Вивиан Грийн
Лудостта на владетелите (6)

Четвърта глава
Кралят светец

Крал Хенри VI Английски вероятно притежава вродена склонност към проява на слабоумие, която наследява от дядо си Шарл VI Френски, но все пак политическото напрежение, което преживява по време на своето управление, довежда до неговия силен нервен срив. Историята на борбите, които достигат своята кулминация във Войната на Червената и Бялата роза, представлява историческата сърцевина на Шекспировите драми, представящи възхода и падението на фамилията Ланкастър от възшествието на престола на Хенри IV до свалянето от власт на Хенри VI. След абдикацията и убийството на Ричард II, за което Хенри IV трябва да е бил осведомен, той управлява като крал на Англия, докато влошеното му здравословно състояние го превръща през последните години от живота му в напълно затворен в себе си човек, чиито здравословни и психически проблеми дават добри надежди на амбициозния му и енергичен млад син, бъдещия крал на Англия, Хенри V.

По време на краткото управление на Хенри V е завладяна Франция. В резултат на триумфа на владетеля умопобърканият френски крал Шарл VI го дарява с правото да наследи френския трон, както и с ръката на дъщеря си Катрин, за която Хенри се оженва. Но английският крал умира млад и оставя короната в ръцете на малолетния си син Хенри VI. След тази преждевременна смърт следва период на бавен, но сигурен упадък, водещ до поражения на френска земя, до възстановяване на междуособиците и политическите борби сред бароните, както и до сваляне от власт на краля. Шекспировите исторически драми може да са един опростен разказ за тези събития, но със сигурност не са далеч от истината, показвайки как наследените проблеми от миналото дават горчивите си плодове по време на анархията и кръвопролитията при управлението на Хенри VI.

През ранните години от живота на Хенри VI нищо не показва какво му готви бъдещето. След неговото раждане майка му го оставя на грижите на една от своите придворни дами — Елизабет Риман, и се връща във Франция, за да се присъедини към своя водещ победоносни битки съпруг.

Естествено, това бебе все още нищо не значи за баща си, Хенри V, който в случай на смърт е определил брат си Джон, херцог на Бедфорд, за регент на Франция, а по-малкия си брат Хъмфри, херцог на Глостър — за регент на Англия. Кралският съвет обаче, подозрителен към евентуално съсредоточаване на твърде голяма власт в ръцете на Глостър, определя неговите функции единствено като протектор и защитник на Англия (и то само когато херцог Бедфорд е извън кралството). Така, докато Хенри стигне до пълнолетие, фактическият главен разпоредител с властта в Англия е Кралският съвет, който се опитва да тушира непрестанното несъгласие между полубрата на покойния крал — богатия и влиятелен духовник Хенри Бофор, епископ на Уинчестър (син на Гант от неговата любовница, за която той по-късно се жени — Кетрин Суинфорд) и амбициозния и раздразнителен херцог на Глостър.

Детето крал едва ли е осведомявано за тези проблеми, но отговорностите на кралската власт са били поставени на неговото внимание от най-ранна възраст. На 13 ноември 1423 г., когато е едва на три години, го извеждат от Уиндзорския дворец, за да може, по думите на председателя на Камарата на общините на английския парламент, запазени в една лондонска хроника, поданиците да видят „Вашата височайша кралска особа седнала и заемаща своето полагащо ѝ се по право място и позиция във вашия парламент и към която е справедливо да се обръщаме, за да може всичко погрешно да бъде поправено.“ (A Chronicles London, ed. 1827, p. 111–112). В Стейнс, недалеч от Лондон, детенцето внезапно избухва „в рев, писъци и започва да се дърпа в знак, че не иска да пътува по-нататък“, но следващата сряда, 18 ноември, то все пак е представено на парламента, който го посреща с обръщение в знак на лоялност. Тези неща едва ли означават нещо за него, но дали не са имали някакво по-особено влияние върху още неподготвеното му за такива неща съзнание? На четиригодишна възраст той посещава катедралата „Сейнт Пол“ за литургията и язди от Чипсайд до Кенингтън.

На осем години Хенри трябва да присъства на продължителната и уморителна, макар и зрелищна, церемония по своята коронация в Уестминстърското абатство, а през декември 1431 г., когато е точно на десет години, чичо му — кардинал Бофор, го коронясва за крал на Франция. Така от самото начало на съзнателния си живот детето носи отговорностите на високото си положение. Сигурно му се е налагало отрано да си даде сметка за явните опасности, които следват от тях, след като високопоставените му роднини и техните привърженици водят такива кръвопролитни борби помежду си и не престават да плетат интриги едни срещу други. Той самият попада в центъра на тези борби, оглавявани от двамата му чичовци — Хъмфри Глостър и кардинал Бофор, които се опитват да поставят малкия крал под своя опека. Така, когато през 1425 г. Глостър за момента е надделял над кардинала, Хенри придружава чичо си по време на церемониалния му марш по улиците на Лондон.

Когато става на шестнадесет години, Хенри VI вече е пълнолетен. Не е лесно да проникнем зад чертите на неговия портрет, нарисуван според условностите на тогавашното дворцово изкуство. Пропагандата на династията Тюдор^[66] и особено агиографските внушения, оставени от наставника на младия крал — Джон Блакман, са причината пред нас да се появи един образ на невинен, високоморален и благоразположен към поданиците си монарх, станал жертва на феодалните междуособици, един истински светец в процеса на своята реализация. А всъщност той е преждевременно развит и дори целеустремен млад мъж, който се опитва по някакъв начин да гарантира правата си на владетел, упражнявани в продължение на толкова дълъг период от време, докато той е малолетен, от Кралския съвет. По отношение на заобикалящата го политическа действителност обаче представите на Хенри не са никак реалистични. Поради това той не разбира сложността на проблемите, с които страната му се сблъсква, и става оръжие в ръцете на политическата фракция, оглавявана от семейство Бофор.

Така положението, в което попада Хенри VI, става все по-непоносимо. Английските владения във Франция (която все още се намира формално под английска власт) едно по едно отпадат от английската корона. За малко повече от десет години англичаните се оказват в пълно отстъпление и в техни ръце остава само пристанищният град и търговски център Кале. Английският парламент критикува политиката на кралското правителство за неспособността му да води войната ефикасно, но се въздържа от гласуването на повече средства за тази цел. Данъчните тежести върху населението, предизвикани от почти банкрутиралата държава, водят до нарастване на недоволството в страната. Засилената престъпност и откритите беззакония на високопоставените благородници и едрите земевладелци, които по правило са длъжни да се борят с нарушителите на реда в държавата, стават ендемично явление. През 1450 г. кралското правителство изпада в предсмъртна парализа.

Хенри не е в състояние да избегне отговорността за тези неуспехи. Колкото повече се опитва да се справи с проблемите, пред които е изправена страната, толкова по-дълбоко затъва в тяхното блато. Оказва се, че е дал твърде много власт на некомпетентния в управлението клан Бофор, формално управляван от херцога на Съмърсет, Джон, но реално — от Уилям де ла Пол, херцог на Съфолк. Но сред магнатите вече се формира опозиционна „партия“, водена от Ричард, херцог на Йорк, който би могъл да има по-големи претенции за престола от мекушавия крал.

Така държавният кораб се тресе, порейки вълните на бурното море, воден от един неспособен кормчия, а кралството бързо изпада в пълен хаос. Водещият съветник на крал Хенри — херцогът на Съфолк, е отстранен от парламента, осъден е на смърт и е обезглавен, тъй като се опитва да напусне тайно страната. Двама епископи — Адам Мълинс на Чичестър и Уилям Аскю на Солсбъри, са убити. Избухва и въоръжено въстание начело с Джак Кейд, чиито участници настояват за извършване на реформи. Много хора смятат Хенри лично отговорен за лошото управление на кралството. Томас Карвър, бейлиф на абата на Ридинг, е хвърлен в затвора, защото поставя под съмнение способността на краля да управлява. Началникът на гилфордската тъмница заявява, че кралят трябва да бъде обесен, а жена му — удавена. Един холандец, който по онова време живее в Ели, кръщава бойните си петли Хенри Английски и Филип Бургундски и много се радва, когато Филип побеждава Хенри.

Хората в кралството започват да подлагат на съмнение менталните способности на своя владетел. Според абат Уитамстед от манастира „Сейнт Олбънс“, „в държавните дела той се проявява като полунормален“ („Registra Abbatum Monasteri Sancti Albani“, vol. II, p. XVI-XVII). Един известен лондонски манифактурист твърди, че Хенри „не е на мястото си като неговите благородни предци, защото не се харесва, понеже видът му е детински и невинаги е здравомислещ като кралете преди него.“ Друг холандец направо заявява, че Хенри изглежда като дете и е по-правилно върху монетите на неговото кралство да бъде изобразена овца, а не кораб. Някакъв земеделец от Клей в Норфолк е още по-директен и нарича краля глупак. През 1450 г. двама граждани от Брайтлинг в Съсекс заявяват, че „кралят е малоумен по природа и често си играе с жезъл, който има на върха си птичка, точно като лудите; следователно трябва да бъде избран друг крал, защото този не е способен да управлява страната.“ Около осем години по-рано един дребен земевладелец от Фарнингам в Кент е подведен под отговорност, защото казва, че „кралят е луд, какъвто беше и баща му“, но иска прошка от монарха и е помилван. Дали пък няма предвид дядо му, Шарл VI Френски?

Тези коментари отразяват определена тенденция в общественото мнение по онова време и са интересни с това, че упорито се повтарят в предположението, че кралят има проблеми с душевното си равновесие. Явно психическият срив, в който той изпада през 1453 г., не идва толкова изневиделица, колкото са се опитвали да го представят.

При растящото недоволство в страната, военните неуспехи в чужбина и постоянната заплаха от фалит, бремето на държавното управление очевидно оказва своето въздействие върху впечатлителната му натура. По тази причина той съвсем естествено се опитва да намери покой от проблемите на властта, отдавайки се на другите си интереси. Така успява да задоволи страстното си желание да остави някакъв монументален спомен от себе си за бъдещите поколения и нарежда да бъдат изградени колежите в Итън и Кеймбридж, които със своята архитектура засенчват дори великолепието на построените по-рано от Уилям Уикъм Уинчестър Колидж и Ню Колидж^[67]. Четенето на молитви и дори показната религиозност обаче могат да бъдат само временно средство за разтоварване от реалностите и тегобите на обществената заетост.

Нищо не е в състояние да прикрие тъжната равносметка от неговото управление, нито да сложи край на междуособиците на бароните. Въстанието на Кейд е потушено, но французите удържат нови победи над английските войски. Съпругата на Хенри, Маргарет Анжуйска (Маргьорит д’Анжу на френски) е бременна, но очакваното раждане всъщност представлява преграда за претенциите към короната на определения за престолонаследник Ричард, херцог на Йорк.

Така обстоятелствата, които предизвикват стресовата ситуация, в която се намира Хенри, се увеличават. Освен това той не се отличава с особено прозорлив ум и лесно се поддава на чужди влияния. Но поне трябва да си дава сметка, че не е способен да реши проблемите, изникнали пред неговото управление и да заглуши все по-засилващия се хор на недоволните. Под натиска на тези обстоятелства душевното му равновесие, уязвимо по наследствени и характерологични причини на нервното пренапрежение, го разстройва до такава степен, че той изпада в дълбока меланхолия и развива тежко депресивно заболяване.

Това се случва през лятото на 1453 г. На 7 август все още е достатъчно добре, за да приеме ритуалната целувка на своя васал сър Уилям Стъртън в кралската ловна резиденция в Кларендън край Солсбъри. След това мракът се спуска пред очите му, както е посочено в Хрониката на Бейл („Six Town Chronicles“, ed. 1911, p. 140). Началото на неговото заболяване е белязано от „обезумяване“ или „пристъп на внезапен страх“. Скоро обаче той изпада в състояние на пълна апатия. „Неговият ум и разсъдък изчезнаха“. Вече „не разполага със здрав разум, нито със способността да разсъждава“ и става напълно безразличен към всичко, което става наоколо, до такава степен, че дори не проявява желание да се измие или да се облече, посочва абат Уитамстед („Registrum“, I, p. 163).

Естествено е при това положение, както и при други подобни случаи, да плъзнат слухове, че кралят е омагьосан. Един дребен мошеник, който се превръща в кралски свидетел, съобщава, че група бристолски търговци на 12 юли 1453 г. са направили магия, за да навредят на Хенри. Друг подобен тип твърди, че по нареждане на лорд Кобъм (който по това време се намира в затвора) е било извършено заклинание над една мантия на краля.

В същото време кралските лекари трескаво предписват най-различни лечения — лекарства, слабителни средства, гаргари, вани, лапи и пускане на кръв, но височайшият пациент си остава все така апатичен. Синът на Хенри — Едуард, се ражда на 31 октомври 1453 г., но баща му въобще не реагира на тази новина. На 19 януари 1454 г. Джон Стодли пише:

„При донасянето на младия принц в двореца Уиндзор херцогът на Бъкингам го взе на ръце и го представи на краля по най-благопристоен начин, като го умоляваше настоятелно да му даде своята благословия, но кралят въобще не даде никакъв отговор на тези молби. Въпреки това херцогът продължи да стои до него мълчешком и да държи принца на ръце. И когато пак не последва никакъв отговор, тогава кралицата влезе в залата, пое бебето в прегръдките си и го представи на баща му по същия начин, както това направи преди това и херцогът. Но усилията и на двамата се оказаха напразни, защото накрая бяха принудени да се оттеглят, без да получат някакъв отговор или дори жест от страна на краля, ако не се брои това, че той погледна веднъж към принца и след това продължи да гледа надолу и повече не помръдна“. („Paston Letters“, I, ed. 1910, p. 263–264)

Хенри продължава да бъде неподвижен и апатичен като статуя.

Психическият срив на крал Хенри VI — настъпил в един момент, когато на практика англичаните са изтласкани от цяла Франция, а бароните са опасно разделени на два враждебни лагера — води до истинска политическа криза. На 27 март 1454 г. херцогът на Йорк, Ричард, е обявен за покровител и защитник на кралството. Раждането на принц Едуард отлага надеждите му веднага да наследи престола, но за момента лордът гледа на създалото се положение с най-добри чувства. Смъртта на кралския канцлер, архиепископ Кемп, настъпила на 22 март 1454 г., изправя правителството пред нов голям проблем, тъй като кралят трябва лично да одобри кандидатурите за нов канцлер и нов архиепископ на Кентърбъри.

Следователно случаят е доста спешен и Хенри трябва някак да бъде накаран да действа. Въпреки състоянието на краля министрите му се опитват да проникнат зад непроницаемата завеса на неговото съзнание. На Благовещение^[68] 1454 г. делегация от членовете на Камарата на лордовете пристига в Уиндзорския дворец. След като кралят приключва с обяда си, епископът на Честър се обръща към него с молба да определи новия канцлер и архиепископ на Кентърбъри, но кралят запазва мълчание и дори не помръдва. След настъпилото неловко мълчание епископът на Уинчестър предлага делегацията също да се оттегли за обяд с надеждата след това Хенри да бъде по-общителен. Но когато се завръщат по-късно в залата за аудиенции, заварват Хенри отново в състояние на пълно мълчание. По едно време кралят става и се отправя към спалнята си. „А те останаха без отговор, дори без дума или някакъв знак; и поради това си тръгнаха с изпълнени с тъга сърца“ — е записано в един исторически извор от онази епоха („Rotuli Parliamentorum“, V, p. 453). А кралят, изглежда, става напълно безпаметен, трудно се движи без чужда помощ и трябва ден и нощ да бъде под наблюдението на дворцови служители и пажове.

Кралските лекари са на края на професионалните си възможности. Назначената от Кралския съвет медицинска комисия вече е сторила всичко, което е по силите ѝ. Списъкът на приложените лечения включва лечебни сиропи, оздравителни напитки, различни разтвори, микстури, мехлеми, слабителни средства, клизми, супозитоари, обръсване и прочистване на главата (с надеждата, че вредните вещества, попаднали в мозъка, могат да бъдат извлечени през скалпа), гаргари за отстраняване на слузта, предизвикваща катар на дихателните пътища, сгряващи компреси и пускане на кръв. Както се вижда, лекарите действат в съответствие с модерната по онова време теория за здравето като равновесие на четирите основни телесни течности и се стремят по някакъв начин да изтеглят натрупалата се „черна жлъчка“ в областта на мозъка на владетеля, като по този начин възстановят нарушеното равновесие в неговия организъм.

Не можем да знаем дали някое от тези лечебни практики се оказват ефикасни, но кралят започва бавно да показва признаци, че възвръща нормалното си състояние. Той вече се чувства достатъчно добре, за да приеме ритуалната целувка на своя васал — новият архиепископ на Кентърбъри и да му даде кръста на 22 август 1454 г. На 27 декември същата година Хенри заповядва на своя служител, отговарящ за раздаване на милостиня, да отпътува за Кентърбъри, а на секретаря си — да посети Уестминстър, където да бъдат направени благодарствени дарения за оздравяването на монарха пред светите гробници на Томас Бекет (в Кентърбъри) и на крал Едуард Изповедник (в Уестминстър).

Когато три дни по-късно съобщават на краля името на сина му, станал вече на четиринадесет месеца, той се интересува за имената на неговите кръстници. Отговарят му, че това са вече покойният архиепископ Кемп и херцогът на Съмърсет. Макар че е дал съгласието си за ръкополагането на новия архиепископ на Кентърбъри още през миналия април, кралят казва, че не е знаел за смъртта на Кемп.

По този повод Едуард Клеър пише на Джон Пастън^[69]:

„Кралят изглежда вече много по-добре, след като на Коледа и на деня на св. евангелист Йоан^[70] изпрати своя служител, отговарящ за раздаването на милостиня, да посети Кентърбъри с кралските благодарствени дарове. А в понеделник след обяд кралицата посети краля и с нея беше и Негово височество престолонаследникът, и кралят попита какво е името на принца, а кралицата му отговори, че се казва Едуард; и тогава кралят вдигна ръцете си и благодари на Господа за това дете. И освен това кралят каза, че до този момент не е знаел за наследника си, нито пък е знаел какво са му говорили и къде е бил, докато е бил болен. Той попита още кои са били кръстници на детето… кралицата освен това му каза, че кардиналът [Кемп] е починал, а той отвърна, че до този момент не е знаел това… На следващия ден след Богоявление^[71] при краля бяха Негово преосвещенство епископът на Уинчестър и Негово преосвещенство абатът на манастира «Сейнт Джон» и той разговаря весело с тях. И им каза, че сега чувства желание за благотворителност към целия свят и се надява и всички лордове^[72] да са в същото разположение на духа. И заповяда да се отслужват утринни и вечерни служби за св. Богородица и присъстваше на литургиите с подобаващо смирение.“ („Poston Letters“, I, p. 352)

През първите месеци на 1455 г. кралят вече напълно е възстановил здравето и паметта си. Вследствие на това херцогът на Съмърсет е възстановен на предишното си високо положение, а херцогът на Йорк отново е отпратен в периферните ешелони на властта. Но доколко възстановяването на Хенри е пълно или трайно, може да се спори. Защото през юни 1455 г. Гилбърт Кимър, по онова време декан на Солсбъри, е повикан в двореца Уиндзор, „поради това, че както ти знаеш, ние бяхме споходени от болести и разклатено здраве“ — пише му кралят. На 15 юли е наредено да се направят специални плащания на хирурзите „за това, което те направиха за краля: «pro diversiis magnis laboribus et diligentciis et per ipsos factis circa personam domini Regis»^[73]. Какви интервенции са предприели тези хирурзи? Най-вероятно става дума за срез в черепа на владетеля за облекчаване на налягането върху мозъка му. Но кога е станала тази операция — през 1454 или през 1455 г., това не знаем.

Така или иначе, независимо дали Хенри е бил наново споходен от болестта си, или не, но той присъства на заседанието на парламента на 9 юли 1455 г. Но на 28 октомври същата година Джон Грешам пише нещо доста неясно на Джон Пастън в смисъл, че «тук се носят усилено слухове. Как трябва да ги разбираме, не знам. Нека Господ ни е на помощ, но някои хора се страхуват, че кралят пак е болен». В тези слухове трябва да е имало известна доза истина, защото през ноември 1455 г. херцогът на Йорк отново е обявен за покровител и защитник на кралството, а Хенри не присъства на заседанията на парламента. «Ob ceteras justas et racionabiles causas in persona nostra non poterimus interesse» (поради някои законни и обясними причини, свързани с нашата личност, няма да можем да присъстваме сред вас“ — оправдава се кралят („Rotuli Parliamentorum“, V, p. 453). Всички тези малко неясни споменавания по повод кралските боледувания, включително липсата на кралския подпис върху официалните документи, издадени между 12 декември 1455 и 2 март 1456 г. показват, че имаме пълното основание да предполагаме, че през този период Хенри отново има проблеми с менталното си здраве.

Какво все пак е естеството на душевното му страдание, което го вади от строя в продължение на почти две години? Почти няма съмнение, че то е предизвикано от стреса, предизвикан от неспособността му да се справи с проблемите, притискащи неговото управление и с пораженията, които английските войски търпят на френска територия. Може да се приеме, че лошите новини от Франция са последната капка, от която чашата на неговата психическа издръжливост прелива. Вече стана дума, че след първоначални признаци на повишена възбуда, кралят изпада в пълен ступор и става изцяло индиферентен към всичко, от което той лично, неговото семейство или страната му имат нужда. Когато се оправя, той не помни нищо за заболяването си; амнезията услужливо е блокирала всичко, което се е случило междувременно. Това показва, че болестта на Хенри трябва да е била или кататонична шизофрения или маниакално депресивен ступор. Както знаем, Хенри е внук на Шарл VI Френски, който без съмнение е страдал от шизофрения. И тъй като тази болест твърде често се предава по наследство, вероятността тя да е била източникът на ментални проблеми, от които Хенри VI Английски е страдал, не трябва да се изключва напълно. Въпреки това по-вероятна изглежда хипотезата, че английският монарх става жертва на маниакално депресивен ступор, а не на кататонична шизофрения, твърдят специалистите. Основанията за това са на първо място почти пълната липса на симптоми като силен гняв (освен може би при появата на заболяването), халюцинации и параноя, за които има сигурни данни, че се проявяват при боледуването на дядо му. Освен това, въпреки че умствените му способности са трайно увредени по време на боледуването, възстановяването му е относително бързо.

Независимо от пълното възстановяване на здравословното състояние на крал Хенри VI, неговото управление до самия край се отличава със своеобразната му „изкуфялост“. С други думи, менталното му страдание само е приспано. След 1455 г. управлението на Хенри запада все повече и повече и той показва пълната си неспособност да поддържа справедливостта, реда и законността в държавата. Кралят няма нито воля нито способности да пресече междуособиците, разгарящи се между бароните, които се задълбочават и водят до гражданска война — така наречената Война на Червената и Бялата роза. Когато кралските войски са разбити от силите на фамилията Йорк, Хенри бяга в Шотландия, а Едуард, станал херцог на Йорк след смъртта на баща му Ричард в битката при Уейкфийлд, обявява своите претенции за английския трон и е коронясан под името Едуард IV.

По-късно окаяният бивш крал от династията на Ланкастърите е пленен и хвърлен в Тауър. В края на септември 1470 г. за кратко е възстановена властта на Ланкастърите, инициатор на която е графът на Уорик — един от хората, които решават кой да бъде издигнат за крал, но за Хенри това е вече една безсмислена игра. Той е накаран почти насила да участва в триумфалното шествие, но „видът му не предизвиква нужното преклонение, нито пък се отнасят с него напълно подобаващо като към принц“ — пише един от неговите съвременници. След провала на така наречената „реадаптация на краля“, той отново е изпратен в Тауър. На 4 май 1471 г. остатъците от войските на Ланкастърите са победени при Тюксбъри, а синът на Хенри — принц Едуард, е свален от коня си и убит, когато се опитва да избяга от бойното поле. Неговата гибел подписва смъртната присъда на баща му и той също е убит. Ексхумацията на тленните му останки през 1911 г. показва ясни следи от кръв по останалите върху черепа коси, което означава, че кралят е починал от насилствена смърт.

След идването на Хенри VII на власт — друг представител на династията Ланкастър и роднина на Хенри VI — останките на Хенри VI имат странна съдба. В началото този крал е погребан в абатството „Чъртси“, а впоследствие Ричард III премества тленните му останки в Уиндзор. Хенри VII се опитва да издейства пренасянето им в Уестминстърското абатство. Опитва се и да убеди папата да канонизира Хенри за светец. Макар че не сполучва и в двете си начинания, тленните останки на Хенри VI стават обект на неофициален култ и към гроба му в Уиндзор се стичат тълпи от страдащи хора, които търсят помощ от покойния крал. От близо петстотинте чудеса, които се твърди, че са станали благодарение на молитвите му, е запазен списък на 172 („Henrici VI Angliae Regis Miracula Postuma“, ed. 1935). Дори Хенри VIII веднъж (през 1529 г.) изпраща благодарствени дарове на неговия олтар.

И все пак претенциите за светостта на този крал се основават преди всичко върху легенди. Вярно е, че Хенри VI не е отмъстителен или жесток владетел, а посвоему е и благочестив. Но той притежава наследствена обремененост с психическа нестабилност, която го прави неспособен да управлява в тежки исторически моменти. Нервното напрежение, на което е подложен, е толкова силно, че през периода 1453–1454 г. той е изцяло извън строя, а това вероятно се повтаря и през 1455–1456 г., когато боледуването му предизвиква остра политическа криза. Но дори когато е в отлично здраве, той не се проявява като ефикасно управляващ крал. „Непрестанните междуособни битки, наричани обикновено Войната на розите, са предизвикани от лошото управление и неспособността на владетеля Хенри VI да се справи с проблемите на нацията — както у дома, така и зад граница, от което избуяват враждите и борбите за власт на аристокрацията… Той не само е неспособен крал, но и взема страна в междуособиците. Така се стига до първото му сваляне от власт през 1461 г., което се дължи изцяло на неговите лични провали.“ Така един от днешните му биографи определя накратко управлението на Хенри VI (B. Wolfe, Henry VI, London, 1981, p. 352). Със сигурност обаче първопричината за много от споменатите му провали е неговата нестабилна психика, която в най-критичния момент от управлението му се срива, и той изпада в умопомрачение, за което не може да носи отговорност.