Лионор Флайшър
Герой по неволя (7)

Глава седма

Внезапният остър електронен сигнал при светването на надписа „Затегнете предпазните колани“ стресна Гейл, защото прозвуча толкова неочаквано. Тя сложи списанието настрана, закопча предпазния си колан и си погледна часовника. Той й показа, че е още твърде рано за кацане. Освен това още не беше изпитала онова чувство на потъване, когато самолетът губи височина. Гейл погледна озадачено през люка, а тъмните й очи се взряха в земята.

Навън бурята се засилваше с всяка изминала минута. Дъждът се блъскаше в корпуса и затрудняваше виждането. Но докато тя се взираше в тъмното, внезапно избухнала мълния раздра облаците и Гейл надзърна през пролуката, търсейки светлините на летището, на контролната кула или на пистата. Нищо. Самолетът явно още не беше стигнал О’Хеър. Тя се загледа за улични лампи или светлини от къщи, които биха показали, че Боингът се носи над покрайнините на града. Но нямаше никакви светлини, а и не се усещаше промяна на височината. Странно, помисли си Гейл с леко притеснение. Много странно. Нюхът й към новини й казваше, че нещо не е наред.

— Дами и господа, говори вашият капитан — гласът идваше по уредбата, силен и мъжествен, но успокояващ. Сякаш казваше, че поема нещата в свои ръце, че трябва да му се има доверие. — Един от нашите индикатори отчита високи показания. Шансовете, че е някаква повреда в уреда са десет към едно, но като предпазна мярка ще ви помоля да затегнете предпазните колани, докато стюардесите ви запознаят с някои правила за безопасност. Поднасям своите извинения за тази необходимост и за причиненото ви неудобство.

Стреснати, пътниците започнаха да шушукат помежду си тревожно. Повреда? Просто предпазна мярка? Правила за безопасност? Тези думи ги притесняваха. Какво ставаше? Какво означаваше съобщението на капитана? Беше ли полет 104 в опасност? Щеше ли да се разбие самолетът? Невъзможно, за катастрофите можеш да прочетеш във вестниците или да ги видиш в новините по телевизията. Те се случваха на други хора, но не и на теб. Никога на теб.

Очите на Гейл срещнаха тези на Сюзан, която бе прегърнала спящата Кели на предната седалка, и жените си размениха тревожни погледи. Стюардът — тъмнокос младеж на име Фреди Мур, и стюардесата — много симпатична млада блондинка на име Лесли Шугър, заеха местата си на двете пътечки при предните изходи на пътническата кабина, където можеха да бъдат видени от всички пътници. Двамата се заеха да демонстрират техниките за оцеляване при принудително кацане.

— Първо, проверете дали предпазните ви колани са добре затегнати — каза Лесли. — После подпрете ръцете си на предната седалка ето така. Може да използвате възглавници и одеяла…

— Мамо, какво става? — попита сънливо Кели, будейки се от гласа на Лесли.

— Всичко ще бъде наред, мила — каза Сюзан, като прегърна дъщеря си. Тя и Гейл отново се погледнаха и размениха храбри усмивки. Но Гейл долови страх в очите на Сюзан. Тя усещаше страх из целия самолет, докато пътниците с вълнение слушаха обяснението на Лесли за напускането на самолета при аварийно кацане.

— Когато стигнете края на улея, трябва незабавно да се отдръпнете възможно най-далече от самолета, в случай на пожар в…

Пожар! От тази дума устата на Гейл пресъхна, а изплашените пътници ахнаха в един глас. Гейл се огледа и видя напрегнатите им лица, пребледнели под светлините в кабината. Тя видя как се гушат един в друг и се успокояват, бащата беше обгърнал сина си — господин Флетчър и Ричи, въпреки че Гейл щеше да научи имената им много по-късно, двама съпрузи на средна възраст — господин и госпожа Браун, здраво стискаха ръцете си, Сюзан прегръщаше Кели, други пътници се молеха тихичко на глас.

Изведнъж Гейл осъзна, че всеки имаше човек, с когото да сподели страха си и от когото да почерпи сили. Освен нея. В целия самолет само Гейл Гейли беше сама.

— Онези от вас, които могат, трябва да помогнат на другите, които трудно се придвижват бързо — продължи Лесли възможно най-спокойно, без да показва страх или паника. Въпреки това пътниците все по-ясно осъзнаваха, че Боингът беше в опасност. Самолетът щеше да се опита, може би неуспешно, да извърши принудително кацане. Всички усещаха, че има съвсем реална и ужасна възможност полет 104 да се разбие.

Това беше същински пъкъл, нещо невъобразимо. Пороят удряше по покрива на Тойотата като дяволски копита, така че главата на Бърни започна да се цепи от болка. Без изправни чистачки не можеше да види дори проклетата ръка пред лицето си. Трябваше да предприеме нещо. Бърни ЛаПланте отби Тойотата от магистралата и спря на банкета при следващия изход. Опита се да разчете пътния знак през забуленото от дъжд стъкло, но не се получи. С промърморена псувня той се измъкна от колата и излезе под дъждовната буря.

Само за секунди лекият му шлифер се просмука целия и Бърни стоеше, треперейки като мокър териер. Зъбите му започнаха да тракат, докато се опитваше да разчете думите на знака. Но дори отвън Бърни не можа да разчете пътната табела, защото дъждът се изливаше на такива порои, че замъгляваше буквите.

Страхотно, простена Бърни ядосано на себе си. Като че ли си нямам други проблеми. Само това ми липсваше. Нямаше представа къде, по дяволите, може да се намира. Беше отсечка от празна магистрала, която сякаш не водеше наникъде и той се движеше към това никъде. А още по-лошо, когато се обърна към Тойотата, Бърни забеляза, че един от шибаните фарове беше угаснал. Жестоко, без грешка. Чудничко положение.

Мокър от глава до пети, Бърни се качи обратно в колата и се настани зад волана, като яростно изброяваше всичките си несполуки.

А ето кои бяха несполуките на Бърни ЛаПланте: Първо, беше се загубил, нямаше ни най-малка представа къде е или как да стигне закъдето е тръгнал. Второ, валеше като из ведро, може би това беше бурята на века. Трето, чистачките му се бяха скапали. Четвърто, имаше само един фар. Пето, шлиферът му беше пълен боклук — беше просмукан до кости и премръзнал до смърт, сигурно щеше да си навлече някоя пневмония. Шесто, Евелин щеше да го убие, когато най-накрая се появеше, заради закъснението му. Седмо, Джон още веднъж щеше да се разочарова от баща си.

И всичко това, защото беше любещ баща, който се опита да заведе сина си на кино. Ама че гадост, за работещия човек нямаше почивка. Единственото, за което Бърни се сещаше, беше да се измъкне от проклетата магистрала при този изход и да се върне на улиците, където да помоли някого да го упъти.

Бърни включи двигателя. Колата се задави, но отказа да запали. Духът й искаше, но ръждясалият метал беше слаб. Бърни се намръщи и завъртя ключа един, два, три пъти. Моторът отказваше да запали. Напълно безпомощен, той заудря ядосано но волана с юмруци.

— Хайде! И без това закъснях! Не ме предавай сега, за бога! Не му е сега времето! — той си пое дълбоко дъх и отново завъртя ключа.

Този път запалването проработи и двигателят запуфтя едва-едва. Давейки се и пъшкайки, Тойотата на Бърни излезе от магистралата и се понесе по неосветен път.

Бърни ЛаПланте нямаше представа къде щеше да го отведе пътя, но всъщност той караше по второкласен път, който пресичаше малка плитка река, почти поточе, незначителен приток на пълноводната Илинойс. Над реката се простираше тесен мост, по който минаваше движението. Пороят бе препълнил реката и тя бе по-дълбока от обикновено, носейки се покрай бреговете с голяма скорост. Заради дъжда пътят и мостът бяха практически пусти. Трябва да си пълен идиот да излезеш навън в такава нощ. Ужасна нощ за шофиране.

За полет 104 нощта също беше ужасна. В пътническата кабина всички бяха физически подготвени за принудително кацане, но колкото и готови да изглеждаха, нито един от тях не беше готов да приеме възможността за предстояща смърт. И как биха могли? Само преди няколко минути съзнанието им бе заето със съвсем различни неща. След колко време ще се прибера у дома и ще си легна? Не забравих ли да изключа всички лампи, когато излязох от къщи? Ще мога ли да намеря колата си на паркинга на летището в тоя дъжд? Всичките ми ключове ли са у мен? Имам ли достатъчно пари за такси? Дали са ме търсили по важни въпроси, докато ме нямаше?

Сега единственият въпрос в главите им беше: Ще успея ли да го преживея? Ще оцелее ли някой от нас или всички ще загинем?

Самолетът вече бързо губеше височина, насочил нос надолу през водната стихия към невидимата земя.

Пороищата се сипеха по люковете и удряха като бомби по корпуса. Навън непрекъснато проблясваха мълнии и при всяко стряскащо озарение пътниците възкликваха и се вкопчваха един в друг. Няколко деца, сред които и Кели, хлипаха на глас, а някъде в края на кабината непрекъснато плачеше бебе, докато майка му напразно се мъчеше да го успокои.

Изведнъж Гейл бе обхваната от прилив на гадене, предизвикано от рязкото спускане на самолета и подсилено от давещия я страх, но стисна зъби. Няма да се поддам сега, си каза тя яростно. Трябва да съсредоточа всичките си усилия, за да преодолея следващите няколко минути, камо ли да се мъча да оцелея. Така или иначе всичко скоро ще свърши.

От седалката си в дъното на кабината Гейл чуваше хлипанията и хълцанията на ужасени хора, изправени изведнъж пред нелеката истина за собствената им крехка смъртност. Човек можеше почти да подуши страха от смъртта, който се носеше навсякъде из кабината като тежко зловоние. Това беше кошмар, не е възможно да стане в действителност. Почти бяха стигнали у дома, как може да се случи, когато са почти у дома? Къде беше логиката?

Гейл вдигна поглед и очите й срещнаха тези на Лесли Шугър, стюардесата. Лицето на младата жена бе мрачно, но тя не издаваше нито звук. Храбра е тази Лесли, помисли си Гейл. Отказвам да бъда по-малко храбра от нея. Тя се приготви за удара. Когато самолетът се удари в земята, сякаш настъпи краят на света.

— Хайде, хайде! — молеше се Бърни. Колата все още издаваше предсмъртни стонове, а пътят под износените гуми беше потънал във вода и много хлъзгав. Това не беше хубаво, никак не беше хубаво.

Тойотата на Бърни стъпи на моста над придошлата река. Сега античната машина сякаш достигна пълни обороти, но се движеше бавно, а шумът от двигателя бе почти оглушителен. Трябваха му няколко дълги секунди, преди да разбере, че шумът, който се извисяваше все повече като приближаващ гръм, не идва от трогателните стари четири цилиндъра на Тойотата, а отвън. В ушите на Бърни това беше мощен, свиреп и кръвожаден рев като на онзи лъв в зоопарка, където заведе преди време Джон.

Някъде отпред, съвсем наблизо нещо много голямо беше препречило пътя на Бърни и заплашваше живота му. В паниката си той удари силно спирачките. Колата се понесе бясно по хлъзгавия мокър път, готова всеки миг да изхвърчи от моста. Бърни стискаше здраво волана, бореше се да обуздае уплашената кола и с всички сили се мъчеше да остане на пътя.

Изведнъж в ушите му избухна най-ужасяващият звук, който някога бе чувал, толкова мощен, че можеше да разклати планини и да раздруса континенти, звук на разцепващ се и раздиращ се метал, предизвикан от сблъсъка на стотици тонове машинария със земята. В същия миг някакво чудовище — грамадно и с неясни очертания — се надигна пред предното стъкло на Бърни, само на сантиметри разстояние. Явно настъпваше краят, какво друго? Той щеше да умре.

Бърни ЛаПланте стисна очи, а Тойотата най-сетне спря. Сърцето му бумтеше така силно, че заплашваше да изскочи през ризата, а ръцете му на волана бяха влажни от пот. Той беше убеден, че е на път да срещне своя Създател, на когото ще трябва да даде задоволителни обяснения за всички простъпки в пропиляното му съществуване.

Но нищо не се случи. Нямаше сблъсък, нямаше смърт, нито Създател. Колата бе спряла.

Майната му. Жив съм, каза си Бърни с искрено изумление. Какво, по дяволите, става?

През предното стъкло виждаше нещо огромно, което се издигаше право пред него, но не знаеше какво е, защото дъждът замъгляваше очертанията му. Опита се, но не можа да разбере. Бърни изпъшка и слезе от колата, за да види по-добре.

Очите му се ококориха от учудване. Колата бе заковала на около половин метър от нещото; ако спирачките бяха отказали като чистачките и фара, щеше да се фрасне право в него и да иде на кино. Нещото беше опашната част на Боинг 727 на авиокомпания „Мидуестърн“, която се извисяваше в небето поне на седем метра височина.

Самолетът се беше ударил в моста, бе го разцепил и забил нос в реката отдолу. Сега предната му част лежеше в реката, а опашката се беше заклещила в парапетите на моста. Може би „лежеше“ не е най-точната дума — корпусът беше силно наклонен под ъгъл от 45 градуса спрямо реката и моста, така че едната страна на самолета беше ниско, почти във водата, а другата се извисяваше в небето. Беше само на около 10 метра от брега на реката.

Ама че щуротия. Да се блъсне в самолет, разбил се в обществен мост, беше последното нещо, което Бърни бе очаквал от вечерта. Той постоя малко, загледан в останките, без да знае какво да предприеме. Нощта бе странно тиха. Дали всички в самолета бяха мъртви?

— Ей, помощ! Помощ!

Внезапният вик идваше отдолу, откъм носа на самолета. Бърни отиде до перилата и се наведе надолу, но не видя никого. Нищо не помръдваше.

— Моля ви, помогнете! Заклещени сме! Ей? Има ли някой? Моля ви! — завика отново гласът умолително.

Бърни се разкърши притеснено в мокрия си шлифер. Да помага на непознати не беше по неговата част, а да се занимава с паднал Боинг 727, вероятно пълен с пътници, не влизаше в представите му за приятно прекарана вечер, но все пак той с неохота и известна изненада чу собствения си глас:

— Какъв е проблемът, приятел?

Проблемът беше следният: полет 104 беше заклещен в съвсем буквалния смисъл на думата. Боингът имаше шест изхода. Пробивайки моста, корпусът му се беше извъртял като тирбушон и така се бе оплел с арматурата на моста, че двата задни изхода на опашката бяха блокирани. Крилете се бяха откъснали при сблъсъка със земята и на тяхно място стърчаха масивни издатъци от нагърчен метал, които блокираха двата изхода при крилете. Четири изхода от възможните шест бяха напълно вън от строя.

Това оставяше само двата предни изхода, близо до носа на самолета. Заради ъгъла, под който се беше заклещил самолетът, един от тях се намираше високо във въздуха, твърде далеч от земята, или по-скоро от реката, за да бъде безопасен изход, особено за по-възрастните и децата. Спасителният улей не беше достатъчно дълъг, за да стигне от самолета до реката.

Тогава оставаше само един изход — левият преден отвор, който на практика беше в реката. Но с вратата му също имаше трудности. Не можеше да се отвори повече от 15 сантиметра — тинята по речното дъно, разпенена от дъждовната буря, не позволяваше да се отвори по-широко, за да минат пътниците и екипажът.

Умолителният глас имаше право. Хората вътре бяха заклещени.