Аарон Флетчър
Майка Австралия (9)

9.

Фермерските постройки и кошарите се намираха в центъра на обширно поле, разпростряно на няколко мили във всички посоки. Единствената отличителна черта на това място бе една разклонена малка река, която го пресичаше. Гарити зърна за пръв път къщите от височината на неголям хълм на шест-седем мили напред. Купчината от груби колиби, бараки и набързо сковани кошари сред недораслите дървета и храсти преди време, се бяха превърнали в добре подредени и стопанисвани къщи и постройки, и просторни здрави кошари, явно благодарение на големите приходи на Уилямсън от отглеждането на овце. Малките дървета ги нямаше, а храстите бяха разчистени. Равнината представляваше море от гъста и сочна трева, разпростряна, докъдето ти стига погледа, пресечено единствено от реката и утъпканите пътища около постройките и кошарите.

Всички къщи бяха построени на колове. Това ги предпазваше от термити, змии и отровни насекоми и ги осигуряваше срещу наводняване след проливните дъждове. Всички бяха от боядисано дърво, разположени в една линия около реката. Къщата на Уилямсън беше най-голяма, с шест или седем стаи и просторна веранда отпред. Около нея имаше няколко високи дървета, които хвърляха сянка отгоре й. В четири огромни дървени басейна край реката се събираше и пазеше вода. Имаше една къща с три или четири стаи за управителя на фермата и още няколко по-малки за женените работници. Колибите, бараките и навесите бяха разпръснати на петдесет ярда около къщите, зад тях бяха разположени кошарите — площ, оформяща голям квадрат, която се простираше нашироко, а след нея започваше огромната равнина с трева за паша.

Няколко стада с овце вече бяха прибрани, защото част от кошарите бяха вече пълни. Двама мъже започнаха да обикалят стадата си и да махат на кучетата да се движат по-близо. Гарити подсвирна на своите и ги изпрати напред сред огромния поток бягащи овце. Те трябваше да застанат между двете стада и да ги раздалечат. Ако случайно се срещнат и съберат две стада, дори най-опитния фермер заедно с най-добрите кучета не би могъл да ги раздели. Овцете в челото на едното стадо се отклониха вляво и хукнаха напред, а другото стадо спря. Гарити въздъхна с облекчение и се отпусна в седлото си.

На друг кон до него яздеше Майра. Беше седнала обърната с краката на една страна, а стремената, провесени се люлееха свободни. Държеше другия мускет и дългата си тояга в скута. В големите вързопи отзад на седлата носеха всичкото си имущество и принадлежности. До предишната нощ бяха носили със себе си и няколко пръта, които бяха изоставили, за да ги вземат на връщане.

Вече беше март и времето захладняваше. Есента настъпваше. Гарити беше облечен в дълъг кожух от овчи кожи, който си беше ушил сам. Майра носеше дреха, която бяха намерили сред вещите на разбойниците — едно вехто, дрипаво мъжко палто с провесени джобове, което стигаше почти до коленете й. Ръкавите му бяха отрязани така, че да покриват само лактите й. Шапката й беше нахлупена плътно около главата и периферията почти скриваше лицето й. Когато Гарити я погледна, тя се усмихна уморено. Кимаше, докато той сочеше напред към постройките и обясняваше коя за какво служи. При други обстоятелства тя би била много по-любопитна, въпреки че много бе слушала за стригането на овцете. Безпокоеше я постоянното гадене и неразположение, откакто беше бременна.

Няколко мъже се движеха покрай колибите, а друг на кон тръгна срещу стадото. Други двама побягнаха към крайната кошара. Гарити дръпна юздите на коня. Направи знак на Майра да остане отзад при стадото и пришпори напред. Яздеше няколко ярда встрани от тях, за да не ги отклони. После подкара коня си в бърз тръс към другия ездач. Това беше Айвърсън, управителят на фермата. Снажен мъж, малко по-възрастен от Гарити, който винаги се отнасяше сърдечно и внимателно с него. Познаваха се добре, а и на Айвърсън му беше известно, че на няколко пъти бяха предлагали на Гарити да стане управител на фермата. Махнаха си и приятелски се поздравиха, когато се срещнаха.

— Добре ли си, Пат?

— Да, а ти, Джим?

— Ами… — отговори той и застана с коня си до Гарити. — Франк ми каза, че си имал големи неприятности с разбойниците.

— Да, имах, но в замяна на това пък се сдобих с тези коне.

— Всички ти благодарим, че ги застреля и ни спаси от тях — каза Айвърсън, изправи се на стремената и погледна любопитно към края на стадото. — Франк ми каза, че вече имаш жена. Предполагам, че това е тя, нали?

— Да, ето я.

— Франк каза, че е аборигенка. Предполагам, че ще свикне.

— Да.

— Сигурен съм. Добре ли е сега?

— Нещо изгуби апетит, защото е бременна.

— Носи дете? — тихо се засмя Айвърсън. — Господи! Не си си губил времето напразно, нали? Е, добре, предполагам, че ще се почувства по-добре, когато се установите. Има една свободна къща и можете да я заемете, докато сте тук, така каза Франк. Утре ще отделя овце и на следващия ден може да тръгнеш, ако това ти изнася.

— Изнася ми. А как е Франк?

— Личи си, че навлиза в годинки, но е добре. Отивам да помогна на момчетата. По-късно ще се видим и ще си поговорим пак.

— Добре, Джим.

Айвърсън заби шпори в хълбоците на коня си и в лек галоп се отправи към съседната кошара, където няколко от мъжете отваряха широко портите. Гарити препусна, за да огледа идващото стадо. Няколко овце в края се опитваха да се отскубнат, но Майра се оправяше доста добре — не им позволи да се разпилеят и ги подкара към кошарата. Айвърсън стигна до входа и слезе от коня си. Две от момчетата влачеха едното крило на портата, а той хвана другото. Стотици овце преминаваха вътре. Гарити тръгна покрай стадото, като викаше и махаше на кучетата, раздавайки им заповеди откъде да заобикалят.

В съседна кошара имаше широко корито с вода. Ожаднелите овце я подушиха и започнаха да се опитват да се отклонят натам. Айвърсън седеше на коня си встрани от портата, двама мъже се бяха покачили на оградата, а други бяха наизлезли от своите кошари и наблюдаваха огромното стадо и прибирането му. Лесно можеше да се загуби контрола над овцете, особено когато не са пили вода цял ден и са жадни. Беше въпрос на гордост човек да съумее да води стадото и плавно да го прибере в кошарата без помощта на наблюдаващите, които не биха я отказали, ако им бъдеше поискана.

Единственият начин овцете да бъдат възпрепятствани да не хукнат към водата и да се разпилеят, бе да бъдат подгонени колкото се може по-бързо към кошарата. Така че Гарити пришпори коня си в галоп покрай стадото, подсвирквайки и подвиквайки на кучетата, които започнаха да лаят и да тичат напред-назад, за да принудят овцете да тичат по-бързо. Гарити галопираше по цялата дължина на стадото, като погваше овцете, докато стигна портата. Върна се пак обратно към края, като викаше към овцете и внимаваше да не се струпват или спират.

Майра яздеше в галоп покрай стадото накрая, подсвиркваше и удряше с тоягата си изоставащите овце, за да тичат напред. Облаци фин прах се вдигнаха от тревата при лудешкия бяг на овцете. Неочаквано към края на стадото се образува струпване — някои се бяха отклонили към водата. Гарити пришпори коня си нататък и през пушилката видя как и Майра препуска, за да ги заобиколи и вкара в стадото. Гъст и плътен поток от безброй овце в стремглав бяг преминаваше през портите навътре в кошарата. Прибирането беше към края си, кучетата в началото на стадото започнаха да се отдалечават встрани и да тичат покрай него, пазейки овцете да не се разпиляват и да тичат към портата. Майра пришпори пак коня си и се върна назад, прибирайки разпилените и лутащи се овце. Прахта се вдигаше все по-нагоре, докато и последните овце се прибраха в кошарата.

— Свършихте добра работа, Пат! — каза Айвърсън, докато яздеше до Гарити през облака прах. — Вчера преследвахме и гонихме овцете по цялата ферма, защото всяко стадо, което прибирахме, се разпиляваше.

Гарити се усмихна и сви рамене, поглеждайки Майра, която идваше към тях сред облаци прах.

— Имам си моите коне и моята жена, които винаги ми помагат.

— Направи го много добре, Пат, по-добре, от който и да е друг — ухили се Айвърсън и избърса прахта от лицето си с ръкава. — Последната там къща е свободна; можеш да прибереш конете си в обора в другия край — там има предостатъчно фураж и вода за тях. А Франк е в кошарата, където стрижат овцете. Обади му се, ако имаш нещо да му кажеш.

— Ще се оправя и после ще го видя.

— Можеш да спреш и в кръчмата — каза Айвърсън и се усмихна широко, — много от работниците са вече там, а Франк отпусна и малко ром да не скучаят.

— Ще се отбия за една глътка.

— Пийни една и за мен — засмя се Айвърсън и обърна обратно коня си. — Добре е, че пак си тук, Пат.

— Радвам се и аз, Джим.

Айвърсън пришпори обратно коня си към кошарите, викайки на двама от работниците да отворят вътрешните порти и да започват да разпределят овцете по оборите. Гарити пък яхна коня покрай кошарите към къщите, а Майра и кучетата го последваха. В някои от кошарите се виждаха овце, които вече бяха изкъпани и готови за стригането. Други пък, вече остригани, изглеждаха слабички и розови, покрити с червени белези от наранявания с ножиците. След пътя, който бяха изминали сред спокойствието на пустошта, на Гарити и Майра им се струваше, че тук е направо гъмжило от хора, обзети от трескава дейност. Мъжете, с които се разминаваха, поздравяваха Гарити и с любопитство оглеждаха Майра.

Кошарата, където ставаше стригането беше дълга постройка, отворена отвсякъде. С ножиците работеха четирима мъже. Те стрижеха с голяма бързина, други поемаха вълната и я предаваха за сортиране. После водеха нови овце, а остриганите отвеждаха навън. На няколко маси работеха мъже, които подреждаха вълната на купчини, а други ги носеха до пресата в другия край на кошарата. Машината дрънкаше и тракаше, като на нея се оформяха големи бали пресована вълна. Балите се връзваха с конопени въжета и се изкарваха отзад. Овцете бяха уплашени, а мъжете ругаеха по тях, когато някоя се отскубнеше и побегнеше. Уилямсън седеше на един висок стол в средата на кошарата, откъдето можеше да наблюдава всичко. Караше се, когато някоя овца биваше наранявана по невнимание от стригачите, подвикваше, ако вълната твърде прибързано се подреждаше или пресата се препълваше.

Гарити слезе от коня и го завърза за оградата в края на кошарата. Кучетата му се струпаха около него, нервни и объркани от необичайния шум и оживление около тях. Щракна им с пръсти да легнат долу и да чакат. Кучетата послушно се покориха. Майра застана с коня си до неговия и се отпусна на седлото. Гарити се обърна и влезе в кошарата. Уилямсън широко се усмихна и слезе от стола си да го поздрави и потупа по рамото. Разговорът им беше кратък. Тук цареше бъркотия, а Уилямсън постоянно се безпокоеше и поглеждаше към блеещите под ножиците овце. Не спираше да наблюдава мъжете, които сортираха и подреждаха вълната. Овцете, които бяха купили заедно, щяха да пристигнат след няколко месеца. Гарити повтори онова, което му беше казал Айвърсън — за къщата, в която да се настани, и за отбиването в кръчмата. Отново си стиснаха ръцете и Уилямсън каза, че ще мине да го види края на работния ден.

Кръчмата представляваше дълга и тясна барака, скована от груби и криви дъски. Беше се килнала на една страна върху късите си опори. Стените бяха пропукани, с няколко зеещи дупки, оставени за прозорци. Отпред верандата беше хлътнала и разклатена, а неприятната миризма на клозета се носеше от единия край. Вратата висеше разнебитена на една счупена панта и беше леко открехната. Гарити успя да види, че вътре седяха неколцина мъже. Спря коня си и слезе от седлото. Кучетата налягаха около коня, като дишаха тежко и любопитно душеха наоколо, докато той го връзваше. Майра застана със своя кон до неговия и уморено се отпусна, докато наблюдаваше как Гарити се изкачва по изтърканите прашни стъпала и влиза вътре.

В кръчмата се бяха събрали около половин дузина работници, насядали около масите на грубо сковани пейки. Сред тях имаше и двама новодошли, търсещи работа. Бяха дошли да говорят по този въпрос с Уилямсън. Там беше и един готвач, когото работниците водеха със себе си от ферма на ферма. Гарити познаваше всички мъже, защото заедно бяха работили в Нипеан. Той се ръкува с тях и се запозна с новодошлите и готвача, които се представиха един след друг. Наля си ром от една бутилка и седна в края на пейката до тях. Някой го попита за срещата му с разбойниците и той сбито и накратко разказа какво се беше случило. После разговорът се прехвърли на други общи теми. Докато слушаше, Гарити си наля ново питие. По кожата на повечето от работниците можеха да се видят петна от скорбут, тъй като се хранеха само с питки и печено овче, свинско или говеждо месо. Започнаха да говорят за усилията на Уилямсън да осигури лимонов сок, за да се лекуват. И Гарити бе страдал от това, но се бе излекувал, така че един от работниците го попита как го е постигнал. В отговор Гарити само поклати глава и сви рамене, без да отговори. Подозираше, че това се дължи на лекарството, което Майра му беше приготвила от някакъв корен с вкус на сладък тропически картоф и други плодове и зърна. Но не искаше да им разказва всичко това, защото се боеше да не стане за смях.

Действителността винаги поднася изненади. Предната вечер бе помолил Майра да му подстриже мустаците, брадата и косата. Той пък отряза нейната коса в права линия около цялата глава и двамата си изпраха дрехите. Имаше някои неща, които бе свикнал да прави много преди да започне работа при Уилямсън. Те бяха в отговор на желанието му да бъде винаги чист и да изглежда добре — това го вълнуваше още от времето, когато живееше в приюта за сираци. Там другите не обръщаха внимание на външността си. Повечето ходеха рошави, с невчесани бради и мустаци. Дрехите им не бяха прани месеци наред и воняха на пот и мръсотия. И сега пристигането във фермата го бе стимулирало да прояви жест на внимание към себе си. Но всяко пристигане винаги предлага нещо, което разочарова.

В кръчмата цареше бъркотия и безредие. Въздухът вътре беше тежък и застоял, с мирис на пот и непрани дрехи. Работниците бяха облечени в мръсни кожуси от овчи кожи. Беше задушно и горещо. Гарити се чувстваше уморен и му се искаше да отиде при Майра, но мисълта да си тръгне малко след като беше дошъл, без да са свършили рома, изпратен от Уилямсън, го притесняваше. Беше съвсем нормално и обичайно всички да останат и да се напият, без значение дали са женени или не. Това го отблъскваше, но всички работници във фермата го правеха. Един от новодошлите през цялото време гледаше навън през вратата към Майра и това започваше да дразни Гарити, който забеляза, че в погледа на този човек има нещо много повече от обикновен интерес. Един от работниците стана, отиде до прозореца и повърна навън, а друг легна и заспа на пейката до него. Две бутилки бяха вече празни, а имаше още няколко отворени.

Готвачът стана и като се поклащаше на краката си, се насочи към вратата, фъфлейки пиянски нещо в смисъл, че е време за вечеря. Мъжете започнаха да се смеят на пияния готвач до вратата, а после подновиха разговорите си. Гарити си сипа ром в чашата, изпи го наведнъж и се надигна от пейката. Огледа се наоколо и се запъти и той към вратата.

— Тръгвам си вече. Ще се видим отново, преди да заминем.

— Има още достатъчно ром, Пат! — обади се един от работниците.

— Оставям ви моя дял. Трябва да оправя кучетата и конете. Франк ми даде за ползване една от къщите и трябва да й хвърля едно око.

Новодошлият, който неприлично оглеждаше Майра преди малко, го погледна и подигравателно се изсмя:

— Ако питаш мен, можеш да си отидеш в бараката, но добре ще направиш, ако преди това доведеш онази жена тук?

Пиянската усмивка изчезна от лицето му, когато видя, че от изражението на Гарити струи силна ярост. Той се опита да се измъкне, но Гарити го хвана за ризата и го удари с юмрук, влагайки в това всичката си сила. Носът и устата на мъжа бяха напълно размазани и от тях пръсна кръв, изцапвайки ризата и палтото му. От удара той се понесе през помещението и се блъсна в стената, при което дървената барака се разтресе цялата. Гарити направи три бързи крачки към него и го удари отново, този път в стомаха. Мъжът се преви о две и получи нов удар, този път по тила. Кръв изпръска дъските по стената, докато мъжът се олюляваше. После той се свлече безпомощен на земята.

Настъпи гробно мълчание. Гарити стоеше със стиснати юмруци и гледаше поваления, който размърда леко устни и простена с дрезгав глас. Струя кръв потече от носа му върху грубите и мръсни дъски на пода. Гарити пристъпи и се приготви да го изрита в корема, но Кемпбъл, един висок и як работник с дълги бели мустаци и брада се изправи срещу му. Наведе се и повдигна бития, като го подхвана през краката и ръцете, а после го изхвърли през прозореца.

— Това му стига, Пат! Той си получи заслуженото! Не продължавай, защото ще си имаш неприятности с Франк, ако го убиеш! Да пийнем още по едно. Донесете една бутилка тук!

Другият от двамата новодошли се изправи на крака. Държеше юмруците си свити, лицето му беше пребледняло, а гласът му гневно трепереше.

— Но, за бога, приятелят ми само се пошегува. Не беше нужно да го…

— Ти не се обаждай! — каза Кемпбъл и застана между Гарити и него, като го изгледа свирепо. Протегна ръка към гърдите му и го избута настрани. — Аз не знам как се държите в проклетия Сидней и не ме е грижа, но тук закачки от такъв род за жената на някой от работниците може да донесе голяма беля! Да пийнем по едно и да привършваме! Урокът беше даден и научен и сега край на всичко това!

— Господи, но аз няма да седя настрана, когато приятелят ми…

— Казах, стоп! — изрева Кемпбъл, бутна мъжа върху пейката, надвеси се над него и го изгледа предупредително. — Още една проклета дума и ще излетиш след приятеля си! Аз ще се погрижа за това! — Изправи се и се огледа наоколо. Посегна с ръка към бутилката, която държеше един от работниците. — Ела тук! Дай ни тази бутилка. Искаш ли една глътка, Пат?

Гарити я взе, отпи една глътка и се насочи към вратата.

— Ще се видим отново, нали, Пат? — рече Кемпбъл.

— Да — кратко отвърна Гарити, вече излизайки навън.

Майра беше слязла от седлото и стоеше, вперила мрачен поглед във вратата. Като го видя да излиза, се качи отново на седлото и го изгледа въпросително. Гарити й кимна с глава, мъчейки се да се усмихне. После отвърза коня си от стълба и го яхна, поемайки по пътя, водещ към къщите. Кучетата го съпровождаха от двете му страни, а конят на Майра трополеше отзад. Той се обърна и погледна назад към кръчмата. Другият новодошъл и един от работниците бяха вдигнали пребития и го внасяха по стълбите вътре.

Пътят минаваше пред къщите за работниците, а колибите на аборигените бяха построени на няколко ярда от тях по дължината на пътя. Две малки дечица стояха край пътя и любопитно ги оглеждаха, докато те приближаваха. И двете бяха голи — едното аборигенче, а другото бяло. Къщата, която беше предоставена на Гарити и Майра, се състоеше от две малки стаи. В предната стая имаше голямо каменно огнище и голяма, тежка, грубо изкована маса с два стола. Леглото беше сложено в задната стая, точно срещу стената, и беше покрито с конопен дюшек, пълен с груба вълна. На полицата имаше поставени няколко свещи. Отвън имаше нацепени дърва, които бяха подредени под верандата. Къщичката беше спретната и чиста. Вероятно не бе обитавана от много време, защото беше поникнала трева по пътеката към клозета. Той представляваше малка барачка, която стърчеше над ямата на клатещите си се опори.

Майра обходи стаите с напрегнато любопитство, докато Гарити внасяше вързопите с багажа и седлата. Остави ги в предната стая, а тя започна да изважда нещата и да ги подрежда. Гарити заведе конете до обора, прибра ги вътре, а после взе една кофа и отиде да я напълни с вода. Като се върна, Майра беше наклала огън и режеше парчета свинско месо в едно канче. Гарити остави съда с вода на масата, взе лулата си и я запали с един въглен от огнището, като поглеждаше към Майра. Тя изглеждаше бледа и изморена. Понякога дори мирисът на храна я караше да се чувства зле. Кимна мълчаливо, когато той я попита как е. Гарити излезе навън и седна на стъпалата отпред пред къщата. Чу как тя премина в задната стая и повърна през прозореца.

Майра не можа да хапне нищо. Гарити се хранеше, докато тя седеше на леглото. Когато той свърши, тя стана да прибере останалата храна и да измие чинията. Гарити взе канчето си с чай и излезе на верандата.

Храната и горещият чай разкараха възбудата му от изпития ром. Но тъпа болка пулсираше в слепоочията му и той чувстваше някакво неясно тъпо неприятно неудовлетворение. Всичко околовръст сякаш кипеше от живот — шумът и виковете на обикалящите покрай къщите мъже и жени не секваха. Това непрестанно движение бе около него, но без да го прави съпричастен, по какъвто и да е начин. Гневът спрямо мъжа в кръчмата оставаше в него и постепенно се превръщаше в гняв и към другите хора. Безпокоеше се за Майра.

В този момент тя излезе навън. Носеше тенджерка с чай и лулата си. Доля чай в чашата му и седна на стъпалата до него. Запуши и тя. Беше свалила шапката си. Нейното малко, изпито личице още беше бледо и широкият белег на челото й се очертаваше ясно.

— Сега добре ли си?

Тя изпусна облак дим от устата си, изплю се и кимна с глава, докато лапаше отново лулата си.

— Аз добре.

— Да пукна, ако разбирам как може някой, който не хапва и трошица, да бъде добре!

— Бирали голямо и силно като тебе. То мене изморява.

— Така е. Ще потърся някой да се грижи за теб.

Майра извади лулата от устата си, пак пусна дим, изплю се, след това му хвърли неопределен поглед и се загледа встрани, слагайки обратно лулата в устата си. Още когато тя забременя, той започна да се тревожи за това, че няма да има кой да помогне за раждането на бебето. Но за аборигените многоженството не беше непозната практика, затова Майра проявяваше такава мрачна подозрителност спрямо предложението му да намери жена, за да й помага. Той въздъхна тежко и дръпна от лулата си. През месеците, прекарани заедно, тя бе започнала да проявява постепенно нарастваща склонност към независимо мислене, което правеше компанията й по-скоро приятна. Но заедно с това бе започнала и да му противоречи, което понякога го дразнеше.

Мъжете започваха да се прибират от работа по залез-слънце. Стригачите и техните помощници напускаха на групи, други се скитаха около къщите. Минавайки, някои от аборигените, живеещи в колибите покрай пътя, махаха за поздрав на Гарити. Над рекичката се вдигна облак от пушеците на запалените за вечеря огньове. Колкото повече наближаваше здрач, толкова повече ставаха мухите и комарите. После бризът задуха и разпръсна пушека заедно с насекомите. Огньовете ярко горяха покрай колибите на аборигените, свещи и фенери грееха по прозорците на къщите. И така, докато всичко потъна в тъмнина. Тогава жуженето на мухите и комарите се усили, а жабите в реката започнаха да крякат по-високо. Няколко фенера продължаваха да светят в кошарата на стригачите, където мъжете продължаваха до късно да работят.

Гарити забеляза малката светлина на фенер, която се движеше от крайната къща право към него. Фенерът се люлееше и хвърляше сноп жълта светлина върху прашната земя, като правеше неясни илюминации върху размъкнатите панталони на мъжа, който го носеше. Гарити позна Уилямсън по особената му походка. В другата ръка мъжът държеше една кофа. Кучетата започнаха да ръмжат, когато той пресече пътя и се доближи до къщата. Гарити им викна и те замлъкнаха. Тогава Уилямсън извика:

— Пат?

— Тук съм, Франк.

Уилямсън се приближи към стъпалата, държейки фенера високо, и се усмихна на Майра.

— Добре ли си, Майра?

— Добре.

— Заклахме един вол и си помислих, че ще е добре да ви донеса нещичко от него.

Дъното на кофата беше покрито с прясно месо. Кръвта по него блестеше на мъждивата светлина на фенера. Мухите кръжаха и кацаха на купчинки отгоре му. Миризмата от кръвта и месото беше тежка и силна.

— Благодаря — каза Гарити. — Вземи го и върни кофата, Майра. Защо не поседнеш, Франк?

— Дошъл съм за минута, Пат — отговори Уилямсън, подавайки кофата на Майра. Остави фенера на последното стъпало и като въздъхна, седна. Майра влезе в къщата.

— Днес беше тежък ден, Пат.

— Предполагам, че и аз съм направил нещо, което да увеличи неприятностите ти. Пребих един мъж, докато бях в кръчмата.

— А, това ли? — каза Уилямсън. — Чух за станалото, но не ти придирям, Пат. Този негодник ще се изнесе от фермата, още щом бъде в състояние да ходи. Имам нужда от хора, но не чак толкова, че да държа и такива.

Гарити го погледна и кимна замислено.

— Това не е причина да не го наемеш, ако се нуждаеш от работници, Франк. Той би могъл да върши добра работа, ако си държи проклетата уста затворена.

— Е, тогава може и да размисля — ухили се Уилямсън. — Поне няма да ме подяжда. Казаха ми, че си му избил половината зъби.

Гарити се засмя и поклати глава, докато почукваше лулата си о парапета на стълбището, за да я почисти. Извади едно ножче, отряза си парче тютюн и попита:

— Добре ли е твоята жена?

— Доколкото знам — да. Тя е в Сидней.

— Сидней? — възкликна изненадано Пат.

— Да — изрече унило Уилямсън. — Каза, че й дошло до гуша от пустинята и си тръгна с момчетата. Замина с кервана, дето докара провизиите тук последния път. Джим отиде с нея, за да й помогне да се установи в Сидней и да провери пазара в Нипеан. Каза, че добре се е настанила и това е всичко.

Гарити раздели тютюна си с Уилямсън. Стриха го между дланите си и напълниха лулите. Уилямсън изглеждаше отпаднал духом и Гарити не знаеше как да продължи.

— Искаш ли да хапнеш нещо? Остана предостатъчно, защото Майра не вечеря.

Уилямсън поклати глава, докато вдигаше стъклото на фенера. После запали лулата си и подаде фенера на Гарити.

— Не, благодаря. Готвачът се погрижи за мен. Джим ми каза, че си му се оплакал, че Майра не се храни добре.

Гарити запали лулата си, затвори стъклото и остави фенера обратно на стъпалото. Изпусна през устата си гъст облак лютив дим.

— Не иска да яде, но каза, че ще се оправи. Друго ме притеснява повече. Много съм неспокоен, като си мисля какво ще се случи, когато дойде време за бебето. Смятам, че трябва да намеря жена, която да й помага.

— Това може би е разумно, защото ти си доста едър. Бебето може да се окаже твърде голямо за нейната дребна фигура. Тук има няколко възрастни жени. Още утре мога да уговоря да наемеш някоя от тях.

— Колкото по-стара и грозна е, толкова по-добре. Не искам Майра да ми отреже…

Уилямсън се изсмя шумно, потропвайки с крак по стъпалото и потупвайки Гарити по рамото. Гарити се ухили и продължи да пуши лулата си. Майра се върна с кофата. Носеше тенджерка с чай и едно канче, което подаде на Уилямсън. Наля на всекиго от чая и седна в края на верандата. Гарити и Уилямсън пушеха лулите си и разговаряха. Уилямсън стана сериозен, когато заговориха за овцете, които бяха купили. Разказа за трудностите около докарването на стадото от Сидней дотук и обсъди възможностите за печалба. Сушата по земите на изток продължаваше, а на пазара за вълна цените варираха много бързо. Той въздъхна тежко и уморено. Проблемите с фермата ставаха твърде много за него. Те го обременяваха още повече, защото объркваха представите и очакванията му.

След като Уилямсън си тръгна, Майра прибра тенджерката с чая и канчетата. Настъпи тишина. Гарити продължаваше да седи на стъпалата като дъвчеше мундщука на лулата си и мислеше за това, което му бе казал Уилямсън. Светлините по другите къщи започнаха да гаснат една след друга. Огньовете сред колибите отсреща тлееха. Наоколо беше спокойно, но се усещаше присъствието на някаква скрита енергия, готова всеки миг да се приведе в действие. Гарити изчисти лулата, прибра я в джоба си и се надигна, за да се прибере.

Бурната и неутолима страстност на Майра, проявила се през първите седмици на съвместния им живот, бе придобила изключително постоянство, ни най-малко накърнено от нейната бременност. Дори стана още по-настоятелна в това отношение. Създаваше впечатлението, че търси един вид успокоение, осигурено от сливането на техните тела. Когато коремът й стана неудобно голям, това му се видя символична бариера пред лакомията й, защото целта на удоволствието беше постигната. Но тя показа изобретателност в измислянето на пози, с които да надхитри възникналото неудобство. Това му се видя доста декадентско. Слабата светлина, преминаваща през прозореца, правеше нейното иначе мургаво тяло да изглежда светло като неговото. Пръстите на дланите й го милваха неуморно, нежно и настойчиво, като не му позволяваха да заспи, предизвиквайки неговите инстинкти пряко волята му. Тя се обърна с гръб към него и отвори широко бедрата си, за да проникне той в нея. Той беше колеблив и внимателен, страхувайки се да не увреди живота в нея. Изминаха дълги минути, през които той се движеше бавно в нея. Ясната светлина на луната, преминаваща през дърветата отвън, се плъзгаше през прозореца върху тях, смекчавайки разликата в цвета на телата им. Сплетени един в друг, те бяха едно цяло. Всеки един свърши по свой собствен начин. Тя се обърна към него, обгърна шията му и положи глава на гърдите му. Дъхът й беше вкиснат от повръщането. Това не му беше неприятно и той се наведе да я целуне, преди да заспи.

Беше станала доста преди изгрев и шеташе покрай огнището, като се прозяваше и закопчаваше блузата си. Напълни тенджерката и я сложи на огъня, затопли свинското, ориза и питките, останали от предната вечер. Зъбите й блеснаха на светлината на огъня, когато му се усмихна и го докосна леко с върха на пръстите си, загатвайки по този начин за щастливите нощни мигове. Докато той закусваше, навън започна да се усеща раздвижване. Отивайки на работа, живеещите в съседните къщи мъже започнаха да си подвикват един на друг. Чуваха се дрезгавите гласове и ругатните на работниците, които водеха да къпят овцете преди стригането в голям басейн от другата страна на колибите на аборигените. Около кошарите за стригане цареше суматоха. Гарити облече палтото си и излезе навън в хладната есенна утрин.

Кучетата се показаха изпод къщата, като се прозяваха и изтягаха в хладината. Тръгнаха след него, но той им нареди да се върнат и се отправи към конюшнята да провери конете си. Те доволно хрупаха фураж над една ясла в края на кошарата с останалите коне от фермата и двойка волове. Тогава Гарити се върна вкъщи, за да вземе седлата и юздите. Трябваше да ги занесе до една от бараките, за да ги намаже с мазнина и да смени износените и негодни парчета кожа по тях. Докато ги оправяше, двама аборигени, които работеха при Уилямсън като носачи, дойдоха да говорят с него. Той им беше казал, че Гарити търси да наеме някоя възрастна жена. И двамата аборигени бяха достатъчно състоятелни, за да имат по две или три съпруги, някои от които относително стари. Единият от тях разполагаше в добавка и с една роднина, чиито специфични родствени отношения с него не можа да обясни, тъй като това се оказа извън ограничените възможности на неговия пиджин инглиш.

Гарити тръгна надолу по рекичката покрай струпаните сред дървета и храсти колиби на аборигените. Двамата мъже извикаха съпругите си. Оживлението привлече и други жени, тълпа от деца на различна възраст, старите мъже и двамина други, които не бяха на работа. Всички те се струпаха наоколо.

Когато другите двама разбраха какво става, започнаха на свой ред да изкарват напред жени и да ги подреждат по възраст от деца до баби, което ядоса мъжете, с които Гарити беше дошъл, и увеличи суматохата. Той се вбеси и започна да ругае и да крещи да го оставят, чувствайки се неловко от многозначителните им коментари и кикот. Мъжете все пак подредиха жените, които до една му се видяха непривлекателни, но не беше сигурен как биха изглеждали на Майра. Тогава старата роднина на единия от аборигените се присъедини към редицата жени. Тя беше на трудно определима, но все пак напреднала възраст. Беше с кокалести ръце и крака, коремът й беше така увиснал, че почти прикриваше окосмеността под него, а дългите й плоски гърди висяха от мършавите й ребра, очертани под съсухрената кожа. Някаква инфекция или болест бе причината повечето от косата й да липсва. Тази, която беше останала, беше пръсната тук-там на хилави снопчета. Виждаше се, че е изцяло беззъба, а лицето й представляваше плетеница от бръчки и дълбоки бразди по кожата. Имаше само едно гледащо свирепо зачервено око. Не изглеждаше много яка и здрава, но видът й недвусмислено би елиминирал всяко съмнение у Майра за наличност на либидонозни подбуди в избора на Гарити. Аборигенът искаше десет шилинга за нея, но Гарити успя да го убеди да свали до пет, после му каза да предаде на старата жена да си събере нещата, за да я заведе в къщата си.

Върна се обратно в бараката да дооправи седлата и юздите. След като приключи, ги занесе обратно към къщата. Старата аборигенка вървеше по пътя към него и носеше в ръка тоягата си, а на главата си балансираше един дървен съд с вода. Вързоп от дрипав конопен парцал, в който си беше сложила нещата, висеше окачен на гърба й.

На главата й, през челото беше завързано плоско въженце от изплетена трева. Тя втренчи в Гарити единственото си око. Гарити внесе седлата и юздите в предната стая и каза на Майра за жената.

Тя го изгледа мрачно и безмълвно, грабна тоягата си и излезе навън. Гарити я последва. Гневът й се изпари, когато видя старата аборигенка. Погледна я със смекчено изражение, викна на кучетата, които се бяха показали изпод къщата, да се прибират и я покани вътре. Гарити беше малко учуден, когато разбра, че Майра и старата жена очевидно говорят езици, които са доста различни, и че срещат известни затруднения във взаимното си разбиране. Но и това беше достатъчно, за да се получи някакво общуване. Старата жена стоеше покорно, докато Майра с властнически тон й обясняваше подробно какви ще бъдат задълженията й, при което подчертаваше някои от разясненията си, почуквайки я с тоягата по челото.

Следобеда Гарити заведе конете си в ковачницата за подковаване. После ги върна в конюшнята и се отправи към склада, за да получи полагащите му се продукти. Ходи няколко пъти от къщи дотам, за да пренесе всичко. Натрупа провизиите до стената в стаята, а Майра ги подреждаше с помощта на старата жена. От разговора между двете схвана, че аборигенката носи прозвището Дуулиба, което означаваше „плешивка“.

Майра, която се беше сериозно обезпокоила от намерението на Гарити да потърси друга жена, сега беше облекчена и доволна от това разрешение на въпроса. Беше в необикновено добро настроение. Изглежда се почувства много по-добре в сравнение с последните дни, защото вечеря заедно с него. Говеждото беше сварено, докато стана крехко и меко, след което седнаха на масата и го изядоха с грах и питки. През това време старата жена се беше свила край топлината на огнището. След като се нахраниха, Майра стана и даде по нещо за ядене на аборигенката и на кучетата. После напълни лулата си, седна на стъпалата пред къщата и запуши, докато Гарити пиеше чая си.

Дойде Уилямсън и седна отвън да поговори с Гарити. Стригането беше почти приключило и производството на вълна беше изключително високо. Сподели, че е по-оптимистично настроен от предната вечер. Заговориха отново за овцете, като Уилямсън чертаеше плановете си за идните години. Политиката по отношение на земята се определяше от Сидней и Лондон. Досега тя беше доста объркана и противоречива, но Уилямсън каза, че се появили признаци на изясняване на ситуацията, която можела да еволюира към създаване на условия за легалното признаване на собствеността върху земята, на която тъй или иначе се бяха установили. Последната информация на Уилямсън за това идваше от капитан Чарлз Стюарт, изследовател и земемер, който минал оттук преди няколко месеца. Той бил останал във фермата за няколко дни, докато починат конете му. Използвал времето, за да довърши някои детайли по картата, която правел за местата в тази част. Капитанът явно бил минал покрай пасищата на Гарити, защото бил обозначил местността върху картата по едно име, взето от топографските особености, твърде добре познати на Гарити. Той бил видял планината, наричана от аборигените Уайамба, и я нарекъл Броукън Хил^[1].