Джаред Даймънд
Пушки, вируси и стомана (16) (Какво определя съдбините на човешките общества)

Глава XIV
От егалитаризъм към клептокрация

През 1979 г., докато летях с мои приятели мисионери над една затънтена блатиста област в Нова Гвинея, забелязах и няколко колиби, сгушени в далечината. Пилотът ми обясни, че наскоро в тези тресавища под нас някакви индонезийски ловци на крокодили се натъкнали на група новогвинейски номади. И двете групи изпаднали в паника и срещата им приключила с това, че индонезийците застреляли неколцина от номадите.

Мисионерите изказаха предположението, че тези номади са принадлежали към една още недокосната от цивилизацията група, фаю, известни на външния свят само от откъслечните и доста страховити описания на техните съседи, една вече „мисионизирана“ общност от бивши номади, наричащи се кирикири. Първите контакти между новогвинейци и външни винаги крият потенциална опасност, но в този случай предзнаменованията като че ли бяха особено злокобни. Въпреки това моят приятел Дъг тутакси литна натам с хеликоптера, с идеята да установи дружески отношения с фаю. Върна се жив и здрав, но потресен до дъното на душата си. И историята, която ни разказа, бе наистина забележителна.

Оказа се, че фаю обикновено живеели на отделни семейства, пръснати из блатата, и се събирали само един-два пъти годишно, за да уговорят размяната на невести. Посещението на Дъг съвпаднало с едно такова събиране, в което се включили няколко десетки фаю. За нас „няколко десетки гости“ би означавало нормално скромно тържество, но за фаю това си било едно свръхнеобичайно събитие, заредено с огромно напрежение — че нали убийците се изправяли лице в лице пред роднините на своите жертви! Тогава например един от мъжете фаю се засякъл с убиеца на своя баща. Естествено синът веднага грабнал брадва и се втурнал към ненавистния субект, но още в следващия миг бил повален и затиснат на земята от куп свои близки. После пък убиецът се понесъл с брадва към просналия се в калта син, но бил усмирен по същия начин от своите близки. И двамата виели от ярост и се мъчели да се отскубнат, но ги пуснали чак когато изцедили и сетните си сили. Другите мъже също не се държали особено хрисимо — периодически си разменяли люти обиди, треперещи от гняв и омерзение, и току блъскали по земята с брадвите си. Тази недотам „дружеска“ атмосфера се запазила през всичките няколко дни, докато траело паметното събитие, а Дъг през цялото време се молел визитата му да не приключи с някой акт на кърваво насилие.

Общността на фаю се състояла от около 400 ловци-събирачи, разделени на четири клана и бродещи на площ от неколкостотин квадратни мили. По думите им навремето били над две хиляди, но броят им значително намалял по простата причина, че непрекъснато се избивали помежду си. Тоест фаю били лишени от онези политически и социални механизми, които ние приемаме като нещо, разбиращо се от само себе си, за да намират мирно разрешение на наболелите проблеми. След време (може би под въздействие от визитата на Дъг) група фаю поканили една по-храбра семейна двойка мисионери да заживее сред тях. Тези съпрузи са с фаю вече от десет-дванайсет години. Казват, че постепенно успели да ги отучат от насилието. Ето че фаю правят първите си плахи стъпки в модерния свят, в който ги очаква едно крайно неясно бъдеще…

По същия начин и много други недокоснати от цивилизацията общности на новогвинейци и амазонийски индианци дължат своето „интегриране“ в модерното общество на мисионерите. След тях пристигат учителите и лекарите, а после идва ред… на бюрократите и войниците. Държавната власт и религията неизменно са вървели ръка за ръка през цялата ни писана история, независимо дали са се разпространявали по мирен път (както се е получило при фаю) или са били налагани със сила. Във втория случай най-често държавата организира завоевателните войни, а религията пък е тази, която ги оправдава. От време на време се е случвало някоя номадска или племенна общност да надделее над организираната държава и религия, но през последните 13 000 години се запазва една устойчива тенденция и най-често губещи са именно номадските и племенните общности.

В края на последната Ледникова епоха населението на света е живеело в по-голямата си част на малки изолирани групи, подобно на днешните фаю, и по-комплексните социални структури са били абсолютно непознати. Но дори и да се върнем в по-нови времена, например в XVI в., едва 20% от земната суша е била разделена с държавни граници и е била управлявана от съответните бюрокрации и закони. Днес по този начин е разделена и „парцелирана“ цялата планета (с изключение на Антарктида). И далеч не е случайно това, че потомците на обществата, сдобили се най-рано с централна власт и религия, днес доминират в модерния свят. Тоест съчетанието от държавна власт и религия е функционирало — наред с вирусите, писмеността и технологиите — като една от четирите най-важни групи от проксимални фактори, които в крайна сметка са довели и до очертаването на най-общия исторически модел. Но как са възникнали държавата и религията?

 

 

Групичката скитащи фаю и модерната държава представляват двата противоположни края на спектъра, наричан човешко общество. Модерното американско общество и това на фаю се различават по присъствието (или отсъствието) на професионална полиция, градове, пари, разделение на богати и бедни, като и ред други политически, икономически и социални институции. Дали обаче те са се появили в пакет или някои са изпреварили останалите? Можем да отгатнем отговора по следните три начина: като сравняваме съвременните общества, достигнали различни етапи в развитието си, като проучваме писмените свидетелства и археологическите данни за тези от миналото и като наблюдаваме промените, които обществените институции търпят с хода на времето.

В стремежа си да обхванат цялото разнообразие от човешки общества културолозите и антрополозите често ги разделят на поне половин дузина категории. Всеки опит за вмъкване в строго определени рамки на някой еволюционен или организационен континуум — независимо дали музикалните стилове, жизнените стадии или самото човешко общество — е предварително обречен на неуспех. Причините са две. Първо, всеки стадий произтича от предходните, което означава, че демаркационните линии неминуемо ще са условни. (Например къде попада 19-годишният — в категорията на подрастващите или на младите?) Второ, самите стадии не са някакви неизменни величини, затова и примерите, които биха обосновали класифицирането им, няма как да не са разнородни. (Брамс и Лист биха се обърнали в гроба си, ако разберяха, че сега ги слагат в една категория — като композитори от периода на романтизма.) Въпреки това тези условни величини са ни от полза, когато обсъждаме разнообразието от музикални стилове или човешки общества — особено ако внимаваме и за уловките, които се крият в тях. Водени от същите съображения, ние ще прибегнем до възможно най-простата класификация, боравеща само с четири категории — група, племе, етнархия (chiefdom)^[1] и държава (вж. Таблица 14.1) — за да обхванем и цялата динамика на общественото развитие.

Таблица 14.1
Типове общества

	Номадска група	Племе	Етнархия	Държава
Членство
Брой на хората	десетки	стотици	хиляди	над 50 000
Битов модел	номадски	уседнал; едно селище	уседнал; едно или повече селища	уседнал; много селища
Основа на взаимоотношенията	роднинство	кланове	класа и местожителство	класа и местожителство
Народност и езици	1	1	1	1 или повече
Управление (Начин на взимане на решения)	„егалитарен“	„егалитарен“ (с елементи на старшинство)	централизираност, наследственост	централизирана
Бюрокрация	никаква	никаква	никаква (или само на 1–2 нива)	на много нива
Монопол върху властта и информацията	няма	няма	има	има
Решаване на конфликтите	неформално	неформално	централно	закони, съдии
Селищна йерархия	няма	няма	не > главно селище	столица
Религия
Оправдава ли религията клептокрацията?	не	не	да	да > не
Икономика
Производство на храни	няма	не > да	да > интензивно	интензивно
Разделение на труда	няма	няма	не > да	има
Размяна на стоки и услуги	реципрочна	реципрочна	редистрибутивна („налози“)	редистрибутивна („данъци“)
Контрол върху земята	групов	кланов	от вожда (етнарха)	различни
Общество
Стратифицирано	не	не	да (по родство)	да, но не по родство
Роби	няма	няма	има, но са малко	има, и то много
Луксозни стоки за елита	няма	няма	има	има
Обществени сгради	няма	няма	не > да	има
Собствена писменост	няма	няма	няма	най-често има такава

Бел.: Знакът > показва, че въпросното свойство варира в рамките на този социален тип в зависимост от сложността на организацията ту.

 

Номадската група е най-миниатюрният „социум“, най-често включващ от 5 до 80 човека, повечето от които близки роднини по кръвна или брачна линия. В този смисъл тя е по-скоро едно по-голямо семейство или няколко такива семейства, поддържащи постоянна връзка помежду си. Днес такива автономни общности са останали май само в най-затънтените части на Нова Гвинея и Амазония, но модерната епоха познава и много други от същия тип, които едва отскоро са били поставени под държавен контрол или пък са били асимилирани, а някои и изтребени. В тази категория попадат повечето африкански пигмеи, южноафриканските ловци-събирачи сан (т.нар. „бушмени“), австралийските аборигени, ескимосите (инуит) и индианците от по-бедните на ресурси ареали като Огнена земя в Южна и арктическата тундра в Северна Америка. Всички те са били (а някои все още са) по-скоро скитащи ловци-събирачи, отколкото уседнали производители на храни. Преди 40 000 години най-вероятно всички хора на Земята са живеели в подобни групи, като повечето са го правели и допреди единайсет хилядолетия.

В номадските групи липсват онези многобройни институции, които ние приемаме като нещо, разбиращо се от само себе си. Преди всичко те нямат постоянно местожителство. Земята (или „територията“) на групата се използва съвместно от цялата общност, вместо да е разпределена между отделни подгрупи или индивиди. Липсва и друга икономическа специализация, освен по пол и възраст: храната се събира от всички достигнали зрялост членове на групата. Естествено, няма и официално регламентирани методи (от рода на закони, полиция или някакви договорености) за разрешаване на конфликтите в самата група или с други такива общности. Самата й организация най-често се определя като „егалитарна“: няма социална стратификация (висши и низши съсловия), няма официален, а още по-малко пък наследствен лидер, няма и монопол върху информацията и взимането на решения. Но определението „егалитарна“ не бива да се разбира в смисъл, че всички членове се ползват с еднакъв социален престиж или имат еднакъв принос във взимането на решения. То по-скоро означава, че „лидерът“ (който и да е той) е неофициален и става такъв благодарение на личните си качества: обаяние, физическа сила, интелигентност и бойни умения.

Моят опит с такива групи е от блатистите низини на Нова Гвинея, където живеят и фаю — регионът, известен като Лейк плейнс („Езерните равнини“). Там все още се срещат такива многолюдни фамилии, състоящи се от няколко възрастни плюс децата и престарелите им роднини, които си правят примитивни убежища по бреговете на реките и потоците и бродят наоколо с канута или пешком. Тук възниква един въпрос: защо обитателите на Езерните равнини продължават да се препитават по този начин, когато повечето новогвинейци и почти всички хора в света вече живеят в уседнали и големи общности? Обяснението е просто — регионът е лишен от онази наситена концентрация на природни ресурси, която би позволила на повече хора да живеят заедно, а и до съвсем скоро (например до идването на мисионерите, които обикновено носят със себе си и някои културни сортове) тук не е имало растения, които биха позволили появата на интензивно земеделие. Основният източник на храна е палмата саго — сърцевината на зрелите дървета предлага скорбяла. Фаю нямат друга алтернатива освен номадството, тъй като им се налага да се местят, щом изсекат всички подходящи дървета в даден периметър. Малкият им брой се обяснява най-вече с болестите (особено маларията), липсата на естествени суровини (в тези тресавища няма дори камъни за сечива и те си ги набавят чрез размяна с други общности) и крайно оскъдните хранителни ресурси. Същото важи и за останалите региони в света, обитавани и досега от такива групи.

Нашите най-близки родственици в животинския свят — горилите, шимпанзетата и боноботата в Африка — също живеят на подобни групи (които предпочитаме да наричаме „стада“). Със сигурност и всички човешки същества са живели по този начин до момента, в който подобрените технологии за добиване на храна са позволили на някои номадски групи да се заселят за постоянно в някои по-богати на ресурси ареали. Тоест номадската група е онзи тип политическа, икономическа и социална организация, която сме наследили от продължилата милиони години история на нашата еволюция. А цялото ни по-нататъшно развитие се вмества в рамките на последните няколко десетки хилядолетия.

 

 

Следващият стадий е племето, отличаващо се от групата (или „ордата“) най-вече с това, че има повече членове (не десетки, а стотици) и обикновено живее в постоянни селища. Но не малко племена и дори етнархии са били скотовъдци и са мигрирали според сезоните.

Пример за племенна организация са новогвинейците от планинските региони, чиято основна политическа единица до идването на колониалната власт е било селцето (или група близко разположени селца). Тоест политическата дефиниция на „племе“ обхваща нещо много по-малко от това, което езиковедите и антрополозите разбират обикновено под това понятие, а именно група хора с общ език и култура. Например през 1964 г. започнах полеви изследвания сред една планинска общност, наричана форѐ. Според езиковедските и антропологическите стандарти, по това време общият брой на форѐ бе около 12 000 души, говорещи на два сходни диалекта (разбираеми за всички тях) и обитаващи 65 селца, всяко от които с по неколкостотин жители. Затова пък нямаше и помен от политическо единство в рамките на самата езикова група. Всяко селце следваше своя калейдоскопично сменящ се цикъл от войни и краткотрайни примирия с всички по-близки селца, без значение дали тези съседи са форѐ или говорят на други езици.

Големи части от Нова Гвинея, Меланезия и Амазония все още са населени от племена, които доскоро са били независими, но сега са подчинени в една или друга степен на национални държави. За сходна организация свидетелстват и археологическите данни от редица селища, които в миналото очевидно са играли съществена роля, но им липсват характерните белези на етнархическото управление, които ще приведа по-долу. Тези данни показват, че племенната организация е започнала да се появява преди около 13 000 години, първо в Плодородния полумесец, а след това и в някои други ареали. Предварителните условия за възникване на постоянни селища са ясни: или производство на храни, или пък по-продуктивна околна среда, където в сравнително малък периметър са съсредоточени много ресурси, можещи да станат обект на лов и събирачество. Ето защо този тип селища — а по подразбиране и племената — са започнали да процъфтяват първо в Плодородния полумесец, където комбинацията от климатични промени и усъвършенствани технологии са позволявали високи добиви от дивите житни растения.

Племето се различава от „ордата“ не само с това, че живее уседнало и е по-многочислено, но и защото се дели на няколко официално признати родствени групи, наричани кланове, които си разменят брачни партньори. Земята принадлежи на някой от тези кланове, а не на цялото племе. Но тъй като броят на членовете му е достатъчно малък, всички се знаят поименно и имат преки взаимоотношения.

Явно бройката „неколкостотин“ е горната граница на онази група, в която всеки познава всички останали. Например в нашето общество (организирано в държава) е нормално училищните директори да познават поименно всички свои ученици — стига, разбира се, децата да са неколкостотин, а не няколко хиляди. При обществата с повече членове се наблюдава тенденция властта да преминава от племето в ръцете на вожда. Една от причините е, че по начало трудният проблем с решаването на конфликти между непознати хора се обостря именно в по-големите групи. При племената допълнителни проблеми създава и това, че почти всички членове са свързани помежду си, по кръвна или брачна линия. Тези връзки, обхващащи цялото племе, правят излишни полицията, законите и останалите институционализирани начини за решаването на конфликти, характерни за по-големите общества, тъй като между всеки двама жители на селцето, между които би възникнал конфликт, са налице и множество родствени отношения, принуждаващи ги да се въздържат от насилие. Да вземем традиционното новогвинейско общество: когато се срещнат двама новогвинейци, които не се познават и се намират далече от родните си села, първата им работа е да се впуснат в обстойна дискусия за своите роднини, за да открият евентуална връзка помежду си и съответното основание да не се избият взаимно.

Но освен различията, между номадските групи и племената има и много прилики. В племето още съществува неформална и „егалитарна“ система на управление. Всеки член има достъп до наличната информация и взимането на решения. В новогвинейските планини съм ставал свидетел на дебати, на които присъстват всички възрастни от две съседни селца и всеки от тях може да се изкаже, без някой да „председателства“ събранието. В много планински села има и някой „старейшина“ (или „големец“), минаващ за най-влиятелния представител на общността. Но този статус не е официален сан и носи само ограничена власт. „Големецът“ (който едва ли може да бъде упрекнат в „големеене“) няма право на самостоятелни решения, няма достъп до някакви дипломатически тайни и може само да влияе на колективните решения. „Големецът“ се сдобива с този статус благодарение само на личните си качества и тази му позиция не е наследствена.

Другото общо между племето и номадската група е „егалитарността“ — и в двата случая няма наследствени привилегии и съсловно деление. Социалният статус не само че не е наследствен, но и никой в общността не може да забогатее прекомерно, защото всеки е поел някакви задължения към повечето си събратя. Затова и външният наблюдател едва ли ще познае от пръв поглед кой всъщност е местният „големец“: колибата му с нищо не изпъква на общия фон, а и той самият носи същите дрехи и накити (или просто е гол) като всички останали.

Подобно на номадската група и племето няма бюрокрация, полиция или данъчна система. Неговата икономика се базира най-вече на реципрочния обмен между индивиди или цели фамилии, а не на преразпределението на средствата, предавани под една или друга форма на някакъв централен авторитет. Икономическата диференциация също е слаба: отсъстват специалистите само в един отрасъл и всеки член, достигнал зрялост, включително и „големецът“, се включва на равни начала в грижите за реколтата, събирането на диви растения и лова. Преди време се разхождах в една градина на Соломоновите острови и зърнах в другия й край мъж с мотика, който ми махна с ръка. С известна изненада разпознах в него моя приятел Фалетау. Той беше най-прочутият и уважаван резбар на тези острови — истински творец, отличаващ се с изумителна оригиналност. На пръв поглед не му прилягаше точно той да прекопава картофите, но Фалетау го правеше и явно не виждаше в това нищо странно. В тази връзка ще добавя, че тъй като не придава по-специален или престижен статус на подобни хора, племето няма и роби, защото липсват и каквито и да било непрестижни дейности, които би възлагало на робите.

По същия начин, както композиторите от класическия период варират от К. Ф. Е. Бах^[2] до Шуберт, за да покрият целия спектър от барок до романтизъм, така и племената демонстрират най-различни нюанси между двете крайности — номадска група и етнархия. Ако трябва да бъдем по-конкретни, ролята на „големеца“ в племенното селище се свежда най-често до това да поделя месото на свинята, заклана за поредния празник, и в това отношение той е един доста далечен предвестник на вожда, занимаващ се с преразпределението на храните и стоките, събирани под формата на налози в същинската етнархия. На същото основание и наличието (или липсата) на обществена архитектура се смята за една от основните отлики между племето и етнархията, но в по-големите планински селища на Нова Гвинея има и култови постройки (в района на река Сепик ги наричат хаус тамбуран), които са далечен предвестник на храмовете в етнархиите.

 

 

Независимо че в по-изолираните и маргинални от икономическа гледна точка региони и днес се срещат номадски групи или племена, не попадащи под държавен контрол, напълно независимите етнархии са изчезнали в Евразия още в началото на XII в. — по простата причина, че са заемали плодородни земи, към които са имали апетити и вече появилите се държави. Но в периода около 1492 г. те са били най-разпространената форма на социална организация в Източните щати, както и в плодородните региони на Южна и Централна Америка и субсахарска Африка, които още не са били обединени в държави. Същото важи и за цяла Полинезия. Археологическите данни (които ще обсъдим по-долу) подсказват, че етнархиите са възникнали в Плодородния полумесец около 5500 г. пр.Хр., а в Мезоамерика и Андите около 1000 г. пр.Хр. Нека сега разгледаме характерните белези на етнархията, които я отличават съществено не само от съвременните държави в Европа и Америка, но и от номадските групи и племенните общества.

Що се отнася до населението, етнархиите са били значително по-големи от племената, като числеността им е варирала от няколко хиляди до няколко десетки хиляди. Сам по себе си този брой означава постоянна възможност за вътрешни конфликти, тъй като отделният член на общността вече не е така тясно свързан с огромното мнозинство от останалите и дори не ги познава лично. Затова когато е започвал възходът на етнархиите преди 7 500 години, хората е трябвало да се научат — за първи път в световната история! — как да приемат непознатите, без да се опитват да ги убият още при първата среща.

Част от решението на проблема е било в това: една определена личност — вождът (или бъдещият етнарх) — да има монопол върху правото за използване на сила. За разлика от племенния „големец“, вождът вече е заемал официална длъжност, предаваща се по наследство. Вместо децентрализираната анархия на селското събрание вече е имало устойчив централен авторитет в лицето на вожда, който сам е взимал всички по-важни решения и е налагал монопол върху най-интригуващата информация (примерно какво се е наговорил със съседния вожд или каква реколта са обещали божествата). За разлика от „големеца“, вождът си е личал отдалеч — например тези на остров Ренел в югозападния Пасифик са носели на гърбовете си огромни ветрила. Но за разлика от държавните бюрократи, техните предвестници в етнархиите са изпълнявали по-общи функции. Тези на Хаваите (наричани конохики) са събирали налозите, надзиравали са иригационните дейности и са организирали по-обикновените хора, когато е трябвало да направят нещо безвъзмездно за властта, т.е. вожда. В държавните общества тези проблеми се решават с назначаването на специални чиновници — данъчни, отговорници по ВиК, наборни комисии и т.н.

По-голямото население на етнархията, съсредоточено в сравнително малка територия, се е нуждаело и от повече съестни продукти, обикновено набавяни чрез производство на храни, но в някои особено продуктивни региони — и с лов и събирачество. Например американските индианци от северозападното крайбрежие (квакиютъл, нутка и тлингит) са живели, управлявани от вождове, в постоянни селища, но не са се занимавали със земеделие или скотовъдство, защото реките и океанът са гъмжали от сьомга и халибут^[3]. Хранителните излишъци, предоставяни от някои хора (сведени до ранга на „простосмъртни“), са отивали за изхранване на вождовете, техните семейства, бюрократите и местните специалисти — тези, които са изработвали канута, тесли и харпуни, или са се изявявали като птицеловци и татуировачи.

Луксозните вещи (например изящни занаятчийски изделия или още по-редки стоки, придобити чрез размяна с по-далечни общности) са били прерогатив на вождовете. Хавайските например, са притежавали наметала от пера (понякога хиляди), за чието изработване са се трудели цели поколения майстори (естествено, от простолюдието). Тази концентрация на луксозни вещи улеснява археолозите в идентифицирането на етнархиите — по простата причина, че гробовете на вождовете съдържат много повече и по-пищни артефакти от тези на простолюдието, което пък няма нищо общо с егалитарния дух, витаещ в некрополите на по-древните човешки общества. Някои ранни етнархии се различават от племенните селища и с останките от по-сложна обществена архитектура (от типа на храмове), а също и с регионалната йерархия на самите населени места, в която едно определено селище (резиденцията на върховния вожд) е доста по-голямо от другите и разполага с повече административни постройки и артефакти.

Подобно на племената, етнархиите са били изградени на основата на множество генеалогични връзки — цели родове и фамилии, живеещи на едно и също място. Но ако в племенните селища този тип отношения са приемали формата на равнопоставени кланове, то в етнархиите и близките на вожда са разполагали по рождение (оттам и „благородство“) с привилегирован статус. В резултат на това обществото се е деляло на две основни групи, като в едната са попадали наследствените вождове, заедно с домочадията си, а в другата — представителите на простолюдието. Но и сред самите високопоставени нерядко е съществувала йерархия, например хавайските вождове са били разделени на осем категории и браковете в тези среди са се сключвали само между равни. Този тип лидери вече са имали нужда и от прислуга, наред с тясно специализираните занаятчии, затова етнархиите се отличават от племенните общности и с това, че са развивали дейности, чието изпълнение е подобавало само на роби (най-често пленници, заловени при набези).

Най-характерната икономическа черта на етнархията е скъсването (някои биха го определили като еволюционен скок) с реципрочния обмен, типичен за номадските групи и племената, при който А дава нещо на Б с презумпцията, че в неопределеното бъдеще Б ще даде нещо със същата стойност на А. Тъй като живеем в модерна държава, ние си позволяваме подобно поведение само на рождени дни и празници. С повечето си стоки се сдобиваме чрез покупко-продажби, както повелява и законът за търсенето и предлагането. Макар и да са продължили да практикуват реципрочния обмен (в който отсъстват маркетингът и парите), етнархиите са развили и една нова система, наричана редистрибутивна, или преразпределителна икономика. Ще се постарая да я представя по възможно най-простия начин. На най-ранния етап племенният вожд е получавал след жътвата определено количество зърно от всеки земеделец в племето, след което е започвал да дава угощения на всички свои съплеменници, на които е сервирал хляба и останалите съестни продукти, получени от събраното зърно, и по този начин се е лишавал от всичките си придобивки, за да ги възстанови на следващата жътва. С течение на времето нещата са започнали да се променят — все по-голям дял от продуктите, събирани и предавани от по-обикновените хора, вече не се е преразпределял сред тях, а е бил запазван само за вожда, неговите роднини и занаятчиите, с което редистрибутното се е превърнало в трибут (= налог) — предвестник на данъците, нещо обичайно за етнархията. На следващия етап „предводителите“ са изисквали от „предвожданите“ не само продукти, но и безвъзмезден труд — за строежи на обществени сгради и други проекти, от които е можело да се ползва цялото общество (например напоителните канали), но нерядко са облагодетелствали единствено вождовете (да, разкошните гробници).

Досега говорехме за етнархиите изобщо, сякаш всички са били еднакви. Истината е, че между тях е имало и значителни разлики. При по-големите е било обичайно предводителят да разполага и с повече власт, йерархията на роднините му е била по-сложна, а границата между тях и простолюдието — много по-отчетлива. Самите вождове са запазвали за себе си още по-голям дял от налозите, бюрокрацията е била по-многопластова, а обществените сгради — по-величествени. Затова пък някои общества, например на по-малките полинезийски острови, не са се отличавали особено от племенните, с изключение на наследствения статус на вожда. Колибата му е изглеждала като всяка друга, нямало е бюрокрации и дейности, в които да впрягат хората от по-долна ръка, вождът е преразпределял повечето продукти сред тези, които са му ги давали, а земята е била под контрола на цялата общност. На по-големите острови обаче, като Хаваите, Таити и Тонга, вождовете са си личали от пръв поглед със своите накити, в строежите на обществени сгради е била ангажирана внушителна работна сила и по-голямата част от налозите е оставал за вождовете, под чийто контрол е била и цялата налична земя. По-нататъшната градация в обществата с наследствени йерархии се изразява в това, че основната политическа единица — автономното село — се развива в регионален комплекс от села, най-голямото от които (резиденция на върховния вожд) контролира по-малките (резиденции на по-незначителните вождове).

 

 

Очевидно с появата на етнархията човечеството за първи път се е изправило и пред онази дилема, съпътстваща всички централизирани и неегалитарни общества. В най-добрия случай една етнархия би гарантирала реализацията на по-трудоемките и скъпи начинания, непосилни за отделната личност. В най-лошия тя функционира като клептокрация [от κλεπτω („крада“, „ограбвам“) + –крация], при което наличното богатство, или обществените активи, се взимат от по-нископоставените и се раздават на вишестоящите. В този смисъл аристократическите и чисто себичните интереси са неразривно свързани, независимо че в някои системи се акцентира повече върху едните, отколкото върху другите. Само една крачка дели типичния клептократ от мъдрия държавник и безскрупулния капиталист от обществения благодетел. Всичко се свежда до това — каква част от събраното от производителите се задържа от елита и доколко по-обикновените хора харесват начина, по който взетите от тях средства се преразпределят за общественото благо. За нас например президентът на Заир Мобуту е клептократ, защото задържа прекомерно голям дял от данъците (суми, равняващи се на милиарди долари) и преразпределя една нищожна част от тях (в страната му няма дори функционираща телефонна система). Но пък смятаме Джордж Вашингтон за държавник, защото е харчел парите на данъкоплатците за програми, намиращи широка обществена подкрепа, и не се е обогатявал лично, докато е заемал поста си, въпреки че се е родил в заможно семейство, а и богатството в тогавашните Щати е било разпределено много по-неравномерно, отколкото в което и да било новогвинейско село.

Затова когато говорим за йерархично общество (било то етнархия или държава), трябва да си зададем и този въпрос: защо обикновените хора приемат това положение и позволяват на плодовете от техния труд да отиват в ръцете на клептократи? Този въпрос, повдиган от най-различни политически мислители, от Платон до Маркс, се поставя и от днешните гласоподаватели, щом дойде време за избори. Клептокрациите без особена обществена подкрепа рискуват винаги да бъдат свалени от власт, било от потисканото „простолюдие“, било от други, бъдещи клептократи, които искат да изместят предишните и търсят съответната подкрепа, обещавайки повече обществени услуги… на базата на откраднатото. Например хавайската история е белязана от периодични въстания — на пръв поглед срещу вождовете-потисници, но обикновено предвождани от по-младите им братя, които чисто и просто са обещавали по-малко гнет на угнетените. Тази особеност на хавайската „революция“ може да звучи гротескно, но нека си припомним мизерията, ширеща се и в днешния свят, която нерядко води до аналогични сблъсъци.

Всъщност какво би могъл да направи така нареченият елит, за да спечели обществената подкрепа, без да се отказва от своето охолство, немислимо за останалите членове на обществото? Решенията, до които прибягват клептократите от всички епохи, са общо четири на брой (в различни комбинации):

1. Да се разоръжи населението и да се въоръжи елита. Днес, във времената на свръхмодерните технологии, произвеждани в специални военни заводи, над които елитът винаги може да установи монопол, това е несравнимо по-лесно, отколкото в епохата на копията и боздуганите, които всеки е можел да изработи и в дома си.

2. Да накарат масите да се почувстват по-щастливи, като преразпределят една немалка част от налозите и данъците по някакви по-благовидни или популистки начини. Този похват е бил известен не само на хавайските вождове, до него прибягват и днешните американски политици.

3. Да се възползват от монопола си върху силата, но вече за „общественото благо“, т.е. да поддържат илюзията за щастие у останалите хора — за целта е достатъчно да поддържат обществения ред и да свеждат до минимум по-тежките престъпления. Това е едно огромно, макар и недооценявано предимство на всяко централизирано общество. В миналото някои антрополози виждаха в номадската група и племето идеала си за справедливо общество по една съвсем проста причина — когато отиваха да провеждат своите тригодишни полеви изследвания в някоя общност, съставена примерно от 25 човека, те никога не ставаха свидетели на убийства. Което пък е напълно обяснимо — не е трудно да пресметнем, че в рамките на три години всяка група, съставена от десетина възрастни и десетина деца, неминуемо ще се сблъска със случаи на ненасилствена смърт, но така или иначе ще оцелее, което със сигурност няма да стане, ако всеки от възрастните в групата започне да убива по някой друг от членовете й на всеки три години. Ако разполага с по-подробна информация и е прекарал достатъчно дълго време сред такива общности, всеки антрополог би се убедил, че основната причина за смъртността сред тях са именно убийствата. Веднъж попаднах в една такава общност в Нова Гвинея — ияю — точно когато една антроположка провеждаше анкета сред местните жени и записваше техните житейски перипетии. На въпроса как се казват брачните им партньори жените една след друга започваха да изброяват имената на поне няколко свои съпрузи, застигнати от насилствена смърт. Най-често отговорът звучеше така:

— Първият ми мъж беше убит от едни елопи, тръгнали на набег. Втория го уби един друг, дето ми беше хвърлил око и после се ожени за мен (той ми е третият). Него пък го уби братът на втория, щото искаше да отмъсти за убийството му.

Подобни биографии съвсем не са нещо необичайно сред хората, които през Просвещението са били величани като „благородни диваци“ и може би най-добре обясняват факта, че те все по-охотно приемат прелестите на централизираната власт.

4. Последният начин за спечелване на обществена подкрепа е този — клептократите да изградят една подобаваща идеология (или религия), която би могла да оправдае самата клептокрация. Номадските групи и племената така или иначе вече са вярвали в свръхестественото, на което впрочем се основават и повечето утвърдени модерни религии. Но този комплекс от вярвания не е служел за оправдание на централната власт или на съсредоточаването на обществените блага в ръцете на елита, дори не е и спомагал за поддържането на мира между индивидите, които не са били в родствени отношения. Когато се сдобива с такива функции и се институционализира, вярата в свръхестественото се трансформира в нещото, което наричаме религия. В това отношение хавайските предводители не са се различавали особено от другите, тъй като също са претендирали за божествен статус, божествен произход или най-малкото, че поддържат пряка линия с божествата. Вождът е живял със самочувствието, че облагодетелства народа си, тъй като изпълнява ролята на посредник между него и божествата и именно той рецитира ритуалните формули за дъжд, добра реколта и сполука в риболова.

За етнархията е характерна именно тази идеология (предвестник на институционализираната религия), която укрепва авторитета на вожда. Той може да съвместява еднолично функциите на политически лидер и жрец, но може и да поддържа определена група клептократи (и по-точно жреци), чиято функция е да намират идеологически оправдания за действията му. По същата причина етнарсите са заделяли една немалка част от събраните налози за строежи на храмове и други обществени сгради, тъй като те са служели не само като религиозни средища, но и като нагледен знак за могъществото на самия вожд.

Освен че оправдава действията на клептократите, институционализираната религия облагодетелства и самите централизирани общества в две много важни отношения. Първо, споделяната от всички идеология (или религия) спомага за решаването на проблема с мирното съжителство на хора, които не са свързани в родови отношения — тя просто им предлага една нова връзка, в която обичайното родство вече не играе роля. Второ, предлага им един нов мотив, доста по-различен от генетично заложения егоизъм, затова хората вече са по-склонни да жертват живота си за другите. По този начин — с цената на някои членове, загиващи в битките — цялото общество функционира много по-ефикасно в завоевателните войни или при евентуална външна заплаха.

 

 

Най-добре познатите ни политически, икономически и социални институции са тези на държавите, които днес обхващат цялата земна площ в света, с изключение на Антарктида. Една от общите черти между всички модерни и много древни държави е наличието на грамотен елит, но пък повечето от първите имат и грамотни маси. Изчезналите държави са оставили ясно разпознаваеми археологически следи: руини от храмове (със стандартен дизайн), поне четири поселищни пласта и специфични керамични стилове, срещащи се на площ от десетки хиляди квадратни мили. Тези данни ни позволяват да пресметнем, че държавите са възникнали в следната последователност: в Месопотамия — около 3700 г. пр.Хр., в Мезоамерика — към края на IV в. пр.Хр., в Андите, Китай и Югоизточна Азия — преди около две хилядолетия, а в Западна Африка — преди около десет века. В модерните времена става нещо обичайно държавите да се образуват от етнархии. Благодарение на всичко това разполагаме и с повече данни за държавите (от близкото и по-далечно минало), както и за начина, по който са възникнали, отколкото за етнархиите, племената и номадските групи.

Протодържавата споделя много от чертите на по-голямата (многоселищна) етнархия. Тя продължава възходящото развитие, минало през етапите номадска група, племе и етнархия. Ако населението на етнархията е варирало от няколко хиляди до няколко десетки хиляди, то това на повечето модерни държави е над един милион, а в случая с Китай — и над един милиард души. Резиденцията на върховния вожд спокойно може да се окаже столица на бъдеща държава. Останалите по-големи производителни центрове с времето се превръщат в истински градове, каквито липсват в етнархиите. Най-общо казано, тези градове се отличават от селата с монументалните си обществени сгради и владетелските палати, но и с натрупването на капитали (от налози или данъци) и концентрацията на хора, които не са само производители на храни.

Ранната държава е имала наследствен лидер, чиято титла е била равностойна на „цар“ — нещо като „вожд на вождовете“, упражняващ още по-голям монопол върху информацията, взимането на решения и властта. Но дори и в днешните демокрации най-важната информация е достъпна само на малцина избрани, чиято позиция им позволява да контролират потока от данни към останалите управляващи и по този начин те контролират и всички управленски решения. Например, в началото на Кубинската криза от 1962 г. президентът Кенеди бе ограничил достъпа до информация и взимането на решения (от които зависеше дали ще избухне ядрена война, която би отнела живота на половин милиард души) само сред десетчленния изпълнителен комитет към Съвета по национална сигурност, като въпросните „малцина“ бяха избрани лично от него. Впоследствие броят на хората, можещи да вземат окончателно решение, бе сведен до четирима — президентът плюс трима министри от неговия кабинет.

Централно налаганият контрол е много по-обхватен, а икономическото преразпределение — много по-екстензивно в държавата, отколкото в която и да е етнархия. Икономическата специализация е много по-екстремна — до такава степен, че вече дори земеделците не могат да задоволяват сами насъщните си нужди. Затова и ефектът върху обществото може да бъде катастрофален, когато държавната власт рухне, както например се случва с британските острови в периода между 407 и 411 г., когато оттам се изтеглят римските войски, заедно със съответните администратори и парична система. Дори най-ранните месопотамски държави са упражнявали централен контрол върху своите икономики. Храната им е била осигурявана от четири специализирани групи (земеделци, скотовъдци, рибари и градинари), като държавата е взимала продукцията на всяка от тях, а в замяна ги е снабдявала с онези стоки, сечива и храни, които те самите не са произвеждали. Държавата е набавяла семена и впрегатни животни на тези, които са се грижели за житата, взимала е въ̀лна от скотовъдците и я е разменяла срещу метали и други по-важни суровини, като същевременно е изплащала надниците (под формата на дажби) на изкопчиите, поддържащи иригационната система, от която са зависели земеделците.

Ако не всички, то повечето ранни държави са използвали робски труд в много по-голяма степен от етнархиите. Получило се е така не защото етнархиите са били по-великодушни към победения враг, а защото по-високата степен на икономическа специализация в държавите (свързана с разширеното производство и по-големия брой обществени дейности) е предполагала и по-мащабно приложение на робския труд. Освен това държавите са предприемали далеч по-мащабни военни действия, което е предполагало и повече военнопленници.

Администрацията, която в етнархията е само на едно-две нива, в държавата се мултиплицира неимоверно — нещо, в което всеки може да се увери, ако се запознае с която и да е управленска структура. Наред с нарояването на всевъзможни бюрократи по вертикала, вече се наблюдава и хоризонтална специализация. Вместо с конохики, администриращи абсолютно всяка дейност в хавайската община, държавната власт разполага с няколко звена, всяко със своя йерархия, което съответно се занимава с водоснабдяването, данъците или военните начинания. Дори по-малките държави, познати ни от миналото, са разполагали с по-сложни бюрократични структури и от най-големите етнархии. Например Маради в Западна Африка е имала централна администрация, включваща близо 130 „сановници“.

Разрешаването на вътрешните конфликти все повече се е формализирало с въвеждането на закони, правораздавателни органи и полиция. Законите най-често са били фиксирани в писмен вид, тъй като повечето държави (с едно фрапантно изключение — инките) са имали грамотни елити, а и самата писменост е започвала да се развива по същото време, когато са се образували и най-ранните държави в Месопотамия и Мезоамерика. Затова пък нито една ранна етнархия не е разполагала с писменост до момента, в който е започнала да се превръща в държава.

Освен това ранните държави вече са имали държавни религии и стандартизирани храмове. Много от първите „царе“ са били смятани за божествени същества и са били обект на по-специално отношение в най-различни аспекти. Например императорите на ацтеките и инките са били носени в разкошни паланкини, като във втория случай пред тях са вървели и специални слуги, които старателно са премитали земята (нищо, че височайшата особа е щяла да премине над нея). В японския език са съхранени някои по-особени форми на личното местоимение ти^[4], използвани само в обръщения към императора. Първите царе са оглавявали и съответната държавна религия или са имали на разположение специални служители — върховните жреци. Месопотамският храм е бил не само религиозно средище, изпълнявал е сходни функции и в сферата на икономическото преразпределение, книжовността и занаятчийските технологии.

Всички тези особености на държавата бележат финалния стадий на онова развитие, започнало с номадската група и довело до появата на етнархиите. Но държавите се отличават от последните и в някои непознати дотогава отношения. Най-съществената разлика е, че те са били организирани на политическа и териториална основа, а не на родствените връзки, определящи състава на номадските групи, племената и ранните етнархии. Освен това всички номадски общности, племена, а в повечето случаи и етнархии, са се състояли от една-единствена етническа и езикова група. Държавите обаче — особено така наречените империи, образувани чрез сливането или завоюването на няколко държави — обикновено са били мултиетнически и многоезични общества. Държавните бюрократи вече не са били роднини на лидера, както в етнархиите, а професионалисти, избирани (поне отчасти) според квалификацията и личните си качества. В по-късните държави, което важи и за повечето днешни, лидерската позиция най-често не е наследствена, а в повечето случаи липсват и потомствените съсловия, наследени от етнархиите.

 

 

През последните тринайсет хилядолетия в човешкото общество преобладава тенденцията по-малките и не толкова сложни единици да се заменят с по-големи и по-сложни. Ясно е, че става дума за устойчива тенденция, която обаче варира непрекъснато в две насоки — примерно хиляда сливания на 999 разпадания. От медиите знаем, че и по-крупни единици (като бившия Съветски съюз, Югославия или Чехословакия) могат да се разпадат на по-малки, както впрочем се е случило преди две хилядолетия и с империята на Александър Македонски. А и по-сложните невинаги завладяват по-простите, понякога дори им се покоряват, подобно на Римската и Китайската империя, завладени съответно от „варварите“ и монголската етнархия. Но повтарям, тенденцията е по-скоро към по-големи и по-комплексни общества, намиращи кулминация в държавите.

Повече от ясно е, че при сблъсък държавната структура би триумфирала над по-простата, тъй като има предимството на по-богатия арсенал и най-различни други технологии, да не говорим за такива чисто аритметични величини като броя на населението. Но има и две други предимства, потенциално заложени в етнархиите и държавите. Първо, човекът, взимащ централни решения, има предимството да концентрира военни части и ресурси. Второ, официалните религии и патриотичният плам, характерен за повечето държави, карат хората с охота да жертват живота си.

Тази охота е толкова силно програмирана у нас, гражданите на модерните държави, благодарение на нашите училища, църкви и правителства, че дори забравяме радикалния отказ, който бележи тя от предишната ни история. Всяка държава си има по някой лозунг, който подтиква гражданите й да умрат, ако е нужно, за своята държава. Достатъчно е да си припомним британския „For King and Country“ или испанския „Por Dios y España“, списъкът би бил безкраен. Подобни чувства са мотивирали и ацтекските воини от XVI в.: „Нищо не може да се сравни със смъртта на бойното поле, нищо не може да се сравни с пищната смърт, която е тъй мила на Него^[5], който ни дава живот: зърна ли я в далечината, сърцето ми закопнява за нея!“

Подобни емоции са немислими в номадските групи и племената. В описанията на моите новогвинейски приятели на някогашните им племенни войни няма и помен от племенен патриотизъм, готовност за саможертва или каквото и да било друго поведение, свързано с приемането на възможността, че ще бъдеш убит. Нападенията се правят от засада, най-често с числено преимущество, за да бъде намален до минимум рискът да загинеш за своето село. Тази нагласа рязко ограничава проявите на „воинска доблест“ сред племената в сравнение с държавните общества. Естествено онова, което прави патриотичните и религиозните фанатици толкова опасни противници не е смъртта на самите фанатици, а охотата, с която приемат това, че част от тях ще умрат, за да унищожат или разгромят „неверния враг“. Военният фанатизъм — от този тип, който е бил двигател на християнските и ислямските завоевания — най-вероятно е бил непознат на Земята допреди последните шест хилядолетия, когато се появяват етнархиите и най-вече държавите.

 

 

Как обаче малките, нецентрализирани и основани на родството общества са еволюирали в онези големи и централизирани структури, в които повечето членове не са тясно свързани? Вече разгледахме етапите в тази трансформация от номадски групи в държави, затова сега ще попитаме кое е подтикнало обществата да се преобразят по този начин.

Безброй са историческите моменти, в които държавите са възниквали абсолютно самостоятелно — или както някои антрополози биха се изразили, „по непорочен начин“, т.е. при отсъствието на каквито и да било предварително съществуващи държави наоколо. Подобни „целомъдрени“ (или „първобитни“) държави са възниквали поне по веднъж, а най-вероятно многократно на всеки континент с изключение на Австралия и Северна Америка. Праисторическите държави включват тези от Месопотамия, Северен Китай, долините на Нил и Инд, Мезоамерика, Андите и Западна Африка. През последните три века многократно са възниквали „туземни“ държави от етнархии, които са имали контакти с европейските — Мадагаскар, Хаваите, Таити и много части на Африка. Етнархии са възниквали самостоятелно дори още по-често — в абсолютно същите региони, както и в северноамериканския Югоизток и северозападното тихоокеанско крайбрежие, Амазония, Полинезия и субсахарска Африка. Генезисът на тези комплексни общества ни дава богати данни, за да осмислим и тяхното развитие.

С проблема за възникването на държавата са свързани много теории, като най-простата от тях отрича изобщо факта, че има някакъв проблем за разрешаване. За Аристотел държавата е едно естествено състояние на човешкото общество, което не се нуждае от обяснение. Грешката му е разбираема, защото всички общества, с които той е бил запознат — гръцките полиси от IV в. пр.Хр. — са били държави. Днес обаче знаем, че през 1492 г. по-голямата част от света е била организирана в етнархии, племена или номадски групи. Тоест образуването на държавата изисква някакво обяснение.

Следващата теория е и най-познатата. Според френския философ Жан-Жак Русо държавите се формират чрез обществен договор — тоест някакво рационално решение, до което хората са стигнали, след като са преценили своите себични интереси и са стигнали до извода, че в държавата ще им е по-добре, отколкото в по-простото общество, и доброволно са скъсали с тези по-прости обществени структури. Уви, научните наблюдения досега не са регистрирали и един-единствен случай, в който държавата е възникнала в подобна атмосфера на безпристрастна далновидност. По-малките единици не се отказват доброволно от своя суверенитет и не се сливат току-така в по-големи единици. Правят го само ако са били завладени или под външен натиск.

Има и една трета теория, която все още е популярна сред някои историци и икономисти, а тя почива на несъмнения факт, че и в Месопотамия, Северен Китай и Мексико иригационната система е започнала да се строи по времето, когато там са започнали да се появяват и държавите. Тази теория отбелязва също, че всяка голяма и сложна напоителна система се нуждае от централизирана бюрокрация, която да я построи и поддържа. След това същата теория превръща едно грубо съвпадение във времето в причинно-следствена връзка. Приема, че месопотамците, китайците и мексиканците са прозрели предимствата, които би им донесла по-мащабната напоителна система, независимо че по това време такава система не е съществувала никъде на Земята, че да ги убеди в плюсовете си. Затова тези адски далновидни хора решили, че трябва да слеят своите неефикасни и малки етнархии в една по-голяма структура — държавата, — която единствена би могла да ги дари с прелестите на иригацията.

Само че тази „хидравлична теория“ за образуването на държавата буди същите възражения като онези за обществения договор. По-конкретно тя като че ли се интересува само от финалния стадий в еволюцията на комплексните общества. Не казва нищо за онова, което е предизвикало прехода от номадски групи към племена и етнархии през онези хилядолетия, когато на хоризонта още не се е задавала никаква по-мащабна напоителна система. Когато подложим на по-обстоен анализ историческите или археологическите данни ще видим, че те не подкрепят тезата за иригацията като движеща сила в образуването на държавите. В Месопотамия, Северен Китай, Мексико и Мадагаскар вече е имало локални иригационни системи, още преди да възникнат там държави. Построяването на мащабни напоителни системи не съпътства появата на държавите, а идва значително по-късно във всеки от тези ареали. В повечето държави, формирани в земите на маите и в Андите, напоителните системи винаги са били малки — такива, каквито биха могли да построят и поддържат местните общности. Но дори и там, където са били създадени такива мащабни системи, те са били по-скоро вторичен резултат от държавите, които би трябвало да са се образували по съвсем други причини.

Според мен е много по-коректно да се изтъква един очевиден факт, който е и много по-съществен отколкото предполагаемата връзка между напояването и образуването на някои държави — а именно, че броят на населението е най-сериозният фактор в социалната комплексност. Както стана дума, номадските групи наброяват по няколко десетки души, племената — по няколкостотин, а етнархиите — от няколко хиляди до няколко десетки хиляди, докато държавите стартират с поне 50 000. Наред с тази по-обща връзка между регионалната популация и типа общество (група, племе и т.н.) се наблюдава и една по-фина тенденция, в рамките на всяка от тези категории: например че етнархиите с голямо население се оказват и най-централизирани, стратифицирани и комплексни.

Тези корелации подсказват убедително, че броят на регионалното население и гъстотата му имат нещо общо с образуването на по-сложно структурираните общества. Но те не ни казват как точно броят на населението функционира в онази причинно-следствена връзка, която води и до тяхната поява. За да проследим тази връзка, ще трябва да си припомним как възникват самите гъсти популации. А след това можем да видим защо едно голямо, но просто общество не може да устои. На тази основа ще можем да си зададем и въпроса как едно по-просто общество става по-сложно с увеличаването на броя на населението му.

 

 

Видяхме, че по-големите и по-гъсти популации се появяват само ако е налице производство на храни или поне изключително благоприятни условия за лов и събирачество. Някои по-продуктивни ловно-събирачески общества са достигнали организационното ниво на етнархията, но никога това на държавата: всички държави изхранват гражданите си чрез производство на храни. Тези обстоятелства, наред с вече споменатата връзка между броя на населението и сложността на обществото, са предизвикали и един безконечен дебат — от рода на „кокошката или яйцето“ — за причинно-следствените връзки между производството на храни, числеността на населението и социалната комплексност. Дали интензивното производство на храни е причината, която е стимулирала ръста на населението и по някакъв начин е довела до по-сложното общество? Или пък причината са именно по-големите популации и по-сложни общества, които са довели до интензифицирането на производството на храни?

И в двата случая въпросът пропуска най-същественото. Интензивното производство на храни и социалната комплексност взаимно се стимулират по пътя на автокатализата. Тоест нарастването на населението води до по-сложна обществена структура, като причините ще обсъдим по-долу, а по-сложната обществена структура на свой ред води до интензивно производство на храни, което ще рече и до нарастване на населението. По-сложните централизирани общества разполагат с уникалната възможност да организират обществените строежи (включително напоителни системи), търговията с по-далечни земи (включително внос на метали за изработване на по-добри земеделски инструменти), както и дейността на различни групи икономически специалисти (например като изхранват скотовъдците с житото на земеделците, а добитъка на скотовъдците предоставят на орачите, за да го впрягат в ралата си). Всички тези възможности на централизираните общества са стимулирали интензивното производство на храни, а оттам и нарастването на населението през цялата човешка история.

Освен това производството на храни спомага поне по три начина за спецификата на сложните общества. Първо, то включва труд, съобразен с пулса на сезоните. Щом съберат реколтата в хамбарите, земеделците вече са на разположение на централизираната политическа власт — за да строят обществени сгради, пропагандиращи могъществото на държавата (като египетските пирамиди), други проекти, които биха изхранили повече гърла (от типа на хавайските напоителни системи) или пък да се включват в завоевателни войни, целящи създаването на по-големи политически структури.

Второ, производството на храни може да бъде организирано така, че да създава излишъци от храна, която позволява икономическата специализация и социалната стратификация. С тези излишъци могат да се изхранват не само всички „тузари“ в едно комплексно общество: вождове, бюрократи и други представители на елита, но и писарите, занаятчиите и останалите специалисти, не произвеждащи храни, както и самите земеделци, когато са ангажирани в обществени начинания.

Накрая, производството на храни стимулира или налага уседналия бит, който е задължителна предпоставка за натрупването на собственост, развитието на сложни технологии и занаяти, както и строителството на обществени сгради. Значението на постоянното местожителство в едно сложно общество обяснява защо мисионерите и правителствата, когато правят първите си контакти с някоя неизвестна досега номадска група или племе в Нова Гвинея (или Амазония), обикновено преследват две непосредствени цели. Първата, разбира се, е повече от очевидна — да „умиротворят“ номадите, т.е. да ги убедят да не убиват повече мисионери, бюрократи и разни от сорта. Втората е да убедят номадите да заживеят в постоянни селища, така че мисионерите и бюрократите по-лесно да ги намират, за да им осигуряват някои услуги като медицински грижи и училища, но и за да могат да ги прозелитизират и контролират.

 

 

Тоест производството на храни не само стимулира нарастването на населението, но и в много отношения позволява самото създаване на по-сложни обществени структури. Това не означава, че производството на храни и по-големите популации правят неизбежна и появата на сложни общества. Как тогава ще обясним този емпирично доказан факт, че груповата (или племенната) организация не върши работа в общества със стотици хиляди членове или че всички съществуващи големи общества имат сложна и централизирана организация? Можем да приведем поне четири очевидни причини.

Първата — това е проблемът с конфликтите между непознати, които нямат нищо общо помежду си. Този проблем се разраства с астрономически размери, когато се увеличава и броят на хората, от които се състои едно общество. Контактите в една номадска група от двайсет човека включват само 190 междуличностни взаимоотношения (20 по 19, делено на две), но ако те са 2000, диадите вече ще са 1 999 000. И всяка от тези диади представлява потенциален конфликт — бомбата винаги може да избухне в някой по-разгорещен спор. Всяко убийство в номадската група или племето води до съответния опит за отмъщение (също с убийство), с който започва един безкраен цикъл от убийства и контраубийства, дестабилизиращи самото общество.

В номадската група, където всеки е тясно свързан с всеки друг хората, свързани едновременно и с двамата опоненти, се опитват да служат като посредници в свадата. В племето, където повечето хора са близки роднини и всеки познава поименно всички останали, посредничат общите роднини и приятели. Но пристъпи ли се прагът от „неколкостотин“, под който всеки може да познава всички останали, все повече диади се оказват двойки от абсолютно непознати хора. И когато двама такива непознати се сбият, малцина ще са тези, които са общи роднини или приятели и на двамата побойници, имащи личен интерес да прекратят конфликта. Повечето зяпачи ще се окажат приятели или роднини само на единия и ще вземат неговата страна, с което дуелът ще се превърне в грандиозно меле. Ето защо всяко голямо общество, което оставя решаването на конфликтите на всички негови членове, е обречено да се разпадне. Този фактор единствен би обяснил защо обществата с хиляди членове могат да съществуват само ако развият централизирана власт, която упражнява монопол върху силата и разрешава конфликтите.

Втората причина е все по-голямата невъзможност за колективни решения, когато самият колектив се разраства. Взимането на решения от всички възрастни все още е възможно в онези новогвинейски села, които са достатъчно малки и новините и информацията бързо достигат до всеки, а и всеки може да изслуша абсолютно всеки на селското събрание и може да се изкаже, ако има такова желание. Уви, всички тези условия са неосъществими в по-големите общества. Дори и днес, във времената на микрофоните и високоговорителите знаем, че митингът не е начин да решиш проблемите на едно хилядно множество. Ето защо всяко голямо общество трябва да се структурира и централизира, ако иска да взима ефикасни решения.

Третата причина касае икономическите съображения. Всяко общество се нуждае от определени средства, за да разпределя благата между своите членове. В някои дни индивидът може да се сдобие с по-голямо количество от някое насъщно благо, но в други да не е така. Печалната истина е, че хората не са еднакво талантливи, затова някои се уреждат с повече неща — за сметка на други. В по-малките общества, където и диадите са по-малко, размяната на блага може да се уговори директно между отделните личности или семейства по пътя на реципрочния обмен. Но същата математика, заради която директното междуличностно решаване на конфликтите в по-големите общества е неефективно, прави неефективни и директните междуличностни икономически трансфери. По-големите общества могат да функционират икономически, ако освен реципрочна имат и редистрибутивна икономика. И онези блага, които са в излишък на някого, трябва да се предават на някаква централизирана власт (или „авторитет“), който след това да ги преразпределя сред тези, които се нуждаят от тях.

Най-важното съображение, оправдаващо по-сложната организация на по-големите общества, е свързано с гъстотата на населението. Както можем да се досетим големите общества, съставени от производители на храни, имат не само повече членове, но и по-голямо гъстота на населението в сравнение с малките номадски групи на ловци-събирачи. Всяка група от няколко десетки ловци заема всъщност огромна територия, за да могат тези хора да намират повечето нужни им ресурси. Онова, което го няма там, могат да си го набавят чрез търговия със съседни групи (през интервалите между две войни). Когато броят й се увеличи, тази номадска група може да се свие и на по-малка площ, а и ще й се налага да намира все повече неща извън нея. Например няма как да разделиш шестнайсетте хиляди квадратни мили на Холандия между нейните 16 милиона жители на 800 000 индивидуални територии, всяка от които да обхваща 13 акра и да служи като дом на някоя автономна група от 20 човека, която се препитава на тези 13 акра, но от време на време се ползва и от предимството да ходи на границата, за да обменя някои стоки (включително и съпруги) със съседната номадска група. Тези пространствени реалности налагат по-гъсто населените региони да поддържат и по-сложно организирани общества.

Тоест тези съображения — решаването на конфликтите, взимането на решения, икономиката и наличната площ — карат по-големите общества да се централизират. Но централизацията на властта неизбежно отваря вратата — за онези, които държат властта, имат достъп до информацията, взимат решенията и преразпределят благата — да се възползват от откриващите се възможности да облагодетелстват себе си и своите роднини. За всеки, запознат с днешното групиране на хората, това е очевидно. Още с появата на ранните общества тези, които са се сдобили с централизирана власт, постепенно са се утвърдили като елит, произлязъл по всяка вероятност от онези няколко равнопоставени селски клана, които с времето са станали „по-равни“ от останалите.

 

 

Това са причините, поради които големите общества не могат да функционират с групова организация и вместо това се превръщат в комплексни клептокрации. Но ние още не сме дали отговор на въпроса как малките, прости общества се развиват или сливат в по-големи и по-сложни. Сливането, централизирането разрешаване на конфликтите, взимането на решения, икономическото преразпределяне и клептократичната религия не се появяват автоматично с някакъв си русоистки „обществен договор“. Кое стимулира окрупняването?

Отговорът донякъде зависи от еволюиращия начин на мислене. В началото на тази глава споменах, че обществата, класифицирани в една и съща категория, не са напълно идентични помежду си, защото хората и човешките групи са безкрайно различни. Да вземем например номадските групи и племената — „големците“ на някои от тях неизбежно са по-харизматични, по-могъщи и по-умели във взимането на решения от тези на другите. От големите племена тези с по-изявени „големци“ (което ще рече и по-голяма централизация) имат предимство пред онези, в които централизацията не е така силна. Племената, които разрешават конфликтите си по същия нескопосен начин като фаю, рискуват да се разпаднат на номадски групи, докато зле управляваните етнархии рискуват да се разпаднат на още по-малки етнархии или племена. Обществата, умеещи да решават ефективно конфликтите си, които взимат смислени решения и имат хармонично икономическо преразпределение, могат да развиват и по-добри технологии, да концентрират своята военна мощ, да овладяват по-големи и по-продуктивни територии, както и да съкрушават — една по една — по-малките автономни общности.

С други думи, конкуренцията между общества, намиращи се на едно ниво на комплексност, води до обществата на следващото ниво на комплексност — ако условията го позволяват. Племената се конкурират или комбинират с други племена, за да достигнат размерите на етнархии и на свой ред да завладяват или да се конкурират с други етнархии, завладяващи или съюзяващи се с други държави, за да се превърнат в империи. Най-общо казано, по-големите единици имат предимство пред по-малките, ако — има обаче едно голямо „ако“ — тези по-големи единици могат да се справят с проблемите, идващи с по-големите им мащаби, например постоянната заплаха в лицето на претендентите за властта, всеобщата омраза към клептокрацията и нарастващите проблеми, свързани с икономическата интеграция.

Сливането на по-малки единици в по-големи често е било документирано от историците и археолозите. Русо обаче да има много здраве — тези окрупнявания никога не са били правени от някакви малки и незастрашавани от нищо общества, решили доброволно да се слеят, за да гарантират щастието на своите граждани. Лидерите на по-малките общества (както и на по-големите) винаги са държали на своята независимост и прерогативи. Окрупняванията стават винаги по една от тези две причини: заплаха от външна сила или реална инвазия. Разполагаме с безброй примери за такива окрупнявания.

За подобно окрупняване под външна заплаха имаме добър пример в сформирането на черокската конфедерация в щатския Югозапад. В началото чероките са били разделени на 30–40 независими етнархии, всяка от които се е състояла от едно селище с около 400 жители. С идването на белите започват и конфликтите. Когато отделни чероки са ограбвали или нападали бели заселници и търговци, белите не са правели разлика между отделните им етнархии и са реагирали безразборно срещу всички чероки, било с военни действия, било с прекъсване на търговските контакти. На свой ред чероките се убедили, че е по-добре за тях, ако се обединят в конфедерация и го направили през XVIII в. На първо време, т.е. през 1730 г., по-големите етнархии си избрали общ лидер, един вожд на име Мойтой, който през 1741 г. бил наследен от своя син. Основната работа на тези лидери била да наказват отделните чероки, които нападали белите, както и да комуникират с правителството на белите. Някъде към 1758 г. чероките решили да поставят начина си на вземане на решения на регулярна основа, като свиквали ежегодно съвет, моделиран по образеца на предишните селски събрания, но вече само в едно и също село (Ечота), което фактически се превърнало в тяхна „столица“. Впоследствие чероките се ограмотили (както видяхме в Глава XII) и дори се сдобили със записана конституция.

Тоест черокската конфедерация е била сформирана не под пряк външен натиск, а чрез сливане и окрупняване на по-малки общности, дотогава ревниво държали на своята независимост, които са стигнали до идеята за обединение под заплахата за унищожение от могъщи външни сили. Почти по същия начин (както е описано във всеки американски учебник) колониите на самите бели американци — създаването на една от които, Джорджия, е предшествало възникването на черокската „държава“ — са се убедили да сформират собствена нация, когато са били заплашени от една толкова могъща външна сила като британската монархия. В началото американските колонии са държали яростно на своята самостоятелност, също като черокските етнархии, и първият им опит за окрупняване — с клаузите на конфедерацията от 1781 г. — се е оказал неефикасен, защото е предоставял прекалено голяма самостоятелност на бившите колонии. Едва по-нататъшните заплахи, като въстанието на Шейс от 1786 г. и бремето на военния дълг, принуждават бившите колонии да жертват автономията си и да се обединят в рамките на действащата и сега федерална конституция от 1787 г. Обединението на Германия през XIX в., обхванало едни доста докачливи на тема самостоятелност общности, също не е протекло без сериозни сътресения. Трите най-ранни опита (Франкфуртския парламент от 1848 г., възстановената Немска конфедерация от 1850 г. и Северногерманската конфедерация от 1866 г.) не са постигнали особен ефект, докато не се появява и конкретната външна заплаха — обявената от Франция война през 1870 г., която накарва принцовете да пожертват немалка част от своята власт, за да се обединят през 1871 г. под една централизирана имперска власт.

Другият начин за формиране на по-сложни общества (освен окрупняването под външна заплаха) е сливането им чрез завоевателни войни. Един добре документиран пример е възникването на зулуската държава в Югоизточна Африка. По времето, когато са осъществили първите си контакти с бели заселници, зулусите са били разделени на десетки малки етнархии. В края на XVIII в. с нарастването на населението конфликтите между отделните етнархии са станали още по-интензивни. Всички тези общества са се сблъсквали с един и същ проблем — изграждането на централизирана властова структура, с което се е справил най-успешно един от вождовете им, Дингисвайо, възкачил се на престола на етнархията Мтетва, след като убива съперника си през 1807 г. Същият Дингисвайо създава една по-ефикасна военна организация, като набира младежи от всички селища и ги групира не по регионален признак, а по възраст. Той създава и по-ефикасна централизирана политическа организация, просто като се въздържа от кланета, когато завладява някоя етнархия и пощадява живота на владетелското семейство (ако победеният не желае да сътрудничи с него, той го заменя с негов родственик). Успява да създаде и ефикасна структура за разрешаване на междуплеменните конфликти. Това му дава възможност не просто да завладее, но и да интегрира останалите 30 зулуски етнархии. Неговите наследници укрепват още повече ембрионалната зулуска държава, като създават нужната правова система, полицейски органи и церемонии.

Подобни примери с държави, създавани чрез завоевания, могат да се умножат до безкрайност. През XVIII и XIX в. европейците стават свидетели на формирането на „туземни“ държави от бивши етнархии — в числото им попада хавайската и таитянската държава в Полинезия, държавата Мерина в Мадагаскар, Лесото, Свази и още някои южноафрикански държави освен зулуската, Ашанти в Западна Африка, както и Анколе и Буганда в днешна Уганда. Ацтекската и инкската империя са били сформирани чрез завоевания през XV в., т.е. преди идването на европейците, но повечето, което знаем за формирането им, е от устните разкази на индианци, записани от испанските заселници. Формирането на римската държава и експанзията на Македония при Александър Велики са описани обстойно от съвременните им класически автори.

Всички тези примери подсказват, че войната — или заплахата от война — е играла ключова роля в повечето случаи на окрупняване на социални структури. Но войните, дори и тези между най-обикновени номадски групи, са постоянна величина в човешката история. Защо обаче те са ставали причина за появата на по-окрупнени общества едва през последните тринайсет хилядолетия? Вече стигнахме до извода, че формирането на комплексни общества е свързано по някакъв начин с ръста на населението. Нека сега подирим връзката между увеличаването на населението и изхода от войната. Защо войните често стават причина за окрупняване на общества, когато населението им е по-гъсто, а не обратното? Отговорът е, че съдбата на победените народи зависи от гъстотата на населението, като са възможни три варианта.

Когато тази гъстота е много ниска, както е обичайно в регионите, населени от номадски групи, оцелелите победени просто трябва да се изнесат по-далече от своите победители. Най-често такъв е изходът от войните между номадските групи в Нова Гвинея и Амазония.

Когато гъстотата на населението е умерена (както в регионите, обитавани от производители на храни), просто няма по-големи свободни територии, където оцелелите биха могли да избягат. А и племенните общества без интензивно производство на храни не могат да осигурят работа за робите (били те и военнопленници) и не могат да произвеждат излишъци от храна, които да предават на властта под формата на налози. Тоест победителите не могат да направят кой знае какво с победените, освен да се оженят за жените им. Не че това е най-разумното решение, но победените ги убиват, за да се разчисти пространство за победителите.

Когато гъстотата на населението е по-висока, както в регионите, заемани от държави и етнархии, победените пак няма къде да избягат, но победителите им разполагат с поне две възможности да ги използват (ако ги оставят живи). Тъй като и в етнархиите, и в държавите вече е налице някаква икономическа специализация, победените могат да бъдат използвани като роби, както често се е случвало в библейските времена. Имало е, разбира се, и алтернатива — много от тези общества са разполагали с интензивно производство на храни, способно да създава огромни излишъци от храни, затова победителите са можели да си позволят лукса да ги оставят да живеят на същото място, лишавайки ги обаче от политическа независимост, което пък е приемало най-често формата на редовни налози под формата на храни и обявяването на тяхната страна за част от държавата-победителка. Това е и най-честият изход от военните конфликти в записаната история. Например испанските конкистадори са искали да събират налози от победените ацтеки, затова са проявявали голям интерес към техните данъчни регистри. Оказало се, че налозите, които ацтеките събирали ежегодно от победените народи, включвали 7000 тона царевица, 4000 тона фасул, 4000 тона амарант на зърна, 2 000 000 памучни одеяла и огромни количества какао на зърна, воински костюми, щитове, украшения от пера и янтар.

Тоест производството на храни, конкуренцията и дифузията между отделните общества, които може и да са били основни причини, но са се различавали в следствията си и така или иначе са предполагали по-голяма гъстота на населението и уседнал бит, ни довеждат и до „проксималните агенти“ на завоеванията: вирусите, писмеността, технологиите и централизираната политическа организация. И тъй като тези основни каузи са били преследвани по различен начин на различните континенти, същото важи и за „посредниците“ на самите завоевания. Тези „посредници“ обикновено се развиват във взаимна връзка, но самата връзка не е стриктно регламентирана: например инките са създали империя, без да познават писмеността, а ацтеките са постигнали същото, като са познавали писмеността и само няколко епидемични заболявания. Примерът със зулусите на Дингисвайо показва, че всеки от тези „посредници“ има самостоятелен принос в изграждането на историческите модели. Сред десетките зулуски етнархии Мтетва не е имала особени предимства — не е разполагала нито с технологии, нито с писменост, нито с вируси, но въпреки това е успяла да победи останалите. Ако е имала предимства, то те са били в сферата на властта и идеологията. Ето защо сформиралата се впоследствие зулуска държава е съумяла да владее една немалка част от континента в продължение на близо столетие.