Реймънд Фийст
Магьосник (33)

Глава 31
Заблуди

Томас се сепна и се събуди. Нещо странно го бе привикало от съня в предутринната мрачина. Той се изправи рязко в постелята, наострил сетива, мъчейки се да си припомни какво го е събудило.

Агларана се размърда сънено до него. Откакто се беше завърнал след сблъсъка си с Мартин заради цуранските пленници, той се беше освободил от чуждите сънища и заслепяващата ярост. Не беше вече нито момчето от Крудий, нито древният Властелин на драконите, а съвсем ново същество, съчетало качествата и на единия, и на другия.

Кралицата на елфите се пробуди и бавно се пресегна да го докосне по рамото. Мускулите му се отпуснаха, лишени от онова напрежение, когато се бореше с древен сън. Тя въздъхна и промълви:

— Томас, какво има?

Той се пресегна и погали ръката й.

— Не знам. Нещо странно стана преди малко. — Седеше с леко извърната настрани глава, сякаш вслушан в нещо далечно. — Някаква… промяна в порядъка на нещата може би.

Кралицата на елфите не каза нищо. Откакто бе станал неин любовник, тя бе привикнала със загадъчната му способност да усеща събития, ставащи другаде — дарба непосилна дори за най-надарените древни Заклинатели. Остатък от наследството на валхеру, това странно сетиво напълно бе разцъфтяло, откакто той си бе възвърнал човешката природа. Струваше й се непонятно и в същото време насърчително, че мощта на валхеру, въплътена в него, бе станала по-ясна и отчетлива едва след като той си възвърна човечността. Сякаш някаква сила се бе погрижила да я задържи притъпена, докато Томас не придобие необходимата мъдрост, за да я използва.

Томас престана да се вслушва и тръсна глава.

— Беше нещо на изток. Смесица от радостно веселие и дълбока скръб. — Гласът му прозвуча развълнувано. — Отива си един век.

Той се надигна и стана от постелята, мощните му мускули се отразиха в елфските очи на Агларана на бледата светлина. Томас застана до вратата на спалнята им, погледна притихналия Елвандар и се вслуша в нощните звуци. Всичко изглеждаше спокойно.

Мирисът на гора — гъст, сладък и омайващ — се бе прошарил със смътно доловимите аромати от снощната вечеря и с миризмата на пресния хляб, току-що изваден от пещите за закуската. Пееха нощни птици, а дневните подемаха предутринното си пърхане в слънцето се готвеше да се издигне на изток. Докосването на хладния въздух по голата му кожа беше като милувка.

Ръцете на Агларана обгърнаха кръста му и той усети плътния й допир. Усети пулса на сърцето й до своето.

— Господарю мой. Обич моя — промълви тя. — Да се върнем в ложето ни.

Той отвърна на прегръдката й и усети топлината на кожата й.

— Има нещо… — Притисна я още по-плътно, но нежно до себе си. — Има някакво усещане за надежда.

Тя усети надигащата се в него страст — отговор на нейната собствена.

— Надежда. Дано да е истина.

Той сведе очи към лицето й със сетива, изострени в предутринния сумрак не по-малко от нейните, и изпи красотата й.

— Никога не губи надежда, кралице моя.

Целуна я с жажда и бързо забрави за онова, което го беше събудило.

 

 

Когато стражът влезе и му докладва за идването на Пъг и Кълган, Луам седеше в палатката си и съставяше писмото, което трябваше да изпрати в Крудий. Луам стана да ги посрещне и щом стражът излезе, ги покани да седнат.

— Ужасно се нуждаех от съвета ви. — Той се отпусна на стола си и махна с ръка към свитъка. — За да пристигне Арута навреме за мирните преговори, това трябва да замине още днес. Но никога не съм се оправял добре с писането, а и трябва да призная, че ми е трудно да опиша събитията от последната седмица.

— Може ли? — каза Кълган и посочи писмото.

Луам кимна, магът вдигна навития пергамент и зачете.

— „До моите обични брат и сестра. С най-голяма скръб трябва да ви известя за кончината на нашия баща. Той бе ранен смъртоносно в голямата офанзива на цураните, докато предвождаше контраатака, за да спаси обкръжени бойци, главно планинци хадати, помощни части на гарнизона на Ябон. Сега хадатите възпяват името му и съчиняват саги за него, толкова паметна бе храбростта му. Издъхна с мисъл за децата си и любовта му към всички нас бе жива до последния му дъх.

Кралят също така почина и на мен се падна да предвождам нашите войски. Арута, бих искал да дойдеш тук, защото сега сме пред края на войната. Императорът желае да сключим мир. Ще се срещнем с него в северната долина на Сивите кули, след двадесет и девет дни, по обед. Карлайн, бих искал да вземеш кораб за Крондор с Анита, защото там има много неща да се свършат и принцеса Алисия се нуждае от помощта на своята дъщеря. Ще се върнем при вас с Арута, след като сключим мира. С обич и споделяйки общата ни скръб, ваш любящ брат Луам.“

Кълган свърши и Луам каза:

— Мисля, че би могъл да добавиш едно-друго, да му придадеш малко елегантност.

— Според мен си съобщил за кончината на баща ви с простота и нежност — отвърна Кълган. — Писмото е чудесно.

Луам се помръдна неловко на стола си.

— Толкова още неща остава да се допишат… Нищо не съм споменал за Мартин.

Кълган вдигна едно перо.

— Ще го препиша, перото ти малко се е захабило, Луам. — И с топла усмивка добави: — Винаги си предпочитал меча пред перото. Ще добавя накрая няколко указания, като помоля Мартин да придружи сестра ти до Крондор. Гардан и Фанън също трябва да заминат. И почетна свита от гарнизона на замъка. Ще го съставя така, че да се види, че почиташ онези, които служиха толкова добре на Крудий. След това ще имаш достатъчно време да решиш как да съобщиш на Мартин това, което трябва.

Пъг тъжно поклати глава.

— Жалко, че не може да се добави и името на Роланд в този списък. — Скоро след като бе пристигнал в лагера, беше научил за смъртта на скуайъра на Тулан. Кълган му бе разказал за всичко случило се в Крудий и другаде през последните години, свързано със старите му приятели.

— Какъв глупак съм! — възкликна Луам. — Карлайн още не знае, че си се върнал, Пъг. И това трябва да добавиш, Кълган.

— Надявам се новината за мен да не й дойде твърде много — отвърна Пъг.

Кълган се изкиска.

— Едва ли ще се слиса толкова, колкото като научи, че имаш жена и дете.

Спомените за детството и за бурните му отношения с принцесата се върнаха и Пъг каза:

— Надявам се също, че вече е надмогнала някои свои представи отпреди девет години.

Луам се засмя, за пръв път след смъртта на баща си, искрено развеселен от притеснението на Пъг.

— Бъди спокоен, Пъг. През тези години си разменихме много писма с брат ми и сестра ми и смятам, че Карлайн е вече млада жена, твърде различна от онова момиче, което помниш. Когато я видя за последен път, тя беше едва на петнадесет години. Помисли колко много си се променил ти сам за това време.

Пъг кимна.

Кълган довърши преписа и подаде свитъка на Луам. Той го прочете и каза:

— Благодаря ти, Кълган. Вложил си подходящата нотка нежност.

Платнището на входа се вдигна и влезе Брукал. Старото му набръчкано лице пламтеше от възбуда.

— Батира е побягнал!

— Как? — възкликна Луам. — Нашите войници, би трябвало все още да са на една седмица път от Крондор, ако не и повече.

Старият херцог се отпусна тежко на един от столовете.

— Намерихме скрит кафез с пощенски гълъби на покойния Ричард Саладорски. Един от хората му е изпратил вест до Ги за смъртта на Родрик и за това, че си посочен за Наследник. Разпитахме го. Призна си, че е един от шпионите на Батира в двора на Ричард. Ги е напуснал града, съзнавайки, че едно от първите ти действия като крал ще е да го обесиш. Предполагам, че ще тръгне право за Риланон.

— Според мен това е последното място в Мидкемия, където би пожелал да се озове — отбеляза Кълган.

— Каквото и друго да може да се каже да Черния Ги, той все пак не е глупак. Несъмнено ще се покрие, но докато се справим с него, ще заплете отново коварствата си. Докато короната не легне на главата на Луам, Ги все още е сила в Кралството.

Луам се притесни от думите, които му напомниха за предсмъртното заявление на баща му. След предупреждението на Брукал да не споменава нищо за Мартин всички говореха само за коронацията на Луам и нищо за възможните претенции на Мартин за трона.

Постара се да се отърси от тези смущаващи мисли и се заслуша в думите на Брукал.

— Все пак, с измъкването на Батира, повечето неприятности са вече зад гърба ни. И след като войната е пред своя край, можем да се върнем към същинската си работа — да укрепим Кралството. Така че аз лично се радвам. Твърде стар съм вече за всички тези глупости — войни и политика. Съжалявам само, че нямам син, за да му прехвърля титлата и да се оттегля на спокойствие.

Луам изгледа Брукал с обич и неверие.

— Ти ли? Ти никога няма да склониш глава, старо бойно куче. Ти ще стигнеш до смъртното си ложе с нокти и зъби, а до този ден има още много години.

— Кой ти говори за смърт? — изсумтя Брукал. — Имах предвид да пускам ловните си хрътки и соколите, а и риба да половя — защо не? Кой знае? Може пък да намеря някоя отзивчива мома, достатъчно сърцата, че да ме изтърпи, седемнайсет-осемнайсетгодишна да речем, да се оженя отново и тепърва да ми роди син. Ако на този млад глупак Вандрос изобщо му дойде умът в главата и реши да се ожени за моята Фелина, ще видиш само как набързо ще стане херцог на Ябон, щом се оттегля. Но тя защо още го чака, така и не мога да разбера. — Той се надигна тежко от стола си. — Мисля да взема една гореща баня и да подремна преди вечеря. Ако позволиш, разбира се.

Луам му махна с ръка, че може да напусне, и след като старият херцог излезе, въздъхна.

— Още не мога да свикна с тази работа — всички да ми искат разрешение да влязат и да излязат.

Пъг и Кълган се надигнаха от столовете си и Кълган каза:

— Гледай по-скоро да свикнеш, че оттук нататък всички ще ти го искат. Ще разрешите ли, ваше височество?

Отвратен, Луам махна с ръка.

 

 

Когато Агларана влезе и седна на трона, съветът се бе събрал. Освен обичайните съветници присъстваше и Мартин Дълголъкия, застанал до Томас. Агларана се увери, че всички са по местата си, и каза:

— Помолихте ме да свикам съвета, Татар. Сега обяснете какъв въпрос поставяте пред нас.

Татар се поклони на кралицата.

— Преценихме, че е дошъл часът за разбирателство.

— За какво, Татар? — попита кралицата на елфите.

Татар отвърна:

— Трудихме се дълго, за да доведем до добър и безопасен край тази работа с Томас. Известно е на всички тук, че нашите изкуства бяха впрегнати в това да усмирим вътрешната ярост, да смекчим мощта на валхеру, така че младият мъж в своето превъплъщение да не се поддаде на нея.

Той замълча и Мартин се наведе към Томас.

— Беда.

Томас го изненада с леката си усмивка и намигване. За пореден път Мартин се увери, че веселото момче, което помнеше от Крудий, присъства у този младеж не по-малко от Властелина на драконите.

— Всичко ще бъде наред — отвърна му шепнешком Томас.

— Ние — продължи Татар — преценихме, че всичко това приключи, защото няма повече причини да се боим, че у Томас се е превъплътил Древен.

Агларана каза:

— Това наистина е радостна вест. Но нима е повод за цял съвет?

— Не, господарке. Още нещо трябва да се реши. Защото макар вече да не се боим от Томас, все пак не можем да се поставим под неговата власт.

Агларана се надигна от трона и на лицето й се изписа гняв.

— Кой смее да допуска това? Има ли поне една дума, изречена от някого, която да предполага, че Томас се стреми към власт?

Татар остана непоколебим пред гнева на своята кралица.

— Господарке, вие виждате с очите на влюбена. — И преди тя да успее да му отговори, той вдигна ръка. — Не ми отвръщай с резки думи, щерко на най-добрия ми приятел; не обвинявам. Това, че той споделя ложето ти, не е работа на никого, освен лично ваша. За нищо не ви корим. Но сега той има основания за претенции и трябва да решим този въпрос веднага.

Агларана пребледня, а Томас пристъпи напред и запита властно:

— Какви претенции?

Татар го изгледа леко изненадан.

— Тя носи детето ти. Нима не знаеш?

Томас онемя. В душата му се сблъскаха противоречиви чувства. Дете? И още не му бяха казали! Погледна Татар.

— Откъде знаете?

Татар се усмихна, но без насмешка в очите.

— Аз съм стар, Томас. Мога да забележа признаците.

Томас се извърна към Агларана.

— Вярно ли е?

Тя кимна.

— Нямаше да ти го кажа, докато не стане невъзможно да се крие повече истината.

Той се поколеба.

— Но защо?

— За да ти спестя тревогите. Докато войната продължава, не бива да мислиш за нищо друго. Не бих те обременила с други грижи.

Томас замълча за миг, после отметна глава назад и се засмя — с ясен и радостен смях.

— Дете! Слава на боговете!

Татар го изгледа замислено.

— Претендираш ли за трона?

— И още как, Татар — отвърна Томас с усмивка на лицето.

Чак сега проговори Калин.

— Той е мое наследство, Томас. Ще трябва да се сразиш с мен, за да го вземеш.

Томас се усмихна на Калин.

— Няма да кръстосам меч с теб, сине на моята любима.

— Ако се стремиш да станеш наш крал, ще трябва.

Томас пристъпи към Калин. Никога между двамата не бе съществувала особена близост, защото повече от всеки друг Калин се беше страхувал от заплахата, каквато можеше да се окаже Томас за неговия народ, и сега беше готов да се бие, ако трябва.

Томас постави ръка на рамото на Калин и се взря в очите му.

— Ти си наследникът. Не казвам, че ще ставам ваш крал. — Отстъпи и се обърна към целия съвет. — Аз съм това, което виждате сред себе си, същество, наследило две раси. Притежавам силата на валхеру, макар да не съм се родил с нея, и умът ми помни векове, отдавна превърнали се в прах. Но също така имам спомените на едно момче и отново мога да изпитам радостта от смеха и от милувката на любимата. — Той се вгледа в кралицата на елфите. — Претендирам единствено за правото да седя до моята кралица, с ваша благословия — като неин съпруг. Ще приема само толкова власт, колкото тя и вие бихте ми дали, и нищо повече. И никаква да не ми дадете, все пак ще остана до нея. — И той добави твърдо: — Но няма да отстъпя от следното: нашето дете ще получи наследство, неопетнено от незаконно рождение.

Последва одобрителен шепот, а Томас се извърна към Агларана и каза на древния език на елфите:

— Ще ме приемеш ли за свой съпруг?

Очите на кралицата засияха. Тя погледна Татар.

— Да. Има ли някой, който отрича това мое право?

Татар огледа останалите съветници, не забеляза разногласия и заяви:

— Разрешено е, повелителко.

Изведнъж събраните елфи нададоха одобрителен вик и скоро дотичаха и други, за да разберат причината за необичайното оживление на съвета. И те на свой ред се включиха в ликуването, защото всички знаеха за любовта на кралицата към воина в бяло и златно и го приемаха за достоен съпруг.

— Добре си научил нравите ни, Томас — каза Калин. — Ако бе постъпил другояче, щеше да предизвикаш раздор или поне съмнения. Благодаря ти за благоразумието.

Томас стисна здраво ръката му.

— Просто така е справедливо, Калин. Твоето право е неоспоримо. Когато двамата с кралицата отпътуваме за Блажените острови, детето ни ще бъде твой верен поданик.

Агларана пристъпи до Томас, а Мартин се присъедини към тях и им каза:

— Желая ви радост във всичко.

Томас прегърна приятеля си, а също и кралицата. Калин извика да запазят тишина и когато шумът заглъхна, заяви:

— Време е за ясна реч. И нека да узнаят всички, че онова, което беше факт през толкова години, сега признава се открито. Томас е Бойният водач на Елвандар и принц-консорт на нашата кралица. На думите му всички ще се подчиняват освен кралицата. Това го казвам аз, Калин.

— И аз го потвърждавам — отекна Татар. После съветът се поклони пред кралицата и нейния консорт.

— Добре е, че ще си тръгна от Елвандар, когато щастието тук се върна — каза Мартин.

— Нима напускаш? — попита Агларана.

— Боя се, че съм длъжен. Все още има война и аз все още съм майстор-ловецът на Крудий. Освен това — добави той с усмивка — боя се, че на Гарет много му се услади да си лежи и да се наслаждава на вашата щедрост. Ще трябва да го подгоня по пътеките преди да е затлъстял.

— Няма ли да останеш за сватбата? — попита Томас.

Мартин понечи да се извини, но Агларана каза:

— Церемонията може да е още утре.

Мартин отстъпи.

— Само още един ден? С удоволствие.

Чу се вик. Томас се обърна и видя Долган, който се провираше към тях през тълпата.

— Не бяхме поканени на съвета, но щом чухме виковете, дойдохме — каза вождът на джуджетата. Зад него Томас и Агларана видяха да се приближават и останалите джуджета.

Томас постави ръка на рамото на Долган.

— Добре си дошъл, стари друже. Дойдохте за празник. Ще има сватба.

Долган изгледа и двамата с веща усмивка.

— Тъй де, крайно време беше.

 

 

Ездачът пришпори коня си покрай отстъпващите цурански колони. Все още го смущаваше големият им брой, поел на изток, а и доскорошният враг го гледаше нащрек как отминава покрай тях на път за Елвандар.

Лаури спря коня до една издадена скала, от която цурански офицер надзираваше строя на оттеглящите се войници. Лаури се обърна към него и каза:

— Къде е най-близкото укрепление отвъд реката?

Дори да се изненада от почти съвършената цуранска реч на варварина, офицерът не го показа, а кимна натам, откъдето прииждаха войниците, и отвърна:

— Недалече оттук. На по-малко от час път. С вашия звяр ще е по-бързо. Ще го отличите по двете големи дървета от двете страни на поляната, над едно място, където има малък водопад.

Лаури лесно разпозна цветовете на дома, които носеше офицерът — той бе от една от Петте велики фамилии, — и каза:

— Благодаря ви, войскови водачо. Чест за вашия дом, сине на Минванаби.

Командирът остана изпъчен. Не знаеше кой е този конник, но беше проявил вежливост, а на вежливостта трябваше да се отвърне както подобава.

— Чест и на вашия дом, страннико.

Лаури бе пожелал да отнесе съобщението до кралицата на елфите, защото се сметна, че ще е по-малко вероятно пратеникът да се натъкне на неприятност, ако говори цурански. Бяха го спирали на три пъти и всеки път бе обяснявал накъде е тръгнал на подозрителните цурански командири. Примирието си беше примирие, но доскорошните противници все още не изпитваха особено доверие едни към други.

След като се отдалечи от реката, Лаури слезе, тъй като конят му се бе уморил. Тъкмо беше свалил седлото от гърба му и го разтриваше с четка, която носеше в дисагите, и откъм дърветата се появи фигура. Лаури се изненада, защото появилият се не беше елф. Беше тъмнокос мъж със сиво по слепоочията, облечен в кафяв халат, и държеше в ръката си тояга. Той се приближи до менестрела, без да бърза, спря, подпря се на тоягата си и спокойно каза:

— Добра стига, Лаури от Тир-Сог.

Мъжът се държеше странно, а Лаури не помнеше да го е срещал някога.

— Познавам ли ви?

— Не, но знам за теб, трубадуре.

Лаури пристъпи предпазливо към седлото си, върху което лежеше мечът му. Мъжът се усмихна и махна с ръка във въздуха. Изведнъж Лаури се изпълни с вътрешен покой и забрави за оръжието. Който и да беше този мъж, явно не го заплашваше с нищо.

— Какво те води в елфските лесове, Лаури?

Без сам да разбере защо, Лаури отговори.

— Нося послания за кралицата на елфите.

— И какво казват те?

— Че Луам сега е Наследник и че се възстановява мирът. Той кани елфите и джуджетата в долината след три седмици, за да подпечатат мира.

Мъжът кимна.

— Разбирам. Бездруго имам път към елфската кралица. Ще й го съобщя. Ти сигурно ще си намериш по-приятен начин да си прекараш времето.

Лаури понечи да възрази, но спря. Защо наистина да ходи чак до Елвандар, след като човекът все едно отива натам? Чисто губене на време.

Лаури кимна. Мъжът се изкиска.

— Защо не вземеш да отдъхнеш тук през нощта? Ромонът на водата е така успокояващ, а и едва ли ще завали. Утре се върни при принца и му кажи, че си занесъл съобщението в Елвандар. Говорил си с кралицата и с Томас и те са съгласни с неговите желания. Джуджетата от Камен връх също ще ги чуят. После кажи на Луам, че елфите и джуджетата ще дойдат. Можеш да си сигурен, че ще дойдат.

Лаури кимна. Това, което му казваше мъжът, изглеждаше съвсем разумно. Странникът се обърна да си тръгне, но спря и каза през рамо:

— Между другото, струва ми се, че ще е най-добре да не споменаваш за нашата среща.

Лаури не отвърна нищо, но прие думите на непознатия, без да пита. След като мъжът се скри, той изпита огромно облекчение, че вече се връща от Елвандар и че посланието му е прието.

 

 

Церемонията се извърши на една усамотена поляна. Агларана и Томас, коленичили, размениха клетви пред Татар. Никой друг не присъстваше, според обичая на елфите, докато двамата вричаха любовта си.

След като церемонията свърши, Татар каза:

— Сега се върнете в Елвандар, защото е време за празник и веселие. Донесохте радост на своя народ, моя кралице и принце.

Те се изправиха и се прегърнаха. Томас промълви:

— Бих искал този ден да се запомни, любима. — Обърна се, събра шепи пред устните си и извика на древния език на елфите: — Белегроч! Белегроч! При нас елате.

Чу се тропот на копита по тревистата земя и малко стадо белогриви коне изскочи на поляната. Животните се затичаха към тях и се изправиха на задните си крака за поздрав пред кралицата на елфите и нейния принц-консорт. Томас скочи на гърба на единия. Елфският жребец остана спокоен и Татар промълви:

— По никой друг начин нямаше по-добре да покажеш, че вече си един от нас.

Агларана и Татар също яхнаха по един кон и тримата препуснаха към Елвандар. Когато приближиха дървесния град, сред събралите се елфи отекна силен вик на възторг — гледката с елфската кралица и нейния принц-консорт, яхнали белите коне, както бе посочил Татар, бе потвърждение за мястото на Томас в Елвандар.

Празненството продължи с часове и Томас забеляза, че радостта, която изпитваше, се споделя от всички. Той седеше до Агларана — бяха поставили втори трон до трона на кралицата като признание на ранга на Томас. Всеки елф, който не бе на пост да следи чуждоземците, дойде да застане пред тях, да се закълне във вярност и да благослови техния съюз. Джуджетата също поднесоха поздравленията си и се включиха във веселбата с цяло сърце и душа, изпълвайки поляните на Елвандар с буйните си песни.

Тържеството продължи до късно през нощта. Изведнъж Томас се вкочани, сякаш усети полъх на мразовит вятър. Агларана стисна ръката му, усетила, че нещо не е наред.

— Съпруже, какво има?

— Нещо… странно… като в онази нощ: обнадеждаващо, но тъжно.

Изведнъж откъм края на голямата поляна под Елвандар отекна вик — идваше съгледвач. Томас се надигна, Агларана също стана, и двамата заедно отидоха до ръба на огромната площадка.

— Какво става? — извика Томас.

— Милорд — дойде отговорът, — чуждоземците се оттеглят!

Томас замръзна. Тези прости думички го поразиха. Умът му не можеше да възприеме, че цураните ще си тръгнат след всичките тези години на непрестанни битки.

— С каква цел? Маневра?

Съгледвачът поклати глава.

— Не, милорд. Движат се бавно. Войниците им изглеждат отпаднали духом. Вдигат всичките си лагери около Крудий и се изтеглят на изток. — Извърнатото нагоре лице на съгледвача не можеше да скрие смута му, както и радостта му. — Те си отиват, милорд.

Надигнаха се викове на неописуема радост и мнозина се разплакаха, защото по всичко личеше, че войната е свършила. Томас погледна жена си и видя сълзите по лицето й. Тя го прегърна й двамата останаха дълго притиснати един до друг и смълчани. После новият принц-консорт на Елвандар се обърна към стоящия наблизо Калин.

— Изпрати бегачи да ги проследят. Може да е хитрина.

— Наистина ли мислиш така, Томас? — каза Агларана.

Той поклати глава.

— Просто искам да съм сигурен, но нещо отвътре ми казва, че наистина е краят. Онова, което изпитах, бе надеждата за мир, смесена с тъгата от поражението.

Тя докосна бузата му и той каза:

— Ще пратя бегачи до лагера на Кралството, за да запитам лорд Боррик какво става.

— Ако е мир, той щеше да ни извести — отвърна тя.

Томас я погледна.

— Така е. Тогава ще почакаме. — После се взря в лицето й, старо от векове, но все още изпълнено с красотата на жена в своя разцвет. — Този ден двойно ще се запомни като ден, достоен за празнуване.

 

 

Нито Томас, нито Агларана се изненадаха, когато Макрос пристигна в Елвандар, защото бяха престанали да се изненадват от чародея след първото му гостуване. Без официалности, той пристъпи от дърветата, обкръжаващи поляната, и я прекоси, запътен към дървесния град.

Целият двор се беше събрал, в това число и Дълголъкия. Макрос спря пред кралицата и Томас, поклони се и каза:

— Поздрави, кралице, както и на вашия съпруг.

— Добре дошъл, Макрос Черни — отвърна кралицата. — Да не би да си дошъл да ни разкриеш загадката с оттеглянето на чуждоземците?

Макрос се подпря на тоягата си и кимна.

— Нося новини. — Като че ли премисляше грижливо думите си. — Сигурно вече знаете, че кралят, както и господарят на Крудий, са мъртви. Сега Луам е Наследник.

Мартин пребледня. Чертите му останаха безизразни, но за Томас бе ясно, че е потресен от вестта. Томас се обърна към Макрос.

— За краля не знаем, но херцогът беше великолепен човек. Съжалявам, че ни носите такава тъжна вест.

Макрос пристъпи към Мартин и той изгледа чародея. Макар никога досега да не го беше срещал, знаеше за него от разказите на Арута за срещата им на неговия остров и от Томас — за неговата намеса по време на нахлуването на цураните в Елвандар.

— А ти, Мартин Дълголъки, трябва веднага да отидеш в Крудий. Оттам ще отплаваш с принцесите Карлайн и Анита за Крондор. — Мартин понечи да отвърне, но Макрос вдигна ръка и всички в двора замряха, сякаш да си поемат дъх. Почти шепнешком Макрос каза: — В последния си час баща ти изрече името ти с любов. — После отпусна ръка и всичко си беше както преди.

Мартин не изпита тревога, а по-скоро утеха от думите на чародея; знаеше, че никой друг не е чул кратките му слова.

— А сега чуйте по-добрите вести — каза Макрос. — Войната свърши. Луам и Ичиндар се срещат след двадесет дни да подпишат мирния договор.

Дворът избухна в радостни възгласи, които се подеха из целия елфски лес. След малко дойде и Долган — търкаше сънено очи.

— Какво е това? Ново празненство, без да сте ме оставили да подремна? Ще ме накарате да си помисля, че вече ни пъдите.

Томас се засмя.

— Няма такова нещо, Долган. Вдигай братята си и всички на веселбата. Войната свърши.

 

 

Арута седеше на бащиния си трон, сам в голямата зала. Държеше писмото на брат си — бе го прочел вече няколко пъти — и се мъчеше да проумее, че баща им наистина си е отишъл. Скръбта го бе притиснала тежко.

Карлайн бе приела вестта сдържано. Оттеглила се бе в тихата градина зад цитаделата, за да остане насаме с мислите си.

Мисли бушуваха в ума на Арута. Той си спомни първия път, когато баща му го беше завел на лов, и още един път, когато се беше върнал от лов с Мартин Дълголъкия, и с каква гордост бе чул възклицанията на баща си заради големия сръндак, който бе улучил. Смътно си спомни и за болката, която бе изпитал, когато му съобщиха за смъртта на майка му, но това беше много далечен спомен, притъпен от времето. Образът на баща му, разгневен в палата на краля, изведнъж изникна в ума му и Арута отрони тежка въздишка.

— Поне — каза той на глас — повечето от онова, което желаеше, вече отмина, татко. Родрик си отиде, а Ги е в немилост.

— Арута? — чу се глас от другата страна на залата.

Арута вдигна очи. Беше Анита. Пантофките й не издаваха звук, докато стъпваше по каменния под на залата.

Потънал в мислите си, той не бе забелязал влизането й. Носеше малка лампа, защото вечерта бе загърнала залата в дълбок сумрак.

— Пажовете не искаха да те безпокоят, но не можех да те гледам как седиш тук сам в тъмното — каза тя.

Арута изпита радост, като я видя, и облекчение, че е дошла. Млада жена с необикновен усет и нежност, Анита беше първото същество, което можеше да проникне под външното му спокойствие и сухия му хумор. Можеше да усети настроението му повече от онези, които бе познавал от детството си, и можеше да повдигне духа му, намирайки подходящите думи да го утеши.

Без да дочака отговор, тя каза:

— Чух новината, Арута. Ужасно съжалявам.

Арута й се усмихна.

— Още не си преодоляла мъката от кончината на твоя баща, а споделяш моята. Толкова си мила.

Вестта за смъртта на Ерланд беше пристигнала само преди седмица по един кораб от Крондор. Анита поклати глава и меката и коса се разстла като вълна около лицето й.

— Татко беше много болен от години. Той ни подготви добре за смъртта си. Беше почти сигурно, когато го вкараха в тъмницата. Знаех го, когато напуснахме Крондор.

— Все пак проявяваш силен характер. Бих искал и аз да мога да го понеса така. Толкова много неща има да се свършат…

Тя заговори тихо.

— Мисля, че двамата ще управлявате мъдро. Луам в Риланон, ти — в Крондор.

— Аз? В Крондор? Не искам да мисля за това.

Тя седна на трона, на който сядаше Карлайн до баща си по време на дворцовите съвети, пресегна се и сложи длан върху ръката му, отпускайки лакът на облегалката на трона.

— Длъжен си. След Луам ти си Наследник на короната. Да бъде принц на Крондор е длъжност на Наследника. Няма кой друг да управлява там освен теб.

Арута я изгледа смутено.

— Анита, аз вече бях приел, че един ден ще стана граф на някой по-дребен замък или че ще потърся кариера като офицер във войските на някой от пограничните барони. Но никога не съм мислил, че ще управлявам. Не съм сигурен, че много ми харесва да бъда херцогът на Крудий, да не говорим за принц на Крондор. Освен това Луам ще се ожени, сигурен съм — той винаги е привличал погледите на момичетата, а като крал определено ще има избор. Когато му се роди син, той може да стане принц на Крондор.

Анита поклати енергично глава.

— Не, Арута. Твърде много работа има да се свърши сега. Западните владения имат нужда от здрава ръка, от твоята ръка. Друг вицекрал едва ли ще спечели доверие, защото всеки лорд ще подозира другия, който би бил посочен. Трябва да си ти.

Арута изгледа младата жена. За петте месеца, откакто бе дошла в Крудий, той я беше обикнал, въпреки че не можеше да й сподели чувствата си — липсваха му думи, когато останеха насаме. С всеки изминал ден тя ставаше все повече красива жена и все по-малко — момиче. А все още беше млада, което го караше да се чувства неловко. Докато войната беше в ход, беше отклонявал мисълта за плановете на бащите им за възможната им женитба, разкрити му онази нощ на борда на „Морска лястовица“. Сега, с настъпващия мир, Арута изведнъж се оказа изправен пред неизбежността на този въпрос.

— Анита, това, което казваш, може би е вярно, но ти също имаш права над трона. Не ми ли каза, че планът на твоя баща за брака ни е целял да укрепи твоите претенции за Крондор?

Тя го погледна с големите си зелени очи.

— Това бе план да се осуетят амбициите на Ги. Целеше да подсили правата на брат ти или на баща ти над короната, ако Родрик остане без наследник. Сега не е необходимо да се чувстваш обвързан с тези планове.

— И ако аз взема Крондор, ти какво ще правиш?

— Двете с мама имаме други имения. Можем спокойно да преживяваме от приходите, сигурна съм.

Борейки се с чувствата, напиращи в душата му, Арута заговори бавно.

— Не съм имал време да претегля всичко това в ума си. Когато за последен път бях в Крондор, разбрах колко малко знам за големите градове, а още по-малко разбирам от управление. Ти си възпитана за такива начинания. Аз… аз съм само вторият син. Липсва ми образование.

— Има много способни мъже, тук и в Крондор, които ще те съветват. Ти имаш добър усет за нещата, Арута, способност да виждаш какво трябва да се направи и куража да се заемеш с него. Ще се справиш добре като принц на Крондор.

Тя стана, наведе се и го целуна по бузата.

— Имаш време да решиш как най-добре да служиш на брат си, Арута. Постарай се тази нова отговорност да не натежи твърде много на плещите ти.

— Ще се опитам. Все пак бих се чувствал по-добре, ако знам, че ти си наблизо… ти и майка ти — добави той бързо.

Тя се усмихна топло.

— Ще бъдем съвсем наблизо в случай, че имаш нужда от съвета ни, Арута. Сигурно ще заживеем в имението ни на хълмовете недалече от Крондор, само на няколко часа езда от палата. Крондор е единственият дом, който познавам, а и мама не е живяла никъде другаде от момиче. Пожелаеш ли да се видиш с нас, ние с радост ще дойдем в двора, стига само да наредиш. А щом ти се доще да потърсиш отдих от бремето на службата, ще бъдеш наш скъп гост.

Арута се усмихна на момичето.

— Подозирам, че ще ви гостувам твърде често, и се боя да не ви стана досаден.

— Никога, Арута.

 

 

Томас стоеше сам на площадката, загледан през клоните в звездите. Елфските му сетива го предупредиха, че някой се е качил и стои зад него. Той кимна да поздрави чародея.

— Аз съм едва на двадесет и пет години в този живот, Макрос, макар че нося в ума си спомени от векове. Целият ми зрял живот премина във водене на война. Сякаш е сън.

— Нека не превръщаме този сън в кошмар.

Томас изгледа чародея.

— Какво искаш да кажеш?

Макрос не отвърна нищо и Томас търпеливо зачака думите му. Най-сетне чародеят заговори:

— Има едно нещо, което трябва да се свърши, Томас, и на теб се пада да сложиш край на тази война.

— Нещо не те разбирам. Нали ти сам каза, че войната е свършила.

— В деня на срещата между Луам и императора ти трябва да доведеш елфите и джуджетата западно от полето. Когато монарсите се срещнат в средата на полето, ще се случи предателство.

— Какво предателство? — Лицето на Томас не скри гнева му.

— Почти нищо повече не мога да ти кажа, освен че когато Ичиндар и Луам седнат за преговори, ти ще трябва да нападнеш цураните с всичките си сили. Само така Мидкемия може да бъде спасена от пълно унищожение.

Сянка на подозрение премина по лицето на Томас.

— Твърде много искаш за човек, който не желае да даде повече.

Макрос се изправи, стиснал тоягата в десницата си като скиптър на владетел. Тъмните му очи се присвиха и веждите се сключиха над орловия му нос. Гласът му си остана тих, но думите се нажежиха от гняв. Дори Томас почувства нещо близко до страхопочитание от присъствието му.

— Повече! — рече той през зъби. — Та аз ти дадох всичко! Ти си тук единствено благодарение на моите действия през толкова много години. Повече от живота ми, отколкото би могъл да проумееш някога, бе посветено на подготовката за твоето идване. Ако не бях надвил и след това спечелил за приятел Руагх, ти изобщо нямаше да оцелееш в рудниците на Мак Мордайн Кадал. Аз бях този, който приготви бронята и меча на Ашен-Шугар, оставяйки ги с чука на Толин и с моя дар за дракона, така че векове по-късно да ги откриеш. Аз бях този, който те прати по тази пътека, Томас. Ако аз не бях ти се притекъл на помощ преди години, сега Елвандар щеше да е в пепелища. Смяташ ли, че Татар и другите тъкачи на заклинания на Елвандар бяха единствените, които се трудиха за твоето оцеляване? Без моята помощ през последните девет години ти щеше да бъдеш напълно унищожен от даровете на дракона. Никое човешко същество не би могло да устои на такава древна и могъща магия без намесата, която само аз можех да предложа. Когато бе затънал в сънищата за отминали подвизи, аз бях този, който те измъкна и те върна в настоящето, аз ти върнах здравия разум. — Гласът на чародея се извиси. — Аз бях този, който ти даде силата да се наложиш над Ашен-Шугар! Ти беше моето сечиво! — Томас отстъпи неволно пред едва сдържаната стихия в словата на чародея. — Не, Томас, не съм ти дал много. Аз ти дадох всичко!

За пръв път, откакто бе облякъл снаряжението в Мак Мордайн Кадал, Томас изпита страх. С най-изначалните фибри на съществото си той осъзна могъщата сила, която притежаваше този човек, и че ако Макрос пожелаеше, можеше просто да го помете от пътя си като досадно насекомо.

— Кой си ти? — попита той тихо, със сдържана боязън.

Гневът на Макрос се стопи. Той отново се подпря на тоягата и страховете на Томас изчезнаха, а с тях — и споменът за страхове. Макрос се изкикоти и отвърна:

— Понякога се забравям. Моите извинения. — После отново стана сериозен. — Не искам това от теб заради някаква си благодарност. Каквото съм сторил, сторил съм го и ти не ми дължиш нищо. Но запомни следното: както съществото, наречено Ашен-Шугар, така и момчето на име Томас изпитваха неотменна любов към този свят, всеки посвоему, и без да могат да разберат обичта на другия. Ти притежаваш и двете страни на тяхната обич към тази земя: страстта на валхеру да брани и държи под власт, и желанието на момчето от цитаделата да й помага да процъфти. Но ако се провалиш в задачата, която ти поставям, ако се поколебаеш в решителния миг, тогава знай, че с гибелна сигурност този свят, на който сега стоиш, ще бъде изгубен. Изгубен безвъзвратно. Давам ти най-святата си клетва, че това е истина.

— Тогава ще направя това, което ми нареждаш.

Макрос се усмихна.

— Сега иди при жена си, принце елфски, но дойде ли часът — поведи своята войска. Аз отивам на Камен връх, защото Хартом и бойците му ще се присъединят към теб. Нужен е всеки меч и чук.

— А те ще те познаят ли?

Макрос го изгледа.

— Ще ме познаят те, и още как, Томас Елвандарски. Не се и съмнявай.

— Ще събера цялата мощ на Елвандар, Макрос. — В гласа му се прокрадна мрачна нотка. — И ще сложим край на тази война веднъж завинаги.

Макрос размаха тоягата си и изчезна. Томас постоя още малко сам, докато се пребори с новородения страх, че войната никога няма да свърши.