Лионор Флайшър
Герой по неволя (13)

Глава тринадесета

Без съмнение това беше най-трогателната история на десетилетието. За пръв път се появи в местната емисия на Новините по Канал 4, после като горски пожар плъзна из цялата страна, като възпламени въображението на милиони души.

Нищо подобно не се бе случвало от поколения насам — един мъж да спаси толкова човешки живота и просто да изчезне без следа, без някой да успее да му благодари. В тази история се съдържаше всичко — смелост, дух, кураж, опасност, унижение, красиви жени, малки деца, които отново виждат родителите си. Всичко, което да предизвика съчувствието и да възбуди емоциите на една публика, която е преситена да слуша за рецесия, наркотик, убийства, изнасилвания на знаменитости и политическа корупция. Публиката искаше отново да се почувства добра, добра към себе си като към съвкупност от човешки същества, загрижени един за друг, а историята на полет 104 изпълваше всички хора с оптимизъм за бъдещето на човешката раса.

Нищо не закрепи толкова мощта на телевизионната медия, колкото сагата за полет 104. С непосредственост и увличаща задушевност, каквато никое друго средство за масова информация не можеше да предостави, телевизията влезе във всекидневната на зрителя и го грабна, приземи го на мястото на катастрофата и го държа прикован към стола, с притаен дъх за изхода на събитията.

Вълнуващият репортаж на Гейл Гейли за Канал 4 предизвика завистта на другите медии в града, щата и дори страната. Си Ен Ен го оцени високо и на всеки кръгъл час пускаше кадрите на Чъки, придружени с коментара и интервютата на Гейл с оцелелите. Из цяла Америка се пишеха уводни статии за дребния мъж, който мълчаливо спасил живота на много хора и после изчезнал, а във всички тях се споменаваше и Гейл.

Гейл беше лично заинтересована от историята, защото мъжът беше и неин спасител. Без него тя или щеше да умре от задушаване от пушека, или щеше да стане на парченца при експлозията. А това придаваше на историята особено очарование — гледката на тази ослепително красива млада жена с гипсирана ръка и огромни, тъмни и сериозни очи, която като пряк участник и свидетел на събитието, говори за спасяването като по чудо на пътниците от полет 104. Разказва как самата тя е била спасена от сигурна смърт от тази тайнствена фигура. Не е чудно, че публиката на Гейл беше като омагьосана.

Без да могат да откъснат очи, те слушаха един след друг разказите на свидетелите. Преглъщаха сподавения си плач, докато малкият Ричи Флетчър със сълзи на очи обясняваше как мъжът казал храбро: „Ще спася баща ти“ и изчезнал в пушещия самолет. Ахваха на глас, когато красивата Лесли Шугър разправяше за дългото си бдение на аварийния изход, докато дребният мъж отворил със сила вратата, влетял в самолета и, без да го е грижа за собствената му безопасност, извлякъл навън един след друг трима ранени.

— Свестих се в линейката — каза Фреди Мур от болничното си легло с глава, покрита с превръзки. — Лесли, стюардесата, ми каза как онзи човек ме е издърпал до изхода. Ако не беше той, никога нямаше да оцелея.

Лесли се намеси от стола до леглото му. — „Ето, помогнете на този човек“, рече той. Докато се обърна, отново беше влязъл вътре, в целия онзи пушек…

Кадърът бързо премина върху господин Смит в неговата болнична стая, чийто крак беше в шина.

— С мъка пълзях по пода. Вече мислех, че с мен е свършено. После се появи той…

Накрая камерата се спря на Гейл за заключителния й коментар. Чъки проследи в едър план дебелата превръзка на крака й, превръзката на лицето и изящната й ръка, неподвижна в гипса. Много драматично, но не толкова колкото искреното чувство в гласа й и изражението на очите й.

— От тъмнината — каза Гейл, — от дима и страха се появи мъж без име, без униформа… но с предостатъчно храброст.

Камерата на Чъки се приближи бавно за едър план, а после изображението се разля в Образа — страховитата картина на тайнствения мъж, чийто силует се очертава на фона на пожара, който сияеше около главата му като ореол на средновековен светец. Гласът на Гейл продължи да звучи зад кадър, но Образът изпълваше екрана — потаен, завладяващ и покоряващ в своята многозначност. Незабравим.

— Един мъж, който мислеше не за себе си, а за другите, и рискува собствения си живот заради нашите. Той е там някъде… отвън… където и да си… аз и другите пътници от полет 104 ти казваме: Благодаря! Господ да те благослови!

Зрителите потръпваха, докато гледаха. Беше завладяващо. Потръпна и Евелин ЛаПланте, докато гледаше новините на малкия си телевизор в кухнята. Чик усети тръпки, зяпнал големия екран над бара в „Шадоу Лаундж“. На Джон и на всички от неговия клас им настръхна кожата, докато гледаха предаването в класната стая — извънреден случай за това много специално предаване. Джон Бъбър нямаше телевизор, но чу репортажите по радиото, което един от бездомните му приятели имаше в дома си от кашони.

Всеки, който чу за тази история — а това бяха милиони хора, — реагира по един и същи начин, от цялата си душа. Всички станаха част от случилото се, част от героизма и част от загадката. Репортажът на Гейл бе видян и попит с очи в барове и фризьорски салони, домове и ресторанти, затвори и центрове за здравно възстановяване, навсякъде, където можеше да се намери телевизор.

Единственият може би човек, който не успя да види репортажа на Гейл Гейли за чудодейното спасение на полет 104, беше Бърни ЛаПланте. Което не е чудно, защото Бърни вече не притежаваше телевизор.

 

 

Докато наблюдаваше репортажа на Гейл на монитора в кабинета си, устните на Дийкинс потрепваха, той сумтя и дори почти се усмихна. Това беше невероятен пример за телевизионна журналистика, който навярно щеше да й донесе още един Сребърен микрофон, и който щеше да се задържи поне седмица в новините, а ако се доразвиеше, дори по-дълго. От тази история имаше какво още да се извлече.

Като се завъртя на стола си, Дийкинс се обърна с лице към Гейл.

— Не е зле. Но ако трябва да носиш гипс, поне го показвай по-добре. Това е част от историята.

Гейл погледна към гипса си, прикрепен с обикновена еластична болнична превръзка през рамо. Той беше прав. Гипсът нямаше блясък, не беше секси. Трябваше да измисли нещо.

В този момент в кабинета влезе Уолас, директорът на телевизионната станция.

— Телевизиите взимат всичко, което им дадем — уведоми го Дийкинс доволно. — Искат да цитират нашите новини за съобщения дали сме намерили тайнствения мъж. Придобиваме национална известност.

— Репортажът е чудесен — Уолас се усмихна на Гейл, докато радостно дъвчеше незапалената си лула. — Наситен е с чувство. Харесва ми. Ти си център на вниманието.

— Ще показваме повече кадри на гипса на Гейл — информира го Дийкинс.

Гейл Гейли поклати глава.

— Гипсът ми е интересен, само докато се появи героят. После историята ще е в ръцете на онзи, който го намери.

— Това е добра причина да го откриеш ти, сладурче. И защо си тук? Трябваше да разследваш.

— Можем да й помогнем, Дийк — каза жизнерадостно Уолас. — Ще предложим награда в замяна на ексклузивно интервю.

Той им се усмихна гордо; смяташе, че идеята е чудесна.

Телефонът върху бюрото на Дийкинс иззвъня.

— Пари и новини, Уоли — директорът на Новините поклати глава. Изглежда хранеше съмнения. — Влизаш в опасни води. — Той грабна слушалката. — Да? На телефона. Казвай.

— Прав е, господин Уолас — каза Гейл. — Особено когато не знаем как изглежда. Искам да кажа…

Но какво е искала да каже Гейл не се разбра никога. Дийкинс я прекъсна със силен вик.

— Какво! Какво са намерили? Веднага. Не мърдайте оттам. Веднага ще дойде.

Той тресна слушалката и погледна към Гейл с блеснали очи.

— Отивай веднага на мястото на катастрофата. Вземи Чъки и много лента. Изглежда са намерили пантофката на Пепеляшка.

 

 

Обувката беше издута от водата и покрита с кал, но иначе беше прилична кожена мокасина, която може би е принадлежала… не, която наистина е принадлежала на един герой. Тя лежеше, сгушена в извивката на гипса на Гейл Гейли като свещена реликва, докато репортерката стоеше с лице към камерата на Чъки. Наоколо работата на мястото на катастрофата продължаваше, въпреки че беше нощ. Бяха монтирани ярки халогенни лампи, които осветяваха околността, сякаш беше ясен летен ден. Над останките от самолета витаеше някакво трескаво вълнение, сякаш щяха да разкрият голяма и прекрасна тайна.

— Проверката по телефона с оцелелите потвърди, че обувката не принадлежи на някого от екипажа или пътниците от полет 104 — разказваше Гейл на зрителите си, а гласът й леко потръпваше от притаеното вълнение. Чъки даде едър план на мокасината. — Няколко свидетели си спомнят, че тайнственият мъж, който спаси петдесет и четири души, е споменавал неведнъж липсващата си обувка. Изводът е, че неизвестният герой, познат на мнозина като „Ангелът на полет 104“, е носел обувки с размер 10Б.

Намирането на мокасината даде на нейната история — както и на нашата, съвсем нова и забележителна насока.

 

 

— Джон! Вечерята! Хайде, изключи го.

Джон ЛаПланте разпозна заповедните нотки в гласа на майка си и неохотно изключи телевизора. Той следеше историята за полет 104 от самото начало, а въображението му беше пленено от драматичната спасителна операция, но най-вече от тайнствения герой. В момчешките мечти винаги присъства тайнствен герой. Той влезе в кухнята, където Евелин и приятелят й, пожарникарят Елиът, бяха вече седнали на масата. Така се бе вживял, че бузите му горяха, а очите му блестяха.

— Загубил е едната си обувка — съобщи Джон.

— Кой си е загубил обувката? Измий си ръцете — заповяда Евелин.

Джон се подчини и отиде до кухненската мивка.

— Неизвестният герой — обясни той, като изсуши ръцете си в кърпата за съдове. — Намерили са обувката му близо до катастрофата.

— За супермена ли говориш? — грубо се изсмя Елиът. — И какво друго?

Ръцете на Евелин, които държаха голяма купа с картофено пюре, се спряха във въздуха.

— Елиът! Човекът е спасил стотици хора!

— Петдесет и четири — коригира я сухо приятелят й. — Аз също бях там, нали помниш? Знаеш ли защо не влязох в самолета? Защото съм обучен пожарникар, затова. Част от екипа. От един дисциплиниран екип. Ние през цялото време поемаме рискове и спасяваме хора.

Елиът беше много чувствителен по темата за тайнствения герой и се оправдаваше за собственото си участие в спасяването на полет 104, още откакто се заговори за това.

— Но не поемаме глупави рискове. Този тип е направил нещо наистина тъпо и е извадил късмет. А телевизията пощурява заради обувката му, за бога! Какъв пример дават на младежта?

— А ти какъв пример даваш на младежта? — попита Евелин, като посочи с глава Джон. — Да се подиграваш на човека, за това, че се е изложил на опасност. За бога, все едно слушам бившия си мъж, господин Циникът.

Елиът стана от масата и сви рамене.

— Е, какво да кажа? — натърти той ядосано. — Да призная на бившия ти мъж, че е бил достатъчно умен, да не върши глупости. Може би човекът не е толкова лош. Отивам да гледам телевизия с надеждата, че не всичко е за супермени.

Той се отправи възмутено към всекидневната и включи телевизора, като остави Евелин и Джон сами в кухнята.

Очите на Джон все още светеха от вълнение.

— Баща ми беше само с една обувка… когато дойде тук.

Евелин погледна остро сина си. Откъде знаеше това?

— Ти нали беше в леглото?

Лицето на Джон помръкна и той изрече благородна лъжа.

— Видях го… от прозореца.

Не искаше да навлича неприятности на баща си затуй, че го е събудил.

Евелин се намръщи и се опита да си спомни всичко случило се между Бърни и нея в нощта, когато бе дошъл до тях, покрит с мръсотия и просмукан с вода. Дали детето беше слушало? Какво е чул Джон? Беше прав: Бърни наистина беше само с една обувка. Дали би могло… Не, невъзможно. Изключено. Евелин познаваше бившия си съпруг достатъчно добре.

— Мислиш, че баща ти би извършил нещо подобно? Да спаси хора? — тя поклати глава и отговори на собствения си въпрос, не толкова с гняв, колкото с горчивина. — Баща ти е Бърни ЛаПланте, Джон. Да се излага на опасност противоречи на принципите му.

 

 

Евелин не искаше да бъде несправедлива или да нарани сина си, но искаше момчето, за разлика от баща си, да може да погледне действителността в очите.

Очите на Джон, които срещнаха действителността в строгия поглед на майка му, помръкнаха. Може би беше права. Почти винаги се оказваше права. Въпреки това, каза си той твърдоглаво, татко имаше само една обувка.

 

 

Когато Бърни ЛаПланте влезе в „Шадоу Лаундж“, той беше измит, с чисти дрехи и нов чифт евтини ежедневни обувки. Чик както обикновено беше зад бара и лъскаше опетнения от бира плот, докато с едно око следеше телевизора, който тази вечер беше настроен на програмата на Канал 4. По онова време почти всички в града бяха настроили телевизорите си на новините на Канал 4, за да следят най-новото развитие в продължаващата сага за тайнствения герой.

— Бърни, как си? — викна той весело, но Бърни с жест насочи разговора към по-делова тема.

— Не ти трябва да знаеш, Чик, не ти трябва — каза той мрачно. — Ония хора бяха ли тук?

Чик наля на Бърни обичайното му питие — „Севън“ и „Севън“, и постави високата чаша на бара, като пъхна под нея подложка.

— Да не би да въртиш търговия с ония? — попита той предпазливо. — Не искам да си имам проблеми в заведението, Бърн.

Нещо не беше наред. Нервните окончания на Чик го сърбяха и това беше безпогрешен знак.

Бърни въздъхна дълбоко.

— Няма как да имаш проблеми, Чик, защото лично аз съм ги насъбрал всичките. Завладял съм целия проклет пазар. Направо няма да повярваш…

Той млъкна, когато Варгас и Еспиноза влязоха в бара с още един мъж — красив латиноамериканец, когото наричаха Мендоса.

— О, как сте? — поздрави ги Бърни, а очите на Чик се присвиха. Имаше нещо особено в този Мендоса, нещо не беше наред… Чик познаваше този тип отнякъде.

— Тоя път сме довели приятел, става? — каза Еспиноза, но това не беше въпрос.

— Извини ме, Чик, трябва да направя на тия хора една услуга — каза Бърни, като слезе от столчето на бара и последва Еспиноза и Мендоса в уединеното сепаре отзад. Чик се намръщи, в лицето му се четеше тревога. Почти бе напипал какво не беше в ред, може би къде е виждал Мендоса преди, когато внезапно съобщение от екрана на телевизора привлече вниманието му. Варгас също се бавеше до бара с впити в екрана очи.

— Ей, vato! Vamos — извика Еспиноза, а Варгас с жест му показа, че след малко ще отиде при тях. Както останалата част от обществеността, и той сериозно се интересуваше от „Ангелът на полет 104“, когото — според материала в новините на Канал 4 — някои религиозни секти нарекли истински ангел от небето, изпратен от Господ на земята, за да възвести, че краят на света приближава. Какво ли не измислят хората?

— Ще ви предадем специално съобщение от директора на телевизионната станция Канал 4 Чарлс Сампсън Уолас — каза тържествено водещият и на екрана се появи интелигентното лице на оплешивяващ мъж със сериозно изражение, незапалена лула и карирана папионка.

— Добър вечер — каза Уолас. — Ние, от Канал 4, също като вас, бяхме развълнувани от храбростта и…

— Hombre! Por aqui! — извика нетърпеливият Еспиноза.

Варгас кимна и бавно тръгна заднешком към сепарето, впил все още очи в екрана. В сепарето Бърни беше пръснал кредитните карти на Гейл Гейли върху масата, за да ги разгледат останалите.

— Колко имаш тук? Осем? Десет? — попита Еспиноза.

Варгас влезе в сепарето.

— Предлагат му награда от един милион долара — съобщи той.

— На кого? — попита Мендоса.

— Оня от самолетната катастрофа.

— Това ли са всички? Само осем?

Но изведнъж Бърни спря да обръща внимание на кредитните карти. Вниманието му се прикова във Варгас.

— Какъв тип от самолетната катастрофа? — попита той.

— Онзи чешит с едната обувка, дето спаси всички ония хора, човече. Канал 4 ще му даде един милион за интервю.

Тримата латиноамериканци се затресоха в подигравателен смях, но очите на Бърни се разтвориха широко, а в ушите му изведнъж зазвуча звън на златни камбани.

Някъде в небесата бавно и величествено се повдигна златна завеса и разкри Бърни ЛаПланте — героят, чешитът с едната обувка, „Ангелът на полет 104“ — облегнат на копринена възглавничка, да си играе с един милион долара в брой. Прокарваше пръсти през тях, гризеше ги, вдигаше една от по-едрите банкноти към устните си и я целуваше. Беше обут в чисто нов чифт стодоларови кожени мокасини. О, каква великолепна мечта, мечтата на целия му живот и най-важното, тя щеше да се изпълни.

— Хайде, човече, нали имаме работа! — намръщи се Еспиноза, когато видя, че Бърни се разсейва. — Имаш ли още или не?

На екрана Уолас все още говореше, а Бърни беше изцяло погълнат от думите му.

— Предложението няма никакви условия. Той трябва единствено да убеди нашата репортерка Гейл Гейли и другите пътници, които са имали контакт с него, че той наистина е смелчагата, който…

— Имаш ли още? — не преставаше Еспиноза, облегнат над масата, като се опитваше да привлече вниманието на Бърни.

— Ъ-ъ, не — каза разсеяно Бърни с приковани в телевизора очи, а адреналинът пулсираше във вените му. Трябваше да се измъкне оттук и да се яви в телевизионната станция. Говореха за него, очакваха го. Бърни ЛаПланте, героят. Чакаха с милион долара в ръцете. Това беше най-великото нещо в целия му живот. Един милион долара. Край на всичките му грижи.

— Това са всичките — каза той на Еспиноза.

— Полиция. Грабеж. Арестуван сте — съобщи Варгас като извади значката си. Еспиноза и Мендоса извлякоха Бърни ЛаПланте от сепарето и започнаха да му слагат белезници. Всичко стана толкова бързо, че Бърни не можа да го проумее. Във въображението си той беше с един крак в телевизионната станция и вече броеше парите.

— Ей, какво по дяволите е това? Какво става тук? — поиска да узнае шашнатият Бърни с цяло гърло.

— Имате право да запазите мълчание. Имате право да… — Еспиноза започна да изрежда на Бърни неговите права, но Бърни се бореше като дребно биче на каишка, самичък срещу три едри ченгета.

— Ей, ама това е тъпотия! — завика Бърни. — Знаете ли кой съм аз? Знаете ли откъде взех кредитните карти? Ще получа един милион долара! Аз съм оня дето…

— Имате право да повикате адвокат — продължи, без да слуша Еспиноза, докато белезниците щракнаха около струващите един милион долара китки на Бърни ЛаПланте.

Сега знам откъде познавам тоя тип, помисли си Чик. Той е тайно ченге. Майната му. Трябваше да си спомня.

Тримата цивилни полицаи измъкнаха Бърни през вратата. Той не вървеше спокойно, а крещеше, търсейки справедливост. Чик никога не го беше виждал толкова истеричен. Изразът на лицето му сякаш ясно казваше: „Това не може да се случва на мен.“

— Чик, обади се на адвокатката ми! — изкрещя Бърни. — Не могат да направят това! Това са глупости! Измамиха ме! Чакат ме един милион долара, за бога!

Горкият Бърни. Помниш ли, когато си каза, че нищо по-лошо не може да ти се случи? Колко далече от истината си бил.