Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Трилогията „Бяла черква“ (2)
Включено в книгата
Година
(Обществено достояние)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,5 (× 344 гласа)

Информация

Корекция
NomaD (2011 г.)
Сканиране и разпознаване
?

Източник: Словото

(Публикуването на романа „Под игото“ е резултат от сканирането на текстове, извършено от работна група за въвеждане на българска класика, в която участват Живко Иванов, Петя Бъркалова, Светла Черпокова, Красимира Чакърова. Текстът е въведен от Самуил Алвас, Стоян Савов, Даниел Арзуманян — Пловдивски университет, Филологически факултет. Корекции: Мартин Митов)

История

  1. — Добавяне (от Словото)
  2. — Добавяне на анотация
  3. — Множество корекции от NomaD

Статия

По-долу е показана статията за Под игото от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Вижте пояснителната страница за други значения на Под игото.

Под игото
АвторИван Вазов
Създаден18871888
Одеса, Руска империя
Първо издание1894 г.
ИздателствоТодор Чипев
Оригинален езикбългарски език
ЖанрИсторически
Видроман
СтранициОт 354 до 431
Начало„Тая прохладна майска вечер чорбаджи Марко, гологлав, по халат, вечеряше с челядта си на двора.“
Край„Тоя луд беше единственият човек, който се осмели да протестира.“

„Под игото“ е роман в три части от българския писател Иван Вазов, цялостно публикуван за първи път през 1894 г.

Определян е като първия пример за този жанр в българската литература.[1] Творбата е най-популярното произведение на автора, както и най-четената и превеждана българска книга.

Романът е написан по време на изгнание на Вазов в Одеса и е пренесен в България с руската дипломатическа поща. Публикуван е от издателство „Т. Ф. Чипев“.

През 2009 година романът печели първо място в конкурса „Голямото четене“ (класация на най-любимите и четени книги на българите).[2]

Подзаглавието му е „Роман из живота на българите в предвечерието на Освобождението“, в три части, с 25 илюстрации в текста.[3] Създаден е през 1887 – 1888 г. в Одеса (тогава в Руската империя, сега в Украйна).

Първата част е публикувана за първи път през 1889 г. в „Сборникъ за народни умотворения, наука и книжнина". През 1890 г. в същия сборник са публикувани и останалите части. През 1894 г. романът излиза като самостоятелна книга на английски („Under the Yoke“, изд. „William Heinemann“) и на български („Под игото“, изд. „Т. Ф. Чипев“). Българското издание от 1894 г. е с илюстрации на Антони Пьотровски, Йозеф Обербауер, Антон Митов и Иван Мърквичка и с портрет на Вазов. Първоначално са фотографирани актьорите от театър „Сълза и смях“, след което художниците рисуват персонажите по снимките, като използват и своя почерк.[4] Следващите 3 издания на български (1896 г., 1910 г., 1920 г. – юбилейно), са издадени от Т. Ф. Чипев, с илюстрации на известни художници.

Литературната критика приема произведението нееднозначно. Романът събира в себе си носталгията за родния град на Вазов и за едно героично време в контраст на „епохата на дребните характери“, настъпила след Освобождението.

Основни опозиции: срам – слава, тъмнина – светлина.

„Под игото“ е първият роман в младата българска литература. Заглавието насочва към историческото време (към османското владичество), а подзаглавието „Из живота на българите в предвечерието на Освобождението“ отново насочва към време на робство, но и на пробуждане, на промяна в мисленето на общността.

„Под игото“ е силно повлиян от френския романтизъм.

Сюжет

Бяла черква. Чорбаджи Марко Иванов вечеря заедно с многочелядното си семейство. Неочаквано в нощта се чува стряскащ шум. Марко отива в обора и разпознава в сенките Иван Кралича, избягал от Диарбекир. На входната порта заудря онбашията с няколко заптиета и беглецът прескача зида. Докато се разразява буря, Кралича се измъква от няколко стражи, които се докопват единствено до палтото му. Заточникът се укрива в извънградска воденица, където спасява воденичаря и невръстната му дъщеря от гаврите на двама турци. Дядо Стоян му помага да погребат мъртвите главорези, след което откарва непознатия да се укрие в близкия манастир при дякон Викентий. На другия ден се връща и игуменът Натанаил, който носи лоши новини от града. Доктор Соколов през нощта е бил арестуван и откаран. Когато Иван го питал предния ден за Марковата къща, докторът му подарил дрехата си, защото беглецът бил дрипав. Иван сложил в джоба си бунтовнически книжа, а дрехата останала у турците. След тия известия той решава да отиде да се предаде, за да избави този добър човек.

Същата сутрин обаче чорбаджи Марко се засича с онбашията в кафенето и турчинът забравя там писмото с обвинението и доказателствата против доктора. През това време чорбаджията съумява да подмени книжата и така спасява Соколов от тежко наказание.

На връщане Соколов се среща на пътя с Иван Краличът и дякон Викентий, които са тръгнали да му помогнат. Така се запознават двамата революционери и между тях се заражда най-искрено приятелство. Двамата измислят новата самоличност на беглеца, с която той е въведен в обществото на Бяла Черква.

Скоро след появата му в града, по адрес на Бойчо Огнянов са пуснати лъжливи слухове, дори че той е турски шпионин. Но след намесата му на годишния изпит на ученичките от девическото училище, той печели на своя страна всички честни сърца. Подлият Стефчов прави неприлично предложение на младата учителка Рада Госпожина и раздразнен от отказа, решава да я компрометира пред училищното настоятелство. Той задава сложни и неразбираеми въпроси на ученичките, на които те не могат да отговорят. В този момент на помощ на учителката идва новопристигналият чужденец и ученичките се представят много добре на същите въпроси, но зададени просто и разбираемо. Тази постъпка настройва всички добре към него и особено красивата учителка. Планът на Стефчов е осуетен, но ненадейно детето на чорбаджи Мичо, без да иска, издава революционните приказки, които слуша вкъщи. Това дава нов повод на Стефчов да нападне Рада, но тази подробност е скоро забравена.

За да остане по-трайно в града и да оглавява комитета, Огнянов се наема като учител. Това му позволява да се вижда често и с Рада, в която се влюбва. Това, наред с революционната му дейност, настройва Стефчов срещу него. Поради любовта си с Рада, Огнянов си печели враг също в лицето на Мердевенджиев, който също я обича и праща тайно сантиментални писма, над които двамата млади се надсмиват.

Скоро след това край града се появява Муратлийски и Огнянов го посещава в една воденица, където са го приели. На връщане оттам той среща игумена и се разговаря с него току до зловещата воденица, където е извършено престъплението. В памет на това дело, на което Мунчо дълбоко се възхищава, той трупа камъни на мястото, където са заровени труповете. За нещастие по пътя се задава онбашият, който отива на лов и става свидетел на появата на хрътката на Емексиз Пехливана, която напада злобно Огнянов, като враг на стопанина си. Тази случка е докладвана от Шериф ага, но не предизвиква особен интерес.

Група доброволци от града представят благотворително пиесата „Многострадална Геновева“, където главната роля се изпълнява от Огнянов. Представлението, въпреки наивността си, се радва на голям успех и трогва до сълзи зрителите. Гост в града по това време е и Каблешков, който накрая на представлението вместо традиционната любовна песен подхваща „Къде си, вярна ти любов народна“. Никой обаче не се възмущава и всички изпяват дружно песента. Дори беят, който присъства на пиесата, се наслаждава на песента, тъй като неговият преводач умело го лъже за значението на текста.

Персонажи

  • Иван Кралича/Бойчо Огнянов – син на заможен видински търговец, заточен в затвора в Диарбекир поради участието си в чета през 1868 г. След осемгодишен престой в крепостта той избягва и се завръща в България. Установява се в Бяла черква под името Бойчо Огнянов с намерение да продължи революционното дело. Той е с черна къдрава коса и е среден на ръст. Влюбва се в Рада Госпожина.
  • Соколов – доктор в Бяла черква (той всъщност не е доктор, но помага с билки и най-различни лекове). Известен като голям веселяк – ерген, склонен към екстравагантен живот и приключения; човек с несериозно отношение към живота – пълно отрицание на уседналия домашен бит. Отглежда в дома си мечката Клеопатра, която е силно привързана към него. Срещата с Огнянов обаче пренарежда битието му – превръща несериозния младеж в саможертвен бунтовник. Влюбен е в Лалка.
  • Рада Госпожина – сираче от дете, отгледана е от Хаджи Ровоама, която е калугерка в женския метох. Първоначално е нейна прислужница, после послушница, а накрая започва да работи като учителка в девическото училище към метоха. Тя е високо, стройно и хубаво момиче, с простодушен и светъл поглед и с миловидно, чисто и бяло лице, носи черна забрадка. Влюбва се в Огнянов. Любовта ѝ е трагична.
  • Кириак Стефчов – син на богат чорбаджия, който е облагодетелстван от турската власт, открито шпионира и слугува на властта и е горещ противник на революционното движение. Той използва всеки удобен момент да наклевети бунтовниците. От самото начало той се превръща пръв враг на Огнянов и Соколов. Жената на Стефчов Лалка е влюбена в Соколов и накрая умира – неволна жертва на омразата на Стефчов към последния. Стефчов неколкократно предава Огнянов на турците.
  • Чорбаджи Марко Иванов – заможен търговец, патриот и приятел на бащата на Кралича. Възпитава децата си на почтеност и любов към родината. Чорбаджи Марко е главата на семейството и символизира типичния българин – почтен, разумен, прогресивен и родолюбец. Героят е петдесетгодишен, с исполински ръст, леко приведен, но строен. Лицето му е загрубяло от слънцето и ветровете, големите му вежди засенчват сините му очи. Марко е човек на реда, внимателен и добросърдечен, изпълнява християнските норми и държи на приличния вид и образованието на децата си. Самият той обича „учението и учените.“
  • Чорбаджи Юрдан Диамандиев – привърженик на султана и поради това неблагонастроен към революционерите. Той е брат на Хаджи Ровоама и баща на Лалка и на кака Гинка. Противоречиво на неговите убеждения всичките му деца са патриотично настроени. Героят е на години, болнав, намръщен и нервен – „Той беше човек на миналото“. Чорбаджи Юрдан е безскрупулен и жесток в страстта си за власт и пари.
  • Госпожа Хаджи Ровоама – калугерка в метоха, сестра на Юрдан Диамандиев и главна сплетница в селото. Рада Госпожина е бивша нейна храненица. Впоследствие Калугерката я изгонва. Тя също е сред главните врагове на Огнянов и Соколов (а впоследствие и на Рада)
  • целият женски метох – представени като сплетници и умалени копия на хаджи Ровоама. Колчо има „тропар“ в който приписва на всяка от сетрите „благодетел“, точно обратна на греха който притежава – скъперничество, лакомия, липса на смирение и пр.
  • Игумен Натанаил – игумен на мъжкия манастир в околностите на Бяла черква. Бивш хайдутин и добър стрелец с пушка. За известно време укрива Огнянов. Когато турците започват да издирват Огнянов е сред първите, които отиват да го предупредят.. Той и дякон Викентий също споделят революционния идеал.
  • Дякон Викентий – плах и нерешителен свещеник, от Бяла черква. Той е носител на други разбирания – за постепенното освобождаване на народа от старото, за израстването му най-напред като сбор от личности, а политическата свобода да бъде функция от личността. В хода на събитията Викентий израства революционно. Той жертва вижданията си в името на обществото, пада като герой в бунта.
  • Мунчо – бавноразвиващ се глухоням, който живее в манастира. След като става свидетел как Иван Краличът убива двама турци, той се привързва силно към него и му се възхищава. Благодарение на предупреждението му Краличът е спасен от смърт. Накрая на книгата той единствен се опълчва срещу убийството на Бойчо и е „обесен на кланицата“, както се изразява Вазов.
  • Колчо Слепеца – предан приятел на Огнянов, който не го изоставя в труден момент. На два пъти се жертва в труден момент – когато Огнянов трябва да бъде спасен от заптиета и втори път – когато Колчо дава собствените си дрехи, за да се намери начин да се преоблече (и укрие) Огнянов
  • Кандов – студент в Русия, увлечен по социалистическите идеи. Той е носител на идеите на младостта – всеобща свобода, равенство и братство. Намира се в града по здравословни причини, но скоро става съперник на Огнянов в любовта, а по-късно революционер и негов близък приятел. Кандов е готов да даде всичко в името на целта, на идеала си, жертвайки не само себе си, а и другите в името на Свободата
  • Безпортев (Редактора) – Буен мъж, леко хром. Член на Тайния комитет. В подготовката на въстанието дотолкова се опиянява от идеята, че яхва като кон един турчин пред цялото множество от хора. Турчинът дори не поглежда към силяха с оръжието си. Редактора е един от малкото въстанали в Бяла Черва, заедно с Кандов, Попов, Муратлийски и Соколов. Той пада жертва на революцията.
  • Муратлийски – другар на Бойчо от четата от 1868 г., който също като него се установява в Бяла Черква под самоличността на австрийския фотограф Ярослав Бързобегунек и продължава революционната си дейност. Брат на Муратлийски укрива Бойчо в най-тежките моменти, по-късно Рада отива да живее в Клисура при г-жа Муратлийска, докато води своята агитационна дейност. Муратлийски е една от жертвите на революцията
  • Поп Ставри – поп в градската църква, също благосклонен към бунтовниците
  • Чорбаджи Мичо Бейзадето – заможен чорбаджия, училищен настоятел, краен русофил, пламенна борческа натура, фанатично вярващ в гибелта на турската империя и член на белочерковския комитет.
  • Христаки Заманов – българин, работещ като турски шпионин. Той се възползва от това, като изнудва българи и турци за пари, но не издава никакви тайни около делото
  • Фратю – заклет републиканец и член на комитета. Прави впечатляващ дебют като основен антагонист в „Многострадална Геновева“. В навечерието на борбата страхът го прави изменник.
  • Иван Боримечката – революционер от съседното село Алтъново. Той е с гигантски ръст и сила, простичък и недодялан, но добродушен, отзивчив на общонародните настроения и всеотдаен в участието си в освободителното дело. Верен другар на Огнянов.
  • Марийка – девойка, което Бойчо спасява от изнасилването на двама турци. В края на романа отново се появява, натоварена е със задачата да предаде важно съобщение от Огнянов на Соколов.
  • Шериф ага – онбашият на Бяла Черква. Лукав, един от враговете на Огнянов
  • Тъмрашлията – каймакаминът на околността. Представен е като леко наивен, донякъде и благосклонен към българското население (като за турчин)
  • Тосун бей – кръвожаден турчин, изпратен с многобройни башибозуци да потуши въстанието в Стремската долина. Показва изключителна жестокост.
  • Тодор Каблешков – представен като 26-годишен момък, среден на ръст, твърде сух и слаб, с едва поболи мустаци, черна като въглен коса, притежава живи очи с огнен поглед. Той е будна и бурна личност, посветила се изцяло на революционното дело.
  • Лалка – дъщеря на чорбаджи Юрдан, сестра на Гинка, племенница на хаджи Ровоама и съпруга на Стефчов. Влюбена в Соколов. Омразата в дома ѝ спрямо бунтовниците я задушава, тя умира като нейна косвена жертва.
  • Недкович – разумен и трезвомислещ мъж, член на комитета. родственик на чорбаджи Юрдан, но това не го спира да се обвърже с каузата на бунтовниците. Занимава се по агитацията. Недкович се опитва да пресече клеветите по адрес на Рада спрямо отоношенията ѝ с Кандов – но без успех.
  • Клеопатра – мечето на Доктор Соколов
  • Кака Гинка – либерална и смела жена, с весел нрав. Тя е голямата дъщеря на туркофила чорбаджи Юрдан. Кака Гинка е образец за свободомислеща жена. Тя явно демонстрира симпатиите си към Огнянов и обкръжението му; открито и най-активно се включва в подготовката за въстанието; пренебрегва личните си семейни отношения и бесния гняв на баща си. Омъжена е за Генко Гинкин. Кака Гинка се появява и в трета част на трилогията „Бяла Черква“ – „Нова земя
  • Генко Гинкин – заврян зет, на чорбаджи Юрдан, който приема името на кака Гинка
  • Хаджи Смион – герой познат ни още и от „Чичовци“. родственик на чорбаджи Юрдан по женска линия. Хаджи Смион е политически хамелеон, той често си мени мнението според силният на деня. Симпатизира тайно на бунтовниците, но за разлика от кака Гинка не смее да изкаже явно тези симпатии.
  • Отец Йеротей – монах, книжовник, скромен, тих, незабележим, но изключително активен към каузата. Той си дава парите, жертва ги за нещо ново, различно от досегашната му дейност.

Като второстепенни герои се появяват също персонажите от повестта „Чичовци“ (Иванчо Йотата, Хаджи Смион, Ганчо кафеджията и др.) тъй като действието и на двете произведения се развива по приблизително едно и също време в същата област.

Преводи

Първият превод на „Под игото“ е подготвен през 1896 година от Атанас Димитров, докато следва в Йенския университет, но е публикуван едва през 1918 година.[5]

Киноадаптация

Романът е филмиран през 1952 г. Режисиран е от Дако Даковски. В него участват Мирослав Миндов, Лили Попиванова, Петко Карлуковски, Васил Кирков и други. Музиката е на Филип Кутев. Сценарий: Павел Спасов, Георги Крънзов. Оператор – Бончо Карастоянов.

Втората му филмова адаптация е през 1987 година, по случай 100-годишнина от публикуването на славната книга, възвеличаваща подвига на Априлската епопея. В ролите: Андрей Слабаков, Елена Маркова, Георги Черкелов, Илия Караиванов, Минка Сюлеймезова, Георги Парцалев, Георги Калоянчев и др. Режисьор-постановчик: Нина Янкова, Музика: Георги Генков.

Бележки

  1. Някои изследователи определят като роман жанра на издадената през 1873 година историческа трилогия на Любен Каравелов, включваща частите „Отмъщение“, „После отмъщението“ и „Тука му е краят“.Радев, Иван. История на българската литература през Възраждането. Велико Търново, Абагар, 2007. ISBN 978-954-427-758-1. с. 333.
  2. „Голямото четене“ Архив на оригинала от 2012-07-07 в Wayback Machine., сайт на БНТ.
  3. Как „Под игото“ се появи на бял свят – любопитни и неизвестни факти, архив на оригинала от 11 май 2020, https://web.archive.org/web/20200511173726/https://bulgarianhistory.org/pod-igoto-liubopitni-neizvestni-fakti/, посетен на 11 февруари 2020 
  4. Защо „Под игото“ излиза първо на английски език? // Българска телеграфна агенция, 7 юли 2020 г. Архивиран от оригинала на 28 април 2021 г. Посетен на 24 август 2020 г.
  5. Marushiakova, Elena et al. Atanas Dimitrov // Marushiakova, Elena et al. Roma Portraits in History. Roma Civic Emancipation Elite in Central, South-Eastern and Eastern Europe from the 19th Century until World War II. Leiden, Brill & Paderborn, 2022, 39 – 40 pp. (на английски)

Външни препратки

II. Бурята

Наистина, при първото потропване на портата, и без да помни и знае как, Иван Краличът се прехвърли обратно през зида и падна на улицата. Няколко мига той стоя зашеметен. После се озърна внимателно наоколо си, но видя само непроницаема тъмнина. Черни бурни облаци затуляха небето вече; вечерният хлад се бе преобърнал на студен ветрец, който шумеше жаловито из пустите улици. Краличът улови първата, която му се случи, и тръгна бързешката, като пипаше зидовете, за да се оправи, и се спряпаше в барите. Всички врати, кепенци, прозорци бяха затворени и глухи. Никаква светлинка през резките, никакъв признак на живот. Градецът беше мъртъв — такива са всички провинциални градове, далеко преди полунощ. Доста време той се скита напосоки, като мислеше да излезе някъде на края. Изведнъж той се сепна и спря под една широка стряха на пътя. Окото му разпозна някакви тъмни фигури. Краличът остана на мястото си и се облегна предпазливо до вратнята, при която се случи. Едно изръмжаване, последвано със сърдит лай, го направи да отскочи. Той разбуди дворското куче, заспало извътре до вратнята. Движението му и лаят го издадоха. Нощната стража мръдна, оръжията задрънкаха и едно „стой“ се извика по турски. В минути на неминуема опасност разсъдъкът коварно напуща човека и само един сляп инстинкт за самосъхранение замества всичките му други нравствени сили. Тогава той няма, така да се каже, глава; има само ръце за съпротивление и крака — за бягане. На Краличът стигаше да се повърне, и мракът завчас щеше да тури непробиваема преграда между него и стражата. Но той фукна право към нея, мина като вихър между самите сеймени и отбягна напред. Стражата го спогна и улицата заехтя от стъпки и викове. Между другите крясъци чуваше се и дръгливият глас на пандурина българин: „Стой бре, момче! Ще хвърляме!“ Но Краличът бягаше, без да се обърне назад. Няколко пушки изпращяха подире му, но го не закачиха, тъмнината го спаси. Види се, че бягът му не спореше, защото скоро усети, че някой го улови за ръкава. Той се напъна напред, изсули се из дрехата си и я остави в ръцете на гонителя си. Две пушки още гръмнаха отзаде му. Краличът продължаваше да бяга напред, без да знае накъде; той едвам поимаше: от заморяване краката му се преплитаха. На всяка стъпка искаше да падне и там да остане.

Ненадейно една заслепителна светкавица осветли мрака и Краличът видя, че се намира вече на къра, негонен от никого. Тогава се тръшна капнал до един орех, за да прибере душа. Планинският вятър духаше вече доста свеж и силен, шумотевицата в листата се сливаше с бученето му и с глухото боботене на гръмотевицата. Скоро тя наближи застрашително, изтрещя над главата на бежанеца и потъна някъде в безпределното пространство. Кратката почивка и свежият въздух повърнаха силите на Краличът. Той видя, че ще вали, и тръгна бързо нататък, за да намери някакъв подслон от бурята. Дърветата около него шумяха плачевно, високите брястове се прегъваха от силата на вятъра, тревите и бурените съскаха, цялата природа беше нащрек и фучеше страховито. Едри капки дъжд закапаха рядко и тупаха като куршуми в земята. Светкавицата пак излъкатуши по гърба на Балкана и тозчас подир нея гръмотевицата с гороломна сила заскача и затрещя на небето, като че ще го провали. Силен дъжд рукна, блъскан от бясната виелица; молниите браздяха облаци и тъмнини и синият им бледен светлик придаваше фантастичен образ на дърветата и планината. Тия мигновени вълшебни картини, сменявани тутакси с дълбок мрак, приличаха на феерия чудна и страховита. Имаше някаква дивна прелест в тая борба на стихиите, в тоя разговор на хоризонтите, в тая адска илюминация на бездните — величествено представление, в което чудовищното сблъскване на безграничното с тайнственото се слива в една неземна, демонична хармония. В бурята природата достига мотивите на най-високата поезия.

Макар вир-вода, заслепяван от светкавиците, заглушаван от трескавиците, Краличът вървеше напосока измежду шубръки, дървета и бостани, които му не даваха никакъв подслон. Най-после едно бухтене на вода, която пада отвисоко, проби другите шумотевици и достигна до слуха му. Това беше воденичен улей. Веднага блясъкът на една нова модния откри пред него покрива на самата воденица, сгушена между клонести върби. Краличът притърча и се спря под стрешината й. Побутна вратата — тя се отвори. Той влезе. Воденицата беше тъмна и глуха. Навън бурята утихна: дъждът мигновено се пресече заедно с веявицата и месецът позлати краищата на разкъсаните облаци. Нощта се изясни. Такива бързи атмосферни промени са свойствени само на май месец.

Скоро стъпки приближиха отвън и Краличът бързо се свря в едно тясно място между хамбара и зида.

— Виж, вятърът е отворил вратата — каза някой груб глас в тъмнината и тозчас се запали газова ламбица.

Краличът, скрит в дупката си, надникна и видя воденичаря, едър, сух селянин, а до него едно момиче в късо мораво сукманче и босо — вероятно дъщеря му, — което затваряше вратата и се силеше да й тури ключалката. То имаше около тринайсет-четиринайсет години, но се носеше още като дете и черните му очи с дълги клепачи поглеждаха незлобливо. Под небрежната му външност личеше стройна снага на бъдеща хубавелка. Както се види, те идеха от някоя ближна воденица, защото бяха сухи. Воденичарят подзе:

— Добре, че запънахме колелото, а то тоя порой щеше да го строши. Дядовите Станчеви приказки не се свършват; добре, че не е влязъл някой да ни обере. — Той се озърна наоколо си. — Ти, Марийке, върви си лягай. И защо ли те прати майка ти тук? Да ти бера страхът — прибави воденичарят, като зачукваше отпраната дъска на фунията и тананикаше някаква песен.

Марийка, без да чака повече, отиде в дъното на воденицата, постла за себе си и за баща си, стори няколко метани, търколи се на козечето и заспа завчас, като всяка безгрижна душа.

Краличът гледаше на тая проста сцена с трепетно любопитство. Загрубавялото, но добродушно лице на воденчаря му вдъхваше доверие. Не беше възможно тая честна физиономия да крие предателска душа. Той реши да излезе пред него и да му иска съвет и помощ. Но в тоя същи миг воденчарят прекъсна тананикането си, изправи се и се ослуша в някакви гласове отвън.

Вратата се удари силно.

— Воденчарю, отвори! — извикаха по турски. Той пристъпи към вратата, натисна хубаво ключалката и се обърна пребледнял.

Вратата се блъснаха пак и нов вик се чу, последван от кучешко джавкане.

— Авджии — продума си воденчарят, който позна, че лае хрътка.

— Какво ще правят тия проклетници! Тук е Емексиз Пехливан.

Емексиз Пехливан, най-лютият пладнешки и нощен злодеец, беше разпространил ужас по околността. Преди две недели беше изсякъл цялата челяд на Ганча Даалият, в село Иваново. За него също казваха, и не нахалост, че отрязал главата на детето, което вчера докараха на кола в града.

Вратата трещеше от ударите.

Воденчарят постоя малко замислен, хвана си главата, като че се чудеше какво решение да вземе. Едър пот поби по челото му. Веднага той се наведе под прашната лавица, извади една брадва и се изправи с нея до вратата, която пукаше от натиск. Но тая мигновена решителност го остави, щом погледна дъщеря си. Страшна безнадеждност, мъка, страдание се изписаха по лицето му. Бащинското чувство надви над възмутената му съвест. Той си науми българската пословица „Преклонена глава сабя не я сече“ и реши, вместо да се опира, да проси милост — от немилостивите. Бързо остави брадвата зад хамбара, дето беше скрит Краличът, зави хубаво Марийка и отвори вратата.

На прага се изправиха двама въоръжени турци, с ловджийски вулии на гърбовете. Единият държеше за синджир хрътка. Първият от тях, който беше действително кръвожадният Емексиз Пехливан, изгледа изпитателно вътрешността и тогава влезе. Той беше висок, камбурест, мършав постал и кьосе, физиономията му не беше страшна, както името му и делата му. Само малките му сиви безцветни очи играеха лукаво и злобно, като на маймуната. Другарят му, нисък, мускулест, хром и със скотоподобно лице, по което личеха най-животински инстинкти и жестокост, влезна след него с хрътката и притвори вратата.

Емексиз Пехливан погледна сърдито воденчаря.

И двамата снеха мокрите си ямурлуци.

— Защо не отваряш, воденчарино? — попита той. Воденчарят избъбли някакво смутено извинение, като се наведе покорно до земята и хвърли безпокоен поглед към дъното на воденицата, дето спеше Марийка.

— Ти сам ли си тука? — И Емексизът се обърна.

— Самичък — отговори бързо Воденчарят, па като помисли, че лъжата е безполезна, притури: — и детето спи там.

В тоя миг Марийка се отви и обърна лицето си насам. Бледното сияние на ламбицата играеше по бялата й излъчена гушка. Турците впиха жадни погледи в заспалата девойка. Студен пот обля челото на воденчаря. Емексизът се обърна с притворно добродушен вид към него:

— Чорбаджи, стори труд и иди ни купи едно стъкло ракия.

— Пехливан ага, сега е среднощ и всички кръчми са затворени в града — отговори воденчарят, разтреперан от страшната мисъл да остави Марийка сама с тия хора.

Куцият възрази:

— Иди, иди, за наша чест все ще се найде някъде открит дюкян. Ние искаме да ни почерпиш тука, приятелство тъй се завързва.

Куцият каза тия думи на подигравка, уверен в несъмнена победа. Той нито искаше да прикрие замисъла си от нещастния баща.

Емексизът впиваше очи в момичето, легнало в безгрижно-страстно положение. Като забележи, че воденчарят още стои, той се намуси, но пак се престори кротък и рече добродушно:

— Чорбаджи, ти си имал лепа девойка, машала. Разгеле да почерпи гостите. Хайде, иди за ракия, а ние ще пазим воденицата. — После прибави заплашително: — Ти познаваш Емексиз Пехливана кой е.

Воденчарят разбра още от пръв път мръсното намерение, което скриваше тая плитко скроена измама. Неговата проста, честна душа се възмути. Но той беше в примка: един срещу двама въоръжени злодейци. Да се бори беше безумно и безполезно: смъртта му, която сега нищо не беше за него, нямаше да спаси щерка му. Той опита пак с молба да умилостиви душманите.

— Агалар, смилете се за един болнав със стари кокали човек. Капнал съм от работа днес. Оставете ме да си легна, не ми зачерняйте лицето. Той говореше на глухи. Куцият изрънча:

— Хайде, хайде, челеби, че сме жъдни. Много дрънкаш, нали живееш на воденица? Върви за ракия! — И той го тикна към вратата.

— Аз по това време не излазям никъде от воденицата си, оставете ме! — каза воденчарят глухо.

Двамата турци хвърлиха тогава маската на кротостта и техните диви погледи се впиха като стрели във воденчаря.

— Вай, ханзър ериф! Зъби се! Видиш ли? — каза Емексизът и изтегли ятагана си. Очите му се напълниха с кръв.

— Пребийте ме, аз не оставям детето си само! — продума воденчарят покорно, но с решителен вид. Емексизът стана прав.

— Топал Хасан, изтласкай това куче навън — да не мърся ножа си.

Куцият се спусна въз воденчаря, блъсна го и строполи го при вратата. После го зарита с крака, за да го изтика навън. Воденчарят се изправи и стремително влезе навътре, като викаше:

— Милост! Милост!

Марийка се разбуди от глъчката и уплашена стана. Когато видя голия нож у Емексиза, тя изписна и се затече при тейка си.

— Аман! Смилете се, агалар! — викаше злополучният баща, като прегръщаше за главата дъщеря си.

По един знак на Емексиза силният Топал Хасан се хвърли отзад на воденчаря като тигър, хвана му ръцете и ги изви.

— Така, Топал Хасан, дай да го вържем тоя стар воденчарски плъх; като иска, нека остане тук, за да гледа сеир, на такъв будала тъй се пада. Той ще стои вързан и когато дадем огън на воденицата, та да погледаме и ние сеир.

И двамата разбойници, без да обръщат внимание на виковете му, блъснаха воденчаря до един стълп и взеха да го привързват с въже.

Воденчарят, обезумял от страх при мисълта какво го очакваше сега да види, ревеше като звяр за помощ, която не очакваше в това пусто място.

Марийка отвори вратата и завика плачешката. Но само ековете отговаряха.

— Ти стой навътре, воденчарко! Ти сега ще ни по трябаш — викна Емексизът и я отведе навътре, за да не бяга, па тръгна към Топал Хасана.

— Аман — крещеше отчаяно воденчарят, — помогнете, хора! Няма ли кой? Марийке, ела мари! — викаше той отчаяно и безсъзнателно просеше помощ от слабото дете.

Краличът следеше досега неподвижен сцената, която се разиграваше отпреде му, краката му трепереха неестествено, косата му настръхваше и студени тръпки пъплеха под кожата му.

Всичко това, що изпита и видя тая вечер, от Марковата къща дотука, беше така неочаквано и страшно, щото му се струваше, че е сън. Писъкът на куршумите по-напред и после трясъкът на гръмотевицата и сега ечеха в ушите му. Мислите му се замъглиха. От най-напред той помисли, че турците идеха за него и че съдбата му е решена. Убеждението за пълната си безпомощност уби всичката му енергия, остана му само толкова, колкото да се предаде в ръцете на турците, за да избави воденчаря от отговорност. Но когато се видя, че ще бъде зрител на много по-ужасно нещо, и когато чу, че воденчарят викаше Марийка на помощ, луд гняв и отчаяние запали кръвта му. Той досега не беше видял кръв, но турците му се видяха като мухи. Умора, слабост, колебание, всичко го остави. Ръката му машинално пресегна и взе брадвата; той машинално излезе из дупката си, машинално мина, като се сниши зад чувалите с жито; изправи се побледнял като мъртвец, спусна се въз Емексиза, който стоеше гърбом, и заби брадвата в тила му. Всичко това той извърши като насън. Турчинът грухна на земята, без да гъкне.

Пред тоя ненадеен и опасен враг Топал Хасан пусна въжето, с което увиваше воденчаря, измъкна пищова си и го изпразни срещу Кралича. Воденицата се изпълни с дим; от действието на гърмежа ламбицата загасни и всички се намериха в пълна тъмнота. Тогава в тоя мрак се захвана бясна борба с ръце, с нокти, с крака, със зъби. Борците, най-напред двама, а след малко трима, се заваляха из нощта с дивашки викове, с пъхтене и тежко охкане, които се смешаха с яростното лаене на псето. Топал Хасан, силен като бик, отчаяно се съпротивляваше на двамата си противници, които трябваше що-пощо да победят — инак беше гибел за тях.

Кога светна пак ламбицата, Топал Хасан се гърчеше в предсмъртна агония. Краличът, в борбата, беше случайно докопал ножа му и го мушнал в гърлото му. Двата трупа лежаха в локви кръв.

Сега воденчарят се изправи и погледна учудено непознатия, който му дойде на помощ от невиделица. Пред него стоеше висок, смъртнобледен момък, мургав, с черни вглъбнати пронизителни очи, с дълга рошава коса, покрита с прах; сетрето му окъсано, омацано с кал и мокро, жилетка без копчета, разгърната, отдето се видеше, че той няма риза, панталони оръфани и кундури продънени. С една реч, човек, който е избягал от тъмница или ще иде в нея. За такъв го взе и воденчарят. Но той го гледаше състрадателно и му каза трогнато:

— Господине, не те зная кой си и как си тука. Но додето съм жив, не ще мога да ти се отплатя. Ти ме избави от смъртта, ама и от още по-лошо нещо: дето не осрамотиха детето ми и моите старини. Бог да те благослови и да те награди. И народът целия ще каже сполай. Знаеш ли ти тоя кой е? (Той посочи Емексиза.) Той е, дето разплака дете в майка. Сега се отърва светът от тоя звяр. Да си жив, синко!

Краличът изслуша тия простодушни и искрени слова с просълзени очи, па каза, още силно запъхтян:

— Не направих много, дядо; ние убихме двама, а такива зверове са хиляди и хиляди. Българският народ само тогава ще се отърве и види свободен, когато цял грабне топорите и изтреби тия душмани. Но ти кажи ми, дядо, къде да заровим тия два трупа; не трябва да останат дири.

— Имам готов гроб за поганците, помогни ми само да ги извлечем — каза старецът.

Тогава тия двама хора, които тая кървава нощ свърза навеки, извлякоха труповете до една вета яма в бъзуняка зад воденицата и ги натъпкаха вътре, като ги засипаха хубаво с пръст, за да не личи нищо. Като се завърнаха към вратата с търнокопа и лопатата, нещо бяло се прехвърли около тях.

— Ах, хрътката! — извика Краличът. — Тя ще обикаля тука и ще ни издаде.

И той я издебна и цапна в главата; тя се повлече по корем, като квичеше жаловно край водата. Краличът я бутна с търнокопа в улея и тя потъна там.

— Трябваше да заровим това псе при другите — забележи воденчарят.

Те очистиха кръвта от дрехите си, а по земята я засипаха с пръст.

— Бре, какво тече от тебе? — каза воденчарят, като видя, че от ръката на Краличът блика кръв.

— Нищо, ухапа ме поразеникът, когато го стисках за гърлото.

— Дай да ти я увия по-скоро — каза воденчарят и го превърза с една сваляна кърпа. После, като му отпусна ръката, погледна го в очите и го попита: — Прощавай, синко, ами ти отдека идеш? — И той пак хвърли учудено поглед на странника.

— Ще ти разкажа после, дядо; но сега ще кажа само, че аз съм българин, и добър българин. Не се усъмнявай в мене.

— Боже, опази! Та не видя ли аз? Ти си народен човек, господине, и за такива братя аз душата си давам.

— Дека сега, дядо, да намеря дрехи да се преоблека и да пренощувам?

— Ела да идем в манастиря, при дякона Викентия.

Рода ми е. Колко добрини е правил той на такива човеци. И той е права българска вяра, господине. Хайде, там ще нощуваме всички. Добре, че никой не видя.

Дядо Стоян се лъжеше: до дънера на ореха, отстрана, сега месеца огряваше една висока човешка фигура — тя беше остала неподвижна зрителка при погребението на двамата турци. Но нашите хора не забележиха нищо.

След малко воденичарят, Краличът и Марийка, която във време на борбата беше избягала под един бряст и хленчеше уплашено, отиваха към манастира, чиито високи стени, огрени от месечината, белееха се между тъмните клонове на орехите и тополите. Подир тях тръгна към манастира и непознатата фигура.