Вивиан Грийн
Лудостта на владетелите (8)

Шеста глава
Испанска лудост

В суровия и мрачен дворец на Тордесиляс горящите факли хвърлят отблясъци по стените на стаята, където в тапицирано с гоблени легло лежи умираща стара жена. Денят е Велики Петък, годината — 1555. Тя е кралицата на Кастилия Хуана, заточена там заради своята лудост в продължение на четиридесет и шест години. Около тринадесет години след нейната смърт, младият ѝ правнук дон Карлос също си отива от този свят след тежко заболяване, сполетяло го в друг замък, където е заточен заради психическото му разстройство по нареждане на баща му Фелипе II. Този замък — Аревало, където е държан под стража принцът, дава подслон и на бабата на кралица Хуана, която е втората съпруга на крал Хуан ІІ Кастилски и която много преди това прекарва дълги години като вдовица и страдаща от деменция стара жена. Тези лични истории по символичен начин илюстрират нервните и психически проблеми, които спохождат в по-голяма или по-малка степен много от членовете на испанската кралска династия през следващите столетия.

Може би, с изключение на Хенри VIII, който страда от психически отклонения, в английския кралски дом не се срещат ментални проблеми чак до внезапните пристъпи на очевидно умопомрачение, засегнали Джордж III. Френските крале от династиите Валоа и Бурбон също не са луди, въпреки че някои от бурбонските принцове изпадат понякога в депресия. На север в Европа шведският крал Ерик XIV получава пристъп на лудост, а психическото равновесие на руските царе Иван Грозни и Петър Велики може да бъде поставено под съмнение. Но единствено испанските крале от Хабсбургската династия и техните наследници — Бурбоните, са истински засегнати от здравословни проблеми физически или душевни, които безспорно имат последствия върху огромната империя, която управляват.

Хуана Кастилска е третото дете на Фернандо Арагонски и Изабела Кастилска, които чрез своя брак съединяват двете основни испански държави в общо кралство. Самата Хуана не е хабсбургска принцеса по рождение, но се омъжва за представител на тази династическа фамилия. С раждането си тя се превръща в пионка, използвана от нейните родители в сложната европейска политическа игра, целта на която е да бъде спечелен по-голям авторитет и власт за испанските суверени. През 1495 г. по-големият ѝ брат Хуан се оженва за Маргарита, дъщеря на владетеля на Свещената Римска империя, Максимилиан I, а шестнадесетгодишната Хуана става съпруга на ерцхерцог Филип Хабсбургски^[85]. По-голямата сестра на Хуана, Изабела, е омъжена за краля на Португалия и има син от него на име Мигел. Случва се обаче така, че Хуан, който е наследник на испанските владения, умира само шест месеца след сватбата, а първото им и единствено дете е мъртвородено. Изабела Португалска умира през 1498 г., а малкият ѝ син Мигел — две години по-късно. Така Хуана става наследница на огромната и все по-разширяваща се в Европа и Америка Испанска империя, а съпругът ѝ Филип — вече владетел на Фландрия и на Бургундското херцогство, е евентуален наследник на своя баща, императора. Така Хуана и Филип са предопределени за най-голямото наследство на света.

Но нито той, нито тя са готови да понесат неговата тежест. Филип е симпатичен златисторус млад мъж, но в много отношения прилича повече на лукав, себичен и ласкателен женкар. „За него няма по-приятно нещо от хубавите женски личица — отбелязва един съвременник. — Те го тласкат от един банкет към друг и от едни женски обятия към други“ — пише през февруари 1505 г. завеждащият кралските архиви Фуенсалида. Съпругата на Филип, Хуана, скоро след сватбата проявява първите признаци към нервни сривове, което може да е наследствено, но което без съмнение се задълбочава от събитията в нейния личен и обществен живот. Тези обстоятелства, впрочем, не след дълго ще я доведат и до маниакална депресия. През 1499 г. един свещеник отбелязва, че тя му изглежда „така изплашена, че не смее дори да вдигне глава“. Младата жена уважава родителите си и изпитва твърде голямо страхопочитание към амбициозния си баща крал Фернандо. Всичките си нежни чувства отдава на съпруга си Филип, на когото ражда пет деца, второто от които — Карлос, трябва един ден да стане крал на Испания и император на Свещената Римска империя^[86].

Още от самото начало на съпружеския им живот Хуана открито проявява своята ревност към мъжа си и не понася да бъде отделяна от него. Филип отначало пристига в Кастилия, където след смъртта на майката на Хуана ще поеме властта като съпруг на бъдещата кастилска кралица Хуана. Той обаче не харесва испанските нрави и обичаи, както и испанците като народ, и бързо се връща у дома, оставяйки Хуана сама в Испания. Разделила се толкова скоро с младия си съпруг, тя е объркана, потисната, страда от безсъние и губи апетит. Виждат я да прекарва дните си с наведена глава и гледайки безнадеждно в земята; изпитва дълбоко неудовлетворение от невъзможността да бъде заедно с Филип. Когато нейната майка, кралица Изабела, ѝ забранява да отплава за Фландрия поради опасността от морски бури през зимата, с поведението си тя показва колко нестабилна е психически. Избягва от Кастел де ла Мота край Медина дел Кампо, където живее дотогава, а когато я придумват да се завърне, прекарва цялата нощ и половината от следващия ден на открито — край подвижната падаща решетка във вътрешния двор на замъка, изпаднала в мрачно униние. Едва след като нейната болна майка Изабела ѝ обещава, че ще ѝ разреши да отплава за Фландрия при своя съпруг, тя излиза от дълбоката си меланхолия.

Във Фландрия обаче продължава да се държи така, че дори съпругът ѝ започва да я подозира в психическа неуравновесеност. Но и неговото собствено поведение допринася за това. „Доня Хуана — пише един тогавашен хронист — усети промяната, настъпила в любовта на принца към нея. Той вече се отнасяше към нея по много по-различен начин. Като жена обаче, която го обича безкрайно много, тя се опитваше да открие каква е причината за тази промяна. Тогава ѝ казват, че ерцхерцогът си има любовница — изключително красива благородна дама, която обича страстно.“ Разказват, че когато Хуана забелязва въпросната любовница на принца да скрива в корсажа си някаква тайна бележка, веднага я грабва, но жената успява да я отскубне от ръцете ѝ и да я погълне. Разгневена, Хуана посяга да отреже косите ѝ, но младата жена се отбранява; тогава побеснялата от ревност испанка я намушква в лицето с ножица. „Принцесата беше толкова гневна, че преследваше съперницата си като лъвица — продължава хронистът, — нарани я и се държа с нея оскърбително, а се говори и че наредила да ѝ отрежат косите до корен.“ Естествено, всичко това води до по-нататъшно охлаждане на отношенията между височайшите съпрузи. Хуана е „толкова засегната от неуважителното отношение на съпруга си, че се оттегля в своята спалня и почти губи разсъдъка си“, твърдят съвременниците. Самият Филип се уплашва, че жена му може да се побърка и нарежда на ковчежника ѝ, Мартин де Моксака, да води дневник за нейните постъпки, които издават психическо разстройство.

Към личната драма на младата принцеса се добавя и стресът от политическата криза, която настъпва със смъртта на майка ѝ Изабела Кастилска на 23 ноември 1504 г. Хуана остава поне на хартия кралица на едно от най-богатите кралства с огромни ресурси, защото не трябва да забравяме, че по онова време кастилците са тези, които колонизират земите на новооткрития континент Америка. По волята на Изабела, Хуана е обявена за нейна „наследница и законна приемница“, с допълнението, че ако тя отсъства от кралството или „ако не желае или не е в състояние да го управлява“, баща ѝ Фернандо Арагонски ще „властва, управлява и администрира Кастилия от нейно име“. Тази клауза от завещанието на покойната кралица показва, че тя вероятно е имала някакви съмнения относно умствените способности на дъщеря си и чрез цитирания по-горе текст открито приканва Фернандо да поеме кралските функции на Хуана.

Така младата кралица е подложена на двойно напрежение, защото, от една страна, съпругът ѝ Филип вече прави планове за нейното кастилско наследство, а от друга, баща ѝ Фернандо има намерение да разпростре властта си върху едно обединено Испанско кралство. Нейната психика става още по-нестабилна и тя изпада в дълбока депресия, от която никога не успява да се освободи напълно. Баща ѝ признава на думи владетелските ѝ права, като обявява, че ще действа единствено като неин регент. Филип настоява за правата на своята съпруга, както и за своите да управлява Кастилия като съпруг на законната кралица. За да изтъкне обаче законността на своите амбиции, той използва информацията, събрана от Моксака, с която поставя под съмнение здравия разум на Хуана. „В Испания е обявено — пише тя с патетичен тон на 3 май 1505 г., — че аз не съм с всичкия си… Зная също, че кралят, моят съпруг, е изпратил писмо в Испания, с което се е оплаквал от мен, за да оправдае собствените си постъпки. Но що се отнася до тези оплаквания, те не излизат извън отношенията между нас като родители и деца… и единствена причина за тях беше ревността.“ Но всичко, което Хуана успява да направи, за да защити своите наследствени права, е да протестира срещу опитите на своя баща и на съпруга си да се споразумеят за бъдещото управление на собственото ѝ кралство Кастилия. И Филип, и Фернандо са непоследователни в своите позиции, но никой от тях не проявява съчувствие, нито разбиране към положението, в което се намира нещастната Хуана. „Вие знаете — пише раздразненият Филип в едно свое писмо от онова време, — че когато е бременна, тя се разгневява без никаква причина.“

Ерцхерцог Филип Хабсбургски решава все пак лично да замине с Хуана за Испания, за да защити своите и на своята съпруга претенции. Когато пристигат, страната е на прага на гражданската война, независимо че Филип и Фернандо постигат наглед добронамерено разбирателство във Виля Фафила на 27 юни 1506 г., с което си поделят привилегиите на управлението, обявявайки Хуана за психически нестабилна, за да поеме властта. „Ако тя пожелае да управлява, това би довело до пълно разорение и унищожение на кралството ни, тъй като страда от различни болести и страсти, които не е уместно да описваме“ — твърдят договарящите се.

Хуана без съмнение е невротизирана и много напрегната жена, но тези нейни предразположения явно са максимално използвани от жадния ѝ за власт баща и от нейния неверен и нехаещ за достойнството ѝ съпруг.

Независимо от душевния ѝ смут, тя продължава да отстоява правото си да управлява наследеното от майка си кралство, но се колебае кого да привлече за съвместно царуване — дали съпруга или баща си. Двамата мъже, които не престават да твърдят, че Хуана е луда, започват да се отчуждават един от друг. Тя пък, от страх, че мъжът ѝ ще я постави под домашен арест в град Когесес, „скача от седлото и се хвърля на земята… отказва да прекрачи градските порти и прекарва нощта, яхнала едно муле, яздейки насам-натам до зори.“ По-късно, когато пристигат в Бургос, съпругът ѝ Филип тежко заболява от вариола или морбили и на 25 септември 1506 г. умира. Хуана, която всеотдайно се грижи за болния си съпруг и „никога не го оставя сам — ни денем, ни нощем“, е смазана от скръб. Тя напуска Бургос в края на декември същата година с намерението да погребе покойния си съпруг в далечна Гранада, където почива майка ѝ Изабела. Пътьом тя на два пъти се отбива в картузианския манастир „Мирафлорес“, като нарежда ковчегът да бъде отворен в нейно присъствие. „Тя гледаше и докосваше тялото без никакъв признак на вълнение и не пророни нито една сълза“, твърдят очевидци. Предполага се, че Хуана прави това от страх да не би фламандците тайно да отнесат тленните останки на Филип в Нидерландия, тъй като сърцето му вече е балсамирано и пренесено именно там. Кралицата никога не достига целта на безрадостното си пътуване — когато пристигат в Торкемада, тя усеща родилни болки и е принудена да спре; дъщеря ѝ Катерина се ражда там на 14 януари 1507 г.

По онова време бащата на Хуана — Фернандо, се намира в италианските си владения и там научава за кончината на своя зет, което, разбира се, не го натъжава. Той заповядва на кастилците да се подчиняват на Хуана, но съвсем открито показва, че няма намерение да я допусне до реално държавно управление. Когато по-късно се завръща в Испания, той без особено желание я убеждава да го придружи до Тордесиляс — на около тридесет и шест километра от Валядолид. Този укрепен град ще стане неин дом — ако въобще може да се нарече място за живеене — за следващите четиридесет и шест години от живота ѝ. Когато разбира, че е затворена там по заповед на собствения си баща, Хуана изпада в дълбока депресия. Най-накрая съпругът ѝ е погребан в двора на близкия манастир „Санта Клара“, който затворената кралица може с тъга да наблюдава само от прозореца си. Постепенно тя затъва все по-дълбоко в своята меланхолия. „Кралицата не може нито да се храни, нито да спи; тя не се облича подобаващо и изглежда крайно изтощена и объркана… Заради начина ѝ на живот и нейното облекло — толкова жалко и неподобаващо на кралското ѝ достойнство, а и защото ежедневието ѝ беше толкова ограничено, едва ли щеше да преживее още дълго време“ — се съобщава през ноември 1510 г.

Но тя оцелява, затваряйки се в безвремието на своята наранена психика. Баща ѝ Фернандо управлява Кастилия от нейно име. Той се оженва втори път за една френска принцеса — Жермен дьо Фоа, с надеждата да се сдобие с наследник, но техният син, роден през 1509 г., не оцелява. А що се отнася до билковата отвара с екстракт от тестиси на бик, която му приготвят за укрепване на половата му потентност, не само не му помага, но го разболява. Фернандо и неговата нова съпруга посещават Хуана през януари 1513 г. Три години по-късно баща ѝ умира, оставяйки своите владения във властта на най-големия ѝ син Карлос. „Аз самата съм кралица, а синът ми Карлос не е нищо повече от принц“ — възмущава се Хуана, но никой не ѝ обръща внимание, защото Карлос няма никакво намерение да се откаже от престола. Новият владетел не е виждал майка си от дете и когато най-сетне се решава да я удостои с вниманието си, е шокиран от изтощението, което издава нейната външност и от дрипавото ѝ облекло. Той все пак отбелязва потискащата атмосфера в замъка на Тордесиляс и предлага на сестра си Катерина, която живее с майка им от рождението си, да се премести да живее другаде. Това докарва Хуана до истерия.

Изолирана от външния свят, Хуана е държана в пълно неведение за всичко, което се случва. Освен това е поставена под постоянно наблюдение и не ѝ разрешават дори да ходи на служба в манастира „Санта Клара“. „По един или друг начин — пише нейният пазач, маркиз Де Дения — и занапред ще възпрепятствам нейното излизане извън замъка и независимо че понякога е трудно да бъдат намерени смислени оправдания за действията ми, аз все пак ще измислям нещо, за да спазвам приличие.“ Умопомрачената жена губи апетит, напълно занемарява облеклото си, невинаги си ляга да спи и онова, което според Дения е най-тревожният симптом — без желание посещава дори църковните служби.

Тогава за един, макар и кратък период от време предизвикал всеобща изненада, лудата и напълно изоставена кралица става център на внимание. Управлението на сина ѝ Карлос е станало толкова непопулярно, че предизвиква въоръжено въстание срещу него и омразните му фламандски съветници. Бунтовниците нямат по-добро оправдание за действията си от това да настояват за възстановяване на кралските права на доня Хуана и да искат да я освободят, за да упражнява суверенните си правомощия. Въстаниците завземат Тордесиляс и нещастната объркана кралица за първи път има възможност да приеме исканията на недоволните от управлението на сина ѝ. „В продължение на шестнадесет години аз бях мамена и с мен се отнасяха несправедливо. В продължение на почти дванадесет години съм затворена в Тордесиляс“ — я чуват да казва на бунтовниците. Регентът кардинал Адриан казва на Карлос:

„Най-лошото от всичко е, че въстаниците настояват да бъде възстановен авторитетът на кралицата, нашата суверенна владетелка, която е напълно с ума си и е способна да управлява страната, с което те на практика лишават Ваше Величество от авторитет. Трудно можем да ги наречем въстаници, тъй като те се подчиняват на нейните кралски заповеди… Почти всички официални представители и служители на кралицата… настояват, че с Нейно величество са се отнесли несправедливо, като са я държали в изолация в продължение на четиринадесет години под претекст, че е луда, а всъщност през всичкото това време тя е в такова крепко здраве, в каквото е била по време на своето бракосъчетание.“

В действителност обаче Хуана е толкова видимо поразена и объркана от неочаквания обрат на събитията, че едва ли знае как да се възползва от тях. Макар че първоначално се отнася със симпатия към въстаниците, в крайна сметка тя ги изоставя.

След поражението на въстаническите войски при Вилялар на 23 април 1521 г., Хуана се връща в своята гробница за живи, каквато представлява Тордесиляс и където е осъдена да прекара оставащите ѝ тридесет и четири години живот, без да ѝ се разрешава да напуска дори двореца. „Уважението, с което са се отнасяли към нея в мое отсъствие, я е направило толкова арогантна — отбелязва маркиз Дения, — че всички без изключение са имали проблеми с нейното поведение.“ А Хуана продължава да се отнася с безразличие към всичко, което я заобикаля, включително и към самата себе си. Най-накрая дъщеря ѝ Катерина също я напуска — при това без последствия от дългото си съжителство с нея, — за да се омъжи за своя братовчед крал Жоао III Португалски. Така затворената кралица продължава да потъва в измисления свят на фантазиите, характерни за маниакалната депресия. Вече дори утешението на религията не е достатъчно, за да укроти и приласкае нейния неспокоен дух. „В навечерието на Коледа — съобщава Дения, — когато в църквата се извършваше Божествената служба, тя пристигна, за да отведе инфантата (Катерина), която вземаше участие в месата, и се разкрещя, че олтарът, и всичко, което се намираше по него, трябва да бъдат махнати.“ Безразличието и дори враждебността на Хуана към религията води до подозрения, че тя е жертва на вселилите се в нея пъклени сили. Самата тя твърди за себе си, че е обградена от зли духове. Описва портрета на някаква призрачна котка, която е погълнала душата на нейната майка, разкъсала е на парчета тялото на баща ѝ и сега чака в засада, за да разчлени и нейното тяло. Светият старец йезуит Франсиско Борха заварва кралицата с много объркан ум, през последните години от живота ѝ.

Точната диагноза на нейното заболяване е проблем за историците. Някои от тях смятат, че кралицата никога не е била луда, а просто става беззащитна жертва на малтретирането, на което е подложена от съпруга, баща си и дори от страна на сина си. Други са на мнение, че Хуана страда от пристъпи на шизофрения, но по-вероятно тя изпада в потиснатост, която постепенно се превръща в хронична маниакална депресия.

Кралицата умира на Разпети Петък^[87] 1555 г., ненавършила седемдесет и шест години. След нейната смърт Карлос съобщава на брат си Фернандо, че умът на майка им на смъртното ѝ легло се е прояснил и тя е призовала Спасителя в предсмъртния си час. Макар че Хуана никога не упражнява реално своята власт, принадлежаща ѝ като кралица на Кастилия, нейната лудост има непредвидими последствия за хода на световната история, тъй като именно това обстоятелство прави възможно идването на власт и продължителното управление на сина ѝ Карлос^[88]. Ако Хуана беше кралица на Кастилия до смъртта си през 1555 — годината, в която Карлос се отказва от императорската си титла, и само година преди той да се откаже и от испанския престол, европейската история можеше да претърпи съвсем различно развитие. По-малкият брат на Карлос можеше да стане крал на Арагон, а несигурният съюз между отделните испански кралства можеше и да се разпадне. Освен това испанските или по-точно кастилските човешки и материални ресурси нямаше да бъдат разпилени в поредица от имперски войни, които само частично обслужват интересите на тази страна, защото, ако Арагон гледа към Италия и Средиземноморието, основните интереси на Кастилия са насочени към богатите, непрестанно разширяващи се и все още частично неизследвани земи на Америка. Тези предположения, разбира се, са чисто спекулативни, за разлика от това, което става в действителност: една жена умира в Тордесиляс, без някога да изпита удоволствието от държавната власт, която ѝ принадлежи по право, но която ѝ е отказана заради нейното умопомрачение.

* * *

При други обстоятелства, но по същите причини, правнукът на Хуана — дон Карлос, също е лишен от властта, която му се полага и която очаква да получи като престолонаследник на испанската империя. Но историята на дон Карлос е много по-различна от тази на прабаба му и поради това привлича вниманието както на неговите съвременници, така и на следващите поколения. Тя става неразделна част от така наречената Черна легенда (leyenda nigra), чрез която неговите противници се опитват да очернят името на бащата на дон Карлос — крал Фелипе II, за който се пускат слухове, че е тираничен крал, чийто син става жертва на неговата нетолерантност и гняв. Романистите и драматурзите са силно привлечени от темата. В своята драма „Фелипе ІІ“ Алфиери използва конфликта между баща и син — дон Фелипе и дон Карлос, за да изобрази борбата между доброто и злото, силите на мрака и на светлината, между идеите на либерализма, които той вижда — макар че греши — въплътени в образа на дон Карлос, и тези на деспотизма, представлявани от Фелипе II. Шилеровият „Дон Карлос“ — звучащ по-задълбочено със своите трагически полутонове — представя Карлос като привърженик на либералния протестантизъм и безнадеждно влюбен в своята красива и възвишена мащеха, Елизабет дьо Валоа, третата съпруга на Фелипе II. Тяхната жертва — защото в пиесата и двамата са екзекутирани по заповед на жестокия владетел — е представена като жертва в името на любовта и свободата.

Реалността обаче е далеч по-прозаична и въпреки това не е по-малко драматична, защото краткият живот на дон Карлос е сякаш илюстрация на това как един от най-богатите и могъщи принцове може да преживее лична трагедия, с дълбок политически и обществен отзвук. Кралица Хуана е лишена от възможността да упражнява кралската си власт. Дон Карлос пък никога не става крал, но през целия си живот е престолонаследник на най-голямата и богата империя на света. Хуана е поставена под домашен арест в Тордесиляс, за да бъде сигурно, че никога няма да бъде истинска кралица, а животът на дон Карлос завършва трагично, защото един ден би могъл да стане крал.

Дон Карлос вероятно никога не е бил напълно умопомрачен, но очевидно още от рождение страда от сериозно психическо разстройство. Това състояние се задълбочава от един инцидент през 1562 г., при който той наранява главата си. Не можем да бъдем напълно сигурни, но е възможно Карлос да е наследил предразположението си към психическа неустойчивост от неговата прабаба Хуана Лудата посредством нейния син, император Карл V (крал Карлос I Испански), макар че внукът ѝ Фелипе II, който е баща на дон Карлос, не проявява никакви признаци на умопомрачение. Така или иначе, наследствеността в този случай не може напълно да се изключи. Майката и бабата на Карлос са португалски принцеси, в чиито семейства от време на време е имало прояви на лудост. Все пак по-убедително е предположението, че неговата лудост се дължи на органично увреждане. Възможно е също така, макар и малко вероятно, Карлос да е бил аутист като дете. Много по-вероятно е, въпреки че сведенията за това също са крайно оскъдни, мозъкът на Карлос да е пострадал при неговото раждане. Знае се, че раждането му е било трудно и е помагала неопитна акушерка (тъй като придворните дами на кралицата отсъстват заради едно аутодафе). Майката на Карлос — Мария Португалска, умира четири дни след раждането на принца. Макар че не разполагаме с преки доказателства за неговото мозъчно увреждане вследствие от раждането, моделът на поведението му и като малко дете, и когато пораства, отговаря много точно на критериите, характерни за хора, пострадали от мозъчно увреждане, обикновено като следствие от недостиг на кислород и кръвна захар по време на раждането. При такива случаи се засягат някои функционално свързани невронни структури на мозъка, които имат отношение към емоциите, и ако обстоятелствата го допуснат, се стига до безумни прояви на насилие и ирационалност. Детето с такова увреждане обикновено проявява „импулсивна хиперактивност и съпротива срещу опитите за социален контрол“, освен това то проявява „безразборна агресивност и импулсивно насилие“, отказва да си учи уроците и има безразсъдно поведение. Макар да е напълно спекулативна, тази хипотеза все пак помага да бъдат обяснени някои от ексцентричните черти в характера на дон Карлос, ясно различими още от най-ранната му възраст. При него психическата нестабилност и физическата уязвимост вървят ръка за ръка, в резултат на което израства един нещастен млад човек, чиито характер и действия създават големи проблеми както за баща му, така и за цялата империя.

Макар дон Карлос да е лишен от майчини грижи от самото си рождение, неговата гувернантка доня Леонор де Маскареняс — благочестива дама, гувернантка и на самия Фелипе II, която възнамерява да постъпи в манастир — получава нареждане от краля „да се грижи за него^[89] като негова майка“^[90].

Детето вероятно е свързано емоционално със своята възпитателка, защото ѝ оставя части от свещени мощи в завещанието си. „Какво ще излезе от мен без баща и майка; дядо ми е в Германия, а баща ми — в Монсон“ — оплаква се момчето, когато тя напуска неговия дом. Това става, когато Карлос е на седем години и е решено да не бъде повече под опеката на жена, а да бъде поверен на грижите на дон Антонио де Рохас, на когото той също така оставя в завещанието си парченце от трънения венец на Христос от Разпятието. За учението на детето отговаря Онорато Хуан — член на благородна испанска фамилия, който учи при своя сънародник, ренесансовия учен Вивес, преди да бъде приет в кралския двор. Хуан де Мунятонес пък обучава младия принц в областта на религията.

Карлос трябва доста рядко да е виждал баща си, защото Фелипе II не посещава често Испания, преди да получи короната. През 1554 г. той се жени за английската кралица Мери Тюдор — мащехата, която Карлос никога няма да види. Според брачния договор, ако на Мери и Фелипе им се родят деца — нещо, което Мери толкова силно желае, на най-големия им син се пада да наследи владението на Англия, Нидерландия и Франш-Конте, докато Испания и подвластните ѝ територии остават за дон Карлос. Ако бракът не доведе до раждането на деца, Фелипе губи правата върху Англия.

Още от самото начало става ясно, че дон Карлос ще бъде трудно дете с особен темперамент, което още един път показва, че може да е получил някакво мозъчно увреждане по рождение. Венецианският посланик^[91] обезпокоен уведомява своето правителство, че Карлос се е родил със зъби, че хапе и даже се опитва да отхапе зърната на гърдите на своите дойки, причинявайки на три от тях болезнени наранявания. Научава се да говори твърде късно и заеква чак до своето възмъжаване. По-късно се коментира, че макар да има хубав глас, принцът силно се затруднява при произнасяне на буквите „р“ и „л“. Посланикът Тиеполо споменава, че първата дума, която Карлос, успява да произнесе, е „не“.

Карлос е своенравно и твърдоглаво дете, което не иска да се занимава с учебниците си. „Когато преминава от детството към юношеската възраст, той престава да проявява интерес и към учението, и към бойните изкуства, и към ездата, както и към всякакви други доблестни занимания, а се забавлява само, като вреди на другите… Отказва да бъде полезен в каквото и да било и проявява огромно желание да нанася вреди. Говорът му е затруднен“ — разказва гореспоменатият венециански посланик през 1563 г. „Много ме натъжава — споделя неговият ментор Онорато Хуан, — че принцът не напредва достатъчно бързо, както би ми се искало.“ „Що се отнася до неговите занимания с науките — пише дон Гарсия де Толедо, — той напредва много бавно, защото учи без желание. Същото е положението и при физическите упражнения и фехтовката.“ „Принцът е любознателен и съобразителен, но иначе е твърде необразован“ — заявява през 1563 г. английският посланик в Испания (Calendar of State Papers, Elizabeth, 1562. Foreign. Ed. 1869, p. 85).

Карлос много харесва дядо си, императора на Свещената Римска империя, заради неговите военни успехи и изразява желание да го види. Карл V вече е абдикирал и се е оттеглил в йерономитския манастир край Юсте в Испания. Дон Карлос толкова много иска да види дядо си, че новият му наставник дон Гарсия де Толедо полага големи усилия да го склони да не яхне коня си и да препусне към обиталището на прочутия си прародител.

По-късно среща между тях е насрочена за октомври 1556 г. във Валядолид. Там дон Карлос, изпълнен с войнски плам, слуша с голям интерес разказите на императора за военните му походи. Но когато дядо му споменава, че в един от случаите е бил принуден да отстъпи, Карлос истински се ядосва и заявява, че лично той никога не би отстъпил пред врага. При определени обстоятелства, повтаря височайшият му прародител, е по-разумно да се отстъпи. Дон Карлос обаче е бесен. „Това момче ми изглежда много объркано; неговите маниери и темперамент никак не ми харесват; не знам какво ще излезе от него“ — споделя императорът пред сестра си Елеонор Френска.

Карлос има неприятна външност, която граничи с физическа изроденост. Главата му е ненормално голяма, едното рамо е по-високо от другото, краката му са криви и единият е малко по-дълъг от другия, а дясната му ръка е очевидно съсухрена; кожата му е бледа. Като дете боледува често и плъзват слухове, че едва ли ще доживее до зряла възраст. „Принцът — пише венецианският посланик Тиеполо — е нисък на ръст. Фигурата му е деформирана и отблъскваща. Видът му е меланхоличен и това се дължи на факта, че от тригодишна възраст почти без прекъсване страда от хронична маларична треска; понякога изглежда умопомрачен.“ Висок и слаб като малък, принцът започва да трупа килограми през пубертета; „и нищо чудно — коментира английският пратеник в Испания Томас Чаланър на 21 ноември 1562 г., — защото той добре си похапва.“ Всички в двора обсъждат невероятния апетит на младия принц. „Той се храни лакомо — пише посланикът на Свещената Римска империя барон Дитрихщайн — и едва свършил с яденето, вече е готов отново да започне. Това системно преяждане е причина за неговата болнавост и мнозина са на мнение, че ако продължава по същия начин, няма да живее дълго.“ (Calendar of State Papers, Elizabeth, 1562. Foreign. Ed. 1869, p. 483).

Още повече тревоги предизвиква неговата припряност и раздразнителност, които издават подчертан садизъм. За да се забавлява, принцът кара млади момичета да плачат в негово присъствие. Друг венециански пратеник в испанския двор — Бадоаро, споделя, че „бледият цвят на кожата му издава жестоката му природа… Когато му носят отстреляни зайци или други животни, принцът с удоволствие гледа как ги пекат живи на огъня… Гордостта му е несравнима и той не понася да бъде дълго време в компанията на баща си или дядо си и да стои с шапка в ръка. Гневи се много по-често, отколкото е редно за един млад човек.“ „Когато хората не му обръщат необходимото според него внимание, той нарежда да бъдат бити с камшици или с пръчки по стъпалата, а неотдавна заповядал един човек да бъде кастриран. Принцът, изглежда, не обича никого, но мрази мнозина“ — пише венецианският посланик на Тиеполо. Вадейки кама изпод мантията си, дон Карлос заплашил с убийство кардинал Еспиноза, понеже забранил на актьора Сиснерос да представи някаква комедия в негово присъствие. На ковчежника си Хуан Естевес де Лобон пък казал, че ще го изхвърли от прозореца — нещо, с което заплашва и сина на херцога на Лас Навас. В счетоводните му книги фигурират плащания за обезщетяването на родители, чиито деца са били бити по нареждане на принца. С животните Карлос се отнася по същия начин, като осакатява с такава жестокост конете, които не му харесват (споменават се двадесет и три такива случая), че те просто трябва да бъдат убити.

Скоро историите за невъздържаното поведение на дон Карлос се превръщат в легенди и дори някои да са спорни, без съмнение са достатъчно красноречиво доказателство за патологичната злонамереност на принца. По онова време е модерно младите мъже да си поръчват обувки с много по-голям номер, така че в тях да може да се пъхнат пищовчета. Когато баща му научава, че и Карлос си е поръчал такива, той заповядва на обущаря да не се съобрази с желанието на сина му. Принцът побеснява, когато майсторът не му доставя „ексцентричните“ обувки, които е поръчал, и нарежда да ги накълцат на парченца, „да ги сготвят като фрикасе от говежда карантия“ (fricasser comme tripes de boeuf) и принуждава нещастния обущар да изяде отвратителното ястие. При друг случай, когато от един балкон непредпазливо изхвърлят вода, която се плиска близо до него, Карлос заповядва нарушителите да бъдат екзекутирани, като добавя, че като израз на своето милосърдие, ще им разреши да получат последно причастие, преди да умрат. Френският сладкодумец Пиер дьо ла Бурдей, господар на Брантом, който през 1564 г. е в Испания, казва, че принцът скита по улиците с други необуздани млади мъже, нанасяйки тежки телесни повреди на минувачите и целувайки момичетата по пътя (Brantome, Oeuvres completes, ed. 1866, vol. II, pp. 105–106). Но както френският посланик отбелязва, „той често е толкова откачен и разгневен, че едва ли някой смята жената, принудена да живее с него, за много облагодетелствана от съдбата“ („le plus souvent il est si fou et si furieux, qu’il n’y a celui qui ne juge mal fortunee la femme qui aura a vivre avec luy“).

По принцип дон Карлос не изпитва симпатии към никого. Вярно е, че в един кралски двор от шестнадесети век е трудно да симпатизираш на някого, но Карлос е лишен напълно от всякаква благосклонност и чар; откъдето и да погледнеш, той се проявява като истински млад психопат. Леля му Хуана се опитва да му помогне, но той я отблъсква в опитите ѝ да спечели благоразположението му. С баща си Карлос винаги се държи на разстояние. Единственият човек, който, изглежда, му е симпатичен, това е младата му мащеха Елизабет дьо Валоа, която също се отнася към него със симпатия. Сред документите, открити след смъртта на принца, има списък, съставен лично от него, който е озаглавен „Списък на моите приятели“. Сред тях е и кралица Елизабет, „която винаги е била добра с мен“, както и дон Хуан австрийски (красивият и привлекателен незаконороден син на императора — чичото на дон Карлос). Друг списък със заглавие „Списък на моите врагове“ започва със заплашителното: „Баща ми, кралят («El rey, mi padre»), Руис Гомес да Силва, принцесата на Еболи, херцогът на Алба.“

След трудното детство и неспокойното юношество състоянието на дон Карлос видимо се влошава от едно тежко премеждие, което претърпява през 1562 г. В неделя, на 19 април същата година, принцът е в Алкала де Енарес на около тридесет километра от Мадрид, където е изпратен да се възстановява след поредния пристъп на маларична треска. Когато слиза по стълбите на двореца, той забелязва едно красиво момиче да се разхожда из парка. Това е Мариана де Гарсетас, дъщеря на дворцовия портиер, която Карлос може би вече познава. (Това вероятно е така, тъй като в завещанието си от 19 май 1564 г. той оставя на Мариана, намираща се по това време в манастира „Сан Хуан де ла Пенитенция“ в Алкала, 4000 дуката, ако се омъжи, и 2000, ако стане монахиня („para ayuda a su casamienda o entrar en religion“). В личните му счетоводни книги пък е отбелязано, че Карлос е подарил на Мариана едно наметало на 9 април 1566 г.) Принцът се втурва надолу по стълбите „в необмисленото си преследване на момичето“, както се изразява английският посланик в испанския двор сър Томас Чаланър в известието, което изпраща на кралица Елизабет I Английска. Пет стъпала преди края обаче Карлос се спъва, прекатурва се и пада на главата си, удряйки се във вратата на парка (която при всяко положение би осуетила неговите планове, защото по онова време е заключена). Принцът тежко наранява задната част на черепа си, вляво (Calendar of State Papers, Elizabeth, 1562. Foreign. Ed. 1869, p. 10).

Известно време лекарите се опасяват, че Карлос ще умре. Баща му Фелипе II изпраща личния си лекар, Хуан Гутиерес, заедно с други двама кралски хирурзи — Педро де Торес и д-р Португес, за да се присъединят към екипа от двамата лекари, които вече са поели случая и един от които — Даса Чакон, по-късно ще направи пълно описание на боледуването на дон Карлос. Според това описание той има рана „с приблизителна големина на нокът, с контузии по краищата и с оголена надкостница на черепа, която също е малко натъртена“. Дон Карлос идва в съзнание, преливат му кръв (около двеста и петдесет милилитра първия ден и по около сто и осемдесет милилитра през следващите два дни) и дори му разрешават да хапне малко сушени сливи, бульон и една пилешка кълка, а за десерт му дават мармалад. Но няколко дни по-късно раната започва да гнои и принцът изпада в треска, а жлезите по врата му се подуват.

Лекарите се страхуват, че може да се е отворила и вътрешна рана; от Валядолид е извикан един от най-прочутите по онова време хирурзи, бакалавърът Торес, който да среже скалпа, „за да не би черепът също да е увреден“, допълва Чаланър в писмото си до кралица Елизабет Английска. Разрезът е направен „с Т-образна форма“, но „се оказва невъзможно да се види дали има нарушение на целостта на черепа, поради обилното кървене; не ни оставаше нищо друго, освен да спрем кръвозагубата и да превържем раната“ — посочват лекарите, участвали в операцията.

Състоянието на дон Карлос обаче продължава да се влошава и това разтревожва баща му, че той незабавно пристига от Мадрид заедно с многоуважавания брюкселски анатом Андреас Везалиус. Везалиус, чиито испански колеги го гледат с подозрение, всъщност е лекар на нидерландците в двора на Фелипе II, а не негов личен лекар. „Кралят доведе със себе си от Мадрид д-р Везалиус (доста известен с отличните си умения), чиято голяма ученост и полезност испанците не признават, «quia figulus odit figulum»^[92].“ — докладва Чаланър в своята родина (Calendar of State Papers, Elizabeth, 1562. Foreign. Ed. 1869, p. 28). Везалиус несъмнено познава д-р Даса Чакон, защото и двамата са извикани, когато крал Анри II Френски получава смъртоносно мозъчно увреждане по време на един турнир през 1559.

Фелипе II присъства лично на третирането на раната на сина му с една странна билкова отвара от ирис и вълча ябълка на прах, след което нараненото място е намазано с мехлем от терпентин и жълтъци; отгоре е положен слой пчелен мед, събиран от розов цвят, и лапа от ранилист. Но дон Карлос си остава тежко болен. Чаланър съобщава на кралица Елизабет Английска:

„На следващия ден, който се случи Възнесение Господне, лицето на принца започнало да подпухва и лекуващият го лекар му дал слабително средство, което му подействало цели четиринадесет пъти — твърде много, за да го понесе, дори да беше два пъти по-добре физически. След обяд на същия ден подпухналостта на лицето му се засилила, като по него се появили и пъпчици, възпаление, наречено червен вятър, което засилило опасенията на лекарите и потиснатостта на баща му. В петък, 8 май, състоянието на принца се подобрило, а раната на главата му се затворила и засъхнала. На следващия ден обаче — събота [9 май], подпухналостта на лицето му отново се увеличила и очите му направо се затворили, поради което, когато кралят го посетил, бил принуден да повдигне с пръсти клепачите му… Отокът обхванал първо лявата част на лицето, лявото ухо и око, а след това дясната, така че абсцесът покрил цялото му лице, разпрострял се и по шията, гърдите и ръцете.“ (Calendar of State Papers, Elizabeth, 1562. Foreign. Ed. 1869, p. 29–30).

Лекарите решават, че принцът е твърде слаб, за да му пускат кръв, но му поставят вендузи и пак му дават очистителни. Д-р Везалиус предполага, че пациентът има вътрешен кръвоизлив и препоръчва да се направи трепанация на черепа, но някои от неговите колеги не се съгласяват с това и се стига до компромисно решение — да ругинират, тоест да остържат черепа, за да отстранят забралите тъкани.

Така дон Карлос все още се намира в много тежко състояние. Налага се близките му да доведат в болничната му стая известен мавърски лекар от Валенсия — Пинтарет, който намазва раната с някакви мехлеми. Но „раната отива на зле, защото черният мехлем така я изгаря, че черепът на принца става мастиленочерен“, и Пинтарет е изгонен. Започват молитви за изцелението на принца, светите мощи от църквите са изнасяни пред богомолците и както съобщава сър Томас Чаланър, „състояха се тържествени религиозни шествия, в които участваха всички монашески ордени в страната и на които се носеха изображения на Дева Мария и на светците“. Като последна мярка са донесени тленните останки на един блажен монах, Фра Диего, който е тачен за неговата святост и е спечелил славата си като проповедник на християнството на Канарските острови. Тялото на светия монах престоява цяла нощ в леглото на принца.

Въпреки всичко смъртта на принца се очаква до дни. „Бледото му лице, казва на флорентинския посланик племенникът на папата, граф Анибале д’Емпс, говори само за едно — за приближаването на смъртта“. Кралят не крие своята дълбока и искрена скръб — очите му са пълни със сълзи. Херцогът на Алба не напуска спалнята на принца дори когато трябва да се преоблече. „Макар че обноските и характерът на принца издават неговата жестокост и враждебност и всички се страхуват от него и го мразят, фактът, че той е единственият законороден син на своя баща ги разнежва, и те изпитват по-силни чувства заради вероятната му загуба“ — отбелязва с присъщия си реализъм Чаланър.

Смазан от скръб, кралят се оттегля в манастира „Санто Херонимо“, като възнамерява (в случай че принцът почине) да се премести в някоя още по-усамотена обител. Той си поръчва траурно облекло и дава указания на херцога на Алба и на графа на Ферия за евентуалното погребение на принца.

Но здравословното състояние на Карлос изведнъж започва да се подобрява, което за неговите съвременници е истинско чудо. На 16 май вероятно Везалиус, макар че Даса Чакон предпочита да се доверят на д-р Педро де Торес, извършва нова операция за изтегляне на гнойта — „гъста бяла субстанция“, която се е събрала под лявото око на принца (и се разпространява до дясното). Тази процедура е направена още няколко пъти и дон Карлос започва да показва реални признаци на възстановяване. На 22 май треската му вече е преминала и на 1 юни английският посланик докладва в родината си, че „престолонаследникът на Испания е вече напълно възстановен и потъналата в скръб страна е обзета от радост и веселие“. На 14 юни Карлос става от леглото, присъства на тържествената литургия и получава причастие. Раната на главата му се третира с пудра от кората на нарово дърво, но останалият белег зараства бавно. На 5 юли принцът се покланя на светите мощи на блажения Диего, а след това присъства на борби с бикове, проведени на централния градски площад^[93], където се състои и „представление на играта с копия“. На 17 юли принцът се завръща в Мадрид при кралското семейство.

„Вярвам, че не необмислените действия на хирурзите, а Божията помощничка — природата — е направила повече за него; много повече, отколкото те предполагат“ — отбелязва наблюдателният английски посланик. Така или иначе, всички съвременници смятат, че оздравяването на престолонаследника се дължи на Фра Диего, а не на лекарите. По този повод дон Карлос пише в завещанието си от май 1564 г. следното:

„Когато бях в хватката на болестта, изоставен от лекарите и от краля — моя баща и господар — да умра, когато вече бяха започнали приготовленията за моето погребение, донесоха светите мощи на блажения Фра Диего; и от момента, в който ги положиха до мен, аз усетих, че Господ се е смилил и здравето ми започва да се възстановява. И всички отсъдиха, че това е заслуга на Фра Диего, защото той се застъпи за мен пред божествения ни Господар. Затова искам да се погрижа за канонизирането му и отправям молба до своя родител да се заеме с това.“ (Collection de Documentos Ineditos, vol. XXIV, Madrid, 1834, pp. 515–553)

Бащата крал Фелипе II не може да не се съобрази с желанието на дон Карлос Фра Диего да бъде канонизиран. Макар че няколко папи подред отказват да съдействат за тази процедура, Фелипе най-после успява да постигне канонизирането на Фра Диего за светец по времето на папа Сикст V на 12 юли 1588 — годината на Великата армада, когато самият крал също се нуждае от Божията помощ. Така сър Томас Чаланър в крайна сметка се оказва прав, като твърди още навремето пред сър Уилям Сесил^[94]: „Ако Господ позволи на принца да избегне смъртта, монахът твърде вероятно ще бъде канонизиран за светец заради сътвореното чудо.“

Независимо че „д-р Везалиус, благодарение на своите умения, спасява дон Карлос от неизбежна смърт, както Шарл дьо Тиснак — казва на херцогинята на Парма, — занапред, той ще бъде умствено още по-зле и още по-своенравен.“ Императорският посланик барон Дитрихщайн казва, че въпреки напълно разумните приказки на Карлос на моменти, поведението му понякога подхожда по-скоро на седемгодишно дете. Давайки си сметка за липсата на зрялост у сина си, Фелипе II споделя през 1564 г. с херцога на Алба, че „престолонаследникът изостава чувствително и като интелект, и като характер, и по преценките си за това, което е нормално за неговата възраст“. В крайна сметка може да се предположи, че раната на главата му и последвалото лечение, на което е подложен, още повече утежнява и без това нестабилното психическо състояние на дон Карлос. Защото след този инцидент склонността му към насилие се засилва и прави поне шест опита за убийство на хора, които по един или друг начин са го обидили. Като се има предвид, че и преди това той е със забавено умствено развитие и е склонен към психопатично поведение, раната на главата уврежда още повече неговия и без това нефункциониращ нормално мозък.

Ако това би било просто една лична трагедия, ако се беше случило в семейството на обикновени хора, проблемът не бе бил толкова сериозен, но при дон Карлос, престолонаследник и бъдещ владетел на най-голямата по територия и богатство империя на света по онова време, чиито владения се простират от Средиземноморието до Централна и Южна Америка, той има много по-големи и важни измерения. С надеждата, че постепенно ще се издигне до висотата на очакващите го огромни отговорности, му поверяват важна длъжност. През 1564 г., когато е вече на деветнадесет години, той става член на Държавния съвет и прави впечатление, че се старае да изпълнява съвестно поетите задължения. „Съобщават ни — пише регентката на Нидерландия, Маргарита Пармска — че здравето на монсеньор принца укрепва все повече и че той вече посещава редовно заседанията на Държавния съвет, което радва всички ни и ни вдъхва големи надежди за неговата личност и дух.“ Карлос става дори председател на Държавния и на Военния съвет. Доходите му нарастват и му обещават да придружи баща си в Нидерландия — за осъществяването на което дон Карлос отдава цялото си старание.

Напълно разбираемо е защо младият принц толкова силно желае да посети Нидерландия, която по онова време е в криза, изтощаваща военните и материални ресурси на Испания. Жителите на Нидерландия, забогатели от международната търговия, отстояват страстно запазването на традиционните си права и свободи. Освен това те са завладени от идеите на Реформацията, които Фелипе като ревностен католик се стреми да потъпче. Нидерландците са изцяло против водената от него политика на централизация и винаги са в първите редици на борбата срещу испанската власт.

За да се справи с този нарастващ проблем, Фелипе се нуждае от спечелването на нови приятели и от неутрализирането на евентуалните си врагове. Затова враждебните отношения между Испания и Франция са прекратени с подписания през 1559 г. в Като-Камбрези мирен договор. Добрите отношения с Франция са подсигурени и за в бъдеще, след като Фелипе сключва третия си брак с Елизабет, очарователната дъщеря на френския крал Анри II, която поражда чувства и у самия дон Карлос.

Но Фелипе се въздържа да разреши на сина си да участва във водовъртежа на събитията в Нидерландия, защото младежът няма никакъв опит, твърде вироглав е и на него въобще не може да се разчита. Принцът може да бъде полезен на баща си единствено при сключването на поредния династичен брак. Карлос не го бива особено за ухажор, но все пак е примамлива фигура, на която може да се разчита при уреждането на дипломатически брак. Възможната партньорка за такъв брак, която се обсъжда, е наскоро овдовялата кралица на шотландците Мери. Това донякъде се нрави на Карлос, но баща му Фелипе е много внимателен, защото се страхува, че този брак би отчуждил напълно както Франция, така и Англия. Друга възможна кандидатка се оказва младата леля на Карлос, Хуана, вдовицата на португалския крал — чаровна и интелигентна жена. Това предложение обаче не е по вкуса на дон Карлос. Епископът на Лимож споделя, че принцът се отнася към леля си с такава ненавист, че „la pauvre dame maigrit a vue d’oeil“^[95]. Самият Карлос гледа много по-благосклонно на един евентуален брак с братовчедка си Ана Австрийска, представителка на Хабсбургската династия и внучка на император Фердинанд I — прачичо на испанския престолонаследник.

Когато веднъж се разхождат с неговата мащеха, кралица Елизабет, в горите на парка край замъка Валзен край Сеговия, тя пита принца, който, както обикновено, се е умълчал и, изглежда, не е в настроение, какви мисли го терзаят. „Мислите ми са далеч оттук“ — ѝ отговаря той. „И колко далеч“ — настоява кралицата. „В дома на моята братовчедка“ — казва Карлос.

Но преговорите за евентуалното сключване на този брак се проточват. Когато бащата на Ана, Максимилиан, през 1564 г. на свой ред става император на Свещената Римска империя, той отново настоява пред братовчед си Фелипе да се съгласи на планираното бракосъчетание. Кралят обаче изпраща тайни указания на своя пратеник във Виена, заявявайки: „синът ми е физически негоден да встъпи в брак и… аз съм задължен, не без дълбоко съжаление, да повторя това още веднъж; независимо че той е вече на деветнадесет години и че и други млади хора на тази възраст още не са достигнали своята зрялост. Но по волята Божия той е изостанал много повече… Трябва да се въоръжим с търпение и да отложим тази работа до подходящия за сключването на този брак момент.“

Не е напълно ясно защо Фелипе проявява тази сдържаност, но е твърде вероятно, той да се притеснява от слуховете за половата немощ на своя син. Дон Карлос не е безразличен към нежния пол и понякога скита по улиците и търси подходящи момичета. Освен това се отнася положително към плановете за задомяването си. Но ако крайната цел на този брак е създаването на поколение, вероятната импотентност на Карлос би се оказала сериозна пречка за това. Посланикът на Свещената Римска империя барон Дитрихщайн отбелязва, че дон Карлос „не проявява склонност към жените, което може да ни наведе на мисълта, че той може да е импотентен“. Според други източници, продължава Дитрихщайн, „принцът е казал, че желае да остане девствен за жената, за която ще се ожени. Според друга версия той заявява, че пази строго своята целомъдреност да не би баща му да го лиши от власт, а това би го довело до отчаяние.“ По-късно имперският посланик пише, че „според преобладаващото мнение до този момент принцът не е бил с жена. Вървят слухове, че баща му е посъветван да го подложи на изпитание. Когато подхвърлят на Карлос за «rapports avec les femmes»^[96], той отговаря, че не се интересува от нито една, с изключение на тази, която ще стане негова съпруга, и пита дали заради това трябва да го смятат за евнух и да си правят шеги за негова сметка.“ Френският посланик Дьо Фуркево обобщава положението, наричайки дон Карлос: „un demi-homme naturel“^[97].

При тези обстоятелства няма съмнение, че тестът за мъжествеността на дон Карлос е просто наложителен и в него участват трима лекари, личният му бръснар Руи Диас де Кинтаниля и неговият фармацевт. За целта те си осигуряват съдействието на едно младо момиче, което получава като награда за участието си в експеримента къща за себе си и за своята майка, както и 1200 дуката в брой. Младата жена е въведена в спалнята на принца, но резултатът, изглежда, не е категоричен. Френският посланик уведомява своя господар, крал Шарл IX, че е твърде вероятно, ако все пак се ожени, принцът няма да има деца. „Tutta la notte va in bordello con poca dignita et molta arroganza“^[98] — това е пък коментарът на венецианския посланик. Така стои по онова време въпросът с бъдещата сватба на дон Карлос.

Но баща му Фелипе е зает с много по-неотложни неща, защото синът му все още настоява да замине за Нидерландия — възможност, която просто ужасява краля. Същевременно принцът става все по-критичен към баща си, че отлага планираното пътешествие, и пише разгневен в едно писмо, че самият Фелипе, изглежда, не желае да напусне Испания. Според мемоарите на френския царедворец Брантом, Карлос написва на един лист заглавие „Los grandes viajos del rey don Felipe“ („Големите пътешествия на крал Фелипе“) и под заглавието добавя: „El viaje de Madrid al Pardo, del Pardo al Escorial, del Escorial a Aranjuez“ („Пътуването от Мадрид до Прадо, от Прадо до Ескориал и от Ескориал до Аранхуес“) — все до кралски дворци, които се намират близо до Мадрид (Brantome, Oeuvres completes, ed. 1848, pp. 125–127).

Дон Карлос кипи от негодувание към баща си. Той е много впечатлителен и на него не може да се разчита, както Фелипе добре знае. Наивен и без никакъв опит, принцът вероятно е бил въвлечен в опасните води на личните контакти с някои благородни представители на въстаналите жители на Нидерландия начело с Бергес и Монтини, които през 1565 г. посещават Испания с мисия да постигнат помирение с краля. По-късно се твърди, но без никакви доказателства, че те обещават на принца да му помогнат да отиде в Нидерландия, където ще се поставят под негова власт и ще му служат. Днес можем да установим дали в тези слухове има поне малко истина, но фактът, че те стигат до ушите на краля, навежда на мисълта, че доста го стряскат, и той става още по-мнителен по отношение на сина си.

Все още обаче Фелипе не е в състояние да се отрече от него. Дон Карлос е член на Държавния съвет и испански престолонаследник. Кралят оповестява, че намерението лично да посети Нидерландия, придружаван от сина си, е негово. Това със сигурност укрепва духом поддръжниците на испанската кауза в онази страна. Но Кортесите на Кастилия възразяват, че ако кралят замине за Нидерландия, в интерес на Испания би било неговият син и наследник на трона да си остане у дома. Дон Карлос обаче категорично отхвърля тази възможност. „Трябва да знаете — обръща се той към делегатите, — че баща ми планира да отпътува за Нидерландия и аз съм твърдо решен да замина с него. На едно предишно ваше заседание имахте дързостта да помолите баща ми да ме ожени за моята леля, принцесата. Стори ми се много странно, че се месите в уреждането на моя брак, тъй като това въобще не ви засяга. Ето защо не бих искал да ви хрумне безразсъдната идея да убеждавате баща ми да ме остави в Испания.“

Всичко това е само театър, защото по същото време събитията в Нидерландия достигат своята кулминация и вече изглежда напълно невъзможно въстаниците да бъдат усмирени без въоръжена намеса. Кралят натоварва с тази мисия херцога на Алба. Дон Карлос е бесен, че плановете му са на път да се провалят и в един момент открито заплашва, че ще убие херцога, който е дошъл да се сбогува. Алба се опитва да го усмири с думите, че животът на испанския престолонаследник е твърде ценен, за да бъде излаган на такива опасности. Когато нещата в Нидерландия се успокоят, тогава със сигурност принцът ще посети страната заедно с баща си. В отговор Карлос просто изважда шпагата си и извиква: „Ако заминеш за Фландрия, ще те убия.“ Алба хваща грубо ръката му и отнема оръжието му.

Вестта за този инцидент само засилва убеждението на Фелипе II, че синът му не може да поема отговорности и е негоден да служи на държавата, камо ли да го наследи на престола. Не е трудно да влезем в положението му. Независимо от по-сетнешната му репутация, която до голяма степен дължи на пропагандата и особено на изобличителните речи на неговите противници — Вилхелм Мълчаливия^[99] и Антонио Перес, — Фелипе не е чудовище дори когато държавното управление изисква от време на време да си служи с измама и да проявява жестокост. Всъщност той е много чувствителен човек и това най-добре личи от запазената кореспонденция с дъщерите му. Въпреки това подчинява чувствата си на своята съдба на крал и на държавата, които очевидно отъждествява.

Така постепенно кралят стига до заключението, че Карлос не бива да го наследи на испанския престол. Както и в други случаи, той го прави след дълги колебания, но решението му е окончателно. Неговото изпълнение вероятно е улеснено от донесенията, че подобно на лудата си прабаба Карлос се отнася с неуважение към религията и не желае да се изповядва. Прочутият канонист Франсиско Суарес пише по този повод на принца: „Какво ще си кажат хората, когато научат, че той [принцът] не се изповядва редовно, и когато разберат, че има и други толкова страшни неща, че Светата служба [Инквизицията] може и да се намеси, за да ги прекрати?“

Отношението на дон Карлос към баща му става направо патологично. Вероятно нежеланието на принца да се изповядва се дължи на неудобството му да разкрива пред изповедника своите несъвместими със синовната признателност чувства към баща си. „Между католическия крал^[100] и неговия син, принца, съществуват смайващи отношения на неуважение и неудовлетворение“ — съобщава френският посланик на кралица Катерина Медичи на 12 септември 1567 г. — и продължава по-нататък: „Ако бащата толкова много мрази своя син, синът не му остава длъжен; от което, ако Господ не прати избавление, могат да произлязат само големи беди.“

Но както изглежда, Господ няма намерение да изпраща избавление, а точно обратното. Дон Карлос все още се надява да осъществи пътуването до Фландрия. Фелипе все още официално заявява, че има намерение да отплава от Ла Коруня. Същевременно са изпратени писма до френския крал Шарл IX, от когото се иска разрешение испанските пехотинци и кавалерията да преминат по суша през френските земи^[101]. Самият дон Карлос иска отделно разрешение за себе си и своите петдесет конници, които да преминат през Франция по суша.

Но испанският крал протака отпътуването си. Той казва на френския посланик Фуркево, че не е разумно да се предприема такова дълго пътешествие при очакваното разваляне на времето. На папския нунций Фелипе просто съобщава, че е отложил заминаването си за пролетта следващата година. Всичко това се отразява тежко на нестабилната психика на принца и той дори не се опитва да скрие горчивото си разочарование. Започва да разправя наляво и надясно, че ще напусне Испания без разрешението на баща си и ще замине за Португалия, Италия или дори за Нидерландия. Уплашен от това, което баща му може да направи, той държи винаги оръжие до леглото и в гардероба си. Не позволява на никого от благородниците от своята свита да спи в стаята му и наема френския инженер Луи дьо Фоа, който да конструира устройство, с помощта на което принцът може да отваря и затваря вратата на покоите си, без да става от леглото. Над вратата на стаята е закрепена голяма тежест, която да смаже всеки, който се опита да влезе насила.

Тези планове на Карлос очевидно не са лишени от елемент на измислица, независимо че страховете му може донякъде да са основателни. Той не храни никакви надежди, че може да напусне Испания, без да разполага с достатъчно придружители и средства. Затова принцът се опитва да си уреди заем от 600 000 дуката от търговските банки. Изпраща писма до видни хора с поканата да го съпроводят в едно важно пътуване. Но се оказва, че той няма истински приятели. Кралят едва ли се нуждае от шпиони, които да му докладват за рискованите и неизключващи предателство планове на неговия син. Адмиралът на Кастилия препраща на краля едно компрометиращо писмо, което получил от Карлос.

Фактът, че принцът не се опитва да запази в тайна своите планове, показва, че неговото психическо състояние не е съвсем стабилно. Освен това той постоянно се оплаква на кого ли не, че баща му не дава ход на планирания брак, защото не може да понесе мисълта, че короната ще бъде наследена от децата на омразния му син. Карлос припомня на благородниците клетвата, която са дали пред него преди седем години в катедралата на Толедо. Обещава им да ги обезщети за тяхната служба, но всички знаят, че в Испания такива обещания нямат особена стойност, и че кралят държи в ръцете си всички карти, а и източникът на обещанията е един болнав, неуравновесен млад човек.

Затова дон Карлос не може да разчита на особен успех, но все пак възлага големи надежди на младия си чичо дон Хуан Австрийски, от когото винаги се е възхищавал. Като главнокомандващ испанската флота, неговото съдействие би било от особено значение, след като Карлос възнамерява да отплава от Картахена за Италия. На 23 или 24 декември 1567 г. той призовава дон Хуан в двореца и го моли за помощ, като му казва направо: „Какво можеш да очакваш от нашия крал? Нали виждаш как се отнася със собствения си син? Винаги ще си останеш беден. Но ако ме подкрепиш, ще ти дам или Кралство Неапол, или Миланското херцогство.“ Дон Хуан се отнася много внимателно към младия принц, но не иска да се компрометира в очите на краля като участник в тази налудничава комбинация, която може само да му навреди. Затова се опитва да разубеди Карлос, като му посочва трудностите и опасностите на едно такова пътуване. Той добре знае колко гневлив е дон Карлос и за това прибягва до компромис — поисква отсрочка от двадесет и четири часа, преди да даде отговор. На следващия ден пише на принца, за да го уведоми, че е повикан спешно в Ескориал по служба.

А всъщност той съобщава на краля за плановете на сина му. Точно тогава Фелипе празнува втория ден от коледните празници и всячески се стреми да получи индулгенция от папата, така че първоначално е по-скоро раздразнен, отколкото учуден от това, което научава. Но предстоят и по-лоши новини. Дон Карлос се е изповядал за Коледа пред един монах в манастира „Сан Херонимо“ в Мадрид, на когото казва, че сърцето му е изпълнено с омраза и желание за мъст. Монахът отказва да опрости греховете му. Тогава принцът заявява, че трябва да получи поне парченце неосветена нафора, за да помислят присъстващите, че все пак е получил причастие. Когато приорът на Аточа го разпитва по-подробно за състоянието му, той най-накрая признава, че човекът, когото мрази, е собственият му баща. Тази новина веднага стига до краля.

Фелипе просто не е в състояние повече да отлага мерките, които постепенно, в течение на много години, е набелязал. Той обаче удължава престоя си в Ескориал. Обръща се към монасите от главните мадридски манастири да се молят за него. Съветва се с лекари и с членовете на Държавния съвет. Запазен е само един писмен отговор — този на юриста Наваро Мартин Даспилакуета. В него той припомня случая на крал Луи XI Френски, който като дофин въстава срещу баща си Шарл VII, и подчертава, че Испания ще бъде поставена в много опасно положение, ако дон Карлос избяга в чужбина. Въстаниците от нидерландските провинции могат да го превърнат в свое знаме, а и верските дела ще бъдат твърде застрашени.

Така жребият е хвърлен. Когато дон Карлос научава, че Фелипе се е завърнал в Мадрид, той се чувства неловко, защото не знае доколко баща му е известен за собствените му планове. Казват му само, че кралят наистина е много недоволен от неговото поведение. Когато няколко дни по-късно баща и син се срещат очи в очи, и двамата се преструват. Дон Карлос провежда още един разговор с чичо си дон Хуан Австрийски, за който са запазени два различни доклада. Според единия дон Карлос заявява отново своето намерение да отплува посред нощ от Картахена и моли дон Хуан да му помогне. Хуан отново отговаря уклончиво. Карлос пита чичо си, какво се е случило в Ескориал и когато получава поредния уклончив отговор, му отнема шпагата. Когато дон Хуан се опитва да излезе, се оказва, че вратата е залостена, и се налага да вика слугите на дон Карлос, за да му отворят.

Към 11 часа през нощта на 18 януари 1568 г., след като дон Карлос вече си е легнал, крал Фелипе с подкрепата на няколко благородници — херцога на Ферия, приора дон Антонио де Толедо, Луис де Кихада и принца на Еболи Руи Гомес, управител на кралския дом, влиза в покоите на принца с двама помощници, които носят чукове и пирони. Херцогът на Ферия върви най-отпред, носейки фенер; кралят е с ризница под дрехите.

Въпреки предохранителните мерки, взети от дон Карлос, те отварят вратата на спалнята без никакви затруднения, тъй като специалният защитен механизъм предварително е изваден от строя. Веднага след това му отнемат и оръжията. „Кой е?“ — вика принцът. „Държавният съвет“ — е отговорът. Когато вижда баща си, Карлос възкликва: „Нима Ваше Величество желае моята смърт?“ Както винаги, кралят запазва самообладание и му обещава, че няма да му се случи нищо лошо. „Това, което искам, е за твое добро“ — добавя монархът. Помощниците заковават прозорците на стаята; оръжията, в това число и огнивото, са изнесени заедно с всички книжа на принца. Дон Карлос пада на колене пред баща си и го моли: „Ваше Величество, убийте ме, но не ме арестувайте, защото това ще предизвика голям скандал във вашето кралство. Ако Ваше Величество не нареди да ме убият, аз сам ще сложа край на живота си.“ Принцът тръгва към камината уж да се хвърли сред пламтящите цепеници. Дон Антонио го сграбчва, а кралят процежда студено: „Ако се самоубиеш, това ще бъде постъпка на луд човек.“ „Аз не съм луд — промърморва Карлос. — Аз съм отчаян от лошото отношение на Ваше Величество към мен.“ Той се разплаква безутешно и продължава да упреква баща си за неговата жестокост. „От днес нататък вече няма да се отнасям към теб като твой баща“ — е единственото, което Фелипе намира за добре да каже. След това нарежда на тези, които го придружават, нито за миг да не оставят принца без надзор — нито денем, нито нощем. „Надявам се, че ще останете верни и лоялни към мен, каквито сте били досега“ — добавя Фелипе. Принцът е отведен в кулата на замъка Аревало, където бабата на краля — Хуана Кастилска^[102] и нейната собствена баба — Изабела Португалска, прекарват последните години от своя живот. За пазач на принца затворник е определен синът на жестокия тъмничар, пазил бабата на Фелипе.

Вестта за постъпката на испанския крал има незабавен отзвук във всички европейски кралски дворове. Това смайва неговите приятели и изпълва със задоволство враговете му. Мащехата на Карлос^[103] и Ана Австрийска се застъпват за него. Френският посланик споделя, че кралица Елизабет е плакала в продължение на два дни и изпитва силна болка всеки път, когато стане дума за случилото се, смятайки го за не по-малко трагично, отколкото, ако Карлос ѝ беше истински син. Но в разговор с посланика тя открито се съгласява с непълноценността на принца, заявявайки: „Господ беше решил неговата същност да стане публично достояние“.

Потаен както винаги, Фелипе остава безмълвен и неумолим. Испанският посланик в Рим, дон Хуан де Сунига, пише: „Кралят не даде никакво обяснение на Негово светейшество^[104] за своята постъпка, но аз смятам, че тя не е нещо по-различно от това, което би могло да се очаква при поведението на принца, което ние всички познаваме.“ По-късно същата година, през месец май, Фелипе дава подробно обяснение на папа Пий V, както винаги дотогава е правил. Той му пише:

„Причина за това, което направих, не са нито емоциите на принца, нито неговите грешки, нито пък някакво мое желание да го накажа или да го вкарам в правия път, защото, ако това бяха моите мотиви, щях да взема съвсем различни мерки и нямаше да стигна до такава крайност… Но след като заради моите грехове Бог е решил принцът да има толкова големи и многобройни недостатъци — отчасти психически, отчасти свързани с неговото физическо състояние, които напълно го лишават от качествата, необходими за държавното управление, аз си дадох сметка за огромните рискове, които биха възникнали, ако той получеше правото да наследи престола, както и за явната опасност, която щеше да става все по-голяма. Затова, след като дълго и внимателно обмислих всичко и след като безуспешно опитах какви ли не възможности, ми стана пределно ясно, че вероятността неговото състояние да се подобри след време и изложените злини, които разумът лесно може да предвиди, да отпаднат, е много малка, да не кажа почти никаква. Накратко казано, решението ми беше наложено от обстоятелствата.“

Така на практика за политическия живот в Испания дон Карлос е вече мъртъв. „Говорят за принца, сякаш е починал“ — споделя един чуждестранен посланик. „Испанският принц е забравен от всички и като че ли никога не се е раждал“ — допълва един флорентински пратеник. От своя страна крал Фелипе залага всичките си надежди на бременността на своята съпруга Елизабет, защото евентуалното раждане на син, би му позволило да довърши процедурата по лишаване на Карлос от престолонаследието. За тази цел кралските юристи откриват един много удобен прецедент: през 1461 г. наварският престолонаследник Карлос де Виана също е лишен от това си право от своя баща крал Хуан II Арагонски. Фелипе нарежда на грандовете да се въздържат от коментари по отношение на дон Карлос и даже да престанат да го споменават в молитвите си, „понеже бедният младеж с всеки изминал ден става все по-объркан“. Френският посланик споменава по този въпрос, че „принцът бързо е изпратен в забрава и за него се говори почти толкова рядко, колкото, ако въобще не се беше раждал“.

Но дон Карлос е все още сред живите и понякога има периоди на просветление, а друг път изпада в умопомрачение. Държат го в строга изолация и не му позволяват дори да напусне стаята си или да се покаже на някои от прозорците. Дневна светлина прониква само от един разположен високо на стената прозорец, а камината е преградена със специална решетка, за да се осуети евентуалното му желание да се хвърли в огъня. Първоначално не му разрешават да присъства на литургия, но по-късно правят специално прозорче с дървени пречки, през което той може да следи църковната служба.

Макар понякога да се надява, че е възможно отново да си възвърне благоволението на своя баща, постепенно принцът изпада във все по-дълбока депресия и замисля да се самоубие. Понеже е чувал, че диамант, попаднал в стомаха на човека, действа като отрова, той се опитва да погълне един свой пръстен. Друг път престава да яде и се налага да бъде хранен насила. „Когато наистина огладнее, той ще поиска да яде“ — заявява Фелипе. На Великден принцът споделя пред Фра Диего де Чавес, личен изповедник на краля, че се надява баща му да му прости. Вече се говори, че той е по-спокоен и по-малко агресивен отпреди. Фелипе пише на сестра си Мария с молба да предаде получената информация на императора на Свещената Римска империя:

„Твое Височество знае, че в някои моменти духът му^[105] е в по-добро здравословно състояние, отколкото в други, и че недостатъците на неговия характер трябва да бъдат разглеждани по друг начин, когато става дума за държавно управление и публични изяви, отколкото ако беше само частно лице… понеже е възможно някой да е напълно пригоден за публични изяви и същевременно въобще да не е подходящ за управлението на държавата. Твое Височество трябва да разбере, че грешката на принца не се отъждествява с определена негова постъпка, а с невъзможността правилно да разбира нещата, което поради моите грехове Господ е допуснал да се случи на сина ми.“

Така става ясно, че в дъното на тунела не се забелязва дори знак за светлина. Има различни версии за смъртта на дон Карлос, но общото между тях се състои в следното. Подложен на непоносимата лятна жега в Мадрид, принцът лежи чисто гол на леглото, върху което предварително е наредил да се постави лед, донесен от планините. След това яде пастет, приготвен от четири яребици и изпива големи количества леденостудена вода. Физически неиздържлив, той се разболява и вдига висока температура; призори на 24 юли 1568 г. умира. Твърди се, че в предсмъртния си час бил с ясен разсъдък и починал в мир със своя Създател, но да не забравяме, че подобно съобщение е запазено и за смъртта на неговата прабаба.

Едва ли са били много тези, които тъгуват за смъртта на този неспокоен дух. „Неговото преселение на небето представлява голямо облекчение за целия християнски свят, защото, ако беше останал по-дълго сред живите, той несъмнено щеше да го унищожи. Неговото психическо състояние и навиците му бяха напълно объркани. Затова той си е много добре там горе и всички ние, които го познавахме, благодарим на Бога за неговата смърт“ — пише пратеникът на херцога на Алба. Фелипе заповядва да се обяви деветдневен траур в кралството и едногодишен в кралския двор. Мащехата на дон Карлос, Елизабет дьо Валоа, изглежда, скърби много повече от баща му. „Искам да ви уверя, че страдам от това нещастие не по-малко, отколкото ако принцът ми беше истински син“ — пише тя на височайшия си съпруг. Нейното здраве впрочем също се влошава и тя умира на 3 октомври 1568 г., ненавършила двадесет и три годишна възраст, като преди това е родила една дъщеричка, починала скоро след раждането си. През остатъка от своя дълъг живот Фелипе винаги е облечен в черно, освен ако държавните церемонии не изискват по-специално облекло. Така Испанската империя остава без наследник на короната; много по-късно Фелипе се оженва за принцеса Ана Австрийска, за която неговият нещастен син е бил почти сгоден.

Естествено, злите езици на неговите противници не стоят безучастни. „Испанският престолонаследник почина при много подозрителни обстоятелства — съобщава английският посланик д-р Ман на секретаря на кралицата Сесил на 28 август. — Причината за неговото заболяване е, че в продължение на няколко дни не е ял нищо, а след това е пил много студена вода и е ходил бос заради жегите. Вследствие от това стомахът му, отслабнал от гладуването, не е бил в състояние да понесе никакво натоварване.“ (Calendar of State Papers, Elizabeth, 1556–1558. Foreign. Ed. 1871, pp. 513, 534). В своята „Апология“ от 1581 г. нидерландският водач Вилхелм Мълчаливия, заявява, че дон Карлос е жертва на бащината си омраза и на Испанската инквизиция: „Като се започне с това, че е толкова противоестествено един баща да умъртви собствения си син и наследник и се стигне дотам, че папата да си направи оглушки и да даде разрешение за един толкова кръвосмесителен брак.“ (Явно се прави намек за бракосъчетанието на Фелипе II с неговата племенница Ана Австрийска.) Бившият секретар на крал Фелипе — Антонио Перес, който през 1593 г. търси политическо убежище във Франция, твърди, че в продължение на четири месеца е поставял отрова в храната на принца.

Колкото повече време минава от смъртта на дон Карлос, толкова повече слухове се появяват. Според един от тях престолонаследникът е удушен с възглавница; френският историк от времето на крал Анри IV (1589–1610), Матьо, пише, че принцът е екзекутиран от четирима роби; коментарът на френския историк Дьо Ту (1553–1617) е, че Карлос е отровен с бульон. В своите „Спомени“ херцогът на Сен-Симон (1675–1755), известен френски разказвач на клюки, пише, че дипломатът Лувил го уведомява за нареждането на испанския крал Фелипе V да бъде отворена гробницата на дон Карлос. Главата на покойния принц била открита отделена от тялото и поставена между краката му, което предполага, че той е бил екзекутиран.

Не е трудно човек да се загуби в такава джунгла от легендарни сведения. Самият Фелипе II добавя един документ към своето завещание от 24 август 1587 г., в който заповядва личните му документи да бъдат изгорени веднага след неговата смърт. Разказва се, че такива документи, свързани със случая на дон Карлос, се пазели в зелена ракла в замъка „Симанкас“, където се помещават испанските архиви, но когато по време на Войната на полуострова един Наполеонов генерал, Келерман, нарежда въпросната ракла да бъде отворена, откриват, че съдържащите се в нея документи се отнасят до управлението на Фелипе V, а не на Фелипе II. И така, смъртта на дон Карлос е трагична, какъвто е и животът му. Може би баща му Фелипе е бил прав, смятайки, че ако този живот беше продължил, би имал още по-трагични последици за цяла Испания.