Към текста

Метаданни

Данни

Година
(Обществено достояние)
Форма
Пиеса
Жанр
Характеристика
Оценка
5,9 (× 12 гласа)

Информация

Набиране
Надежда Владимирова
Източник
Словото

История

  1. — Добавяне (от Словото)

Действие второ

Явление 1

Богато мобилирана стая в Добревичевата къща. Две врати.

 

Владиков

Владиков (сам). Няма Димитракя, да му предам урок. Де ще е той? По историята особено отива добре, по българската история. Възпален патриот ще бъде… (Чуват се звукове от роял.) Ах, Евгени е тука… Ето ме пак, че се смущавам… Неволно губя бодрост и самообладание в присъствие на това момиче. Напада ме някаква глупава свенливост. И да кажеш, че съм още неопитно хлапе! Не, минал съм през вода и огън, на всичките браилски хъшове съм оракул, слова съм държал пред голяма публика, а пред една нежна девица съм малодушен като чорт знай що… Избягвам я, а по цели часове стоим да приказваме, не мога да се откъсна… Какво е това? Глупост ли, увлечение ли, любов ли? Да, любов. Аз я вече любя, що да се лъжа! Дявол ме взел. (Мисли.) Но онова, което ме смущава и ме плаши дори, то е, че и тя също… и не може да скрие чувствата си. Завчера например… Не, тая работа се заплете дяволската.

Явление 2

Владиков и Евгени

Евгени (влазя). Владиков, добър вечер. Вие се готвите да бягате?

Владиков. Не, чакам Димитракя, после ще ида на репетиция.

Евгени. Ще бъдете ли скоро готови? Седнете!

Владиков (сяда). В неделя ще дадем представлението… Вече се готвим две недели. Разумява се, вие, госпожице…

Евгени (усмихва се). Няма „госпожице“… Аз ви казах, че съм Евгени. О, без друго, как? Тука за нас са така редки такива благородни развлечения! Щом е българско представление, как! Трябва да поддържаме духа у емиграцията.

Владиков. Евгени, аз и други път не съм можал да се удържа да ви не направя комплимент за подобни чувства.

Евгени. Ха, няма място за комплимент тука, Владиков. Аз съм просто българка, а и затова български мисля. Мама ме съди, че съм била оригинална и дива. Пък истина е, че много малко вкус имам към модните удоволствия и нрави на тукашното дамско общество… Не ща да кажа, че мразя балове, визити и увеселения подобни, но мога да мина без тях, без да чувствувам голяма загуба… Една добра книжка в ръцете, да, друго… Мама ми казва още, че съм политикана… (Смее се.) Това показва още, че съм останала много назад от века си… Кой е тоз авторът на поемата „Песни на окований лев“? Аз я чета сега и се възхищавам. Колко пламенни стихове!

Владиков. Владимир Бръчков, свищовче. Той е дошел от десетина дена насам. Трябва да кажа по-добре: „побягнал от баща си“ и дошел тука нарочно, за да стане хъш. Сега е пенсионерин и той на Странджата.

Евгени. Любопитно; но това няма да учуди оногова, който е чел съчинението му. Такъв разпален дух може да диша само в свободата… (Покланя се леко някому през прозореца.) Господин Крецулеско минава.

Владиков. А!

Евгени. Владиков, какво е вашето мнение за Крецулеска?

Владиков. Крецулеско? Един порумънчен, високомерен, ограничен господин, надут тялом и по характер.

Евгени. Антипатичен!

Владиков. Да. За мене лично е той ненавистен и за това, че глътна завещаните за България шейсет хиляди франка от покойния Чакалов…

Евгени (ниско). Да, антипатичен. Ако моето сърце забие за някого, то ще бъде за човек, чието сърце бие за България…

Явление 3

Горните; Добревич, после Г-жа Добревич

Добревич (влазя). Добър вечер, Владиков! Димитраки готви ли се добре? (Към Евгени.) Ти, Евгени, изгуби. В градината свят беше чудо, военната музика свиреше… Та то и денят е не може по-хубав. Сядайте, сядайте!… Какво ново-вехто, Владиков?

Владиков. Нищо особено, господин Добревич.

Евгени. Тате, Владиков ни кани на представлението, в неделя. Да идем, тате!

Добревич. В неделя ли? Невъзможно. Ние ще бъдем на операта.

Владиков. Господин Добревич, ако се откажете, голямо обезсърчение ще докарате на младежите.

Добревич. Харно бе, защо не ни предизвестихте по-отрано? Ето жена ми е поканила и господин Крецулеска в нашата ложа. Тогава как? Ще бъде дебелащина от наша страна. (Към Евгени.) Ето майка ти, да видим какво ще каже. Ако иска да се черви, тя нека се черви.

Г-жа Добревич (влазя). Какво е? Ах, Владиков! (Ръкува се с Владикова.)

Владиков. Госпожо, на вас правя голяма молба и от вас зависи да решите въпроса.

Г-жа Добревич. Кажете какво е!

Владиков. Аз ви моля и госпожица Евгени ви моли: елате в неделя на българското представление.

Г-жа Добревич. На вашето представление? (Към мъжа си.) Може ли? Ами ние сме вече поканили Крецулеска.

Евгени. Можем да му пратим още отсега извинение… Той няма да бъде в претенция.

Г-жа Добревич. Недейте, недейте, не може.

Добревич. Освен да поканим и него на българското…?

Евгени. Защо? Не! Той само ще се отегчава.

Добревич. Коя беше тая, дето ще я представлявате?

Владиков. Драмата „Изгубената Станка“.

Добревич. Какво има в нея, каква история разправя?

Г-жа Добревич. Ух, чула съм… Много просташки работи. Татари, селяни, хайдути, битки и гърмежи… То е срам да поканиш Крецулеска на такова цървуланско нещо.

Добревич. Джанъм, пак тези хайдути, боеве, пушканета, гърмежи — да ти се пръсне главата… Ние, българите, не можеме да представим нещо… по-деликатно?

Г-жа Добревич. Например като румъните — нещо по-префинено, тъй, да се любят например благородни кавалери и дами, да говорят елегантно и да въздишат вечер в градината и по месечината. С една дума европейско нещо и от нашето време? На, в неделя има „Ромео и Юлиета“ и затова исках да ида.

Владиков. Такива нежни работи не можем да представим още на български, защото ги няма в нашите нрави. Само свободните народи, каквито са румъните, имат време да се любят и въздишат и да си говорят грациозни думи. А ние, българите, сме роби и в нашия живот виждаме само турци, черно тегло, сиромашия и невежество… Засега нашите „благородни кавалери“ са ония, които вземат сабята и режат турски глави. И в „Изгубена Станка“ такива български кавалери ще видите — и други не ни трябват.

Евгени. Тате, изтънчените и деликатни сцени из европейския живот ние, когато искаме, можем да ги гледаме във влашките театри. А който отива в български театър — той отива с желание да присъствува на изображението на тегловния живот на нашия народ. Колкото и да са грозни тия изображения, на един българин са мили и скъпи…

Г-жа Добревич (строго). Ти разправяш, Евгени, като някой дървен философ… А мене ми е по-мило и приятно онова, което е елегантно… Ти, колкото щеш, нагледвай се на цървулани и селяци, то си е твой вкус. Ти на простотия все биеш във всичко. Другите девойки, гледаш, живеят като всичкия свят: и в театри, и на балове, и на градини, и шик у тях… А ти с книги и с вестници… Политикана… Извини, Владиков, че пред тебе се разправяме… Философка, патриотка, революционерка, кой знае каква иска да стане нашата Евгени!… На, и днес някаква книга е уловила и не щя да дойде с нас на градината… Кой знай какви страшни работи има там. И аз чета, но не бягам от света… И аз си купувам нови книги и по цели часове стоя с тях в ръка. Та Евгени и не похваща моите книги…

Евгени. Твоите книги са Пол де Кокови романи.

Г-жа Добревич. Та лоши ли са? Най-модни книги.

Евгени (гали се). Мамо, съгласи се, моля те. Нали ще идем на българско представление?

Добревич (към Владикова). Добре, добре, Владиков, вие пратете ни четири билета.

Владиков. Разпоредено е. (Става.) Сбогом. Отивам при Димитракя. (Кланя се и излазя.)

Г-жа Добревич. Заприказвахме се и забравих да ида да премера новата дреха, що ми донесе модистката.

Добревич. Трябва още отсега да ява на Крецулеска, че изменяваме намерението, и да му се извина… Евгени, прати му известие.

Евгени излазя.

Г-жа Добревич. Поведохме се по ума на нашата Евгени.

Добревич. Не, тука тя имаше право: българско нещо. И на Владикова щеше да е криво.

Г-жа Добревич. А Крецулеско?… Не, да стане хатърът на тях! Аз за този Владиков… Казвах ти и по-напред…

Добревич. Ех, казваш глупост… Остави се. Аз знам какъв човек приимам в дома си… Ти сега намери време, та приказвай с Евгени за онова…

Г-жа Добревич. Ще я викам. (Излазя.)

Явление 4

Добревич, Катинка и старият Бръчков

Катинка (влазя, към Добревича). Един човек от Свищов е дошел.

Добревич. Кой е той? Нека влезе.

Влазя старият Бръчков. Добревич. О, бай Бръчков. Добре дошли! (Става и стиска сърдечно ръцете на госта.) Седнете. Е, кога допаднахте? Аз приех вашето писмо.

Старият Бръчков (сяда). Добре заварил… Писах ти, приятелю, че имах много работа; но ми се стегна душата много, зарязах всичко и ето ме в Браила. Владимира наш видя ли?

Добревич. Не съм го видял още… Съжалявам много, Бръчков, че ти се е случила тая грижа. Глупави деца, пощуреят и не знаят какво правят… Не грижи се ти, на Владимира ще му сберем ума. Още по-добре, че дойдохте самички.

Старият Бръчков. Какво знаете за него? Къде се дява? Какво върши тука Владимир?

Добревич. Доколкото разбрах от Владикова, той решил да стане… поборник, гарибалдювец… Сега се водел и другарувал с… емигрантите. Виж глава луда. Да остави родители, кариера и бъдещност и да дойде и се скита из Влашко! Аз мисля, че като е погладувал, ще му е стигнал умът вече.

Старият Бръчков. Да знаеш, брате, каква грижа ми донесе това момче, какво огорчение на мене и на майка му! Помисли си: скришом побягва от Свищов, нито хабер дава, нито пари взима със себе си! Какъв дявол го наду, брате, не зная… Ами аз сигур мислех, че си го видял вече и че ще ми разкажеш по-натънко за него.

Добревич. Аз забравих одеве да питам Владикова… Него бях помолил да го доведе.

Старият Бръчков. Кой е тоз Владиков?

Добревич. Учител в тукашното българско училище и временно мой домашен учител — за Димитракя. Той се е запознал с Владимира.

Старият Бръчков (като става). Къде живее този Владиков?

Добревич. В самото училище. Къде ставаш?

Старият Бръчков. Да ида да го намеря, та да ме заведе при Владимира. Не ме свърта никъде и няма да видя рахат нито една минута, додето не видя с очите си тоя чапкънин.

Добревич. Напразно сега. Няма да намериш Владикова. Постой, Бръчков. (Към Катинка.) Катинке, донеси сладко и тури кафе! Е, как разбираш ти тая работа? Трябва да е влезнал някой под кожата на Владимира.

Старият Бръчков. Абе знам ли, брате, кой му е даскалът? Не знам и аз кого да бедя и кого да осъждам… По мога да кажа, че причината е естеството му проклето… времето, то му е даскалът. Търговец е баща му, пръв търговец между търговците, той търговия не обича, търговец не иска да стане. Все книги му са в ръцете, от тия, от бунтовническите: и Раковски, и Каравеловите вестници, и различни брошурки с революционно съдържание, песни, дето една да уловят турците, ще ни прикачат на въжето.

Добревич. Чудно.

Катинка служи.

Старият Бръчков. До едно време беше все това четене, па удари на писане! Взе да ги измислюва: от чирак стана майстор! И какви не глупости намирах в книжата му, та и на корите дори на тефтерите ми! И „Ставайте, балкански храбри юнаци!“, и „оковани левове“, и „петстотингодишно робство“, и сума други такива думи, които са пашпорт за Диарбекир или за бесилото. Туря го в писалището си на работа, той надве-натри надращи кореспонденцията, па пак извади да пише своите „лъвове“, „балкански юнаци“ и „турски тиранства“. Аз го карам на чаира, а то бяга по баиря… Доколкото подуших, тоя халосник още дори е бил в Свищов, дал да се напечатат в Букурещ негови стихове и турил в корицата: В. Б., сиреч моето име: Бръчков, разбираш? Помисли каква пакост може да ми донесе магарето!… Ти не си чувал за това нещо?

Добревич. Дявол ги взел революционерските им книги. Нито ги чета, нито ги диря. Наша Евгени, тя може да знае, тя всичко чете.

Явление 5

Горните и Странджата

Катинка (гледа из вратата). Господарю, иде Странджата.

Старият Бръчков. Кой е този Странджа?

Добревич. Знаменосецът. Прочутият Странджа. Бях му обещал едни вехти дрехи за театрото. Катинке, дай му ги; не, покани го да влезе. Да те запозная барим с тоя гарибалдювец.

Странджата (влазя, облечен в стари, закърпени дрехи). Добър ден, извинявайте! (Ръкува се с Добревича, който го запознава със стария Бръчков.)

Добревич. Странджа, аз вази ви уважавам. Седнете. Как сте?

Странджата (сяда). Не ни бива, господин Добревич. (Кашли.) Само господ да ме поживи до пролет. Като ще се мре, да се мре бари там.

Добревич. Няма ти нищо, Странджа, ще мине всичко. Е, представлението? Че ти защо не взема роля по-юнашка, да биеш татарите?

Странджата. Тъй, туриха ме на буфета, нали ви казах… Па то ми е и занаят. Нека младите да се поперчат. Аз съм ги бил чалмите живи, а не на сцената. (Към стария Бръчков.) Турчата беснували в България, господине, нали? Скоро има да станат чудесии по вас. Помнете ми думата.

Старият Бръчков. Каквито чудесии и да станат, нашите глави ще си изпатят, синко. То и сега е черно тегло.

Странджата. Без жертви не може, приятелю! (Към Добревича.) Господин Добревич, ваша милост си приятел с руския консул… Какво си подушил? Казват, че Русия ще отвори война?

Добревич. Абе слуша се такова нещо, но кой знае.

Странджата. Кажи му, че ако отваря, нека отваря, че ние напролет вече ще речем много здраве на Стара планина.

Добревич. А бе, Странджа, я вие чакайте Русията!… Без нея нищо.

Странджата. Русията — Русия, а ние, господин Добревич, трябва да се надяваме на собствените си сили. Помогни си, и бог ще ти помогне.

Старият Бръчков (към Странджата). Ти слушай господин Добревича, господине: дядо Иван — той да е жив.

Странджата. Турската империя е една гнила държава, а ако българският народ въстане цял, тя взе-даде!… Но да си ида. (Става.)

Добревич. Чакай. Вземи по-напред сладко!

Катинка носи сладко и ракия.

Странджата (прав с чашката в ръка). Господин Добревич, аз пия за нашата мила България! Бог да даде да развеем пак знамето, пак да извикаме: свобода или смърт! Па тогава нека ме изяде турски куршум.

Добревич. Дай боже, Странджа; но само ти да не умираш. Потребни сте такива хора.

Странджата. Благодаря ви за тия думи. Но аз да вървя. Има гладни стомаси, дето чакат Странджата.

Добревич. Добре, добре. (Бърка в джоба и му увира в ръката десет франка.) На! Да се почерпят момчетата. Катинке, дай на Странджата дрехите, дето ти заръчах.

Странджата. Благодарим, от моя страна и от страна на момчетата, благодарим, господин Добревич. (Ръкува се и излазя.)

Добревич (на стария Бръчков). Много го почитам. В Балкана е вдигал знамето, а сега е препасал престилка и готви за емигрантите. Жално, че е болнав, горкият.

Старият Бръчков. Нá, такива глави са разбъркали ума на Владимира.

Явление 6

Добревич, старият Бръчков и Христович

Христович (влазя). Буна сяра, г-н Добревич. Добревич. Буна сяра, буна сяра! (Сочи му Бръчкова.) Господин Бръчков, от Свищов. (Притегля му стола.) Седнете, молим.

Христович (ръкува се). Минувах покрай вас, па се сетих да дойда да ти обадя за онова момче, дето ти го бях рекомандувал за писар в кантората. Сега събрах известия за него и ида да си оттегля рекомандацията.

Добревич. Че какво научи за него?

Христович. Негова милост бил хъш над хъшовете — в Крайово. Хубава услуга щях да ти сторя, да ти го туря близо до касата. Пардон ти искам, голяма глупост щяхме да направим.

Старият Бръчков. Моля ви, господине, аз чувам там в Свищов от няколко време тая дума хъш. Пардон, вие какво разбирате всъщност под думата хъш? Революционерин, нали? Или какво?

Христович (смее се). Ха, ха, ха!… Хъш ли питате, господин Бръчков? Тия се наричат сами революционери, патриоти, народни човеци, а пък честните хора ги наричат вагабонти, нехранимайковци, пунгаши, крадци. Хъш — това е. Иди се поразходи из браилските кръчми и прости кафенета — ще видиш въшкави и дрипави господиновци, които играят на комар, псуват Мидхад паша, богатите и бога, разправят политика и сто пъти на ден решават възточния въпрос и освобождават България. Но аз те съветвам, господине мой, като ги приближиш, да си стискаш добре кесията и да си пазиш джобовете. Ваша милост сега сте пристигнали от Турско, пазете се, моля ви, добре, да ви не подушат, че сте състоятелен… Ще ви награчат и ще искат пари, един да си купи пушка, че ще тръгва с чета, други му трябват за народна гордост, трети пък, ако му откажеш, ще те заплаши, че ще съобщи на турците, че си член от революционния комитет… Пази боже от тая сган, дето гъмжи сега във Влашко. На мене не хвърлиха ли ми писмо в кантората, намацано с кръв, дето ме заплашваха, че ще ме убият, ако им не пратя триста наполеона? По-право, не да убият, ами да ми разпорат „дебелото шкембе“ — тъй бяха писали… какво им трябват тям хорските шкембета? Разумява се, мене ми не мигна окото, ама предадох заплашителното им писмо на полицията. Сега троица души подозрени са в затвора от два месеца насам, под изпит се намират. Единият е вестникар.

Старият Бръчков (към Добревича.) Боже господи!

Христович (към Добревича). Приказвахме и с господина Крецулеска за тая паплач. Той не може да разбере как правителството ги търпи и им дава гостолюбие. Той е депутат, както знаеш. Сега срам те е да се кажеш, че си българин.

Старият Бръчков (към Добревича, поразен). И Владимир е с такива хора!

Явление 7

Горните, Г-жа Добревич и Евгени (влазят)

Добревич (на жена си и дъщеря си). Господин Бръчков! Наш стар приятел!

Г-жа Добревич и Евгени ръкуват се с гостите.

Христович. Как сте, госпожо?

Г-жа Добревич. Благодаря. Какво правят домашните?

Христович. На разходка бяхме и ние днес. В неделя ще бъдем ли на операта, госпожо? Няма съмнение, нали?

Г-жа Добревич (разгръща ръце с огорчен вид). Щяхме да бъдем, но сега няма да бъдем.

Добревич. Ще идем на „Изгубена Станка“.

Христович. Коя е тая изгубена Станка?

Г-жа Добревич. Българско представление, от хъшовете! (Към мъжа си.) Аз нали казах? Срам е челяка да обади, че отива на такова представление. „Изгубена Станка“! (Смее се.) Претръшка се Евгени и за нея отиваме.

Христович. Вие правите зло. Пазете си само часовниците. (Приближава се до г-жа Добревич и приказва тихо с нея.)

Явление 8

Горните и Попчето

Попчето (влазя под мишница с книги). Добър вечер, господин Добревич. Много ви здраве от театралния комитет. Ида да ви поканя фамилиарно да заповядате на представлението в неделя вечерта. То се дава за общеполезна работа. (Подава му четири билета.)

Добревич (поема билетите). Добро. (Дава му парите.)

Попчето. Благодаря. (Вади една от книгите.) Господин Добревич, купете си една книжка нова, с много хубаво съдържание.

Добревич. Каква е тая книга?

Попчето. Стихотворения: „Песните на окований лев“.

Старият Бръчков. Пак левове. Все левове навсякъде!

Евгени (към стария Бръчков). Господин Бръчков, вашият син е поет. Аз четох с възхищение творението му.

Старият Бръчков (към Евгени). Е, какво хасъл разправя тоя лев?

Евгени. Това е алегорично. Под лева се разбира поробена България, която със стенания изразява старата си слава, своите тегла и жажди за борба и за свобода.

Христович (прекъсва разговора си с г-жа Добревич и се обръща към Попчето). „Песните на окований лев“ — за един франк, нали? Там е всичката работа… Този приятел пък с по-благороден начин си иска данъка.

Попчето (към Христовича.) Господине, аз ваша милост не ви каня да си купите книга! После трябва да знаете, че тая книга не съм я написал аз и не за моя полза я продавам.

Христович. А-а, извинявай. Аз мислех, че си ти поетът.

Попчето. Не, поетът е други и е в крайна бедност. Аз събирам помощ, за да има залък хляб да яде…

Христович. И на мене един друг ми днес увира една от тия книги в ръката! Благородни просяци…

Попчето. Той ви е предлагал, защото не ви е познавал!

Добревич (строго). Момче, ти по-малко приказвай!

Христович пак се приближава до г-жа Добревич и се разговарят тихо.

Старият Бръчков (на Попчето). Господине, я подай една книжка.

Попчето. Заповядайте.

Старият Бръчков (дава му пари). Вземи за книжката.

Попчето. За жалост, нямам да ви повърна четири франка.

Старият Бръчков. Не, задръжте всичките.

Попчето. Благодаря, родолюбиви господине!

Старият Бръчков. Кажете ми, моля ви, де се намира сега Владимир Бръчков! Много желая още тая вечер да се намеря с него.

Попчето (ниско). Тоя мяза да е бащата… Приличат си… А! Не бива да обаждам нищо, доде не се видя със сина. (Високо.) Право да ви кажа, че тоя час, господине, не знам къде може да се намери…

Добревич. Момче, ти недей кри, ами заведи господство му сега при Бръчкова.

Попчето (гледа внимателно стария Бръчков). Господине, вие не сте ли баща?

Старият Бръчков. Баща му съм, синко. Ти го знаеш де е… От мене имаш един наполеон още: заведи ме по-скоро при Владимира наш.

Попчето (ниско). Какво да сторя? Наполеонът е потребен сега, но по такъв начин?… То прилича на един вид предателство към другаря ни. Не. (Високо.) Господин Бръчков, много ми е мъчно за вас, но невъзможно ми е сега да изпълня молбата ви. Разнасям билети… Утре ще срещна господин Владимир и ще му обадя да дойде на хотела ви. Де сте?

Старият Бръчков. В хотел „Унион“. Вземи, вземи тоя наполеон. (Попчето се колебае.) Ти, ако не щеш, дай го на Владимира. Поздрави го от мене и му кажи още утре рано да ме намери в хотела… Кажи му, че само съм дошел да го видя… (Обрисва с кърпа очите си.)

Попчето. Сбогом!

Добревич. Сбогом!

Старият Бръчков (става и последва го). Господине, пак ви моля: не забравяйте, каквото обещахте… Мислете, че съм баща!

Попчето излазя.

Христович (оставя разговора си с г-жа Добревич). Ето, господин Бръчков, мостра от хъшовете. Този господин е хъш. (Взира се към вратата.) Ах, още един иде!

Явление 9

Горните (без Попчето) и Македонски

Македонски (влазя, сваля шапка и се покланя, па изглежда учудено всичките).

Добревич. Какво дирите, господине?

Македонски. Търся г-н Владиков, молим извинение.

Добревич. Вие от кои сте?

Македонски. Народен поборник. (Изглежда всичките ухилено.) Да се запознаем! (Отива и ръкува се с г-на Добревич.) Македонски!

Добревич. А, вие ли сте прочутият Македонски?

Македонски. Да, ние сме! (Ръкува се с г-жа Добревич.) Македонски! (С Бръчкова.) Македонски! (С Еегени.) Ти ме знаеш, госпожице. Благородна българка! (С Катинка.) Македонски! (Подава най-после ръка на Христовича.)

Христович. Да е просто! (Не си подава ръката.)

Македонски. Жално ми е, че живеете между европейските народи! (Към стария Бръчков.) Ах! Ваша милост идете от Туркията; знаем, че сте любопитен господин: купете си нова книга! (Изважда изпод дрехите си няколко книжки и подава една на Бръчкова.) „Песните на окований лев.“

Старият Бръчков. Пак „Песните на окований лев“.

Македонски. Страшни работи! Всяка дума е като топ. Четете да се разпалите. Написал я един наш другар, поет. (Сочи Христовича.) Господин Христович да мисли хилядо години, на чироз да стане от мислене — пак не може написа нито един ред!… А още — ръка не подава.

Старият Бръчков. Взехме си. Можеш ли да ме заведеш сега, господине, при този поет? Аз искам повече да го насърча. (Дава му в ръката нещо.)

Македонски. На този час не знаем къде е. Вие сте разпален българин и с голяма народна признателност и не приличате на господин Христовича, сиреч: не сте търбух, ами човек!

Г-жа Добревич (недоволно). Ей го и тоя… приказва ли се тъй!

Добревич. Много бъбрите! Дайте и мене, нà. (Подава му франк.)

Македонски. Сбогом! (Ръкува се с всичките с изключение на Христовича. Към Евгени, когато дохожда до вратата.) Госпожице, па елате на „Изгубена Станка“ — да видите Македонски в харамийската униформа — страшине. От друга страна — да спомогнете за една работа, от която ще потрепери Балкански полуостров!

Евгени. Ще да бъда, господин Македонски.

Македонски излазя.

Христович (към стария Бръчков). И негова милост беше от тях. Сега видя каква са пасмина.

Старият Бръчков. Че ако ги гледам, аз не мога да река, че са дотам… какво ваша милост ми ги описа.

Добревич. Иа з мисля, че Христович попрекали…

Евгени. И аз съм съгласна с тати, господин Христович: вие сте твърде строги. У тия младежи има много симпатични черти. Само че са бедни…

Христович. Ваша работа. А аз ви казвам, че тия пари, дето ги взе сега, ще ги пропие… А дето разправя за някой друг, беден поет уж, това е вятър и шарлатански лъжи…

Старият Бръчков. Не! Тука не лъже. Не чухте ли сегичка ей? Книгата е напечатана от сина ми. (Подава му книгата.)

Христович. Вярно! Вашият син?… А какво дири тука с хъшовете? За него ли казваше оня, че нямал залък хляб да яде? Вярвай бога, нищо не разбирам.

Добревич. Истина, Христович, одеве не дойде ред да ти обадим: голяма грижа е дошла на господина Бръчкова: син му е забягнал от Свищов и сега другарува с тукашните емигранти.

Христович. Вашият син не е ли един млад момък, черноок, с тънки вежди, мустаци едвам поболи?

Старият Бръчков. Такъв е. Що, виждал ли си го?

Христович. Днес един такъв ме приближи, с книги под мишница, и ми каза: „Господине, не желаете ли да си купите нова книжка: «Песните»…“ Как беше?

Старият Бръчков. „Песните на окований лев.“

Христович. Такова нещо… Както и да е… Значи, вие сте дошли за сина си? А! Жално, жално, жално, господин Бръчков. Ето какви са плодовете на тая пропаганда! Изкарват от ум младежите, па после правят от тях непотребни хора. А! Криво ми е, господине. Сбогом. (Ръкува се със стария Бръчков и с другите; към г-жа Добревич ниско, усмихнато.) Е, на добър час.

Г-жа Добревич (усмихнато). Радваме се, радваме се всички.

Старият Бръчков. И ние да си бягаме. (Ръкува се и излазя след Христовича.)

Добревич (от вратата). Сбогом, утре заповядайте пак, да се разговорим. Владимира ще го извикаме.

Г-жа Добревич (на мъжа си, като отиват към вратата). Христович сега ми говори пак. Както знаеш, Крецулеско ще дойде днес да направи визита.

Добревич. Всичко това ме радва. Ти поприказвай с Евгеница. Тя е честита.

Г-жа Добревич. Не успях одеве… Да. Трябва и да се облече. Трябва да посрещнем хубаво Крецулеска. Такава чест…

Явление 10

Катинка, после Попчето

Катинка (влазя и треби). Да разтребя. Ще дойде господин Крецулеско… Аз разбрах, разбрах! Тъкмят Крецулеско за Евгени: коконата кани Крецулеска в операта, в тяхната ложа. А Евгени? Нито иска да мисли за Крецулеска с многото пари и с големия корем… Какво ли ще рече коконата, като й кажа, че Евгени всеки ден по това време поглежда кога ще дойде Владиков и че когато закъснява, тя се щуря като болна из къщи? Ух, любов, любов, сладка душица, сладко нещо… Одеве и аз видях Василакя, ама само ми климна, бързаше… Ох, любов!

Попчето (влазя, на себе си). Пратиха ме да викам Владикова за репетицията. Той се забави тук. (Съглежда Катинка.) Ах, добър ден, драголице! Какво правиш ти? А! Какво си се разхубавила!

Катинка. Ах, не, не, защо сега тичах, затова… (Поправя се.)

Попчето (ръкуват се продължително). Катинче, ще шъташ още малко, па няма да шъташ веке, ще господаруваш.

Катинка. Лъжеш ме. Тежко ми и горко!

Попчето. Вярвай, заклевам ти се.

Катинка. Е, ще ли да стане скоро?

Попчето. Подир шест месеца, най-много десет…

Катинка. Нека бъде година. И ти тогава ще станеш?

Попчето. Големец.

Катинка. Като домну Крецулеско?

Попчето. По-висок от него; префект, сиреч паша в Русчук. Това място ми е определено.

Катинка. По-скоро го превзимайте… (Скача.) У-у-ух! И аз ще бъда?

Попчето. Ти ще бъдеш префекторка, недей става глупава!

Катинка. Па тогава да се премениш хубаво, в много лъскави дрехи. Че сега какъвто си дрипав, хич не може повярва човек, че ще станеш префект.

Попчето. Разумява се: фрак, цилиндър, бели ръкавици, па и голям корем ще добия, щото и за владика да бъда после достоен.

Катинка. Не, владика не ща… Не обичам аз брадата му.

Попчето. А тебе ще облеча в свила, в кадифе, в сърма и в диаманти — колкото искаш.

Катинка. Аз искам тогава да ми направиш рокля от атлаз, с големи сини пера, като павунени, с бухнали фалбала и скъпа гарнитура, както на коконата… А засега купи ми едни ботинки, ама с лустрен нос и високи тесни столове. Не са много скъпи: пет франка.

Попчето. Като те обичам, па не знам де да те дяна, гълъбче. Пет франка тъкмо нямам. Имам половина франк. На, вземи го да си купиш някакво украшение, много хубаво, много красно, много лъскаво, та като те видя пак, още повече да те обикна, до лудост… Ще дойдеш ли на театрото с господарите си в неделя вечер? Като дойдеш, ще ме видиш как съм се пременил, няма да ме познаеш.

Катинка. Ами какъв ще бъдеш!

Попчето. Татарин, ама много страшен: чер като дявол, грозен като хайдутин, с рунтава шапка и с такива ей мустаци… (Иска да я прегърне.) Ах, Владиков иде!

Явление 11

Горните, Владиков и после Евгени

Владиков (към Попчето). За мене ли, Попче? Добре, ида сега. (Попчето и Катинка излазят.) Какво беше тъй сериозна Евгени! Приказваха в другата стая нещо с майка си… Майка й се сърдеше, а Евгени сякаш плачеше… Зачух името Крецулеско… Аз вече хванах да имам лоши предчувствия, като че се боя за някакво щастие, което може да ми отнемат. Ето я иде. Ще питам.

Евгени (влазя с необикновено възбуждение по лицето).

Владиков. Вие сте разтревожени нещо, Евгени!

Евгени (хваща му ръцете). Ох, Владиков, добре, че си тук, имах нужда да си изкажа душата.

Владиков (ниско). Евгени, говорете!

Евгени (решително). Знаете ли какво ми обади мама?

Владиков. Какво?

Евгени (с въздишка). Крецулеско ме искал!

Владиков. Как?

Евгени. Да! Днес иде на визита, на оглед…

Владиков (с гняв). И майка ви ви съветва да приемете, защото има богатство!

Евгени. Да, и тате бил склонен. (Улавя пак Владикова за ръцете). Михаиле, няма да дам ръката си против съвестта си… и сърцето си!

Владиков. Само това и можеше да се очаква от една благородна девица, Евгени… Никой не може да те насили!

Евгени. Михаиле, искам да бъда по-откровена… Ах, боже мой! (Отпуща му ръцете и си затуля очите.)

Владиков (глухо). Мила Евгени…

Евгени (пак му подава ръцете с прималян вид). Владиков, ти четеш в сърцето ми… (нежно) ти четеш!

Владиков (коленичи; целува й ръцете). Евгени, аз те обожавам. Ти си идеално същество.

Евгени (не отдръпва ръцете си). Боже мой! Боже мой, Михаиле!

Владиков (глухо). Обожавам те, обичам те, ти отдавна знаеш, ангел прелестни!

Евгени (измъква си ръцете). Михаиле! Аз само твоя ще бъда! На тоя свят само твоя съм. (Избягва).

Владиков (ходи няколко време смаян). От тая минута аз ставам най-честит човек… От тая минута нямам право да влизам в тая къща… Аз ще бъда подлец пред себе си. (Крачи пак развълнуван.) В главата ми пламти пожарът на любовта. Аз съм в полуда… Какво сторих? Какво ще стане? Пред мене се мярка призракът на личното щастие… А съвестта ми вече ме гризе с острите си зъби, като че ще правя престъпление… Против кого? Против тоя добър Добревич? Не, против оногова, комуто принадлежи животът ми, мислите ми, идеалите ми: против отечеството!… Един глас ми дума вече: „Хъш! Революционер! Ти подклаждаш революция, ти гласиш убийство на султана, а свърши с богата женитба! Хубавец!“ Не, мислите ми са много разбъркани. Аз не мога ясно да погледна на новото си положение… Пиян съм, щастлив съм, луд съм, мъчно ми е пред очите. Едното нещо, което съзнавам добре сега, което ми е ясно, то е, че аз нямам право да стъпя в тая къща като Димитракев учител. Нас, хъшовете, ни наричат вагабонти; но между вагабонти и безчестни разликата е още голяма. (Ослушва се около вратата.) Кой ще е?

Явление 12

Владиков и Крецулеско

Владиков. Entrez.

Крецулеско (влазя, богато и изящно облечен във фрак и ръкавици, изглежда надменно, презрително Владикова, без да го поздрави. Походва малко, сваля на стола цилиндра си и сяда, без да гледа Владикова).

Владиков (изглежда мълчаливо и гневно Крецулеска, без да поздрави, туря си цилиндра и с ръце отзад бавно излазя).

 

Завеса