Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Accidental hero, 1993 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Кристин Балчева, 1993 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5 (× 3 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, корекция и форматиране
- ventcis (2016)
Издание:
Лионор Флайшър. Герой по неволя
Английска. Първо издание
Превод от английски: Кристин Балчева, 1993
Редактор: Галина Томова-Станкева
Коректор: Анета Колева
Технически редактор: Михаил Чанков
ISBN: 954-8029-11-1
ИК ЕКВУС АРТ, София, 1993
Роман от Лионор Флайшър, по сценария на едноименния филм от Дейвид Уеб Пипълс и по разказа на Лаура Зискин, Алвин Сарджънт и Дейвид Уеб Пипълс
Accidental hero by Leonor Fleischer
Penguin Film and TV tie-in Edition first published 1993
© Columbia Pictures, inc., 1992 © Еквус Арт, София, 1993
Всички права са запазени
История
- — Добавяне
Глава първа
Във въртележката на Живота Бърни ЛаПланте така и не бе успял да сложи ръка върху пръстена на богатството. Понякога, докато събитията го носеха в своя главозамайващ вихър, той го зърваше — блясъкът на златото, изпълнен с обещания, примамлив, ала за него явно недостижим. Въпреки ме често протягаше ръка да хване изплъзващия се метал и да го отнесе със себе си, Животът винаги бе отказвал на Бърни тази най-скъпа своя награда. Несръчните му опити някак все се проваляха.
Помислете за малко за пръстена на богатството, този познат символ на благополучие и успех според критериите на света. За някои, шепа благословени от Бога късметлии, пръстенът магически се откъсва от своя притежател и се спуска в скута им като домашно куче с размахана от радост опашка. Бърни не беше от тях. Други получаваха цяла колекция от такива пръстени благодарение на своя талант или блестящ ум. Бърни не беше и от тях. А за повечето от останалите мъже и жени, които накрая успяват да го уловят, след като цял живот, година след година, са се бъхтили за него, пръстенът на богатството в Живота идва като награда за обикновения им неуморен и честен труд.
Бърни ЛаПланте определено не беше от тези.
Бърни нямаше късмет, нямаше талант, нямаше блестящ ум, а упоритият труд не беше в стила му. Неговият стил бяха ударите — бързите пари, дребните мошеничества, някоя и друга измама, лесната кражба и търговията с крадени вещи от време на време. Каквото изпадне; Бърни не беше придирчив. Нищо трудоемко, разбира се, нищо, което да изисква сериозно обмисляне и мускули или, не дай Боже, насилие. Бърни просто подушваше доларите или поне така си мислеше. Напук обаче събитията винаги доказваха, че в живота си на дребен престъпник късметът му работеше точно толкова, колкото и в дългия низ от безперспективни и лентяйски служби, които бе заемал през годините. Никога не бе спечелил истински пари, но затова пък често го спипваха.
Ей, да не останете с погрешни впечатления. Бърни ЛаПланте не беше лош човек, не и наистина лош. Просто се отклоняваше от правия път твърде често и редовно стигаше до задънени улици. Беше се изгубил. Движението по оживената магистрала на Живота беше станало твърде сложно за Бърни, защото някъде по пътя бе затрил картата за някога мечтаното местоназначение.
По ирония на съдбата Бърни ЛаПланте полагаше повече усилия да остане нечестен, отколкото повечето хора — да бъдат почтени. Непрестанните усилия да мами буквално го съсипваха. Хилавите му рамене грохваха под тежестта на жалкото му съществуване и той се чувстваше изтощен през цялото време.
Когато Животът предоставя пръстена на богатството, той изисква едно-единствено, еднакво за всички нещо, независимо дали си богат, късметлия или трудолюбив. Трябва да се изправиш в цял ръст и да погледнеш Живота в очите, преди да получиш наградата. А Бърни ЛаПланте не бе поглеждал нито Живота, нито когото и да било друг в очите още откакто ходеше на детска градина преди трийсет и пет години и когато сведе глава пред свирепия поглед на учителката, която настояваше да узнае дали той е откраднал червения пастел (беше го откраднал; пастелът прогаряше джоба му през цялото време, докато тя кастреше петгодишния Бърни ЛаПланте пред целия подхилкващ се клас).
Така че тръгнете ли да търсите герой, трябва да сте луди, ако ви хрумне да хванете Бърни ЛаПланте за тази работа. Той би бил последният, най-малко подходящ човек, когото бихте избрали. Дребното му хилаво тяло, мъничките му лъскави и шарещи очички, разположени от двете страни на смехотворен нос, небрежната му прическа, опърпаните му дрехи, тътрещите се крака, които не се свъртаха на едно място, бързите движения на нервните му ръце, непрекъснатите погледи през рамо, за да провери дали не го дебне някоя нова заплаха — всичко това създаваше впечатление за едно недоразумение на природата, на чието чело сякаш бе дамгосана думата „неудачник“. Това едва ли е героичният тип, ще решите вие, а самият Бърни пръв би се съгласил с вас.
Но тъкмо това прави Живота прекрасен — вечните му изненади. Точно когато смятате, че играта ви е в кърпа вързана, животът променя базите, грабва бейзболната топка и нанася силен удар, който ви изхвърля от игрището, и тогава късметът може да се усмихне на всекиго. Колкото и да изглежда невероятно, може да се усмихне и на Бърни ЛаПланте.
Тъкмо в настоящия момент обаче Бърни не беше дори на скамейката, за да чака своя ред за удар в играта на Живота. Той се намираше в сградата на Съдебната палата, в зала номер 17, пред втори съдийски състав като подсъдим за това, че бе провалил една сделка, която иначе трябваше да протече гладко — продажбата на няколко кашона с десеткилограмови кутии откраднат латекс. Не друго, а боя, за бога! Съдът би трябвало да го пусне, защото какво значение, по дяволите, имаха няколко скапани кутии с „Бързосъхнеща фасадна“ във върховната логика на нещата? Просто капка в морето. Но ето че сега съдът заседаваше и разглеждаше обвиненията срещу лицето Бърнард ЛаПланте за съдействие в продажба на крадени стоки, съучастие в кражба и един-два други неприятни параграфа, което го караше не на шега да се разтревожи.
Бърни беше арестуван на няколко пъти, но за щастие нямаше предишни присъди, пък и не беше се явявал точно пред този съдия. Само че върху везните на правосъдието натежаваха други факти в негова вреда.
Тази акция с боите му намирисваше още от самото начало. Ако в момента имаше някаква друга работа, а не това тъпо, обричащо го на пълна мизерия, чистене на килими за пет мизерни долара на час, Бърни дори не би се захванал с боята. Твърде рисковано беше. Ако не се беше сдушил с онзи кретен, който не се яви навреме и остави Бърни ЛаПланте сам да свърши цялата работа, можеше дори да не го хванат. Ако бе складирал крадената стока другаде, а не на две крачки от 14 полицейски участък. Или може би, ако имаше истинска адвокатка с няколко спечелени дела зад гърба си, вместо тази безплатно назначена от съда девойка с още неизсъхнало мастило по дипломата… ако, ако, ако. Би могло, щеше, трябваше — това бяха основни, важни и често употребявани думи в речника на ЛаПланте.
Той се огледа в мъчително познатата съдебна зала: традиционната светлокафява боя с контрастиращата тъмнокафява ламперия, високите, приглушаващи шума тавани, ярките флуоресцентни лампи, покрития с теракота под, който никога не изглеждаше особено чист, стола с цвят на махагон, заеман от съдията Хиъруорд Ф. Гойнс, който гледаше навъсено в черната си найлонова тога, обграден от свитите знамена на Съединените щати и на щата Илинойс, а на стената зад главата му като ореол светеше голямата бронзова плоча с емблемата на областта Кук. Бърни не беше тук за пръв път, а сега от душа и сърце желаеше да е някъде другаде.
Съдебните заседатели вече влизаха в залата, водени от съдия-изпълнителя. Бяха се съвещавали по-малко от половин час — лош знак. Дори Бърни трябваше да признае, че показанията на патрулиращия полицай, спипал Бърни, когато разтоварваше камиона, бяха твърде уличаващи. Заловен по време на пренасяне на крадени стоки. Някакви си две-три кутии с боя, за бога! Хайде стига бе! Той почувства прилив на оптимизъм: никога няма да го признаят за виновен. Пак ще се отърве, Бърни винаги се бе измъквал.
— Господин старши съдебен заседател, взехте ли решение? — попита съдията Гойнс.
Един висок, оплешивяващ мъж с дебели стъкла на очилата и стегната вратовръзка се изправи.
— Да, Ваша милост. Намираме обвиняемия за виновен по всички обвинения.
Виновен! Какво беше това, по дяволите! Да не искат да го разпънат на кръст? Някакви си мънички кутии с боя, може ли човек да се осъди за такова нещо? Кой отива в затвора заради боя? Освен това нали не беше признал вината си? Какво й ставаше на тази правораздавателна система!
С гримаса на ужас Бърни се обърна към защитничката си Дона О’Дей — сериозна млада жена с чувствителна уста и големи тъмни състрадателни очи, която само преди три месеца бе навършила двадесет и четири години. Засега Бърни ЛаПланте беше единственият й клиент и това беше първият й случай. Мъчително бе да го загуби, макар че не можеше да призове нито един свидетел за защитата, освен самия Бърни, а дори и Дона не беше чак толкова неопитна, че да сложи Бърни ЛаПланте на свидетелското място.
— Ваша милост, може ли да говоря с Вас? — попита тя.
Съдията кимна и Дона се приближи към банката, където я последва и прокурорът. Бърни гледаше кисело, разкъсван между гняв и отчаяние, докато двамата юристи тихо разговаряха със съдията, без да се чуват думите им. Изведнъж нещо привлече погледа му и той впери мъничките си очички.
Дона О’Дей беше оставила отворено куфарчето си върху масата и Бърни видя портфейла й, кацнал върху документите като лесна примамка. Той погледна към съдийската скамейка. Дона беше потънала в разговора, а капакът на отвореното куфарче скриваше Бърни от полезрението й. Единствените, които можеха да го видят, бяха зрителите по пейките зад него. Бърни се обърна небрежно назад и огледа наоколо. Нямаше зрители, съдебната зала бе празна. Дори бездомните бяха сметнали за безинтересен случая на Бърни ЛаПланте и кутиите с латекс.
Бърни бързо измъкна портфейла от куфарчето и го бутна в скута си. С едно око към адвокатите и съдията той прелисти банкнотите в портфейла. Трябваше да внимава, да не бъде много алчен. Той беше единственият очевиден заподозрян и кражбата не биваше да бъде твърде явна. Можеше да присвои част от парите, но не всичките. Той успя тайничко да извади две двадесетачки и една-две банкноти от по десет долара, пъхна ги в джоба си и мушна портфейла обратно в куфарчето, точно когато Дона се върна при масата на защитата.
— Какво става? — попита той ядосано. — Виновен! Какво значи това?
— Удължих гаранцията — каза младата му адвокатка.
— Гаранция, боже господи! — гласът на Бърни се повиши и трепна от възмущение. — Та аз съм невинен!
И точно в този момент Бърни ЛаПланте наистина вярваше, че е невинен. Такава е еластичността на човешкия дух.
От съдийската скамейка се разнесе ударът на чукчето.
— Господин ЛаПланте — каза строго съдията Гойнс, — убедиха ме, с оглед на вашата настояща работа и липсата на предишни присъди, да продължа гаранцията ви при същите условия, както досега, като изпълнението на присъдата се отлага с шест дни. Междувременно ще се срещна с инспектора по надзора, който ще ми даде препоръки по отношение на размера на присъдата.
Съдията се надвеси напред и погледна навъсено към Бърни, който както обикновено избягна изпитателния му поглед и впери очи в друга посока.
— Моля ви настоятелно — продължи съдията тържествено — да използвате тези шест дни, за да приведете в порядък личните си работи, преди да влезете да изтърпите наказанието.
Бърни трепна. Да влезе в затвора. Тези думи отвращаваха слуха му. Чукчето на съдията Гойнс отново прокънтя, с което бе закрито съдебното заседание. Приглушеният удар на дървото, заедно с думите на съдията, отекна в съзнанието на Бърни ЛаПланте като огромна тежка порта, която се затръшва право пред лицето му.
— „Преди да влезете да изтърпите наказание“! Какво значи това? — настояваше да узнае Бърни, докато той и младата му адвокатка вървяха по коридора от съдебната зала към изхода.
— Означава затвор, господин ЛаПланте — обясни Дона О’Дей, приемайки думите му буквално.
Бърни нетърпеливо махна с ръка. Той изгледа накриво защитничката си. Облечена за пред съда в строг делови костюм с мъжка кройка, Дона приличаше на момиченце, навлякло дрехите на майка си.
— Не, знам какво значи. Но не съм от тия по затворите, аз съм работник. — Той се намръщи и задъвка долната си устна. — Неприятно ми е да го кажа, госпожице О’Дей, но вие не си вършите работата, както трябва. Вашата работа е да ме измъкнете. Последния път моят адвокат успя да отхвърли обвиненията.
— Мисля, че тъкмо затова районният прокурор е толкова упорит този път — отбеляза Дона.
Но Бърни не беше в настроение да се вслуша в гласа на разума.
— Какво ще кажете да обжалваме? Какво ще кажете да…
Извитите вежди на Дона О’Дей се повдигнаха от изненада.
— Да обжалваме ли? Нямаме основания за това.
Тя отвори куфарчето си, от което по гръбнака на Бърни пролазиха тръпки на страх, но извади само една папка, а не портфейла. Той си пое дъх. Явно не беше забелязала, че нещо липсва.
Бърни твърдоглаво издаде напред долната си устна.
— Е да, но вие трябва да намерите някакви проклети основания. Извинете ме за грубия език.
Адвокатката, борейки се с куфарчето, успя да отвори папката.
— Сега трябва да съсредоточим силите си върху доклада на инспектора по надзора — каза му тя.
Очите на Бърни се присвиха, докато премисляше.
— Искате да кажете, че ако даде добър доклад, ще ме освободят? — попита той тихо.
Дона сведе тъмните си очи и сви рамене.
— Според мен не можем да очакваме условна присъда — призна тя и продължи да се рови из документите. — Все още имате работата си, нали?
В интерес на истината Бърни се държеше на тази работа на косъм от уволнението.
— Да, обадих се, че съм болен — промълви той навъсено. — Мислят, че съм хванал грип.
— Имате и син от бившата си съпруга? Джоузъф?
Бърни изглеждаше стреснат. Този въпрос не беше очаквал.
— Да, имам син. Какво за него? Джои…
— Предполагам, вземате дейно участие в неговото възпитание? — попита адвокатката.
Дейно участие? Господи! В дребната душица на Бърни нахлу справедливото възмущение и гласът му се извиси до писък.
— Тя наложи запор на проклетата ми заплата! Защо според вас съм със служебно назначен адвокат, вместо… ъ-ъ… да наема по-обигран юрист?
Ах, тази негова уста. За малко да каже „вместо истински адвокат.“
— Разбирам — каза Дона с обида в гласа. — Често ли виждате сина си?
— О, много често — излъга Бърни и почти повярва на лъжата си.
— Искам да кажа, напоследък.
Напоследък ли? Какво напоследък? Бърни ЛаПланте набърчи вежди в размисъл, накрая успя да отговори.
— Момчето ли? Ами, не знам. Мисля, че на рождения му ден. Чакай, кога беше това? През май?
Дона О’Дей изглеждаше изумена.
— Сега е ноември, господин ЛаПланте. Това са шест месеца!
— Ами да. Кажи-речи — сви рамене Бърни.
Младата адвокатка стисна силно устни. Самата тя произлизаше от голямо, сплотено ирландско семейство, в което всички зорко се контролираха един друг.
— Смятам, че трябва да посетите сина си и да се опитате да накарате работодателя си да напише бележка как си изпълнявате задълженията — посъветва го тя.
— Тя не иска да го виждам — отвърна Бърни с тих глас. Беше му неудобно да го каже. — Смята, че му влияя лошо.
Мнението на бившата му жена за него го караше да се чувства неловко, когато се сетеше за това, поради което той избягваше да мисли на тази тема.
— Трябва да създадете впечатление — продължи Дона — на почтен гражданин с чувство за отговорност пред своето семейство, който случайно е кривнал от правия път.
— Правилно — съгласи се Бърни, но го загриза съмнение. Дали ще може наистина да го направи? И дали някой би му повярвал? За първи път надвисналата заплаха от затвора проникна дълбоко в съзнанието му и той усети как трепери от ужас. Капки пот избиха по челото му.
Сега бе ред на Дона О’Дей да се почувства неловко.
— Ъ-ъ… — започна тя нерешително. — Господин ЛаПланте, знам, че имате финансови затруднения… но се чудя дали… искам да кажа… парите, които ви заех миналата седмица. Дали можете да ми ги върнете?
Бърни беше толкова разсеян от внезапното „влизане за изтърпяване на наказание“, че всъщност призна на своя кредитор, че носи пари у себе си — нещо, което никога не би сторил, ако беше на себе си.
— Една част — каза той като измъкна от джоба си десетачките и двадесетачките, които бе задигнал от портфейла на Дона О’Дей. — Ето ги. Ще намеря останалите в най-скоро време. — И той ги пъхна в ръката й.
Дона беше изненадана, дори трогната. Не беше очаквала от Бърни ЛаПланте друго, освен извинения. А сега чувствителното й, неопитно сърце на добър човек започна да се размеква към това покъртително подобие на клиент и на мъж.
— Знам, че положението ви е много трудно, господин ЛаПланте. Не искам да взема последните ви пари…
Идвайки на себе си, Бърни се протегна и сграбчи една двадесетдоларова банкнота.
— Така е. По-добре да имам някакви, ако ще извеждам хлапето. — Жадните му пръсти се поколебаха за малко над парите, после отново се спуснаха и стиснаха още една банкнота. Как да устои?
— Освен това… ъ-ъ… господин ЛаПланте — добави Дона, като се мъчеше да го каже възможно най-деликатно, — дали не бихте могли… да облечете нещо… по-свежо… когато се видите с инспектора по надзора? — Тя изгледа критично омачкания стар шлифер на Бърни, овехтялото му сако от изкуствена вълна, захабеното му поло и развлечени панталони. Единствено обувките му изглеждаха нови. А и бяха добре лъснати.
— Освен това… бихте ли… се избръснали?
Бърни се стресна. Да се избръсне? Прокара пръсти през обраслата си с четина брадичка. Не помнеше кога за последен път се бръсна. Вчера? Или онзи ден?
— Да, разбира се — промърмори той. — Ще се обръсна, защо не? Както кажете. Вие нареждате.