Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Трилогията „Бяла черква“ (2)
Включено в книгата
Година
(Обществено достояние)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,5 (× 344 гласа)

Информация

Корекция
NomaD (2011 г.)
Сканиране и разпознаване
?

Източник: Словото

(Публикуването на романа „Под игото“ е резултат от сканирането на текстове, извършено от работна група за въвеждане на българска класика, в която участват Живко Иванов, Петя Бъркалова, Светла Черпокова, Красимира Чакърова. Текстът е въведен от Самуил Алвас, Стоян Савов, Даниел Арзуманян — Пловдивски университет, Филологически факултет. Корекции: Мартин Митов)

История

  1. — Добавяне (от Словото)
  2. — Добавяне на анотация
  3. — Множество корекции от NomaD

Статия

По-долу е показана статията за Под игото от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Вижте пояснителната страница за други значения на Под игото.

Под игото
АвторИван Вазов
Създаден18871888
Одеса, Руска империя
Първо издание1894 г.
ИздателствоТодор Чипев
Оригинален езикбългарски език
ЖанрИсторически
Видроман
СтранициОт 354 до 431
Начало„Тая прохладна майска вечер чорбаджи Марко, гологлав, по халат, вечеряше с челядта си на двора.“
Край„Тоя луд беше единственият човек, който се осмели да протестира.“

„Под игото“ е роман в три части от българския писател Иван Вазов, цялостно публикуван за първи път през 1894 г.

Определян е като първия пример за този жанр в българската литература.[1] Творбата е най-популярното произведение на автора, както и най-четената и превеждана българска книга.

Романът е написан по време на изгнание на Вазов в Одеса и е пренесен в България с руската дипломатическа поща. Публикуван е от издателство „Т. Ф. Чипев“.

През 2009 година романът печели първо място в конкурса „Голямото четене“ (класация на най-любимите и четени книги на българите).[2]

Подзаглавието му е „Роман из живота на българите в предвечерието на Освобождението“, в три части, с 25 илюстрации в текста.[3] Създаден е през 1887 – 1888 г. в Одеса (тогава в Руската империя, сега в Украйна).

Първата част е публикувана за първи път през 1889 г. в „Сборникъ за народни умотворения, наука и книжнина". През 1890 г. в същия сборник са публикувани и останалите части. През 1894 г. романът излиза като самостоятелна книга на английски („Under the Yoke“, изд. „William Heinemann“) и на български („Под игото“, изд. „Т. Ф. Чипев“). Българското издание от 1894 г. е с илюстрации на Антони Пьотровски, Йозеф Обербауер, Антон Митов и Иван Мърквичка и с портрет на Вазов. Първоначално са фотографирани актьорите от театър „Сълза и смях“, след което художниците рисуват персонажите по снимките, като използват и своя почерк.[4] Следващите 3 издания на български (1896 г., 1910 г., 1920 г. – юбилейно), са издадени от Т. Ф. Чипев, с илюстрации на известни художници.

Литературната критика приема произведението нееднозначно. Романът събира в себе си носталгията за родния град на Вазов и за едно героично време в контраст на „епохата на дребните характери“, настъпила след Освобождението.

Основни опозиции: срам – слава, тъмнина – светлина.

„Под игото“ е първият роман в младата българска литература. Заглавието насочва към историческото време (към османското владичество), а подзаглавието „Из живота на българите в предвечерието на Освобождението“ отново насочва към време на робство, но и на пробуждане, на промяна в мисленето на общността.

„Под игото“ е силно повлиян от френския романтизъм.

Сюжет

Бяла черква. Чорбаджи Марко Иванов вечеря заедно с многочелядното си семейство. Неочаквано в нощта се чува стряскащ шум. Марко отива в обора и разпознава в сенките Иван Кралича, избягал от Диарбекир. На входната порта заудря онбашията с няколко заптиета и беглецът прескача зида. Докато се разразява буря, Кралича се измъква от няколко стражи, които се докопват единствено до палтото му. Заточникът се укрива в извънградска воденица, където спасява воденичаря и невръстната му дъщеря от гаврите на двама турци. Дядо Стоян му помага да погребат мъртвите главорези, след което откарва непознатия да се укрие в близкия манастир при дякон Викентий. На другия ден се връща и игуменът Натанаил, който носи лоши новини от града. Доктор Соколов през нощта е бил арестуван и откаран. Когато Иван го питал предния ден за Марковата къща, докторът му подарил дрехата си, защото беглецът бил дрипав. Иван сложил в джоба си бунтовнически книжа, а дрехата останала у турците. След тия известия той решава да отиде да се предаде, за да избави този добър човек.

Същата сутрин обаче чорбаджи Марко се засича с онбашията в кафенето и турчинът забравя там писмото с обвинението и доказателствата против доктора. През това време чорбаджията съумява да подмени книжата и така спасява Соколов от тежко наказание.

На връщане Соколов се среща на пътя с Иван Краличът и дякон Викентий, които са тръгнали да му помогнат. Така се запознават двамата революционери и между тях се заражда най-искрено приятелство. Двамата измислят новата самоличност на беглеца, с която той е въведен в обществото на Бяла Черква.

Скоро след появата му в града, по адрес на Бойчо Огнянов са пуснати лъжливи слухове, дори че той е турски шпионин. Но след намесата му на годишния изпит на ученичките от девическото училище, той печели на своя страна всички честни сърца. Подлият Стефчов прави неприлично предложение на младата учителка Рада Госпожина и раздразнен от отказа, решава да я компрометира пред училищното настоятелство. Той задава сложни и неразбираеми въпроси на ученичките, на които те не могат да отговорят. В този момент на помощ на учителката идва новопристигналият чужденец и ученичките се представят много добре на същите въпроси, но зададени просто и разбираемо. Тази постъпка настройва всички добре към него и особено красивата учителка. Планът на Стефчов е осуетен, но ненадейно детето на чорбаджи Мичо, без да иска, издава революционните приказки, които слуша вкъщи. Това дава нов повод на Стефчов да нападне Рада, но тази подробност е скоро забравена.

За да остане по-трайно в града и да оглавява комитета, Огнянов се наема като учител. Това му позволява да се вижда често и с Рада, в която се влюбва. Това, наред с революционната му дейност, настройва Стефчов срещу него. Поради любовта си с Рада, Огнянов си печели враг също в лицето на Мердевенджиев, който също я обича и праща тайно сантиментални писма, над които двамата млади се надсмиват.

Скоро след това край града се появява Муратлийски и Огнянов го посещава в една воденица, където са го приели. На връщане оттам той среща игумена и се разговаря с него току до зловещата воденица, където е извършено престъплението. В памет на това дело, на което Мунчо дълбоко се възхищава, той трупа камъни на мястото, където са заровени труповете. За нещастие по пътя се задава онбашият, който отива на лов и става свидетел на появата на хрътката на Емексиз Пехливана, която напада злобно Огнянов, като враг на стопанина си. Тази случка е докладвана от Шериф ага, но не предизвиква особен интерес.

Група доброволци от града представят благотворително пиесата „Многострадална Геновева“, където главната роля се изпълнява от Огнянов. Представлението, въпреки наивността си, се радва на голям успех и трогва до сълзи зрителите. Гост в града по това време е и Каблешков, който накрая на представлението вместо традиционната любовна песен подхваща „Къде си, вярна ти любов народна“. Никой обаче не се възмущава и всички изпяват дружно песента. Дори беят, който присъства на пиесата, се наслаждава на песента, тъй като неговият преводач умело го лъже за значението на текста.

Персонажи

  • Иван Кралича/Бойчо Огнянов – син на заможен видински търговец, заточен в затвора в Диарбекир поради участието си в чета през 1868 г. След осемгодишен престой в крепостта той избягва и се завръща в България. Установява се в Бяла черква под името Бойчо Огнянов с намерение да продължи революционното дело. Той е с черна къдрава коса и е среден на ръст. Влюбва се в Рада Госпожина.
  • Соколов – доктор в Бяла черква (той всъщност не е доктор, но помага с билки и най-различни лекове). Известен като голям веселяк – ерген, склонен към екстравагантен живот и приключения; човек с несериозно отношение към живота – пълно отрицание на уседналия домашен бит. Отглежда в дома си мечката Клеопатра, която е силно привързана към него. Срещата с Огнянов обаче пренарежда битието му – превръща несериозния младеж в саможертвен бунтовник. Влюбен е в Лалка.
  • Рада Госпожина – сираче от дете, отгледана е от Хаджи Ровоама, която е калугерка в женския метох. Първоначално е нейна прислужница, после послушница, а накрая започва да работи като учителка в девическото училище към метоха. Тя е високо, стройно и хубаво момиче, с простодушен и светъл поглед и с миловидно, чисто и бяло лице, носи черна забрадка. Влюбва се в Огнянов. Любовта ѝ е трагична.
  • Кириак Стефчов – син на богат чорбаджия, който е облагодетелстван от турската власт, открито шпионира и слугува на властта и е горещ противник на революционното движение. Той използва всеки удобен момент да наклевети бунтовниците. От самото начало той се превръща пръв враг на Огнянов и Соколов. Жената на Стефчов Лалка е влюбена в Соколов и накрая умира – неволна жертва на омразата на Стефчов към последния. Стефчов неколкократно предава Огнянов на турците.
  • Чорбаджи Марко Иванов – заможен търговец, патриот и приятел на бащата на Кралича. Възпитава децата си на почтеност и любов към родината. Чорбаджи Марко е главата на семейството и символизира типичния българин – почтен, разумен, прогресивен и родолюбец. Героят е петдесетгодишен, с исполински ръст, леко приведен, но строен. Лицето му е загрубяло от слънцето и ветровете, големите му вежди засенчват сините му очи. Марко е човек на реда, внимателен и добросърдечен, изпълнява християнските норми и държи на приличния вид и образованието на децата си. Самият той обича „учението и учените.“
  • Чорбаджи Юрдан Диамандиев – привърженик на султана и поради това неблагонастроен към революционерите. Той е брат на Хаджи Ровоама и баща на Лалка и на кака Гинка. Противоречиво на неговите убеждения всичките му деца са патриотично настроени. Героят е на години, болнав, намръщен и нервен – „Той беше човек на миналото“. Чорбаджи Юрдан е безскрупулен и жесток в страстта си за власт и пари.
  • Госпожа Хаджи Ровоама – калугерка в метоха, сестра на Юрдан Диамандиев и главна сплетница в селото. Рада Госпожина е бивша нейна храненица. Впоследствие Калугерката я изгонва. Тя също е сред главните врагове на Огнянов и Соколов (а впоследствие и на Рада)
  • целият женски метох – представени като сплетници и умалени копия на хаджи Ровоама. Колчо има „тропар“ в който приписва на всяка от сетрите „благодетел“, точно обратна на греха който притежава – скъперничество, лакомия, липса на смирение и пр.
  • Игумен Натанаил – игумен на мъжкия манастир в околностите на Бяла черква. Бивш хайдутин и добър стрелец с пушка. За известно време укрива Огнянов. Когато турците започват да издирват Огнянов е сред първите, които отиват да го предупредят.. Той и дякон Викентий също споделят революционния идеал.
  • Дякон Викентий – плах и нерешителен свещеник, от Бяла черква. Той е носител на други разбирания – за постепенното освобождаване на народа от старото, за израстването му най-напред като сбор от личности, а политическата свобода да бъде функция от личността. В хода на събитията Викентий израства революционно. Той жертва вижданията си в името на обществото, пада като герой в бунта.
  • Мунчо – бавноразвиващ се глухоням, който живее в манастира. След като става свидетел как Иван Краличът убива двама турци, той се привързва силно към него и му се възхищава. Благодарение на предупреждението му Краличът е спасен от смърт. Накрая на книгата той единствен се опълчва срещу убийството на Бойчо и е „обесен на кланицата“, както се изразява Вазов.
  • Колчо Слепеца – предан приятел на Огнянов, който не го изоставя в труден момент. На два пъти се жертва в труден момент – когато Огнянов трябва да бъде спасен от заптиета и втори път – когато Колчо дава собствените си дрехи, за да се намери начин да се преоблече (и укрие) Огнянов
  • Кандов – студент в Русия, увлечен по социалистическите идеи. Той е носител на идеите на младостта – всеобща свобода, равенство и братство. Намира се в града по здравословни причини, но скоро става съперник на Огнянов в любовта, а по-късно революционер и негов близък приятел. Кандов е готов да даде всичко в името на целта, на идеала си, жертвайки не само себе си, а и другите в името на Свободата
  • Безпортев (Редактора) – Буен мъж, леко хром. Член на Тайния комитет. В подготовката на въстанието дотолкова се опиянява от идеята, че яхва като кон един турчин пред цялото множество от хора. Турчинът дори не поглежда към силяха с оръжието си. Редактора е един от малкото въстанали в Бяла Черва, заедно с Кандов, Попов, Муратлийски и Соколов. Той пада жертва на революцията.
  • Муратлийски – другар на Бойчо от четата от 1868 г., който също като него се установява в Бяла Черква под самоличността на австрийския фотограф Ярослав Бързобегунек и продължава революционната си дейност. Брат на Муратлийски укрива Бойчо в най-тежките моменти, по-късно Рада отива да живее в Клисура при г-жа Муратлийска, докато води своята агитационна дейност. Муратлийски е една от жертвите на революцията
  • Поп Ставри – поп в градската църква, също благосклонен към бунтовниците
  • Чорбаджи Мичо Бейзадето – заможен чорбаджия, училищен настоятел, краен русофил, пламенна борческа натура, фанатично вярващ в гибелта на турската империя и член на белочерковския комитет.
  • Христаки Заманов – българин, работещ като турски шпионин. Той се възползва от това, като изнудва българи и турци за пари, но не издава никакви тайни около делото
  • Фратю – заклет републиканец и член на комитета. Прави впечатляващ дебют като основен антагонист в „Многострадална Геновева“. В навечерието на борбата страхът го прави изменник.
  • Иван Боримечката – революционер от съседното село Алтъново. Той е с гигантски ръст и сила, простичък и недодялан, но добродушен, отзивчив на общонародните настроения и всеотдаен в участието си в освободителното дело. Верен другар на Огнянов.
  • Марийка – девойка, което Бойчо спасява от изнасилването на двама турци. В края на романа отново се появява, натоварена е със задачата да предаде важно съобщение от Огнянов на Соколов.
  • Шериф ага – онбашият на Бяла Черква. Лукав, един от враговете на Огнянов
  • Тъмрашлията – каймакаминът на околността. Представен е като леко наивен, донякъде и благосклонен към българското население (като за турчин)
  • Тосун бей – кръвожаден турчин, изпратен с многобройни башибозуци да потуши въстанието в Стремската долина. Показва изключителна жестокост.
  • Тодор Каблешков – представен като 26-годишен момък, среден на ръст, твърде сух и слаб, с едва поболи мустаци, черна като въглен коса, притежава живи очи с огнен поглед. Той е будна и бурна личност, посветила се изцяло на революционното дело.
  • Лалка – дъщеря на чорбаджи Юрдан, сестра на Гинка, племенница на хаджи Ровоама и съпруга на Стефчов. Влюбена в Соколов. Омразата в дома ѝ спрямо бунтовниците я задушава, тя умира като нейна косвена жертва.
  • Недкович – разумен и трезвомислещ мъж, член на комитета. родственик на чорбаджи Юрдан, но това не го спира да се обвърже с каузата на бунтовниците. Занимава се по агитацията. Недкович се опитва да пресече клеветите по адрес на Рада спрямо отоношенията ѝ с Кандов – но без успех.
  • Клеопатра – мечето на Доктор Соколов
  • Кака Гинка – либерална и смела жена, с весел нрав. Тя е голямата дъщеря на туркофила чорбаджи Юрдан. Кака Гинка е образец за свободомислеща жена. Тя явно демонстрира симпатиите си към Огнянов и обкръжението му; открито и най-активно се включва в подготовката за въстанието; пренебрегва личните си семейни отношения и бесния гняв на баща си. Омъжена е за Генко Гинкин. Кака Гинка се появява и в трета част на трилогията „Бяла Черква“ – „Нова земя
  • Генко Гинкин – заврян зет, на чорбаджи Юрдан, който приема името на кака Гинка
  • Хаджи Смион – герой познат ни още и от „Чичовци“. родственик на чорбаджи Юрдан по женска линия. Хаджи Смион е политически хамелеон, той често си мени мнението според силният на деня. Симпатизира тайно на бунтовниците, но за разлика от кака Гинка не смее да изкаже явно тези симпатии.
  • Отец Йеротей – монах, книжовник, скромен, тих, незабележим, но изключително активен към каузата. Той си дава парите, жертва ги за нещо ново, различно от досегашната му дейност.

Като второстепенни герои се появяват също персонажите от повестта „Чичовци“ (Иванчо Йотата, Хаджи Смион, Ганчо кафеджията и др.) тъй като действието и на двете произведения се развива по приблизително едно и също време в същата област.

Преводи

Първият превод на „Под игото“ е подготвен през 1896 година от Атанас Димитров, докато следва в Йенския университет, но е публикуван едва през 1918 година.[5]

Киноадаптация

Романът е филмиран през 1952 г. Режисиран е от Дако Даковски. В него участват Мирослав Миндов, Лили Попиванова, Петко Карлуковски, Васил Кирков и други. Музиката е на Филип Кутев. Сценарий: Павел Спасов, Георги Крънзов. Оператор – Бончо Карастоянов.

Втората му филмова адаптация е през 1987 година, по случай 100-годишнина от публикуването на славната книга, възвеличаваща подвига на Априлската епопея. В ролите: Андрей Слабаков, Елена Маркова, Георги Черкелов, Илия Караиванов, Минка Сюлеймезова, Георги Парцалев, Георги Калоянчев и др. Режисьор-постановчик: Нина Янкова, Музика: Георги Генков.

Бележки

  1. Някои изследователи определят като роман жанра на издадената през 1873 година историческа трилогия на Любен Каравелов, включваща частите „Отмъщение“, „После отмъщението“ и „Тука му е краят“.Радев, Иван. История на българската литература през Възраждането. Велико Търново, Абагар, 2007. ISBN 978-954-427-758-1. с. 333.
  2. „Голямото четене“ Архив на оригинала от 2012-07-07 в Wayback Machine., сайт на БНТ.
  3. Как „Под игото“ се появи на бял свят – любопитни и неизвестни факти, архив на оригинала от 11 май 2020, https://web.archive.org/web/20200511173726/https://bulgarianhistory.org/pod-igoto-liubopitni-neizvestni-fakti/, посетен на 11 февруари 2020 
  4. Защо „Под игото“ излиза първо на английски език? // Българска телеграфна агенция, 7 юли 2020 г. Архивиран от оригинала на 28 април 2021 г. Посетен на 24 август 2020 г.
  5. Marushiakova, Elena et al. Atanas Dimitrov // Marushiakova, Elena et al. Roma Portraits in History. Roma Civic Emancipation Elite in Central, South-Eastern and Eastern Europe from the 19th Century until World War II. Leiden, Brill & Paderborn, 2022, 39 – 40 pp. (на английски)

Външни препратки

XVI. Гробът говори

Сутринта Огнянов се упъти към града. Той измина балканското гърло и излезе при манастира. На поляната пред манастира, под големите орехи, се разхождаше игуменът, гологлав. Той се възхищаваше от утринната хубост на тия романтични места и приемаше на големи глътки свежия живителен въздух на планината. Есенната природа имаше ново обаяние с тия позлатени листове на дърветата, с тия пожълтели кадифяни гърбове на Балкана и с тая сладостно-нежна повехналост и меланхолия.

Огнянов и игуменът се здрависаха.

— Хубави места, отче — каза Огнянов, — честити сте вие, че можете да живеете по-близо до природата и да се радвате спокойно на нейните божествени прелести. Ако някога добия охота да мина във вашето звание, то ще е само от любов към тая вечно хубава природа.

— Пази се, Огнянов, от апостол да станеш монах: ще слезеш няколко стъпала по-ниско. Стой си в мир. Па освен това, аз не бих те приел в моя манастир; ти, какъвто си безбожник, ще изневериш даже и отца Йеротея — каза шеговито игуменът.

— Що за птица е тоя старец? — внезапно попита Бойчо.

— Един твърде благочестив и почтен брат, който много прилича на господа Саваота, но има един недостатък: копае си парите, та зеленясват. Колчем сме му позагатвали да даде за обща работа, все се втелява. Та сме го взели на пословица: „Втелява се като отче Йеротея“, казваме за някого си. Ами отдека идеш тъй рано?

— Преспах в дядовата Стоянова воденица.

Игуменът го изгледа малко слисан.

— Да нямате нещо страх?

— Никак, ами дошъл е там един брат.

И Огнянов му разказа накъсо срещата си с Муратлийски.

— Ами защо не дойдохте в манастира? — каза игуменът укоризнено. — Там сте спали на чувалите с жито.

— Наш брат комита знае и две, и двесте.

— Хай да ви благослови господ. А как му кръстихте името?

— Ярослав Бързобегунек, австрийски чех и фотограф в Бяла черква.

Отец Натанаил се изсмя.

— Вие, апостолите, сте май много дръзки синковци! Гледайте да се не разбие стомната на третия път…

— Гледай си кефа, има един господ и за комитаджиите, както има за хайдутите — каза и се усмихна знаменателно Бойчо. — Ба, ти си си донел и карабината? — извика той, като погледна Натанаиловата пушка, облегната до дънера на една върба.

— Скимна ми тая заран да я опитам. От много време не съм я пипал. Ти разлуди света и сега всеки ден имам музика пред манастира. Тая охота ще молепса дор и мъртвите, не мене, стар грешник.

— Не е зле да си опиташ пак ръчицата, отче игумене.

Така, като вървяха и двамата, дойдоха близо до воденицата на страшната нощ. Видът на това място извади дълбоки бръчки по челото на Огнянова.

Воденицата сега беше затворена. Стоян воденчарят още тогава я бе напуснал и наел друга, както знаем, в манастирската река.

Тъй запустяла и обрасла в бучиниш, тя приличаше на гроб в тая прекрасна местност.

В това време Мунчо се беше крадешком приближил, спрял и втренчил очи в Огнянова. По безсмисленото му идиотско лице играеше някаква странна усмивка. В тоя лишен от разум поглед се четеше и дружелюбност, и страх, и удивление, които възбуждаше Бойчо в душата на Мунча. Преди години той беше изпсувал Мохамеда пред един онбашия, който го беше прострял мъртъв от бой. Оттогава в затъмнялото му съзнание беше оцеляло само едно чувство, само една мисъл, само един проблясък: ужасна, демонска омраза против турците. Като се улучи случаен зрител при убиването на двамата във воденицата и при погребението им в ямата, той доби непостижимо удивление и страхопочитание към Огнянова. Това чувство приличаше почти на култ. Той го наричаше „Руссиан“, неизвестно добре защо. Из най-напред се уплаши от него на чардака, нея нощ, по-после привикна на Огнянова, който посещаваше често манастира. Той се пулеше в него и не сваляше очи; считаше го свой покровител. Когато го обиждаха манастирските ратаи, той ги заплашваше с Руссиана:

„Ждъ кажа на Русссиана, и вассс да заколи!“ И търкаше пръста на гърлото си. Но никой не отбираше смисъла на думите му; и за щастие, защото той ги повтаряше и в града, когато ходеше. Игуменът и Бойчо не обърнаха внимание на Мунча, който продължаваше да върти глава и да се хили приятелски.

— Я виж, онбашият иде насам! — каза игуменът. Действително, онбашият се задаваше с пушка на рамо и с чанта на гърба. Той отиваше на лов.

Той беше 35 годишен човек, с подпухнало жълтеникаво лице, с голямо изпъкнало чело, с малки сиви очи и с поглед ленив и заспал. Види се, че той ядеше афион. След като се здрависаха и размениха няколко думи по тазгодишната ловитба, онбашият взе карабината на игумена, прегледа я внимателно като всеки страстен стрелец и каза:

— Деспот ефенди, добра карабина; накъде ще хвърляш?

— Че аз и това гледах. Шериф ага… не съм я взимал от година време, та рекох барем да я изпразня.

— Де избираш нишан? — попита онбашият и свали мартинката си от рамото с явно желание да си покаже изкуството.

— На яра — каза просто игуменът; — там оня буренец, дето прилича на шапка, близо, дето е копано глина.

Онбашият го изгледа поучудено.

— Че то е много далеч!

И той клекна до една канара, опря мартинката си на нея и мери десетина секунди.

Пушката гръмна; куршумът запраши няколко разкрача от нишана.

Лека досада се изобрази по внезапно зачервенялото чело на Шериф ага.

— Втори път! — каза той, като се заложи пак при камъка и мери близо една минута. Кога мартинката гръмна, той се изправи и се вторачи в буренеца. Но видя, че ярът още се прашеше твърде високо над бурена.

— Проклета работа! — каза той разсърден. — Деспот ефенди, такъв далек нишан никога не се избира! Хвърляй сега пък ти! Само ти казвам, че нахалост ще иде куршумът. Гледай барем яра да удариш — прибави той иронически.

Игуменът дигна пушката прав, взе нишана на око и тозчас изпразни.

Буренът се запраши.

— Слушала ме още пущината! — каза игуменът.

— Случай! — извика онбашият. — Де втори път…

Игуменът пак помери и изпразни. Куршумът намери пак бурена. Онбашият побледня. Той продума ядосан:

— Кешиш ефенди, ти имаш вярно око, ама само не вярвам баснята, че не си гърмял от година. Не е зле да даваш урок на вашите младежи, които всеки ден стрелят тъдява. — После прибави злобно: — Много са развилнеяли. Нещо ги сърби. Ама дяволът ще си скъса цървулите най-после. — Погледът на онбашият стана по-зверски и ненавистен, обърнат сега към Огнянова.

През всичкото това време Мунчо стоеше на почтено разстояние от него. Но как беше се изменил сега! Безумно уплашване и скотска ненавист бяха изкривили чертите му до страхотия. Той беше хвърлил застрашителен поглед сега въз онбашият, със зяпнала уста и разтворени ръце, като човек, който се готви да се хвърли въз някого. Онбашият машинално се обърна към негова страна и го погледна презрително. Тогава лудият доби още по-зверски поглед, па извика, като пръскаше плюнки от ярост:

— Руссиан ждъ та заколли и тебе! — И го изпсува на майка.

Онбашият разбираше малко български, но от Мунчовите заплетени думи нищо не разбра.

— Какво реве тоя скот? — попита той игумена.

— Незлобиво, ефендим, не видиш ли го?

— Какво се е разфучал Мунчо тук? В града кога влазя, е много хрисим — забележи Бойчо.

— Не знаеш ли бе? Всеки петел на купището си пее.

В това време една великолепна хрътка, с черни петна по хълбоците и с мешинен гердан на шията, на който се влачеше връвта, тичаше насам през ливадата. Всички се обърнаха към кучето.

— Изтървала се е тая хрътка — забележи игуменът. — Трябва някои ловци тъдява да минуват.

Огнянов неволно трепна.

Хрътката дойде до воденицата, спря се, подуши вратата и взе да обикаля из треволяка, като виеше жаловито.

Огнянова попъплаха ледни тръпки.

— Ах, хрътката на Емексиз Пехливана, изгубения! — извика онбашият.

Хрътката, която Огнянов добре позна, обикаляше насам-нататък около воденицата, дращеше по прага, ровеше в буренака с крака и виеше. После издигна дългата си влажна муцуна нагоре, като че искаше да я видят, и залая сърдито. Тоя лай се отзоваваше страшно в душата на Огнянова. Игуменът и той се спогледнаха поразени. Онбашият внимаваше учуден, с голямо недоумение по лицето.

Хрътката все лаеше и виеше, като гледаше насам.

Изведнъж тя се спусна въз Огнянова. Той пребледня и се дръпна назад, защото кучето се хвърли на него като вълк, с отчаяно джавкане.

Машинално той извади камата си и захвана да се брани от разлютеното животно, което игуменът безуспешно отпъждаше с махания, понеже не намираше камък.

Онбашият мълчаливо присъствуваше на тая странна сцена. Той стреляше подозрителни и зловещи погледи на Огнянова и на камата, която светеше. Но като видя, че Огнянов в самозащитата си може да промуши псето, което избягваше ножа, за да се спусне от друга страна, той се намеси и ги разтърва. После се обърна към Огнянова, който беше цял изчервенял и разпъхтян:

— Чорбаджи, отде това куче е сърдито на тебе?

— Един ден, не помня де, го ударих с камък — отговори с пресилено хладнокръвие Огнянов.

Онбашият го погледа недоверчиво и изпитателно. Очевидно, той не беше удовлетворен от тоя отговор.

Мътно подозрение се излупи в главата му. Но той реши да помисли после. Па като се престори, че намира Огняновия отговор твърде правдоподобен, каза:

— Тая порода кучета са твърде паметозлобиви наистина.

Поздрави игумена, па тръгна към балканското гърло и скоро се изгуби.

Хрътката с подигната опашка отиваше вече през ливадата, за да стигне новия си стопан.

— Нали я убихте тая пущина? — попита зачудена игуменът.

— Аз я хвърлих полуумряла в улея, за да се удави там, но ето я пак жива, за беда! — избъбра угрижено Огнянов. — Добре казваше дядо Стоян да я заровим при другите псета. Па отде сега и този дръвник Шерифът да се улучи тука! Поразията, дето я не сееш, там никне!

— Добре ли ги убихте и тях? Да не възкръсне някой като кучето? — рече укоризнено калугерът. — Когато човек захване подобно нещо, трябва да дойде до юс, па тогава да остави. Новак си ти, Бойчо, в тоя занаят; но хай дано няма нищо. Слухът, дето пуснахме за двамата души, приспа читачата. Но аз пак ще душа.

Между това Огнянов беше впил очи в мястото, дето бяха закопани турците. Той забележи учуден, че на това място се беше набрала значителна грамада камъни. Ни той, ни Стоян воденчарят не бяха туряли тия камъни. Той изказа удивлението си на игумена. Игуменът го успокои, като му каза, че те там ще са натрупани по някой прост случай. Те не знаеха, че Мунчо всеки ден ходеше да хвърля с попръжни камъни въз гробовете на турците; така щото беше се обрал всичкият камъняк около.

Огнянов подаде ръка.

— Къде отиваш?

— Сбогом, бързам — имам куп работа с представлението. Това проклето куче ме направи да забравя цялата си роля.

— Ти какъв си?

— Графът.

— Граф? А кое ти е графството? — шегуваше се калугерът.

— Диарбекирската крепост. Харизвам го на който ще.

И Огнянов тръгна нататък.