Реймънд Фийст
Магьосник (13)

Глава 11
Островът на чародея

Изнурената група се тътреше по улиците на Бордон.

Около тях яздеше отряд наталийски щурмоваци, облечени в обичайните им сиви туники и плащове. Бяха излезли на патрул, срещнали бяха пътниците на миля извън града и сега ги придружаваха. Боррик се беше подразнил от това, че щурмоваците не предложиха на уморените пътници да ги вземат на конете си, но успя да го прикрие. Нямаха голямо основание да разпознаят в тази опърпана шайка скитници херцога на Крудий и неговата свита, а дори да беше дошъл тук в цялото си великолепие, отношенията между Свободните градове на Натал и Кралството бяха доста хладни.

Пъг оглеждаше Бордон с почуда. Градът не беше голям според стандартите на Кралството, малко повече от една крайморска паланка, но все пак беше доста по-голям от градчето Крудий. Накъдето и да обърнеше очи, виждаше енергично забързани хора, улисани в неизвестните си грижи. Не обръщаха особено внимание на странниците — само от време на време някой търговец, застанал на прага на дюкяна си, или някоя продавачка на пазара ги поглеждаше разсеяно. Момчето никога не беше виждало толкова много хора, коне, мулета и коли, събрани на едно място. Бъркотията от цветове и звуци бе пъстра и объркваща. Лаещи псета притичваха до конете на щурмоваците, ловко отбягвайки ритниците на изнервените животни. Няколко улични хлапака засипаха мръсни ругатни по адрес на преминаващата група, явно чужденци, ако се съдеше по външния им вид, и най-вероятно пленници на градската стража. Грубостта им притесни Пъг, но непознатите гледки из града бързо отвлякоха вниманието му.

Бордон, подобно на другите градове в областта, нямаше постоянна войска, а вместо нея поддържаше гарнизон наталийски щурмоваци, потомци на някогашните легендарни имперски „челници“ на Кеш, смятани за едни от най-добрите конни бойци и опитни в следотърсачеството авангардни части на запад. Способни бяха навреме да предупредят за наближаващата опасност и да осигурят време на местното опълчение да се събере. По традиция независими, щурмоваците имаха право да се справят сами и на място с разбойнически шайки и скитници, но след като чу обясненията на херцога и споменаването на името на Мартин Дълголъкия — когото те познаваха добре, — водачът на патрула реши, че този случай трябва да се предаде на местния префект.

Отведоха ги в сградата на префектурата, малка постройка недалече от градския площад. Щурмоваците, изглежда, бяха доволни да се отърват от пленниците си и да се върнат на патрула, след като ги предадат на префекта.

Префектът се оказа една ниска и дебела притурка към шарения пояс, стегнал дебелото му шкембе. По месестите му пръсти имаше големи златни пръстени. Той заглади мазната си черна брада, докато капитанът на щурмоваците му описваше срещата на отряда с групата на херцога и след като щурмоваците яхнаха конете и потеглиха, поздрави хладно Боррик. Но когато херцогът даде да се разбере, че ги очаква не кой да е, а самият Талбот Кирлейн, най-големият корабен посредник в града и личен търговски агент на Боррик в Свободните градове, в поведението на префекта настъпи рязка промяна. Отведоха ги от канцеларията в дома му и им поднесоха горещо кафе. Префектът отпрати един от слугите си със съобщение до дома на Кирлейн и кротко зачака, поддържайки безобиден разговор с херцога.

Кълган се наведе към Пъг и му прошепна:

— Домакинът ни е от онези, които се ослушват накъде ще духне вятърът преди да вземе решение; чака вест от търговеца преди да реши дали се отнася с нас като с пленници или гости. — Магьосникът се изкиска. — Като порастеш, ще разбереш, че дребните началници навсякъде по света са едни и същи.

Малко по-късно пред вратата на дома на перфекта се развихри внезапна буря, въплътена в Мийчъм, дошъл с един от старшите писари на Кирлейн. Чиновникът бързо даде да се разбере, че това наистина е херцогът на Крудий и че, да, Талбот Кирлейн го очаква лично. Префектът започна да се извинява раболепно и да обяснява, че се надявал херцогът да му прости за неудобствата, но че видите ли, при сегашните обстоятелства, в тези тревожни времена, той би могъл все пак да го разбере, нали така? Цялото това излияние беше придружено от угоднически поклони и мазни усмивки.

Боррик на свой ред изтъкна че, да, той разбирал, при това много добре. Без повече да се бавят, оставиха префекта и излязоха навън, където ги чакаше група коняри с оседлани коне. Яхнаха ги бързо и Мийчъм и писарят ги поведоха през града към един хълмист квартал с големи къщи.

Къщата на Талбот Кирлейн се намираше най-високо на хълма. По пътя Пъг успя да види закотвени в залива кораби. Бяха десетки, явно не можеха да пътуват поради лошото време. Няколко каботажни съда, тръгнали на север за Илит или за някой от останалите Свободни градове, се движеха предпазливо из залива, но в общи линии заливът беше замрял.

Стигнаха до къщата и влязоха през разтворената порта. Веднага притичаха слуги да поемат конете. След като слязоха, на широкия праг на къщата се появи домакинът.

— Добре дошли, лорд Боррик, добре дошли — поздрави той. Талбот Кирлейн приличаше на лешояд, въплътен в човешко тяло — с полуплешива глава, изпито лице и малки черни очи. Пъстрият скъп халат не можеше да скрие мършавината му, но загрижеността в очите му смекчаваше донякъде непривлекателната му външност.

Въпреки вида му Пъг го намери за привлекателна особа. Той разгони слугите с нареждания да приготвят стаи и топла храна за гостите. Не пожела да чуе нито дума, когато херцогът понечи да му обясни защо са дошли, а вдигна ръка и каза:

— По-късно, ваша светлост. Ще можем да си поговорим надълго и широко, след като отдъхнете и хапнете. Ще ви чакам за вечеря, но засега за групата ви има приготвени горещи бани и чисти постели. Ще заръчам да ви донесат топла храна по стаите. Добра храна, почивка, чисти дрехи и ще се почувствате нов човек. След това ще можем да поговорим.

Той плесна с ръце и един от домашната прислуга дотича да ги разведе по стаите. Херцогът и синът му получиха отделни стаи, Пъг и Кълган бяха настанени в една. На Гардан му показаха стаята на Мийчъм, а войниците на херцога бяха отведени в помещенията за прислугата.

Кълган подкани Пъг пръв да си вземе баня, а той самият остана да си поговори със слугата си. Мийчъм и Кълган се усамотиха в стаята на ратая, а Пъг свали мръсните си дрехи. В средата на стаята имаше голяма метална вана, пълна с вода с благовония, гореща и изпускаща облаци пара. Той стъпи в нея и бързо дръпна крака си. След трите дни ходене през снега водата му се стори вряла. Отново потопи крака си и след като привикна с горещината, бавно се отпусна във водата.

Вътрешността на ваната беше емайлирана и хлъзгавият, гладък допир се стори странен на Пъг в сравнение със стените на дървените каци у дома. Той се насапуниса с ароматен сапун и изми мръсотията от косата си, след което се изправи във ваната и изля на главата си ведро студена вода, за да се изплакне.

Подсуши се, надяна си оставената за него чиста нощна риза и въпреки ранния час се мушна в топлото легло. Последното, за което си помисли, бе за едно момче с пясъчноруса коса и широка усмивка. Докато се унасяше в сън, се зачуди дали Долган е намерил приятеля му.

Събуди се веднъж, понеже дочу тихо тананикане и пляскане на вода, отвори очи и видя натопилия се във ваната и усърдно сапунисващ туловището си Кълган. После затвори клепачи и отново заспа.

Кълган го разбуди чак за вечерята. Туниката и панталоните му се оказаха изпрани и изгладени и дупката на ризата — закърпена. Ботушите му бяха лъснати до блясък с черно лустро. Когато застана пред огледалото, за пръв път забеляза по бузите си мека черна сянка. Приведе се към огледалото и различи първите признаци на брада.

Кълган го наблюдаваше.

— Е, Пъг. Дали да им поискам да донесат бръснач, за да поддържаш брадичката си гладка като принц Арута? Или предпочиташ да си пуснеш величествена брада? — Старецът показно приглади собствената си посивяла брада.

Пъг се усмихна за пръв път, откакто бяха напуснали Мак Мордайн Кадал.

— Мисля, че засега не ми се налага да се притеснявам за това.

Кълган се засмя, зарадван, че духът на момчето се възвръща. Магьосникът се бе разтревожил от дълбоката скръб на Пъг заради Томас и сега се успокои като видя, че неуморният му момчешки нрав отново взима връх. Кълган отвори широко вратата.

— Е, тръгваме ли?

Пъг сведе глава в подражание на дворцов поклон и отвърна:

— О, да, господин чародей. След вас!

И избухна в смях.

Влязоха в трапезарията — голям и добре осветен салон, макар и не толкова просторен като в замъка Крудий. Херцогът и принц Арута вече бяха седнали и Кълган и Пъг побързаха да заемат местата си на масата.

Боррик тъкмо довършваше разказа си за събитията в Крудий и във Великия лес.

— Ето защо — каза той — предпочетох сам да донеса новините, твърде важни ми се сториха.

Търговецът се отпусна назад в стола, а слугите започнаха да поднасят на седящите около масата всевъзможни блюда.

— Лорд Боррик — заговори Талбот, — когато вашият човек, Мийчъм, се обърна към мен първия път, молбата му от ваше име ми прозвуча малко неясно, вероятно поради начина, по който беше предадена информацията. — Ставаше въпрос за използваната от Кълган магическа връзка с Белган, който на свой ред беше предал съобщението на Мийчъм. — Не допусках, че желанието ви да дойдете в Крондор ще се окаже толкова съдбоносно за моя народ. — Той помълча замислен и продължи: — Аз, разбира се, съм разтревожен от вестите, които носите. Смятах да постъпя като посредник и да ви наема някой кораб, но след като положението е толкова сериозно, ще ви изпратя с един от собствените си съдове. — Вдигна звънчето, поставено до ръката му, и го разклати. След миг до рамото му застана слуга. — Предай на капитан Ейбрам да приготви за път „Кралица на бурите“. Ще тръгне с утрешния следобеден прилив за Крондор. По-късно ще му пратя по-подробни указания.

Слугата се поклони и напусна. Херцогът каза:

— Много съм ви благодарен, господин Кирлейн. Надявах се, че ще ме разберете, но не очаквах да намеря кораб толкова бързо.

Търговецът погледна Боррик в очите.

— Херцог Боррик, позволете ми да бъда откровен. Свободните градове не хранят особена любов към Кралството. И за да бъда още по-откровен, още по-малко любов изпитват хората ни към името Кондуин. Тъкмо вашият дядо опустоши Валинор и подложи на обсада Натал. Беше спрян само на десет мили северно от града и споменът за тези събития все още гризе паметта на мнозина от нас. По произход ние сме кешийци, но сме свободни хора по рождение и не обичаме много завоевателите. — Херцогът се вкочани в стола си, но Кирлейн продължи: — И все пак, принудени сме да признаем, че баща ви след това, както и вие самият сега, винаги сте били добри съседи, отношението ви към Свободните градове е било добро и дори щедро понякога. Убеден съм, че вие сте човек на честта и разбирам, че тези „цурани“ са точно това, което твърдите. Смятам, че не сте от хората, склонни да преувеличават.

При тези думи херцогът се поотпусна. Талбот отпи глътка вино и продължи:

— Би било глупаво да не призная, че нашите жизнени интереси съвпадат с тези на Кралството, тъй като сами сме безпомощни. След като потеглите, ще свикам заседание на Съвета на гилдиите и ще настоя за подкрепа на Кралството в това дело. — Той се усмихна и цялата маса разбра, че пред тях седи човек, толкова уверен във влиянието и властта си, колкото и херцогът в своите. — Мисля, че няма да ми е много трудно да накарам съвета да повярва в мъдростта на такова решение. Само едно кратко споменаване за тази цуранска бойна галера и лек намек как биха издържали нашите кораби срещу армада от подобни съдове би трябвало да ги убедят.

Боррик се засмя и удари с длан по масата.

— Господин търговецо, виждам, че не сте натрупали богатството си, разчитайки на милостта на сляпата случайност. По острота на ума не отстъпвате на моя отец Тъли. Както и по мъдрост. От сърце ви благодаря.

Херцогът и търговецът продължиха да си говорят до късно през нощта, но Пъг все още беше изморен и се върна в леглото си.

 

 

„Кралица на бурите“ се носеше, подмятана от вълните, през разяреното море. Студеният щипещ дъжд правеше нощта толкова черна, че върховете на мачтите се губеха в мъгливия мрак.

На квартердека под дебели, обшити с кожа и промазани наметала се присвиваха неколцина души — мъчеха се да запазят топлината и да останат сухи сред хапещия студ и влагата. На два пъти през последните две седмици бе имало високи вълни, но такава свирепа буря досега не беше ги настигала. От такелажа се чу вик и докладваха на капитана, че двама души са паднали от реите. Лорд Боррик извика на капитан Ейбрам:

— Нищо ли не може да се направи?

— Не, милорд. Мъртви са и да ги търсим ще е пълно безумие, дори да беше възможно, а не е — изрева в отговор капитанът и гласът му надмогна рева на щорма.

На реите се даваше денонощна вахта. Къртеха леда, трупащ се по тях и заплашващ да ги прекърши с допълнителната си тежест и да обездвижи кораба. Капитан Ейбрам държеше руля, слял цялото си тяло с душата на стенещия кораб и напрегнат да долови и най-малкия признак за неприятност. До него стояха херцогът и Кълган. Някъде отдолу се чу силен пукот и капитанът изруга.

След няколко мига пред него застана един от матросите.

— Капитане, имаме пробойна.

Капитанът махна на един от помощниците си.

— Вземи хора долу и укрепете пробойната, после докладвай.

Помощникът бързо подбра четирима мъже и се спусна в трюма.

Кълган като че ли изпадна в транс за минута, след което каза:

— Капитане, тази буря ще продължи още три дни.

Капитанът прокле лошия късмет, пратен му от боговете, и се обърна към херцога:

— Не мога да продължа три дни през бурята с пробойна. Трябва да намеря някое тихо място да източа водата и да закърпя корпуса.

Херцогът кимна и извика, за да надмогне воя на вятъра:

— Към Квег ли ще обърнеш?

Капитанът поклати глава и от черната му брада се посипа сняг и вода.

— Не мога да обърна срещу вятъра към Квег. Ще трябва да спрем край Острова на чародея.

Кълган поклати глава, навъси се и попита:

— Никъде другаде ли не можем да спрем?

— Няма друг пристан толкова близо. Рискуваме да изгубим някоя мачта. Тогава, ако не се разбием и потънем, ще изгубим шест дни, наместо три. Вълната се вдига и се боя, че ще загубя още от хората си.

Той закрещя заповеди към мъжете по мачтите и към кормчията и корабът пое на юг към Острова на чародея.

Кълган слезе долу с херцога. Люлеенето и клатенето на кораба затрудняваше движението му и едрият магьосник залиташе, докато се придвижваха към каютите си. Херцогът влезе в своята, която делеше със сина си, а Кълган — в своята. Гардан, Мийчъм и Пъг лежаха на койките. Момъкът преживяваше трудни времена: първите два дни го беше хванала морската болест. Беше усвоил донякъде моряшката походка, но все още едва се насилваше да хапне от осоленото свинско и сухарите, които бяха принудени да ядат. Заради свирепото вълнение, корабният готвач не можеше да изпълнява обичайните си задължения.

Корабът стенеше болезнено под ударите на вълните, някъде отпред се чуваха удари на чукове — екипажът се мъчеше да запуши продънения корпус.

Пъг се извъртя на койката и погледна Кълган.

— Какво става с бурята?

— Ще духа още три дни. Ще останем на завет на един остров и ще се задържим там, докато утихне.

— Какъв остров? — попита Пъг.

— Островът на чародея.

Мийчъм скочи от койката така рязко, че удари главата си в ниския таван. Изруга и заразтрива темето си, и докато Гардан едва удържаше смеха си, възкликна:

— Островът на Черния Макрос?

Кълган кимна и се подпря с една ръка да не падне, докато корабът се издигаше по гребена на поредната вълна и после се заспуска стръмно надолу.

— Същият. И на мен не ми харесва, но капитанът се бои за кораба си. — Сякаш да подчертае мисълта му, корпусът изпращя и простена тревожно.

— Кой е този Макрос? — попита Пъг.

Кълган се умисли, колкото над работата на екипажа в трюма, толкова и над въпроса на момчето. Накрая каза:

— Макрос е един велик чародей, Пъг. Може би най-великият, когото светът е познавал.

— Аха — добави Мийчъм, — и също тъй изчадие от най-дълбокия кръг на ада. Уменията му са от най-черните и дори проклетите жреци на Лимс-Крагма се боят да стъпват на острова му.

Гардан се изсмя.

— Не съм виждал още чародей, който да може да изплаши жреците на мъртвата богиня. Трябва да е могъщ маг.

— Това са само приказки, Пъг — поясни Кълган. — Това, което знаем със сигурност за него, е, че по времето, когато преследването на магьосници в Кралството стигнало връхната си точка, Макрос се оттеглил на този остров. Оттогава никой не е пътувал до него или от него.

Пъг се изправи в койката, заинтересуван от чутото и забравил ужасния шум на бурята. Загледа се в лицето на Кълган, окъпано от движещите се светлини и сенки, мятани от лудешки люлеещия се фенер, подскачащ при всяко трепване на кораба.

— Макрос е много стар — продължи Кълган. — С помощта на какви изкуства се поддържа жив, само той си знае, но е живял тук над триста години.

— Освен ако не са няколко души под това име — изсумтя Гардан.

Кълган кимна.

— Може би. Във всеки случай нищо не се знае със сигурност за него, освен ужасните приказки, разказвани от моряците. Подозирам, че дори Макрос да практикува някои от по-черните страни на магията, славата му в това отношение е твърде преувеличена, може би като средство да си осигури спокойствие.

Силното пращене, сякаш от нова счупена в трюма греда, ги накара да млъкнат. Каютата се разтресе под напора на щорма и Мийчъм изказа на глас това, което се завъртя в главите на всички:

— Дано само да стъпим живи на Острова на чародея.

Корабът едва докрета до южния залив на острова. Щяха да изчакат бурята да затихне, преди да пуснат гмурци да огледат повредения корпус отвън.

Кълган, Пъг, Гардан и Мийчъм се качиха на палубата. Тук вятърът беше по-тих заради издадените навътре в морето скали, спиращи напора на бурята. Пъг се приближи до капитана и Кълган спря и проследи, погледите им към платото над канарите.

Високо над залива се виждаше замък, чиито кули изпъкваха на сивкавата дневна светлина. Гледката беше странна: кулите стърчаха към небето като ноктести пръсти на гигантска ръка. Замъкът бе тъмен, освен един прозорец на най-високата кула, в който пулсираше синкава светлина, сякаш от уловена мълния, впрегната да служи на господаря си.

— Макрос — каза Мийчъм.

 

 

Гмурците успяха да огледат повредите чак след три дни и с викове от водата съобщиха на капитана какво е положението. Пъг беше на палубата с Мийчъм, Гардан и Кълган. Принц Арута и баща му стояха до капитана и чакаха присъдата му за състоянието на кораба. Отгоре кръжаха чайки и търсеха останки от храна и боклуци, предизвестени от появата на кораб в тези пусти води. Зимните бури не донасяха почти нищо към и без това оскъдната храна на птиците и един кораб беше за тях добре дошъл източник на плячка.

Арута се приближи до Пъг и останалите и каза:

— Днес целия ден и утре до обед ще мине в оправяне на щетите, но капитанът смята, че ще издържи, докато стигнем в Крондор. Оттук едва ли ще имаме големи неприятности.

Мийчъм и Гардан се спогледаха многозначително, а Кълган попита:

— Дали ще е възможно да слезем на брега, ваше височество?

Арута потърка гладко избръснатата си брадичка с облечената си в ръкавица ръка.

— Защо не? Въпреки че никой от моряците няма да се съгласи да ни откара с лодка.

— Да „ни“ откара ли? — попита магът.

Арута се усмихна с кривата си усмивка.

— И на мен ми омръзнаха каютите, Кълган. Имам нужда да се поразтъпча на твърда земя. Освен това, ако останете без надзор, ще скитате цял ден по места, където нямате работа.

Пъг вдигна очи към замъка и магьосникът забеляза погледа му.

— Разбира се, ще се държим настрана от замъка и от пътя, който води към него. Приказките за този остров говорят, че лошо чака онези, които се опитат да проникнат в покоите на чародея.

Арута махна на един от моряците. Приготвиха им лодка и четиримата мъже и момчето се качиха в нея. Лодката беше изтеглена през борда и спусната от екипажа, запотен въпреки студения вятър. По погледите, които моряците мятаха към билото над скалистия бряг, Пъг разбра, че потенето им съвсем не се дължи на усилията им.

Сякаш прочел мислите му, Арута каза:

— Възможно е и да има по-суеверна пасмина в Мидкемия от моряците, но кои са — не мога да кажа.

Когато лодката се озова във водата, Мийчъм и Гардан освободиха висящите от макарите въжета, хванаха веслата и загребаха към брега. Отначало ритъмът им беше неравен, но след няколкото неодобрителни погледа от страна на принца, придружени със забележки как е възможно мъже да прекарат живота си в крайморски град и да не знаят как се гребе, двамата най-накрая подкараха лодката по-прилично.

Забиха нос в песъчлив участък на брега — малко заливче, прекъсващо скалната верига на залива. Нагоре към замъка водеше пътека, от която се отклоняваше друга, отвеждаща към противоположния бряг на острова.

Пъг скочи от лодката и помогна да я изтеглят на брега. Другите също слязоха и започнаха да се разтъпкват.

Пъг изпита усещане, че ги наблюдават, но колкото пъти погледна нагоре, не забеляза нищо освен скалите и няколкото чайки, преживяващи зимата в заслона на цепнатините в скалите.

Магьосникът посочи пътеката, минаваща далече от замъка, и каза:

— Май ще е по-добре, ако тръгнем по тази. Какво ще кажете?

И да изпитваха някакво безпокойство, няколкото дни скука в тесните каюти надделяха. Арута кимна енергично и ги поведе по пътеката.

Пъг остана последен, след Мийчъм. Широкоплещестият волник беше въоръжен с широк меч и бе сложил десницата си на дръжката му. Пъг бе извадил прашката си — все още не се чувстваше удобно с меч, въпреки че Гардан му даваше уроци при всяка възможност.

Натъкнаха се на няколко ята каменарчета и дъждосвирци, които се разлетяха с приближаването на групата. Птиците зацвърчаха възмутено и закръжиха над полозите си, докато странниците отминат, след което се върнаха по оскъдните си убежища на склона на хълма.

Изкачиха се на билото на първата от няколкото височини и видяха, че пътеката се спуска зад нов хълм.

— Трябва да води нанякъде — каза Кълган. — Ще продължим ли?

Арута кимна. Продължиха и стигнаха до малка клисура между две вериги ниски хълмове. В дъното на клисурата се виждаха някакви постройки.

Арута каза тихо:

— Какво мислиш, Кълган? Дали са обитаеми?

Кълган ги огледа мълчаливо, после се обърна към Мийчъм, който пристъпи напред. Волникът огледа постройките, погледът му обходи долината от подножието до билата на околните височини.

— Мисля, че не са. Не се вижда никакъв дим, нито се чува звук от работещи хора.

Арута тръгна надолу и другите го последваха. Мийчъм се обърна да погледне Пъг и забеляза, че момчето е невъоръжено с изключение на прашката. Волникът извади дългия си ловджийски нож от колана си и без обяснения го подаде на момчето. Пъг само кимна благодарно и го взе.

Стигнаха до едно плато над постройките и Пъг видя пред очите си къща със съвсем непривична форма. Сградата в средата беше обкръжена от голям двор и няколко пристройки. Целият имот се обграждаше от ниска стена с височина не повече от четири стъпки.

Проправиха си път надолу по обраслия с храсти склон и стигнаха до някаква порта в стената. В двора се виждаха няколко плодни дръвчета с голи клони и градина, обрасла с трева и трънак. Недалече от фасадата на централната сграда се издигаше фонтан, увенчан със статуя на три делфина. Приближиха се до фонтана и видяха, че вътрешността на малкото езерце около статуята е покрита със сини плочки, избледнели и олющени от времето. Кълган огледа конструкцията на фонтана и каза:

— Много умно е измислено. Според мен водата е излизала от устата на делфините.

Арута се съгласи.

— Виждал съм кралските фонтани в Риланон, и те са подобни, само че им липсва елегантността на този.

Снегът по земята беше рехав — изглежда, че в заслонената долина, както и на целия остров не валеше много сняг дори в най-лютата зима. Но все пак беше студено. Пъг се отдалечи малко и разгледа къщата. Беше едноетажна, с прозорци на всеки десет стъпки по стената. На фасадата, пред която беше застанал, имаше само един отвор за двукрила врата, макар че крилата й отдавна бяха извадени от пантите.

— Който и да е живял тук, не е чакал неприятности.

Пъг се обърна и видя застаналия до него Гардан, който също се взираше в къщата.

— Няма никаква кула за наблюдение — продължи сержантът. — А ниската стена като че ли е по-пригодна да пази животните да не влизат в градината, отколкото за отбрана.

Чул последните забележки на Гардан, Мийчъм се приближи до тях и каза:

— Да, тук не са мислили много за защита. Това е най-ниското място на острова, освен онова поточе, което видяхме зад къщата на слизане от хълма. — Извърна се и се загледа към замъка, чиито най-високи кули все още можеха да се видят от долината. — Виж, онова там е построено срещу неприятности. А това тук е вдигнато от хора, които не са познавали битки.

Пъг кимна и се отдалечи от двамата. Гардан и Мийчъм тръгнаха в друга посока, към някаква изоставена конюшня.

Пъг заобиколи къщата и се натъкна на няколко по-малки постройки. Стисна ножа в дясната си ръка и влезе в най-близката. Приличаше на някакъв склад, подът беше настлан с червени плочи, натрошени и олющени, а по трите стени минаваха големи дървени лавици. Пъг огледа останалите помещения в сградата и установи, че видът им е същият. Реши, че наистина е било някакъв склад.

Влезе в следващата сграда и се озова в голяма кухня. До едната стена имаше зидана от камък печка, достатъчно голяма, за да се поставят на нея няколко казана с храна едновременно, а шишът в огнището стигаше да се наниже на него говежди бут или цяло агне. В средата на помещението стоеше издраскан от безбройни удари на сатъри и ножове каменен касапски плот, върху който можеше да се насече цял вол.

Пъг огледа някакъв странен на вид бронзов съд, оставен в един от ъглите и покрит с прах и паяжина. Обърна го и намери в него дървена лъжица. Когато вдигна глава, му се стори, че зърна някого пред прага на кухнята.

— Мийчъм? Гардан? — подвикна той и бавно пристъпи към вратата. Излезе навън. Не видя никого, но отново му се стори, че зърна нечие движение при задната врата на главната постройка.

Забърза се натам, решил, че спътниците му вече са влезли в сградата. Когато пристъпи в къщата, отново долови нечие смътно движение по един от страничните коридори. Спря се за миг да огледа странната пуста сграда.

Вратата пред него зееше отворена — плъзгаща се врата, измъкнала се от релсите, които някога я бяха придържали. През прага видя голям вътрешен двор, в чийто център имаше друг фонтан и малка градина. Също като фонтана отвън, и този беше разнебитен, а и градинката също беше обрасла с бурени.

Пъг тръгна натам, където бе забелязал движението. Мина през ниска странична вратичка и навлезе в сенчест коридор. На места керемидите от покрива бяха изпопадали, така че от време на време отгоре проблясваше светлина и това улесняваше пътя на момчето. Премина през две празни стаи, за които предположи, че са спални.

Зави на един ъгъл, озова се пред прага на странно помещение и влезе. Стените бяха покрити с мозайки от малки плочици, изобразяващи морски същества, лудуващи сред пяна, и оскъдно облечени мъже и жени. Стилът на това изкуство бе съвсем непознат за Пъг. Няколкото гоблена и още по-малкото картини, изложени из херцогските коридори, бяха в пълно подражание на живата реалност, с приглушени цветове и детайлно изпълнение. Тези мозайки намекваха за хора и за животни, без да улавят детайла.

По средата на пода имаше голяма хлътнатина, като езеро, със стъпала, водещи надолу в него. От стената отсреща се подаваше месингова рибешка глава, надвиснала над езерцето. Предназначението на тази зала беше съвсем непонятно за Пъг.

Сякаш някой прочете мислите му, защото нечий глас зад гърба му каза:

— Това е тепидариум.

Пъг се обърна и видя, че зад него е застанал непознат мъж. Беше среден на ръст, тъмнокос, с високо чело и дълбоко хлътнали очи. Слепоочията му бяха прошарени със сиво, но брадата му беше черна като нощта. Беше облечен в кафяв халат, просто скроен, с плетен кожен колан около кръста. В лявата си ръка държеше дълъг кривак. Пъг застана нащрек, изпънал дългия ловен нож пред себе си.

— Не, момко. Прибери го тоя скрамазакс, не ти мисля злото. — Усмивката му накара Пъг да се отпусне.

Пъг свали ножа и каза:

— Как нарекохте тази стая?

— Тепидариум — отвърна непознатият, докато пристъпваше в стаята. — Тук по тръби в басейна идваше топла вода, а къпещите се събличаха дрехите си и ги поставяха по тези лавици. — Посочи няколкото лавици на задната стена. — А слугите почистваха и оглаждаха дрехите на поканените за вечерния пир, докато те се къпеха тук.

Пъг си помисли, че идеята гостите на вечерния пир да се къпят заедно е доста необичайна, но не каза нищо. Мъжът продължи:

— Зад онази врата — той посочи една врата до езерцето — имаше басейн с много гореща вода в помещение, наречено калидариум. А зад него — друг басейн със студена вода в стая, наречена фригидариум. Имаше и четвърто помещение, наречено ункториум, където слугите разтриваха къпещите се с благовонни масла. И изтъркваха кожите им с дървени пръчки. По онова време не използваха сапун.

Пъг се обърка от имената на всичките тези стаи.

— Изглежда, са прекарвали доста време в къпане. Всичко това звучи много странно.

Мъжът се подпря на тоягата си.

— Така би трябвало да е за теб, Пъг. Но за хората, построили тази къща, залите на вашата цитадела щяха да изглеждат също толкова странни.

Пъг се сепна.

— Как разбрахте името ми?

Мъжът отново се усмихна.

— Чух високият войник да те вика по име, когато приближаваше към сградата. Наблюдавах ви скришом, за да се уверя, че не сте пирати, дошли да търсите древна плячка. Рядко се срещат толкова млади пирати и си помислих, че ще е по-безопасно да поговоря първо с теб.

Пъг изгледа непознатия. В думите му имаше нещо, което намекваше за скрити значения.

— Че защо да говорите с мен?

Мъжът приседна на парапета на празното езерце. Подгъвът на халата му се бе издърпал нагоре и разкриваше груби сандали, вързани с кръстосани по краката каишки.

— Живея общо взето самотен и възможността да поприказвам с непознати е рядкост. Затова реших да видя дали няма да ми погостуваш за малко, за няколко мига макар, преди да се върнете на кораба си.

Пъг също приседна, но на безопасно разстояние от непознатия.

— Тук ли живеете?

Мъжът огледа помещението.

— Не, въпреки че някога живях и тук, много отдавна. — В гласа му се долови съжалителна нотка, сякаш това признание събуди отдавна заровени спомени.

— Кой сте вие?

Мъжът отново се усмихна и Пъг усети, че нервността му се изпари. В поведението на този човек имаше нещо успокояващо и Пъг се увери, че не мисли да му навреди.

— Наричат ме най-вече Пътника, защото много страни съм видял. Тук понякога съм известен като Отшелника, понеже така живея. Можеш да ме наричаш както си избереш. Все едно е.

Пъг го изгледа съсредоточено.

— Нямате ли си собствено име?

— Много, толкова много, че повечето съм ги забравил. По време на раждането ми са ми дали име, както на теб, но, сред хората от моето племе това име е било известно само на баща ми и на мага-жрец.

Пъг се замисли на думите му.

— Всичко това е много странно, също както тази къща. Кой е народът ви?

Мъжът, нарекъл се „Пътника“, се засмя добродушно.

— Любопитен ум имаш, Пъг, пълен си с въпроси. Това е добре. — Помълча за миг и каза: — Откъде са спътниците ти? Корабът в залива вее наталийското знаме на Бордон, но твоят говор и облеклото ти са кралски.

— Ние сме от Крудий — каза Пъг. И му описа накратко пътешествието си. Мъжът зададе няколко простички въпроса и в един момент Пъг осъзна, че без изобщо да се усети, е разказал най-подробно за събитията, довели ги до острова, и за плановете им за остатъка от пътуването.

Когато привърши, Пътника му каза:

— Това наистина е чудновата история. Допускам, че ще се случат още много чудеса преди тази странна среща на световете да приключи.

Пъг го изгледа въпросително.

— Не ви разбирам.

Пътника поклати глава:

— Не очаквам, да разбереш, Пъг. Да кажем, че се случват неща, които могат да се разберат след обмисляне на фактите, след като времето отдалечи участниците от събитията.

Пъг се почеса по коляното.

— Говорите също като Кълган, когато се опитва да ми обясни как действа магията.

Пътника кимна.

— Подходящо сравнение. Макар че понякога единственият начин да разбереш как действа магията е като правиш магия.

— И вие ли сте магьосник?

Пътника поглади дългата си черна брада.

— Някои ме смятаха за такъв, но се съмнявам, че този Кълган и аз споделяме едно и също разбиране за тези неща.

Изражението на Пъг подсказа, че не приема това обяснение за задоволително, въпреки че не го изрече на глас, Пътника се наведе към него.

— Мога да направя някое и друго заклинание, ако това отговаря на въпроса ти, млади ми Пъг.

Пъг чу, че извикаха името му отвън.

— Ела — каза Пътника. — Приятелите ти те викат. Най-добре ще е да излезем и да ги уверим, че всичко е наред.

Напуснаха къпалнята и прекосиха открития двор на вътрешната градина. Голямо преддверие отделяше градината от фасадата на къщата: минаха през него и излязоха навън. Когато видяха Пъг в компанията на Пътника, мъжете бързо се огледаха и извадиха оръжия. Пътника вдигна ръце в известния по цял свят знак, че е невъоръжен.

Принцът заговори пръв.

— Кой е спътникът ти, Пъг?

Пъг им представи Пътника.

— Не ни мисли злото. Крил се е, за да се увери, че не сме пирати. — И подаде ножа на Мийчъм.

Макар обяснението да не го задоволи, Арута не се издаде.

— Каква работа имате тук?

Пътника разпери ръце — държеше тоягата под мишницата на лявата си ръка.

— Аз обитавам тук, принце на Крудий. Бих казал, че въпросът щеше да е по-уместен в моите уста.

Принцът сви устни, че се обръщат така към него, но след един напрегнат миг се отпусна.

— Ако е така, то вие сте прав, а ние сме натрапници. Слязохме да потърсим утеха след самотния затвор на кораба. Нищо повече.

Пътника кимна.

— Тогава сте добре дошли във Вила Беата.

— Какво е Вила Беата? — попита Кълган.

Пътника направи широк жест с десницата си.

— Този дом е Вила Беата. На езика на строителите му това означава „блажен дом“, и такъв е бил той много години. Както виждате, познавал е и по-добри дни.

Всички се отпуснаха, защото и те се почувстваха незастрашени от спокойните жестове и приятелската усмивка на Пътника. Кълган попита:

— Какво е станало с онези, които са построили това странно място?

— Мъртви са… или са си отишли. Смятали, че това е „Инсула Беата“ или Блажения остров. Бягали от една ужасна война, която променила историята на техния свят. — Тъмните му очи се замъглиха, сякаш от болка. — Един велик крал загинал… или мислели, че е загинал, защото според някои той можел да се завърне. Ужасно и тъжно време. Тук те потърсили живот в мир.

— Какво е станало с тях? — попита Пъг.

Пътникът сви рамене.

— Пирати или таласъми? Болест или лудост? Кой може да каже? Намерих този дом както вие го виждате сега, а онези, които са го обитавали, вече ги нямаше.

— Странни неща ни разказвате, приятелю пътниче — каза Арута. — Малко разбирам, но изглежда, че това място е било напуснато отпреди векове. Как е възможно да знаете за тези, които са живели тук?

Пътника се усмихна.

— Не е чак толкова отдавна, колкото си представяте, принце на Крудий. А и аз съм по-стар, отколкото изглеждам. Идва от добрата храна и редовното къпане.

Мийчъм през цялото време гледаше странния мъж много напрегнато. От всички, които бяха дошли на брега, той беше най-мнителният.

— А Черния? Той не ви ли безпокои?

Пътника погледна през рамо към замъка на върха.

— А, Макрос Черния ли? Няма особени причини да се караме с чародея. Той ме е оставил да обикалям из острова, стига да не му се бъркам в работите.

Сянка на съмнение полази в ума на Пъг, но той си замълча, а Пътника продължи:

— Такъв могъщ и страшен магьосник няма какво да се страхува от прост отшелник като мен, ще се съгласите. — Приведе се и добави със заговорнически тон: — Освен това мисля, че лошата му слава е доста преувеличена с цел да държи натрапниците по-надалече оттук. Съмнявам се, че е способен на всичко онова, което му приписват.

— Тогава може би трябва да посетим чародея? — каза Арута.

Отшелникът го погледна.

— Не мисля, че в замъка ще ви посрещнат радушно. Чародеят твърде често е претрупан с работа и не понася да го прекъсват. Той може и да не е легендарният автор на всички злини по света, които мълвата му приписва, но все пак може да ви причини повече неприятности, отколкото си струва да понесе човек, само за да го посети. Общо взето, не е приятен събеседник. — В думите му се долавяше някакъв тънък, насмешлив хумор.

Арута се огледа и каза:

— Струва ми се, че видяхме всичко, което можеше да ни е интересно тук. Май трябва да се връщаме вече на кораба.

След като никой не възрази, принцът добави:

— А вие, приятелю пътниче?

Непознатият разпери ръце.

— Аз ли? Ще си продължа усамотението, ваше височество. Вашето кратко гостуване ми достави удоволствие, както и новините на момчето за събитията по света, но се съмнявам, че ще ме намерите утре, ако решите да ме търсите.

Беше очевидно, че не желае да им каже нещо повече за себе си, и Арута изпита още по-голямо раздразнение от загадъчните му отговори.

— Е, тогава можем само да ви кажем сбогом. Дано боговете ви закрилят.

— Както и вас, принце на Крудий.

Докато се обръщаха да си тръгнат, Пъг усети, че нещо го дръпна за глезена, залитна и се блъсна в Кълган. Двамата паднаха и се затъркаляха. Пътника помогна на момчето да се изправи. Мийчъм и Гардан вдигнаха дебелия маг на крака. Кълган понечи да тръгне, но кракът му поддаде и той изпъшка. Пътника каза:

— Изглежда, глезенът ви се е изкълчил, приятелю магьосник. — Подаде му тоягата си. — Кривакът е здрав, дъбов, и ще понесе тежестта ви на връщане към кораба.

Кълган взе предложената му тояга и се подпря на нея. Пристъпи една крачка за проба и се увери, че ще може да се справи до пътя с помощта й.

— Много ви благодаря, но вие как ще се оправите?

Непознатият сви рамене.

— Най-обикновена тояжка. Лесно ще я заменя, приятелю магьосниче. А може би ще имам възможност някой ден да си я поискам обратно.

— Ще я пазя до този ден.

Обръщайки им гръб, Пътника каза през рамо:

— Добре. А до този ден, сбогом ви отново.

Изгледаха го как се прибира в къщата, след което се обърнаха един към друг с изпълнени с удивление лица. Арута заговори пръв.

— Странен човек е този „пътник“.

Кълган кимна.

— По-странен, отколкото можете да си представите, принце. Когато си тръгна, усетих, че се вдига някакво вълшебство, сякаш носи магията около себе си — такава, че прави всички наоколо доверчиви.

— Искаше ми се да му задам толкова много въпроси, но като че ли не можех да се насиля — каза Пъг.

— Тъй де, и аз усетих същото — обади се Мийчъм.

— На мен пък знаете ли какво ми хрумна? — вметна Гардан. — Имам чувството, че току-що разговаряхме със самия чародей.

— И аз си го помислих — заяви Пъг.

Кълган се подпря на кривака и каза:

— Може би. Ако е така, то той е имал някакви свои причини да прикрива самоличността си. — Продължиха да си говорят за това, докато се изкачваха по пътеката.

Когато стигнаха до заливчето, където бяха оставили лодката, Пъг усети, че нещо се трие до гърдите му. Бръкна под туниката си и напипа малък сгънат къс пергамент. Извади го, изумен от находката. Доколкото си спомняше, не беше го намирал, нито прибирал под туниката. Сигурно Пътника му го беше пъхнал под ризата, докато му бе помагал да се изправи.

Забелязал изражението на Пъг, Кълган попита:

— Какво държиш?

Пъг му подаде пергамента и всички се струпаха около мага. Кълган го разгъна. Започна да го чете и на лицето му се изписа удивление. Отново го прочете, този път на глас:

— „Добре дошли са за мен онези, които идат не със зъл умисъл в сърцата си. В идущите дни ще разберете, че срещата ни не бе случайна. Докато се срещнем отново, пазете отшелническата тояга като знак на приятелство и добра воля. Не ме търсете до отреденото време, защото и това е предречено. Макрос.“

Кълган подаде пергамента на Пъг, който възкликна:

— Но тогава отшелникът е Макрос!

Мийчъм поглади брадата си.

— Това за мен е съвсем непонятно.

Кълган вдигна очи към замъка, където светлините все така проблясваха от единствения прозорец.

— Както и за мен, приятелю. Но каквото и да означава то, струва ми се, че чародеят ни желае доброто, и според мен това е хубав знак.

Върнаха се на кораба и се прибраха по каютите. След нощния отдих разбраха, че корабът е готов за тръгване с обедния прилив. Вдигнаха платна и бяха зарадвани от необичайно ласкави за сезона попътни ветрове, които ги понесоха право към Крондор.