гробев. Знам… Бербанти! Срам те е да се кажеш, че си българин.

Говедаров. Не хулете така тия нещастни хорица. Спомнете си, че и Македонски се би в България.

Христович. Моля ви, господине: като се би, какво направи?

Говедаров. Все повече нещо, отколкото вие и аз, които седим спокойно в Букурещ и за да убием времето, клеветим народните мъченици.

Гробев (сочи на прозореца). А бе да не бъде оня там високият с ризницата, дето разправя нещо с ръце? (Гледат и двамата по същата посока.)

Христович. Ах! Той е Македонски. Каква е тая ризница.

Говедаров. Той отива доброволец в Сърбия.

Гробев. Там има още няколко души дриплювци наши.

Христович. Да, знаете ли кои са тия? А, propos, това ще изстуди ентусиазма на господина Говедарова за „народните мъченици“! Четворица — видиш ли ги? — са пуснати преди един месец из затвора в Браила, дето лежаха цели четири години. Влазят в кантората на Крецулеска, отварят с някакви си инструменти касата му и отнасят около две хиляди наполеона в пари и бонове.

Гробев. Ха-ха, чухме тогава за тая кражба, тя направи голям шум.

Христович. Не можа да се улови само майсторът им за трошене каси, някой си руснак, Шандòр Новицки… От тоя срам цяла година в Браила се сърдех, ако ми кажеха българин… А другият им тартор, някой си Владиков, го съдиха, но го оправдаха, че нямало улики против него. Стоя само шест месеца предварителен затвор. А всеки знаеше, че той беше даскалът им. Веке оттогава изгуби се този господин… Само тия четворица си изтеглиха цялото наказание. Аз най-много ми е жално в тях за сина на Бръчкова, от Свищов, търговец почтен и пръв. Хлапак на двайсет години: изгалатиха го, та побягна от баща си и се пропадиса момчето с тия вагабонти.

Гробев. А тоя Македонски беше ли и той с тях в тъмницата?

Христович. Само три месеца стоя там: кога да стане обирът, същия ден той беше запрян, задето ме дави. Късмет има… Любопитно е, че той, откак го пуснаха, ходеше всеки ден при другарите си да ги нагледва, да им носи бунтовни брошури, ядене, тютюн и други такива. А не работеше нищо! Отде взимаше пари да им купува такива слободии? Разбира се, от крадените пари.

Гробев. Сега ни лук яли, ни на лук мирисали.

Христович. А знаете ли в трибунала какъв мотив представиха тия почтени господа за кражбата?

Гробев. Какъв?

Христович. Представете си: изповядали, че целта им била патриотическа, народна! Да дойдат да те съблечат гол в името на народа! Днес всичките благородни думи са в устата на нехранимайковците.

Гробев. Не откраднаха ли и мене лани новия ми цилиндър в градината на Ставри и го изпиха в една кръчма за народна слава! Простуди ми се главата, доде го дирех.

Христович (към Говедаров). Е, господин Говедаров, насмивахте се със случката с Гробева? Нали е смешно? Какво казваш ти по повод на тия „народни мъченици“, които чупат врати и пробиват железни каси, уж да въоръжават чета някаква!

Говедаров. А това беше истина: вие не бихте дали счупена пара за такава цел; те и сега, видиш ли, тръгват за сръбската война, всичките.

Гробев (назира). А бе наистина, някои с чантички и с левчета по шапките!

Христович. Маскарад цял. В Сърбия, като идат, ще останат по механите.

Гробев (гледа към буфета). Кавга вдигнаха там с някои чужденци. Идат насам и викат.

Христович (става). Скандал! Скандал! Ей ги и тука пияни. Да излезем, Гробев!

Говедаров (сам). Не мога да удържа възмущението си, когато слушам такива бездушни хора. Малко ли бяха страданията на момчетата? Поне сега — малко повече великодушие! (Гледа към кулисите.) Но каква е тая работа! Какво викат!

Явление 2

Македонски (продължава разпалено да вика, като прави силни ръкомахания някому в кулисите. В лявата ръка държи лист). Гаврите се, а? Туркофили! Варвари! Срам на европейския народ! Ако ви чуя още един път да викате: „Вива Абдул Керим!“ — ще ви счупа зъбите, да помните кой е Македонски… Или бъдете християни, или се махвайте оттука да ви не гледам. България гори, а вие се гаврите и крещите: „Вива Туркия!“ Ще видим вашите туркиански герои каква ще я одрискат, ще ги смажем до един… Да живей генерал Черняев!

Попчето (удря по масата). Долу Турция!

Глас (из кулисите). Варвари булгари!

Хаджият (удря сърдито по масата). Долу! Долу! Долу!… Позор!

Мравката. Вива България!

Бръчков (в изступление спуща се нататък с издигнат юмрук). Злодейци! Безсрамници! Африканци!

Говедаров (приближава го). Бръчков, моля те, остави се!

Бръчков (дърпа го). Остави ме, Говедаров! (Спуща се.)

Говедаров. Бръчков, помисли си, че подир малко тръгвате. И билети взехте. Ако ви задържи полицията поради скандал, ти, най-малко, ще се вайкаш после. Вразумете се, господа. (Към гарсона.) Пиво!

Явление 3

Бръчков (обърнат към русите). Да живей славянството! Да живей велика Русия!

1-й русин (на другаря си). Вот что, брат, здесь тоже русские люди, что ли? Ну-ка, не понимаешь?

2-й русин. Как же, они наши братья болгари.

1-й русин. А мы куда же теперича, граф? В Сербию собственно или в Болгарию будем драться?

2-й русин. Как же, в Сербию идем, конечно. Да оно одно и тоже.

Попчето (към Македонски). Дай, Македонски, да прочетем пак притурката.

Хаджият. Война вече! Бой при Бабина глава!

Македонски. На телеграмата, четете по-напространно. Прибрах я от Христовича. Победа! Победа! (Поздравлява русите повоенно.) Братушки! Здравствувуйте! Да живей генерал Черняев, славният герой! Сърбите победили!

1-й русин. Здравствуй, брат болгарин! (Ръкуват се).

Хаджият (чете листа заедно с другите). Славна победа!

Македонски (към русите). Братушки, днес по железницом в Сербиянский бой!…А вие?

2-й русин. Да, и мы тоже в Сербию.

Македонски. Да живей! Да се познакомит: Македонски! (Ръкува се.)

2-й русин. Граф Кушаков. (Към гарсона.) Пиво!

Бръчков. Братя, изпълни се наконец нашата надежда… Аз до последната минута не вярвах в такава велика радост. От Сърбия — в България, право! В свещената наша земя! А де остана нашият студент? (Излазя.)

2-й русин (вдига чашата). Пью за успех славянского дела! Пью за обеих менших сестер России, Болгария и Сербия! ( Чукат се.)

Македонски. Да живей Русията! (Към русите.) Братушки, можем вас поцаловат? Сердцам нашим скачает от радост… Може? (Прави знак, че желае да се целува с тях.)

Русите. Как же, давай! (Прегръщат се с него и се целуват в устата.)

Македонски. Да сте живи! Здрав ли е цар Александър?

1-й русин (взира се приятелски ухилено в Македонски). Какой добрий молодец! Славний!

Македонски (тупа се в гърдите). Да, Македонски славен! На двама турака отрязал главом. (Прави съответственото движение с дясна ръка.)

Говедаров. Тоз е гюргевският трен, а вашият подир половина час ще пристигне… Да идем на перона да погледаме, някои наши може да стигнат. (Хъшовете и Говедаров излазят.)

2-й русин (на другаря си). Вот воодушевление небивалое! Здесь тоже самое, что и у нас. Вся Русь вздрогнула за славянских братьев… На здоровье! Надо мне послать депешу Юлии Михайловне, что благополучно прибыл в Бухарест. (Стават.)

Явление 4

Бръчков. Слава богу, какво щастие; да се случи да пристигнеш тъкмо днес, та да пътуваме заедно. Всички полудяхме от радост, като те видяхме… след толкова години.

Владиков. Сега се пак събрахме и няма да се разделим. Великото поприще се отвори за нас. Борбата се захваща, която ще измени съдбата на Балкански полуостров. Това е началото на края…

Бръчков. Ах, велик час дочакахме. Жално, че не е жив сега Странджата… Не бе честит, горкият! Дойдоха още двама другари, да ида да кажа на Говедарова да им извади билет. За тебе да извадим ли?

Владиков. Моят билет важи от Москва до Кладово, до Сърбия, плати ми го славянският комитет.

Бръчков. Та и нашите той ги плаща, и разноските ни. (Излазя.)

2-й русин (към 1-й русин). Пойдем депешу дать. (Поздравляват Владикова. Излазят.)

Явление 5

Владиков (сам). И тъй, отивам пак с моите стари другари. Възхитих се, като ги срещнах тука. Сякаш че сме се наговорили… Когато минувах край Браила, щях да се отбия там, да видя и Евгени, да й кажа сбогом, може би последно сбогом… Не дръзнах! И продължих пътя си. Срам ужасен ме е пред това момиче. Оправдаха ме, но обществото не ме е оправдало. Тежката му присъда аз я чета и чувствувам във всички очи, които ме познават. Тая мъка ме накара преди три години да забягна в Русия… Наконец, ето часът да пролея кръвта си честно! Но нея, нея! Да умра, без да я видя! Без да се оправдая?… Нямах кураж да се отбия в Браила… Та и щеше ли да допусне да приказвам с нея? Аз я избавих от Крецулеска, но аз не съществувам за нея. Моят спомен ще изкарва на челото й червенина… Каква подла фигура съм пред тая доверчива, благородна девойка! А аз и на тоя час обичам я страстно, обичам я! Пропаст, като ад дълбока, ни дели, но аз я обичам. В Русия съм бил — за нея съм мислил. И защо аз, глупец, не отидох в Браила? Тя би разбрала, че не съм злодей, тя би ме повярвала и казала ми би една сладка дума на прощаване… И аз, като с двайсет крила, щях да хвърча към бойното поле… Но да ида при Говедарова.

Попчето (влазя). Всички се радваме, Владиков. Пак другарски, на нов подвиг…

Владиков. Да, Попче, и този подвиг е наистина благороден, чист от всякаква кал… От него няма да се срамим, както от оня…

Попчето. Остави тия сега… Ами де е Говедаров? Аз него търся.

Владиков. Да, и аз отивам при него. (Излазя.)

Попчето (сам). Аз жаля тоя Владиков. Как е гузен! Сякаш че товар го притиска… Ами той знай ли, че тука е Евгени Добревич?

Катинка (влазя). Господин Христович си забравил тук омбрелата. (Дири. Вижда Попчето.) Ах, Василе!

Попчето (подава й двете си ръце). Катинче, благодаря, че ме изпращаш. Ти си и хубава, па си и любезна. От колко време не съм те видял?

Катинка (радостно). Едно цветенце? (Подава му цвете от глава.) Ами аз сега срещнах господин Владикова! Той бил тука!

Попчето. Заедно ще вървим… (Нежно.) Това цветенце в пазвата ще го имам всякога!… Но да намеря Говедарова. Довиждане! (Бързо излазя.)

Катинка. И как е весел! А мене ми се плаче… Таквиз са мъжете… (Пипа си главата.) Защо му не дадох тоя по-големия трендафил!

Явление 6

Христович (влазя заедно с госпожа Дрбревич и Евгени). Седнете, седнете да се прохладим с нещо. Какво желаете? (Към Катинка.) Катинке, намерих я!

Г-жа Добревич. Да пием по една лимонада.

Христович. Гарсон! Две лимонади и една бира! (Брише си челото.) Горещо! Утре ще си бягам за Браила. А вие?

Г-жа Добревич. А ние след една неделя. На гости подойдохме тука на роднината, господина Аврамовича. Искахме по-рано — не ни пущат. Нагледахме се на Букурещ… Но в нашата Браила по е хладно…

Христович. Ще е по причина на Дунава.

Наздраве!

Евгени. Чуеш ли, мамо? Войната се почнала! Катинке, купи ми „Телеграфул“.

Г-жа Добревич (маха с ветрилото). Ох, горещо. Не си турих зелената рокля и другия корсет, ами ще се задуша с тия… Евгени, тая капела ти много иде, елегантна, а ти я не харесваш.

Евгени (чете радостно). На добър час! Браво на сърбите. Да са живи!

Явление 7

Говедаров (влазя). Добър ви ден! (Ръкува се с г-жа Добревич, с Евгени и с Хиристовича.) Добре сте дошле: днеска изпращаме момчетата.

Евгени. Господин Говедаров, мнозина ли има наши българи? (Към майка си.) Много хубав случай, мамо, ще изпратим юнаци за Сърбия.

Говедаров. Днес тръгва друга дружина доброволци, около двайсет души… Не може да си въобразите какво въодушевление. Войната ги възроди. Трогателни работи стават… Има троица братя, които тръгват заедно. Караха се няколко дни кого да оставят да варди дюкяна… Най-после го затвориха: продадоха, каквото можаха, па и тримата в Сърбия. То чудо, госпожице. На сватба отиват — не на бой! Днешната дружина има за цел от Сърбия да мине в България и да подигне народа.

Евгени. Горките, нямат тука никого свой, ни майка, ни сестра, да им каже добър час. Чужда земя.

Г-жа Добревич. Хубаво, Евгени, да почакаме. Само не тука, за бога. По-добре навън, в градината; там е по-хладно.

Говедаров (гледа към прозореца). Ха, ето неколцина от нашите доброволци идат насам.

Явление 8

Бръчков (покланя се на дамите. Към Говедарова). Бай Говедаров, ето ни пак… Тренът много се бави и нам хванаха да ни се стягат душите.

Говедаров (шеговито). О, не бойте се, Бръчков, вие ще успеете да стигнете на войната, преди да бъдат спечелени всичките победи. Абдул Керим паша не вярвам да капитулира още днес… Какво обичате, по една бира? (Към слугата.) Гарсон, донеси бира тука!

Македонски. Да си жив, Говедарче… Ура, да живей генерал Черняев и Говедаров!

Говедаров. Македонски, ти с твоята арнаутска форма правиш страшен фурор… Я виж прозорците, колко свят се е натрупал да те гледа!

Македонски. Нека гледат Македонски, защото не се знае ще ли имат чест пак да го видят. (Съглежда Евгени, приближава и се ръкува почтително с нея.) Госпожице, вие от голямо благородство сте дошли тука, да ни изпратите, нали?… И почтената ви майка. Благодарим ви. (Ръкува се с г-жа Добревич.)

Евгени. Наша длъжност е, господин Македонски, да кажем барим едно „добър час“ на юнаците…

Македонски. Откога не сме се виждали!… Последен път ви видях преди три години и половина нещо, в Браила, помниш ли? На представлението на „Изгубена Станка“. Тогава пак бях с тая униформа.

Евгени (усмихнато). Помня, как… Вие бяхте Желю хайдутинът и направихте такова силно впечатление… А как юнашки излезе битката с татарите!

Г-жа Добревич (усмихнато). Как да не помним? Още ми пищят ушите.

Македонски. Тогава изгърмях само аз повече от шейсет фишека… Щеше да стане и пожар, запали ми се и фустанелата… Ех, тая фустанела, какво не е видяла и какво ще види още… Наздраве! Да живей България! (Пие.)

Всичките (дигат чашите). Наздраве!

Македонски (назира през прозореца). Ето одевешните пак, чифути ли са, маджари ли са, пак се въртят тъдява… Но я ги виж какви са усурили носове като пуйки. Сръбската победа ги натъпка в орехова черупка… Не мога да ги гледам. Иде ми да ги пронижа с един куршум, тако ми Черняева! (Към Евгени.) Госпожице, одеве тия същите красти се подиграваха с нещастните български народи, дето ги изклаха турците в Батак! Доядя ги, че сърбите победили… Направих ги бъзе и коприва. Само един път да ми стъпи крачецът в Сърбия, ще видиш Македонски какво ще прави техните крастави герои!… Европейци още! Срам!

Евгени (към Бръчкова). Господин Бръчков, вашият Балкански лев, който преди пееше само жаловито, сега реве за бой. Ето една епоха, пълна с крилати вдъхновения за вас.

Бръчков. Имате право, госпожице; ние сега сме всички крилати. Виждаме, че нашите сънища и песни, и плачове господ ги чу. Но сега вместо тях работа настана. Жива работа и гореща. Кръвта толкова години бе кипяла глухо в гърдите, сега иска да се лей. Днес е празникът на всичките български благородни сърца.

Македонски. Ура! Да живеят и благородните българки!

Хаджият (към г-жа Добревич). Настана край, госпожо, на нашето скитане тука.

Бръчков (дига пак чашата). Господа, тук викахме много „да живее“ за живите. Аз вдигам тая чаша сега за един умрял, за един покойник, чиято памет е свята за нас и който не ще е щастлив да дели нашия ентусиазъм и нашите нови опасности на бойното поле. Вдигам чашата и пия за вечна му памет на славния знаменосец, великия наш брат и учител в доблестта, Странджата!

Всички (свалят шапки, с чаши в ръка). Бог да го прости! Вечна му памят!

Македонски (трогнато). Той няма още едно камъче на гроба. Когато умря, на другия ден още, пропаднахме, помните… А и досега лежи без помен в бурените. (Към Говедарова.) Говедаров, бъди благороден, моля те, и настой… Земи тия шест наполеона, дето ми ги даде за път, и заръчай един хубав гроб в Браила за знаменосеца; и плати на попове да му четат парастас тая неделя в черкова, ама голям, славен парастас, такъв, какъвто не се прави на гръцки патрика!… Да се зачудят всичките. Па свикай и ония магарета, нашите чорбаджии, да се помолят за грешната душа на Странджата (по-ниско), че и той, като моя милост, не вярваше дотам — ни в бога, ни в дявола.

Говедаров. Твоето желание ще бъде изпълнено, Македонски. Момчета, не се пръскайте и чакайте тука. Аз ще нареда още някои работи. (Излазя.)

Г-жа Добревич (на Евгени). Това Бръчковото момче какво е разпалено!… Горкото, четири години е стояло в тъмницата, а сега какво се е зарадвало, че ще иде на битка… Какво го тегли там? Куршумите ли? Малко ли е патило досега. Криво ми е за баща му. Да знаеше, че е тука — баре да се видят.

Христович. Жално, жално за господин Бръчкова! (Става.) Мене, госпожо, позволете. (Покланя се и излазя.)

Евгени. Кой знае дали се е уталожил баща му. Покойният тате нали ни казваше, че дядо Бръчков проклел сина си и се отказал от него, когато го уловиха в обира с другите?

Г-жа Добревич. Та може ли инак! Той почерни лицето на баща си, най-почтен търговец! И другарите му също — да трошат каси… Посрамиха всичките българи…

Евгени. Да! Бедността е лош съветник, мамо. Но сега всеки види, че тия момчета не са били родени за крадци… Сега всички отиват с възторг на бой.

Г-жа Добревич. Няма само Владикова. И той тогава с тях беше съден. Добре, че се отърва…

Евгени. Защото беше невинен, мамо!

Г-жа Добревич. Ти вярваш ли? Всички думат, че и той бил замесен, но нямало доказателства.

Евгени. Аз ти казах толкоз пъти, че то беше само една набеда… Владиков не беше способен за такава позорна работа.

Г-жа Добревич. Той е все в Русия?

Евгени. Да, в Москва. Следва в университета, свършва тая година.

Г-жа Добревич. Ела да поизлезем. (Излазят отляво.)

Явление 9

Говедаров. Аз пак ти казвам, Владиков — необмислено си постъпил. Преди самия екзамен напущаш университета.

Владиков. Че е неблагоразумно — признавам; но аз постъпих честно. Не можах аз да мисля за наука и обезпечение кариера, когато на Балканския полуостров се решава съдбата може би на отечеството ни. После да ти кажа ли? И съвестно ми беше да остана в Москва, когато в Русия всичко е обърнало очи и чувства към Сърбия: графове и аристократи и самите ми професори тръгват.

Говедаров. Това е право. Такъв ентусиазъм не е бивал.

Владиков. Говедаров, ще те помоля нещо. Яви ми името на онова лице.

Говедаров. Не мога, Владиков. Писах ти и по-преди, че не мога. Аз съм дал честно слово и ще пазя тайната на лицето.

Владиков (тържествено). Слушай, Говедаров: кога се записах в университета, аз бях в страшно положение. Шест месеца прекарах в такива лишения и сиромашия, каквито още нито хъш е теглил! Здравето ми се повреди, аз се обезсърчих; реших да напусна… Тогава именно приех писмото ти, в което ми обаждаше, че занапред ще хода в Государствения банк в Москва да изтеглям всеки месец петдесет рубли! Такава сума за един студент е цяло богатство! Добрият и охолният живот ме спаси. Но кой ми направи това добро! Не знам и досега. Ти само това ми откри, че той бил един добър славянин, който желаял да остане неизвестно името му.

Говедаров. Да. И аз му дадох своето честно търговско слово.

Владиков. Знам. Но сега ти нямаш право да утайваш. Аз трябва да знам името на великодушния си благодетел. Говедаров, чуй молбата на един човек, когото смъртта очаква може би след няколко дена!

Говедаров. Ти ми правиш една молба в една тържествена минута. Да ти обадя: твоят благодетел е една девица: Евгени Добревич!

Владиков (като треснат). Евгени!

Говедаров. Тя е тука.

Владиков. Да?

Говедаров. Желаеш ли? Ела да те заведа да се видите. Тя е в градината… и да се извиня. (Завлича го отляво.)

Явление 10

Катинка (влазя от противоположната страна). Какъв страшен свят! Колко народ на гарата! Коконата се срещна с една познайница, заприказваха се, па се изгубиха из народа. Останахме с Евгени сами. Няма и тука коконата. Диря я. Де ще е?… Ах, забравих да обадя на Евгени за Владикова. Как щеше да се чуди! Тя ще се зарадва толкоз… толкоз!… Горката Евгени, как много плака тогаз за него!… Обича го. И не се жени, отказва се под предлог, че жалее за господин Добревича. (Лукаво.) Днеска траурът й ще се свърши… (Уплашена.) Ах!

Македонски (влазя буйно). Да пия едно пиво! Пак се скарах с ония поразеници. Като ги видя само, ожеднявам за кръв… искам да пия. (Към кулиса.) Гарсон, една бутилка пиво! (Съглежда Катинка, която иска да излезе.) О, госпожице, не бягай! Или се уплаши от униформата ми? Македонски е страшен за турците и за чорбаджиите; но пред прекрасните госпожици той става кротък и весел като гергьовско агънце! (Донасят пиво, пие и я гледа.) Хубавичка! Какви хубави цветя! Ах, такова също цвете е турил на гърдите и Попчето! Ах, ти си го дала. Катинче, дай и на мене едно! Аз имам право, защото съм герой. Героите носят лаврови венци, ти ми дай засега барем тая мъничка розичка, хубавичка, миризливичка, като тебе! (Катинка се дърпа.) Молим, молим, не ме оскърбявай, бъди благородна… От боя ще ти донеса и аз драгоценен армаган.

Катинка. Какво ще ми донесете?

Македонски. Една славна огърлица… от турски уши.

Катинка. Ах! Дяволо! (Изсмива се и побягва.)

Македонски (прави й въздушни целувки). Тоя разбойник Попчето! (Допива си пивото.) Сега да се сторя, че ме няма тука… ще платя бирата, когато се завърна от войната… Румъните трябва да са признателни: дадохме им вярата и езика… Да живей Черняев! (Излазя отдясно.)

Явление 11

Евгени (весело). Аз съм твърде честита, дето те видях и дето ме осветли върху твоята работа.

Владиков. Аз те уверявам, че тия момчета правеха кражба не за личен интерес, а с идеална цел: да образуват и въоръжат чета и да минат в България. Това е самата истина.

Евгени. Владиков, вярвам сега и благодаря ти. От тебе пръв чувам великодушни думи за нещастните; но ти каза, че обирът… не било случайност… тоест как да разбера това?

Владиков. Никак не бе случайност. За да се доставят нужните пари, имало се е най-напред пред вид друго време, друго лице… друго място, по-лесно и с по-малък риск… Но прибързали и решили за Крецулеска.

Евгени. Но кое ги е накарало на това?

Владиков. Вдъхновителят им. Защото той мислеше заедно с постигането главната цел да направи едно добро дело.

Евгени. Какво дело?

Владиков. Да избави от крайно трудно положение една благородна девица, която… любел и за което й се обещавал в една браилска колиба!

Евгени (отстъпва поразена). Владиков, тогава ти?

Владиков. Същият, Евгени.

Евгени. Значи, аз ви погубих!

Владиков. Сега виждаш в мене моралния, сиреч истинския виновник на обира! Сега знаеш цялата истина. Преди да се разделим, кажи ми, има ли възможност да ми простиш? Ако ми е съдено да умра, то така ще умра по-спокоен.

Евгени (няколко време го гледа мълчаливо; улавя го за ръцете; тържествено). Михаиле, ти няма да тръгнеш!

Владиков. Как? Решен съм.

Евгени. Михаиле, обичаш ли ме и сега?

Владиков. Мила Евгени, питаш ли още?

Евгени. Ти няма да тръгнеш, слушай! Остани, бъди мой, вечно мой.

Владиков. Евгени!…

Евгени (прекъсва го). Слушай, знам какво ще ми кажеш; знам, ще ми приведеш разни причини, че не трябва да те задържам.

Владиков. Тя е само една, Евгени: длъжността към отечеството.

Евгени. Знам. И тая длъжност е велика. Но слушай. Аз те обичам. Михаиле, аз без тебе не мога да живея. Аз не мога да оставя да идеш… сега, когато те видях след толкозгодишна раздяла. Ако ме напуснеш в тая минута, ти ще ми нанесеш страшен удар. Казваш, че ме обичаш. Аз вярвам. Направи тая жертва за мене: откажи се да търсиш смъртта… Бъди жив, бъди щастлив, направи и мене щастлива!

Владиков. Евгени, ти ми говориш нещо много сладко и много страшно! (Ниско.) Боже, каква борба у мен!…

Евгени. Остани! Има време и хиляди случаи имаме още да се отплатим на отечеството. Аз съм богата сега. Аз и Димитраки сме едничките наследници на моя покойни баща. Аз ще въоръжа на мои разноски цяла чета! Но ти раздели живота си с мене и отечеството, на което и с мене можеш да бъдеш пак полезен, много полезен… Не, не, не, не отказвай. (Затуля му устата.) Твоето съгласие! Не упорствувай! Остани! Искам!

Владиков. Евгени! Любовта ми… признателността.

Евгени (прекъсва го пак). Михаиле! Послушай ме! Боже мой, не остана време вече… Кажи: оставам! Давам ти утре рандеву по туй време в градина Чишмеджиу. Там всичко ще изприкажем…

Владиков (ниско). Но аз ще полудея!

Евгени. Реши веднага! Остани с мене навеки!

Владиков (смутено). Оставам… за един ден само!

Евгени. Победа! Утре в Чишмеджиу. Сега да се разделим и да потърся мама, че се изгубихме с нея.

Явление 12

Г-жа Добревич (връща се с Евгени на вратата отдясно, като излазя; след нея Катинка). Евгени, изгубихме се из народа, търсих те… Какво си така развълнувана? Цяла зачервеняла.

Евгени. Горещо, мамо.

Г-жа Добревич. Да. Ти знаеш ли, Евгени? Владиков е тука! Видяхме се преди малко.

Евгени. Да, и аз се поздравих одеве с него…

Г-жа Добревич. Чудим се с Бръчкова… А Владиков чак от Москва тръгнал и отива да се бие в Сърбия.

Евгени. Владиков всякога е бил горещ патриот, благороден човек, мамо; ама той…

Г-жа Добревич. Много думаха лошо за него.

Евгени. Казах ти, несправедливо. Той заслужава всичката симпатия и уважение.

Говедаров (влазя). Подир четвърт час влакът ще тръгне за Турну-Северин с нашите доброволци. Да им пожелаем добър час. Идат.

Явление 13

Бръчков (към г-жа Добревич и Евгени). Прощавайте, госпожо, и вие, госпожице! Сбогом, господин Говедаров! Благодарим ви! (Ръкуват се. Също правят и другите доброволци със свалена шапка.)

Евгени. Добър час!

Г-жа Добревич. Със здраве, момчета!

Говедаров. Юнаци, желая ви славна победа над народните душмани и геройски лаври.

Евгени (към хъшовете). Позволете. (Подава им по цветенце; всякой благодари и го втъква на гърдите или на чело; Македонски го бодва в пушката.) Желая ви честито завръщане!

Явление 14

Г-жа Добревич (на Евгени). Евгенице, подай цветенце и на господин Владикова: и той пътува.

Евгени (гледа го учудено). Аз чух, че остава…

Владиков (към г-жа Добревич). Не, госпожо, по важна причина съм принуден да остана днес.

Македонски. Когато ни каза одеве, много ни наскърби. Ама като няма как… Ще се видим там.

Евгени (усмихната). Вземете пак! (Подава Владикову цвете. Владиков приема цветето и й целува ръка.)

Говедаров. Юнаци, госпожица Добревич благоволи да подари всекиму от вас по три наполеона; раздай ги после, Бръчков! (Дава парите Бръчкову.)

Хъшовете. Благодарим ви, госпожице.

Евгени. Добро видение, юнаци!

Македонски (на Владикова). Сбогом, Владиков!… Джанъм, защо не тръгна с нас? Щях да те моля да ме научиш московски, та като изляза пред Черняева, да не стоя като тонку… (Целуват се.)

Владиков. Сбогом, довиждане, Македонски.

Бръчков (Владикову). Сбогом, Владиков! Жалко, че оставаш…

Владиков (смутен). Нямаше как… ще се видим пак, сбогом! (Целуват се. Поглежда Еегени, която му се усмихва нежно и му прави заканителен знак с ветрилото си.)

Евгени. Какво, войната няма да побегне…

Владиков (ниско). Отечество! Любовта победи!

Попчето (на Катинка). Прощавай, любезна моя. Моли бога да се върна жив: ще ти донеса скъп армаган, какъвто и царица не носи!

Катинка. Сбогом! (Закрива си очите с ръка.)

Бръчков. Чувате ли? Въстание!

Хаджият (на Владиков). Добро видение в Сърбия! (Целуват се.)

Владиков. Добър час! Добро видение, братя! (На себе си.) Чини ми се, че правя нещо позорно. Не, аз съм страшно подъл човек… (Промушва се между другите.)

Явление 15

Бръчков. Боже! Изпълниха се нашите мечтания. Борба! (Вижда баща си, че влазя с Христовича, смайва се и се промъква назад, като че желае да побегне.)

Старият Бръчков. Ела, ела, не бягай като див от баща си!

Бръчков (пристъпва към баща си). Тате!

Старият Бръчков (прегръща го и го целува по челото). Синко! Ти огорчи баща си и майка си. Толкова години сме тъгували за тебе. Толкова години сме се срамили от хората.

Бръчков. Простете ме, тате!

Старият Бръчков. Прощавам те и благославям те! Върви със здраве! Лош си син, ама си добър българин!

Бръчков. Тате, поздрави мама!

Старият Бръчков (силно разтъгуван). Не те спирам, а ти казвам: напред! И аз да бях млад, щях да сторя като тебе и тия юнаци!

Бръчков (целува на баща си ръка). Тате! Благодаря, тате, за тия радостни думи!

Старият Бръчков (брише си очите). Не знаях, че си тука… Дойдох на Букурещ, тука, случайно, по работа. Да не ми бе казал Христович, не щях да те видя, Владимире! Синко! Бог да те закриля!

Христович (покъртен). Момчета, па прощавайте, ако някога сме били много строги и несправедливи… Всичко да забравим!… Желая ви честито завръщане!

Говедаров. Момчета, господин Христович подари десет наполеона за вас.

Македонски (към Христович). Благодарим! Стискай ръката сега! (Ръкува се с Христовича.)

Говедаров. Бързайте!

Евгени (гледа из вратата към трена). Господин Владиков! Слезте по-скоро от вагона! (Чува се третият звънец.) По-скоро. (Маха му.)

Говедаров. Слазяйте, господин Владиков, тренът ще потегли!

Владиков (чува се гласът му от кулисите). Сбогом!

Евгени (вика уплашено). Михаиле! Михаиле!

Владиков (чува се гласът му от кулисите). Евгени! Отечеството преди всичко! Сбогом!

Г-жа Добревич (към Евгени). Какво ти стана!

Евгени. Иди! Иди! Сега още повече те любя! (Пада в несвяст.)