Вивиан Грийн
Лудостта на владетелите (11)

Девета глава
Руски мечки

Опорна точка на външната политика на Ерик XIV е приятелството, неутралитетът или омразата, която храни към Швеция нейният балтийски съсед — способният, амбициозен и неуравновесен руски цар Иван IV, неслучайно наречен Грозни^[133]. През шестнадесетото столетие Русия все още прави само плахи опити да стане велика сила в европейската история. За европейците обаче руснаците си остават преди всичко тайнствени и почти непознати полуварвари, а Русия се намира отвъд границите на западната цивилизация. Английският пътешественик от Елизабетинската епоха — Джилс Търбървил, пише през 1568 г., че руснаците не се различават особено много от дивите ирландци.

„Народ, който води груб живот, склонен към низки страсти и пороци; подобно на стадо под властта на Бакхус — толкова пиянски е този народ. Пиенето е единствената им страст, а делвата — единствена гордост; затова и най-трезвата глава поне един път дневно се нуждае някой да я подкрепя. Дивите ирландци не са по-цивилизовани като народ от руснаците. Трудно е да се определи, кой от тези два народа е за предпочитане, защото всеки от тях е кървав, груб и сляп.“

За славянския темперамент са особено характерни силните емоции: любовта и омразата, милостта и насилието често са лайтмотиви в музиката на великите славянски композитори и въодушевяват гения на руските романисти. Затова не бива да се учудваме, че и някои от руските владетели са много по-необуздани. Пристъпът на шизофрения, завладял крал Ерик XIV и оказал се толкова важен в шведската история, направо бледнее в сравнение с изумителните, но твърде опасни характери на трима от най-великите руски владетели — Иван IV Грозни и Петър Велики и диктатора Йосиф Сталин. Не може да се отрече, че в тяхното управление има аспекти, които граничат с гениалността — тяхното държавническо умение, тяхната решителност и железният контрол, който упражняват върху своя народ. Но техният гений в много отношения е порочен, ако не и налудничав, но най-малкото е съпътстван от прояви на психическа неуравновесеност. Макар и раздалечени по време^[134], управленията им си приличат по това, че в много отношения категорично се основават на просветата и напредъка. Те си приличат обаче и по садистичното удоволствие да тероризират и измъчват своите поданици. При това тези методи се използват не само като инструменти на водената политика, макар че в много случаи точно за това става дума, а за лично удоволствие на владетеля. На пръв поглед и тримата руски монарси са силно зависими от алкохола и варварски жестоки, но техните характери и действия все пак се нуждаят от по-дълбок психологически анализ.

Цар Иван IV е само на три годинки, когато през 1533 г. наследява баща си на трона на Великите московски князе, и някои от крайностите в неговия характер могат да се обяснят с проблеми в детството, както и при Петър Велики. Майка му Елена, вдовица на Великия княз, взима за съветник своя любовник, княз Телепньов-Оболенски, който се проявява като капризен и непопулярен регент. След нейната смърт през 1538 г., вероятно от отравяне, в държавата започва борба за власт между две враждуващи княжески фамилии — Белски и Шуйски, като по-късно втората от тях взема връх.

Могъщите руски боляри се отнасят към малкия принц като с играчка, която си подмятат един на друг. Душевната рана, нанесена му от факта, че е безсилен в ръцете на болярската върхушка, кърви до края на неговия живот и изиграва роля както за изграждането на характера му, така и за формирането на политиката, която води. Известно е, че Иван казва на принц Курбски:

„Юри [брат на Иван] и аз останахме сираци в пълния смисъл на думата… Нашите поданици правеха каквото си поискат; те живееха в империя, останала без господар… Що се отнася до брат ми Юри и мен, те се отнасяха с нас като с чужденци или просяци. Бяхме подложени на какви ли не лишения; нямахме дори храна и дрехи… Нямахме и никаква свобода… Отгледани бяхме не както децата би трябвало да бъдат.“

Лишавани от храна и дрехи, позорното третиране и преживените унижения оставят дълбока следа в съзнанието на Иван, която времето никога не заличава напълно.

Детството му обаче разкрива и една останала латентна до този момент жестокост в неговия характер, от която той никога не се освобождава и която се засилва с течение на времето. Той несъмнено изпитва удоволствие да причинява болка — хвърля кучета и котки от покрива на двореца; къса завеси, избожда очите и разрязва телата на живи птици. Подобно на други безотговорни млади принцове и той обикаля улиците на града по най-вандалски начин в компанията на млади боляри.

Въпреки това Иван е интелигентно момче, което много чете и се увлича от хрониките, запазили спомен за миналото на Русия. На 16 януари 1547 г. той е коронясан за цар на пищна церемония в богато украсения и завършващ с подобно на луковица кубе Успенски събор в Москва. Тази титла малко преди това е присвоена от великите князе на Москва, смятайки, че Москва е исторически приемник на Римската и на Византийската империя.

Иван расте с убеждението в своята полубожествена същност, към което го тласка и доктрината на Църквата. С мълчаливото съгласие или дори може би по настояване на митрополит Макарий той се освобождава от благородниците, които са го потискали като малък. Княз Андрей Шуйски е екзекутиран, но младият владетел показва, че е решен не само да отстрани болярите от техните позиции, но и да спечели благоволението на поданиците си. Той започва отдавна станалите наложителни реформи, създава връзки със Запада и насърчава по-специално контактите на Русия с Англия, където през 1555 г. е основана Руската търговска компания. Освен това Русия се разширява и териториално — завладени са областите на градовете Казан и Астрахан; така границите на Великото княжество се преместват на юг и запад — към Каспийско море и Уралските планини.

Въпреки че поддържа безразборни сексуални връзки (той дори признава, че е имал хомосексуални отношения с Богдан Белски), Иван Грозни изпитва топли чувства към своята първа съпруга Анастасия Романовна Захарина, потомка на стар болярски род. Един англичанин, посетил Русия по онова, време пише:

„Императорът надминава своите [предшественици] по смелост, кураж и издръжливост, както и в много други отношения… [Той] е много фамилиарен в отношенията си не само към представителите на руската аристокрация и към поданиците си, но и към чужденците… Освен това той не само е обичан от болярите и от народа, но и всява голям страх и респект сред населението. Не се забавлява особено с лов със соколи или с преследване на дивеча, нито с някакъв друг вид развлечения, нито обича да слуша музика, но е пристрастен към две неща: първо, да служи на Бога, и той без съмнение е много отдаден на религията, и второ, да мисли как да подчини и завладее земите на своите врагове.“

С други думи, от Иван може напълно да се очаква да стане не само добър, но и много способен владетел, който внимателно се грижи за интересите на своя народ. През 1553 г., той заболява тежко и известно време надеждите за оцеляването му са минимални. Нямаме данни за естеството на неговото заболяване; може би става дума за пристъп на енцефалит или на сифилитична инфекция. Така или иначе, болестта има важни последствия за по-нататъшния живот на царя. През критичния период на боледуването си Иван е много загрижен за бъдещето на своя невръстен син, ако болестта му има фатален край. На плановете му се противопоставя неговия братовчед княз Владимир Старицки, който, макар и временно, успява да се наложи над доверените съветници на царя — управителя на неговия дворец, Алексей Адашев, и дворцовия свещеник Силвестър. Този епизод само укрепва решимостта на царя да смаже всеки опит за съпротива срещу собствената му воля и засилва неговата подозрителност дори към тези, на които може да се довери. След като оздравява, Иван решава не само да унищожи своите критици, но и веднъж завинаги да отнеме властта на болярите, които смята не само за свои врагове, но и за врагове на руския народ. Затова Адашев и Силвестър изпадат в немилост. По-нататъшната политика на царя е рационална и с дългосрочни резултати; тя е насочена към създаването на силно централизирана държава и към унищожаване на вътрешната съпротива срещу тази тенденция.

След прекараното през 1553 г. боледуване характерът на царя изглежда променен, става много по-тежък, и от време на време действията му граничат с лудост, особено след смъртта на неговата съпруга през 1560 г. В началото княз Семьон Шаховской високо оценява управлението на Иван Грозни, но царят поема по лош път. „Заради греховете си той се показа в лоша светлина и се превърна точно в обратното [на това, което трябва да бъде добрият владетел]; изпълни се с гняв и жестокост и започна безмилостно и по най-отвратителен начин да преследва служителите си.“ Летописецът от XVII в. свързва промените в характера на Иван Грозни главно със смъртта на неговата първа съпруга Анастасия. Царят става все по-вманиачен в полубожествения характер на властта си. „Монархът — припомня той на своя противник, княз Курбски — може да налага своята воля върху робите, които Бог му е поверил… Ако не се подчиняваш на суверена, дори и той да постъпва несправедливо, ти не само извършваш престъпление, но погубваш и душата си, защото сам Господ е наредил да се подчиняваш сляпо и безпрекословно на своя владетел.“ Подобни възгледи се споделят от много управници по онова време, без това да е знак за умствени проблеми.

Иван Грозни обаче е обхванат и от чувство за несигурност, което вероятно се корени в горчивините, преживени в детството му, и се засилва от опитите да бъде оспорена волята му по време на неговото боледуване през 1553 г. Така някои аспекти на неговия характер, и по-точно склонността му към садистична жестокост, се изявяват все повече и довеждат до пристъпи на ужасяващ гняв. „Тогава гневът се стовари върху царя като страшна вихрушка, която го накара да излезе извън себе си и смути мира в набожното му сърце. По някакъв незнаен за мен начин, това промени изпълненото му с мъдрост съзнание, превръщайки го в див звяр.“ Това е описание на един от изблиците на гняв, които обхващат по онова време Иван Грозни и на които става свидетел негов съвременник. Принц Даниел фон Брухау отбелязва, че в пристъп на гняв на царя „му избива пяна по устата като на кон“, но когато се успокои, се чувства виновен за това, което е направил. Иван Тимофеев пък твърди, че монархът „е тласкан към злото както от собствения си нрав по природа, така и от своя гняв“.

Поредният повратен момент в развитието на неговата все по-ясно очертаваща се душевна нестабилност настъпва през 1564–1565 г., когато заради нарастващото недоверие към придворните царят напуска Москва и се установява в манастира на Александровская слобода, разположен дълбоко в тъмния лес на около сто километра североизточно от столицата. Оттам той пише на митрополита, оттегляйки доверието си от управляващите прослойки — светска и църковна, и апелирайки за поддръжка от страна на обикновените хора, за чийто любимец се смята. След настоятелни молби от двореца Иван Грозни се завръща в Москва през февруари 1565 г. Макар че е само на тридесет и пет години, той вече прилича на старец — лицето му е покрито с бръчки, косата му е почти изпадала, а на лицето му расте рядка брадица; разказват, че когато се разгневи, скубе косите си.

В този момент царят поставя началото на терористичен режим, независимо че понякога с насилие се преследват политически цели. Той пише на княз Курбски:

„Това, което казваш за жестокостите, които ми приписват, е безсрамна лъжа. Аз не пращам на смърт силните мъже Израилеви; не проливам кръвта им пред хората Божии. Отнасям се строго само с предателите. До този момент владетелите на Русия са били свободни и независими. Те са награждавали или наказвали своите поданици, както им се е струвало справедливо, без да дават отчет за това на когото и да било. И това никога няма да се промени. Аз вече не съм дете. Нуждая се наистина от благословията на Господ, от закрилата на Дева Мария и на всички светии, но не искам съвети от човеците.“

За да наложи своята политика, царят създава лична гвардия от телохранители, така наречената „опричнина“, която е сляпо подчинена на неговата воля. Опричниците са далечни предшественици на политическата полиция, изпълнители на политика на терор, които имат право безнаказано да грабят и измъчват хората, превръщайки се по този начин в държава в държавата. Споменатият по-горе Шаховской коментира: „Той [Иван Грозни] разделил своите владения, дадени му от Бога, на две… и заповядал на принадлежащите към едната част да грабят и убиват тези, които спадат към другата.“

Царят за пореден път напуска Москва и се оттегля в манастира в Александровская слобода, превърнат по онова време в истинска крепост. Там животът му преминава между пиянска разпуснатост и мнимо разкаяние. Когато изслушва затворниците, които са били измъчвани, той блъска главата си в израз на угризения, молейки Бога да даде опрощение на осакатените или убитите по негово нареждане. По време на тези богохулствени пародии на религиозност, напомнящи бъдещите гротескни сцени на Петър Велики, Иван и неговите близки помощници — самият цар в ролята на игумен, княз Вяземски като ковчежник и злобният Малюта Скуратов, се обличат в черни раса, под които носят златотъкани туники, обшити с кожи от бялка. В този вид те посещават залите за мъчения, а оттам отиват в църквата, където „лицето на царя излъчва видимо задоволство“.

По това време брачният му живот вече е нестабилен и наситен с бурни сцени, които още веднъж подчертават неговото себелюбие, чувство на несигурност и маниакален характер. След смъртта на първата му съпруга (1560), той се жени за красавица на име Мария, дъщеря на княз Темрюк. Скоро обаче е отегчен от нейната неграмотност и недодяланост. След смъртта ѝ (1 септември 1569 г.) царят се жени за Марфа Сабакина (28 октомври 1571 г.) — дъщеря на новгородски търговец, но тя умира само две седмици по-късно, на 13 ноември същата година, без бракът ѝ с Иван Грозни въобще да е консумиран. Според едно сведение смъртта на младата царица се дължи на необуздания полов нагон на царя, но е по-вероятно тя да е била тежко болна още преди сватбата. В случая с биографията на Иван Грозни, както и в много други случаи, е трудно да бъдат разграничени недоброжелателните слухове от реалните исторически факти. Четвърта съпруга на царя става Ана Алексеевна Колтовская, но отегчен и от нея, той я изпраща в Тихвинския манастир, където като монахиня Дария тя изживява в мир останалите петдесет и една години от своя живот. Всъщност Ана се оказва най-щастлива от всички съпруги на цар Иван Грозни.

След нея, без благословията на Църквата и в нарушения на църковните закони, царят се жени за Ана Василчикова, но малко след това тя изчезва от сцената и е заместена от Василиса Мелентиевна. Василиса, която се оказва по-неблагоразумна от царица Ана, си взема за любовник княз Иван Тевекельов. По заповед на царя той е набит на кол под прозорците на царицата, а впоследствие тя самата насила е изпратена в манастир. Когато след сватбата си царят открива, че седмата му съпруга^[135] — Мария Долгорукая, не е девствена, той изпада в такъв ужас и ярост, че я удушава още на следващия ден. Осмата и последна жена на Иван Грозни е Мария Фьодоровна Нагая. На практика този руски цар се оказва по-нещастен и по-необуздан в сексуалната си ненаситеност дори от английския крал Хенри VIII. Той е по-нещастен и с децата, които преживяват многобройните му бракове. Като че ли щастието на брачния живот го напуска още след смъртта на първата му съпруга.

По същото време обаче опричниците осигуряват безпрекословното подчинение на всички на волята на царя. Всъщност те представляват една по-служебна аристокрация, набирана от редовете на всички социални прослойки, която е поставена над законите и има право с всякакви средства да осъществява царските заповеди. „Колкото повече хората ги ненавиждаха, толкова повече царят им се доверяваше“ — пише един съвременник. А той наистина изпитва истинско удоволствие да наблюдава и дори лично да участва в екзекуцията на своите противници. Така например княз Михаил Воротински, който успешно воюва срещу татарите, е признат за виновен в магьосничество и е вързан на кол между две клади, които сам царят помага да бъдат запалени (ако можем да вярваме на враждебните и не съвсем безпристрастни сведения на княз Курбски за Иван Грозни).

Населението на цели градове има същата участ на отделните хора, изпаднали в немилост пред Иван Грозни. Когато решава, че жителите на важния търговски център Новгород, намиращ се на около 4500 км североизточно от Москва, вероятно замислят да се обявят за независими от царството, той превзема града и ги избива до крак; мнозина просто са хвърлени в леденостудените води на близката река. Никой не може безнаказано да не се съобразява с царските желания. Архиепископът на града — Леонид, най-напред е зашит в меча кожа, а след това е нахапан до смърт от глутница ловни хрътки. Когато московският митрополит Филип се обявява открито против тираничната политика на цар Иван, произнасяйки по този повод слово в Успенския събор в Кремъл на 22 март 1568 г., опричниците го арестуват по време на църковната служба в същия катедрален храм; изпратен е на заточение в Отроческия манастир, където е удушен в килията си от Малюта Скуратов. От този момент нататък Иван Грозни води системна политика на бруталност и терор.

Населението на Псков има твърде сходна съдба с жителите на Новгород. От гнева на царя не се отървават дори членовете на неговия личен съвет, които той подозира, че са въвлечени в интриги с враговете му от Полша, Турция или Кримското ханство. Царският канцлер Иван Висковати е вързан за бесилото и членовете на царската дружина се редуват да кълцат части от тялото му. (Малюта Скуратов например започва, като отрязва ухото на канцлера.) Ковчежникът Никита Фуников пък загива, след като е сварен в казан.

Не може да се отрече, че политиката на насилие постига целите си, затова царят не я променя, след като в началото на 70-те години на шестнадесети век решава да разпусне опричнината. Дали терорът е единственото средство, чрез което се постига ефективно действаща и централизирана държавна машина, както се случва при управлението на Иван Грозни, Петър Велики или Йосиф Сталин? Или пък с терора се цели и нещо друго? Дали това не е израз и на индивидуалните предпочитания на дадени личности с дълбоко разстроена психика, която на съвременен език се определя като психопатия?

След боледуването през 1553 г. Иван Грозни, изглежда, преживява сериозни психически отклонения, които на моменти го довеждат до истинска лудост. Неговото постоянно чувство, че нещо го застрашава, силно изразената му мнителност и недоверието, което изпитва и към най-приближените си хора, неговият садизъм и неконтролируемите му изблици на гняв издават твърде ненормална психика. От този момент нататък царят се пристрастява и към консумацията на живак, който неотменно къкри в специално казанче в покоите му, за да му е винаги подръка. Няма съмнение (както показват направени по-късно изследвания на тялото му), че той страда от живачна интоксикация, а това, като се има предвид недоброто му общо здравословно състояние и склонността му към невъздържаност, обяснява защо става все по-неуравновесен психически. Според други мнения на специалисти царят страда от дифузен церебрален сифилис или от сифилис на аортната клапа и наистина някои симптоми в поведението му отговарят на подобна диагноза. Пък и при безразборните полови контакти, които има, не е изключено това да е заболяването, увредило неговото здраве и засегнало психиката му. Но независимо дали здравословните проблеми на Иван Грозни са били на физиологична или на психологическа основа, обстоятелствата в живота му са като катализатор за влошеното му психическо състояние, следи от което могат да бъдат открити още в неговото детство и което несъмнено е повлияно от сериозното боледуване през 1553 г. След него този иначе способен и интелигентен държавник се превръща в мнителен и жесток тиранин.

Той започва и да изглежда много по-стар от реалната си възраст — съсухрен и прегърбен, с разрошени бели коси, които се спускат от оголеното му теме към раменете. След смъртта на своя син и наследник на престола, за която има лична вина, е направо съкрушен. Това се случва през 1581 г., когато царят удря с жезъла си третата съпруга на своя син, Елена Шереметиева, разгневен от това, че тя — бременна по онова време, е облечена с неподходяща дреха. Жената е повалена на земята и по-късно загубва бебето. Когато нейният съпруг протестира за тази постъпка, Иван се нахвърля върху него и му нанася смъртоносна рана. След смъртта на сина си Иван Грозни има жестоки угризения на съвестта, блъска главата си от скръб в ковчега му и по-късно се скита безцелно из коридорите на двореца в напразна надежда да намери своя покоен син.

През 1584 г. здравето на Иван Грозни е напълно разбито. Той страда от нещо, което тогавашните лекари наричат „разграждане на кръвта“ и „разпадане на вътрешностите“. Тялото му отича, кожата му се нацепва и отделя ужасно зловоние. Царят чувства известно облекчение само от горещите бани, но не се отказва лесно от удоволствията на живота. Четири дни преди смъртта си показва на един англичанин — Джеръм Хорси, своята колекция от скъпоценни камъни. На 19 март 1584 г. царят заповядва да прочетат завещанието му и след това да донесат шахматна дъска до леглото му. Докато реди фигурите обаче, припада и умира. Неговият син, който го наследява на престола — цар Фьодор I, е благочестив владетел, получил прозвището Звънаря заради любовта му към църковните служби. Интелектуалните му способности обаче са далеч по-скромни от тези на баща му, а и показва симптоми на бавноразвиващ се.

* * *

Между Иван Грозни и царувалия век по-късно Петър Велики съществува поразителна прилика. И двамата се проявяват като владетели с огромна енергия и авторитет и реформите им довеждат до дълбоки промени в традиционния начин на живот в Русия. Същевременно укрепват руското влияние отвъд граница, предприемайки военни походи срещу турците и стремейки се да си осигурят достъп до пристанищата на Балтийско море. Характерите и на двамата са ексцентрични. От една страна, са по особен начин предани на религията, стигащи до суеверие, но същевременно изпитват перверзно удоволствие от светотатството. Обичат пиянските лудории и се забавляват чрез насилие. И двамата убиват своя най-голям син и наследник на престола — Иван по невнимание, а Петър съвсем умишлено. Изглежда много вероятно съдбите и на двамата да са били предначертани от трудностите, които преживяват в детските си години, когато са тероризирани от собствените си силни на деня поданици. Най-накрая и двамата вероятно са пострадали в психическо и ментално отношение поради прекарано тежко заболяване. Изобретателността им е белязана от липса на душевно равновесие, което може би се дължи на органично заболяване.

За руските историци — било те царисти или марксисти, Петър е без съмнение велика историческа личност. Той е човекът, който разкъсва оковите на миналото. Или ако използваме определението на руския писател Чаадаев, „Петър Велики е имал в ръцете си само празен лист хартия и на него е написал «Европа» и «Запад», така че оттогава ние принадлежим на Европа и на Запада.“ Той се противопоставя на болярите, живеещи все още с феодалното минало, и въвежда модерните за времето европейски идеи и обичаи в традиционалистки настроеното Московско царство. Макар че по принцип е суеверен човек, Петър Велики нанася смъртоносен удар на клерикалния консерватизъм. По-традиционно настроените руски християни, и особено сектата на така наречените „староверци“ са напълно убедени, че техният цар е олицетворение на Антихриста, и го хулят заради западняшкото му облекло и разпуснатия начин на живот, заради въвеждането на нови униформи и насилственото бръснене на брадите, с което според тях се извършва насилие върху самия образ и подобие на Бога у човеците.

Петър е обаче много упорит човек. Ако донякъде за него може да се каже, че е пълно копие на Иван Грозни, той все пак притежава повече самоувереност и още по-силно убеждение в своето предопределение. Той не само преструктурира цялата държава, но и като голям пълководец я възстановява след претърпяното поражение от шведите при Нарва, като извоюва блестяща победа над шведския крал Карл XII през 1709 г. при Полтава. Срещу турците обаче, подобно на Иван Грозни, успехите му са по-незначителни. Все пак именно при неговото управление териториалното разширение на Русия я превръща във фактор в световната история, тъй като страната вече се измъква от средновековната си пашкулена обвивка.

Макар и да не е трудно да се докаже, че последствията за Русия от управлението на Петър Велики не са толкова значими, колкото се смяташе преди, все пак те не могат да бъдат омаловажени. Висок повече от два метра и невероятно силен, Петър е в състояние да огъне сребърна монета с голи ръце и като зъболекар любител обича да вади зъбите на своите придворни — едно безспорно болезнено преживяване за неговите жертви. Царят се забавлява и като работи с ръцете си — проявява вещина в различни занаяти, особено в обущарството. Когато върви пеша, крачката му е толкова широка и бърза, че спътниците му трудно го следват. Петър Велики пътува много повече в сравнение с всички руски царе преди него; посещава Англия, Холандия, Германия и през цялото време усвоява нови знания и умения, като сам учи немски и холандски, и където и да отиде, предизвиква безкрайно любопитство у своите домакини.

Въпреки безграничната си физическа издръжливост и многото интелектуални постижения, характерът на Петър Велики има и тъмна страна, която граничи с лудостта. Тя се проявява в маниакалните му изблици на гняв, в неоправданите жестокости и в дебелашкото поведение на разпуснатите му и отдадени на пиянство придворни. Както и в случая с Иван Грозни, много от чертите в характера на царя се обясняват по-лесно с неговото детство и с годините на възпитание и образование. Петър е четиринадесетото дете на цар Алексей и е единственият син на царя от втората му съпруга — младата Наталия Наришкина. Той е роден в Кремъл на 30 май 1672 г. и е само на четири годинки, когато баща му умира. Веднага след това Русия навлиза в период на дванадесетгодишни междуособици и борба за власт между болярите, които подкрепят една или друга от съпругите на покойния цар. Непосредственият наследник на престола на Алексей, цар Фьодор III, е болнав младеж, който умира още през 1682 г., само шест години след възкачването си на трона. По време на неговото управление майката на Петър, Наталия, е принудена да отиде в изгнание заедно с невръстния си син. Но нейният главен съветник, Артамон Сергеевич Матвеев (който е женен за шотландката Мери Хамилтън), успява да им осигури благоразположението на царя, който е женен за негова кръщелница. Когато малко по-късно цар Фьодор умира, знатните настояват малолетният Петър — по онова време на десет години, да подели престола с Фьодоровия брат и наследник на престола, слабоумния Иван V.

Макар че това става факт, положението на Петър и на неговата майка остава опасно, защото сестрата на Иван V, вдъхващата страхопочитание София Алексеевна, е решена на всичко, за да ги отстрани от властта. Тя успява да спечели на своя страна Московския гарнизон, така наречените „стрелци“, и се отървава от любимеца на Наталия, Матвеев, който е хвърлен от балкона на двореца върху копията на войниците долу. Така София и нейният любовник, княз Василий Галицин, вземат властта в ръцете си, а Петър и майка му Наталия са принудени отново да се крият. Животът на младия княз е в такава опасност, че му се налага посред нощ да избяга от Преображенское и да търси спасение в храма на Троицкия манастир, където изпада в безсъзнание поради преживяния ужас и пълното изтощение. Така униженията, които е принуден да изтърпи в детството си, остават завинаги в неговото подсъзнание.

Иначе в детството на бъдещия руски цар няма нищо забележително. Той обича да си играе с джуджета — недоразумения на природата, доведени от полята на самоедите и калмиците, които, облечени в малиновочервени куртки, украсени със златни копчета и обточени с бели кожи, возят младия цар в малка каляска, като лаят, цвилят, реват като магарета, кудкудякат и пърдят, докато ходят. Когато пораства, Петър започва повече да се интересува от военните игри, като организира имитации на битки с момчетата, които обслужват конюшните, както и експерименти с фойерверки и други експлозиви. В резултат на тези начинания зетят на неговия шотландски фаворит, Гордън, умира в пламъците.

По-късно в Русия е извършен дворцов преврат, който му позволява да изпрати своята полусестра в един съмнителен, що се отнася до утехата, която може да ѝ даде, женски манастир, а неговият полубрат Иван V, който винаги е бил само фигурант във властта, умира през 1696 г. Едва тогава пред Петър се открива възможността да започне осъществяването на своите планове, които през следващите двадесет години ще преобразят Русия в една наистина велика сила — войните срещу шведите на север и срещу турците и татарите на юг. В процеса на трансформация на един цял народ той построява новата столица Санкт Петербург, създава руски военноморски флот, обучава армията, преустройва чиновничеството и поставя Църквата в услуга на своите желания.

Но в този човек, изпълнен с дух на новаторство, се забелязват и опасни черти на характера, които изглеждат симптоматични, ако не за истинска лудост, то поне за дълбоко психическо разстройство. По принцип царят изглежда религиозен в обичайния смисъл на думата и отдава военните си победи на Божието благоволение. Въпреки това изблиците на светотатствено и богохулно поведение се превръщат в негов любим начин за разтоварване и забавление. Това, от една страна, може да се приеме като атака срещу консерватизма на Църквата, която като пазителка на традиционните порядки проявява враждебност по отношение на реформаторската му политика. От друга страна обаче, в палячовщините и фриволните действия на Петър и неговите придворни има и по-тъмна страна.

Петър Велики изпитва истинска наслада да се подиграва с церемониите на православната църква. За тази цел сформира своеобразен Синод на мъртвопияните глупци и шегобийци, правилата на който написва лично като глава на новия орден^[136]. Първото правило многозначително гласи: „Всеки ден да се напиваме и никога да не си лягаме трезвени“. Синодът има мним патриарх — старият възпитател на Петър, Никита Зотов, чиято официална титулатура е „най-невъзпитаният отец Йосафат, патриарх на Пресбург и река Ямса“. Членовете на този орден също имат шегаджийски прозвища. Тенекиената митра, който така нареченият патриарх носи на главата си, изобразява чисто гол Бакхус върху бъчва. Водката заема мястото на светената вода. По Коледа мнимият патриарх и неговата компания организират шумна пиянска разходка с теглени от конски впрягове шейни по улиците на града. През Велики пости пък членовете на групата носят дрехите си обърнати наопаки, яздят магарета и волове или пък, ако още има сняг, се возят на шейни, теглени от прасета, кози или дори мечки. В петъка преди Велики пости през 1699 г. те организират празненство, посветено на Бакхус, по време на което „патриархът“ прави кръстния знак за благослов на присъстващите с две дълги лули за тютюн — твърде обиден жест по отношение на православната църква в Русия, която по онова време осъжда пушенето.

„Пияният синод“ става нещо много типично за дворцовия живот по времето на Петър Велики. През 1715 г. в присъствието на самия цар шутовският патриарх, тогава вече на повече от осемдесет години, се жени за млада вдовица, като бракосъчетанието е извършено от един сляп и глух столетник. Когато шест години по-късно, през 1721 г., Зотов умира, е организирана специална церемония, с която са отбелязани както изборът на нов патриарх — Бутурлин, така и неговата сватба с вдовицата на Зотов. Царят, който знае за легендарната папеса Йоана, решава, че ще бъде много забавно да бъде проверен полът на двамата новоиздигнати „духовни водачи“. За тази цел са изработени столове със специални дупки на седалката, през които Петър и другите членове на „синода“ да могат да проверят интимните части на шутовския патриарх и на неговата съпруга. Царят сграбчва гениталиите на Бутурлин и крещи „Habet foramen! Habet!“ („Този има дупка! Има!“). По време на последвалата оргия, така наречените „кардинали“ сядат в специални сепарета, където трябва да изпиват по една супена лъжица водка на всеки четвърт час и така до сутринта. На зазоряване царят води едно полуголо момиче, „княгинята игуменка“, което носи кошница с яйца. Всеки от пияните кардинали целува „игуменката“ по гърдите и след това получава по едно яйце, което хвърля, като по този начин гласува за избирането на патриарха. Като награда за тази си служба Бутурлин получава свободен достъп до царските изби, както и резиденции в Москва и в Санкт Петербург.

Трудно е да се каже до каква степен описаните събития хвърлят достоверна светлина върху психиката на Петър Велики. Тези изстъпления може би не са нищо повече от реакцията на Петър срещу лицемерието на Руската православна църква. Според тогавашните руски нрави това може би е дори признак на добро и напълно нормално чувство за хумор. Прави впечатление обаче до каква степен този „хумор“ осмива старите, праведни и безобидни поданици на царството. Затова той може би е белег и на една дълбоко спотайвана невротичност на царя.

Тъмните страни на характера на Петър обаче са много по-добре осветлени от насилието и жестокостта, с които той се отнася към своите врагове. Когато през 1687 г. царят се усъмнява в готвения срещу властта му заговор, в който участва и неговата полусестра София, той нарежда първо да бъдат отсечени ръцете и краката на заговорниците, а след това да ги качат на ешафода и да ги обезглавят, като при това кръвта им шурти върху трупа на главния заговорник, Иван Милославски. Три години по-късно, след въстанието на стрелците, Петър лично участва в екзекуциите и върти брадвата, сечейки въстаническите глави… Освен това царят обича да наблюдава мъчения и бой с камшици на жени.

Отношението му към неговия син и престолонаследник, Алексей, в този смисъл е напълно разбираемо, защото наистина показва симптомите на психопатия. Алексей е син на Петър от брака му с Евдоксия — съпругата, от която царят бързо се отегчава и изпраща в манастир. Предполага се, че Петър има и хомосексуални наклонности. Знае се, че той изпитва истински ужас да спи сам в леглото си и ако до него няма жена, е готов да притисне в обятията си някой ординарец. Подобни случаи подсказват не толкова за хомосексуалността на Петър, колкото неговата скрита невроза. Най-накрая той взима за своя постоянна спътница една германска прислужничка на име Катерина, самата тя захвърлена любовница на царския фаворит Александър Меншиков, която в крайна сметка е коронясана за царица.

Царският син Алексей представлява огромно разочарование за баща си, защото в много отношения е точно обратното, на това, на което Петър държи най-много. Царят сравнява сина си с онзи слуга от Евангелието, който заровил всичките си таланти^[137]. Алексий е религиозен в традиционния смисъл на думата и има приятели сред монасите и другите критици на бащината му политика. Той не притежава нито особен талант, нито влечение към военното дело. Баща му го оженва за една закръгленичка германска принцеса — Шарлоте фон Брауншвайг, но царевичът я пренебрегва за сметка на любовницата си. След смъртта на жена му той има страстна връзка с едно финландско слугинче на име Афросиния.

Петър заплашва Алексий, че ако не промени поведението си, ще бъде отрязан като гангренясал крайник. Престолонаследникът, уплашен от думите на баща си, обещава да отстъпи правото си върху престола, ако му бъде разрешено да стане монах. Най-накрая, през август 1716 г., царят, който по онова време е на посещение в Копенхаген, губи търпение и изпраща ултиматум на сина си — или да се присъедини към него, или да върви право в манастира. Отчаян, Алексей, придружен от своята любовница Афросиния, преоблечена в мъжки дрехи, избягва във Виена, където иска закрила от императора. По-късно той стига и до Сан Елмо близо до Неапол, където е открит от пратеника на баща му — Петър Толстой, и е убеден да се завърне в Русия. Алексей е достатъчно наивен да повярва, че ще му разрешат да се ожени за любовницата си, и се отказва от законните си права. Тогава той е арестуван и съден, а на процеса обвинява наред с другите и майка си, за което тя е преместена в още по-строго управляван манастир. Царят заповядва нейният любовник Глебов да бъде набит на кол, облечен в животинска кожа, за да се мъчи по-дълго, преди да замръзне в студената руска зима. Алексий е наказан с четиридесет удара с камшик, вследствие от което умира.

Как да си обясним поведението на Петър в този случай? Може би това не е и необходимо, като се имат предвид неговите несъмнени способности, както и времето и страната, в които живее и в които подобни прояви съвсем не са необичайни. И все пак не можем да не отбележим, че в характера на Петър Велики има тъмни страни, които се проявяват като невротични пристъпи.

Историкът марксист Покровски приписва на Петър душевна неуравновесеност, дължаща се на прогресиращ сифилис. През 1706 г. според един френски източник на царя се случва нещо, което по евфемистичен начин е описано като „разочарование в градините на любовта“, поради което лекарите му предписват живак. Както и в случая с Хенри VIII Английски обаче, не разполагаме с достатъчно сведения за прояви на умопомрачение, за да твърдим, че по онова време (тоест през последните години от своя живот) той се намира в четвъртия стадий на сифилитичното заболяване.

Няма съмнение обаче, че когато е под голямо психическо напрежение, Петър Велики има нервни тикове, които варират по сила в различните случаи и които засягат дясната част на лицето му. Предизвикани обикновено от емоционалното напрежение, тези симптоми не би трябвало да имат отношение към някакво неврологично заболяване. Изглежда обаче, че понякога тези нервни изблици достигат до гърчове и припадъци, при които царят губи съзнание. И наистина, едно от нещата, които царят най-много цени у бъдещата си съпруга Екатерина, е нейната способност да му действа успокояващо, когато почувства началото на подобен пристъп. Тя слага главата му на скута си и скоро той заспива в това положение. Когато се събуди освежен и отпочинал, въобще не си спомня за това, което се е случило, преди да заспи — характерен белег за епилептичните припадъци. „Лявото му око, лявата му ръка и левият му крак — внася зловещи нотки в писмото си кардинал Колониц, примас на Унгария — са увредени от отровата, която му дават, докато брат му е жив — окото му е неподвижно и прави неволни тикове с крака и ръката.“

Това може би е сигурно доказателство, че Петър страда от епилептични припадъци и дори, че психическото му заболяване трябва да е било епилепсия на темпоралния лоб^[138]. Макар че физически е много силен, здравето му често се влошава. Състоянието му става критично между ноември 1693 г. и януари 1694 г., а иначе през целия си живот страда от чести пристъпи на треска. Ако заболяването, изложило живота му на риск, е било енцефалит, това също може да обясни предразположението към припадъци и гърчове и защо мозъкът му не функционира нормално, вследствие от което той изпада в ярост и върши насилия. В случая с Петър, подобно на този с Иван Грозни, поради липсата на достатъчно категорични данни подобни разсъждения остават в сферата на предположенията. Понесените в детството страдания и продължителната злоупотреба с алкохол също се отразяват отрицателно върху здравето му и върху външния му вид.

В края на живота си Петър Велики започва да губи способността си да се владее, което се дължи на проблем с психиката. „Няма думи, които да са достатъчно силни, за да дадат на Ваше Величество и най-беглата представа за непоносимото пренебрежение и обърканост, с която тук се отнасят към някои от най-важните дела“ — пише един пруски министър на своя владетел. Царицата също става жертва на подозрителността и гневливостта на своя съпруг, понеже съвсем недискретно си е взела за любовник Вили Монс, брат на една от изпадналите в немилост любовници на Петър Велики. Монс е екзекутиран на 14 ноември 1724 г. и главата му, запазена в спирт, е поставена в спалнята на Екатерина, за да ѝ напомня за нейната изневяра.

Междувременно общото здравословно състояние на Петър Велики постоянно се влошава, макар че и през последната година от живота си той притежава достатъчно хъс, за да председателства „Пиянския синод“ при избора на новия мним патриарх и да се хвърли в студеното развълнувано море, за да помогне на изпаднал в беда плавателен съд. Но през 1722 г. лекарите са му поставили диагноза „затруднено уриниране и камъни в пикочния мехур“. Поради запушването между пикочния му мехур и уретрата, предизвикано от мускулен спазъм, уринирането му причинява силни болки. През лятото на 1724 г. един английски хирург, д-р Хорн, му поставя катетър и по-късно камъкът е изхвърлен. Но към средата на януари 1725 г. с настъпването на вечерта умиращият цар иска опрощение за стореното от него зло. Рано сутринта на 28 януари 1725 г. той умира от болезнено усложнение на пикочния мехур, както и от цироза на черния дроб — естествена последица от прекалената му злоупотреба с алкохола. Неговата съпругата Екатерина му затваря очите и го наследява на трона като царица на цяла Русия.

Повечето от руските владетели след Петър Велики са хора с изявен характер и дори в случая с Екатерина Велика — и с определен талант. Екатерина не е рускиня по произход, а германска принцеса, омъжена за един млад и глуповат владетел — цар Петър III, насилствената смърт на когото (през 1762 г.) е подготвена не без нейно знание. Техният син, Павел, който негодува от това, че майка му го държи далеч от престола в продължение на цели три десетилетия, е психопат, който след пет години на безумно управление, е удушен с шал от един от офицерите в личната му гвардия. Истинският наследник на Иван Грозни обаче не е член на Романовата династия на руските царе, последният от които — Николай II, е ликвидиран от болшевиките през 1918 г., а диктаторът Йосиф Сталин. Той притежава в максимална степен много от характерните черти и на Иван Грозни, и на Петър Велики, на които много се възхищава.