Джаред Даймънд
Пушки, вируси и стомана (20) (Какво определя съдбините на човешките общества)

Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Guns, Germs, and Steel: The Fates of Human Societies, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Научен текст
Жанр
Характеристика
Оценка
5,3 (× 13 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Dave (2016 г.)

Издание:

Джаред Даймънд.

Пушки, вируси и стомана: Какво определя съдбините на човешките общества

 

Американска, първо издание

 

Превод: Юлиян Антонов

Коректор: Людмила Петрова

Компютърна обработка: Румяна Величкова

Художник на корицата: Емил Трайков

 

Формат: 16/60/90

Обем: 40 печатни коли

Дадена за печат: септември 2006 г.

Излязла от печат: септември 2006 г.

 

Предпечат и печат: „Изток-Запад“

ИК „Изток-Запад“, 2006 г.

 

ISBN-10: 954-321-262-7

ISBN-13: 978-954-321-262-0

История

  1. — Добавяне

Глава XVIII
Сблъсъкът на двете полукълба

Най-осезателните демографски размествания през последните тринайсет хилядолетия са предизвикани в по-ново време от сблъсъка между обществата на Стария и Новия свят. Както видяхме в Глава III, най-драматичният и решителен момент е когато шепа конкистадори, предвождани от Писаро, успяват да пленят Атауалпа, императорът на инките и едноличен повелител на най-голямата, най-богата, най-многолюдна и най-напреднала в административно и технологическо отношение държава, създавана някога от коренни американци. Пленяването на Атауалпа е не просто отделен епизод, а символ на европейското завладяване на двете Америки, тъй като същата комбинация от проксимални фактори е и в основата на покоряването на останалите индиански общества. Нека се върнем отново на този сблъсък между двете земни полукълба, като приложим и онова, което научихме след Глава III. Основният въпрос, на който трябваше да намерим отговор, гласеше следното: защо европейците са достигнали и завладели земите на коренните американци, а не обратното? За начало нека сравним състоянието, в което са се намирали тези два типа общества през 1492-ра — годината, в която Колумб „открива“ Америка.

 

 

Да започнем с производството на храни — основен детерминант на броя на местното население и неговата социална структура, което ще рече и един от основните фактори, улеснили самата Конкиста. Най-отчетливата разлика между европейския и американския тип производство е свързана с наличието на едри бозайници, които с течение на времето могат да се превърнат и в домашни животни. В Глава IX се запознахме с 13-те животински вида на Евразия, превърнали се в нейни основни източници на протеин (под формата на месо и мляко), въ̀лна и кожи, основни транспортни средства, както и незаменими помощници по време на война и мир, тъй като не само са теглели рала и бойни колесници, но и са осигурявали тор за посевите. Благодарение на всичко това те са играли изключително важна роля при интензифицирането на производството на храни. До Средновековието, когато водениците и вятърните мелници са започнали да ги изместват, едрите евразийски бозайници са били и един от основните местни източници на „промишлена“ енергия (наред с човешката мускулна сила) — например точно те са задвижвали мелничните камъни и са черпели вода от кладенците.

Америка обаче е била поставена в коренно различна ситуация: разполагала е само с един одомашнен едър бозайник — ламата (и алпаката), ограничен при това в един сравнително малък отрязък от Андите и перуанското крайбрежие. Освен че са били използвани като товарни животни, ламите са осигурявали месо, въ̀лна и кожа, но никога мляко (поне за човешка консумация). В науката не е регистриран случай, в който ламите да са изпълнявали функциите на ездитни или впрегатни животни, а и никога не са се превръщали в „енергийни източници“, нито пък са играли съществена роля във военното дело.

Тези драстични различия между евразийските и коренните американски общества се дължат най-вече на изчезването (или изтреблението) в края на Плейстоцена на повечето едри диви бозайници в Северна и Южна Америка. В противен случай модерната история може би е щяла да се развие по съвършено различен начин. И тогава Кортес и неговата сбирщина авантюристи, стъпили на мексиканския бряг през 1519 г., най-вероятно са щели да бъдат изтикани обратно в морето от ацтекската кавалерия, яхнала коне от местни американски породи. И вместо ацтеките да измират като мухи от задморската едра шарка, испанците са щели да бъдат покосявани от американски вируси, пренасяни от резистентните към тях ацтеки. А в един момент тези американски цивилизации, намерили адекватно приложение на животинската сила, може би са щели да изпратят свои „конкистадори“ да опустошат цяла Европа. Но всички тези хипотетични варианти са били осуетени още преди хилядолетия с изчезването на едрите бозайници.

Въпросният катаклизъм е оставил Евразия с много повече „кандидати за доместикация“, отколкото са можели да предложат и двете Америки заедно. Вярно е, че повечето са отпаднали от надпреварата по една или друга причина. Но така или иначе Евразия се е сдобила с цели тринайсет вида едри домашни бозайници, а двете Америки — само с един (и то с доста ограничено разпространение). Затова пък и двете полукълба са разполагали с домашни птици и по-дребни бозайници. В Америка това са били пуйката, морското свинче и мускусната патица (одомашнени в локални мащаби) и далеч по-широко разпространеното куче, докато в Евразия тези функции са били поети от кокошките, гъските, патките, котките, кучетата, зайците плюс пчелите, копринените буби и още някои. Но практическият ефект на всички тези животинки, взети заедно, е бил доста скромен в сравнение с този, постигнат от по-едрите им събратя.

Евразия и двете Америки са се различавали и по производството си на растителни храни, независимо че в случая отликите не са така отчетливи както в животновъдството. През същата 1492 г. земеделието вече е било широко разпространено в Евразия. Сред малкото останали ловци-събирачи, неразполагащи с насаждения и домашни животни, са били айните от Северна Япония, сибирските общества, които не са били опитомили елена, и отделни малки групи, разпръснати в джунглите на Индия и тропическа Югоизточна Азия, които обаче са търгували със съседите си земеделци. Имало е и трети тип общества, най-вече пастирите-номади от Централна Азия и еленовъдите лапи и самоеди от Арктика, които са имали домашни животни, но почти не са познавали земеделието. На практика всички останали евразийски общества вече са били усвоили земеделието и животновъдството.

Земеделието е било широко разпространено и в двете Америки, но тук ловците-събирачи са заемали значително по-голям дял от общата територия, отколкото в Евразия. Регионите без производство на храни са включвали цялата арктическа част на Северна Америка и съответните зони в Южна Америка, канадските прерии и целия „див Запад“ (с изключение на няколко анклава в югозападната му част, където е било развито иригационно земеделие). Изненадващото е, че в числото им са влизали и земите, които след идването на европейците са се превърнали в техни житници и най-производителни животновъдни региони: американските щати по тихоокеанското крайбрежие, канадският „житен пояс“, аржентинските пампаси и субтропическата зона на Чили. Дотогавашната липса на производство на храни в тези региони може да се обясни само с липсата на подходящи за доместикация местни животни и растения, както и на географските и екологични бариери, попречили да бъдат усвоени техни аналози от други места. И тези земи са се оказвали „плодородни“ не само за европейските заселници, но понякога и за самите коренни американци, особено след като европейците са докарали там нужните животни и растения. Например някои индиански общества са станали пословични с уменията си да отглеждат коне (понякога дори едър добитък и овце) в отделни части на Великите равнини, западната част на днешните Съединени щати и аржентинските пампаси. Образът на прерийния воин, възседнал мустанг, или на навахо, прочути със своите стада овце и тъкаческите си умения, днес доминира в представите, които белите американци са си изградили за индианците, но основните компоненти на този „имидж“ са станали възможни едва след 1492 г. Тези примери ясно показват, че единствените липсващи съставки, които не са позволили появата на интензивно производство на храни в по-голямата част на двете Америки, са били домашните животни и самите насаждения.

В онези части, където то все пак се е развило, земеделието е страдало от пет основни недостатъка в сравнение с евразийското: 1) зависело е най-вече от бедната на протеин царевица — за разлика от разнообразните и богати на протеин евразийски житно-зърнени култури; 2) сеитбата е била извършвана на ръка, „семе по семе“, или с отделни посади, вместо да се засяват по-големи площи; 3) по понятни причини е била непозната дълбоката оран, която би позволила на земеделеца не само да обработва по-големи площи, но и да усвоява някои плодородни, но трудни за „прекопаване“ почви като тези във Великите равнини; 4) липсата на животинска тор, която би обогатила почвата; 5) използването само на човешка мускулна сила в такива основни земеделски дейности като вършитба, оран и напояване. Всички тези разлики подсказват, че през същата тази 1492 г. евразийското земеделие е осигурявало много повече калории и протеин срещу положения труд в сравнение с това на коренните американци.

 

 

Тези разлики в производството на храни са и една от основните причини за диспропорционалното развитие на евразийските и коренните американски общества. Колкото до производните проксимални фактори, улеснили Конкистата, най-важните включват различията между вирусите, технологиите, политическите системи и писмените системи. От тях най-пряко отношение към различията в производството на храни са имали вирусите. Заразните заболявания, които редовно са навестявали евразийските общества и затова повечето евразийци са успели да развият имунитет или генетична резистентност срещу тях, са включвали всички по-известни масови убийци в човешката история: едрата и дребна шарка, инфлуенцата, чумата, туберкулозата, тифът, холерата, маларията и пр. Срещу целия този злокобен списък Америка е можела да извади само едно масово заразно заболяване, което със сигурност е било познато в предколумбовите общества и това е несифилитичната трепонема. (Както обясних в Глава XI, все още не е доказано със сигурност дали сифилисът е възникнал в Евразия или в Америка, а твърдението, че туберкулозата е присъствала в Новия свят и преди идването на Колумб според мен е лишено от каквито и да било основания.)

Колкото и парадоксално да звучи, тази не просто регионална, а континентална разлика в смъртоносните вируси се е дължала на разликите между домашните животни на Евразия и двете Америки. Повечето микроби, отговорни за човешките заболявания, са еволюирали от своите доста подобни предци, които пък са причинявали аналогични заболявания сред домашните животни, с които производителите на храни са установили тесен контакт още преди 10 000 години. Евразия е разполагала с много такива животни и съответно е развила и много вируси — за разлика от двете Америки, които са се сдобили само с няколко. Другите причини, поради които индианските общества са се сдобили с толкова малко смъртоносни микроби, се свеждат до това, че селищата — които са идеална среда за развитието на заразни заболявания — са възникнали в двете Америки цели хилядолетия след като са се появили в Евразия. Освен това градове са се появили само в три региона на Новия свят (Андите, Мезоамерика и югозападната част на Съединените щати), но те никога не са били свързани с такива оживени търговски маршрути, по които чумата, инфлуенцата и по всяка вероятност едрата шарка са пристигали от Азия в Европа. Ето защо дори маларията и жълтата треска, т.е. заболяванията, превърнали се след време в най-сериозното препятствие пред европейската колонизация на американските тропици и едва не осуетили прокопаването на Панамския канал, всъщност не са възникнали на американска почва. Техните причинители също са родени отвъд океана — това са микроби от тропиците на Стария свят, пренесени в Америка от европейците.

Важни проксимални фактори са били и различията във всички области на технологията, дължащи се най-вече на доста по-богатия опит на Евразия с гъсто населените и икономически специализирани, политически централизирани, взаимодействащи и конкуриращи се общества, зависещи изцяло от производството на храни. В тази сфера се открояват най-малкото пет доста съществени предимства:

Първо, във всички по-комплексни евразийски общества от 1492 г. за изработването на сечива са били използвани метали — в началото това е била медта, към която впоследствие са се присъединили бронзът и желязото. За сравнение, макар и в Андите и Мезоамерика да са изработвали украшения от мед, сребро, злато и техните сплави, основни материали на всички коренни общества все още са били камъкът, дървото и костите, като използването дори на медни сечива е било крайно ограничено.

Второ, военните технологии на Евразия са били далеч по-ефективни. Арсеналът на европейците е включвал стоманени мечове, пики и кинжали плюс малки огнестрелни оръжия и артилерия, като броните и ризниците им също са били изработени от стомана. На тази стомана коренните американци са можели да противопоставят единствено сопи, боздугани и брадви, изработени от камък и дърво (понякога и мед, но само в Андите), прашки, лъкове и стрели плюс ватирани „ризници“, които едва ли са им предлагали надеждна защита. Освен това армиите им, макар и многочислени, не са разполагали с каквито и да било животни, които да противопоставят на конете, благодарение на чиито качества европейците са имали смазващо предимство — поне до момента, в който и някои индиански общества се сдобиват с тях.

Трето, европейците са имали редица предимства и по отношение на енергийните ресурси, които са им позволили да „механизират“ до известна степен своето производство. Предимството, с което са се сдобили най-рано — това е животинската тяга в лицето на едрия рогат добитък, конете и магаретата, които са теглели техните рала и каруци, въртели са мелничните камъни и „чекръците“, с които са напоявали нивите. Водениците са се появили още в Римската епоха, а през Средновековието към тях са се добавили и вятърните мелници. Съчетани с най-различни колесни системи, първите механични приспособления не само са мелели зърно и черпили вода, но са извършвали и много други промишлени дейности: стривали са захар и сол, поддържали са огъня в пещите, топели са руда, правели са хартия, полирали са камъни, изстисквали са зехтин от маслините, тъкали са платове и са рязали дърва. Според общоприетото мнение началото на индустриалната революция е с въвеждането на парната тяга в Англия през XVIII в., но строго погледнато, в отделни части на Европа тя е била започнала още през Средновековието, просто функциите на парата са били изпълнявани от водата и вятъра. Колкото до 1492 г., всички тези дейности, в които е намирала приложение силата на животните, водата и вятъра, вече са били усвоени в цяла Евразия, докато в двете Америки същите функции са били изпълнявани от човешките мускули.

Много преди да намери приложение в енергийната конверсия, колелото вече е играело основна роля в превоза на евразийските стоки и суровини. Нямам предвид само каруците, теглени от животни, но и ръчните колички, които, макар и задвижвани с човешка сила, са можели да пренасят много по-големи товари. Освен в грънчарството, колелото е намерило приложение и в такива доста по-комплицирани дейности като часовникарството. Нито едно от тези приложения на колелото обаче не е било познато на коренните американци — присъствието му е регистрирано само в мексиканските керамични играчки.

Другата област в технологията, която определено си струва да се спомене, е морският транспорт. Много от евразийските общества са разполагали с големи плавателни съдове, някои от които са можели да плават срещу вятъра и дори да прекосяват океани, тъй като са били екипирани със секстанти, магнитни компаси, кормила и далеч не на последно място оръдия. Със своя капацитет, скорост, маневреност и водопроходимост евразийските кораби значително са превъзхождали саловете, с които все още е била извършвана търговията между най-напредналите общества в Новия свят — тези в Андите и Мезоамерика. Тези салове със сигурност не са били особено маневрени, можели са да плават само по вятъра и са вършели работа само по тихоокеанското крайбрежие. Достатъчно е да отбележим, че по време на първата експедиция до Перу корабът на Писаро с лекота настига и пленява един от тях.

 

 

Освен във вирусите и технологиите, евразийските и коренните американски общества са се различавали и в политическата си организация. В края на Средновековието и началото на Ренесанса по-голямата част на Евразия вече е била под контрола на различни държави. Сред тях изпъкват Хабсбургската, Османската и Китайската, както и моголската в Индия и монголската държава (започнала като племенен съюз и достигнала своя апогей през XIII в.), които са били все огромни многоезични „амалгами“, образувани чрез завладяването на други държави. По същата причина те най-често се определят като империи. Много от евразийските държави са имали и съответните религии, които са спомагали за укрепването на държавната власт, тъй като са легитимирали политическите лидери и са оправдавали войните срещу други народи. Племенните и груповите общности в Евразия са се ограничавали главно с арктическите рибари-еленовъди, сибирските ловци-събирачи и някои анклави на ловци-събирачи в Индийския полуостров и тропическа Югоизточна Азия.

Америка е имала само две империи, ацтекската и инкската, които са напомняли евразийските по площ, брой на населението, многоезичие, религии и генезис (чрез завладяване на по-малки държави). Това са били единствените политически обединения, които са разполагали с достатъчно ресурси, сравними с евразийските, за извършване на обществени дейности и водене на войни. За сметка на това само в Европа е имало цели седем държави (Испания, Португалия, Англия, Франция, Холандия, Швеция и Дания), които са разполагали с нужните ресурси, за да колонизират и двете Америки в периода между 1492 и 1666 г. В Новия свят е имало и много етнархии (някои от които на практика малки държави) — най-вече в тропическа Южна Америка, Мезоамерика (извън обхвата на ацтекската власт) и югозападната част на днешните Съединени щати. Останалата част от двете Америки е била организирана само на племенно и групово ниво.

Последният проксимален фактор, на който ще се спрем, е писмеността. Повечето евразийски държави са имали своите грамотни бюрокрации, а в някои е била грамотна и една значителна част от останалото население. Писмеността се е превърнала в могъщо оръжие в ръцете на евразийците, тъй като им е позволявала да упражняват по-ефикасен административен контрол и икономически обмен, да захранват с нужните данни и мотивация проучвателните експедиции и завоевателните походи, а и не на последно място да черпят богата информация от опита на миналото. За сравнение грамотността и в двете Америки се е ограничавала само сред елита на една малка част от Мезоамерика. В империята на инките е била използвана една своеобразна система за смятане и същевременно мнемонично средство, базирано на възлите (т.нар. кипу), но тя не е можела да се конкурира с писмеността в предаването на по-изчерпателна информация.

 

 

И така, по времето на Колумб европейските общества вече са били взели голям аванс пред американските и тази преднина е намирала най-ярък израз в производството на храни, вирусите, технологиите (включително и оръжейните), политическата организация и писмеността. Това са основните фактори, предопределили изхода от последвалия сблъсък. Но различията от 1492 г. представят само отделни етапи в траекториите, които историческото развитие е описало през последните тринайсет хилядолетия в двете Америки и в рамките на един доста по-продължителен период в Евразия. В случая с Новия свят 1492 г. бележи и края на неговото самостоятелно развитие. Нека сега проследим по-ранните етапи в тези исторически траектории.

Таблица 18.1 съдържа приблизителните дати на появата на ключовите средища („родини“ на най-важните нововъведения) в двете полукълба, като в Евразия това са Плодородният полумесец и Китай, а в Новия свят — Андите, Амазония и Мезоамерика. Тя включва и траекториите на някои по-малки средища като Източните щати и Англия. Строго погледнато, последната не е „родила“ нищо ново, но е поставена в общия списък, за да се види с каква скорост нововъведенията са се разпространявали от Плодородния полумесец на запад.

Таблица 18.1
Историческите траектории на Евразия и двете Америки
Приблизителни дати на появата на… Плодородният полумесец Китай Англия Андите Амазония Мезоамерика Източните щати
Доместикация на растения 8500 г. пр.Хр. ок. 7500 г. пр.Хр. 3500 г. пр.Хр. ок. 3000 г. пр.Хр. 3000 г. пр.Хр. ок. 3000 г. пр.Хр. 2500 г. пр.Хр.
Доместикация на животни 8000 г. пр.Хр. ок. 7500 г. пр.Хр. 3500 г. пр.Хр. 3500 г. пр.Хр. ? 500 г. пр.Хр.
Керамика 7000 г. пр.Хр. ок. 7500 г. пр.Хр. 3500 г. пр.Хр. 3100–1800 г. пр.Хр. 6000 г. пр.Хр. 1500 г. пр.Хр. 2500 г. пр.Хр.
Селища 9000 г. пр.Хр. ок. 7500 г. пр.Хр. 3000 г. пр.Хр. 3100–1800 г. пр.Хр. 6000 г. пр.Хр. 1500 г. пр.Хр. 500 г. пр.Хр.
Етнархии 5500 г. пр.Хр. 4000 г. пр.Хр. 2500 г. пр.Хр. ок. 1500 г. пр.Хр. I в. н.е. 1500 г. пр.Хр. 200 г. пр.Хр.
Широко разпространение на метални сечива (медни и/или бронзови) 4000 г. пр.Хр. 2000 г. пр.Хр. 2000 г. пр.Хр. 1000 г. н.е.
Държави 3700 г. пр.Хр. 2000 г. пр.Хр. 500 г. н.е. I в. н.е. 300 г. пр.Хр.
Писменост 3200 г. пр.Хр. ок. 1300 г. пр.Хр. 43 г. н.е. 600 г. пр.Хр.
Широко разпространение на железните сечива 900 г. пр.Хр. 500 г. пр.Хр. 650 г. пр.Хр.

Бел.: Тази таблица дава само приблизителните дати на по-широкото разпространение на най-значимите нововъведения в три евразийски и четири американски региона. Доместикацията на животни не включва кучетата, тъй като те са влезли в човешкия бит много преди животните, отглеждани заради месото, кожата или въ̀лната им, което пък важи и за Евразия, и за двете Америки. За появата на етнархии съдим по археологическите данни — например некрополите, в които са погребани хора с различен ранг, архитектурата и структурата на самите поселища. Всяка такава класификация опростява по-сложните исторически процеси, затова потърсете по-съществените подробности в текста.

 

Таблицата със сигурност ще ужаси академичния ерудит, тъй като редуцира някои изключително сложни исторически процеси до отделни дати, макар и наглед точни. Всъщност всяка от тях е просто опит да набележим отделни и повече или по-малко произволно избрани точки в един континуум. Например много по-важен от датата на поява на първото метално сечиво, на което е попаднал някъде някой археолог, е моментът, в който една значителна част от всички сечива вече е била изработвана от метали, но остава открит въпросът колко често трябва да попадаме на такива сечива, за да кажем, че те са били „широко разпространени“? А и нерядко датите на поява на дадено нововъведение се различават на различните места в неговата „прародина“. Да вземем Андите: керамиката се е появила на еквадорското крайбрежие около 3100 г. пр.Хр., т.е. хиляда и триста години преди Перу (1800 г. пр.Хр.). Някои дати, например моментът, в който са започнали да се появяват етнархиите, е много по-трудно да бъдат извлечени от археологическите данни в сравнение с датите, които свързваме с появата на такива артефакти като керамичните съдове и металните сечива. Някои от изброените в таблицата са и доста несигурни, особено тези, които имат отношение към развитието на американското производство на храни. Но въпреки недостатъците си (и особено ако си даваме сметка, че всеки опит за обобщение предполага и опростяване), тази таблица би могла да ни е от полза, когато съпоставяме историческото развитие на тези континенти.

От нея става ясно, че производството на храни в Евразия е започнало да осигурява по-голямата част от човешкото меню пет хилядолетия преди същото да се получи и в двете Америки. Тук обаче трябва веднага да поясним, че ако древността на това производство в Евразия не буди никакво съмнение, то датата на появата му в Новия свят все още е обект на спорове. По-специално, когато става дума за „насаждения“, „посеви“ или „култивирани растения“ — открити примерно в пещерите Кошкатлан (Мексико) и Гуитареро (Перу), както и на други обекти в Новия свят, — археолозите обикновено дават значително по-ранни дати от посочените в нашата таблица. Техните твърдения обаче днес са подлагат на преоценка по няколко причини: първо, съвременният радиовъглероден метод, при който директно се изследват посевните фосили, ни дава и по-нови дати; второ, по-ранните дати, съобщени при предишните изследвания, се базират не толкова на самите останки от посеви, а и на други вкаменелости, открити в непосредствена близост до тях, за които се е сметнало, че са от същото време, но това просто е недоказуемо; и трето, статусът на отделните фитолити, намерени на едно и също място (в смисъл дали става дума за насаждения или това са били диви растения) по принцип остава несигурен. Но дори и доместикацията на диви растения в Новия свят да е започнала преди посочените дати, земеделието по това време със сигурност не е доставяло основните човешки калории, а и преминаването към уседнал бит се е случило значително по-късно, отколкото в двете основни евразийски средища.

 

 

Както видяхме в Глави V и X, само някои сравнително малки ареали в двете полукълба са изиграли ролята на „прародини“, където за първи път е възникнало производството на храни, след което се е разпространило и на други места. Такива в Евразия са били Плодородният полумесец и Китай, а в Двете Америки — Андите, Амазония, Мезоамерика и Източните щати. Скоростта, с която са се разпространявали ключовите нововъведения, е особено щателно проучена в Европа благодарение на огромния брой археолози, работещи там. Ето защо в таблицата е включена и Англия. Ако производството на храни и уседналият бит са стигнали от Мала Азия до Британските острови за около пет хилядолетия, то следващият етап — усвояването на такива новости като етнархията, държавата, писмеността и най-вече металните сечива — е бил доста по-кратък — нужни са били около 2000 години, за да се разпространят по-широко първите сечива, изработени от бронз и мед, и само двеста и петдесет за железните. Явно за едно общество на уседнали земеделци е било по-лесно да „заимстват“ металообработването от друго такова общество, отколкото скитащите ловци-събирачи да „заимстват“ идеята за производство на храни от уседналите земеделци, които са срещнали по пътя си (или просто са били измествани от тях).

 

 

Защо обаче траекториите на всички ключови нововъведения в Новия свят се свързват с много по-късни дати, отколкото в Евразия? Открояват се четири групи причини, сами по себе си достатъчно красноречиви: по-късният старт, по-ограниченият избор от диви животни и растения, подходящи за доместикация, по-сериозните бариери пред дифузията и вероятно по-малките или по-изолирани ареали с гъсти човешки популации.

Колкото до евразийския старт, не бива да забравяме, че хората живеят там от около един милион години, т.е. от доста по-дълго време, отколкото в двете Америки. Според археологическите данни, които обсъдихме още в Глава I, хората са проникнали през Аляска в Северна Америка през XII хилядолетие пр.Хр., разпръснали са се на юг от канадските ледници (като „кловиски ловци“) няколко века преди XI хилядолетие пр.Хр. и са достигнали най-южната част на Южна Америка около десетото преди Христа. Дори и да се потвърдят предположенията, че Новият свят е бил заселен по-рано, тези хипотетични „предкловиски“ жители по някаква неясна причина са останали съвсем малко на брой и по техните земи не се е стигнало до характерния за Плейстоцена разцвет на ловно-събирачески общества, изразяващ се в стремително нарастване на броя на човешките популации, технологии и изкуства, какъвто е имало в Стария свят. Само 1500 години след като кловиските ловци са достигнали и Огнена земя, хората в Плодородния полумесец вече са развивали производство на храни.

Авансът, който са взели евразийците, поражда още някои въпроси. Първо, колко време всъщност е трябвало, за да се изпълнят и двете Америки с хора? Данните за числеността на тези популации, с които засега разполагаме, трудно биха обяснили „закъснението“ от пет хилядолетия, с което са се появили селища на хранопроизводители в Новия свят. Изчисленията, които приведохме в Глава I, показват следното: дори да приемем, че първите индианци, прекосили канадската граница, са били само стотина на брой и са се увеличавали с 1% годишно, след едно хилядолетие и двата континента са щели да загъмжат от ловци-събирачи. Дори да са напредвали само с една миля на месец, след седем столетия те са щели да стигнат и до Огнена земя. При това тези хипотетични стойности, свързани с темпото на придвижване и нарастване на американското население, са доста занижени в сравнение с реалните данни, с които разполагаме за усвояването на необитаеми или рядко заселени земи. Ето защо смятам, че Новият свят вече е бил заселен изцяло с ловци-събирачи само няколко века след идването на първите колонисти.

Второ, възможно ли е първите американци да са отделили по-голямата част от тези пет хилядолетия, за да опознават новите и невиждани дотогава растения, животни и минерали, които са срещали по пътя си? Ако направим аналогия с новогвинейските и полинезийските земеделци, попаднали също в напълно непозната среда — например маорите в Нова Зеландия или новогвинейците от басейна на Каримуи, колонизирали Тудавхе, — ще видим, че първобитните „колонисти“ доста бързо са откривали най-перспективните минерални ресурси и са се научавали да различават отровните от полезните растения и животни (обикновено това е ставало за по-малко от век).

Трето, в какво по-точно се изразява „летящият старт“ на Евразия, ако говорим за технологически нововъведения? Не бива да забравяме, че първите земеделци в Плодородния полумесец и Китай са били и наследници на технологиите, които модерният (в чисто поведенчески план) Homo sapiens е развивал в продължение на десетки хилядолетия, за да експлоатира природните ресурси на въпросните ареали. Например каменните сърпове, подземните „хамбари“ и ред други технологии, с чиято помощ ловците-събирачи от Плодородния полумесец са жънели и складирали дивите житни растения, са били на разположение и на първите същински жътвари по тези земи. За разлика от тях първите заселници в Новия свят са разполагали с оборудване, съобразено единствено с условията на сибирската арктическа тундра. Тоест те е трябвало тепърва да изобретят екипировката, нужна им в новата околна среда. И това чисто технологическо забавяне вече спокойно може да се е отразило и на общото развитие на коренните американци.

Има и още един осезателен фактор, спомогнал за изоставането, и това са подходящите за доместикация диви растения и животни в Новия свят. Както казахме в Глава VI, когато ловците-събирачи са усядали и са се заемали с производство на храни, това е ставало не защото са предвиждали огромната полза, която този преход би принесъл на техните потомци, а просто защото уседналият бит е имал своите очевидни предимства пред номадския. Да, но в Новия свят този тип поминък едва ли е изглеждал по-привлекателно от лова и събирачеството, най-вече поради липсата на подходящи едри бозайници. Ето защо и първите американски земеделци са продължили да зависят от дивеча за нужния им животински протеин и затова са били принудени да съчетават земеделието с лов, докато в Плодородния полумесец и Китай доместикацията на животни е следвала плътно тази на растенията, за да бъде комплектуван с времето и целият „хранопроизводителен пакет“, който бързо е изместил лова и събирачеството. Освен това наличието на домашни животни в Евразия е правело местното земеделие много по-конкурентоспособно, тъй като те са му осигурявали тор, а впоследствие и двигателна сила.

Спецификата на американската флора също е допринесла за по-слабата конкурентоспособност на местното производство на храни. Това важи в най-голяма степен за Източните щати, където са били усвоени самостоятелно само пет-шест насаждения, включително и дребнозърнести, но нито една едрозърнеста „култура“. Бобовите и влакнодайните също са останали непознати, както и плодните и орехови дървета. Това поне обяснява защо мезоамериканската царевица е започнала да доминира на всички места в Новия свят, където е възниквало земеделие. За сравнение, ако на дивите житни (пшеницата и ечемика) в Плодородния полумесец са били нужни само няколко века, за да еволюират — с минимални модификации — в земеделски култури, то на мезоамериканското теосинте са му трябвали цели хилядолетия, за да се превърне в днешната царевица, като при това е претърпяло и драстични промени в своята репродуктивна биология — зърната му са се лишили от твърдата като камък обвивка и са увеличили многократно обема си.

Ето защо, дори и да приемем лансираните напоследък по-късни дати, не можем да отречем, че в основните средища на Новия свят — Мезоамерика, Андите и източните Щати — е изтекло май доста време, от порядъка на хилядолетие и половина-две, от първите наченки на земеделие около 3000–2500 г. пр.Хр. до по-масовата поява на постоянни селища между 1800 и 500 г. пр.Хр. Явно в продължение на хилядолетия индианското земеделие е било само една добавка към лова и събирачеството и от него са можели да се изхранват съвсем малки популации. Ако пък приемем традиционните по-ранни дати, този промеждутък ще се окаже още по-голям — близо 5000 години, за разлика от Евразия, където в повечето случаи двете явления са тясно свързани. (Впрочем ловно-събираческият бит е бил достатъчно продуктивен, за да стимулира и появата на постоянни селища, поне в някои части на двете полукълба, много преди там да се наложи земеделието, например Япония и Плодородния полумесец в Стария и еквадорското крайбрежие и Амазония в Новия свят.) Очевидно оскъдният брой доместикати е ограничавал възможностите за интензивно производство на храни, което проличава особено ярко в трансформацията, преживяна от някои индиански общества, сдобили се с насаждения и домашни животни от други места, независимо дали американски или евразийски. В това отношение показателни са последствията от пренасянето на царевицата в Източните щати и Амазония, усвояването на ламата и в северната част на Андите и може би най-вече появата на коня, която е преобразила живота на много коренни общности в Северна и Южна Америка.

Наред с по-ранния старт и наличните диви видове, развитието на Евразия е било ускорявано и от дифузията на животни, растения, идеи, технологии и хора, която там е протичала значително по-лесно, отколкото отвъд океана поради някои географски и екологически фактори. Главната евразийска ос, простираща се от изток-запад, за разлика от тази на Америка (от север на юг), е давала възможност за такава дифузия, без да се променя географската ширина и съответно околната среда. За разлика от Евразия с нейната равномерна ширина, Новият свят се е простирал най-вече по дължина, свивайки се почти докрай в Централна Америка и особено Панама. Освен това е бил и доста по-фрагментарен, накъсан от зони, неподходящи за земеделие и по-големи човешки популации. Тези бариери са включвали панамските джунгли, изолирали мезоамериканските общества от тези в Андите и Амазония, сухите зони в Тексас, изолирали Югозападните щати от Югоизточните, както и пустините и високите планини, обградили тихоокеанското крайбрежие, иначе изключително подходящо за земеделие и животновъдство. В резултат на всичко това в Новия свят не е имало дифузия на домашни животни, писмени и политически системи, а тази на посевите и технологиите между основните средища е била ограничена или поне изключително бавна.

Струва си да се спрем по-обстойно на някои от последствията на тези бариери. Например производството на храни никога не е успяло да стигне от Югозападните щати и долината на Мисисипи до днешните „житници“ Калифорния и Орегон, където коренните общества са си останали ловци-събирачи не заради друго, а заради липсата на подходящи доместикати. Ламите, морските свинчета и картофите от Андите никога не са стигнали до мексиканските планини, затова и Мезоамерика и Северна Америка са си останали без домашни бозайници (ако не броим кучетата). И обратното, слънчогледът от Източните щати така и не е стигнал до Мезоамерика, а мезоамериканската пуйка — до Южна Америка или Източните щати. На мезоамериканската царевица и фасул им е отнело съответно три и четири хилядолетия, за да прекосят 700-те мили от мексиканските ниви до Източните щати. Но и след идването на царевицата е трябвало да изтекат още седем века, за да се появи и нужният сорт, издържащ на местния климат, и впоследствие да се стигне и до разцвета на мисисипските общества. На царевицата, фасула и тиквата са им трябвали май няколко хилядолетия, за да стигнат от Мезоамерика до Югозападните щати. Ако посевите от Плодородния полумесец са се разпространявали достатъчно бързо на изток и запад, за да спестят излишните усилия в същата сфера, то екологическите бариери в Новия свят са станали причина за паралелното протичане на редица идентични процеси.

Не по-малко поразителен е и ефектът, който тези бариери са оказали върху много други човешки дейности. Например азбучното писмо (възникнало най-напред в източното Средиземноморие) се е разпространило накрая сред всички по-комплексни евразийски общества от Англия до Индонезия, с изключение на Далечния изток, където са се наложили системи, произлезли от китайските йероглифи. Затова пък единствените писмени системи в Новия свят, мезоамериканските, никога не са успели да стигнат до по-сложно структурираните общества в Андите и Източните щати, за да могат и те да ги усвоят. Колелото, създадено в Мезоамерика просто като детска играчка, никога не е успяло да се срещне с ламата, одомашнена в Андите, за да се стигне и до появата на някакъв „транспорт“ в Новия свят. В Стария свят дори и новопоявилите се империи са стимулирали дифузията по главната ос: Македонската и Римската са се простирали на 3000 мили, а Монголската — на 6000, докато техните аналози в Мезоамерика не са изграждали никакви политически връзки помежду си, а най-вероятно не са и били чували за етнархиите в днешните Източни щати, разположени на 700 мили северно от тях, или за държавите в андийския регион, отстоящ на 1200 мили от южните им граници.

По-голямата географска фрагментация на Новия свят намира отражение и в разпределението на езиците. Езиковедите общо взето са склонни да подреждат всички евразийски езици (с някои нищожни изключения) в рамките на десетина семейства, всяко от които се състои от стотици сродни езици и наречия. Например индоевропейското семейство, към което спадат и английският, френският, руският, гръцкият и хинди, включва 144 езика. Но само някои от тези семейства са заели по-обширни територии, най-вече индоевропейското, което днес обхваща почти цяла Европа и немалка част от Западна Азия, включително и Индийския полуостров. Езиковедските, историческите и археологическите данни, с които разполагаме, показват ясно, че по-широкото разпространение на дадено семейство се дължи на някаква по-мащабна експанзия на съответния праезик, осъществена в историческите времена, и последвана от неизбежната диференциация на местна основа, в резултат на която са се образували и цели семейства от сродни езици (вж. Таблица 18.2). Експанзията на тези праезици също може да се обясни най-добре с предимствата, които техните представители (винаги производители на храни) са имали пред ловците-събирачи. В Глава XVI и XVII се спряхме на експанзиите, осъществени от синотибетското, австронезийското и някои други езикови семейства от Източна Азия. Сред по-важните аналогични процеси от последното хилядолетие е разпространението на индоевропейските езици — от Европа до двете Америки и Австралия, на руския — от Източна Европа в Сибир, и на тюркските езици (част от алтайското семейство) и по-специално турския, който се е разпространил на запад от Централна Азия, за да обхване и днешна Турция.

Таблица 18.2
Езиковите експанзии в Стария свят
Приблизителни дати Езиково семейство (или отделен език) Посоки на експанзията Основна движеща сила
6000 или 4000 г. пр.Хр. Индоевропейско От Украйна (или Мала Азия) към Европа, Централна Азия и Индия Производството на храни (или скотовъдство, базирано на конете)
6000–2000 г. пр.Хр. Еламо-дравидско От Иран към Индия Производството на храни
От 4000 г. пр.Хр. до наши дни Синотибетско От Тибетското плато и Северен Китай към Южен Китай и тропическа Югоизточна Азия Производството на храни
3000–1000 г. пр.Хр. Австронезийско От Южен Китай към Индонезия и тихоокеанските острови Производството на храни
3000 г. пр.Хр.-1000 г. сл.Хр. Банту От Нигерия и Камерун към Южна Африка Производството на храни
3000 г. пр.Хр.-I в. н.е. Австронезийско От Южен Китай към тропическа Югоизточна Азия и Индия Производството на храни
1000 г. пр.Хр.-1500 г. сл.Хр. Тай-кадай, мяо-яо От Южен Китай към тропическа Югоизточна Азия Производството на храни
892 г. Унгарски От Урал към Унгария Скотовъдство, базирано на конете
1000–1300 г. Алтайски (монголски, турски) От азиатските степи към Европа, Турция, Китай и Индия Скотовъдство, базирано на конете
1480–1638 г. Руски От Европейска Русия към Сибир Производството на храни

С изключение на ескимоско-алеутското семейство в Арктическа Америка и на-дене, чиито представители живеят в Аляска, Северозападна Канада и Югозападните щати (например добре познатите ни навахо и апачи), Новият свят като цяло не предлага примери за някакви по-мащабни езикови експанзии. Повечето специалисти по коренни американски езици дори не признават други големи и ясно обособени семейства освен двете, които току-що споменахме. Те са склонни да делят всички останали американски езици (чийто брой по различни оценки се движи от 600 до 2000) на стотина групи и изолирани езици. Напоследък някои щатски езиковеди оспорват този възглед, например Джоузеф Грийнбърг, според когото всички коренни американски езици (с изключение на ескимоско-алеутските и на-дене) влизат в едно общо семейство, америндското, делящо се на дузина подсемейства.

Разпространението на някои подсемейства (или групи, ако използваме традиционната класификация) вероятно също се дължи на експанзиите на отделни човешки популации, свързани най-вече с производството на храни. В тази категория попадат юто-ацтекските езици, говорени не само в Мезоамерика, но и в Западните щати, ото-мангуанските (или отоми-миштеко-сапотекските) в Мезоамерика, начес-мускогските в Югозападните щати и аравакските в Западните Индии. Трудностите, които срещат езиковедите при класификацията на коренните американски езици, в известен смисъл отразяват и трудностите, на които са се натъквали и някогашните индиански общества при разселението си из Новия свят. Но едно поне е сигурно: ако някое индианско общество, развило интензивно производство на храни, бе успяло навремето да заеме и по-обширна територия със своите насаждения и домашни животни, то щеше да остави и съответните следи — например по-ясно обособени езикови семейства, както това е ставало в Евразия, а връзките между отделните американски езици нямаше да са обект на такива ожесточени спорове.

Ето че идентифицирахме трите основни фактора, осигурили предимство на европейските нашественици в Новия свят: по-добрият, „летящ“ старт на Евразия по отношение на уседналостта; по-високата ефективност на нейното производство на храни, дължаща се на по-богатия избор от подходящи за доместикация растения и най-вече животни; а също така и липсата на по-сериозни географски и екологически бариери пред вътрешноконтиненталната дифузия. Има и още един, четвърти, попадащ в сферата на умозримото, към който ни насочва учудващата липса на инвенции в Новия свят: например андийските общества не са успели да открият колелото и писмеността, макар и да са просъществували почти толкова дълго, колкото и аналогичните по-сложно структурирани общества в Мезоамерика, които обаче са направили тези открития. Но дори и на тях колелото е служело по-скоро за забавление и впоследствие е било забравено. Дори и мезоамериканците не са стигнали до идеята за ръчна количка, която отрано е навлязла в древнокитайския бит. Тази озадачаваща „неинвентивност“ напомня също така озадачаващата „неинвентивност“ (или по-скоро нежелание да се възползваш от новостите), наблюдавана не само в средновековна Япония, но и сред някои по-малки и изолирани общества като тасманийците и австралийските аборигени, а и обитателите на полинезийските острови и арктическата зона в Северна Америка. Разбира се, Новият свят като цяло трудно може да бъде наречен „малък“: общата площ на двете Америки отговаря на 76% от тази на Евразия, а и населението им през 1492 г. едва ли е отстъпвало много по численост на евразийското. Но както видяхме, Новият свят е бил разкъсан на „острови“, които почти не са поддържали отношения помежду си. Може би странната съдба на индианските колелета и писмени системи илюстрира същите принципи, които проличават в една по-крайна форма в историята на същинските островни общества.

 

 

След самостоятелното си развитие в продължение на близо 13 000 години, накрая, през последното хилядолетие, най-напредналите американски и евразийски общества са влезли и в открит сблъсък. Дотогава единствените контакти между Стария и Новия свят са се ограничавали със спорадични срещи между ловците-събирачи от двата бряга на Беринговия проток.

Не е имало например никакви опити от страна на коренните американци да колонизират Евразия, освен в района на Беринговия проток, където една малка популация от родени в Аляска ескимоси (от племето инуит) са успели да се заселят и на отсрещния сибирски бряг. Първият документиран опит за евразийска колонизация е бил осъществен от норвежки мореплаватели в арктическата и субарктическата зона на Северна Америка (вж. Фигура 18.1). Същите викинги са колонизирали Исландия през 874 г. от нашата ера, а по-късно, през 986 г., исландските колонисти са колонизирали и Гренландия, а накрая гренландските колонисти многократно са посещавали североизточното крайбрежие на Северна Америка в периода между 1000 и 1350 г. Единствените следи от викинги, които археолозите са открили в Новия свят, са в Нюфаундленд. Най-вероятно това е полумитичната „Винландия“, описвана в скандинавските саги, където се споменава и за плавания до други земи, разположени доста по̀ на север, а това пък може да са източните брегове на островите Бафин и Лабрадор.

vikingska_ekspanzija.pngФигура 18.1. Викингската експанзия през Северния Атлантик.

Условията в Исландия са позволявали развитието на скотовъдство и (съвсем ограничено) земеделие, а площта й е била достатъчна една относително малка норвежка популация да се съхрани и до наши дни. По-голямата част на Гренландия обаче е скована от ледове и дори двата й фиорда, предлагащи най-благоприятни условия, са играли само маргинална роля във викингското производство на храни. Броят на гренландските колонисти никога не е надвишавал няколко хиляди. Те винаги са зависели от вноса на храни и желязо от Норвегия, както и на дървесина от бреговете на Лабрадор. За разлика от Великденския и другите по-отдалечени полинезийски острови, Гренландия не е успяла да изгради някакво самодостатъчно общество от производители на храни, независимо че е осигурявала нужните ресурси за инуитските ловци-събирачи, обитавали я преди и след периода на викингската инвазия. Но и населението на самата Норвегия, както и на Исландия, е било твърде малочислено и бедно, за да продължи да оказва някаква по-съществена подкрепа на гренландските колонисти.

С настъпването на т.нар. Малка ледникова епоха през XIII в. общото захлаждане в Северния Атлантик усложнява допълнително и без това трудните условия за производство на храни в Гренландия, както и плаванията дотам от Норвегия или Исландия. Последният известен ни контакт между гренландци и европейци е бил осъществен през 1410 г., когато бурите принудили един исландски кораб да се отклони от курса си. Когато европейците възобновяват през 1577 г. визитите си в Гренландия, норвежката колония вече не е съществувала, вероятно изчезнала безследно още през XV в.

Затова пък северноамериканското крайбрежие очевидно е попадало извън обсега на корабите, отплавали от самата Норвегия, особено като имаме предвид нивото на скандинавската технология през периода от 986 до 1410 г. Подобни визити е можело да се осъществят само от Гренландия, през онези двеста мили на Дейвисовия проток. Естествено, вероятността една толкова малка и маргинална колония да предприеме проучвателни и завоевателни експедиции в Северна Америка, а след това да пристъпи и към нейното масово заселване, е била равна на нула. Дори и това единствено викингско поселище в Нюфаундленд едва ли е било нещо повече от временен лагер, в който през някои зими са се приютявали няколко десетки души. А и в сагите се споменава за нападенията на т.нар. „скраелинги“ — най-вероятно нюфаундлендски индианци или пък ескимоси от Дорсет.

Съдбата на гренландската колония, най-западният пост на средновековна Европа, си остава и една от най-„романтичните“ загадки на археологията. Дали последните гренландски викинги са измрели от глад или са се издавили при опита си да отплават от тази негостоприемна земя? Или просто са се смесили с ескимосите? Или пък са били покосени от техните вируси и/или стрели? Тези въпроси, свързани с проксималните фактори, засега остават без отговор, но основните причини, поради които се е провалила викингската колонизация на Гренландия и Америка, са повече от ясни. Тази колонизация не е успяла, защото и трите й компонента — началната точка (средновековна Норвегия), целта (Гренландия и Нюфаундленд) и времето (984–1410 г.) — са били сами по себе си достатъчна гаранция, че потенциалните предимства на тогавашна Европа в сферата на производството на храни, технологиите и политическата организация в този случай не са можели да намерят ефективно приложение. Климатът е бил твърде суров за интензивно производство на храни, а дори и железните сечива на шепата викинги, пристигнали от една от най-бедните страни в тогавашна Европа, едва ли са можели да се противопоставят ефикасно на каменните, костени и дървени сечива на ескимоските и индианските ловци-събирачи, които открай време се ползват със славата на най-големи майстори на оцеляването в арктически условия в целия свят.

 

 

Затова пък вторият евразийски опит за колонизация на Новия свят е успял, защото този път компонентите — начална точка, цел, географска ширина и време — са позволили и много по-ефикасна реализация на потенциалните предимства на Европа. За разлика от Норвегия, Испания е била богата и достатъчно гъсто населена, за да си позволи финансирането на изследователски експедиции и основаването на нови колонии. Освен това испанците са направили своя десант в субтропическите зони, които са били изключително подходящи за интензивно производство на храни. В началото то наистина се е базирало главно на местните насаждения, но все по-важна роля са започнали да играят докараните от Евразия домашни животни, особено говедата и конете. Презокеанските колониални начинания на Испания са започнали през 1492 г., т.е. след близо един век на стремително развитие на корабостроенето, стимулирано и от постиженията в сферата на навигацията, платната и самата форма на корабите, осъществени в региона на Индийския океан от някои други общества на Стария свят (ислямското, индийското, китайското и индонезийското). В резултат на всичко това корабите, построени и оборудвани в Испания, са били в състояние да преплават по ширина Атлантическия океан — за тях вече не са важали онези „ограничения“, които са осуетили викингската експанзия от Гренландия. Има и още нещо: в колонизацията си на Новия свят Испания скоро е била последвана от половин дузина други европейски държави.

Първите европейски поселища в Новия свят са били основани още през 1492 г. от Колумб в Западните Индии (или Антилските острови). Местните жители, чийто предполагаем брой по време на „откриването“ им е надхвърлял един милион, скоро са били изтребени до крак на повечето острови вследствие на болестите, убийствата, войните и нечовешкото отношение към тях. Някъде към 1508 г. е била основана и първата колония на американския материк, в региона на Панамския провлак. След това е дошъл ред на завладяването и на двете най-големи местни империи, тези на ацтеките и инките, съответно през 1519–1520 г. и 1532–1533 г. И в двата случая огромен принос имат някои пренесени от европейците епидемични заболявания (най-вероятно едрата шарка), които не само са убили самите императори, но и една огромна част от поданиците им. Останалото са свършили смазващото военно превъзходство, с което са разполагали дори и най-малките испански кавалерийски формирования, в комбинация със значително по-богатия политически опит, който е позволявал на нашествениците да се възползват от междуособиците сред местното население. През XVI и XVII в. европейското завладяване на Новия свят е приключило окончателно с падането и на последните независими държавици в Централна Америка и северната част на Южна Америка.

Колкото до най-напредналите общества в Северна Америка — тези в Югозападните щати и по поречието на Мисисипи, — тяхното рухване се е дължало най-вече на вирусите, донесени от първите европейски изследователи и плъзнали из целия континент. С европейското разселение в Новия свят и много други коренни общества, например манданите във Великите равнини и ескимосите садлърмуит в Арктика, са били покосени единствено от заболяванията, без да се прибягва до военна сила. Трети пък, които са оцелели от вирусите, са били елиминирани по същия начин като ацтеките и инките — с мащабни военни кампании, в които са участвали не само професионални войници от Европа, но и техни местни съюзници. Зад тези войници са стояли мощни политически организации — в началото тези на европейските им родини, после колониалните (европейски) власти, а накрая и техните наследници, независимите „неоевропейски“ държави.

По-малките коренни общества са били унищожавани по-скоро случайно, с локални набези и убийства от страна на „частни лица“. Например общата численост на калифорнийските ловци-събирачи в началото на инвазията е била около 200 000, но те са били разпокъсани на стотина племена и „орди“, достатъчно малки, за да не се налага използването на военна сила (ако мога така да се изразя). Повечето от тези племена и племенца са били избити или прогонени от земите си по време на Златната треска (1848–1852 г.) или непосредствено след това, когато огромна вълна от имигранти е заляла целия щат. Например племето яхи в Северна Калифорния, което е наброявало едва 2000 души и не е разполагало с огнестрелни оръжия, е било унищожено само с четири набега, осъществени от въоръжени бели заселници. Призори на 6 август 1865 г. седемнайсет заселници помитат цяло селище на яхи. През 1866 г. група яхи са изненадани в една клисура и изклани до крак. На следващата година трийсет и трима яхи са проследени до тяхната пещера и също изклани до крак. И накрая, през 1868 г. само четирима каубои устройват клане на трийсетина яхи, залостени като в капан в една друга пещера. Много индиански групи в Амазония са били елиминирани по същия начин от бели заселници по време на „каучуковата треска“, развихрила се в края на XIX и началото на XX в. Последните стадии на Конкистата обхващат дори настоящото десетилетие, когато яномамо и някои други амазонийски индианци, съхранили своята независимост, станаха жертва на епидемични заболявания и убийства от страна на дошлите в земите им миньори или пък попаднаха под контрола на мисионерите и правителствените агенции.

Крайният резултат се изразява в елиминирането на многобройното коренно население в повечето зони с умерен климат (т.е. съвместим с европейската физиология и производство на храни). Съхранилите се в Северна Америка общности днес живеят главно в резервати или на някои други места, определени като неподходящи за европейското производство на храни и минно дело, например Арктика и безводните области в Югозападните щати. Коренните американци в много тропически области са били изместени от имигранти, дошли от тропиците на Стария свят (най-вече черни африканци, както и индуси и яванци в Суринам).

В някои части на Централна Америка и Андите индианското население е било толкова многочислено, че дори и след безбройните войни и епидемии днешните им жители са предимно индианци или от смесен произход. Това важи в особена степен за по-високите планински райони, където европейките се сблъскват с трудности от физиологично естество, дори и по отношение на репродуктивните си функции, и където местните земеделски култури са все още най-сигурната база за производство на храни. Но дори и там, където хората са оцелели, културите и езиците им са били изместени от тези на Стария свят. От стотиците и хиляди коренни езици, говорени някога в Северна Америка, днес са останали едва 187, като 149 от тях са в процес на отмиране — в смисъл, че на тях говорят само възрастните, но не и младите. Официалните езици на близо четирийсетте „нации“ в Новия свят днес са индоевропейски (или креолски наречия). Това важи и за страните с по-многочислено индианско население като Перу, Боливия, Мексико и Гватемала — достатъчно е да хвърлим един поглед на техните политически и финансови лидери, за да се уверим, че дялът на европейското там е непропорционално голям. (Това донякъде се „компенсира“ от някои карибски държави и Гвиана, чиито лидери са… черни африканци или индуси.)

Все още се спори с колко се е стопило коренното население на Новия свят, като в случая със Северна Америка оценките стигат и до 95%. Но днешното превъзхожда почти десетократно по брой това от 1492 г., поради огромния брой имигранти от Стария свят (европейци, африканци и азиатци). Днес това население представлява пъстра смес от почти всички континенти, с изключение на Австралия. И предпоставките за тази демографска метаморфоза от последните пет века, която е най-мащабна в целия свят (отново с изключение на Австралия), са заложени още в периода между XIII хилядолетие преди Христа и първия век от нашата ера.