Иван Вазов
Хъшове (3)

Явление 1

Странджата (влазя, облечен в чер редингот). Султан Азиз е пропаднал човек: билетите всичките се разправиха и залата беше пълна. (Ходи малко време замислен, като си прави вятър с кърпата.) Яд ме е само на Владикова, че можеше да даде на мене по-благородна роля; па аз после, като мислех по-дълбоко, убедих се, че можеше да се тури байрактар в битката. Ефект по-голям щеше да има — да се развей оня ти левски пряпорец — нали е да се разпалят младежите, — па и аз нямаше да бъда онеправдан. А то продавай коняк и бира, когато сърцето ми притреперваше от жажда да изгърмя барим веднаж револвера, макар въз лъжливи чалми. Барутец не бях помирисал от толкова време. Както и да е, аз съм научен да се самопожертвувам за по-младите — нека моето славолюбие да се покори пред по-високите народни интереси. Главното е, че султан Абдул Азиз ще бъде убит! В Цариград революция! Такава мешава, ей!

Владиков (влазя в дрехи на старец селянин, като се мъчи да развърже брадата си; към Странджата). А, Странджа! А бе какво направи? Ти заряза буфета и завика от вратата: „Дръж се, Македонски! Кураж! Удряй! Пли! Пли! Пли!…“ Смути цялата публика! (Хвърля си брадата.)

Странджата. Запалих се бе, братко.

Владиков (към Македонски). Македонски, моите комплименти, ти произведе най-силно впечатление и обра лаврите. Но позволи ми да ти кажа, че си едно клепоухо магаре.

Македонски. Защо?

Владиков. Ти беше пощръклял! Ти гърмеше като луд! Сто патрона изпушка, напълни залата с дим и я направи ад!

Македонски. Магаре? Ти я благодари на Македонски. Без тая славна битка Изгубена Станка беше изгубена. Колко ръкопляска публиката на твоята козя брада?

Владиков. Па ти си запали и ризницата. Пожарната команда щеше да дойде с помпите да я гаси.

Македонски. В битката се случват тия работи.

Странджата. Аз пък ми идеше да те целуна, Македонски… Като гледах, оживяха ми на сърцето юнашките битки в Балкана. Ти добре води сражението; само пусията ти не беше стратегически избрана. Тъй както ти по едно време гърмеше, беше изложен на татарските куршуми. Трябваше да им дойдеш от страната, да ги бийш във фланг… Сбърка там.

Македонски (поразсърден). Странджа, ти не учи баща си как се правят деца.

Владиков (на Странджата, ухилено). Какво конте си сега! Ти обърна вниманието на дамите. Само тия две резки на лицето… Казах ти, намажи ги с нещо.

Странджата (намусва се). Комуто правят лошо впечатление, той да ме не гледа. Но аз, напротив, мисля, че те ми са слава и гордост и са моите ордени, спечелени в честен бой!

Владиков. Ти го взе за сериозно, Странджа! Ех, ти мене ли ще кажеш това? Тия ти резки са твоята гордост, а ти сам си гордост на емигрантите. (Към Хаджият.) Хаджи, поздравлявам те за магарешкия рев! Ти добре замести магарето!

Хаджият (кланя се иронически). Благодарим!

Владиков (смее се). Видяхте ли как госпожа Добревич си затуляше ушите?

Владиков. Живей, Бръчков, моите искрени комплименти. Ти произведе силна сензация, особено между красния пол в ролята на Станка… И слава богу, ти само хвърляше една деликатна нота в тая грубичка и, право да си кажем, просташка драма… Но нямаше какво, за другите — историческите — нямахме костюмите тука. А бе знаеш ли, че баща ти беше тука?

Бръчков. Ах, наистина?

Попчето. Довел го беше Добревич.

Владиков. Горкият ти баща. Аз влазям в положението му и много скърбя за него. Твоята постъпка, от една страна, е запечатана с героизъм, но, от друга страна, е жестока… Помисли си сам. Ти все трябва да видиш баща си.

Бръчков. Ние вчера се видяхме.

Владиков. Много добре.

Бръчков. Той тръгва утре.

Македонски. Тогава, парички трябва да имаш? Луспици!

Бръчков. Не, аз отказах!

Македонски. Безумнико!

Странджата. Браво! Тъй, горд бъди! И ти не склони да се върнеш?

Бръчков. По никой начин. Аз му казах, че мои баща и майка сега са отечеството.

Странджата. Харесваш ми. Упоритост, воля, пожертвуване! Ти си моят човек. Който прегърне кръста Христов за отечеството, за него не съществува вече: тате и мале!

Бръчков. Впрочем, аз днес забогатях.

Македонски. Ах! Да те целуна!

Странджата. Че отде забогатя тъй?

Бръчков. Продадоха ми се сто и тридесет книжки от Песните — колкото оставаха.

Владиков. Невъзможно!

Попчето. Купи ги едно лице само!

Странджата. Абе и аз го видях, като излазяше от тебе човекът! (Изкикотва се високо.) Ха! ха! ха! Той беше гостилничарят от хотел „Унион“… Ха! ха! ха! Баща ти го е пратил да му ги купи… На огъня ще ги гори, като еретици!… Ха, ха! (Закашля се.)

Бръчков (също се смее). Тъй ще е… Видите, у мене има за черпене! Но аз да се преоблека. (Влазя в другата стая.)

Хаджият. Добре, че се случиха театърът и училището едно до друго — да ни бъде тука гардеробът. (Последва Бръчкова.)

Владиков. Странджа, в буфета всичко продадено ли е?

Странджата. Останаха двайсетина бутилки пиво и коняк и половината закуски — те трябва да се повърнат на Николеска — с такова условие сме ги вземали.

Македонски. Ти такива подлости, Странджа, не прави.

Странджата. Невъзможно! Трябва да се повърне непродаденото.

Владиков. Странджа, видиш ли, че мирише на революция, ако се върнат бутилките и закуските?

Странджата. Като решава болшинството… да му е наздраве!

Владиков. Това е спечелено право.

Македонски. Владиков е благороден човек! (Навирва едно стъкло коняк и го отнася в другата стая.)

Владиков (към Дерибеева). Дерибеев, ти си касиер! Представи сметка.

Дерибеев. Готово е. От билети са получени 508 франка.

Владиков. Как? Аз смятах най-малко 1500 франка! Залата беше пълна, грешка имаш.

Дерибеев. Разпратени са наистина 700 билета, но повечето на кредит.

Попчето. Какво да сторим? Всеки казва: Ела утре, други ден — да ти платя.

Владиков прави гневни движения; също и Странджата.

Дерибеев. Като извадим от 508 франка разноските за буфета, за осветление, за печатане билети и афиши, за музика, за наем на зала, костюми, оръжия, за барут, за гримировки, за бенгалски огън, остава ни чиста печалба… Ето я! (Показва хартията със сметката.)

Владиков. Тридесет и осем франка! А нам трябват най-малко шейсет наполеона! Огромен резултат! Скандал над скандалите! Какво значи това?

Странджата (горчиво). Това значи, че султан Абдул Азиз е спасен! (Тупа с крак.) Проклетия!

Владиков излазя.

Попчето. Не е спасен още!

Странджата. Какво искаш да кажеш?

Дерибеев. Попче, бутилките са още пълни, как тъй рано?…

Попчето. До три дена ще ги имам парите.

Странджата. Да знам, че говориш сериозно, да те целуна по татарската мутра.

Попчето. Парите, които Изгубена Станка не ни даде, Попчето ще ги даде! (Излазя.)

Македонски (влазя из другата стая). Господа, сега има един много важен въпрос, по-важен от източния въпрос.

Странджата. Какъв по-важен въпрос от източния?

Македонски. Дайте да изпием бутилките и да изедем закуските: огладнял съм като вълк…

Странджата. Почакайте да се върне Владиков, той влезе да се преоблече и ще отиде на участъка да освободи Мравката.

Дерибеев. Клетникът, грабна го полицията от театъра, както си беше в театрален костюм! Чак сега го напипаха, дето беше извикал на лъжа „Пожар!“ в твойта кръчма. Добре, че го взеха, когато го заклаха татарите.

Бръчков (влазя в обикновените си дрехи). Аз предлагам да си вървим и да спим. Па аз трябва да напиша възванието.

Македонски. Как, без да повечеряме?

Бръчков. Добре, да вечеряме. Но тука ли? Македонски обича врявата… По-добре у Странджата.

Македонски. Ура, приемам! У Странджата.

Странджата (като гледа Попчето). Чухте ли какво обеща Попчето? Това е важно! Попче! Искам да се закълнеш, че говориш сериозно — за да мога да спя.

Македонски. У Странджата!

Всички. У Странджата, у Странджата! Да погуляем!

Странджата. Само скандали да няма!

Бръчков. Македонски, ти с ризницата?

Македонски. С нея тая нощ съм. Тя мирише на барут, сега да пийне винце.

Всички. Хайде! (Заграбват провизията и излизат. На пътя се чува песента „Тръба ечи, Балкан стене“. На сцената тишина няколко време.)

Явление 2

Евгени (забулена с шал влазя с Катинка. Озъртат се). Няма тука никой, а е имало хора. Инак и не можехме да влезем.

Катинка. Да се върнем, Евгени!

Евгени. Добре, по-скоро да излезем — опасно е. (Евгени вади писмо и иска да го остави на масата.)

Катинка (слуша). Чува се, че иде някой.

Евгени. Тогава из тая врата. Мисля, че излазя на пътя. (Повръща се към другата врата и пак се ослушва.) Владиков иде, познах го по стъпките.

Катинка. Да, той сам си е.

Владиков (влазя). Ах! Евгени! (Отива към нея твърде учуден.) Тука! По това време? (Подава й ръка.)

Евгени. С две думи ще ти обадя всичко. (Към Катинка.) Катинко, почакай в коридора малко и погледай. (Катинка излазя.) С две думи ще ти обясня моето необикновено посещение. (Дава му бузата си.)

Владиков. Мил ангел!

Евгени (подава му писмо). Вземи по-напред това писмо. Слушай сега: това писмо е от русчушкия комитет, донесе го извънреден куриер.

Владиков (учуден). Вам?

Евгени. Да. Като се върнах у дома от театъра, дохожда запъхтян куриерът Янко, дава ми това писмо и казва: „По-скоро, моля, пратете го с верен човек Владикову, нито миг да се не губи! Извънредно важно и бързо!… А аз веднага отивам за Галац!“ — и излезе. Преди малко дошел от Русчук, тропал на училището, нямало никой; у Странджата тропал — никой. Погледнах печата на ламбата: от русчушкия комитет! Тогава тръгнах с Катинка — тато и мама се бяха отбили с Христовича у една сладкарница.

Владиков. Благодаря ти!

Евгени. Не смеях никому да поръчам да ти го донесе, да не попадне писмото в други ръце или се забави. Ето ме защо съм тука. Нали съм безумна?

Владиков (целува й ръката). Божествена. Благодаря дълбоко. (Разпечатва бързо писмото.)

Евгени. Извърших щастливо мисията си. А сега няма време за нищо друго да приказваме. Сбогом!

Владиков. Още минута. Никой вече няма да дойде. Ти не осъждаш постъпката ми? Писмото ми до баща ти?

Евгени. Това го много удиви. И причината на отказването ти да идеш у нас той я намери странна. Това ти решение ме силно огорчи, то е жестоко.

Владиков. Нямаше как да ти пиша, да ти обясня.

Евгени. Кажи ми!

Владиков. Аз не можах вече да дохождам у вас подир оная случка, луда…

Евгени. И щастлива…

Владиков. Бих изглеждал на злоупотребител с доверието и гостоприемството на баща ти, един благороден человек…

Евгени. И аз тъй си обяснявах само решението ти… то е диктувано от деликатно чувство.

Владиков. Аз направих жертва жестока за мен.

Евгени. И за мен… Но нищо… Помните ли какво е рекъл поетът Болинтинеано? „Разстоянията от един полюс до другия не могат раздели…“

Владиков. „Две влюбени сърца.“

Евгени (туря пръста си на устата усмихната). По-надълго утре, там… Ще бъдеш точен.

Владиков. Как, да!

Евгени. Сбогом!

Владиков. Един миг още. А онова?

Евгени. Крецулеско? Спокойна съм.

Владиков. Да?

Евгени. По причина, види се, на чичовия траур, от приличие той не прави по-нататъшни постъпки. Душата ми се сега разслаби.

Владиков. Прекрасно. Като печелим време, всичко печелим.

Евгени. Сбогом, Михаиле! (Целуват се бързо.) Не ме придружавай.

Владиков. Не през двора — из тая врата… (Вика от другата врата.) Катинке! (Катинка влазя.)

Евгени. Сбогом. (Излазят с Катинка.)

Явление 3

Владиков (сам). Благородна душа! (Чете писмото.) Важно! Непременно сега трябва някой да тръгне за Русчук. (Изскоква и вика отвън.) Иване! Иване! По-скоро у Странджата, всички да дойдат веднага! (На себе.) Велика услуга ни прави Евгени. Как да се не люби лудо такава прелестна, такава огнена душа!

Явление 4

Странджата. Връщаме се, Владиков. (Гледа по земята.)

Владиков. Какво търсиш?

Странджата. Изпуснал съм тука ключа на кръчмата. Ето го! (Вдига го.)

Македонски. Ура! Хайде у Странджата!

Мравката (влазя, облечен като прегърбена бабичка). Благодаря, Владиков: щях да зъзна в магарешкия рай тая нощ.

Македонски. Бонсоар, мадама! Ура! Да те прегърна сега!

Владиков. Господа! Изтрезнейте! Имам важна работа да ви съобща.

Странджата. Слушайте!

Владиков (затваря добре вратата. С тържествен вид). Господа, преди малко приех това писмо по извънреден куриер от русчушкия комитет. Да ви кажа с две думи съдържанието. Първо: имало необикновено важни работи да ни се съобщат по въстанието, което ще избухне тая пролет. И това е нужно безотлагателно.

Македонски (ниско). Това го знай вече бачо ти Македонски.

Владиков. Второ: да се занесат на Левски пашапортите, които бе забравил тук. Те му били необходими, за да може да напусне Русчук, дето го дирят. Само до 24 февруарий можал да остане в Русчук, т.е. утре заран, и ако тръгне без тях — а той бил принуден да бяга от Русчук, — може да иде на въжето. Вие знаете животът на апостола колко е драгоценен и за нас, и за въстанието. Прочее, трябва някой да тръгне веднага, още тая нощ, за да завари Левски и се срещне с другарите ни там. Има само три часа до трена.

Странджата. Тогава… по-скоро. (Ослушва се.) Фъртуната свири.

Владиков. Това е работа, момчета. Левски, както знаете, се крие у баба Тонка. Трябва да пратим човек безстрашлив и съобразителен за тия две важни мисии. Оттука по железницата — за Букурещ и оттам — за Гюргево. За Дунава лодка не трябва, той сега е замръзнал и пеши може да се мине — главното е човекът сега…

Странджата. Ах, де ми здравицето, де ми здравицето!

Хаджият. Трябва да се спаси апостолът!

Странджата. За неговата глава десет наши могат да идат! Трябва да се спаси!

Владиков (след кратко мълчаливо очакване). Сега да ви кажа и другото: това предприятие е твърде опасно. Трябва да знаете, че на всеки сто разкрача на дунавския бряг пазят турски караули — големи предпазителни мерки са вземали турците. В самия Русчук пъплят шпиони. Който се реши, трябва да си тури главата в торба… дето го казват. Но за такива свети работи кой от нас ще пожали живота си? И тоя път нека покажем, че браилските юнаци не се боят от опасност, кога се касае за освобождението на България. (Възцарява се отново мълчание. Взема един вестник от стола и се зачита. Глухо шушукане и пак тишина.) Господа! Кой се решава? (Мълчанието продължава. Става прав.) Господа! Аз отивам.

Владиков (На себе си.) Трябва веднага да напиша на Евгени, че утре срещата е невъзможна. (Високо.) Приемате ли ме, момчета! Намирате ли ме достоен за такава висока чест?

Странджата. Не, не! Всички са достойни да умрат за отечеството.

Гласове. Всички, всички!

Странджата. Жребий!

Всичките. Жребий, жребий!

Бръчков (става развълнуван). Господа, ако на хъш бе позволено да пролива сълзи от умиление, аз бих пролял сега моите: всички сме готови да се принесем в жертва за свободата на България. Тя може още да се гордее с храбри чеда. Никой няма да посрами славното име хъш!

Хаджият (гръмогласно). Никой!

Бръчков. Истина е, че който се наеме да иде сега в Русчук, то се вика, че отива в устата на ламята, вика се, че си търси смъртта.

Странджата. Истина е и ние се не боим от нея!

Бръчков. Но според мене не е въпросът тук само кой да умре мъченик, но кой ще извърши с най-голяма сполука мисията си. Например, ако не знае Русчук добре, ако там няма никакви верни познайници, които да му помогнат в случай на нужда, ако не знае де е къщата на геройската баба Тонка и тя го не знае — как ще сполучи да се срещне с Левски, без да го не хванат турците? Това одеве разбираше и Владиков.

Хаджият. Доколкото знам, от нас само Македонски и Странджата са били там… и кой още?…

Странджата (кашли). Ах, де ми здравицето?

Бръчков. Видите ли, според мене жребият е несгоден тука. Да размислим по-добре братски кой е фамилиарен с Русчук. Нему ще се падне честта да тръгне с посланието. И тъй, да улесня работата, господа, аз предлагам мене си като вещ в Русчук.

Македонски (силно развълнуван). Не, аз ще ида. (Сърдито.) Бръчков не може, Бръчков не познава добре Русчук, Бръчков прави песни, Бръчков ще го усетят и обесат!… А Македонски е живял шест месеца в Русчук, ял е и пил е сто пъти със синовете на баба Тонка, нощувал толкоз пъти у баба Тонка, знае отде се влазя у баба Тонка, и от уличката, и от пътя, и откъде брега, през стобора, и е по-стар петнадесет години, и няма да се даде мърша да го обесат… Да! Запрещавам на Бръчкова! Аз ще отида!

Няколко гласа. Македонски, Македонски да иде!

Странджата. Бръчков да отстъпи.

Дерибеев. Бръчков да отстъпи.

Хаджият. Подкрепям.

Бръчков. Не ме щете? Отстъпвам.

Владиков (тържествено). Събранието избра Македонски за опасната и славна мисия да ходи при Левски! (Към Македонски.) Вземи тоя плик с тескеретата. И тъй, Македонски, тази нощ след два часа тръгвай за Букурещ. Хай готви се, времето бърза — както казва моят учител Раковски: „Време иде, време бежи!“

Странджата. За разноски сега да видим.

Македонски. Не се грижете, имам.

Владиков. Отде, дявол?… Сега, господа, да похапнем и да пийнем за сполуката на Македонски.

Македонски. Господа, да останат за мене две бутилки с коняк. Ще ми потрябват на замръзналия Дунав. (Гужда ги настрана.)

Бръчков. Кажи много здраве отдалеко на Балкана.

Македонски (чука се с него). И на русчушките бесилки.

Попчето. Пази се, Македонски, да се не запознаваш с тях отблизо.

Македонски. Още конопът не е израсъл, от който ще се уплете въжето за Македонски… Но куршумът може да е излян… Да живей България!

Странджата (чука се пак. Към Владикова). Аз хем пия, хем ме е яд за загубата тая нощ.

Владиков. Каква загуба?

Странджата. За първия план. Въстанието благородно — а онова велико беше: султанът убит, в Цариград революция и междуособие, настава страшна бъркотия… Сърбия отваря война, България въстава… разтреперва се целият Балкански полуостров. Е, такъв миш-маш. Жално.

Попчето. Аз ви казах, че хилядо франка ще дам!

Странджата (сърдито). Въшки! Пий, па мълчи!

Хаджият. Фъртуната се усилва. Македонски, вземи си топла дреха.

Македонски (сочи двете стъкла). Ето я?

Странджата (смее се). Знаете ли одеве Македонски защо веднага не предложи себе си за Русчук? Аз отгадах: мило му беше за закуските и бутилките — не за главата! (Смее се яката.)

Владиков. Вярно. Аз бих му дал кожуха си, но нямам други, обраха ме по-преди.

Хаджият. Нали когато нощува Македонски у тебе?

Владиков. Да, всичките нови дрехи.

Македонски. Тая кьопава влашка полиция: чорт да я вземе.

Владиков. Само шубата със соболевата кожа струваше сто и петдесет франка!

Македонски (на себе си). Евреите дадоха за нея само осемдесет франка. Разбойници!

Владиков. Какво кажеш?

Македонски. Думам си, че осемдесет франка ми стигат за пътуването… Сега да ида да се преоблека и да тръгвам за път. Недейте дохожда всички да ме изпращате! Па ще се кача в третия клас, не се оскърбявайте!

Владиков. Добър път!

Странджата. Върни се жив и здрав!

Македонски. Отрязвам тая, ако ви я не върна здрава и читава.

Странджата. Чакай да те благословя! (Прекръстя го по лицето и го благославя.)

Всички. Сбогом! Сбогом! (Целуват се. Македонски от вратата им прави въздушни целувки и излазя с двете бутилки коняк в ръце.)

Явление 5

Бръчков. Завиждам му, право ви казвам. Той отива в България. Аз бих влязъл в нея само по тоя начин, или пък с оръжие в ръка…

Странджата. Юначе, браво! (Намръщва се болезнено и сяда.)

Бръчков. Какво ви е? Прилоша ли ви?

Странджата. Малко нещо.

Владиков. От уморяване, без друго.

Странджата. И от вълнение… Яжте и веселете се, мене не гледайте. (Хваща се за гърдите.)

Владиков. Пий едно успокоително. (Отваря долапа и му поднася в чашка питие.)

Странджата. Благодаря. (Пие и ляга. Другите го окръжават с участие.)

Бръчков (към Странджата). Добре е да се прибереш, уморен си… Господа, аз си отивам, тая нощ ще допиша прокламацията.

Странджата (болезнено). Напиши я огнена!

Владиков. Добре. Утре до обяд трябва да се напечати: госпожа Цанчова ще занесе възванията в Мачин.

Бръчков. У моя домакин няма да тропам, че е късно. В някой хотел ще ида да работя.

Странджата (поставва малко). Бръчков, я прочети, каквото си написал.

Владиков и Хаджият. Да, прочети!

Бръчков. Мога. Само началото. (Разгръща една хартия. Чете.) „Възвание към българския народ!“

Странджата. Тури: „Към храбрия български народ!“…

Бръчков (чете). „Братя! Петстотин години почти ние гнием в черно робство! Петстотин години пъшкаме под жестокото и нетърпимо иго на азиатските султани!“…

Странджата (поставва още повече и добива седяще положение). По-силно, тури: „Краставите султани!“…

Бръчков. Поправките после! (Чете.) „Един млад и жизнен народ със славна история, който брои за свои прадеди Крумовци, Симеоновци, Самуиловци, Асеновци, е достоен за по-човешки живот.“

Странджата (ръкоплещи с въодушевление). Браво! Да, такъв народ заслужава свобода! И тая свобода ще я спечели с борба и с кръв. (Става.) Храбрите български синове не се боят от жертви. Ще потрепери скоро Балкана от рева на Симеоновия лев! Кръв тиранска ще залее свещената българска земя!…

Владиков. Странджа, успокой се!

Странджата. Свобода! Свобода! Без свобода не може вече да се живее!… И ние ще се принесем жертва за нея, братя, за сладката свобода!… Нека България да възкръсне, та ние да умрем… Аз и в гроба ще живея и ще се радвам!… Които са свободни, са безсмъртни. И когато аз пак развея левското знаме… (От вълнвние полита изнемощял. Неколцина го подхващат и го полагат на канапето).

Владиков. Бръчков, престани! Странджата се вълнува. Прекрасно захващаш. Иди допиши възванието.

Странджата. Огнено! Огнено!

Владиков. Странджа, ти се много вълнуваш. Имаш нужда от успокоение. Почини си, па да си идеш с кола.

Странджата (подир малко мълчание). Ох, тежко… Чини ми се, че ще оздравея, щом дъхна балкански хладец и ми замирише на здравец. Ние нямаме готово знаме.

Бръчков (като отива към вратата). Знаме ще се намери, щом има знаменосец.

Владиков (ниско на Странджата). Евгени Добревич шие… Това поверително ти казвам.

Странджата. Да е жива!… Там да се мре, брате, тука ми е страшно…

Хаджият. Иде някой.

Явление 6

Македонски (влазя запъхтян в пътнишко облекло и с бутилка в ръка). Ето ме, пак се върнах!

Хаджият. Македонски!

Владиков. Какво има? Много скоро се видяхме?

Македонски. Една поразия стана!

Владиков. Какво?

Македонски. Абе с тоя проклет Христович. (Озърта се към вратата.)

Владиков. Каква работа има с Христовича?

Македонски. Давих го!

Владиков. Ти, безумнико!

Македонски. Не викай: твоята чест браних! Влизам у Гиковата аптека да си купя малко сулфато… Аз всякога, когато ще пътувам по такъв начин, правя тия предпазливости. Имам тая привичка още от Панайотовата чета. У Гика — Христович и Гробев. Додето чакам сулфатото, те приказват. Аз ги слушам. За тебе приказваха… Я ми кажи ти, добре ли си с Добревича? (Полага стъклото на стола.)

Владиков. В най-добри отношения. Той е благороден човек и ми симпатизира.

Македонски. Христович казваше на Гробева, че Добревич те изгонил позорно из къщата си… Знаеш ли за каква причина?

Владиков (смутен, на себе си). Дали е пръсната някоя история за Евгени?

Македонски. Изпъдил те бил Добревич из къщата си… за кражба.

Владиков (скоква от мястото си). Подлец! (Откачва от стената револвера.)

Странджата (спуща се). Владиков!

Владиков (на Македонски). Кажи ми, де е той сега? (Иска да изскокне.)

Македонски. Оставих го в праха.

Хаджият (задържа го). Презри, Владиков!

Македонски. Виж, и как искаш от мене да се не сърдя. За мене да беше казал тия клевети, пак щях да изскокна из кожата си, а колко повече за тебе… Обадих се тогава, казах му, че ще му счупя джонгата, ако не млъкне… Отвори ония уста въз мене, вдигна бастуня… Тогава аз не помня какво стана… Четворица души едвам можаха да измъкнат пръстите ми от гушата му… Да го вземе дяволът! Отде се взе в най-сериозното ми време!

Странджата (сърдито). Е, ти я оплеска сега! Ще те арестуват! Твоята мисия в Русчук пропадна!

Попчето. Какво стана после?

Македонски. Спогна ме полицията — какво ще стане? Троица души ме спогнаха… Аз ударих из една тъмна улица. Загубих се от очите им. У Странджата отивам — заключено. Ето ме тука!

Владиков. Без друго и тук ще дойдат. С револвер ще браня входа на жилището си. Но ти пропусна трена.

Странджата. Да те вземе дяволът! Сега пътуването пропадна. И Левски загина! И Бръчкова не знаем де е да го викаме… Само аз, ти и той знаем Русчук. (Тръшка се на канапето.)

Владиков (гледа часовника на стената). Па и време няма: един час има до букурещкия трен.

Македонски. На, тръгвам за гарата. (Отива да отвори вратата.)

Явление 7

Македонски (заключва вратата). Идат някои тука.

Владиков. Това е полицията.

Странджата. Отиде всичко нахалост. (Скуби си косата.)

Владиков (към вратата). Кой тропа там?

Македонски (взема стъклото и се спуща към другата врата към улицата, но се повръща уплашен). И тука пазят!

Странджата. Отвори, Владиков. На закона не можем да се противим.

Владиков (отваря). Заповядайте!

Македонски (на себе си). Този не е от тях.

Стражарят. Г-не, вие ли сте учителят Владиков?

Владиков. Аз съм. Какво желаете?

Стражарят. Тука преди малко предполага се да се е скрило едно лице, което преследва властта. Кой тука е Македонски?

Македонски (в пълно хладнокръвие). Тука няма никой Македонски. Тука са почтени хора.

Стражарят (към Странджата, подозрително). Вие, господине, не се крийте в сянката. (Ниско.) Тоз има подозрителна физиономия… Кажете истината, господа. С укриване няма да си помогнете.

Македонски. Казахме я. Тук са почтени хора.

Стражарят. Това не подлежи на моето оценение, господине. Тука диря един злодеец; понеже не го обаждате, моля ви всички елате в полицейския участък. Там ще ви освободят, ако сте невинни.

Странджата (на Македонски). Защо не казахте правото, господине?

Македонски (на себе си). Проклети дъртако! Издаде ме.

Странджата (към стражарина). Човекът, когото дирите, наистина е пред вас. Не е добре да страдат няколко души за едного. Аз съм! Аз давих Христовича!

Македонски. Странджа!

Стражарят. Благодаря ви, че ме избавихте от неприятност да влача в участъка тия почтени хора. Извинете, господа. (Покланя се на Македонски и на останалите.)

Странджата. Тая нощ съм в которника. Все ми е едно — в избата или там. Прощавайте! Лека нощ!