Иван Вазов
Хъшове (4)

Явление 1

Македонски (тропа извън на вратата). Отворете бре, хора! Измрели ли сте, та не чуйте! (Чука пак.) Македонски съм аз, сам Македонски, от главата до краката, а не съм някой пунгаш да ви окрам богатия салон. Напротив, нося ви дръвца да се огрейте, скотове безчувствени! (Чука.) Отворете бе, че ще замръзна, от турско чак ида, от столицата на Мидхад паша и много здраве ви нося от него и от харема му. Чака ви с отворени обятия и с вдигнати бесила! Не отговаряте? Потайте се? Има някоя лъскава при вас! Раз! Два! Три! (Рита силно вратата, тя се отваря с пукот. Македонски влазя с една стиска дърва под мишницата, облечен в дебел кожух (полушубка) и рунтава гугла. Гледа учуден в тъмната стая.) Ха! Тука га че няма никой! А мене се чуха човешки гласове. Каква е тая дяволия? (Драска кибрит и запаля свещта на стола, гледа навсякъде и под леглата.) Няма никой! И тук студ, както и вън. Б-р-р-р… студ, та се пука. (Търка си ръцете и скача.) Ай, ай, ай, ай. А аз си мислех, че ще намеря топличко. У циганин кисело мляко и у хъш топло зимаска! (Плюе по стаята.)

Явление 2

Хаджият (влазя). Македонски! Ти ли си бе? Оживе ли? (Прегръщат се и се целуват в устата.) Добре дошел! Добре дошел! Кога стигна? Ами що дириш тука? Две недели те няма! Ние те мислехме, че си на бесилото или в дъното на Дунава.

Македонски. И бесило щях да видя, и на дъното на Дунава щях да бъда. То после ще го разправя, а сега я чакай да напълня устата на тая ламя, дето зей като чорт, и да видим как ще хване да реве. (Наднича в собата и бърка с щипците.)

Хаджият. Добре, че носиш и дръвца. Попчето и Мравката огън никога не палят, за да се не изгали и приучи собата им на разкошен живот. (Тика му дървата към собата.)

Македонски (клекнал пред собата, реже тресчици). Да не мислиш, че ги нося от Русчук, за да стопля Попчето и Мравката? Нося ги от училището — там отидох най-напред да диря Владикова. Нямаше го, заключил стаята си, предателят! Дадох на слугата му писмото, па си взех от школските дърва — и те народни, и аз народен — и дойдох да нощувам в колибата на Попчето и Мравката… А виж тия бербанти, необразовани, как причакват гостите! И живеят в деветнайсети век! Срам и позор! (Разбърква пак пепелта, за да накладе огъня. Отстъпя настрана.) Хаджи, ламята държи в устата си змия. Ти такова нещо виждал ли си?

Хаджият (наднича боязливо). Как? Македонски. Една змия в собата, свила се на търкало в пепелта!

Хаджият. Враг, чорт и бяс! В тоя мраз? Тя е мъртва.

Македонски (бърка пак с предпазване). Наистина вдървила се е като моите крака на Дунава… Я чакай да я изтегля… Вай, тежко, като че е пълно с куршум! Ах, това не ще да е змия, това е нещо като зелен мишин, я чакай!

Хаджият (дръпва се). Предпазвай се назад, може да е змия.

Македонски (издърпва тежкия предмет и той тупва на земята, като издава металически звук: няколко жълтици се потърколват). Кемер!

Хаджият (спуща се). Злато!

Македонски (грабва кемера с една ръка, с другата хваща Хаджият за гушата). Не приближавай, че ти изкарвам душата!

Хаджият (яростно). Да делим! Да делим!

Македонски (държи надалеч от Хаджият кемера). Чакай, по-напред да разберем каква е работата! А бре! Това да не е магия?

Хаджият. Не е магия.

Македонски. Чакай да преброим! (Изсипва кемера.) Не простирай ръката, че ще те ударя да те пресуша. Стой нататък.

Македонски. Сто и десет наполеона! На, вземи ти тоя куп, а пък аз да туря тия търкалца в пазвата, да ги не изядат мишките. (Тъпчи си в пазвата пари.) Бе стоплих се, изпотих се, без да палим огън. Златото сгрявало… Ама не ставай будала, Хаджи: измисли кой зевзек е искал да ми направи такава подигравка на връщането ми от Русчук! Ама смешници хора имало, а!

Хаджият (удря се по челото). У-у-у! Колко съм гарга! Сетих каква ще е работата. (Озърта се, по-ниско.) Вчера вечерта в митрополийската градина е обран и давен мачинският турчин търговец, Хаджи Ибрахим, знаеш, шпионинът оня. Едвам го свестили.

Македонски. Ах, този звяр: нали той издаде в Тулча Инджето!

Хаджият. Главата си отрязвам, че Мравката и Попчето са заварили тая попара. Кой освен тях ще дойде да крие кемера в собата им? Отворено ли беше, когато ти дойде?

Македонски. Аз счупих вратата.

Хаджият (стреснато). Ах! Забравих да ти кажа да не шумим. В другата стая лежи Странджата болен. Зле е болен. Преди девет дена го пренесохме тук: изпъдиха го от гостилницата му.

Македонски. Чакай да го видя. Ах, той ме избави тогава и се самопожертвува.

Хаджият (взема свещта). Два деня стоя в затвора и оттам излезе по-болен. Отърва го Владиков: ходи при самия министър. (Влазят в другата стая. След малко излазят.)

Хаджият. Заспал е, да не правим шум.

Македонски. Добре казваш. А кой го наглежда?

Хаджият. Бръчков повече стои при него. Другите се не свъртат.

Македонски (подир малко мълчание). Ами сега ние тук ли ще седим като гугумани, доде дойдат да ни сварят? Хайде да идем да повечеряме на топло, па да погуляем като почтени хора.

Хаджият. Грабна ми думата из устата. Но накъде?

Македонски. На някой хубав ресторан, дето има благородни маджарски вина и лъскави Смарайдуци… разбираш? В „Петербург“! (Смига му.)

Хаджият. Ама с файтон!

Македонски. Да. Хайде в „Петербург“! А пък тия дърва да останат на Попчето и Мравката. Когато дойдат, нека познаят приятелството на Македонски. (Излазят и притварят вратата тихо.)

Явление 3

Владиков. Няма никой.

Дерибеев. И свещта запалена. (Поглежда в другата стая.) Странджата спи.

Владиков. Да приказваме полека. Каква е тая гатанка? Македонски казал у мене, че ще дойде да нощува тука. Дохождал ли е, не е ли — не е известно. А аз исках да го видя. (Разтрива си ръцете.) Ама студ! Бе то тук имало дървца малко, я дай, Дерибеев, да накладем огнец. И нещастният Странджа ще замръзне… Тия господа, където и да са, тука ще дойдат. (И двамата клякат да кладят огън.) Тая нощ необходимо е да направим събрание в училището: известията от Русчук са много важни!… А! Собата се запали… Де ще са сега Бръчков и Хаджията?

Дерибеев. Дето винаги; на кафене „Галац“.

Владиков (грее се). Слушай, гълъбче, я се затечи да ги извикаш. Там трябва да са и другите. Но оттук до „Галац“ има много път, вземи кола. На тия два франка.

Явление 4

Владиков. Постоплих се малко. Писмата от Русчук много важни. Работата оттатък Дунава била много напреднала. Искат ни да бъде готова четата до петнайсет дена! Тя ще чака сигнала на въстанието, приготвено вече, та да премине Дунава и подаде братска ръка на въстаниците… Нашият идеал приближава да се осъществи. Пак ще бъдем честити да развием левското знаме под българското небе. И слава богу. И момчетата ще се възродят. А то всички са се обърнали на вагабонти от бездействие. А аз? И аз се изовчих. Залибихме се с Евгени… За нея мисля все. И защо тая любов! Завчерашното й писмо бе пълно с огън и страст… От страна на Крецулеска тя се е поуспокоила: той се умълча… За по-богата се блазни… Сега чувствувам, че една дума да й кажа, тя е готова да побегне с мене накрай света; а пък аз съм способен за нея да ритна всичко — и революция, и отечество, и идеали, за които толкоз години страдам! Не! Тая връзка ме плаши. По-добре, че се яви случайно да минем в България, о, по-скоро!… Сега чета трябва да устроим. Пари? Пари трябват, най-малко шестотин наполеона за оръжието и за другото… Няма ги! (Мисли.) Важен въпрос. (Разхожда се развълнувано.) Само един изход има. Други няма. Да, въпросът за мене е решен, по начало. Като нямаме пари, да ги заемем от ония, които имат. Който прави революция, няма право да се двоуми пред избора на средства. Най-достъпното е най-доброто. Една велика цел освещава всичките средства. Главното е да се сполучи. Светът, и сам господ, е партизанин днес на успеха. Добре, че имаме Македонски — той е безценна сила… Трябва да повикаме още сега Шандор Новицки, комуниста: той обладава разковничето, което отваря богаташки каси.

Кой ли ще да е? Дерибеев? Не може за толкова късо време да иде и да се върне: няма пет минути. (Отваря вратата и се взира в улицата.) Кой си ти?

Глас отвън. Возач. Ваша милост ли викат Владиков?

Владиков. Мене. Кого докара?

Гласът. Сам ли си тука?

Владиков. Сам съм. Кой е в колата?

Гласът. Една млада госпожа.

Явление 5

Владиков (слисан), Евгени! Как? (Прегръщат се бързо.)

Евгени. Владиков, една минута само искам да ти говоря. Ах, боже мой, ах, боже мой!… Пак ноще!…

Владиков. Евгени, това място е невъзможно за тебе.

Евгени. Зная, дирих те у вас.

Владиков. Какво има?

Евгени. Важно нещо… за мене.

Владиков. Евгени, на един миг, пардон! (Излазя навън. Чува се гласът му.) На ти пет франка възнаграждение. Който и да дойде и поиска да влезе тука, кажи му, че господин полицейският комисар е вътре. Като си излезе тая госпожа, ще получиш от мене още пет франка. Разумя ли?

Глас отвън. Господ и пречиста майка божия да те поживят, боерино.

Владиков (влазя). Елате до огъня! (Потегля й единственото сламено столче. Снишава гласа си.) Какво е?

Евгени. Михаиле, ти ще ме вземеш за най-лекомислена мома. Това, дето правя, е цяло безумие…

Владиков. Евгени, не говори тъй, ти знаеш моите чувства… Казвай по-скоро! Евгени, ти си за мене идеално същество. Но кажи ми…

Евгени. Пак за Крецулеска! Крецулеско прави други ден, в неделя, официално предложение!

Владиков. Не може да бъде. Нали беше напуснал тая мисъл?

Евгени. Това и мене учудва.

Владиков. Просто откажи!

Евгени. Но аз ще огорча баща си. Той гради големи надежди върху тая богата сватовщина. Ти знаеш, че го обожавам. И той, и мама са хлъцнали от радост.

Владиков. Какво решаваш?

Евгени. Затова дойдох при тебе да ми дадеш съвет. Аз съм замаяна! Как да се отстрани това потресение в нашия дом?

Владиков. Евгени, ще ти разкрия с две думи моето положение и това ще ти обясни защо още тая минута не грабам такъв пленителен ангел и да бягам накрай света с него… Евгени, ние се готвим отдавна да минем в България със знамето. Случай се скоро представя: организуваме чета и аз съм се цял посветил на това дело… Върна ли се жив от похода — нищо не може ни раздели през живота и ще делим заедно грижи, радости и идеали… Дай ръка…

Евгени. Милий мой! Герою мой!

Владиков. Сега за средството. Аз намерих средство!

Евгени. Кажи, Михаиле!

Владиков (натъртено). Ето какво: след два дена, нито след двайсет, нито след два месеца Крецулеско няма да направи предложението си. Ако стори това, баща ти, без да ти обади даже, ще му откаже.

Евгени (зачудено). Това е много загадъчно. Ах! Да не би в горещината си да прибегнеш до безразсъдности или заплашвания, или насилие над когото и да било?

Владиков. Бъди спокойна от тази страна. (На себе си.) Шандор Новицки ми трябва още тая нощ.

Евгени. Дълбоко ти благодаря! Сега аз да вървя! Нашите са на операта без мене. Аз се отскубнах от дома и дойдох да те подиря на училището — там слугата казал на возача, че си тука… Утре не можах да имам тоя таен разговор. А времето не търпи. (Тръгва.)

Владиков. Прощавай, гълъбо! (Прегръщат се леко.)

Евгени. Прощавай! Моята вечна признателност и вечна любов.

Владиков (туря си шапката). Аз ще те придружа до дома ти… (Излазят.)

Явление 6

Бръчков (влазя с Дерибеева). Свещта гори, Владикова няма.

Дерибеев. Ето бастуна му.

Бръчков. Възможно е да се върне, па и другите ще ни намерят. Да почакаме. (Греят се на огъня.) Но де е отишел Владиков?… Казваш, че Македонски донесъл от България важни известия!

Дерибеев. Крайно важни.

Бръчков. Ниско, да не обезпокоим знаменосеца. Той гние мизерно тука, безпомощен. Богаташи имаме — тоя герой мре без лекар, без средства, без пригледвачи. Откак съм тука, аз хванах да оправдавам началата на комунизма. От една страна — разкош, от друга — мизерия! Не, тоя строй е безнравствен, невъзможен. Трябва да се разруши гнилото здание и да възтържествува всемирната правда. И колко жертви ней ще да се пренесат! В бащината си кантора аз виждах само България поробена; тука съм в свободна земя и виждам, че робството се простира на человечеството. Тираните не са само ония, които носят чалми. Тирани се крият и под цилиндра, и под расото, и в душата на всеки по-силен, който е такъв, защото тъпче по-слабия. Трябва труд, труд ужасен! Въз развалините на това общество да се съгради царството на равенството и на правдата!

Дерибеев (стреснато). Наполеон! (Взема от пода жълтица.)

Бръчков (гледа жълтицата). Наистина, наполеон. Отде са забогатели толкова Мравката и Попчето, та ръсят наполеони!

Дерибеев. Може би от Владикова е паднал.

Бръчков. Ще го питаме… Занесе ли уводния ми член в печатницата?

Дерибеев. Занесох още по обяд. Печатарят ми каза утре да му занесем осемдесет франка, инак няма да излезе тоя брой от Свободен дух.

Бръчков. Ще видим. Кажи му да не би да ми спре вестника, че ще го вземат чортовете. Аз ще му платя два броя изведнаж… Дека се бавят?… Аз искам да се видим, па да ида у дома да се захвана за работа. Има три дописки да напиша: от Плевен, Пловдив и Видин. Само плевенската съм захванал. Ти не можеш ли ми помогна? Напиши една дописка от Видин!

Дерибеев. Какви новини да туря там?

Бръчков. Тури, че еди-кого си заклали, че еди-кому си обезчестили турци дъщерята, че еди в кое село заптиета подпалили две къщи и изгорили живи осем души българи — туряй и имена… Всичко, каквото можеш, страшно тури… То все вярно ще излезе за Турция.

Дерибеев. Аз имам едно нещичко вече. Дали ще има място в тоя брой?

Бръчков. Какво имаш?

Дерибеев (срамежливо). Написал съм една поезия против Петреска, защото завчера ходих да искам абонамента за Свободен дух, а той ме изпъди.

Бръчков. На такива повлашени животни се отговаря не с поезия, ами с юмрук в муцуната. Ти как-как гледай утре да събереш няколко абонамента да платим барим половината на печатаря и да променим счупеното стъкло на прозореца, че страшно духа студ, пък соба не палим, та не мога да държа перото.

Дерибеев. Ако евреите додат пак за нещо вехто, да им продам ли?

Бръчков. Та какво имаме? Всичко сме продали — и вехто, и ново.

Дерибеев. И от вересиите на Изгубена Станка нищо не можем да приберем… Защо не пишеш на баща си да ти прати пари? Все така ли ще гладуваш?

Бръчков. Не искам да му се моля.

Дерибеев. Защо? Син му си.

Бръчков. Срам ме е. По-добре умирам от глад, но безхарактерност не направям.

Дерибеев. Но какво ще правим най-после?

Бръчков. Тая пролет без друго ще има чета. Аз ще вляза в нея и ще мина в България.

Дерибеев. Дай боже, и аз… (Разгръща хартия.) Бръчков, да ти прочета поезията.

Бръчков. Какво си писал? Ти си бил поет, а?

Дерибеев (свенливо). Дал ми господ талантец; но съм много срамлив естествено, та не смея да изляза лред публиката.

Бръчков. Хубаво правиш. Талантът винаги върви заедно със скромността.

Дерибеев. Аз само не обръщам внимание там в погрешките на изречението в стиховете… на поезията, а в ритмите и стъпките като вода отива. То е една сатира, разбираш? (Чете.) „На господина Димитро Петреско, български изверг и лояв толум!“ Как ти се струва заглавието?

Бръчков. Твърде рязко. Остави само „На г-на Петреска, браилски нотабил“. Тая титла му стига.

Дерибеев (чете).

А бре, байно ле Петреско,

а бре, пиле румънеско!

Мозък няма в твойта тиква!

Гарга ли си, или чавка,

та продаде твойта рода

зарад топла мамалига?

Бръчков (ослушва се). Идат!

Дерибеев. Бръчков, не им казвай нищо за наполеона, че тия гладни зверове ще искат да го разделят на всички. (Скрива ръкописа.)

Явление 7

Македонски (спуща се към Бръчкова). Владиков!… О, той бил поетът! Здравствувай, Бръчков! Много ти здраве от Мидхад паша! (Прегръща го, целуват се в устата.)

Бръчков. Добре дошъл! Чакахме те!

Македонски. Ама дека Владикова? Като минавахме край кафене „Галац“, обадиха ни, че тука ни чака, и за да го направим да не ни чака, взехме файтон. Разорихме се за него, а го няма.

Бръчков. И мене викали, дойдох, няма го. Огънят запален, свещта свети, няма никой!

Хаджият (към Македонски). Аз нали ти казвах? Той ще е бил в оня файтон, дето го срещнахме в улица „Боеряска“!

Македонски. С лъскавата ли влахкиня? Не ставай будала. За кого взимаш ти Владикова? Викна ни на важно събрание, ида от Русчук, а той с лъскави ще се разхожда! Да беше той, щеше да ми се обади — нали го извиках?

Бръчков. Македонски, сега право от Русчук ли идеш?

Македонски. От Русчук, минах през „Петербург“ и оттам тука.

Бръчков. Та и да ми не кажеш това, аз щях да позная, че идеш от някоя гостолюбива станция, очите ти светят като брилянти…

Македонски. Да, в „Петербург“, гълъбче, вечеряхме. И пийнахме малко шампанско.

Хаджият (тупа го по гърба). Македонски, магаре не ставай, не лъжи! У тебе пари за шампанско — краставици. (Влазя в другата стая.)

Македонски. Бръчков, ти помниш ли едно време, че ми зае десет наполеона?

Бръчков. Кога съм ти заемал?

Македонски. Припомни си, когато играхме на книги на скелята и аз те обрах?

Бръчков. Ти ме надигра просто.

Македонски. Аз те обрах просто: ти не знаеше, че играеш с първия комарджия. Най-напред ти дадох да спечелиш, за да засладиш… както хвърлят на рибата въдица със стръв, па после в пет минути ти се издължих и взех и твоите десет наполеона. И до днес ме бори съвестта за тая моя магария. На ти ги, че ми тегнат. Ти имаш нужда.

Бръчков. Ами и тебе трябват?

Македонски. Аз имам много: няма да правя от тях калдъръм я?

Бръчков. Хай да си жив и здрав, тамам ми трябваха за вестника.

Македонски. Да идем да го видим.

Хаджият (излазя от Странджовата стая). Недей, той кашли насъне.

Бръчков. От представлението насам се разболя сериозно. Простуди се оная нощ.

Македонски. И лекарства не взима! И в това студено място лежи! Нашите крастави богаташи… (Към Дерибеева.) На ти пет наполеона бре и утре Странджата да бъде пренесен в един добър, топъл хотел, па викай най-прочутия доктор, пари аз ще дам.

Дерибеев. Добре. (Изважда ръкописа.) Бръчков, слушай, ще ти прочета сатирата за Петреска, та ако я одобриш за тоя брой.

Македонски. За Петреска ли? Дето се влашей? Това магаре трябва да го вкараме в правия път; я чети, чети!

Дерибеев (чете отначало).

А бре, байно ле Петреско,

а бре, пиле румънеско!

Мозък няма в твойта тиква;

гарга ли си, или чавка,

та продаде твойта рода

зарад топла мамалига?

Македонски. Не, не, тука не е добре „та продаде твоята народност…“: как беше другият стих?

Дерибеев (чете).

Мозък няма в твойта тиква.

Гарга ли си, или чавка?

Македонски. То чух един път. То и така, и така — яде се…

Хаджият. Според мене или гаргата е артък, или чавката.

Македонски. То когато е в поезия, не само гарга или чавка могат да турят, но и чучулиги, за да уйдише стихът. Ти на краставичар краставици не продавай.

Дерибеев (следва).

Та продаде твойта рода

зарад топла мамалига!

Македонски. Тия ги не бива; де е рода, де е мамалига?

Хаджият. Ба, хубаво е, хубаво е, как да не иде? Рода-а… Мамалига-а-а-а — видиш, все на „а“ свършва. Карай, Дерибей!

Дерибеев (чете).

Твойто шкембе а бре, ското,

със сюрмашки гоиш пото.

Бре, Петреско…

Македонски (пресича го). Тссс!… Ти, брайно, си учил поезията на решето. Да прощаваш, ама Генку Лажуняка, дето свири на цигулка в Барбовата механа, по-хубаво ги гласи от тебе. Бръчков, ти като майстор кажи му, че не е поет, ами пуяк.

Бръчков. Туй да оставиме за друг път, а сега да се занимаем със скъпия си гост. (Към Македонски.) Е, казвай сега ново-вехто? Мисията благополучно ли се изпълни?

Македонски. Всичко, всичко ще ви разправя. Чудеса! Кога се сберем всичките: не ща да повтарям всекиму отделно страшните си митарства на отиване и на връщане!…

Бръчков. Как, налита ли на някои опасности?

Македонски (смее се). Ха, ха, ха! Опасности. Отде намери тая благичка думица?… Иди отвори на Владикова дебелия лексикон и дири някоя дума, по-голяма, по-страшна, по-удивителна, с хилядо многоточия и запетаи! Опасност? Опасност не видя бай ти Македонски, ами смърт, бездна, ад, ужас и прочие, и прочие — нареди ги ти осталите — понеже си поет… Когато на заседанието тука мислеха кого да изберат и пратят в Русчук, до тамошния комитет, ти помниш? Плачеше тебе да упълномощат. (Изблещюва се комически.) „Аз предлагам услугите си!… Моля мен удостоете!“ Аз право ти викнах тогава да си налягаш парцалите и да си пишеш песните, а не да се месиш в работи, които само за Македонски са дадени… А бе, че ти само да се беше намерил на замръзналия Дунав, по среднощ, и да видиш, че се отворила пред краката ти оная черна бездна и бучи, а пък ти трябва да я минеш, тебе щеше да се пукне злъчката, ако не би замръзнал по-рано от студ. Оня дунавски вятър така брулеше, та пукаше и камъните. Една ока студ би изстудила пъкъла! Е, спирам се насред Дунава. Пред мене се чернее дълга, додето ти гледат очите, реката, която оставили помежду си ледовете на Дунава… Не широка много, но да се прескочи невъзможно. Бучи като ламя. Спирам се, мисля. Ти какво би сторил, поете, а? Върнал се би да спиш в някой топъл гюргевски хотел. С невъзможността бори ли се човек? И никой не може да те укори, защото на глупава смърт никой не отива. Македонски мисли, мисли, па се повръща назад към брега.

Хаджият. Разбира се, какво ще прави? Животът е мил, и да умре человек, ама барим да знай…

Македонски (пресича го сърдито). Мълчи бе, хапльо… Ха, повръщам се назад, по леда пак, излизам на брега и мисля какво да предприема.

Хаджият. И намисли да идеш в Гюргево да спиш в хотела на дебелата Маргиолица…

Македонски. Ще ти счупя устата, пунгаш! Когато се приказва за високи и дълбоки работи, недей меси в тях маргиолиците… Бъди сериозен човек и дай си тука клепоухото внимание.

Странджата (вика извътре). Удряйте, юнаци!… На месо! Удряйте!… Убиха султана.

Бръчков. Странджата бълнува. Да го не бутаме.

Македонски (по-ниско, па полека-лека неусетно повишава гласа си). Да, мисля какво да предприема, за да мога тая нощ аз да бъда на оня бряг, додето е още тъмно, за да ме не зърнат турските караули. Гледам, пред мене се чернее колиба. Гледам по-харно — дъсчена колиба и покривът — дъски. Изведнаж ми хрумва на ума… Бре, чакай да видим тая работа… Отивам, слушам: няма никой… хващам една дъска от стряхата и я откъртям — пущината изпраска и измяка като една котка, кога я настъпили на опашката. Хоп, отваря се вратата, излиза един по-едър от мене влах. „Домнуле, какво взимаш оттука?“ И грабва ми дъската от ръцете… „Домнуле, казвам му, на ти два франка, остави ми тая дъска…“ Разбирате, искам по благороден начин да се споразумеем… Кучето недно не ще пари и дъската не дава. Гледам аз, тоя глупец ще ми попречи… Задърпах дъската насила да я взема… Хъ-ъ: не пуща… като закована стои в ръцете му. Завика: „На помощ! На помощ! Разбойници!…“ Тука вече видях, че работата става опасна, тласна го, поваля го на земята, стъпна му с един крак на гърдите и измъкнах лесно дъската… Той все вика, като заклан. Па като вдигна дъската, като я стоваря по главата му с всичката си сила… Той премря. Не пошукна вече.

Хаджият. Що уби човека за една дъска? И що ти беше?

Македонски. Отваряй си хубаво ушите: влахът не умря, а примря, а пък дъската ми трябваше за мост.

Бръчков. А-а-а! Браво! Каква идея! Гений!

Македонски. Пресуши ми се гърлото, тука няма ни отрова; да бяхме у Владикова, в долапа все има по някое шише вино или коняк… (Хваща машинално шишето със свещта и го поглежда.) Тогава се връщам пак на Дунава, на реката… Полека простирам дъската, а-а-а, стигна! Ама повече няма. Едвам се крепи на оня край и на тоя… Отдолу — бездната!

Бръчков. Аз просто треперя при самата мисъл за тоя риск. Е, мина?

Македонски. Прекръстих се — аз пръв път се прекръстих в живота си — и с божия воля минах.

Бръчков. Ти си герой, Македонски! И вече слава богу?

Македонски. Чакай… Пък на връщане прескочих бездната. Зад мене пищяха куршуми… Но да карам с ред. Когато излизам на русчушкия бряг — тъмно, пусто. Наблизко се чернее един човек и ходи с пушка на рамо. Войникът от караула! Веднага се сгушам и свивам на земята в една трапчинка. Той, проклетникът, чул стъпките ми. Приближава с пушката и пита: „Ким-дър о?“ — Кой е там?

Бръчков. Ей богу, приятно положение, не ще дума.

Македонски. „Ким-дър о?“ — пита втори път.

Явление 8

Попчето (пули се към огнището с уплашен поглед).

Мравката (спира се като истукан, па плясва над глава ръцете си отчаяно).

Македонски (към тях ухилен). Добър вечер! Много ви здраве от баба Тонка! (Подава ръка на Попчето.)

Попчето (не приима ръката му, а изглежда всичките зверски). Кой запали огъня?

Мравката (в изступление). Кой счупи вратата и влезе тука? (И двамата се спущат и ровят със злоба пепелта в собата.)

Бръчков (учуден). Каква е тази комедия?

Македонски. Нищо не разумявам.

Хаджият. Цяла комедия.

Попчето (опулено ги гледа). Македонски, ти ли влезе тука най-напред?

Македонски. Аз преди половин час дойдох тук и заварих Бръчкова и Дерибеят.

Бръчков. Да, така е. Македонски, я следвай историята!

Дерибеев. Ние заедно дойдохме с Владикова и намерихме вратата отключена, свещта гореше… Чакахме вас, мислехме, че сте излезли за кратко време някъде.

Македонски (посочва с очи Мравката и Попчето на Бръчкова и прави знак с ръка, който изображава поднасяне чаша към устата).

Хаджият (смига лукаво). Да, да, яко нарезаша ся…

Мравката и Попчето. Ами кой запали собата?

Дерибеев. Ние с Владикова.

Попчето. И като туряхте дръвата, нищо ли не видяхте в огнището?

Дерибеев. Нищо. Пепел.

Попчето и Мравката (бият се по главата с две ръце и въздишат).

Дерибеев (ниско). Всичкото това пъшкане и отчаяние и примиране за един калпав наполеон… Да им го хвърля, та да ги не гледам как се кривят като луди хора. (Високо.) На, на! Вземете си жълтицата, па да престане тая история… (Хвърля наполеона на земята.) Аз мислех, че от Владикова е паднал.

Македонски. Таза една жълтица ли била всичката работа? А бе защо ми не казахте, та да ви дам пет, та само да не смущавате важния разговор! Сребролюбци недни!

Попчето (грабва жълтицата). Една жълтица само? Отде я взе?

Дерибеев. При собата.

Попчето. Само тоя наполеон! (Спуща се и го хваща за гушата.) Кемерът! Кемерът! Целият кемер!

Мравката (и той се хвърля връз Дерибеева.) Кемерът!

Македонски. Какво е това? Луди ли сте? Пияни вагабонти недни! (Спуща се с Хаджият да отървават Дерибеева.)

Бръчков (спуща се към купа). Господа! Господа! Безобразие! Назад! Какъв кемер сънувате? (Отървават Дерибеева.) Аз сам видях, че една жълтица намери, мислехме, че е от Владикова. Щяхте да го удушите. (Към Дерибеева.) Повредиха ли ти нещо гушата? Я виж какво посиня от пръстите им.

Дерибеев. На гушата ми няма нищо, ами ми разкъсаха с краката си сатирата, пък копие нямам от нея.

Бръчков (към Попчето и Мравката). Па какъв е тоя кемер? А бре!… Завчера някои са обрали и давили в митрополийската градина един турчин! Да не сте вие? Тогава всички сме компрометирани!

Хаджият. А!… Полицията е ходила днес да търси някого в Странджовата кръчма. За тях ще е!

Македонски (смутено). Вие ще ми изгорите душицата! Покрай вас и на моята чест ще падне петно.

Попчето и Мравката си приказват ниско и живо.

Попчето. Няма никакъв кемер, ние се шегувахме. (Излиза с Мравката.)

Дерибеев. Проклетници, щяхте да ми изтръгнете гръкляна и ми разкъсахте поезията. (Търси ги с поглед.) Ах, бегаха!

Хаджият. Тропа някой! (Отваря вратата и приказва с някого.) Училищният слуга. Владиков пратил да ни викат по-скоро. Ще имаме събрание там.

Македонски. Знам защо е. Хайде по-скоро.

Бръчков. Ами де се запиляха Мравката и Попчето?

Хаджият. Казали на слугата, че там отиват!… У Владикова бил и русинът Шандор Новицки.

Македонски (на себе си). А, комунистът? Обичам го този брат аз. Няма от него по-изкусен хирург да прави операции на железни каси. Протомайстор по занаята: само като погледа касата, тя се отваря. Наша милост цървулите не може да му върже. Метани му чина до земята… Сечивата и инструментите му, да ги видиш, да се смаеш… Защо го е викал? А, ще има нужда от операция. Да спи куче под камъче…

Бръчков. Вървете, аз ще остана при Странджата, доде дойде Крумов — не можем да оставим болния. Аз ще и поработя на тая маса — за уводния член.

Македонски. Тогава сбогом, да вървим!

Явление 9

Бръчков (сяда на масата. Чува се пак кашлица). Странджата спи спокойно. И когато не кашли, той бълнува. И все Стара планина и байраци види. Жизненият огън напуща тялото му, само идеалът поддържа живота и изнурените му гърди и туря блясък в погледа му. (Става и ходи.)

Странджата (подава се изсъхнал и бледен). Кои бяха тука?

Бръчков. Момчетата, отидоха у Владикова. Там има събрание. Как си сега?

Странджата (сяда тежко на кревата). Бръчков, аз отивам.

Бръчков (приближава го). Отиваш, няма никъде да отиваш: всички ще отидем в България и скоро, с воля божия… Стегни се.

Странджата (в безсилие). Право ти казвам, пътник съм, чувствувам.

Бръчков. Детинщини приказваш.

Странджата. Юначе, благодаря ти, че се намери при мене. Тежко се умира на чужда земя. Не ме оставяте само вие, голите и нещастните като мене… А България още не е свободна. Какво носи Македонски? (От безсилие обляга се на възглавницата, но пак отваря очи и се поизправя.)

Бръчков (тихо). Не се вълнувай. Бъди спокоен, моля ти се.

Странджата. Благодаря ти, благодаря, братко мой. Аз скоро ще престана да се вълнувам, няма да ме има вече.

Бръчков. Това ще бъде с всинца ни, по-рано или по-късно. Само че твоето име ще остане славно. Ти си един герой!

Странджата. Ах, Бръчков! Бръчков. Ти си честит поне, че ще умреш — когато умреш — с тия славни резки на лицето и с тия хубави възпоминания в сърцето.

Странджата (брише си очите с ръка, после хваща ръката на Бръчкова). Виж, Бръчков… как да ти се отплатя за твоята милост и добрина. Ти ме не остави толкова дена става, като син ме гледаш. Аз нямам нищо освен няколко паници, те не струват нищо. Нямам нищо какво да ти оставя за спомен.

Бръчков (покъртен). Оставяш ми твоя пример.

Странджата. Да, имам една връзка там в дъното на ковчега. Една връзка от дълго време турена. Там съм скрил две много скъпи неща. Нека бъдат и за тебе скъпи, Бръчков… А де са моите другари? Де Владиков? Де Македонски? Де Попчето? Искам да ги видя сега!… Юначе, иди извади ги, да ги видя, преди да умра… Ах, сладка е смъртта за отечеството!

Бръчков (полека отива до ковчега, отваря го и изважда една връзка. Той предпазливо развързва кърпата и измъква една овехтяла хартия и една дрипа).

Странджата. Това са. Познаваш ли какви са тия работи, Бръчков? Хартията е най-първият мемоар на букурещкия таен революционен комитет. Той беше пратен на султана. Тоя мемоар потресе цяла България, помниш? След мемоара и ние влязохме в България, с Панайота. Ох, де са ония времена!

Бръчков. Това е един скъпоценен спомен.

Странджата. А дрипата, дето я държиш, то е къс от знамето, което развявахме в Балкана. Прочети там словата какво пише.

Бръчков (внимателно гледа). „Свобода или смърт“. Това е една светиня, Странджа!

Странджата. Дай, Бръчков! (Поима двете неща от него и ги целува просълзен.) Вземи това от мене подарък. Помни Странджата! Умри за България — аз не можах да умра за нея! (Пада на леглото в несвяст.)

Бръчков. Прималя пак от вълнение! (Коленичи до леглото и целува провесената ръка на Странджата. Няколко време тишина.) Боже, боже, ето как умират горките! Цял живот посветил на отечеството и сега умира в чужбина! (Целува му пак ръката.)

Явление 10

Македонски (влазя буйно. Към Странджата). Нося ти радостни известия! Султан Азиз ще бъде убит!

Бръчков (става, прави му знак с ръка). Тихо, в несвяст е.

Странджата (отваря очите слабо). Ах, ти ли си? Добре дошел! Какво рече? (Поповдига се.)

Бръчков. Не се вълнувай.

Македонски (целува се със Странджата по устата). Странджа, да те зарадвам: имаме сега един кемер със сто наполеона! Моралият тръгва утре за Цариград!

Странджата (повдига се още). Ще бъде убит?

Македонски. Да!

Странджата (живо). Слава богу! Слава богу? Тиранинът убит!… Какво ново от Русчук?

Македонски. Готви се! Въстанието е решено? Ние скоро минуваме Дунава!

Странджата (скоква бързо). Въстанието казваш?… В България въстание скоро?… Ние минуваме?… О, боже, подръж ми душицата!… Силица ми дай, боже! България ще бъде свободна! Борба! (В изступление.) Напред, юнаци!… Лейте тиранската кръв!… Знамето, знамето де ми е?… Левът! Левът!… Народът се бие… Балканът ехти! Огън! Огън! Огън!… Дайте ми знамето бре!… Ей го, развява се!… Тираните бягат пред нас. Удряйте!… Момчета, Странджата е сред вас… Странджата умира! Куршумът гърдите му разпра… Умирам! Свобода или… (Пада мъртъв.)

Бръчков. Умря! (Той и Македонски коленичат пред безжизнения труп.)