Ърнест Томпсън Сетън
Ловци в северните гори (21)

Първият елен на Ролф

Понеже гледаха да не загубят нито един хубав ден, бяха работили цялото време върху хижата и не бяха излизали дори срещу елените, които се мяркаха от време на време оттатък езерото. Затова бяха останали без прясно месо и Ролф реши да се възползува от отдавна търсения случай.

— Куонаб, искам да изляза сам и да ударя елен и искам твоята пушка.

— Ъф! Ще излезеш. Довечера е добре.

„Довечера“ означаваше по-късно през деня и той излезе самичък, щом се сниши слънцето, понеже в дневния зной елените обикновено лежат в някой гъсталак. Общо взето, знаеше вече, че трябва да върви срещу вятъра и да се движи колкото може по-тихо. Духаше лек югозападен вятър, затова Ролф ускори крачките си към югозапад, което значеше покрай езерото. Следи и белези имаше в изобилие; не беше възможно да се проследи някоя отделна диря. Той реши да върви безшумно напред, като се остави на късмета, и не стана нужда да чака дълго. Отвъд малка полянка в гората в западна посока забеляза движение в храстите, но то секна и Ролф не беше сигурен дали животното, по всяка вероятност елен, стоеше там или се беше придвижило напред. „Никога не се отказвай, докато не си сигурен“ — бе една от поговорките на Куонаб. Ролф реши да разбере какво е това, дето мърда. Спотаи се и зачака. Мина минута, още една, много минути, дълго време, а той все още чакаше, но не можеше да долови никакъв признак на живот в храста. Тогава започна да мисли, че е сгрешил. Все пак според правилата на дебрите ловци, трябваше да види какво е било. Провери няколко пъти посоката на вятъра, първо, като плюнчеше палеца, и отговорът гласеше „югозапад“, после, като хвърли нагоре няколко шепи суха трева, и отговорът беше: „Да, югозапад, но в това долче извива на юг.“ Така разбра, че може да се промъкне безшумно на северната страна на тоя храсталак. Провери заряда в пушката и се задвижи бавно, предпазливо напред, като подбираше такива места, където можеше да мине без усилие, без да размърда храстите и без опасност да вдигне шум. Напредваше крачка по крачка. Всеки път, когато вдигнеше крак, стъпваше с него само след като провереше почвата. На всяка крачка се спираше да се вгледа и ослуша. До интересното място имаше само стотина крачки, но Ролф измина това разстояние за петнадесет минути и неведнъж грозно се стряска, когато изхвръкнеше някой синигер или зачукаше някой кълвач. Сърцето му биеше все по-силно и по-силно, та чак му се струваше, че всичко наоколо го чува. Но продължаваше предпазливо да върви напред и най-сетне стигна гъстака, събудил у него такива вълнения и надежди. Тук спря и се оглежда цяла минута. Отново провери посоката на вятъра и бавно заобиколи на запад от това място.

След като дълго, напрегнато пълзя по протежение от двадесетина крачки, натъкна се на следата на голям мъжкар, съвсем прясна, и пак сърцето му заби по-силно — то сякаш изтласкваше всичката му кръв във врата и той се задушаваше. Ролф сметна за най-добре известно време да върви по тая прясна следа и хванал пушката готова, с вдигнат спусък, тръгна безшумно напред. Една сойка изкряска толкова силно, че го стресна, и явно остана много доволна от сдържаната му възбуда. Още няколко бавни, предпазливи крачки напред и изведнъж той чу зад себе си високо свистящо хриптене. В същия миг се завъртя и се намери лице срещу лице с огромен, прекрасен мъжкар. Там, на по-малко от тридесет крачки стоеше той, еленът, когото Ролф беше преследвал толкова дълго, сега целият пред очите му, обърнат с едната си страна към него. Двамата се гледаха, съвършено неподвижни за няколко секунди, сетне Ролф без всякакво излишно движение вдигна пушката, а мъжкарят все още стоеше и гледаше. Пушката беше вдигната, но как отвратително играеше и трепереше тя в ръцете му! И колкото по-здраво се мъчеше да я държи, толкова повече трепереше, докато от тая проклета пушка треперенето се разпространи по цялото му тяло. Дъхът трепереше в гърлото му, краката и ръцете се тресяха и най-после, когато еленът помръдна глава, за да го види по-добре, момчето направи усилие да се овладее и натисна спусъка. Бум! И еленът с лек скок се скри.

Бедният Ролф, колко отвратително се чувствуваше, направо му се повръщаше от самопрезрение. На тридесет крачки, застанал странешком на дневна светлина голям мъжкар и така да не го улучиш. Да, в едно дърво пет крачки над главата на елена имаше дупка. „Не ме бива, от мен никога не ще излезе ловец!“ — изпъшка той, сетне се обърна и бавно се запъти обратно към стана. Куонаб го изгледа въпросително, защото, разбира се, беше чул изстрела. Той видя едно мрачно, умърлушено момче, което в отговор на въпросителния му поглед само поклати глава и с ядно тракане закачи пушката.

Куонаб свали пушката, почисти я, напълни я отново и като се обърна към момчето, каза:

— Нибоуака, на теб много лошо. Ъф! Знаеш защо? Имал си добра слука, но те е хванала еленова треска. То винаги така, всеки за първи път. Ти излезеш пак утре и удариш своя елен.

Ролф не му отговори. Тогава Куонаб се реши да добави:

— Искаш аз да дойда?

Това накара Ролф да се сепне, гордостта му беше уязвена.

— Не, ще изляза пак сутринта.

Преди да изсъхне росата, излезе пак на лов. Нямаше никакъв вятър, но най-вероятно беше да задуха откъм югозапад. Затова Ролф тръгна по снощната диря. Откри, че е много по-лесно да върви безшумно сега, когато целият свят е мокър от роса, и се движеше бързо. Мина през съдбовното долче, забеляза пак дървото, продупчено няколко стъпки по-високо, отколкото е трябвало, и продължи нататък. После прозвуча крясък на сойка. Той често означава, че наблизо има елен. Тоя крясък винаги предупреждава, че нещо става, и никой умен ловец не го пренебрегва.

Ролф спря и за миг се заослушва и завглежда. Стори му се да чува стържещ звук. После отново се обади сойката, но стърженето секна, а викът на сойката замря в далечината. Той пак запълзя предпазливо напред в течение на няколко минути. Пред него се откри друга полянка. Ролф я заоглежда от прикритие; изведнъж далеч на другия край забеляза някакво рязко движение близо до земята. Сърцето му трепна; той се вгледа в мястото, видя отново рязкото движение и след това различи главата на елен, на кошута, легнала във високата трева. Движението беше помръдване на ухото, за да пропъди муха. Ролф провери пушката, овладя се, приготви се окончателно и късо, остро изсвири. Кошутата тозчас скочи на крака. Появи се втора, малка; след това — млад мъжкар. И тримата стояха и гледаха към Ролф. Той вдигна пушката, но цевта пак заигра. Ролф я свали, каза си мрачно и яростно: „Няма да треперя тоя път!“ Елените се протегнаха и бавно се запътиха към езерото. Двата предни изчезнаха, остана само мъжкарят. Ролф изсвири още веднъж и това превърна рогача в статуя. Момчето се овладя с едно твърдо „Искам!“, вдигна пушката, стисна я здраво и гръмна. Мъжкарят конвулсивно се сви, скочи и изчезна. На Ролф пак му причерня от яд, но той напълни отново пушката и припряно закрачи напред.

Дълбок отпечатък показваше мястото, където еленът беше подскочил от изстрела, но нямаше никаква кръв. Той тръгна по дирята и десетина крачки по-нататък намери следващите отпечатъци от копита и върху тях яркочервено петно, малко по-нататък — ново петно. И все повече и по-къси скокове, докато на около сто крачки — да, еленът лежеше на земята; закръглен сив труп, мъртъв, прострелян през сърцето.

Ролф нададе проточен, извит боен вик, получи отговор от място, което бе изненадващо близо, и иззад едно дърво се появи Куонаб.

— Ударих го! — извика Ролф.

Индианецът се усмихна.

— Бях сигурен, че ще го удариш, затова тръгнах подир теб. Снощи знаех, че трябва да изкараш треската, затова те оставих да отидеш сам.

Еленът бе одран много грижливо и Ролф научи съображенията за много дребни подробности в тая процедура.

След като свали кожата от трупа (не от главата и краката), Куонаб внимателно изряза широката обвивка от сухожилия, която покриваше мускулите, като се започнеше от кръстеца, та чак до рамената; това са сухожилията за шиене. След това изряза двете дълги филета, които са разположени от двете външни страни на гръбнака (контрафилетата) и двете по-малки от вътрешната страна (рибиците). Тях, заедно с четирите бута, сърцето и бъбреците индианецът зави в кожата. Вътрешностите, главата, врата, краката и копитата остави за лисиците, но кръстеца, или сакрума, закачи на едно дърво с развяващи се от нея три червени нишки, та Великият дух да се зарадва и да им изпрати добра слука. Сетне се обърна към главата и каза:

— Малко братче, прости ни. Жал ни е, че те убихме. Виж, ние ти отдаваме почести с развяващи се червени нишки!

След всичко това те нарамиха останалото и потеглиха към стана.

Месото, увито в торби, за да го запази от мухи, Куонаб закачи на сянка, а кожата зарови в топлата тиня на една дупка в блатото, а след три дни, когато космите започнаха да капят, я остърга от козината. Беше вече приготвил широк обръч от ясеново дърво и като опъна в него суровата кожа, пак се сдоби с индиански тъпан. Той трябваше да съхне два-три дни и както се изпъваше на рамката си, кожата щракаше и издаваше разни къси звуци, които подсказваха за силата на опъването. Куонаб опита тамтама вечерта, седнал край огъня, и тихо запя:

„Хо, да хо… хи да хи.“

Но на другия ден, преди да се вдигне слънцето, той се качи на височината и седнал на скалата на изгрева, поздрави бога на деня с молитвата, която не беше пял от деня, когато напуснаха голямата скала над Азамък, и продължи с песента:

„Татко, ние ти благодарим;

ние намерихме добро ловище.

Има месо във вигвама.“