Джаред Даймънд
Пушки, вируси и стомана (10) (Какво определя съдбините на човешките общества)

Глава VIII
Ябълки или индианци

Току-що видяхме как хората от някои региони са започнали да култивират диви растителни видове — една стъпка с непредвидими за момента последствия, касаещи не само собствения им начин на живот, но и мястото, което техните потомци са щели да заемат в историята. Нека сега се върнем на нашите въпроси: Защо земеделието никога не е възникнало самостоятелно в някои плодородни и много подходящи за целта ареали като Калифорния, Европа, умерените зони на Австралия и субекваториална Африка? Но да вземем и ареалите, в които то е възникнало самостоятелно — защо в някои от тях това е станало много по-рано, отколкото в другите?

В случая като че ли от само себе си се налагат два противоположни отговора: проблемът е в местните хора… или пък в наличните диви растения. От една страна, почти всяка умерена (или тропическа) зона на земното кълбо, разполагаща с по-обилни водни запаси, предлага и достатъчен брой видове, подходящи за култивация. В такъв случай обяснението за това, че земеделието не е успяло да се развие в някоя от тези зони, би трябвало да е свързано с културните особености на нейните жители. От друга страна, ако не всички, то поне някои от жителите на всеки по-голям ареал на земното кълбо биха проявили интерес към онзи тип експериментиране, което на свой ред би ги отвело и до култивацията. Тогава единствено липсата на подходящи растения би могла да обясни защо на някои места така и не се появило производство на храни.

Както ще видим в следващата глава, аналогичният проблем с опитомяването на едри бозайници се оказва много по-лесен за разрешаване, просто защото броят на тези видове е много по-малък в сравнение с растенията. Светът разполага едва с около 148 вида едри диви сухоземни бозайници (тревопасни и всеядни), които биха могли да се окажат кандидати за опитомяване. Ето защо ще е по-разумно да видим каква е наличността на едри бозайници в отделните региони и после да проверим дали пък липсата на домашни животни в някои региони не се е дължала по-скоро на липсата на подходящи диви бозайници, а не толкова на културните особености на местните хора.

Този подход обаче би създал доста трудности при растенията просто поради техния брой — има около 200 000 вида в дивата природа, които и досега доминират в земната флора и са породили повечето ни земеделски култури. Едва ли можем да се надяваме, че ще обхванем абсолютно всички диви растения дори и в някой по-ограничен ареал като Калифорния, че и да пресметнем колко от тях са могли да бъдат култивирани. Но и този проблем си има разрешение, в което сега сами ще се уверим.

 

 

Когато човек чуе, че има еди-колко си вида растения на Земята, естествено първата му реакция ще е следната: ами щом са толкова много, значи всяка зона с по-благоприятен и по-мек климат би могла да излъчи и предостатъчно кандидати за култивация.

След това обаче той ще трябва да отчете и тази подробност: огромното мнозинство диви растения всъщност не са подходящи за култивация. Това са типични горски растения, които не дават ядивни плодове, а листата и корените им също не стават за ядене. Тоест от тези 200 000 вида само няколко хиляди могат да се консумират от хора, но едва неколкостотин са били култивирани в една или друга степен. Но дори и тези неколкостотин не са еднакво хранителни — повечето имат скромен принос към нашата диета и сами по себе си едва ли биха могли да стимулират възхода на цивилизацията. Строго погледнато, най-стойностни са само една дузина, но пък те дават 80% от годишната реколта на модерния свят. И в тази „шепа отличници“ житните са представени от пшеницата, царевицата, ечемика, ориза и соргото; бобовите — от соята; кореноплодните (или грудковите) — от картофа, маниоката и батата; източниците на захар — от захарната тръстика и захарното цвекло; в категорията на плодовете безспорен фаворит е бананът. Днес само житните предоставят повече от половината калории, консумирани от човешките популации. А при положение, че основните земеделски култури в света са толкова малко, а и всички те са култивирани още преди хилядолетия, вече не е толкова изненадващо, че немалко ареали в света всъщност не предлагат никакви диви растения, притежаващи нужния потенциал. А неуспехът ни в по-ново време да култивираме дори и един нов сорт, който да играе по-съществена роля в изхранването ни, подсказва, че древните най-вероятно са проучили всички що-годе полезни диви растения и още тогава са култивирали онези, които си е струвало.

Затова пък някои неуспехи на човечеството да култивира диви растения не се поддават толкова лесно на обяснение. Най-фрапиращите случаи са свързани с растения, които са били култивирани в един ареал, но не и в другите. Това ще рече, че човек никога няма гаранции, че дадено диво растение може да се превърне в полезна земеделска култура, което пък ни кара да си зададем и следния въпрос: защо определени диви видове не са били култивирани в определени ареали?

Подобен озадачаващ и същевременно типичен пример ни предлага Африка. Такова важно житно растение като соргото е било култивирано още в древен Сахел, т.е. малко по̀ на юг от Сахара. Среща се в диво състояние във всички по-южни части на континента, но в най-южната никога не е било култивирано (както впрочем и никое друго растение) до появата на целия пакет от земеделски култури, който земеделците банту (живели на север от екватора) са пренесли в тези зони преди около две хилядолетия. И така, защо коренните жители на Южна Африка не са култивирали сами соргото?…

Също толкова озадачаващ е и неуспехът на хората да култивират дивия лен в Западна Европа и Северна Африка или пък пшеницата айнкорн в южната част на Балканите. Наистина, защо? При положение, че тези две растения са били сред първите осем земеделски култури на Плодородния полумесец, те би трябвало да са и най-лесни за култивиране. Да, но навсякъде другаде са ги усвоили едва след като там е пристигнал пакетът с посеви от Близкия изток. Защо хората там вече не са били пристъпили — по свое усмотрение — към култивацията им?

Но не по-малко озадачаващо е и случилото се в самия Плодороден полумесец: и четирите най-ранни плодни култури имат диви аналози, срещащи се в зони, доста отдалечени от източното Средиземноморие, където за първи път са били култивирани: маслината, лозата и смокинята са виреели доста по̀ на запад в днешна Италия, Испания и Северозападна Африка, а финиковата палма — в цяла Северна Африка и Арабския полуостров. Тези четирите очевидно са били и най-лесни за култивиране от всички диви плодни растения. Защо тогава хората извън Плодородния полумесец не са успели да ги култивират и са започнали да ги отглеждат едва след като са ги получили „наготово“ от Източното Средиземноморие?

Други и още по-озадачаващи примери касаят дивите видове, които не са били култивирани в ареали, където производството на храни не е възникнало спонтанно, въпреки че въпросните видове са имали близки родственици, култивирани навсякъде другаде. Например маслиненото дърво Olea europea е било култивирано в източното Средиземноморие. Добре, но има още поне 40 вида оливи в тропическа и Южна Африка, Южна Азия и Южна Австралия, някои от които тясно свързани с тази Olea europea, а никоя от тях не е била култивирана. По същия начин, ако един вид дива ябълка и един вид дива лоза са били култивирани в Евразия, то с много от техните родственици в Северна Америка това никога не се е случило — някои от тях бяха хибридизирани едва през модерната епоха с техни евразийски аналози. Защо коренните американци сами не са култивирали тези очевидно полезни ябълки и лози?

Можем да продължаваме до безкрайност с подобни примери. Но това крие и една коварна уловка: всъщност създаването на земеделски култури не се свежда само до това — ловците-събирачи да култивират едно отделно растение, а във всяко друго отношение да останат верни на своя номадски бит. Да си представим, че тези северноамерикански диви ябълки действително се бяха превърнали в страхотна земеделска култура. За целта е било достатъчно някогашните северноамериканци да уседнат и да ги култивират. Само че тези индианци не са били склонни да се откажат от номадския си бит и да заживеят в села (което би означавало, че могат веднага да започнат да си правят и ябълкови градини) просто защото не са разполагали с достатъчно други диви растения и животни, подходящи за култивация, което пък би могло да оправдае и промяната им в начина на живот.

В такъв случай не е ли редно да отчитаме и потенциала на местната флора за култивация? И дали при тези северноамериканци, които, видите ли, не са успели да култивират дори ябълките, проблемът не се е свеждал до следната дилема — индианци или ябълки?

За да отговорим на този въпрос, сега ще сравним три региона, превърнали се в центрове на самостоятелно развиващото се земеделие, които заемат срещуположни точки на земното кълбо. Вече стана дума, че единият от тях, Плодородният полумесец, е може би най-ранният център на производство на храни в света, както и мястото, където са се появили част от днешните най-важни земеделски култури и почти всички по-важни домашни животни. Другите два, Нова Гвинея и източната част на днешните Съединени щати, могат да се похвалят, че са култивирали някои местни диви видове, но постигнатото не се е отличавало с особено разнообразие (само една от тези култури е играла по-съществена роля в световното земеделие), в резултат на което и полученият пакет от храни не е успял да стимулира някакво по-интензивно развитие на човешката технология и политическа организация, както е станало в Плодородния полумесец. И едва след като направим това сравнение, можем вече да зададем и въпроса: дали флората и естествената среда в Плодородния полумесец са имали някакви очевидни предимства пред Нова Гвинея и източната част на днешните Съединени щати?

 

 

Един от основоположните факти в човешката история, това е важната роля, която още в дълбока древност е играла една част от Югозападна Азия, наричана Плодородния полумесец (заради формата на картографското й изображение — вж. Фигура 8.1). По всичко изглежда, че именно в този ареал е протекла най-рано една верига от еволюционни процеси, обхващаща появата на градове, писменост, империи и пр., или онова, което (за добро или зло) определяме като цивилизация. Въпросната верига от процеси, на свой ред стимулирани от такива фактори като гъстотата на населението и складирането на хранителни излишъци, позволяващо и изхранването на хора, специализирани в други дейности освен земеделието, е станала възможна само благодарение на възникналото по тези места производство на храни (под формата на култивация на растения и опитомяване на животни). Тоест производството на храни е и първото от нововъведенията, реализирани в Плодородния полумесец. Така че ако искаме да разберем генезиса на модерния свят, ние първо трябва да намерим отговор на този въпрос: защо култивираните растения и опитомените животни на Плодородния полумесец са му позволили да направи такъв стремителен старт? Защо са му дали толкова отчетливо начално предимство?

За наш късмет, Плодородният полумесец определено е най-щателно проучената и анализирана част на земното кълбо, поне що се отнася до появата на земеделието. Например идентифицирани са дивите предци на повечето култури, усвоени в самия регион или в близост до него; родството им с тези култури е доказано с генетични и хромозомни изследвания; известна е степента им на разпространение в дивата природа; идентифицирани са промените, които са претърпели в рамките на самата култивация (нерядко до ниво отделен ген); тези промени могат да бъдат проследени и в отделните пластове на археологически обекти; знае се приблизително времето и мястото на всяка култивация. Не отричам, че и други ареали, най-вече Китай, също са разполагали с подобни предимства, тъй като рано са пристъпили към култивацията, но самите предимства и последвалото създаване на земеделски култури могат да бъдат изяснени най-детайлно именно в Плодородния полумесец.

Едно от предимствата на Плодородния полумесец е това, че се намира в зоната на т.нар. средиземноморски климат, за който са характерни меките влажни зими и продължителните, горещи и сухи лета. Самият климат селектира растения, способни да оцеляват през продължителния сух сезон и да възстановяват бързо темпото си на развитие със завръщането на дъждовете. Повечето растения в региона, особено житните и бобовите, са се адаптирали към условията по твърде удобен за хората начин: те са едногодишни, което ще рече, че самото растение изсъхва и умира през сухия сезон.

В рамките на едногодишното си съществуване тези растения по неизбежност остават просто малки тревички. За сметка на това повечето влагат огромна част от енергията си в произвеждането на големи семена, които остават дормантни през сухия сезон, но пък са готови да покълнат още щом завалят дъждовете. Ето защо едногодишните растения не хабят излишна енергия в изграждането на неядивни дебелокори или влакнести стъбла, както постъпват дърветата и храстите. Освен това много от семената, особено тези на едногодишните житни и бобови растения, стават за ядене и от хора. И те съставляват шест от общо дванайсетте основни земеделски култури в модерния свят. За сведение, ако живеете близо до някоя гора и я погледнете през прозореца си, растенията, които ще видите, ще бъдат главно дървета и храсти, чиито стъбла не ви съветвам да опитвате, а и те влагат много по-малко енергия в производството на ядивни семена. Разбира се, някои горски дървета в зоните с по-влажен климат наистина произвеждат и ядивни семена, че и големи, но тези семена не са пригодени да оцеляват при по-дълга суша, затова и хората няма как да трупат запаси от тях.

Второ предимство на флората в Плодородния полумесец е това, че дивите предци на местните земеделски култури вече са били в изобилие и доста продуктивни, растели са в големи „масиви“, което също не е можело да не бъде оценено от местните ловци-събирачи. Експерименталните изследвания, при които ботаниците събират семена от такива естествени „масиви“ на диви житни растения (подобно на ловците-събирачи, които са го правели преди десет хилядолетия) показват, че спокойно е можело да се постигат добиви от около един тон на хектар, което пък се равнява на 50 килокалории хранителна енергия срещу само една, изразходвана в работа. Самият факт, че са можели да „ожънат“ солидни количества диви житни растения за кратки срокове (стига семената да са узрели) и да складират „реколтата“ си, за да се изхранват с нея през остатъка от годината, е накарал някои ловци-събирачи в Плодородния полумесец да заживеят в постоянни селища още преди да започнат да култивират отделни растения.

И тъй като житните растения в Плодородния полумесец са били достатъчно продуктивни и в диво състояние, наложили са се само няколко допълнителни промени по време на самата култивация. Както стана дума в предходната глава, основните промени — разпадът на естествените системи за разпръсване на семена и за герминационна инхибиция — автоматично са еволюирали и бързо са набрали скорост още щом хората са започнали да засяват селективно семена по полята. Дивите предци на пшеницата и ечемика доста им приличат на вид, така че в случая идентичността на родителите никога не е била поставяна под съмнение. И тъй като са били лесни за култивиране, именно тези едногодишници с големи семена са били ако не първи, то сред първите земеделски култури, създадени не само в Плодородния полумесец, но и в Китай и Сахел.

Тази бърза еволюция на пшеницата и ечемика контрастира с историята на царевицата, която е водещата житна култура в Новия свят. Нейният предполагаем прародител — едно диво растение, известно като теосинте — изглежда толкова различно от царевицата (например зърната и структурата на съцветията), че дори ролята му на хипотетичен предтеча дълго време е будела разгорещени спорове сред ботаниците. Хранителната стойност на теосинтето едва ли е впечатлявала особено древните ловци-събирачи: в диво състояние то е много по-слабо продуктивно от дивата пшеница, дава и много по-малко зърно в сравнение със създадената на негова основа царевица, а и има навика да скрива зърната си зад определено неядивна и корава обвивка. Така че за да се превърне в полезна земеделска култура, теосинтето е трябвало да претърпи доста драстични промени, свързани с репродуктивната му биология, да увеличи значително инвестициите си в семена, а също и да ги лиши от твърдите като камък обвивки. Археолозите все още спорят ожесточено колко столетия или пък хилядолетия са били необходими, за да може миниатюрният кочан на древната царевица да достигне размерите на човешки палец. Едно поне е ясно — необходими са били още няколко хилядолетия, за да достигне днешните си размери. Това също контрастира с очевидните и бързо доказващи се достойнства на пшеницата и ечемика, а проблемите, създавани от скромното наглед теосинте, несъмнено са били съществен фактор и в различното развитие, през което са преминали човешките общества от Новия свят и тези от Евразия.

Трето предимство на флората в Плодородния полумесец е това, че съдържа висок процент на „самодостатъчни“ хермафродити — тоест растения, които обикновено се опрашват сами, но от време на време практикуват и кръстосано опрашване. Да си припомним казаното в предходната глава: повечето диви растения са или хермафродити, заклети привърженици на кръстосаното опрашване, или двудомни, т.е. имат си отделни мъжки и женски индивиди, които нямат друг избор, освен да си разпределят ролите в самото опрашване. Тези факти от сферата на репродуктивната биология явно са създавали доста ядове на ранните фермери — винаги, когато са засичали някой по-продуктивен мутант, неговите издънки са побързвали да се каращисат с друг, не толкова обещаващ растителен индивид, и така са се лишавали от своите уж вродени предимства. В резултат на това повечето земеделски култури попадат в онзи малък процент на диво самоопрашващите се диви хермафродити или пък тези, които не практикуват секс, а се размножават вегетативно (примерно чрез корен, явяващ се генетичен дубликат на растението-родител). С други думи, високият процент на „самодостатъчни“ хермафродити във флората на Плодородния полумесец е улеснявал неимоверно първите фермери, защото това е означавало, че е висок и процентът на дивите растения, чиято репродуктивна биология е съвместима с потребностите на хората.

Тези „себични“ създания са били удобни за първите фермери и с това, че от време на време са прибягвали до кръстосано опрашване и по този начин са предлагали все нови и нови разновидности, от които е можело да се направи и по-прецизна селекция. Въпросното кръстосано опрашване се е случвало не само между представители на един и същ вид, но и между родствени видове, в резултат на което са се получавали доста интригуващи хибриди. Един такъв хибрид, сътворен от близкоизточни „егоцентрици“, е хлебната пшеница, която междувременно се е превърнала и в най-ценната земеделска култура на модерния свят.

И така, тези първи осем земеделски култури, усвоени някога в Плодородния полумесец, произхождат до една от „самодостатъчни“ диви предци. А трите житни между тях — двата сорта пшеница (айнкорн и емер) и ечемикът — наред с „егоцентричността“ — са разполагали и това предимство, че са имали относително високо съдържание на протеин (8-14%). За сравнение най-важните житни култури в Източна Азия и Новия свят — съответно оризът и царевицата — са имали доста по-ниско съдържание на протеин, което е създавало и доста по-сериозни проблеми при изхранването на местното население.

 

 

Това бяха само някои от предимствата, които флората в Плодородния полумесец е предлагала на първите земеделци или, най-общо казано, необичайно висок процент на диви растения, подходящи за култивация. Но същата зона на средиземноморски климат се простира и по̀ на запад, за да обхване и голяма част от Южна Европа и Северозападна Африка. Да не говорим, че има още четири зони с аналогичен климат в четири съвършено различни части на света: Калифорния, Чили, Югозападна Австралия и Южна Африка (вж. Фигура 8.2.). И тези четири други „средиземноморски“ не само че не са успели да станат достойни конкуренти на Плодородния полумесец още в зората на производството на храни, но и никога не са създали свое собствено земеделие. Тогава с какво по-особено предимство се е ползвала тъкмо тази част на Западна Евразия?

Оказва се, че тя (и по-специално в онази своя част, известна като Плодородния полумесец) има най-малкото пет предимства пред останалите субтропически зони. Първо, Западна Евразия със сигурност притежава и най-обширната зона на средиземноморски климат. В резултат на това тя разполага и с подчертано разнообразие на диви растителни и животински видове, много по-голямо в сравнение с относително тесните субтропически зони на Югозападна Австралия и Чили. Второ, от всички тези зони западноевразийската търпи и най-осезателни климатични промени при редуването на сезоните и годините. Тези вариации се отразяват благотворно на еволюцията, особено във флората, където има и особено висок процент на едногодишни растения. Комбинацията от тези два фактора — голямо разнообразие на видове и висок процент на едногодишни растения — означава чисто и просто, че средиземноморската зона на Западна Евразия се отличава и с най-голямо разнообразие на едногодишни растения.

Значението на това ботаническо богатство за хората е добре онагледено от географа Марк Блумлер в неговите изследвания на разпределението на дивите тревисти растения. От хилядите такива видове Блумлер е отсял и класирал 56-те с най-едри семена — един вид каймакът на потенциалните култури, чиито зърна са поне десет пъти по-тежки от тези на останалите (вж. Таблица 8.1). Всички са характерни за Средиземноморието, както и някои други зони със сухи сезони. Нещо повече, те са съсредоточени главно в Плодородния полумесец и други части на западноевразийската субтропическа зона, което пък е предполагало и възможността за много по-широка селекция от страна на начинаещите фермери: поне 32 от общо 56-те ценни тревисти растения в света! По-конкретно ечемикът и пшеницата от вида емер, двете най-ранни основни земеделски култури в Плодородния полумесец, се нареждат съответно на 3-то и 13-то място в този „Топ 56“. За сравнение субтропическата зона на Чили предлага само два такива вида, Калифорния и Южна Африка — само по един, а Югозападна Австралия дори и с толкова не може да се похвали. И този факт сам по себе си обяснява много неща относно хода на човешката история.

Таблица 8.1
Световното разпределение на едросеменни тревисти видове

Ареал	Брой на видовете
Западна Азия, Европа, Северна Африка	33
Субтропическа зона	32
Англия	1
Източна Азия	6
Субсахарска Африка	4
Америка	11
Северна	4
Мезоамерика	5
Южна	2
Северна Австралия	2
Общо: 56

Бел.: Таблица 12.1 от докторската дисертация на Марк Блумлер, „Seed Weight and Environment in Mediterranean-type Grasslands in California and Israel“ (Univ. of California, Berkeley, 1992) включва 56-те тревисти растения с най-тежки семена (с изключение на бамбука), за които има налични данни. Тежестта на зърното варира от 10 до над 40 милиграма, което е десет пъти повече от средното тегло на зърното при останалите тревисти видове в света. Тези 56 вида съставят по-малко от 1% от общия брой на тревистите в света. Горната таблица показва ясно, че най-ценните им представители са съсредоточени главно в субтропическата зона на Западна Евразия.

 

Трето предимство на Плодородния полумесец е това, че предлага и голямо разнообразие в топографията на сравнително малки участъци. Варирането на надморската му височина — от най-ниската точка на земното кълбо (Мъртво море) до планини, високи по шест хиляди метра (в района на Техеран) — осигурява и нужното разнообразие в околната среда, на което се дължи голямото разнообразие на диви растения, служещи като потенциални предци на земеделски култури. Въпросните планини съседстват със закътани долини с реки, редовно заливани от придошлите води равнини и пустинни области, подходящи за иригационно земеделие. За сравнение субтропическите зони на Югозападна Австралия и в по-малка степен тези на Южна Африка и Западна Европа предлагат много по-беден спектър в топографски, ботанически и зоологически план.

Разнообразната топография на Плодородния полумесец означава също, че моментът на жътвата не може да бъде точно фиксиран, тъй като посевите на по-голяма височина са давали зърно малко по-късно от тези на по-ниските места. В резултат на това ловците-събирачи са можели да се местят съобразно узряването на реколтата, а не да се съсредоточават в строго определен район, където всичко зрее едновременно. Когато е започнала и култивацията, за първите фермери се е оказало по-удачно да събират семената на диви житни растения, виреещи по хълмове и зависещи от непредсказуемите дъждове и да ги засяват във влажните долини, където растежът им е общо взето предвидим и дъждовете не играят съществена роля.

Това биологично разнообразие в сравнително малки участъци, характерно за Плодородния полумесец, допринася и за четвъртото му предимство — богатството на предци не само на ценни земеделски култури, но и на едри домашни животни. Както ще видим по-долу, в другите субтропически зони (Калифорния, Чили, Югозападна Австралия и Южна Африка) са се срещали само по няколко (ако изобщо ги е имало) едри бозайници, подходящи за одомашняване. За сравнение хората в Плодородния полумесец са успели съвсем рано да одомашнят цели четири — козата, овцата, свинята и кравата. И това най-вероятно са били и първите домашни животни (ако не броим кучето) в целия свят. Те и досега влизат в числото на общо петте най-важни домашни животни на Земята (вж. Глава IX). Техните диви предци са били характерни за различни, макар и слабо различаващи се помежду си части на Плодородния полумесец, затова и са били одомашнени за първи път на различни места: овцата — вероятно в централната част; козата — или в източната част и по-точно планините Загрос в Иран, или в югозападната част (Ливан); свинята — в северната и централната част; кравата — в западната част (включително Анадола). Но колкото и да са се различавали районите, в които тези предци са се срещали в изобилие, те не са били разделени от големи разстояния, което е улеснявало пренасянето на самите животни от една област в друга и не след дълго споменатите четири вида са се разпространили из целия регион.

Земеделието е стартирало в Плодородния полумесец с ранното усвояване на четири културни растения, наричани „основоположни“ (защото са в основата на земеделието не само в този регион, а по всяка вероятност и в останалия свят). Сред тези осем „основоположници“ има представители на житните — пшеницата (емер и айнкорн) и ечемикът; на бобовите — леща, грах, нахут и фий; плюс един на влакнодайните — лен. От тях само два (ленът и ечемикът) се срещат в диво състояние из целия Плодороден полумесец, а също и в Анатолия (Анадола). Периметърът на разпространение на две други основни култури е много тесен: нахутът е ограничен само в Югоизточна Турция, а пшеницата емер — в същинския Плодороден полумесец. С други думи, за да възникне земеделие в Плодородния полумесец, е било достатъчно да се култивират наличните местни диви растения, без да се изчаква пристигането на посеви, усвоени в други региони. Затова пък два от тези осем основоположници не са усвоени другаде, освен в самия Плодороден полумесец — просто защото и никъде другаде не са се срещали в диво състояние.

Благодарение на това изобилие от подходящи диви бозайници и растения древните жители на региона са успели сравнително бързо да се сдобият с един доста внушителен и балансиран комплект от инструменти за интензивно производство на храни. Въпросният „пакет“ е съдържал три житни растения като основни източници на въглехидрати, четири бобови с 20-25% протеин, плюс четири домашни животни като основни източници на протеин, към които се е добавяла и пшеницата, също с богато съдържание на протеин, както и ленът като източник на влакна и масло (семената му съдържат около 40% ленено масло). Ето как, след като вече са били изтекли хилядолетия от началото на култивацията и производството на храни, животните също са започнали да намират приложение в човешкия бит, най-вече за да дават мляко и вълна, но и за да бъдат впрягани в ралата и да служат като превозни средства. В този смисъл посевите и домашният добитък на първите земеделци в Плодородния полумесец са задоволявали основните икономически потребности на хората, защото не само са им предлагали въглехидрати, протеини и мазнини, но и нужната механична енергия за различните производствени дейности и транспортирането на готовата продукция.

Последното предимство на ранното производство на храни в Плодородния полумесец се състои в това, че то е срещало и доста по-незначителна конкуренция от страна на ловно-събираческия бит, отколкото в някои други региони, включително и западното Средиземноморие. Югозападна Евразия не е можела да се похвали с кой знае колко големи реки, а и крайбрежната й ивица е била доста тясна, което е предполагало и скромни ресурси (най-вече речни и морски риби и мекотели). Един от най-важните бозайници, преследвани заради месото им — газелата — първоначално е живеела на огромни стада, но е била подложена на прекалено „хищна експлоатация“ от все по-нарастващите човешки популации и броят й рязко е намалял. Затова и основният пакет земеделски култури бързо е надвишил по значение този на храните, които са осигурявали ловците-събирачи. Още преди възникването на производство на храни вече е имало селища на уседнали земеделци, разчитащи главно на житните култури, което също е подтиквало и ловците-събирачи да се заемат със земеделие и скотовъдство. В Плодородния полумесец преходът от лов и събирачество към производство на храни е бил осъществен сравнително бързо: ако през IX хилядолетие преди Христа хората все още не отглеждали земеделски култури и домашни животни и са разчитали само на диви храни, то през шестото някои общности вече почти изцяло са зависели от земеделските култури и добитъка си.

Ситуацията в Мезоамерика е била коренно различна: естествената среда е предлагала само два вида животни, подходящи за доместикация (пуйката и кучето), чието месо пък е било доста по-малко хранително от това на кравата, козата, овцата и свинята. Колкото до царевицата, или основната зърнена култура в региона, вече споменах, че култивацията й е била доста сложен и най-вече бавен процес. В резултат на всичко това доместикацията не е могла дори да започне по тези места до 3500 г. пр.Хр. (като и тази дата е доста условна), а и самото начинание е било предприето от хора, които все още са били скитащи ловци-събирачи, а усядането им в селища е станало едва към 1500 г. пр.Хр.

 

 

Докато обсъждахме предимствата на Плодородния полумесец, способствали за ранната поява на производство на храни, не ни се наложи да изтъкваме някакво предимство и на самите хора, живели някога по тези земи. Доколкото ми е известно, досега никой не е изтъквал (поне на сериозно) някакво по-отчетливо биологично предимство на хората от този регион, което би могло да е оказало и решаващо влияние върху местното производство на храни. Затова пък видяхме, че многобройните характерни особености на този регион, свързани най-вече с климата и естествената среда, предлагат и едно достатъчно убедително обяснение.

„Пакетите“ със земеделски култури, появили се на местна почва в Нова Гвинея и днешните Източни щати, са се отличавали и със значително по-малък потенциал. Тогава дали обяснението не се крие в самите хора, живели в тези ареали? Но преди да се насочим към тях, нека първо се спрем на два взаимно свързани въпроса, касаещи всички онези ареали в света, където никога не е възниквало производство на храни и не се е стигало до какъвто и да било „пакет“ със земеделски култури. Първо, дали ловците-събирачи и начинаещите фермери са познавали обстойно наличните местни диви растения и евентуалното им приложение или просто са пренебрегвали потенциалните предци на ценни земеделски култури? И второ, ако наистина са познавали местните растения и животни, дали тези познания са можели да им помогнат да одомашнят най-полезните налични видове или някои културни фактори са им попречили да го сторят?

Колкото до първия въпрос, има цяло едно поле на науката, наречено етнобиология, което изучава именно познанията на отделните народи за дивите растения и животни, срещащи се в естествената им околна среда. Изследванията от този тип се съсредоточават главно върху шепата съхранили се ловци-събирачи в света, както и върху онези земеделски общности, чийто бит все още зависи най-вече от дивите храни и естествените продукти. Самите изследвания показват, че тези хора са нещо като ходещи енциклопедии по естествена история, боравещи с хиляди названия (на съответния местен език) на растителни и животински видове и притежаващи детайлни познания за техните биологични характеристики, разпространение и евентуално приложение. Когато такива етнически общности започват все повече да зависят от одомашнените растения и животни, това традиционно знание постепенно губи стойността си и накрая изчезва, за да се стигне и до днешните купувачи в супермаркета, които не могат да различат — представяте ли си?! — диво тревисто от диво бобово.

Ето и един типичен пример. През последните 33 години, докато провеждах биологични изследвания в Нова Гвинея, аз бях постоянно в компанията на новогвинейци, които все още използваха екстензивно диви растения и животни. Един ден, когато с моя спътник от племето форѐ примирахме от глад в джунглата, тъй като друго племе бе отрязало пътя ни за връщане в базовия лагер, още един форѐ се появи в бивака ни с цяла торба, пълна с набрани от самия него гъби, и започна да ги пече. Най-сетне храна! Точно тогава обаче ме осени и една пренеприятна мисъл: ами ако гъбите са отровни?

Търпеливо обясних на двамата си спътници онова, което бях чел за гъбите — че някои от тях са отровни и че дори опитни гъбари понякога се дънят фатално, защото не са могли да различат безвредните от опасните екземпляри. Така де, може и да сме гладни, но струва ли си да поемаме такъв риск? В този миг моите спътници кипнаха от яд и ми казаха да си затварям устата, защото и те имали какво да ми обяснят. Какво съм си въобразявал аз? От две години съм ги тормозел да ми казват имената на всякакви дървета и птици и съм приемал безпрекословно информацията, която ми подавали, а сега съм си позволявал да ги обиждам, че не различават гъбите. Хайде де!… А колкото до „опитните гъбари“, дето се тровели, това очевидно били американци, защото само американец можел да бъде толкова глупав, че да налети на някоя отровна гъба и да я изяде. Лекцията продължи с подробните описания на 29 вида ядивни гъби, всяка от които си имаше отделно название на езика форѐ и всеки що-годе нормален човек трябвало да знае къде да ги търси в гората и как да ги разпознава. Тази специално, та̀нти, растяла по дърветата и не само че ставала за ядене, ами била и много вкусна.

Винаги, когато взимах със себе си новогвинейци, за да отида в някоя част на острова им, те най-редовно обсъждаха местните растения и животни с другите новогвинейци, които срещаха, взимаха мостри от потенциално полезните растения и ги отнасяха в родните си селища, където пък се опитваха да ги пресадят. Моят опит с новогвинейци е сроден с този на много етнобиолози, изучаващи традиционните общности на други места в света. Проблемът е, че при всички тези народи се наблюдават някакви наченки на производство на храни или поне отчасти са се разделили със своето културно наследство на типични ловци-събирачи. Това пък ми дава основания да смятам, че познанията им на дивите видове са били дори още по-детайлни преди появата на такова производство, когато всеки жител на Земята още е зависел изцяло от дивата природа. Първите фермери са били наследници на това познание, трупано в продължение на десетки хилядолетия, през които напълно модерните вече (в биологично отношение) хора са наблюдавали природата по простата причина, че са можели да разчитат единствено на нея за оцеляването си. Ето защо не ми струва особено правдоподобно, че предците на някои потенциално ценни посеви са убегнали на вниманието им.

Другият и свързан с него въпрос е този: дали древните ловци-събирачи, а и първите фермери са намирали адекватно приложение на своите етнобиологични познания, тоест дали са осъществявали качествена селекция на събираните диви растения, за да могат след това и да ги култивират? Това вече е проверено в един археологически обект в долината на Ефрат, известен като Тел Абу Хурейра и намиращ се в днешна Сирия. Някъде между X и IX хилядолетие пр.Хр. местните хора вече са живеели целогодишно в селища, но все още са били ловци и събирачи; същинската култивация е започнала чак през следващото хилядолетие. Археолозите Гордън Хилман, Сюзън Колидж и Дейвид Харис преровиха огромни количества от овъглените растителни останки, открити на този обект, които най-вероятно са били изхвърляни „на боклука“ или чисто и просто изхождани, след като местните са ги събирали на други места и са ги носели в домовете си. Същите учени анализираха над 700 мостри, всяка от които съдържаща средно около 500 идентифицируеми семена, принадлежащи на над седемдесет вида. Оказа се, че разнообразието от растения, които тези древни „селяци“ са събирали, е доста внушително — само броят на идентифицираните е 157, да не говорим, че има още много, чието естество все още не е установено.

И така, какво точно се е случвало? Дали тези „наивни деца на природата“ са отскубвали всяко растение, което са виждали, и са го носели в землянките си (което би означавало, че в повечето случаи са се натравяли, защото само част от намереното е било наистина ядивно)? О, не, едва ли са били толкова тъпи!… Цифрата 157 може и да навява асоциации за някаква „безразборна беритба“, но сред овъглените хранителни останки липсват много от дивите растения, които и досега се срещат в околността. Въпросните 157 селектирани вида попадат в три категории. Повечето имат семена и могат да се ядат без предварителна обработка. Други, като бобовите и представителите на семейството на синапа, имат отровни семена, но токсините им лесно могат да се отстранят, след което семената стават за ядене. Една малка част от семената принадлежат на растения, традиционно използвани като оцветители или в медицината. Многобройните диви видове, не фигуриращи във въпросната селекция, очевидно са били преценени като безполезни или опасни за хората, включително всички най-токсични бурени.

Това чисто и просто означава, че ловците-събирачи от Тел Абу Хурейра изобщо не са си губели времето и не са рискували живота си, берейки де що видят. Несъмнено са познавали местната флора от пряк опит, също като днешните новогвинейци, и са прилагали познанията си, за да подбират и носят у дома само най-полезните растения. И тези грижливо събирани семена са съставяли и материала за първите им и още несъзнателни стъпки в попрището на култивацията.

Другият ми пример за това, че древните са използвали ефикасно своите етнобиологични познания, е от долината на река Йордан и датира от IX хилядолетие пр.Хр. — периодът на най-ранната култивация на растения по тези земи. Първите култивирани житни в долината са ечемикът и пшеницата емер, които са и сред най-продуктивните земеделски култури на днешния свят. Но, както и в Тел Абу Хурейра, в околностите са растели и стотици други семенни растения, от които поне сто са били събирани и консумирани още преди началото на култивацията. Какво толкова е имало в ечемика и пшеницата, че е предопределило и избора им на първи култури? Дали пък тези първи фермери от долината на Йордан са били някакви ботанически невежи, които не са знаели какво правят? Или ечемикът и пшеницата действително са били „каймакът“ на местната флора, въз основа на който са можели да пристъпят и към изкуствения подбор?

Двама израелски учени, Офер Бар-Йосеф и Мордехай Кислев, се заеха с отговора на този въпрос, като изследваха дивите тревисти растения, които и до днес растат в долината. Оставяйки настрана онези с по-дребни или направо безвкусни семена, те подбраха 23 от най-апетитните и едрозърнести диви треви. И едва ли ще се изненадате, ако ви кажа, че ечемикът и пшеницата заеха достойни места в този списък.

Но не бива да оставате с впечатлението, че и другите (21) участници в класацията са също толкова полезни. Тези двамата я оглавяват безапелационно. Пшеницата емер определено има най-едри зърна, а ечемикът се нарежда веднага след нея. Той е и сред четирите вида, които най-често се срещат в диво състояние (от тези общо 23). Ечемикът има и някои допълнителни предимства — неговите генетични и морфологични особености му позволяват да развие бързо необходимите промени в разпръсването на семената и герминационната инхибиция, за които стана дума в предходната глава. Пшеницата емер обаче също не му отстъпва — може да се жъне много по-лесно от ечемика и се отличава от другите житни с това, че семената й не се покриват с досадни люспи. Колкото до останалите 21 вида, недостатъците им се свеждат до по-дребните семена, в повечето случаи се срещат и по-рядко в природата, а някои от тях са по-скоро многогодишни, а не едногодишни, което пък означава, че биха еволюирали много по-бавно при евентуалната им култивация.

Следователно първите фермери в долината на Йордан са подбрали двата най-добри от общо 23-те най-добри диви растения, с които са разполагали. Разбира се, еволюционните промени (свързани с разпръсването на семената и герминационната инхибиция след култивацията) са имали непредвидими последствия за самите земеделци. Но техният първоначален избор — ечемикът и пшеницата емер — е бил напълно съзнателен и се е базирал на лесноразбираеми критерии като големината на зърната, вкусността и най-вече тяхното изобилие.

Този пример от долината на река Йордан, подобно на аналогичния от Тел Абу Хурейра показва, че първите земеделци са се възползвали по най-ефикасния начин от обстойните си ботанически познания. Очевидно са знаели много повече за местните треви от повечето днешни професионални ботаници и едва ли са щели да пропуснат някое полезно растение, което не би им създало проблеми с култивацията си.

 

 

Сега вече можем да се занимаем и с това, което са правели земеделците от два други ареала, Нова Гвинея и източната част на Съединените щати (където производството на храни е възникнало самостоятелно, макар и при въпиещ дефицит на полезни посеви), когато при тях са пристигали по-продуктивни културни растения от други земи. Ако се окаже, че такива растения не са били усвоени поради чисто културологични или други съображения, в нас очевидно ще се загнезди тягостно съмнение. И напук на досегашните ни разсъждения ще трябва да предположим, че местната дива флора всъщност е излъчила някои кандидати за потенциално ценни земеделски култури, но местните фермери са пропуснали възможността да се възползват от тях поради причини от културно естество. Тези два примера ще хвърлят светлина и върху още един факт, който е изиграл много съществена роля в историята, а именно че „туземните“ посеви в различните части на земното кълбо далеч не винаги са и еднакво продуктивни.

Нова Гвинея — най-големият остров в света след Гренландия — се намира малко по̀ на север от Австралия и близо до екватора. Поради своето тропическо разположение и голямо разнообразие в топографията и естествената си среда Нова Гвинея е богата и на растителни, и на животински видове, макар и те да са по-малко от тези в съответните зони на континентите, просто защото тя е остров. Хората живеят в Нова Гвинея от поне 40 000 години — много по-отрано, отколкото в двете Америки, и малко по-дълго, отколкото съвременните (от анатомична гледна точка) хора са живели в Западна Европа. Ако не друго, това означава, че новогвинейците са имали достатъчно време да опознаят местната флора и фауна. Дали обаче са били мотивирани да приложат тези познания и в създаването на производство на храни?

Вече споменах, че преминаването към производство на храни е включвало и ожесточена конкуренция с ловно-събираческия бит. Последният никога не е бил чак толкова компенсиращ в Нова Гвинея, че да обясни и липсата на мотивация за производство на храни. По-специално съвременните ловци в Нова Гвинея страдат от очевиден дефицит на едър дивеч: тук няма диво животно, по-голямо от една 50-килограмова бягаща птица (касовари) и някои кенгурута, стигащи в най-добрия случай до 25 кг. Жителите на ниските крайбрежни части действително улавят много риба и мекотели, а някои от обитателите на долините във вътрешността и досега живеят като ловци-събирачи, разчитащи главно на дивите палми саго. Но в планините вече никой не се изявява като ловец-събирач; всички днешни планинци са преминали към земеделието, а дивите растения им служат само за да разнообразяват менюто си. Когато някой планинец отиде в гората на лов, той се запасява със зеленчуци, които е отгледал в градината си. А когато за беля привърши провизиите си, дори и той е принуден да преглъща слюнката си, колкото и обстойно да познава местните диви храни. И тъй като ловно-събираческият бит не е особено перспективен в повечето части на Нова Гвинея, не е изненадващо и това, че всички местни планинци днес са уседнали земеделци с доста софистицирани системи за производство на храни. Доскорошните гористи участъци в планините целенасочено се превръщат от традиционните земеделци в оградени, напоявани и интензивно обработвани ниви и градини, които всъщност изхранват и все по-сгъстените популации.

Археологическите данни показват, че новогвинейското земеделие е с доста древни корени и е възникнало някъде около 7000 г. пр.Хр. В тези ранни времена всички земни маси, заобикалящи самата Нова Гвинея, са били населявани изключително от ловци-събирачи, така че новогвинейците явно са стигнали самостоятелно до идеята за земеделие. Макар да не разполагаме с безспорни данни за най-ранните посеви, те вероятно са включвали някои от тези, които вече са били отглеждани на острова по време на европейската колонизация и за които е доказано, че са били култивирани на местна почва от съответните диви предци. На челно място е водещата култура в модерния свят, захарната тръстика, чиито годишни добиви почти се изравняват с тези на културите, заемащи съответно второ и трето място, взети заедно — пшеницата и царевицата. Други култури, чийто новогвинейски произход е несъмнен, са група банани, известни под общото название Australimusa, ореховото дърво Canarium indicum и гигантското блатно таро, както и различни ядивни тревни стръкове, коренчета и зеленчуци. Култивирането на хлебното дърво и кореноплодните ямс и (обикновено) таро най-вероятно също си е местно начинание, макар и този извод да не е съвсем сигурен, тъй като дивите им предци не се ограничават само с Нова Гвинея, а се срещат в целия тихоокеански регион до Югоизточна Азия. Засега все още не разполагаме с достатъчно данни, които биха могли да разрешат въпроса дали те са били култивирани в Югоизточна Азия, както гласи традиционният възглед, или самостоятелно (та дори и само в рамките на Нова Гвинея).

Оказва се обаче, че новогвинейската флора и фауна страдат от три сериозни недостатъка. Първо, тук не е била усвоена нито една житна култура, за разлика от Плодородния полумесец, Сахел и Китай, където са били култивирани някои от най-насъщните. Със своето ударение върху кореноплодните и дървесните култури Нова Гвинея довежда до крайност една тенденция, наблюдавана и в земеделските системи на други влажни тропически зони (Амазония, Западна Африка и Югоизточна Азия), където фермерите също наблягат най-вече на кореноплодните, но са успели да усвоят и поне по две житни (азиатския ориз и още едно житно растение от Южна Азия, наричано „Сълзите на Йов“). Едно правдоподобно обяснение за този неуспех е очебийният дефицит на суров изходен материал: в Нова Гвинея не вирее нито едно от 56-те едросеменни диви тревисти в света.

Второ, новогвинейската фауна не е включвала нито един едър бозайник, що-годе подходящ за одомашняване. Единствените домашни животни в съвременна Нова Гвинея — свинята, кокошката и кучето — са били докарани от Югоизточна Азия (през Индонезия) през последните няколко хилядолетия. В резултат на всичко това, ако жителите на низините се сдобиват с протеин от уловената риба, то планинските фермери страдат от остра липса на протеин, защото съдържанието му в техните основни култури, осигуряващи и повечето им калории (тарото и бататът), е доста ниско. Тарото например съдържа едва 1% протеин, което е много по-малко отколкото дори в белия ориз и значително по-ниско от нивото му в житните и бобовите на Плодородния полумесец (съответно 8-14% и 20-25%).

Децата в планинските райони са с издути коремчета, което недвусмислено подсказва, че храната им може и да е обилна като количество, но е бедна на протеин. И старите, и младите новогвинейци ядат рутинно мишки, паяци, жаби и други подобни животинки, към които хората в други региони (с достъп до питомни бозайници или едър дивеч) никога не биха проявили интерес. Острият недостиг на протеин вероятно е и основната причина за канибализма, който е широко разпространен в традиционните новогвинейски планински общности.

Накрая, наличните на острова кореноплодни култури в миналото са били ограничени откъм калории и протеин, тъй като не са виреели добре на по-високите места, където днес живеят повечето новогвинейци. Преди много векове обаче тук се е появила една нова култура, този път от южноамерикански произход — бататът (представител на картофовите) — най-вероятно дошъл от Филипините, където пък е бил въведен от испанците. За разлика от тарото и другите предполагаеми рано усвоени новогвинейски кореноплодни култури, бататът може да се отглежда спокойно и на по-високи места, расте доста по-бързо и дава много по-високи добиви на единица обработваема площ и съобразно положения труд. И последствията от появата на батата са се изразили в истински демографски взрив в планинските райони. Тоест, макар и преди идването на батата новогвинейските планинци да са се занимавали от хилядолетия със земеделие, наличните посеви са ограничавали гъстотата на населението, както и териториите, които тези хора са можели да заемат.

Накратко условията в Нова Гвинея красноречиво контрастират с тези в Плодородния полумесец. Подобно на ловците-събирачи от Близкия изток, тези в Нова Гвинея действително са стигнали самостоятелно до земеделието. Само че местното производство на храни е било ограничавано от липсата на подходящи за култивиране житни и бобови, както и животни, вследствие на което се стига и до недостига на протеин в планинските райони и слабото присъствие на кореноплодни на по-голяма надморска височина. Но самите новогвинейци са познавали местните диви растения и животни не по-зле от всички останали хора, живели някога на Земята. Те със сигурност са открили и тествали абсолютно всички растения, които си е струвало да култивират. Способни са били да признаят качествата на всяко нововъведение (както подсказва бързата им адаптация към батата). Същата поучителна ситуация се повтаря и днес, когато племената с по-лесен достъп до нови земеделски култури и домашни животни (или чиито културологични характеристики ги улесняват в адаптацията) увеличават числеността си за сметка на онези, които са лишени от подобен достъп (или съответната културологична „предразположеност“). С други думи, ограниченото производство на храни в Нова Гвинея няма нищо общо с местните хора, а е било обусловено от специфичната флора и фауна, както и околната среда.

 

 

Другият ни пример за земеделие, чието развитие очевидно е било ограничавано от спецификата на местната флора, идва от източната част на Съединените щати. Подобно на Нова Гвинея, и тук земеделието е възникнало самостоятелно. Само че най-ранните му етапи са и далеч по-добре проучени, отколкото в Нова Гвинея: идентифицирани са посевите, отглеждани от първите фермери, знаят се датите и последователността на тяхното усвояване. Много преди появата на земеделски култури, усвоени на други места, местните коренни американци вече са били уседнали в речните долини и са развили интензивно производство на храни, базирано на местни култури. Тоест те вече са можели да се възползват от най-обещаващите местни диви растения, което е било несъмнено предимство. Само че кои в действителност са култивирали и доколко техният пакет от земеделски култури е бил сравним с този на Плодородния полумесец?

Оказва се, че основоположна роля тук са изиграли четири растения, усвоени в периода между 2500 и 1500 г. пр.Хр., т.е. цели шест хилядолетия след култивацията на пшеницата и ечемика в Плодородния полумесец. Една местна разновидност на тиквата е предлагала материал за изработване на съдове, както и апетитни семки. Останалите три са били отглеждани главно заради семките: слънчогледът, един родственик на маргаритката, наричан „кален бурен“ (sumpweed), и един много далечен роднина на спанака, известен като „гъши крак“.

Само че четири семенни растения (нищо, че едното осигурява и материал за най-различни „контейнери“) все пак са крайно недостатъчни за един приличен пакет от земеделски култури, с който би могло да се пристъпи към интензивно производство на храни. В продължение на две хилядолетия тези основни култури са служели само като незначителна добавка към менюто, а местните индианци са разчитали за прехраната си главно на естествените продукти, особено дивите бозайници и водоплаващите птици, рибите, раците и най-различни черупчести плодове. Земеделието не е играело съществена роля в техния хранителен режим до периода между 500 и 200 г. пр.Хр., когато са били усвоени три нови зърнени култури: „чворестият бурен“ (knotweed), майската трева и малкият ечемик.

Някой съвременен диетолог вероятно би приветствал с възторг тези седем източноамерикански култури. Всяка от тях има високо съдържание на протеин (17-32%) — за сравнение в пшеницата то е 8-14%, в царевицата — 9%, а в ечемика и белия ориз е дори още по-ниско. Две от тях, слънчогледът и „калният бурен“, имат и високо съдържание на мазнини (45-47%). По-специално втората е направо мечтата на диетолога, тъй като съдържа 32% протеин и 45% мазнини. Но защо и днес не нагъваме тези… диетологични мечти?

Уви, въпреки несъмнените си хранителни достойнства, повечето от тези източноамерикански посеви са страдали от сериозни недостатъци в някои други отношения. Гъшият крак, чворестият бурен, малкият ечемик и майската трева имат доста миниатюрни семенца, чийто обем е едва 1/10 от този на пшеничните и ечемичните семена. За капак калният бурен, който между другото използва вятъра за опрашването си, е родственик на прословутите спорежи, основни причинители на сенната хрема. Прашецът му също може да я причинява, особено ако се е навъдил в изобилие. Ако и това не е убило ентусиазма ви да се заемете с мащабно отглеждане на кален бурен, не е зле да знаете също, че миризмата му е доста неприятна (поне за някои хора), а и досегът с него може да ви докара някой и друг обрив.

Някъде след първото столетие от нашата ера тук са започнали да пристигат и мексиканските култури. Царевицата се е появила в началото на III в., но ролята й е оставала незначителна в продължение на много столетия. Накрая, около 900 г. сл.Хр. тук се е появила една нова нейна разновидност, адаптирана към късите източноамерикански лета, а с появата и на фасула (ок. 1100 г.) мексиканската триада от земеделски култури — царевица, фасул и тиква — е добила завършен вид. От този момент източноамериканското земеделие е започнало да става все по-интензивно, с което се е увеличавала и гъстотата на населението в автономните племенни територии по бреговете на Мисисипи и околните им „васали“. В някои райони оригиналните земеделски култури са били запазени и след пристигането на далеч по-продуктивната мексиканска триада, но в други тя напълно ги е изместила. Никой европеец не е успял да зърне кален бурен, отглеждан в някоя индианска градина, защото той е изчезнал като земеделска култура много преди да започне европейската колонизация на двете Америки през 1492 г. От всички тези древни култури само две (слънчогледът и източноамериканската тиква) са съумявали да се конкурират с усвоените на други места растения и се отглеждат и до днес. Съвременните „жълъдови“ и „летни“ тикви произлизат тъкмо от тази тяхна прабаба, култивирана още преди хилядолетия.

Както и в случая с Нова Гвинея, примерът с Източните щати е достатъчно показателен. На пръв поглед регионът може и да изглежда удобен за високо продуктивно земеделие, базирано на местни култури. Има богати почви, относително умерени валежи и подходящ климат (все фактори, стимулиращи днешната земеделска продукция по тези земи). Флората е богата на плодни дървета от рода на дъба и твърдото американско дърво (хикъри). Местните индианци действително са развили земеделие, базирано на местни култури, вследствие на което са уседнали в селища и дори са преживели своеобразен културен разцвет в периода между III и V в. сл.Хр. (т.нар. Хоупуелска култура, съсредоточена в днешния щат Охайо). Разполагали са с предостатъчно време — няколко хилядолетия, — за да проучат кои от местните диви растения са и потенциални земеделски култури (каквото и да означава това).

Само че разцветът на Хоупуел е започнал близо девет хилядолетия след появата на уседнали земеделци в Плодородния полумесец. И едва през X в. сл.Хр., с попълването на мексиканската триада тук се е стигнало и до демографски взрив — т.нар. мисисипски разцвет, — довел и до създаването на най-големите селища (наричани от някои „градове“) и най-комплексните обществени структури, постигани някога от индианци на север от Мексико. Но демографският взрив се е случил прекалено късно, за да подготви местните индианци за предстоящата катастрофа в лицето на европейските колонизатори. Производството на храни, базирано само на източноамерикански посеви, е било крайно недостатъчно, за да ускори този „бум“, като причините са лесно обясними. Наличните в региона диви житни растения не са били така полезни като пшеницата и ечемика. Индианците от Източните щати не са култивирали нито едно местно бобово или влакнодайно растение, нито пък плодно или орехово дърво. Нямали са никакви домашни животни (с изключение на кучетата, които пък най-вероятно са били одомашнени за първи път на други места в Северна Америка).

Ясно е също, че тези коренни американци не са пропуснали потенциалните земеделски култури сред дивите растителни видове, виреещи около тях. Дори и градинарите от XX в., въоръжени с целия арсенал на съвременната наука, са постигнали скромни успехи със северноамериканските диви растения. Да, вече сме усвоили пекана и боровинките, а и сме подобрили някои евразийски плодни култури (ябълката, сливата, лозата, къпината, малината и ягодата) чрез хибридизация с дивите им северноамерикански родственици. Но тези частични успехи едва ли са променили хранителните навици на източноамериканските индианци по същия начин, както царевицата е успяла да го стори след X в.

Самите местни земеделци са произнесли присъдата си над най-широко разпространените местни посеви, като са спрели да ги отглеждат или са намалили производството им след появата на мексиканската триада. Това развитие подсказва също така, че коренните американци не са страдали от културологичен консерватизъм и са били готови да признаят достойнствата на новото, стига да влязат в досег с него. Както и в Нова Гвинея, ограниченото производство на храни не се е дължало на „ограничеността“ на самите индианци, а е било изцяло обусловено от спецификата на местната флора и фауна плюс естествената среда.

 

 

До този момент се запознахме с примери от три доста различни ареала, в които производството на храни е възникнало самостоятелно. Ако поставим Плодородния полумесец в единия край, то Нова Гвинея и източната част на Съединените щати ще се озоват в срещуположния. Хората в „полумесеца“ са започнали да култивират растения много по-рано от другите. Освен това са култивирали и повече видове — по-продуктивни, по-полезни и по-разнообразни, стигнали са по-бързо до интензивното производство на храни и по-голямата гъстота на населението и в резултат на всичко това са влезли в модерния свят с много по-усъвършенствана технология, по-сложна политическа организация и… много повече епидемични заболявания, с които да заразяват другите.

Видяхме и че тези разлики между Плодородния полумесец, Нова Гвинея и източната част на Съединените щати се дължат непосредствено на разликите между наличните растителни и животински видове, подходящи за култивация, а не на някаква „ограниченост“ на самите хора. Когато по-продуктивни култури са пристигали от други места (бататът в Нова Гвинея или мексиканската триада в днешните Щати), местните веднага са се възползвали от тях, интензифицирали са производството на храни и съответно са нараствали неимоверно на брой. Наред с това аз смятам, че онези части на земното кълбо, където земеделието никога не е възниквало самостоятелно — Калифорния, Австралия, аржентинските пампаси, Западна Европа и т.н. — най-вероятно са предлагали и много по-малко подходящи за култивация растения и животни в сравнение с Нова Гвинея и източната част на Щатите, където поне е имало някакво производство на храни, колкото и ограничено да е било. Затова изследванията на Марк Блумлер на наличните диви тревисти растения в световен мащаб (за които вече стана дума), както и тези на по-подходящите едри бозайници (на които ще се спрем в следващата глава) потвърждават тезата, че ареалите, където производството на храни не е възниквало или е било крайно ограничено, са страдали от остър недостиг на подходящи за доместикация животни и растения.

Да си припомним, че развитието на производството на храни включва и ожесточена конкуренция между земеделието и лова. Ето защо някой би могъл да предположи, че липсата или по-бавното развитие на подобно производство в дадени региони са се дължали по-скоро на изобилието от дивеч, а не толкова на оскъдното количество видове, подходящи за култивация. Истината е, че повечето региони, където производството на храни е късно явление или изобщо не е се появявало, предлагат доста оскъдни ресурси за евентуалните ловци, защото повечето едри бозайници в Австралия и двете Америки (за разлика от тези в Евразия и Африка) са били изчезнали още в края на Ледниковата епоха. В този смисъл производството на храни в тези региони би срещнало още по-слаба конкуренция в лицето на лова и събирачеството, отколкото в Плодородния полумесец. Ето защо не бива да оставаме с впечатлението, че тамошните хора са имали идеални условия за лов и затова не са пристъпили към някакви по-прозаични дейности, каквато е и производството на храни.

 

 

Не бива обаче да преувеличаваме и значението на тези два фактора — готовността на хората да усвояват по-добри земеделски култури и домашни животни, както и ограниченията, налагани от местната флора и фауна. Тези двете никога не са били абсолютни величини. Затова, макар и с риск да опровергая собствените си заключения, ще завърша тази глава с някои възражения срещу тях.

Вече разгледахме доста примери за усвояване на по-продуктивни посеви, култивирани на други места. Нашето по-общо заключение гласеше, че когато се научат да разпознават полезните растения, хората рано или късно ще открият и всички налични растения, които са подходящи за култивация, стига, разбира се, да ги има и да не са възпрепятствани от такива неща като културния консерватизъм или табутата. Но тук трябва да вметнем и едно важно пояснение: „в продължение на прекалено дълго време и в рамките на прекалено големи области“. Всеки, който е що-годе запознат с историята на човешките общества, би могъл да приведе безброй примери за човешки групи, които са се отказали от земеделските култури, добитъка и други подобни нововъведения, независимо че те са улеснявали изхранването им.

Естествено, аз не споделям тази очевидна заблуда, че всяко човешко общество моментално усвоява нововъведенията, които биха били полезни за него. Истината е, че на всеки континент, а и във всеки по-голям ареал, съдържащ стотици конкуриращи се общества, винаги ще се намерят някои по-отворени за нововъведенията, както и такива, които не им се поддават. Тези, които са склонни да усвояват нови земеделски растения, домашни животни или технологии, несъмнено се сдобиват не само с възможността да се хранят по-добре, но и да се увеличават на брой, което пък им дава възможност да изместват, покоряват или избиват онези общества, които се съпротивляват на „новото“. И това също е един важен феномен, чиито проявления далеч не се изчерпват с усвояването на нови земеделски култури, но на него ще се върнем в Глава XIII.

Другото ни възражение е свързано с ограниченията, които наличните диви видове налагат върху производството на храни. Първо, аз не твърдя, че във всички ареали, където такова производство се е развило едва през модерната епоха, такова дотогава никога не се появявало там. Днешните европейци обикновено изхождат от факта, че когато техните прадеди са осъществили първите си контакти с австралийските аборигени, последните все още са се изявявали като ловци-събирачи от Каменната епоха, и затова са склонни да мислят, че тези аборигени винаги са живели по този начин.

За да разсеем тази заблуда нека си представим, че някой посетител от космоса е попаднал случайно на Земята през III хилядолетие пр.Хр. Този космически пришълец е нямало да открие никакви следи от производство на храни в днешните Източни щати, защото то е щяло да започне едва след пет века. И ако това е можело да го накара да стигне и до извода, че ограничените местни ресурси ще осуетят завинаги възможността за подобно производство по тези земи, то събитията от следващото хилядолетие са щели да разбият тезата му на пух и прах. А ако си представим, че същият този пришълец се е озовал в Плодородния полумесец, но не в 8500, а в 9500 г. пр.Хр., то той също би могъл да стигне до извода, че този ареал не е подходящ за производство на храни.

Тоест аз не твърдя, че Калифорния, Австралия, Западна Европа и другите части на света, където производството на храни не е възникнало самостоятелно, са били лишени от подходящи за целта видове и са щели да служат просто като естествен декор за ловците-събирачи, ако последните не са били влезли в контакт с някои други народи, за които култивацията вече е била отколешна практика. Тъкмо напротив, аз се опитвам да изтъкна факта, че тези региони доста се различават по своите подходящи за култивация видове и именно затова са различни и датите, на които там е възникнало производство на храни (да не говорим, че в някои много плодородни области като Калифорния това производство се е появило едва в модерната епоха).

Самата Австралия, която минава за най-изостаналия континент, илюстрира отлично тази теза. В югоизточната й част, разполагаща и с най-богати водни ресурси, развитието на аборигенските общества през последните няколко хилядолетия е започнало да следва една специфична траектория, която несъмнено е щяла да ги отведе и до производството на храни. Например те вече са строели зимни селища. Експлоатирали са все по-интензивно околната среда, за да ловят риба — залагали са най-различни капани и мрежи и дори са копаели специални канали. Ако европейците не са били пристъпили към колонизацията на Австралия през 1788 г. и не са били прекъснали тази „траектория“, австралийските аборигени са щели (след още някое и друго хилядолетие) да се превърнат в производители на храни, строящи рибарници и отглеждащи култивиран ямс, както и някои от местните дребнозърнести треви.

Като имаме предвид всичко това, вече ще можем и да отговорим на въпроса, заложен имплицитно в заглавието на тази глава. Ако си спомняте, аз попитах дали причината за неуспеха на северноамериканските индианци да култивират северноамериканските ябълки не е в самите индианци или пък в ябълките.

С горното не искам да кажа, че култивирането на ябълките по принцип е било невъзможно в Северна Америка. Нека не забравяме, че те са се оказали и най-трудните за култивиране плодни дървета в историята на Евразия, защото тяхното размножаване изисква прилагането на някои по-сложни техники като ашладисването. До началото на класическата гръцка епоха няма данни за култивиране на ябълки дори в Плодородния полумесец, камо ли Европа, което ще рече цели осем хилядолетия след началото на евразийското производство на храни. Ако индианците са били продължили да създават със същото темпо нови техники (или да ги усвояват от съседите си), те несъмнено са щели да осъществят култивацията на ябълката. Но това явно е щяло да стане чак през 5500 г. — ако прибавим осем хилядолетия към 2500 г. пр.Хр., когато е и започнала култивацията на диви видове в Северна Америка.

С други думи, причината за неуспеха на индианците да култивират ябълката (до срещата им с европейците) не е нито в хората, нито в ябълките. Ако говорим за чисто биологичните предпоставки, индианските „фермери“ с нищо не са отстъпвали на евразийските си събратя, както и дивите ябълки не са отстъпвали на онези отвъд океана. Вярно е, че някои разновидности на ябълката, които читателите на тази глава може би обичат да си пазаруват от супермаркета, са култивирани едва в най-ново време — след кръстосването на евразийски ябълки с някои диви северноамерикански ябълки. Затова пък причината за неуспеха на индианците да култивират ябълките се крие в набора от налични диви растения и животни. И тъкмо техният скромен култивационен потенциал носи отговорност за сравнително късния старт на производството на храни в Северна Америка.