Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Madness of Kings, 1993 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Илия Илиев, 2006 (Пълни авторски права)
- Форма
- Историография
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,6 (× 7 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Вивиан Грийн. Лудостта на владетелите
Английска. Първо издание
Издателство „Рива“
Редактор: Петя Дочева
Художник: Веселин Цаков
Предпечатна подготовка — „Рива“
Печат „Абагар“ АД — Велико Търново
ISBN-10: 954-320-055-6
ISBN-13: 978-954-320-055-9
История
- — Добавяне
Единадесета глава
Флорентински веселби
Медичите, за разлика от Хабсбургите и Бурбоните, не са кралска династия, а семейство италиански принцове. Те са далновидни политици и притежават богата култура; управляват Флоренция — с изключение на кратък период през шестнадесетото столетие — от 30-те години на XV в. до смъртта на последния велик херцог, Джан Гастоне, през 1737 г. Под вещото управление на фактическия основоположник на благосъстоянието на рода — принца търговец Козимо Медичи и при неговия внук, Лоренцо Великолепни, Флоренция преживява апогея на своя разцвет. Тяхната широка мрежа от банки превръща Флоренция в първостепенна политическа и икономическа сила на Западна Европа. Дори след като печалбите на Медичите намаляват, те дълго остават на водещи позиции в Италия. От тази фамилия произлизат двама папи — Климент VII и Леон (Лъв) X, както и много кардинали, а и две от най-влиятелните кралици на Франция — Катерина Медичи и Мария Медичи. Самата Флоренция е изпълнена с разкошни сгради, картини и скулптури, благодарение на меценатството на Медичите и на техните привърженици. В ролята си на велики херцози на Тоскана Медичите установяват деспотична власт, стоейки начело на пищен владетелски двор.
В края на седемнадесетото столетие флорентинците, подобно на Медичите, започват да страдат от своеобразно втвърдяване на кръвоносните съдове, продължавайки да живеят със славата и богатствата на бляскавото си минало. Дворът на Медичите все още се отличава с изобилие и екстравагантност, а принцовете все още са покровители на изкуството и културата. Всичко това обаче е само фасада, която прикрива западащата тосканска икономика и политическата немощ на страната. Тоскана отдавна вече не е център на процъфтяваща индустрия, а селското ѝ стопанство е в упадък. На населението са наложени непосилни данъци, с които се финансират големите разходи на двора и субсидиите, които великият херцог трябва да плаща на чужди държави. Най-тежкото бреме се стоварва върху плещите на хората от средната класа — земевладелци и търговци, които винаги са били опора на тосканската икономика. В резултат на това се шири бедност и безработица. Големите религиозни празници и светските тържества, устройвани за развлечение на флорентинците, не могат да скрият икономическото разложение на града.
На практика Флоренция губи политическата си сила. Вярно е, че по време на своите пътувания зад граница великият херцог Козимо III, който управлява страната от 1670 до 1723 г., е приветстван с бляскава церемониалност, отговаряща на положението му на знатен принц; за негово удоволствие императорът му признава правото да се титулува Кралско височество, вместо обикновеното Височество (титла, която за негово неудоволствие императорът на Свещената Римска империя вече е дал на херцога на Савоя), и да бъде наричан „Serenissimo“ — „Светлейши“. Всичко това обаче са само почести на думи. Флоренция по онова време е вече треторазредна сила с малка армия и флота, която някога е била значителна, а вече почти не съществува. Това, че държавата продължава да живее в мир и все още е сравнително незасегната от чужди нашествия, се дължи на факта, че големите европейски държави по онова време нямат интерес да я нападнат. Но това не им пречи да кръжат като лешояди около западащия род на Медичите, след като Флоренция вече е своеобразна примамка, неспособна да се защитава успешно срещу евентуални нападения.
Великият херцог Козимо III управлява Тоскана в продължение на петдесет и три години. Неговото управление не може да се нарече нито особено добро, нито лошо. То обаче е повлияно от някои присъщи на характера му особености, които в известен смисъл са много важни, за да бъде разбран характерът на неговия син и престолонаследник, последният велик херцог, Джан Гастоне. Той е отгледан от благочестива майка, нещастно омъжена за баща му, великия херцог Фердинандо, който управлява Флоренция от 1621 до 1670 г. и далеч предпочита пред жена си прегръдките на красивия млад паж граф Бруто дела Молара. И така, Козимо става тесногръд, сериозен и крайно набожен човек, много по-подготвен за религиозна, отколкото за светска кариера. Още през 1659 г. за него се говори, че проявява „симптоми на необикновена набожност… обзет е от меланхолия повече от обичайното… никой не го е виждал да се усмихва.“ Животът му протича в непрестанно влачене по църкви, тъй като той има навика да посещава по пет-шест храма дневно, а върховно удоволствие му доставя участието в религиозните процесии. Английският пътешественик Едуард Райт пише, че през последните си години великият херцог има в покоите си „специална машина, която съдържа малки сребърни изображения на всички светии от християнския календар. Машината е пригодена така, че всеки ден да сменя и показва изображението на светеца според празника му в календара, така че херцогът да каже пред него своите молитви… Особена страст проявява към привличането на новопокръстени в лоното на Римската църква.“ (Edward Wright, Some observations made in travelling through France, Italy etc in the years 1720, 1721 and 1722, London, 1730, p. 429.) Козимо вероятно е най-щастлив, когато папата го прави каноник в църквата „Сан Джовани ин Латерано“, което му осигурява привилегията да се докосва до една безценна за него реликва — кърпичката на св. Вероника, която се смята, че Христос е използвал по пътя към Голгота и която по неведом начин е съхранила чертите на лицето му. Затова херцогът се гордее да бъде рисуван, облечен именно в дрехите си на каноник. През 1719 г., след като получава напътствие свише, той предоставя своята родина на „управлението и абсолютната власт на преславния св. Йосиф“.
Такава дълбока религиозност, която не е необичайно явление във флорентинското общество през онази епоха, би била напълно безвредна, стига да не е законодателно регламентирана. Великият херцог е безмилостен към нарушителите на религиозните норми както по отношение на морала, така и на вярата. Опитва се да забрани на жените да участват в театрални представления, както и на мъжете да влизат в домове, в които има неомъжени момичета. Освен това херцогът издава редица страховити и крайни антисемитски заповеди. Забранява смесените бракове между християни и евреи; на християните се забранява дори да обитават едни и същи домове с евреите. Евреин, който спи с проститутка от нееврейски произход, се глобява 300 крони, а проститутката се наказва с публично бичуване с камшик, гола до кръста. През ноември 1683 г. на дойките християнки се забранява да кърмят еврейски бебета. Великият херцог се заема да обследва училищата и университета, та всяко нещо, което му се стори, че може да накърни ортодоксията, да бъде поставено извън закона. Той заповядва скулптурната група на Адам и Ева, дело на Бандинели, да бъде изнесена от катедралата, защото била непристойна.
Козимо се оженва за Маргьорит Луиз Орлеанска — племенница на френския крал Луи XIII и братовчедка на Луи XIV. От дипломатическа гледна точка това е отличен избор, който очевидно ще осигури продължаването на рода Медичи — проблем, който дълго владее мислите на Козимо. „Тя ще даде разкошни плодове, ще бъде утеха за старините ви и ще спомогне за пребъдване на поколението на Ваше Височество“ — му казват приближените.
На практика обаче трудно може да бъде посочен пример за по-неподходящ брак от този между Козимо Медичи и Маргьорит Луиз. Женихът е суров и навъсен човек, толкова чужд на физическата близост с жените, че някои го смятат за хомосексуалист. „Той спи при жена си, но само веднъж седмично, и то под лекарско наблюдение да не би твърде продължителният му престой там да навреди на неговото здраве“ — пише принцеса София Хановерска. За разлика от него съпругата му е красива, много весела, енергична и като дъщеря на Гастон д’Орлеан — горда, упорита и егоистка.
Омъжена чрез посредник в парижкия Лувър, тя се отправя към Италия по море и е посрещната тържествено от новите ѝ поданици с една скъпо струваща, прекрасна церемония. Но Маргьорит Луиз не си прави никакви илюзии: принудена е да се раздели в Париж със своя любовник, принц Шарл Лотарингски, винаги е искала да стане кралица, а не велика херцогиня и освен това не харесва страната, в която е заставена да живее. Според нея флорентинците са ограничени и скучни хора, а съпругът ѝ е просто непоносим. Бащата на Козимо отпраща френската прислуга на младоженката и използва всички възможни средства тя да изпълни своя съпружески дълг — раждането на наследника Фердинандо, което става през 1663 г.
Но бъдещата велика херцогиня все още не се е примирила със съдбата си. Изпращат я да се поуспокои в Поджо ла Каяно, където тя се среща и споделя пред френската кралица, че е „лишена от всякакви удобства и е жива погребана в ужасна самота“, въпреки че фактически е заобиколена от многолюден двор. Посещението на бившия ѝ възлюбен, Шарл, не я примирява с положението ѝ на съпруга, макар че на практика сватбата на Шарл слага край на връзката им. Когато установява, че пак е бременна, Маргьорит се опитва да прекъсне изкуствено бременността, но дъщеричката ѝ Ана Мария все пак се ражда през август 1667 г. Тогава младата херцогиня вдига скандал, настоявайки да ѝ бъде разрешено да се завърне във Франция. След като вече не споделя леглото на своя съпруг, братовчед ѝ Луи XIV, ѝ прави забележка да се овладее. Козимо е изпратен на няколко доста скъпи пътувания зад граница, с напразната надежда, че след дълго отсъствие сърцата се привързват повече. Двамата съпрузи наистина възобновяват семейните си отношения, но само в рамките на общи разговори. Все пак на 24 май 1671 г. им се ражда трето дете, Джан Гастоне. След това великата херцогиня най-сетне успява да постигне своето и на 12 юни 1675 г. напуска Тоскана, за да отпътува за Франция и никога повече да не се върне обратно.
Бурната им връзка е още по-изнервяща за великия херцог, за когото единственото важно нещо в живота е да осигури бъдещето на династията. Независимо че доживява до дълбоки старини, Козимо е хипохондрик и живее с мисълта, че може да умре всеки момент, и затова е сериозно загрижен за осигуряването на наследници на Медичите. Но за зла участ той не успява да задоми така успешно своите деца, както баща му — него, макар и за опасната Маргьорит Луиз, защото, нито едно от тях не се сдобива с потомство. Престолонаследникът на Козимо — принц Фердинандо, е женен за баварската принцеса Виоланта — брачен съюз, който не предизвиква ентусиазъм у нейния съпруг. Веднага след сватбата Фердинандо заминава за Венеция в търсене на по-удовлетворителни завоевания — без значение от мъжки или женски пол. Уведомен за слабостите на своя син, Козимо му пише предупредително писмо:
„Искам да ми обещаеш да се въздържаш от развлечения, които са гибелни за душата… както и че ще избягваш да се сближаваш по неподобаващ за тебе начин с музиканти, артисти (със славата на безчестни люде) и че няма да участваш в разговори и особено в забавления с куртизанки.“ (Harold Acton, The Last Medici, London, 1988, p. 179.)
Но това, което надареният естет Фердинандо желае най-много, е именно „да се сближи по неподобаващ за него начин с музикантите“. Един негов домашен наставник — певецът Петрильо, който го е очаровал, вече е изгонен от дома на великия херцог. Във Венеция обаче Фердинандо намира негов заместник в лицето на кастрата Чекино де Кастрис, който има голямо влияние върху младия принц. Ако се беше задоволил с общуването си с кастрати, Фердинандо не би навредил толкова на здравето си, но уви. След поредното си посещение във Венеция той се прибира у дома, заразен със сифилис и придружаван от певицата „La Bambagia“ — „Памучното момиче“. Така дълго преди смъртта си (а той изпреварва своя баща с цели десет години), Фердинандо губи паметта и способностите си и целият се парализира в резултат на сифилитичното заболяване, или, както казват неговите съвременници, става „мъченик на Венера“.
След като скоро става ясно, че Фердинандо няма да бъде дарен с потомство, великият херцог насочва вниманието си към сватбата на дъщеря си Ана Мария. До този момент опитите на баща ѝ да намери съпруг от Испания, Португалия и Савоя, включително и френския дофин, се провалят, като в случая с дофина отчасти заради машинациите на майка ѝ, великата херцогиня на Тоскана. Най-накрая, по предложение на императора, младата жена си намира подходящ в известен смисъл съпруг в лицето на палатинския електор, вдовеца Йохан Вилхелм, чиито три сестри са императрицата на Свещената Римска империя, кралицата на Португалия и кралицата на Испания, а тримата му братя са епископи. Но в личния си живот електорът не е напълно безупречен. Новата му съпруга претърпява спонтанен аборт и съвременниците твърдят, че това се дължи на „уврежданията, причинени от нейния съпруг, защото, макар и да я уважава и много да я обича, поради горещата си кръв той често си позволява необичайни форми на сексуално общуване“. (Acton, The Last Medici, London, p. 235.) Съпругата на електора посещава Екс ла Шапел, заради известните лечебни минерални бани там, които „засилват плодовитостта“, но без успех.
Така най-малкият син на херцога, Джан Гастоне, остава единствената надежда на семейството. Като дете той е пренебрегван от майка си, която никога няма време за него и напуска страната, когато той е само на четири годинки. Като младеж е старателен и затворен, когото ерудитът от XVIII в. Ѝ. Ламий описва като „най-учения принц… последовател на Лайбниц във философията и който не се оставя разни попове и монаси да го водят за носа“. Но младежът очевидно страда от тежка форма на депресия. Негови съвременници отбелязват, че той понякога е толкова мълчалив и тъжен, потънал в сълзи в стаята си, че започват да се съмняват дали психиката му е наред. „Много съм изненадан, че принц Джан Гастоне е загубил вяра във всичко“ — споделя йезуитът отец Сениери.
Когато Джан Гастоне е на двадесет и три години, баща му решава, че е време да го ожени. Изборът му пада върху една богата вдовица, Ана Мария, дъщеря на херцога на Сакс-Люксембург и вдовица на палатинския граф. Тя е груба и свадлива, с лош вкус, заплашителна на вид, „едра, с неприятна външност и тромави масивни крайници“. Интересуват я само ловът и конете, както и нейните бохемски имения. При това нито има особено желание да се омъжва повторно, нито да живее във Флоренция. Затова като условие за евентуалния брак се поставя изискването тя и бъдещият ѝ съпруг да продължат да живеят в Бохемия.
Джан Гастоне е ужасен от предстоящия съпружески живот. При това пейзажът на Бохемия никак не му харесва, отвращава се от миризмата на коне и от възможността да има полов контакт с огромната си съпруга. За да си осигури поне малко комфорт, той се обръща към интимния си приятел, неговия слуга Джулиано Дами — човек от ниско потекло, който му става любовник, а по-късно сводник, и който му влияе силно през останалата част от живота му. През 1698 г. Джан Гастоне не може повече да понася жена си и нейните близки и заминава за Париж под предлог да посети майка си, която го приема доста хладно.
Затова се завръща в Райхщат — замъка на жена си, и се опитва да я склони да изкарат зимата в Прага. Когато тя отказва, той заминава без нея, придружен от Дами. Там поне за известно време може да забрави отблъскващата действителност на Райхщат и оскъдицата в тамошния херцогски двор. За целта се отдава на чувствени удоволствия. Ето как един анонимен съвременник описва този период от живота на принца:
„Прага бе пълна с тълпи млади студенти — голобради бохемци и германци, които бяха толкова бедни, че просеха от врата на врата. Джулиано [Дами] винаги успяваше да хване някое ново парче и да го предостави на принца. Освен това в Прага имаше и много дворци на високопоставени и богати благородници, в които живееха цели полкове придворни, а както и слуги с ниско потекло и положение в обществото. Джулиано насърчаваше Негово височество да се забавлява сред тях… както и да си избира партньори.“ (Английски превод на H. Acton, Life of Gian Gastone, London 1930, pp. 43–44.)
Така Джан Гастоне свиква с бруталния секс — навик, който не изоставя до края на живота си. Новините за неговите подвизи, големите загуби на комар и огромните му дългове, които не може да си позволи (защото баща му го държи изкъсо във финансово отношение), стигат до жена му, която на свой ред ги препредава на сестра му, съпругата на палатинския електор. Тя споделя с баща си, великия херцог на Тоскана, но Джан Гастоне не променя начина си на живот — продължава да скита по улиците нощем и да се запива в долнопробни кръчми. Защото благодарение на тези фриволни забавления успява, макар и временно, да отпъди мисълта за отблъскващата си съпруга и за лицемерно набожния си баща. Но алкохолизмът и сексът не са добро лекарство за тежката форма на депресия.
От време на време Джан Гастоне се завръща в Райхщат, при това с най-добри намерения. На 18 април 1699 г. той пише на баща си Козимо:
„Ваше Височество трябва да знае, че деветнадесет дни, след като получи сватбения ми пръстен, ако не и по-рано, моята принцеса започна да капризничи, да се цупи и да ме нагрубява, понеже не съм искал да напусна Дюселдорф. Разправя тук и там доста безочливи неща за мен и за моя народ… Тя е достатъчно високомерна и суетна, за да тъпче и властва над всеки, вярвайки си, че е най-великата дама на този свят, владеейки бохемските си ниви… Затова аз не мога да живея с нея в едно от най-изисканите кътчета на света… Според нейната прислуга тя винаги си е била такава — както по време на вдовството си, така и в брака си с моя предшественик [палатинския граф], който се пресели в отвъдното след прекалено пиене, опитвайки се да забрави своя гняв и отвращение от общуването си с нея.“ (Acton, The Last Medici, London, p. 239–240.)
Джан Гастоне трябва да е бил съвсем наясно със своето положение. По ирония на съдбата майка му напуска баща му, защото го смята за непоносим. Той на свой ред напуска жена си, понеже също не може да я понася.
Когато императорът убеждава принца да „се опита да надмогне нежеланието си за съвместен живот със съпругата му в онова ужасно и откъснато от света място“, Гастоне заявява, че се е опитал да живее в любов с нея, но безуспешно. На човек му стига да поживее в Райхщат дори през лятото; през зимата това е просто невъзможно.
През октомври 1703 г. принцът се премества в Хамбург, където остава до февруари следващата година, където си намира приятни забавления, които Райхщат не може да му предложи. Но когато по-късно се премества да живее в Прага, изглежда напълно изпаднал в депресия — отнесен и апатичен, той прекарва по-голяма част от времето си, като просто зяпа през прозореца. Престава дори да подписва писмата си, защото не може да понася своята писалищна маса. Симпатичните млади момчета и грубият секс с тях се оказват единственото нещо, което е в състояние да го извади от обзелата го меланхолия. През 1705 г. той се завръща завинаги във Флоренция. Става ясно, че вече няма никаква вероятност жена му да дойде да живее при него или пък да им се родят деца — на него, на брат му или на тяхната сестра.
В последен опит да осигури престолонаследник на рода, великият херцог Козимо се хваща като удавник за сламка, макар това определение никак да не подхожда на охранения му брат, кардинал Франческо Мария. Прелатът е всичко онова, което херцогът не е: той е хедонист, щедър до безразсъдство, чревоугодник и светски човек. При двамата братя има куриозна размяна на ролите: фанатичният велик херцог е бил по-подходящ за духовна кариера, а кардиналът — за светска. При това Франческо е натрупал огромно богатство от множеството си имения, докато към църковните си задължения се отнася доста повърхностно. Той обаче не проявява голям интерес към женска компания за сметка на противоположния пол, но брат му го убеждава да поиска да бъде освободен от свещения си обет, което ще му позволи да се ожени и евентуално да създаде престолонаследник за Великото херцогство. Освен това му е разрешено да запази многобройните си източници на доходи. При всяко положение бракът е едно от малкото удоволствия, които кардиналът не познава до този момент.
Евентуалната кандидатка за негова съпруга е Елеонора, дъщеря на Винченцо Гонзага, херцог на Гуастала. „Грижи се за здравето си, за да можеш да ни дариш с утехата на очаквания малък принц“ — му пише сестра му, съпругата на палатинския електор. Това е разумен съвет, защото кардиналът е само на четиридесет и осем години, а вече представлява планина от сланини, с огромно шкембе и с лице, набраздено от сипаница, освен това страда от подагра и от възпаление на дихателните пътища. Елеонора го смята за толкова отблъскващ, че отначало дори не иска да попадне в прегръдките му. Тя прави всичко, което е по силите ѝ, за да се отърве от него. За нейна радост прекомерното му затлъстяване си казва думата и кардинал Франческо Мария умира на 3 февруари 1711 г. С неговата смърт пропада и последната надежда на Козимо за пряк наследник на престола. Това, което му остава, е да излее гнева си върху „пажовете и слугите на брат му, много от които принцът[158] обичал, когато са били млади и с приятна външност; а когато възмъжават, стават негови сводници и му доставят други красиви момчета, които да му правят компания… Защото той много обича да гледа как другите правят [любов]… Някои от споменатите люде са изгонени от държавата, други са осъдени на каторжен труд.“ (Acton, The Last Medici, London, p. 276.)
Що се отнася до вдовицата на кардинала — Елеонора, тя намира ласките на своя френски прислужник за много по-прелъстителни в сравнение с тези на застаряващия си съпруг и ражда двама извънбрачни сина, Миньон и Франческо. Английският посланик във Флоренция сър Хорас Ман пише по този повод на своя приятел, писателя Хорас Уолпол:
„Би ли простил на такава жена, която не е склонила при всичките молби и всичките красиви млади мъже, които е срещала по време на брака си с кардинала, да направи услуга на Тоскана (като ѝ роди престолонаследник), а след смъртта на нейния съпруг ляга със слугата си, увеличавайки броя на така наречените «иноченти» (извънбрачните деца, които са настанявани в сиропиталища)?“ (Horace Walpole, Correspondence, ed. W. S. Lewis, XVIII, pp. 39–40.)
Накрая Джан Гастоне остава единственият мъжки наследник, защото брат му Фердинандо умира две години по-късно[159]. В безнадежден опит да се намеси в престолонаследието, Козимо настоява да се приеме, че ако Джан Гастоне умре преди баща си, престолът на Великото херцогство ще бъде наследен от неговата сестра, съпругата на палатинския електор, Ана Мария. Императорът обаче се противопоставя на това, като заявява, че след като по отношение на владенията си Козимо е във васална зависимост от империята, той не може да иска такъв ред за наследяването на властта. Междувременно здравословното състояние на Джан Гастоне също дава тревожни сигнали. „Той не е способен да се захване с каквото и да било — споделя през 1719 г. един френски посетител на флорентинския двор, Гийе дьо Мервил, — дори не отваря писмата, за да не им отговаря. Този начин на живот би му позволил да доживее дълбоки старини, ако не страдаше от астма и не влошаваше допълнително своето здраве с огромните количества силни стимулиращи средства, които приема. Някои хора смятат, че той ще умре преди баща си.“ (Michel Guyot de Merville, Voyages historique et politique d’ltalie. The Hague, 1729, vol. I, p. 617.)
Начинът на живот на Джан Гастоне наистина става куриозен и необикновен. „Той е добър принц — пише Монтескьо, който посещава Флоренция през декември 1728 г., и е надарен с разум, но е по-скоро мързелив, отколкото пристрастен към бутилката.“ „Il aime un peu a boire, meme des liqueurs.“[160] Но Монтескьо не пропуска да оцени и любезността и състрадателността на принца, дори, при положение че — както той си мисли — неговата леност и перверзен вкус го правят лесна плячка на безскрупулни авантюристи. „Du reste, le meilleur home du monde“[161], е неговото заключение. (Montesquieu, Voyages, Bordeaux, 1894, vol. I, p. 30.) Така фразата, „Il mondo va da se“[162] може би най-точно и лаконично характеризира светогледа на принца.
Накрая, в навечерието на празника Вси светии (1 ноември) 1723 г. старият велик херцог умира. Джан Гастоне, вече на петдесет и две годишна възраст и в много отношения преждевременно състарен, наследява престола. Някогашният строен и привлекателен млад мъж е станал дебел и набит, с ясно изразена двойна брадичка. Малко се интересува от държавните дела, но добре подбира министрите си, така че управлението на Флоренция в известен смисъл става по-добро и определено по-либерално в сравнение с времето на неговия баща. Твърдата ръка, с която Църквата се грижи за запазването на ортодоксията и морала, става по-милостива. В областта на църковните дела, за които баща му Козимо харчи огромни средства, Джан Гастоне прави икономии. Съветът на четиримата е разпуснат и е възстановен старият Държавен секретариат. Драконовското законодателство на покойния велик херцог е променено до такава степен, че йезуитите започват да обвиняват Университета в Пиза, че е станал център за разпространение на ереси. Почитта към Галилео Галилей е възстановена, а трудовете на Гасенди най-сетне са отпечатани. Облекчено е тежкото данъчно бреме. Идването на власт на Джан Гастоне бележи един малко по-просветен и либерален период в управлението на държавата, макар че проблемите на Флоренция не могат да бъдат решени с едно драсване на перото. На практика новият велик херцог се държи като едър земевладелец, който не живее в именията си. Както отбелязва през 1728 г. Монтескьо, в държавата „властта се упражнява доста меко; никой въобще не познава и не изпитва силата на принца и на двора. И тъкмо в това тази малка страна изглежда велика.“ („une domination assez douce. Personne ne connoit et ne sent guere le Prince et la Cour. Ce petit pays a, en cela, Fair d’un grand pays.“).
Великият херцог обаче не е в състояние да промени хаоса, който цари в личния му живот. През лятото живее на партера в Палацо Пити; магарето, с което му докарват праскови, е въвеждано направо в неговата спалня. През зимата се премества в стая на по-горните етажи. Барон де Полниц, който посещава Флоренция през 1731 г., се отбива да поднесе своите почитания на неговата сестра, съпругата на палатинския електор — „която води много затворен живот… и постоянства в своята преданост към религията“ и е много изненадан, че великият херцог желае да се срещне с него, след като има сведения, че „е много трудно да се получи аудиенция при него“.
През ноември 1731 г. Полниц пише: „Заварих великия херцог да седи в леглото си в компанията на няколко от любимите си домашни кучета, облечен само по риза без жабо и с дълъг шал от необработен муселин, увит около шията му. Неговата шапчица беше изцапана с емфие и, казано накратко, в неговия външен вид нямаше нищо спретнато или величествено. До леглото му стоеше масичка във формата на бюфет, върху която имаше сребърни кофички, пълни с бутилки с различни алкохолни напитки, както и чаши.“ (The Memoirs of Charles Lewis, Baron de Pollnitz, London, 1737, vol. II, pp. 130–132.)
„Великият херцог, продължава Полниц — се беше сгушил в леглото си, не че беше болен, а просто за удоволствие. От двадесет и два месеца не е излизал от двореца и повече от седем не се е обличал… обядва в пет часа следобед и вечеря в два сутринта. Винаги се храни сам и без да става от леглото и след това прекарва по два до три часа в светски разговори с Джоанино и с няколко млади момчета, наречени руспанти.“
Поради постоянното си състояние на интоксикация великият херцог гледа на света като през мъгла. „По това време той вече беше свикнал да пие много — не само силни вина и люти концентрирани напитки, но и питието, наричано rosolis[163] — загряващо подсладено ободрително питие, приготвено от стафиди и други съставки, смесени със захар и подправки и с много висок градус. Гастоне продължава да надига чашите до късно след обяд и накрая обикновено е напълно безчувствен.“ (Life of Gian Gastone, p. 50.) Става известно, че пада от коня си, когато се напие. Веднъж отива на прием, организиран от снаха му, принцеса Виоланте, толкова пиян, че започва да говори неприлични неща и е избутан обратно в каретата си, където повръща.
Спалнята на великия херцог се превръща в негово основно място за пребиваване. За управител на двореца му е назначен Джулиано Дами, който с помощта на двама слуги — Гаетано и Франческо Нардини, изпълняват и функциите на сводници и угаждат на своя господар за всичко, което му доставя удоволствие, срещу добро възнаграждение. Те имат за задача да издирват млади мъже и момчета, „невъзпитани и без морални задръжки“, но „надарени с привлекателност и телосложение като на Адонис“. (Life of Gian Gastone, London 1930, p. 70.) Това са така наречените „руспанти“, получаващи възнаграждение за услугите, които извършват, в размер на една до пет руспи, изплащани им всяка сряда и събота. Според думите на Полниц те са истински „стипендианти на великия херцог… и задълженията им се състоят в това винаги, когато ги повикат, да се явяват при господаря — било на обяд, било на вечеря… Те не носят ливреи и се познават само по косите, които са непременно ситно накъдрени и обилно напудрени“ в контраст с вида на самия херцог.
Космополитната група на руспантите, която наброява до 370 души, включва дори хора с благороден произход и няколко жени, и всички те вземат участие в непристойните забавления, организирани по прищявка на принца. За тази цел те трябва да бъдат красиви, млади, много сексапилни, да са напълно лишени от добър вкус и обоняние, за да могат да издържат труднопоносимите ласки на техния господар. Джан Гастоне има навика да кани някое от тези момчета в спалнята си, да преглежда зъбите му — дали са достатъчно бели и добре подредени, след това да го налива с алкохол, предимно с розолис. След това опипва и изучава подробно интимните му части, за да се убеди, че са добре сложени и че момчето лесно ще постигне необходимата ерекция. „Ако му се стори, че не са проникнали в него достатъчно дълбоко, обикновено се провиква: «Бутай навътре, момче, бутай още по-навътре!»“ Отначало херцогът се обръща към него на „вие“, но постепенно преминава на по-фамилиарното „ти“, отпивайки големи глътки вино и изпускайки кълба цигарен дим. (Life of Gian Gastone, p. 73.) По време на тези сеанси херцогът понякога се обръща към своите сексуални партньори с благороднически титли, наричайки ги свои министри, и изисква от тях да му отвръщат с възможно най-обидните епитети и дори да го бият, ако пожелаят.
Макар че Дами има за задача да обикаля бедните квартали на града, за да открива подходящи кандидати за този вид забавления, страстта на великия херцог понякога се разпалва само от вида на някой привлекателен млад човек, било от тези във или извън двореца — по време на някоя от редките разходки из Флоренция. Така например, когато научава, че един млад флорентински бръснар си има годеница, той му заповядва да доведе момичето в двореца, започва да флиртува с двамата поотделно и след това ги кара да се любят пред очите му. Понякога, разбира се, той получава повече от това, за което се е спазарил. Това се отнася и за онзи случай, в който херцогът е така запленен от мускулестото тяло на един мечкар от Бохемия на име Михаел Хенцхемиц и от красотата на неговите двама млади помощници, че и тримата са включени в групата на руспантите. Един ден посред нощ, докато се разхожда из града, на херцога му се приисква да се позабавлява с мечкаря. Когато Хенцхемиц е доведен при него, принцът вече е много пиян. Двамата се връщат в двореца, където изпиват още вино, докато накрая Джан Гастоне повръща върху лицето и гърдите на мечкаря. Той от своя страна така се ядосва, че хубаво обработва с юмруците си великия херцог, докато онзи започва да вика за помощ. Но в интерес на истината трябва да се признае, че Джан Гастоне рядко се озлобява срещу своите нападатели. Той, изглежда, изпитва удоволствие от повръщането, както и от нецензурните истории, на които се наслаждава. Понякога в спалнята му се събират повече от десетима руспанти и правят истински сексуални оргии.
През 1730 г. великият херцог си изкълчва глезена и това го приковава към леглото, което той не напуска — с изключение на много редки случаи — през следващите седем години. Веднъж той посещава в два часа през нощта обществените бани „Сан Сперандино“ и прекарва там цели пет часа.
Преподобният Марк Нобъл, историк на Флоренция, живял в края на осемнадесетото столетие, пише:
„Няма много какво да се разкаже за личния живот на принца, защото той поради леност никога през последните тринадесет години не се е обличал и нито веднъж през последните осем не е ставал от леглото си. Външният му вид е необикновено ексцентричен: той посреща тези, които са имали нещастието да се доближат до него, само по риза без жабо и с необикновено дълъг шал от не особено фин муселин, както и с нощна шапчица, цялата поръсена с емфие.“ (Спомените на Нобъл са преразказани дума по дума в книгата на Полниц.)
Покойният[164] граф Сандуич осведомява писателя, че тези „отвратителни“ навици на великия херцог стават още по-непоносими към края на живота му. Веднъж, преди графът да посети Негово височество, за да премахнат тежките миризми в спалнята му, я застилат с прясно откъснати рози. Но ароматът на розите — колкото и пресни да са били — едва ли е потушил смрадта в спалнята на херцога, където леглото обикновено е пълно с паразити, завивките са мръсни, а стаята е направо пропита от миризмата на тютюн, алкохол и изпражнения. Великият херцог обаче пет пари не дава за външния си вид и за това, че ноктите на ръцете и краката му не са подрязани. С двойна брадичка и голямо шкембе, той носи доста широка и мръсна перука, с която веднъж го виждат да бърше повръщаното от лицето си.
Засега не е ясно доколко може да се вярва на тези истории, разказани от един отявлен критик на великия херцог, който очевидно е използвал описанието, което Светоний дава на омразния му император Тиберий. С подробностите си тези писания твърде много напомнят за днешната жълта преса, но в общи линии, картината, която те създават, не е далеч от истината. Когато принцът на Краон, чийто син между другото също е обвиняван в „руспантизъм“ и който посещава през януари 1737 г. великия херцог като официален представител на неговия бъдещ наследник на престола — Франц Лотарингски[165], той заварва следната картина. Джан Гастоне се намира в „състояние, достойно за съжаление; той не може да стане от леглото; брадата му е пораснала; завивките и бельото му са мръсни; не носи жабо върху ризата си; погледът му е мътен и премрежен; гласът му е нисък, а говорът му е затруднен; като цяло се създава впечатление, че това е човек, на когото не му остава повече от месец живот.“
Джан Гастоне наистина се е превърнал в един запуснал се владетел — алкохолик с очевидно перверзен вкус, въпреки че някога е бил многообещаващ младеж и че в отношенията си към другите си остава хуманен и любезен човек. Той без съмнение обаче става жертва на личностните си проблеми — детство без майчина ласка, баща, който се държи строго и страни от него, и нещастен брак — които го превръщат в истинска развалина. Баща му е меланхолик и никак не би било чудно, ако и самият Джан Гастоне е страдал от някакво депресивно състояние. Когато през 1705 г. се завръща във Флоренция, той прекарва дълго време в полуизолация и по цели нощи просто гледа луната. Странните отклонения от нормалното поведение, в които намира удоволствие, може би компенсират депресията, която убива неговия интерес към държавните дела; своеобразна самозащита на личността, търсеща облекчение на непоносимото тегло на тъгата от самото съществувание.
Какво обаче означава всичко това за бъдещето на Флоренция? При ясното съзнание, че не може да има преки наследници, Джан Гастоне е не по-малко загрижен за бъдещото наследяване на престола на Великото херцогство, отколкото неговият баща навремето. Десет години преди Гастоне да стане велик херцог, с края на Войната за испанското наследство за Италия настъпват времена на политическа нестабилност и тя отново става плячка за Великите европейски държави. Подобно на баща си Джан Гастоне се стреми да запази неутралитета на Флоренция за голямо разочарование най-вече на заинтересованите страни, особено Испания и Австрия. На 2 януари 1725 г. испанският посланик отец Асканио пише с раздразнение на херцога на Парма: „Към физическата немощ на великия херцог, проявявана неведнъж за дълго, когато той лежи неподвижно като откачен, се добавя и неговата политическа немощ, в резултат на която Н[егово] в[исочество] си мисли, че предпазва властта си, като не се интересува от нищо, което се случва по света и се отнася до неговия двор, смятайки, че това е най-подходящата политика: избягване на всякакво обвързване и възползване от преимуществата на изчакването.“ (Acton, The Last Medici, p. 311.)
През 1731 г. Великите сили се събират във Виена и се споразумяват след смъртта на Джан Гастоне херцогството му да премине във владение на дон Карлос, херцог на Парма и син на Фелипе V Испански и на Елизабета Фарнезе. Де Полниц пише за великия херцог: „Преди няколко дни той каза, че като подписал завещанието си, обявявайки дон Карлос Испански за свой наследник, с едно драсване на перото се сдобил със син и престолонаследник — нещо, което не е могъл да постигне след тридесет и четири години брачен живот.“ (The Memoirs of Charles Lewis, Baron de Pollnitz, vol. I, p. 428.) Но великият херцог не се отнася никак снизходително към навика на дон Карлос да стреля с лък по птиците, изобразени на прекрасните гоблени по стените на неговата стая в Палацо Пити, при това почти без да пропуска целта си. Джан Гастоне нарежда гоблените да бъдат свалени и заместени с дамаски, обточени със златни ресни, отбелязвайки че, „със затопляне на времето е загрижен за своя височайши гост да не би здравето му да се влоши от горещината, създавана от зимната мебелировка“. (Walpole, Correspondence, XXIII, p. 237–238.)
Плановете на дон Карлос всъщност не се реализират заради така наречената Война за полското наследство — поредната игра на въртележка на европейските принцове. Вследствие от нея дон Карлос става крал на Двете Сицилии и е изместен като престолонаследник на Великото херцогство на Тоскана от Франц Щефан, по онова време херцог на Лотарингия и съпруг на Мария Терезия, наследница на Хабсбургската империя, който по-късно става император под името Франц I. Пред натиска на Великите сили Джан Гастоне се оказва напълно безсилен. На флорентинците дори не им се разрешава да празнуват големите си празници, посветени на спомена за великото управление на Медичите. Градът е окупиран от чужди войски. Великият херцог обаче успява поне да накара Франц Щефан да му обещае, че Флоренция никога няма да бъде погълната от Австрийската империя. Това може би е най-значимото постижение в целия му живот, защото благодарение на него е гарантирана и в бъдеще независимостта на града. Но това е и един от последните актове на неговото управление. През юни 1737 г. Великият херцог е вече много болен, тъй като има голям камък в пикочния мехур. На 14 юли го погребват с разточително великолепие в катедралата на града. Макар че на практика херцогът е един бездеен управник, неговата смърт издига престижа му сред флорентинското население и той е изпратен до своята гробница с цялото церемониално величие, на което този град на зрелищата е способен:
„О да, вярна е тъжната песен, която чух:
Този ден бе последен в живота на потомъка на великия Козимо;
Така и твоят край, Флоренцийо, е вече предопределен.“
Сестрата на покойния, Ана Мария, съпруга на палатинския електор, живее още шест години в Палацо Пити и умира на 18 февруари 1743 г. „С нашите веселби е свършено, карнавалът е провален; преди час е починала съпругата на палатинския електор… Обикновените хора вярват, че тя е отнесена от ураганен вятър, който се появи тази сутрин и продължи да духа около два часа, а след това слънцето отново грейна ярко, както винаги. И това за тях е достатъчно доказателство, но има и още едно, даже по-силно — че същото се е случило и при смъртта на Джан Гастоне“ — пише Хорас Ман на своя приятел Хорас Уолпол. (Walpole, Correspondence, XVIII, p. 159–160.) Според завещанието на принцесата цялата лична собственост и всички имения на Медичите преминават във владение на град Флоренция „за вечни времена“. Като постъпва по този начин, знатната покойница плаща за необикновените веселби на нейния също покоен брат и може да се каже, че така Медичите се отплащат на флорентинците за тяхната лоялност, проявявана спрямо владетелската фамилия в продължение на повече от триста години.