Лионор Флайшър
Герой по неволя (5)

Глава пета

Колкото и равнодушна да изглеждаше на пръв поглед, вътрешно Гейл Гейли се вълнуваше като дете на цирк. Да бъдеш номиниран от Американската асоциация за радио и телевизия за Сребърния микрофон, наградата на професионалната организация за журналистически разследвания в ефира, беше голяма чест и огромно професионално признание. „За заслуги в търсене на истината“ — както пишеше на гравирания надпис. Ако го спечелеше, Гейл наистина щеше да покрие Новините на Канал 4 със слава, както се беше изразил Чарлс Уолас.

Гейл бе благословена с късмета да има сензационна професия, за която се трудеше упорито, но знаеше, че освен упоритата работа и късмета, тя просто беше добра. Виждаше, че е добра всяка вечер, докато се гледаше в новините. Усещаше го с мозъка на костите си, когато тръгваше по следите на някоя сензация, и пълните торби с писма на нейни зрители почитатели потвърждаваха това. Знаеше, че Дийкинс също я смята за добра, макар че се скъпеше на похвали. А чекът за седмичната заплата на Гейл беше достатъчно тлъст, за да потвърди доверието на шефа на новините в нея.

И все пак нищо не топлеше така, както официалното признание на нейните колеги. Това бе същността на Сребърния микрофон — номинирането на Гейл Гейли означаваше вот на доверие в нейните способности, гласуван от други мъже и жени репортери. Дори да не спечелеше, самата номинация беше висока похвала.

На път за Ню Йорк в реактивния самолет Гейл си казваше, че не е възможно да спечели, че няма шанс, че може би догодина… Но тайничко мислеше, че всъщност може и да има шанс, при това доста добър. Мечтаеше да застане горе на онзи подиум със Сребърния микрофон в ръце — вещественото потвърждение на нейните качества и постижения в професията, присъдено й от колегите. И ако все пак спечелеше, тя щеше да е на ниво. Беше си подготвила няколко красноречиви слова. За всеки случай. Кой знае, мечтата й можеше и да се изпълни.

И ето че сега тази мечта наистина се осъществяваше. Гейл беше седяла нервно по време на изискания банкет в балната зала на хотел „Каталония“. Седеше под ослепителната бяла светлина, струяща от хилядите кристални свещи на величествения полилей. Седеше облечена в бутиков вечерен костюм, който й струваше хиляда долара, заобиколена от усмихнати лица, и се мъчеше да хапва колкото може по-малко от своето „Пиле по киевски“ заради тръпките, които се блъскаха из стомаха й като изгладнели соколи. Беше седяла, както й се стори, цели часове, докато връчваха наградите в другите категории, като репортажи на военни конфликти, операторска работа, серийни репортажи.

Сребърният микрофон за най-добър единичен репортаж се връчваше последен за вечерта; обикновено за тази награда се водеха най-ожесточените спорове в журито, надпреварата беше най-яростна и професионализмът — на най-голяма висота. Гейл изслуша номинациите, сред които бе и нейното име, прочетени от Едгар Меленкамп — тазвечершния водещ, един от най-известните телевизионни ветерани в бизнеса. Тази година Гейл се състезаваше с няколко вдъхващи респект конкуренти, защото деветдесетте години са десетилетие, в което корупцията стига връхната си точка. Добри материали се намираха навсякъде, под всеки камък при политиците и банкерите.

След обявяването на номинациите последваха видеозаписи за всеки номиниран репортер — клипове от сензационните репортажи, заради които бяха избрани за Сребърния микрофон. Материалът на Гейл третираше проблема за един местен фонд за рушвети, създаден от и в служба на неколцина градски законодатели с разтеглив морал. Парите, изсмукани от благотворителни дарения и събирани долар по долар за изхранване на бездомните, се прахосваха за ваканции на Карибските острови и вили в Аспън и Вейл.

Разкритията на Гейл удряха право в целта. Тя назоваваше имена и цитираше суми, откраднати от нуждаещите се. Проследяваше анулираните чекове и пътя на парите от дарителите до истинските консуматори. Трябваше доста да се порови, за да измъкне фактите наяве; на всяка крачка Гейл бе срещала съпротивата на корумпирани борсови посредници, които не можеха за позволят историята да се разгласи. Бяха я заплашвали, че ще загуби работата си, дори с физическа разправа, но това не я възпря. Когато някои от тайните й информатори млъкнаха, уплашени от заплахите, тя успя да убеди други да проговорят. Телевизионната компания, която беше получила подобни закани за отнемане на лицензионните й права, я подкрепяше през цялото време, благодарение на Джеймс Дийкинс и Чарлс Уолас, които й имаха пълно доверие.

Новините на Канал 4 пуснаха сензационните разкрития на Гейл Гейли в специално предаване и отзвукът обхвана не само въпросното градче, но и целия щат. Хората изразиха своя гневен протест, но още по-гневно реагираха законодателите, които бяха хванати да бъркат в кацата с мед. Колкото и да се опитваха да злепоставят Гейл обаче, нейните източници и телевизионната й компания, виновните политици не можеха да опровергаят дори една дума от репортажа на Гейл, защото всичко беше истина.

Благодарение на документираното разкритие на Гейл, големи суми пари бяха върнати на бездомните мъже, жени, деца и изразходвани за закупуването на храни, одеяла, топли дрехи и за осигуряване на временен подслон за останалите без приют.

Като гледаше сега касетата с разкритията, Гейл почувства прилив на самоувереност. Репортажът й беше добър и силен, и наистина беше променил живота на много хора. Не беше ли точно това целта на добрата журналистика? Да преодолее обществената апатия, да промени нещата? Въпреки че всички видеоклипове на другите номинирани бяха стойностни, нейният изпъкваше с върховен драматизъм. Отличаваше се с някаква трескава дързост. За пръв път Гейл позволи на мечтата си да спечели Сребърния микрофон да завладее въображението й.

После, сякаш наистина беше сън, Едгар Меленкамп прочете името й на публиката.

— Наградата печели Гейл Гейли, от Новините на Канал 4, окръг Кук, щата Илинойс, за разкритията й за кражби от високопоставени личности.

Като в мъгла Гейл чу бурните ръкопляскания, видя усмивките, с които я поздравяваха седящите на нейната маса, приятелски подадените й ръце. Други ръце я потупваха по рамото. Тя се изправи, приглади полата на вечерния си костюм от копринен брокат и пъргаво се отправи към подиума, където водещият я очакваше да й връчи така желания Сребърен микрофон.

Протягайки леко треперещите си ръце, Гейл пое наградата — малко сребърно копие на истински микрофон — и здраво я стисна. Тя си пое дълбоко дъх и се обърна към публиката, където разпозна няколко души, които познаваше професионално, и други, с които не се познаваше, но за чиято работа бяха създадени легенди. Изведнъж почувства, че принадлежи тук, беше една от тях и те току-що й го бяха показали с тази награда. Тя беше журналистка, истински репортер следовател.

Гейл беше свикнала да стои пред микрофони и камери, така си изкарваше прехраната. Но тези микрофони и тези камери бяха някак по-различни и тя внезапно се почувства срамежлива и беззащитна. После погледна Сребърния микрофон, който държеше в ръце, и усети как през тялото й преминава тръпка на гордост. Гейл позна радостното удовлетворение от лобре свършената работа и овациите на хора, чието мнение не е без значение. Това й вдъхна увереност да говори.

— Много ви благодаря — Гейл вдигна Сребърния микрофон. — Благодарна съм за това. Тъй като всички тук сте мои колеги, знаете какъв екип е необходим, за да се появи един репортаж на екрана. Не е нужно да ви обяснявам какъв принос имат операторът, монтажистът, редакторът, директорът на Новини и много други, за да получа тази награда.

После тя положи наградата на подиума, зарови в портмонето си, извади нещо и го вдигна високо, за да го видят зрителите. Това беше лук, най-обикновен градински лук.

— Това е лук — каза усмихната тя. — Метафора на новинарския репортаж. Само преди няколко часа стоях на една тераса, шестдесет етажа над улицата, и интервюирах човек, който впоследствие скочи долу и умря. Човек с четиридесет милиона в банката, с щастлив брак и в добро здраве. Страхотен сюжет!

С дългите си лакирани в червено нокти Гейл обели външните люспи на лука и ги остави встрани.

— Но трябва да има и още, нали? Все пак сме професионалисти? Някаква извънбрачна историйка може би? Още един добър сюжет! — като държеше лука високо, за да го виждат, тя обели още един слой. Помещението се огласи от тих изблик на одобрителен смях.

— Може би човекът е бил обвинен в тормоз на дете. Фантастичен сюжет! — още един слой от лука беше свлечен. — После се оказва, че обвинението било фалшиво. Прекрасно! Още един сюжет.

Публиката седеше смълчана, приковала цялото си внимание в говорещата, докато под дългите пръсти на Гейл лукът все повече и повече се смаляваше и под всеки нов слой се разкриваше… още един слой.

Публиката напълно притихна, не се чуваше потракване на сребърните прибори, нито звън на чаши за кафе или вино. Ласкаеха Гейл с пълното си внимание, погълнати от нейната метафора.

— Може би предполагаемата любовница е лъгала и му е играела номера. Сензационен сюжет! — лукът беше вече съвсем малък, оголен почти до сърцевината. — Продължаваме да ровим, да разследваме. Изкарваме наяве целия му живот, семейството му. Защо? Защото сме професионалисти! Защото… — Гейл направи драматична пауза, вперила тъмнокафявите си очи право в унесената публика, също както от екрана — ние търсим истината!

Тя спря да говори, вдигна ръката си и я погледна; натам гледаха и всички останали хора в залата. Сега между пръстите й не бе останало почти нищо, само малка безформена маса. Гейл я стисна и я пусна на земята. После се обърна отново към колегите си, но гласът й беше различен, по-плътен и разтреперан от чувство. Усмивката бе изчезнала от красивото й лице, заменена от сериозно изражение.

— Но какво ще стане, ако след цялото ни ровене и цялото ни мъчително разследване, какво ще стане, ако се окаже, че не е имало никаква истина? Просто сюжети! Един сюжет след друг, един пласт след друг, докато не остане нищо. И ако това е така, длъжни ли сме да спрем някъде? Или просто продължаваме да ровим и да ровим, да белим и да белим, докато не обелим всичко, докато не унищожим напълно онова, което сме захванали да разследваме?

Гласът на Гейл се сниши още, но колкото и да бе тих, по микрофона все пак се чуваше съвсем ясно.

— Обзалагам се, че всички вие като мен копнеете за поне един сюжет, който да не е свързан с оголването на слой след слой човешки слабости. А сюжет, който на всеки нов етап в разследването разкрива нещо още по-красиво и благородно, нещо дори… вдъхновяващо.

Тя млъкна, защото нямаше какво повече да каже. Избухна буря от силни и продължителни ръкопляскалия. Мнозина от публиката дори станаха на крака. Гейл Гейли стоеше и слушаше как я поздравяват, а когато аплодисментите утихнаха, каза просто:

— Благодаря ви, колеги. Благодаря ви за доверието към мен. Благодаря за Сребърния микрофон — и напусна подиума.

Но не се върна на масата. Вместо това, замаяна от щастие и нежелаеща да го споделя с никого, Гейл си взе палтото от гардероба, слезе с асансьора до улицата и мина по шестте дълги улици от „Каталония“ в западната част на Манхатън до своя хотел на „Лексингтън Авеню“. Беше много ветровито, особено докато се приближаваше към реката, където ветровете ставаха по-остри и студени, но Гейл не обърна внимание. Връщаше се в хотела, за да се преоблече и да опакова багажа си.

Дори в онзи миг, когато на глас изрази желанието си да се захване с някой вдъхновяващ сюжет, Гейл Гейли разбираше, че няма да прекара нощта в Ню Йорк. Тя щеше незабавно да се прибере у дома, за да се разрови в мръсните подробности за продължението на материала за Джефри Бродман, точно както Джеймс Дийкинс се беше обзаложил. Гейл бе хваната в капана на работоманията, същият капан, който й бе отнел стабилната четиригодишна връзка с един свестен мъж, който я обичаше, но който започна да чувства, че идва на втори план след работата й.

Тя бе в крайна сметка професионален репортер, журналист следовател, а сюжетът, за който се молеше, сюжетът, който би разкрил по-красивите и благородни страни на човешкия дух, може би дори не съществуваше. Засега поне Гейл ще трябва да се примири с онова, което й се предлага.

Като стана дума за по-благородните страни на човешкия дух, Бърни ЛаПланте отчаяно се нуждаеше незабавно да намери отнякъде няколко долара. Скромната сума, която Еспиноза и Варгас му бяха платили за кредитните карти, едва беше покрила няколко питиета и лоясало ядене в „Шадоу Лаундж“, а работещият човек си има своите разходи, нали така.

Тъй като на хоризонта не се виждаше далавера, а перспективата за затвора се приближаваше с всеки час, Бърни реши да продаде вещите си. Ако не го стореше, след като го приберяха зад решетките те и без това щяха да изчезнат, да се изпарят като капка вода в горещия тиган на Чик. Дори и петгодишно хлапе можеше с лекота да се справи с долнопробната ключалка на входната врата на апартамента му.

Но когато се стигна до това да направи опис на имуществото си, Бърни се оказа почти без нищо ценно. Живееше в три малки тесни стаи и ако изобщо имаше някакви прилични мебели, те щяха да са още по-малки и по-тесни. Притежаваше матрак и пружина, фотьойл с хлътнало седалище и нещо, което някога сигурно е приличало на канапе, но беше преминало през трудни времена още преди Бърни ЛаПланте да го намери на улицата и да го довлече горе в апартамента си. Очуканото старо бюро беше тук, когато Бърни се нанесе, и щеше да остане, когато Бърни се изнесеше. Кой би си дал труда да го вземе?

На пода имаше мъхнат мокет, но той беше на повече от двадесет години и беше невъобразимо износен. Пердетата на прозорците бяха скъсани и в транспарантите зееха големи дупки, но тъй като прозорците гледаха само към тухлена стена, Бърни така и не си направи труда да ги оправи. Толкова за апартамента и обзавеждането му. Неособено подходящ материал за страниците на „Вътрешен дизайн“.

Що се отнася до дрехите в гардероба му, всички взети заедно, струваха по-малко от мокасините с пискюли, с които Бърни толкова се гордееше. Останалата част от апартамента беше задръстена от пода до тавана и от стена до стена с неща, които Бърни се опитваше да продаде от месеци, но без успех. Ако след хиляда години някой археолог се зарови в апартамента на Бърни ЛаПланте, би бил доста затруднен да отгатне за какво са служили всички тези кашони, които в действителност представляваха един вид история на професионалния му живот. Кашон върху кашон бяха натъпкани с неща, които бе отмъквал от местата, където бе работил, като например пет престилки, няколко дузини лъжици и шест кутии с омазнени прибори, които датираха от времето, когато Бърни беше мияч на чинии. Имаше кутии с моторно масло и препарати за почистване на автомобилни стъкла от няколкото седмици, в които се беше трудил като механик в сервиз.

Понеже Бърни понастоящем работеше в „Суперпочистване на килими — Гъмли“, приспособленията за почистване на килими бяха струпани най-близо до вратата. За да ги заобиколиш, бе необходима голяма ловкост. Имаше четирилитрови кутии с разтвор за химическо чистене, пластмасови бутилки със силни препарати, чисто нови четки и галванизирани метални кофи с все изстисквачките. Бърни дори беше успял да измъкне някак една почти неупотребявана прахосмукачка.

От живота му като търговец на крадени вещи бяха останали най-разнообразни боклуци, които не се бяха продали, но които все някой ден можеха да се продадат, да речем, на тринайсетия ден от Коледа. Сред тях имаше двадесет вентилатора за бюро с пластмасови перки, празни видеокасети, произведени от никому неизвестна фирма, чадъри, които щяха да се разпаднат в първия дъждовен ден. Нито една от тези крадени стоки не можеше да се изтъргува сега, макар че в съвкупност биха довели някой противопожарен инспектор до инфаркт.

Освен всичко това Бърни можеше да нарече свой само един телевизор, може би не в най-добрата си форма и с неособено голям обхват — само пет канала, но все пак беше цветен телевизор и имаше дистанционно управление. Значи щеше да продаде телевизора. Нуждаеше се само от тъпак, който да го купи.

Единственият човек, когото познаваше, и който може би бе достатъчно тъп, за да купи телевизора му, беше Сеймур Уинстън, обитаващ съседния апартамент. Уинстън беше дебел, охранен мърляч, който живееше по потник и парцаливи панталони, които не се закопчаваха на издутия му корем, и пантофи от кадифе, но беше напълно безобиден, дори понякога симпатичен. Той изпълняваше някои портиерски услуги за сградата, като например да сменя крушките в коридорите три-четири месеца, след като бяха изгорели.

— Ще ти дам добра отстъпка — обеща Бърни, затова Уинстън дойде да го разгледа. И разбира се, телевизорът, който не ставаше дори за утешителна награда на стрелбище, избра точно днес да се държи по-зле от всякога. ЛаПлантски късмет.

Като повъртя копчето, Бърни се спря на един документален филм. Бездомна скитница с увита в парцали глава се оплакваше. Лицето й беше бледожълто със зеленикави оттенъци, а около раменете й се виеше нещо, наподобяващо закачлив дъгоцветен дух.

— Виж какъв лайнян цвят! — възропта Уинстън. — Тоновете на кожата не са истински.

Бърни грабна дистанционното от топчестите пръсти на дебелака и нетърпеливо засменя каналите.

— За бога! — изсумтя той. — Бездомните винаги имат гаден цвят на кожата. Виж! Това е по-добре.

Той започна да сменя цифрите, като търсеше нещо, каквото и да е, само да е по-добро, и накрая спря на една реклама за бира, в която напращяла блондинка, натъпкана в микроскопични бикини, се наливаше с бутилирана бира. Бюстът й беше така издут от силикон, че никой не би забелязал, че кожата й е оцветена във виолетово на едри зелени точки.

— Ето ти сега! Тен на кожата! — изкиска се триумфално Бърни. — Слушай, или кълвеш, или отпадаш от сделката. Не бих го продал, ако нямах тия проблеми със закона. Обичам си телевизора, страхотен е! Не искам да се разделям с него. Двеста и петдесет. Това е. Хайде, че трябва да изляза и да заведа хлапето на кино довечера. Закъснявам. — Той зарови из гардероба за някакви по-прилични дрехи.

Зяпнал изкусителната блондинка с огромни цици, Уинстън облиза устни.

— Давам деветдесет и нито цент повече — каза той дрезгаво.

Деветдесет? Ушите на Бърни се наостриха и той закова на място със скъпоценните си мокасини в ръка. Не очакваше да получи повече от сто и петдесет. Но деветдесет! Ама че грабеж!

Само че какъв избор имаше? Вече беше преминал дори етапа на пословичния гол гъз и чифтето пищови, а Уинстън го знаеше и се възползваше от това.

— Уинстън, нека бъдат сто. Струва поне два пъти повече. — Бърни се помъчи да прогони отчаянието от гласа си. Уинстън изсумтя, а малките му свински очички се присвиха в размисъл, после кимна:

— Добре, стотачка.

— Взимай го, твой е. И да го ползваш със здраве! — Пожеланието беше почти чистосърдечно. След това, докато се пресягаше за овехтялото си спортно яке, Бърни забеляза една кутия на пода, препълнена с евтини крадени часовници, същите като този на ръката му.

— А какво ще кажеш за часовник? Ще си купиш ли и един часовник?