Джаред Даймънд
Пушки, вируси и стомана (9) (Какво определя съдбините на човешките общества)

Глава VII
Как се прави… бадем

Ако пътувате на стоп и ви е писнало да нагъвате храни, отгледани в околните ферми, сигурно ще е страхотно забавно да опитате нещо диво. Естествено вие знаете, че някои диви плодове — например ягодите и боровинките — са едновременно вкусни… и безопасни. Освен това са и доста подобни на някои земеделски култури, така че лесно можете да разпознаете дивите им разновидности, дори и да са много по-дребнички от тези, които отглеждаме в градините си. По-авантюристично настроените стопаджии похапват и гъби с ясното съзнание, че много техни видове са не само интересни на вид, но и смъртоносни. Само че дори и най-страстните любители на диви черупчести плодове не се и докосват до дивите бадеми, десетина вида от които съдържат достатъчно цианид (отровата, използвана в нацистките газови камери), за да ни убият. Горите са пълни с още много растения, попадащи в категорията „неядивни“.

Но така или иначе всички земеделски растения произлизат от диви растителни видове. Как обаче определени диви растения са се превърнали в земеделски култури? Този въпрос е особено озадачаващ, тъй като много от последните (като бадемите) имат диви аналози, които са смъртоносни или лоши на вкус, докато други (като царевицата) изглеждат драстично по-различни от некултивираните си предци. На кой пещерен човек му е хрумнала идеята да си „опитоми“ растение и как го е постигнал?

Култивацията на растения може да бъде определена по следния начин — да се грижиш за дадено растение и по този начин, било съзнателно или не, да го накараш да се промени генетично (в сравнение със своите диви предци), за да стане и по-полезно за човешки консуматори. Създаването на нови сортове днес е една много съзнателна и свръхспециализирана дейност, която се извършва от професионални учени. Те вече познават стотици сортове, но това не им пречи да се стремят да създават все нови и нови. За целта посаждат най-различни семена или коренчета, селектират най-добрия кълн и после започват да разсаждат неговите семена, като прилагат познанията си по генетика, за да създадат още по-качествени разновидности, т.е. още по-хранителни. Понякога дори прибягват и до най-новите техники в генното инженерство, за да трансферират в тях и някои по-специфични гени. Например в кампуса „Дейвис“ на Калифорнийския университет има цял научен екип (департаментът по помология), който се е посветил единствено на ябълките, а още един (този по лозарство и енология) се интересува само от лози и вина.

Няма лошо, но култивацията на растения датира от близо десет хилядолетия. И първите фермери със сигурност не са прибягвали до молекулярната генетика, за да постигат своите резултати. Те дори не са разполагали с някаква налична земеделска култура като модел, който да ги вдъхновява да създават нови. Така че откъде са можели да знаят, че от онова, което правят (каквото и да е то) би могло да се получи и нещо вкусно?

Как тогава тези първи фермери са култивирали растенията, без да си имат и хабер от тази сложна материя? Например как са превърнали отровния див бадем в нещо безвредно (че дори и вкусно), без дори да подозират с какво всъщност се захващат? И какви точно промени са предизвиквали в дивите растения, ако оставим очебийния факт, че са направили някои от тях по-големи или поне не толкова отровни? Да вземем само по-ценните сортове. Моментът на култивацията им варира неимоверно: например грахът е бил „опитомен“ след 8000 г. пр.Хр., маслината — след още четири хилядолетия, ягодите — едва през Средновековието, а скромният пекан (вид американски орех) — чак през 1846 г. Затова пък много други полезни растения, ценени от милиони хора — например дъбът, чиито жълъди се събират в много части на света — си остават „неопитомени“ и до днес. Кое е накарало тогавашните хора да преценят, че култивацията на някои растения е по-лесна или пък по-перспективна в сравнение с другите? Защо фермерите от Каменната ера са се захванали точно с маслината, докато дъбът и досега кара дори и най-добрите ни агрономи да се въртят неспокойно нощем в постелите си?

За начало нека разгледаме култивацията на растения от гледна точка на… самите растения. А като ще говорим за растения, нека вметнем и това, че ние сме само един от хилядите животински видове, които несъзнателно „опитомяват“ растения.

Подобно на всички биологични видове (включително и хората), растенията нямат друг избор, освен да разпръсват „семето“ си там, където то би могли да „покълне“ и „върже плод“ и съответно да предаде по веригата гените на своите родители. Младите животни се разпръсват сами (като се разпълзяват или отлитат), но растенията не разполагат с тази опция, така че им се налага да действат като стопаджии. И ако семената на някои растения могат да бъдат разнесени от вятъра или водата, то повечето други просто прилъгват някое животно да свърши тази работа вместо тях — тоест то да разпръсне семената им. За целта те ги опаковат (за да се получи „апетитно изглеждащ плод“) и съответно прибягват до някои рекламни трикове, свързани с цвета и миризмата на въпросния плод. Гладното животно отскубва и поглъща този ефектно изглеждащ плод, след което си тръгва (или отлита) и по някое време изплюва (или изхожда семената), като обикновено не прави това в непосредствена близост до растението-родител. И по този начин една нищо и никаква семка може да прекоси хиляди километри!

Някои сигурно ще се изненадат от това, че въпросните семена могат да издържат на такива неприятни процедури като храносмилателните процеси в животинския стомах, а после дори и да покълват от изпражненията на самото животно. Но да се надяваме, че има и по-авантюристично настроени читатели, които няма да се шокират от прочетеното. Те например биха могли сами да направят някой и друг тест, за да се уверят от личен опит в прочетеното. Семената на много диви растения действително трябва да преминат през нечий животински стомах, за да могат изобщо да покълнат. Например има един африкански пъпеш, който така добре се е адаптирал към въпросната процедура — да бъде изяждан от животните, в случая едно подобно на хиената създание, наречено аардварк, — че най-често расте тъкмо на местата, които служат за тоалетни на споменатия животински вид.

Можем да онагледим начина, по който бъдещите „стопаджии“ привличат животните, с дивите ягоди. Когато семената им са още млади и не са готови за разсаждане, обвиващият ги плод е зелен, кисел и жилав. Щом обаче семената съзреят, същият този „неапетитен“ плод става червен, сладък и крехък. Промяната в цвета служи за сигнал на някои птици като дроздовете да долетят и да го откъснат, а впоследствие да изплюят (или изходят) семената.

Естествено, дивата ягода не прави всичко това със съзнателна цел, а и го прави само когато семената й са готови за разсаждане. А и дроздовете не ядат диви ягоди с идеята, че така улесняват и тяхното възпроизвеждане. Просто ягодите еволюират благодарение на естествения подбор. Колкото по-зелени и по-кисели са неузрелите ягоди, толкова по-малко са и дроздовете, които биха съсипали „реколтата“, като изядат плодовете, преди семената им да са готови за транспортиране. И обратното, колкото по-червени и по-сладки са плодовете, толкова по-многобройни са и пернатите, които с охота биха разпръснали и разсадили зрелите семена.

Безброй други растения също са се адаптирали към това да бъдат изяждани и разпръсвани от определени животни. Както ягодите са се адаптирали към птиците, така и жълъдите са се адаптирали към катеричките, мангото — към прилепите, а някои острици — към мравките. И горното се вписва поне донякъде в нашата дефиниция за култивиране на растения, тъй като тези генетични модификации в растението-прототип в известен смисъл го правят и по-полезно за консуматорите му. Но никой не би нарекъл този процес „култивация“, защото птиците, прилепите и другите животински консуматори не отговарят на едно друго важно изискване — те не отглеждат съзнателно растения. Затова и най-ранните несъзнателни стадии от еволюцията на дивите растения в земеделски сортове са протекли по следния начин — тези растения са се стремели да привлекат вниманието на хората, за да изяждат плодовете им, а след това да разпръснат и семената им, а за целта не е било нужно да стават градинари. В този смисъл човешкият нужник, който сам по себе си е нещо важно, може да се окаже и люлката на агрономическата наука — или поне на нейните първи и неосъзнати представители.

Нужниците са просто едно от многото места, на които ние напълно случайно посаждаме семената на онези диви растения, които сме изяли. Когато събираме ядивни диви растения и ги отнасяме вкъщи, някои изпадат още по пътя или около нашите домове. Някои плодове пък загниват и ние ги изхвърляме на боклука, макар и семената в тях да са си съвсем на ред. Семенцата на ягодата са съвсем мънички и затова обикновено ги поглъщаме със самия плод, след което ги изхвърляме по каналния ред. Да, но семената на много други плодове са достатъчно големи и затова гледаме да ги изплюем колкото се може по-бързо. Тоест към нужниците би следвало да добивам и нашите плювалници и боклукчийски кофи — това са били първите агрономични лаборатории.

Но в която и „лаборатория“ да попаднат, те винаги идват от точно определени растения — тези, които ние предпочитаме по една или друга причина. Ако сте брали някога ягоди, боровинки и други такива, вие естествено много добре знаете, че не карате наред, а избирате точно определени плодове и храсти. Подобен е бил и подходът на първите фермери. Когато са започнали да занимават напълно целенасочено със сеитба, те естествено са избирали семена само от онези растения, чиито плодове са предпочитали да берат в дивата природа. И за целта не е било нужно да разбират онзи генетичен принцип, според който по-големите ягоди раждат семена, които най-вероятно ще се превърнат в храсти, раждащи още по-големи ягоди.

Затова и когато се завирате в трънливите шубраци, въпреки жегата и рояците комари, вие не го правите просто заради първия попаднал ви ягодов храст. Дори и да е несъзнателно, вие вече сте взели решение кой храст изглежда най-обещаващо и дали изобщо си струва да бъде обран. И какви са тези ваши несъзнателни критерии?

Единият, разбира се, е размерът. (Кой казва, че нямал значение?) Вие предпочитате големи ягоди, защото не си струва да се пържите на слънцето и да ви хапят комарите заради някакви си пършиви ягодки. Това предлага и част от обяснението защо толкова много културни сортове имат доста по-големи плодове от своите диви предци. Особено добре ни е познат фактът, че ягодите и боровинките от супермаркета са направо гиганти в сравнение с дивите, но тези различия всъщност са се появили едва през последните столетия.

Тези разлики в размера ни връщат в зората на земеделието, когато култивираният чрез човешка селекция грах е станал десет пъти по-тежък в сравнение с дивите си предци. Малките диви грахчета са били събирани от ловците-събирачи в продължение на хилядолетия (по същия начин, както днес берем с умиление дребничките боровинки), преди преференциалното засяване и отглеждане на най-апетитно изглеждащия див грах — тоест това, на което днес му викаме фермерство — да започне да предлага от поколение на поколение все по-едри зрънца. С риск да ви досадя, ще ви напомня, че ябълките в супермаркета са с диаметър около десет сантиметра, докато дивачките са три пъти по-малки. Най-старият царевичен кочан е бил дълъг едва около сантиметър и половина, но през XV в. мексиканските индианци вече са отглеждали такива по една педя, а днес има и някои сортове, чиито мамули стигат до половин метър.

Една друга очебийна разлика между семената, които ние отглеждаме и техните диви предци е горчивината. Много диви семена са еволюирали така, че да бъдат горчиви, с неприятен вкус или направо отровни, за да отпъждат животните, които биха могли да ги изядат. Ето че в случая естественият подбор при семената и плодовете действа в обратна посока. Вярно е, че тези семена, чиито плодове са вкусни, се оставят на животните да ги разпръсват, но самото семе в плода задължително е с не особено приятен вкус. В противен случай животното ще го сдъвче и тогава то няма как да покълне.

Бадемът е още един удивителен пример за нещо горчиво, което е променило вкуса си при култивацията. Повечето диви бадеми съдържат в изобилие едно химическо вещество, наречено амигдалин, което пък (както вече се спомена) служи за основа на отровата цианид. Само една хапка е достатъчна да убие този, който е бил достатъчно глупав да не се вслуша в предупреждението на горчивия вкус. И така, първият стадий в несъзнателната култивация включва събирането на семена за ядене. Да се чуди и мае човек, че на някой му е хрумнало да събира диви бадеми, че да ги вкара в този първи стадий… Може би ще кажете, че това е една от поредните загадки на човешката психика. Добре, но как все пак е станало?!

Обяснението е, че някое строго индивидуално бадемово дърво случайно е мутирало в един-единствен ген, което му е попречило да синтезира горчивия амигдалин. Само че такива дървета умират в дивата природа, без да оставят потомство, защото птиците моментално усещат каква е хавата и ги опоскват до шушка. Ето че някое любопитно или просто гладно дете, мотало се около първите фермери, е попаднало на тях и си е отбелязало, че има едни по-особени, негорчиви бадеми. (По същия начин европейските селяни и днес разпознават и оценяват по достойнство дъбовете, чиито жълъди са по-скоро сладки, отколкото горчиви.) Тези по-особени бадеми са били и единствените, които първобитните фермери биха посадили — в началото без да влагат особен умисъл в това и най-често на боклука, а след това и в своите овощни градини.

Археологическите разкопки показват, че през 8000 г. пр.Хр. дивият бадем вече е бил култивиран в днешна Гърция. Към третото хилядолетие преди Христа той е бил усвоен и в земите на източното Средиземноморие. Когато египетският фараон Тутанкамон умрял (ок. 1325 г. пр.Хр.), сред храните, оставени му за из път в отвъдното в неговата знаменита гробница, фигурира и бадемът. Сред познатите земеделски култури, чиито диви предци са горчиви или отровни, са перуанският фасул, пъпешите, патладжаните и зелките. Пак някой мутант ще да е покълнал случайно в нужниците на древните пътешественици…

Ако размерът и вкусността са най-очебийните критерии, по които древните ловци-събирачи са селектирали дивите растения, то сред другите се нареждат месестите или лишени от семки плодове, мазните семена и дългите влакна. Дивите тикви не образуват почти никакъв плод около семената си, но ранните фермери са успели да селектират и такива, които са имали не само семки, но са били и по-месести. Още по-рано са били култивирани бананите, в резултат на което се е получил просто един месест плод (без никакви семки). Това на свой ред кара някои съвременни агрономи да запретнат ръкави и да започнат да произвеждат серийно най-различни нови портокали, гроздета и пъпеши, общото между които е, че нямат семки. И това научно „обезсеменяване“ нагледно ни показва как човешката селекция може да преобърне с главата надолу първоначалната функция на един див плод, който в природата е служел просто като помощно превозно средство за разпръсване на семена.

По същия начин в древността са били селектирани много растения заради техните мазни плодове или семена. Сред най-старите плодни дървета, отглеждани в Средиземноморието, са маслините, култивирани около 4000 г. пр.Хр. заради маслото, което съдържат. Култивираните маслини са не само по-големи, но и по-маслени в сравнение с дивите. По същите съображения древните фермери са селектирали и сусама, горчицата, мака и лена, а съвременните учени правят подобни фокуси със слънчогледа, шафрана и памука.

Но преди да се стигне до днешното му приложение, памукът, разбира се, е бил селектиран най-вече заради своите влакна, от които са изплитали тъкани (прототипи на днешните текстилни изделия). Тези мъхнати влакна са всъщност „косъмчетата“ на памучните семена и древните фермери в двете Америки и Стария свят самостоятелно са селектирали разни сортове с по-дълги влакна. В случая с лена и конопа (две други влакнодайни растения, отглеждани още в древността) влакната изникват не от семената, а от стъблото и селекцията е целяла да се получат растения с по-дълги и… по-прави стъбла. Обикновено си мислим, че по принцип сортовете се създават, за да осигуряват повече храна, но ето че една от най-старите ни земеделски култури е именно ленът (усвоен още през VII хилядолетие пр.Хр.). А както знаем, той не става за ядене — от него се прави лененото платно, което си е оставало основният текстилен материал, използван в Европа, докато не са го изместили памукът, а после и синтетиката след Индустриалната революция.

И така, всички тези етапи от еволюцията на дивите растения в земеделски култури са имали и своите характеристики, които ранните фермери е нямало как да не забележат — например големината на плода, горчивината, месестността, маслеността или дължината на влакната. Когато са подбирали само такива растения, които са притежавали и най-много от желаните от тях качества, древните несъзнателно са ги разсаждали и по този начин са ги подготвяли и за бъдещата им роля — тоест да поемат по пътя на култивацията.

Наред с това обаче е имало поне четири други основни типа промени, но те нямат отношение към очебийните критерии, с които си служат берачите на боровинки. В такива случаи берачите са предизвиквали промени, като са обирали плодчетата на познатите им растения, а други упорито са пренебрегвали (защото с нищо не са привличали погледа им), или пък са променяли селективно средата, в която са виреели тези растения.

Първата от тези промени е оказала въздействие върху самите механизми за разпръсване на семената. Много растения имат специални защитни механизми (които не позволяват на хората да оберат наведнъж всичките им семена). Това би могло да се случи само със семената на някой мутант, който е лишен от такива защитни механизми. Това пък предопределя и избора му за прототип на бъдеща земеделска култура.

В това отношение е особено показателен примерът с граха, чиито семена (граховите зърна, които ядем) са затворени в шушулка. И ако на дивото грахче му се прииска да пусне кълн, преди това то трябва да се изсули от своята шушулка. За целта граховите растения са развили еволюционно един специален ген, който кара шушулката да се разпуква и да изръсва зрънцата си на земята. В един момент обаче се появява и някой мутант, чиито шушулки упорито не щат да се разпукат. В дивата природа едно такова мутирало грахово зрънце ще си умре, зазидано в собствената си шушулка и от него няма да остане никаква следа, защото само разпукващите се екземпляри могат да предават по-нататък своите гени. Да, но единствените шушулки, които тогавашните хора са можели да оберат от растенията, са били именно неразпукнатите. Това означава, че още от момента, в който хората са започнали да берат див грах, за да го ядат в домовете си, те са пристъпили и към селекцията на този едногенен мутант. По същия начин са подходили и към лещата, лена и мака, сред които също се появяват такива мутанти.

Само че вместо в шушулка, семената на дивата пшеница и ечемика се развиват под формата на клас, на върха на стъблото, което пък най-спонтанно се отръсква и ги изсипва на земята, за да могат да покълнат. Но ето че отново някой ген мутира, вследствие на което стъблото губи способността си да се отръсква. В дивата природа подобни мутации са гибелни за самото растение, защото семената му остават увиснали между небето и земята и нямат възможност да покълнат и пуснат коренчета (както си му е редът). Затова пък класовете на такива мутанти са много удобни за жънене и транспортиране. А когато хората са започнали впоследствие да засаждат семената от ожънатите класове на тези мутанти, следващата реколта семена също е изчаквала търпеливо момента на жътвата, докато по-нормалните им (т.е. немутирали) събратя са изсипвали съдържанието на плодовете си на земята, откъдето е нямало как да ги съберат. Ето как първобитните фермери са преобърнали на 180 градуса посоката на естествения подбор: „животворните“ дотогава гени изведнъж са станали смъртоносни, а смъртоносните — животворни. И тази несъзнателна селекция на „неотръскващи“ се екземпляри, осъществена още преди десет хилядолетия, най-вероятно е и първото по-сериозно човешко „подобрение“, внесено в представител на земната флора. Точно тази промяна бележи и началото на земеделието в Плодородния полумесец.

Вторият тип промяна е била дори още по-неосезаема за древните берачи. Тъй като са виреели в зона с доста непредсказуем климат, едногодишните растения са рискували да изчезнат като видове, ако семената им покълват прекалено бързо и едновременно. В такъв случай е можело всички посеви да бъдат унищожени от сушата или студа, без да оставят семена за продължение на вида. Ето защо много едногодишни растения са развили и специални кълнови предпазители (или герминационни инхибитори), с които да регулират възпроизводството си, а първоначално „спящите“ или дормантни семена вече да покълват в рамките не на една, а на няколко години. По този начин, дори и повечето кълнове да са били съсипани от влошилите се климатични условия, все са щели да останат някои семена, които да покълнат по-късно (когато времето се оправи).

Пример за същата „инхибиционна“ адаптация, чрез която дивите растения постигат желания резултат е, когато те обвиват семената си с по-дебела коричка. Сред дивите растения с подобна адаптация са пшеницата, ечемикът, грахът, ленът и слънчогледът. В дивата природа семената им и досега покълват на няколко етапа. Нека сега се върнем с няколко хилядолетия назад и да се опитаме да си представим какво всъщност се е случило в сферата на вече прохождащото земеделие. Ранните фермери би трябвало да са установили (учейки се от собствените си грешки), че могат да получават по-високи добиви, ако първо разорат и напоят почвата и чак след това да засеят семената. И когато са се научили и на това, семената, които са покълвали скоро след тези манипулации, са се превръщали в растения, чиито семена са можели да бъдат ожънати и засети на следващата година. Но много от „неопитомените“ семена не са покълвали веднага и не са давали никакви добиви.

Между тях обаче е имало и някои случайно мутирали индивиди, чиито семена са били лишени от твърдата коричка и другите подобни „предпазители“. Всички тези мутанти са покълвали като по команда и са давали обилна жътва от мутирали семена. Ранните фермери не са можели да не забележат разликата (по същия начин, както са забелязвали и селективно са беряли по-едрите ягоди). А това е означавало да включат в цикъла сеитба-растеж-жътва-сеитба само мутантите. Подобно на промените в разпръсването на семената, така и тези промени в предпазните механизми са особено характерни за пшеницата, ечемика и граха, а и много други посеви, и ги отличават от техните диви предци.

Оставащият основен тип промяна, невидима за ранните фермери, е касаел възпроизводството на растенията. При отглеждането на посеви често се появява следният проблем: някои мутанти са още по-полезни за хората (примерно защото имат по-големи или не толкова горчиви семена). Но ако тези апетитни мутанти се кръстосат с нормални растения, мутациите незабавно ще се разсеят или ще изчезнат напълно. Как тогава първобитните земеделци са успели да ги съхранят?

Ами много просто — растенията се възпроизвеждат сами, при което мутацията автоматично се запазва. Това важи най-вече за тези, които се възпроизвеждат вегетативно (от грудката или коренището на растението-родител) или пък са хермафродити, които могат да се самооплождат. Да, но огромното мнозинство не се възпроизвеждат по този начин. Те са или хермафродити, които обаче не могат да се самооплождат и затова са принудени да се чифтосват с други хермафродити (на принципа „твоята мъжка част опложда моята женска и обратното“), или пък развиват отделни мъжки и женски растения, подобно на всички по-нормални бозайници. Първите се наричат „несъвместими“ или „не-самодостатъчни“ хермафродити, а вторите — двудомни. Но и в двата случая това е било лоша новина за древните фермери, защото са се лишавали от любимите си мутанти, без да разбират защо.

Решението е включвало още един тип невидима промяна. Всъщност на самото възпроизводство на растенията действат безброй мутации. Някои мутанти връзват плод, без дори да са били опрашени, с което стигаме и до днешните банани, грозде, портокали и ананаси без семки. Някои мутирали хермафродити губят споменатата „несъвместимост със самите себе си“ и започват чевръсто да се самооплождат — пример за този процес са много плодни дървета като сливата, прасковата, ябълката, кайсията и черешата. Някои мутирали лози, които в нормалния случай са двудомни, също се превръщат в самооплождащи се хермафродити. Благодарение на всички тези процеси древните земеделци, които естествено едва ли са разбирали репродуктивната биология на растенията, са успявали в крайна сметка да създадат и полезни „сортове“, които действително са ги изхранвали и си е струвало да се присаждат — за разлика от първите и уж много обещаващи диви мутанти, чиято първоначална плодовитост бързо е потъвала в забравата…

С други думи, древните земеделци са селектирали бъдещите си сортове на базата на точно определени растения — като са отчитали не само такива ясно осезаеми параметри като размера и вкуса, но и някои по-незабележими достойнства като механизмите за разпръсване на семената, кълновите предпазители и репродуктивната биология. В резултат на това различните растения са били селектирани по доста различни и нерядко дори противоположни съображения. Някои от тях (като слънчогледа) са били подбирани заради много по-едрите семки, докато при други (като бананите) решаващи са се оказали тъкмо по-малките или направо никакви семки. Марулята е била селектирана заради пищните си листа, които са компенсирали липсата на семки и плодове, а тиквата, която едва ли може да се похвали с особено интригуващо „озеленяване“ — заради месестите плодове. Особено поучителни са случаите, в които някой растителен вид е бил селектиран по различно време и по различни съображения, в резултат на което са се получили и някои доста различно изглеждащи сортове. Кръмното цвекло, което в началото е било отглеждано в Месопотамия заради листата му (подобно на една днешна негова разновидност, известна като чард), по-късно е привлякло вниманието на хората с вкусовите качества на грудката си, а накрая (през XVIII в.) — и със съдържанието й на захар (и така се е получило захарното цвекло). Предците на днешните зелки, които в началото най-вероятно са били събирани заради маслените си семки, са били подложени на още по-драстична диверсификация — тях са ги селектирали било заради листата (съвременното стандартно зеле и по-къдравият му събрат кейл), било заради стъблата (алабашът), било заради пъпките (брюкселското зеле) или пък цветчетата (карфиолът и броколито).

Досега разгледахме само тази селекция (независимо дали съзнателна или не), която са осъществявали древните фермери и в резултат на нея някои диви и своенравни растения са се преобразили в благопристойни земеделски култури. Но има още един много важен фактор. Казахме, че в началото древните земеделци са подбирали семената на някои точно определени диви растения, засявали са ги в градините си, а след това са избирали най-продуктивните от тях, за да ги засеят и на следващата година. Да, но една немалка част от тази трансформация (която обикновено наричаме „култивиране“) се е дължала и на селекцията, осъществявана от самите растения. Дарвиновият термин „естествен подбор“ се отнася за онези отделни представители на даден вид, които са оцелявали по-често в естествени условия и са се възпроизвеждали по-успешно от своите конкуренти (т.е. другите представители на същия вид). Ето че в този случай някои естествени процеси — поединичното оцеляване и възпроизводството — извършват и самия подбор. Но ако условията се променят, започват да оцеляват по-други типове индивиди или просто започват да се възпроизвеждат по-ефикасно, с което на свой ред се превръщат в „естествено подбрани“, а това пък означава, че самата популация е претърпяла еволюционна промяна. Класически пример в това отношение е развитието на своеобразен „индустриален меланизъм“ в британските молци: по-тъмните екземпляри са започнали да надвишават по брой по-светлите си събратя, тъй като през XIX в. покрай промишленото развитие е станала по-мръсна и околната им среда. Казано най-просто, по-тъмните (т.е. по-мръсни) дървета са можели вече да приютяват само по-тъмни молци, а по-бледите им събратя са се откроявали на този фон и затова по-лесно са привличали вниманието на своите естествени врагове.

И както индустриалната революция в Англия е променила естествената среда на молците, така и земеделието е променяло околната среда на растенията. Редовно прекопаваните, наторявани, напоявани и оплевявани площи („градините“) са предлагали условия, рязко по-различни от тези на сухите и необработвани баири. Много от промените в култивираните растения са се дължали и на подобни промени в околната среда, което се е отразявало и на предпочитанията на самите градинари. Например, ако фермерът засее по-нагъсто семената в своята градина, между тях избухва яростна конкуренция. Естествено по-големите се възползват от ситуацията и започват да покълват по-бързо, което ги прави и по-предпочитани пред по-малките, които дотогава са били засявани на сухи и ненаторявани баири, където са разполагали с по-голямо лично пространство и не им се е налагало да се конкурират. И тази все по-ожесточена вътрешна конкуренция в рамките на самата земеделска култура е отговорна не само за по-големия размер на семената, но и за много други промени, случили се при трансформацията на дивите растения в културни сортове.

Как да си обясним другите по-съществени разлики между подходящите за доместикация растения? Защо например някои от тях са култивирани още в дълбока древност, други — чак през Средновековието, а трети и досега си остават имунизирани срещу подобни действия? Можем да извлечем по дедуктивен път повечето отговори, като разгледаме отдавна установената последователност, в която са се появили отделните земеделски култури в Плодородния полумесец.

Оказва се, че най-ранните близкоизточни земеделски растения — например пшеницата, ечемикът и грахът, одомашнени още преди десет хилядолетия — са произлезли от диви предци, предлагащи много предимства. Самите предци вече са били ядивни и са давали високи добиви в диво състояние. Отглеждането им е било лесно, тъй като е било достатъчно да засеят семената им или да ги присадят. Растели са бързо, което е означавало, че са можели да бъдат ожънати само няколко месеца след сеитбата — едно несъмнено предимство в очите на онези правещи първите си стъпки фермери, които още са били на границата между ловуващи номади и уседнали селяни. Можели са да складират реколтата, без да се притесняват, че ще се развали бързо — за разлика от много други по-късно създадени земеделски култури като ягодите и марулите. Повечето от тези растения са били и самоопрашващи се, което ще рече, че не са имали проблеми с възпроизвеждането си и са предавали гените си непроменени, без да се налага да ги хибридизират с други варианти на същия вид, които обаче не са толкова полезни за хората. И накрая, техните диви предци са изисквали и много малки генетични промени, за да се превърнат в посеви — например пшеницата, която току-що е била мутирала, за да не отръсква класовете си, но затова пък е покълвала едновременно и бързо.

Следващият стадий в развитието на земеделието е включвал първите плодни и орехови дървета, култивирани през IV хилядолетие пр.Хр. Сред тях са маслината, смокинята, фурмата, нарът и лозата. За разлика от зърнените и шушулковите растения, тук трябва да минат поне три години от засаждането им, за да започнат да дават храна, а и постигат пълната си продуктивност след около десетилетие. Това ще рече, че отглеждането им е било възможно само за хора, които вече изцяло са преминали към уседнал бит. Но пък точно тези плодни дървета са били и най-лесни за култивация. За разлика от някои по-късно усвоени дървета, тези безпроблемно са покълвали (и израствали) от присадени клонки, както и от семена. Фактът, че е достатъчно да отрежеш една миниатюрна клонка, да я забучиш в земята и да си знаеш, че тя ще „върже“, крие и други предимства — например земеделецът, който вече е открил в природата някое по-плодовито дърво, може да бъде сигурен, че всичките му потомци (не на земеделеца, на дървото) ще бъдат също толкова плодовити.

Третият стадий е включвал някои плодни дървета, които са и доста по-трудни за култивация — например ябълката, крушата, сливата и черешата. В случая отрязаната клонка не върши работа. Чиста загуба на време и труд ще е да посееш семената им и да очакваш, че от тях ще поникне цяла горичка, тъй като потомците и на най-перспективните представители на тези видове варират много помежду си и няма гаранция, че след време също ще се отрупат с вкусни плодове. Тук се налага да се използва една много сложна техника за присаждане на пъпки и прилежащите им стъбла (т.нар. „ашладисване“), която е била развита в Китай на един доста късен етап от развитието на земеделието. Това е един доста трудоемък и пипкав процес, чиито основни принципи явно са били открити с цената на продължителни и сложни експерименти. Искам да кажа, че в случая едва ли е било достатъчно някоя номадка да се изходи на мястото, което е ползвала като нужник, за да установи на следващия път, че там вече е изникнала изящна фиданка (че и отрупана с плодове). Нека не надценяваме ролята на нужниците…

Много от тези късно култивирани дървета са предлагали цял куп проблеми, тъй като дивите им предци не са проявявали абсолютно никакъв интерес към самоопрашването. Трябвало е да ги „съешават“ (чрез кръстосано опрашване) с други дръвчета, принадлежащи към генетично различен вариант на същия вид или да присаждат целенасочено такива генетично различни разновидности или пък просто да засяват в градината мъжките и женските растения в близост едно до друго. Всички тези проблеми са отложили култивацията на ябълката, крушата, сливата и черешата почти до класическата епоха. Горе-долу по същото време обаче се е появила още една група култивирани растения, които не са изисквали чак такива къртовски усилия. В началото всички те са били просто бурени, покълнали по вече напълно съзнателно обработваните земеделски площи. И сред тези посеви, започнали кариерата си като бурени, са ръжта, овесът, ряпата (и репичката), цвеклото, празът и марулята.

Тази последователност важи за Близкия изток, но сходни (поне донякъде) процеси са протичали и навсякъде другаде в света. По-конкретно близкоизточната пшеница и ечемик са представители на онзи клас растения, наричани житни (макар и да са част от семейството на тревите), докато близкоизточният грах и леща са от класа на бобовите и влизат в семейството на шушулковите, наред с добре познатия ни фасул. Житните притежават ценното качество да растат бързо, имат високо съдържание на въглехидрати, а и могат да предложат напълно приемлива храна (понякога близо тон) само от един хектар обработваема площ. Благодарение на всичко това житните днес осигуряват над половината от калориите, консумирани от човешките същества и включват пет от водещите дванайсет земеделски култури в света (пшеницата, царевицата, оризът, ечемикът и соргото). Много житни култури имат ниско съдържание на протеин, но това се компенсира от бобовите, в които протеинът най-често е 25% (при соята — и 38%). В този смисъл житните и бобовите осигуряват повечето съставки на една балансирана диета.

Както ще разберем от Таблица 7.1, култивирането на житни и бобови растения е положило началото на производството на храни в много части на света. Най-популярните примери са: комбинацията от пшеница, ечемик, грах и леща в Плодородния полумесец, тази от царевица и някои видове бобови в Мезоамерика, и тази от ориз, просо, соя и още някои бобови в Китай. Не толкова известни са африканската комбинация от сорго, африкански ориз, бисерно просо плюс някои местни грахове („кравешкия“) и фъстъци, и андийската, включваща нежитната, но зърнена киноа плюс няколко местни представители на бобовите.

Таблицата представя основните земеделски култури (разпределени в пет отделни класа) от най-ранните земеделски поселища в различни части на света. В квадратни скоби са поставени културите, които за първи път са били усвоени на други теста, всички други имена са на местни култури. Пропуснати са тези, които са пристигнали или са играли важна роля в по-късни времена — например бананите в Африка, царевицата и фасулът в източните части на днешните Щати и бататите в Нова Гвинея. Памукът фигурира с четири вида от сем. Gossypium, като всеки от тях е характерен само за посочената част на света; тиквата е представена с пет вида. Обърнете внимание на факта, че житни, бобови и влакнодайни култури са дали старт на земеделието в повечето ареали, но кореноплодните, грудковите и тиквовите са играли по-съществена роня само в някои от тях.

Таблицата показва също, че ранната култивация на лена (заради влакната) в Плодородния полумесец има паралели по целия свят. Конопът, четири вида памук, юката и агавето са осигурявали материал за изработване на въжета и дрехи съответно в Китай, Мезоамерика, Индия, Етиопия, Субсахарска Африка и Южна Америка, като в някои региони към тях се е прибавяла и вълната на домашните животни. От всички центрове на ранното производство на храни само източната част на днешните Съединени щати и Нова Гвинея са останали без влакнодайни култури.

Наред с тези паралели са се откроили и някои съществени различия при различните системи за производство на храни по света. Едното е, че земеделието в по-голямата част на Стария свят се е изразявало в засяването на монокултурни обработваеми площи, като много по-късно се е пристъпило и към изораването им. С други думи, сеячите просто са носели семената в шепи и са ги разтваряли над нивата, в резултат на което на нея е пониквала само една култура. След одомашняването на кравите, конете и други големи бозайници са започнали да ги впрягат в рала и нивята са били изоравани с помощта на животинска тяга. В Новия свят обаче никога не е било опитомено животно, което би могло да се впрегне в рало. Затова и нивите винаги са били орани с „човешка тяга“ — с помощта на заострени пръчки или примитивни мотики, а семената са били посявани едно по едно, т.е. никой не ги е ръсел с шепи. Повечето обработваеми площи в Новия свят най-често са били засявани с различни земеделски култури, така че в случая монокултурността отпада.

Друга съществена разлика между отделните системи — това са основните източници на калории и въглехидрати. Както видяхме, житни култури е имало в много ареали. В други обаче тяхната роля е била поета или разпределена между кореноплодните и грудковите, чието значение (ако мога така да се изразя) е било пренебрежимо малко в Плодородния полумесец и Древен Китай. Маниоката (или касава) и бататите са се превърнали в основни продукти в тропическа Южна Америка, картофите и оката — в Андите, африканският ямс (както можем да се досетим) — в Африка, а индокитайският му вариант и тарото — в Югоизточна Азия и Нова Гвинея. Пак там някои дървесни култури, най-вече бананите и хлебното дърво, също са се превърнали в основни и богати на въглехидрати продукти.

По този начин в римската епоха повечето от днешните водещи земеделски култури вече са били усвоени все някъде по света. Както ще видим, когато стигнем до домашните животни (Глава IX), древните ловци-събирачи са били отлично запознати с местните диви растения, а древните фермери очевидно са откривали и култивирали почти всички, с които си е струвало да го направят. Разбира се, чак средновековните монаси са се сетили да култивират ягодите и малините, а съвременните агрономи продължават да внасят подобрения в древните сортове и да добавят към тях нови и не толкова важни за изхранването ни култури, например някои родственици на ягодите (сини и червени боровинки, както и киви) и орехите (макадамия, пекан и кашу). Но повтарям, значението на тези няколко новопопълнения остава скромно в сравнение с ветерани като пшеницата, царевицата и ориза.

Въпреки всичко, в този списък на успехи липсват много диви растения, които несъмнено имат хранителна стойност, но така и не сме успели да ги култивираме. Сред тези неуспехи особено се откроява случаят с дъба, чиито жълъди са били основна храна за калифорнийските индианци и събратята им от източната част на страната, както и резервен вариант за европейските селяни в по-гладни години. Жълъдите определено имат хранителна стойност, тъй като са богати на скорбяла и мазнини. Подобно на много други иначе ядивни диви храни, повечето жълъди съдържат и горчиви танини, но любителите им са се научили да се справят с танините по същия начин, както са се справяли с горчивите химически съставки на бадема и ред други диви растения. Отстраняването на танините е можело да стане чрез счукване и накисване на жълъдите. Или просто са обирали жълъдите на някой самотен дъб-мутант, които вече са имали ниско съдържание на танини.

Защо наистина не сме успели да култивираме такъв ценен източник на храна като жълъдите? И защо толкова дълго не сме се сещали да култивираме ягодите и малините? Какво има в тези растения, което толкова дълго ги е избавяло от култивация от страна на древните фермери, които при това вече са владеели и такива сложни техники като ашладисването?

Оказва се, че дъбът създава поне три препятствия. Първо, расте толкова бавно, че би изчерпил търпението на повечето фермери. Посятата пшеница може да бъде ожъната само след няколко месеца, бадемът започва да дава редовно плод след три-четири години, но на посятия жълъд ще му трябва поне десетилетие. Второ, по време на еволюцията си дъбът е адаптирал жълъдите си към вкусовете на катериците, които — както всички сме виждали — старателно ги събират, заравят и кътат по разни хралупи, след което ги изваждат и изяждат. Тоест нов дъб може да поникне само от някой случаен жълъд, който катериците са пропуснали да приберат. При наличието на милиарди катерици, всяка от които ежегодно е претършувала основно всички места в периметъра й, които биха били подходяща среда за млади дъбове, и е прибирала оттам стотици жълъди, ние, хората просто не сме имали шанс да селектираме който и да било дъб заради вкусните му жълъди. Същият проблем — бавен растеж/бързи катерици — би могъл да обясни и защо не са били култивирани букът и американското твърдо дърво (хикъри), чиито черупчести плодове открай време са били брулени съответно от древните европейци и от индианците.

Последната и може би най-важна разлика между бадема и жълъда е, че в първия случай горчивината се контролира от един-единствен доминиращ ген, докато във втория те са много. Това пък означава, че ако някой древен земеделец е бил засадил бадем и жълъд, откъснати случайно от някои също така случайно лишили се горчивината си дървета, то законите на генетиката подсказват, че в случая с бадема половината от плодовете на поникналото впоследствие ново дърво също няма да са горчиви — за разлика от почти всички рожби на новия дъб. А това е достатъчно да убие ентусиазма на всеки кандидат-производител на жълъди, колкото и търпелив да е той и дори да е успял да се пребори с катериците.

Колкото до ягодите и малините, тук сме имали аналогични проблеми с дроздовете и някои други падащи си по тези плодове птици. Вярно е, че римляните са беряли диви ягоди в градините си. Но при наличието на милиарди дроздове, които са нацвъквали с ягодови семенца всяко възможно място (включително и римските градини), ягодите са си оставали същите миниатюрни плодчета, които само един дрозд би могъл да оцени, и не са се превърнали в онези сочни и едри екземпляри, които сме свикнали да си купуваме от супермаркета. Едва в по-ново време — с измислянето на предпазните мрежи и парниците — хората най-сетне са се справили с дроздовете и са префасонирали ягодите и малините съобразно собствените си стандарти.

Ето че разбрахме, че разликата между гигантските ягоди от супермаркета и техните дребнички горски посестрими е само един пример за многобройните особености, които отличават култивираните растения от техните диви предци. На първо време тези разлики са се появявали в резултат от естествените вариации сред самите диви растения. Някои от тях — например различната големина на ягодите и горчивината на бадемите — лесно са можели да бъдат забелязани от древните фермери. Други — като тези в механизмите за разпръсване на семената или семенната дормантност — очевидно са оставали недостъпни за хората до появата на съвременната ботаника. Но независимо дали селекцията на диви ядивни растения се е дължала на повече или по-малко съзнателни критерии, настъпилата впоследствие еволюция на дивите растения в земеделски култури е била в началото си изцяло несъзнателен процес. Непосредствената й причина е бил нашият подбор на конкретни диви растения, както и конкуренцията между отделните растения в градините, в резултат на която са се появили и разновидности, по-предпочитани от тези в диво състояние.

Затова и Дарвин не започва своята най-велика творба, Произход на видовете чрез естествен подбор…, с описанието на самия естествен подбор. Вместо това първата глава описва обстойно начина, по който са се появили нашите културни растения и домашни животни благодарение на изкуствения подбор, осъществяван от хората. И вместо да ни занимава с галапагоските птици (с които обикновено го свързваме), Дарвин подхваща нещо съвсем друго — как фермерите били отглеждали най-различни сортове цариградско грозде! Той пише: „В научните трудове, посветени на овощарството, често съм се натъквал на огромната изненада, с която техните автори реагират на «невероятните» умения на обикновените «неуки» градинари, защото те постигали изумителни резултати с толкова оскъдни материали. Всъщност изкуството им е съвсем просто, а колкото до крайния резултат, той се постига почти несъзнателно. Това изкуство се състои в следното: винаги да избираш за култивация най-добре познатата разновидност и да засяваш нейните семена, а ако случайно се появи още по-добра разновидност, да подбереш пък нейните семена и прочее в същия дух.“ И тъкмо тези принципи на култивацията чрез изкуствен подбор все още ни служат като модел, помагащ ни да разберем най-добре и произхода на видовете чрез естествен подбор.