Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Сага за Австралия (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Outback, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,1 (× 25 гласа)

Информация

Сканиране
Strahotna (2016)
Разпознаване и корекция
egesihora (2016)

Издание:

Аарон Флетчър. Майка Австралия

Американска. Първо издание

ИК „Бард“, София, 1993

Редактор: Теодор Михайлов

Коректор: Мария Тодорова

История

  1. — Добавяне

3.

В края на всеки ден, след като прибереше овцете в кошарата, Гарити сядаше пред колибата с кучетата около него, и приготвяйки храната си и варейки чая си, той се изпълваше с удовлетворение и задоволство от съдбата си, каквито не беше изпитвал в живота си досега. Когато му се отдаде възможност да размени по няколко думи с хора, които бяха работили за други овцевъди, той оцени още по-високо късмета, който беше имал, да започне работа при Уилямсън. Много овцевъди караха хората си да се грижат за огромни стада и въпреки това ги държаха отговорни за смъртта на всяка една овца. За умрелите животни те удържаха от възнаграждението на овчарите, които наемаха, а ако работниците им бяха от осъдените и не получаваха надници, те ги отвеждаха до най-близкия съдия по обществения ред — обикновено друг скотовъдец, и те биваха подлагани на наказание чрез бичуване. Гарити все още беше свързан със сиропиталището, което като компенсация за разходите по отглеждането му щеше да получава надниците му, докато не навършеше деветнадесет години. Но Уилямсън беше наложил твърди условия на сиропиталището и плащаше на Гарити два шилинга и шест пенса на седмица — нещо нечувано за другите овцевъди. Между двамата се зараждаше близко приятелство. Освен храната и другите неща от първа необходимост, Уилямсън го снабдяваше и с тютюн, а понякога му носеше и бутилка ром.

Със застудяването на времето се промениха и проблемите. Имаше по-малко мухи и комари, но и пашата беше по-оскъдна и стадото трябваше да бъде местено по-често, което пък налагаше и по-честото разглобяване и местене на кошарата. В по-студеното време змиите ставаха по-лениви, но заедно с това беше по-вероятно да потърсят топлината на огъня и колибата. Гарити откара за стригане овцете до овцефермата и Уилямсън го пусна до Сидней за два дни.

Градът се беше променил. Там, където преди имаше ливади, сега бяха издигнати сгради и той изглеждаше по-оживен и космополитен. Докато Сидней изглеждаше по-голям, сиропиталището сякаш се беше смалило. Гарити откри, че той също се е променил. Когато пиеше, изпадаше в мрачно, потиснато настроение. Арестуваха го за пиянство и сбиване на обществено място и сиропиталището беше известено. Пасторът дойде в затвора, прочете му конско и го остави там, след като съобщи на Уилямсън. Уилямсън пристигна в Сидней за провизии по-рано от обикновено и измъкна Гарити от затвора, но инцидентът по-скоро го развесели, отколкото ядоса.

През зимата избухна горски пожар и в бързането си да откара стадото на другия бряг на Нипеан Гарити загуби осемнадесет овце, едно куче, всичките си вещи и провизии. След това заваля като из ведро и той прекара няколко отвратителни нощи на открито. През дългите, нерадостни и мрачни дни се кахъреше за загубените животни и непрекъснато беше в движение, за да държи стадото накуп, защото в пожара беше загубил и кошарата. След няколко дни Уилямсън го откри и явно си отдъхна с облекчение. В пожара беше загубено едно цяло стадо и въобще във всички стада имаше много по-големи загуби от тези, които Гарити беше допуснал. Уилямсън му помогна да върне овцете през реката, остави му храната, която носеше със себе си, и се върна отново след два дни с дрехи, необходими за лагеруване неща, повече храна и колове, необходими за кошара. Когато настъпиха студовете, Уилямсън донесе дебели, зимни дрехи, а Гарити си направи дълъг, топъл кожух от няколко овчи кожи. До пролетта и дрехите, и кожуха му бяха станали малки.

Когато закара овцете в овцефермата за второ стригане, Гарити се беше развил напълно — беше висок доста над шест фута и тежеше около деветдесет килограма, ръст, който караше другите мъже да се отнасят към него с респект. Преди Гарити да замине за Сидней, Уилямсън на шега го предупреди да внимава с рома и да не се бие и той не забравяше това. През първия ден пи съвсем малко. През по-голямата част на деня обикаляше из улиците на Сидней и разглеждаше новите сгради, издигнати, откакто беше тук предишния път. Изпита някакво натрапчиво желание да види отново сиропиталището и го посети, но то някак си не можа да задоволи нуждата, която беше породила желанието. На втория ден той срещна едно от неголемите момчета от сиропиталището, което бяха взели за чирак преди няколко години — сега вече мъж. Шамарите, с които момчето го беше налагало някога, се бяха превърнали в мъглив спомен, а мъжът срещу него се беше развил до значително по-малък ръст, и изглеждаше искрено зарадван, че го вижда. Той имаше къща на „Парамата роуд“ и Гарити отиде с него да се запознае с жена му и да види децата му. Седнаха на верандата зад къщата на мъжа, където под камара дърва той имаше скрита бутилка ром. След два часа мъжът спеше на земята. Гарити се чувстваше леко замаян. Жената на мъжа му хвърляше кръвнишки погледи всеки път, когато в шетнята си минаваше край задния прозорец и вратата към верандата, и той си тръгна.

Смрачаването го завари край публичните домове при доковете. В един от тях той се скара с някакъв свободен заселник, който се възмущаваше от свободата, която се даваше на бившите затворници. Все още беше достатъчно трезвен, за да разбере потенциалната опасност на ситуацията и си тръгна. Мъжът тръгна след него. Дърпаше го за ръката и му се зъбеше и Гарити кипна. Той се завъртя и замахна в тъмнината. Юмрукът му улучи мъжа отстрани по главата и той политна към сградата от едната страна на уличката, стовари се с трясък върху дебелите греди и тежко се отпусна на земята. Гарити понечи да си тръгне, след това се обърна и се наведе над мъжа. Беше мъртъв.

Смразяващата мисъл за това, което беше извършил, изплува над алкохола и внезапно той напълно изтрезня. Обмисляше опасното положение, в което беше изпаднал. Вероятно щяха да го обвинят в убийство и минималната присъда щеше да бъде изпращане в една от второстепенните наказателни колонии. Но никой не го беше видял. Гарити мина по тъмната и воняща от боклуците, които я задръстваха, алея и огледа пешеходците и колите, които се движеха по улицата в меката светлина на лампите пред магазините. Върна се до мъжа и го вдигна на рамо. Промъкна се през алеите към доковете и отнесе товара си до края на един опустял кей. Там пусна тялото във водата. Беше времето на отлива и Гарити гледаше неясните очертания, които се изгубваха в тъмнината, докато водата отнасяше трупа към залива. След това се обърна, прекоси града и се изгуби в тъмнината, легнала над пътя.

Гарити каза на Уилямсън какво се беше случило, след това взе стадото си и го отведе обратно във вътрешността. Уилямсън направи едно специално пътуване до Сидней под претекст, че отива за провизии и когато се върна, отиде при Гарити, за да поговорят. Мъжът беше обявен за безследно изчезнал и властите го търсеха, но тялото му не беше открито и изчезването му не се свързваше с Гарити. Под формата на шега Уилямсън поговори отново с Гарити за алкохола и сбиванията, макар че беше излишно и Гарити не отиде повече в Сидней. Пиеше само, когато беше сам в пущинака и на сутринта се събуждаше с тежък махмурлук и разранени в ствола на някое дърво юмруци.

Докато останалите скотовъдци се бяха преместили във вътрешността отвъд Сините планини, Уилямсън оставаше на земите, на които беше започнал, и непрекъснато търсеше съседни имоти, които закупуваше или предявяваше в губернаторската канцелария в Сидней претенции за близки пустеещи земи. Но той не беше достигнал успех в опитите си да придобие допълнителна собственост, а стадото му се увеличаваше всяка година с нормалния прираст от около една трета, което налагаше изколването на много от животните, за да се запази пашата в земята му. Официалната политика, изразена в Лондон и Сидней, забраняваше на скотовъдците да навлизат в кралските земи на запад от Сините планини, но срещу нарушителите не се предприемаха никакви мерки. Вътрешността беше изследвана и цялото течение от реката Мурамбиджи беше грубо картографирано, както и местностите на северозапад от река Дарлинг.

Когато и следващите опити на Уилямсън да придобие земя бяха осуетени, той обмисли положението си и започна предварителна подготовка за преместване на стадото към вътрешността. Гарити беше прекъснал и последните си връзки със сиропиталището и работеше на пълна надница. Уилямсън му предложи да отиде във вътрешността като негов съдружник. Уилямсън се задължаваше да осигурява животните, необходимата екипировка и продуктите, а Гарити получаваше две трети от доходите за своя труд. Гарити прие бързо, но останалите мъже не посмяха да рискуват при несигурностите, които криеше вътрешността. Уилямсън нае скотовъдци и управител, за да се грижат за земята и овцете, които оставяше, и започна закупуването на огромни количества провизии и волски каруци. Той изчака да свърши и следващото стригане и тръгна с Гарити, дванадесетина мъже, пет хиляди овце, двадесет кучета, семейството си и дълга върволица фургони, натоварени с провизии.

Годината беше дъждовна и пашата беше добра, но преходът им отне месеци. Цялата земя по западните склонове на Сините планини, чак до горните притоци на река Локлан беше заета със самонастанили се овцевъди и керванът продължаваше упорито напред покрай други кошари и стада, като спираше на всеки няколко дни, за да могат овцете и биволите да си починат и възстановят силите си. Теренът се променяше и земята беше вече по-безплодна, отколкото по течението на Нипеан, но обикновено пашата беше предостатъчна за животните с тях. Много собственици на овцеферми и пастири, които не бяха виждали други хора в продължение на месеци, ги пресрещаха, а някои ги придружаваха за малко и им показваха пътища около трудните за преминаване места. Преминаха няколко участъка, в които нямаше вода, и някои от овцете бяха сгазени в стремглавия устрем на стадата към водните басейни, до които стигаха след тях. Няколко от биволите умряха или окуцяха и трябваше да бъдат застреляни, а два от фургоните се разбиха до неизползваемост при преминаването им през хълмисти терени. Други овце умряха, отровени от бурени или ухапвания на змии, а кучетата динго убиха няколко излезли от кошарите си през нощта. Един от мъжете беше ухапан от отровна змия и умря, а друг се разболя и в продължение на месец трябваше да го возят в един от фургоните, докато се възстанови. Осем месеца след началото на прехода те прекосиха реката Дарлинг. Със себе си водеха четири хиляди овце. Продължиха напред още няколко дни, след като оставиха зад гърба си и последната овцеферма и спряха при една рекичка, която пресичаше област от полегати хълмове и сравнително добри за установяването на фермата тревни площи.

Уилямсън незабавно изпрати фургоните и четирима от мъжете обратно в Сидней, за да докарат още един товар провизии, а той и останалите мъже започнаха строежа на кошари, къщи и навеси. Гарити и другите пастири отделиха своите дажби и екипировка, подбраха си животни за стадата и кучета, и се разпръснаха, за да установят свои пасбища. Изминаха няколко седмици преди Гарити да привикне към непознатата територия. От първостепенно значение беше да си намери ориентири, за да не се загуби, защото в сравнение с територията, която бяха заемали покрай Нипеан, тук се бяха разпръснали на огромно разстояние един от друг и той беше на много мили от рекичката, край която вдигнаха фермата. На югозапад се извисяваше един чудат, назъбен хълм и Гарити го определи за западна и южна граница на пасищата си. Той откри и други ориентири, определи местонахождението на водоизточниците и сигурните места, през които да прекарва стадото от едно място на друго, и постепенно свикна с местността. За известно време дажбите им бяха намалени и той нямаше чай, захар и тютюн, но дните минаваха бързо един след друг. След поредното стригане, фургоните поеха към Сидней, натоварени с вълна, и Гарити не усети как мина времето, преди те да се върнат и лишенията да спрат.

Пашата беше много по-бедна от пашата по течението на Нипеан и Гарити трябваше да мести стадото по-често и на по-голямо разстояние. Но откакто беше започнал да работи срещу дял от печалбата, той се отнасяше към животните с чувство на собственик и работата му изглеждаше полека от преди. Овцете се обагниха и мисълта, че две трети от агънцата са негови, го караше да се отнася към тях с по-голямо внимание и да полага повече грижи. Още след първото стригане след пристигането им новите взаимоотношения с Уилямсън дадоха ефект и Гарити вече имаше двеста гвинеи в банката в Сидней, повече пари, отколкото беше сънувал, че някога ще притежава.

Но изолацията му тежеше все повече. Не изглеждаше логично, защото по време на работата му по Нипеан не се притесняваше, дори ако минаваха седмици, без да види друг човек. А с течение на годините беше свикнал с периодите на покой и тишина в пущинака, когато изглеждаше, че насекомите, птиците и малките животинки застиват неподвижни и тихи. Но докато работеше по течението на Нипеан, в дъното на съзнанието си той знаеше, че Сидней е сравнително близо. Сега на същото място се беше загнездил фактът, че от цивилизацията го делят месеци път.

Изглежда подобни грижи спохождаха и останалите мъже, защото още през първата година трима от пастирите си взеха надниците и си тръгнаха с фургоните, които отиваха в Сидней за провизии, а на тяхно място пристигнаха други. Гарити се противопоставяше на чувството си за изолация, защото добивът на вълна и прирастът на стадата бяха по-добри, отколкото по Нипеан и на следващото стригане неговият дял от печалбата увеличи спестяванията му до количество, което за него беше невероятно. Уилямсън забелязваше безпокойството на Гарити и намираше начин да се откъсне от другите си задължения, за да му докара провизиите лично, вместо да изпрати управителя или някой от общите работници, както правеше с останалите пастири. Прекарваше цялото време, което можеше да си позволи с Гарити и му говореше окуражително за печалбата от вълната и възможностите през следващите години.

Аборигените във вътрешността почти не бяха контактували с бели хора и рядко ги виждаха наоколо. Имаше отделни случаи, когато аборигени се бяха опитвали да откраднат някоя овца, а един от пастирите беше ранен с копие, но Гарити нямаше проблеми с тях и само няколко пъти му се беше налагало да стреля с мускета си, за да ги подплаши. Късно един следобед, докато Гарити прибираше овцете в кошарата, един от тях се приближи открито и внесе известно объркване, тъй като кучетата се обезпокоиха и разделиха вниманието си между него и стадото. Няколко от овцете се подплашиха от лая на кучетата по аборигена и Гарити им изръмжа, и ги отпрати след овцете. Кучетата се втурнаха и заобиколиха овцете, обърнаха ги и ги върнаха обратно, като ги хапеха по краката. Гарити затвори кошарата след овцете и се намръщи подозрително при вида на аборигена, който се приближаваше.

Когато Гарити затвори овцете в кошарата, кучетата съсредоточиха вниманието си върху аборигена и се спуснаха срещу него, като ръмжаха заплашително с оголени зъби. Той се спря и вдигна ръце над главата си, за да покаже мирните си намерения и се приближи още, след като Гарити викна кучетата. Беше повече или по-малко като всички аборигени — слаб, но без да е кокалест, възрастта му не можеше да се определи, а кожата му беше мръсна и тъмношоколадова на цвят от постоянното излагане на лъчите на слънцето. Косата му беше обичайната сплъстена, пъстрокафява купа, окастрена грубо покрай ушите; мустаците и брадата му покриваха долната част на лицето, а по челото, бузите, носа и гърдите му имаше следи от избледняла бяла и червена боя. Носеше колан, сплетен от някаква животинска кожа, в който бяха затъкнати нож и секира, и очевидно доста се беше навъртал покрай бели, защото говореше добре пиджин — английският, който минаваше за средство за общуване между аборигените и белите хора.

Името му беше Пунтару, държеше се приятелски, с подкупваща фамилиарност и беше първото човешко същество, което Гарити виждаше от няколко седмици. Гарити сподели вечерята си с него и докато се хранеха, го слушаше как бърбори. Част от това, което казваше, беше почти неразбираемо заради бързината, с която говореше, и заради склонността на аборигените да заменят „ч“-то с „п“, когато говорят пиджин. Гарити го остави да прекара нощта край огъня и на следващия ден Пунтару отсече едно дърво в близката горичка и смени един кол от кошарата, който беше счупен, наряза ивици кора от каучукови дървета и пооправи покрива на колибата, а останалата част от деня прекара, мотаейки се около Гарити и бъбрейки за овцете и белите хора, които беше виждал другаде.

Вечерта, след като прибра овцете в кошарата, Гарити се огледа из колибата за някакви парченца метал. Когато копа дупки за коловете на колибата беше счупил една лопата в каменистата почва и откри парчетата, захвърлени в ъгъла на колибата. Брадвата на Пунтару беше метална и той се гордееше изключително много с нея. Пунтару остана доволен и веднага свали кремъчния връх от едно от копията си, за да го замени. Гарити се зае да приготви вечерята. Когато Пунтару стегна металния връх здраво за пръта на копието си, Гарити му показа как да го заостри, като го търка в камък. Показа му как да наточи и острието на брадвата си. Пунтару беше очарован и съсредоточено го наблюдаваше отблизо, а детинският му възторг от парченцето метал беше малко смешен и все пак трогателен.

Пунтару не хареса чая, но питката и овнешкото му се усладиха колкото и предишната вечер. Той се хранеше с явно удоволствие и огромен апетит и накрая оглозга кокала, облиза си пръстите и отново започна да бърбори, докато Гарити пушеше лулата си и сърбаше от канчето с чай.

— Него добра, хубава жена трябва — каза той и се оригна с удоволствие.

— Може вземе сега. — Той въздъхна доволно, хвърли едно-две дръвца в огъня и погледна към Гарити.

— Повек като теб него трябва женска.

Уилямсън беше тук с жена си. И скоро беше наел нов управител, който също беше довел жена си, а за година още един-двама от мъжете бяха довели жените си. Но повечето от мъжете не бяха женени, а болшинството от женените бяха оставили жените си в Сидней или другаде, било защото не искаха да ги подлагат на трудностите във вътрешността, било защото те отказваха да дойдат. Гарити беше мислил за женитба, но в мислите му бракът беше изключително далечна и най-вероятно неосъществима цел. А първата грижа на Гарити беше да увеличи банковата си сметка и да се сдобие със собствено стадо. Той подръпна от лулата си, погледна Пунтару и като повдигна вежди, с безразличие сви рамене.

— Повек като него трябва има жена — каза Пунтару и твърдо и категорично поклати глава. — Него повек трябва жена да готви, говори и да я пука. Не хубав повек него стой сам с овце и динго чрез цяло време.

Овцете шумяха спокойно, докато се настаняваха за през нощта и Пунтару посочи към стадото.

— Овце дяволски добре яде, но не също повек. — Той кимна към кучетата, които лежаха от другата страна на огъня. — Динго него като повек, но не говори, не готви, не се пука.

Гарити пийна чай от канчето и погледна Пунтару с умислена усмивка.

— Къде жена теб? — той дръпна от лулата си.

— Него намери — бързо отвърна Пунтару. — Нищо някой бяла жена повек стои с него голяма ферма Сидней. Аз намери тук. — Той потупа брадвата си с пръст. — Може даде мен два, три бял повек тамаха, тогава намери тук. — Той вдигна копието с металния връх и опита с пръст. — И може вземе два, три бял повек камък за киру.

Гарити кимна. Животът на Пунтару беше много по-различен от живота на белите, но в това отношение те си приличаха. Някои от женените скотовъдци оставяха жените си в Сидней или другаде, докато работят във вътрешността, за да изкарат достатъчно пари, за да уредят живота си и Пунтару правеше същото. С две или три метални брадви и две или три копия с метален връх той несъмнено щеше да бъде смятан за богаташ, когато се завърнеше при племето си.

— Арунта жена него работи голямо дяволски много и може него готви бял повек да яде голямо хубаво.

Причината, поради която Пунтару беше повдигнал въпроса, стана кристално ясна. Той си предлагаше услугите да му намери жена и без съмнение очакваше да получи за усилията си една или две брадви и метал, от който да направи върхове за копията си. Някои бели мъже живееха с жени аборигени, но Гарити не се блазнеше от тази идея. Аборигените бяха много по-различни от белите хора по своите обичаи, манталитет и начин на живот, а повечето от жените, които Гарити беше виждал, бяха изключително грозни. Той пресуши канчето си, напълни го отново от тенджерката на огъня и мълчаливо поклати глава. Остави тенджерката обратно на жарта и дръпна от лулата си.

— Жена не същата стара като на ферма — каза Пунтару. — Жена стара на ферма не добра за него да пука. Аз намери жена него няма бирали и него гледа хубава да пука. Ти пука и направи бирали ти.

Изглежда аборигените ценяха децата високо и вероятно Пунтару поставяше въпроса по този начин, за да привлече вниманието му върху възможността да има деца, но за Гарити това беше просто още една нежелана страна от положението, в което нямаше намерение да се забърква. Той отново поклати глава и Пунтару остави тази тема. Той отново заговори за металния връх и за начина, по който Гарити му беше показал да го подостри. Гарити потърси по земята наоколо, намери един камък с гладка повърхност и взе копието. Започна да се опитва да обясни на Пунтару как може да наточи края на острието с по-фин камък.

Пунтару отново остана да пренощува и на сутринта, когато Гарити изведе овцете от кошарата и ги закара да пасат, той го последва, а после отиде на лов на кенгуру. Върна се в средата на следобеда, без да е видял кенгуру и Гарити избра една овца и я отдели от стадото, за да я заколи. Пунтару беше ужасен от такова прахосничество и се разрови за храна в купчината тор. Той предъвкваше нещо, докато помагаше на Гарити да пренесат трупа на овцата и да го закачат на едно дърво близо до колибата. Гарити я одра и я покри с парче брезент заради мухите, след това се върна при стадото и бавно подкара овцете към кошарата, Пунтару си намираше някакви вкуснотии в купчината тор и продължи да прескача до нея и през късния следобед, но беше готов за своя дял от овнешкото и питката, които Гарити приготви вечерта. След като се наядоха, седнаха до огъня и опънаха овчата кожа на рамка от клони, за да я остържат, после я оставиха да се суши. Пунтару не повдигна въпроса за жена, но няколко пъти спомена, че готвенето и обработването на кожи са женска работа.

На следващия ден Гарити реши да премести стадото. Остави овцете на откритото пасбище под бдителните очи на кучетата и започна да разглобява кошарата. Смяташе да се премести на открития и затревен склон на един отдалечен на около две мили хълм. Пунтару му помагаше. Отне им по-голямата част от деня да преместят всичко. Когато колибата започна да се разпада, те я зарязаха и Пунтару отряза парчета кора, за да направи друга. Той работеше с желание и от време на време изчезваше при купчината тор и се ровеше в това, което беше останало след птиците и дребните животинки, но няколко пъти спомена, че пренасянето на вещи и правенето на колиба са за жените.

Забележките на Пунтару не бяха необходими. През по-голямата част от деня въпросът се въртеше из ума на Гарити. Повечето от жените аборигени, които беше виждал, бяха на възраст. След тежката работа и бременността, коремите им бяха подути и имаха провиснали, полюшващи се гърди. Но имаше и няколко по-млади, в които се беше заглеждал. А напорът на природата му беше проблем. Обезпокояващата и в някои отношения страшна страна на неговия характер, която се проявяваше, когато пие, също го притесняваше и той подозираше, че самотата би могла да е причина или поне предпоставка за нея. Освен всичко това съществуваше и самата самота, която ставаше все по-трудно поносима.

Също и работата. Приготвянето на парче месо отнемаше часове и много пъти той задрямваше пред огъня, изгубил апетит, докато чака вечерята си. Една жена би могла да му я приготвя и преди да прибере стадото в кошарата, а и за закуска и обяд можеше да има нещо по-апетитно от студена, останала от вечерта питка. И още много неща. Преди всичко, щеше да има някой, който да седи с него край огъня, докато пие чая си и пуши вечерната си лула.

Както и очакваше, Пунтару беше повече от ентусиазиран да обсъдят въпроса още веднъж. Територията на племето на Пунтару беше на северозапад и той беше убеден, че ще успее да намери и доведе жена, която да задоволява Гарити. Беше повече от нетърпелив да се заеме с това, за да може да се върне при собственото си семейство. За своите усилия искаше една брадва, нож и метал за изработването на още два върха и предположи, че приблизително същите неща и в същото количество ще удовлетворят бащата на жената като откуп. Гарити все още се колебаеше и помисли по въпроса и през нощта. На следващата сутрин Пунтару отново заговори за това, като изтъкваше колко полезна би могла да бъде една жена и колко много от нещата, които Гарити вършеше, можеха да бъдат свършени от нея. Той подчерта, че Гарити няма да има никакви задължения, ако реши, че жената не му харесва. Гарити все още не можеше да се реши. Виждаше всички плюсове, но не желаеше да се обвързва с решение. Беше му трудно да го вземе, а Пунтару продължаваше да бъбри за това. Следобед се съгласи и Пунтару незабавно събра нещата си и тръгна без дори да дочака вечерта.

С присъствието си Пунтару бе облекчавал самотата на Гарити и след като си тръгна тишината на пустошта отново се възцари. Уилямсън дойде с провизиите два дни след като Пунтару си беше тръгнал и Гарити го помоли да му изпрати две малки брадвички, два ножа и няколко парченца метал. Уилямсън се съгласи, без да проявява любопитство, и след три дни един от общите работници пристигна от фермата и донесе нещата.

Известно време настроението на Гарити се колебаеше между страха и очакването. Пунтару не беше казал колко време ще му е необходимо и докато обикаляше наоколо с кучетата из стадото, Гарити често оглеждаше околността. Измина една седмица и той започна да гледа на цялата работа с нещо средно между облекчение и разочарование. Измина още една седмица и после се занизаха цели дни, през които той изобщо не се сещаше за Пунтару.