Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Сага за Австралия (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Outback, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,1 (× 25 гласа)

Информация

Сканиране
Strahotna (2016)
Разпознаване и корекция
egesihora (2016)

Издание:

Аарон Флетчър. Майка Австралия

Американска. Първо издание

ИК „Бард“, София, 1993

Редактор: Теодор Михайлов

Коректор: Мария Тодорова

История

  1. — Добавяне

2.

Основната подбуда за заселването на Австралия беше вторичен продукт на американската революция. Броят на затворниците в Англия се поддържаше на приемливо ниво посредством транспортирането на престъпниците в американските колонии, където мъжете биваха продавани в робство за петнадесет до двадесет гвинеи, а жените — за осем до десет и осигуряваха както работната сила в колониите, така и значителна печалба в начинанията на заинтересованите корабовладелци. В резултат на американската революция, бързо увеличаващият се брой на престъпниците в английските затвори доведе до необходимостта в Темза да се закотвят бракувани кораби, които да се използват за затвори. Проблемът бързо прерасна в нещо повече от досадна неприятност, защото затворническите кораби бяха опасни огнища на зарази, а освободените от тях след изтичане на срока на присъдите затворници бяха толкова покварени, че представляваха заплаха за моралните устои на обществото.

Вниманието се насочи към Австралия. Съществуването на континента беше известно, но докладите на първите изследователи неизменно го описваха като безплодна и безполезна земя. Те бяха непълни и не предоставяха подробности, защото Австралия беше изолирана както от далечното разстояние, така и от преобладаващите в районите ветрове. Беше станало ясно, че условията са непредсказуеми и голямата вероятност за вилнеещи между ноември и март урагани и жестоки бури около Австралия не предполагаха към авантюри в района. От април до октомври времето се успокояваше и беше сравнително устойчиво, но постоянния вятър от югоизток духаше право в лицето на всеки кораб, приближаващ източните брегове на континента откъм открито море. А след изнурителния преход наградата за зърналите сушата откъм северната част на източното крайбрежие бяха неотбелязаните на никоя карта опасности, които криеше Големия бариерен риф.

По-оптимистични нотки прозвучаха в доклада на Сър Джоузеф Банкс — ботаник-любител, плавал до Австралия и акостирал в Ботаническия залив на кораба „Индевър“ с прочутия капитан Кук. А през 1784 година Джеймс Марта внесе предложение до държавния секретар, Австралия да бъде разработена и с част от териториите й да се обезщетят загубите на лоялистите, на чиято страна той се беше сражавал в американската революция. Идеята беше подкрепена от Банкс, а Сър Джордж Янг представи пред Адмиралтейството предложение, в което изтъкваше преимуществата на една морска база в Южния Пасифик, чрез която да се противостои на испанското и френското влияние в района. Основната идея на предложението беше приета хладно, но освен нея планът изтъкна и предимствата на Австралия като наказателна колония. Това, заедно с вечната подозрителност, която се хранеше към френските намерения, възбуди интерес. През месец май 1787 година флота от единадесет кораба с осемстотин и петдесет затворници на борда, от тях шестстотин мъже и двеста и петдесет жени, под командването на капитан Артър Филипс, напусна Англия и се отправи към Австралия.

Първите години бяха трудни. Много от осъдените бяха привикнали към престъпен и порочен живот и упражняваха физически труд само по принуда. Командващият частта на Кралския военноморски флот, която придружаваше Първия флот, разрешаваше на хората си да се занимават само с това, което не излизаше от рамките на преките им задължения. С осъдените не пътуваха надзиратели, а назначените за надзиратели от средите на самите затворници бяха крайно неефективни. В колонията нямаше градинари или фермери, а почвата беше много по-различна от почвата в Англия. Повечето от донесените семена се бяха развалили, а част от овцете и добитъка се запиля или измря, отровен от непознатата растителност. На риболова не можеше да се разчита. Колонията преживяваше главно от донесените припаси осолено говеждо и свинско месо, сухари, брашно, ориз и сушен грах. Командващият докладва за проблемите си в Англия и в отговор корабът на Негово Величество „Гардиън“ беше пригоден и зареден с провизии, включително живи животни, лекарства, семена, земеделски сечива и големи хранителни запаси. В окомплектоването на пасажерския състав бяха включени надзиратели за затворниците, фермери, занаятчии и подбрани според доброто им поведение затворници. „Гардиън“ трябваше да пристигне през месец януари 1789 година, но в мъгла и при бурно море се сблъска с айсберг и потъна край нос Добра надежда. Известно време колонията преживя в оскъдица, но най-накрая през юли 1790 година пристигна транспортният кораб „Лейди Джулиана“, натоварен с провизии, а не след дълго пристигна и Вторият флот с ново попълнение от осъдени на борда. С „Лейди Джулиана“ пристигнаха и известен брой свободни заселници. Повече от тях пристигнаха през септември 1791 година на борда на кораба на Негово Величество „Гордън“ и за колонията започна ера на сравнително благоденствие.

Земята беше прочистена, бяха пригодени земеделски методи и поселищата Сидней и Парамата процъфтяха. Присъдите на част от осъдените изтичаха, други бяха помилвани от губернатора, след което получаваха безвъзмездно земя. Войниците отслужваха срока на службата си и предпочитаха и те да вземат земя и да се установят в Австралия, вместо да се върнат в Англия. Пристигаха все повече свободни заселници. Отглеждането на овце се превърна в изгодно занятие и колонията бързо извоюва своята самостоятелност в производството на храни. Някои второстепенни колонии също процъфтяха. Китоловството и ловът на тюлени получиха известно развитие на Земята на Ван Даймен, а растящите стада овце и добитък изпълваха почистените области все по-навътре в континента. В Сидней започнаха да се отбиват кораби, които търгуваха и товареха храни. Някои от затворниците бягаха във вътрешността на континента и се превръщаха в разбойници, които ограбваха, убиваха и тероризираха малките селища и изолираните заселници. Престъпността се превърна в проблем.

Сините планини на запад от Сидней и Парамата бяха естествена преграда, която до 1813 година ограничаваше заселниците в една ивица от около четиридесет мили по крайбрежието. Бяха правени различни опити за проникване през планинската верига, но изследователите се връщаха, без да са успели заради непроходимия терен и настоятелността, с която следваха един и същ подход — търсеха проход през долини, докато всъщност се касаеше за плато, където всяка долина беше без изход. През 1813 година малка група тръгна по покритите с остри гранитни и кварцови камъни хребети. Трябваха им почти три седмици, за да изминат петдесетте мили до западния край на платото, но от другата му страна откриха ширнала се надалече земя, покрита с гъста, сочна трева, пресечена от реки и изпъстрена с многобройни групи дървета. Когато докладваха на губернатора, той организира бригада за строежа на път, който да осигури достъпа до вътрешността. Тя трябваше да изкорени и разчисти гъстата растителност, да пресуши блатата и да прокара чакълестия път по хребетите. Проектът беше изпълнен бързо и пътят към вътрешността беше открит както за овцете и добитъка, така и за по-нататъшното изследване на континента.

Осъдените жени представляваха постоянен проблем в живота на колонията още от първото заселване, когато затворниците бяха свалени на брега без окови и поставени при условия на лек режим, който те скоро превърнаха в оргия. Докато губернаторът се бореше с многобройните си проблеми и отделяше толкова внимание за отделянето на мъжете от жените, колкото беше по силите му, неколкостотин от тях посвещаваха по-голямата част от времето и енергията си в осуетяване на неговите цели, като по този начин осигуряваха постоянен вътрешен прираст на населението на колонията. Браковете се насърчаваха и ако осъдена жена намереше някой, за когото да се омъжи, й се позволяваше да живее със съпруга си и беше свободна, без да се смятат оковите на брачния съюз. На всеки мъж или семейство, които бяха в състояние да издържат някоя от жените като прислужница, им се позволяваше да изберат една от осъдените жени, а ако двама от осъдените искаха да се оженят, те можеха да го направят и се предаваха на собственик, при когото да отработят срока на присъдите си. Политиката се менеше при различните губернатори. Тя варираше от снизходителност при едни, до по-голяма строгост при други и след време всички осъдени жени, които не бяха уредили живота си по някакъв начин, бяха прехвърлени в Женската фабрика в Парамата.

Тя представляваше малка групичка сгради и съборетини — едно дълго помещение над затвора, който се използваше за някои от осъдените мъже, няколко близки бараки и малка дървена къщичка. В дългото помещение времето на жените се уплътняваше с предене. В него имаше и малко огнище, където те си готвеха. Някои от жените спяха в бараките, а останалите — на походни легла в дългото помещение или на камарите вълна, която се предеше в него. Санитарните удобства бяха представени от две кофи, поставени в двата края на помещението, което се проветряваше от два покрити с дървени решетки прозореца. В редките случаи, когато подът се миеше, широките цепнатини в него ставаха причина за „изкъпването“ на мъжете в долното помещение. Понякога жените успяваха да намерят ром и тогава помещението се превръщаше в сцена за размирици и пиянски свади или в бойно поле за битките между жените и надзирателите, които жените обикновено печелеха.

Известно време Женската фабрика беше дом за Шийла Гарити, която пристигна в Австралия с Втория флот. Тя беше на двадесет години, дъщеря на Патрик Гарити — ирландец от Дъблин, имигрант в Лондон, осъден и починал по време на пътуването на Първия флот. Беше осъдена за съучастие в джебчийство и в резултат на връзката, която беше имала по време на плаването с гвардеец от Кралския Военноморски Флот, стъпи на австралийски бряг бременна в петия месец. Синът й се роди в Женската фабрика — третото дете, на което тя даваше живот и първото оцеляло през първите седмици на живот. Кръсти го Патрик, на баща си. Малко преди Патрик да навърши една годинка, тя получи предложение за работа като прислужница в семейството на свободен заселник, но предложението беше придружено от изискването да се откаже от детето. Трябваше да избира между детето и здравия разум и тя остави бебето в сиропиталището в Сидней и започна работа при заселника, който се казваше Албърт Къмингс.

Сиропиталището беше разположено на ъгъла на „Джордж стрийт“ и „Бридж стрийт“ и се издържаше от глоби, такси, конфискации. В него работеха възрастни жени, избрани измежду осъдените, както и две вдовици, и се ръководеше от пастор, назначен от губернатора, а животът в него се характеризираше с набожност, усърдно трудолюбие и дисциплина. Имаше и няколко деца на свободни заселници, осиротели след смъртта на родителите си.

Първите спомени на Гарити бяха за стриктната дисциплина и жестоките наказания, които незабавно следваха всяко неспазване на разписанието и нарушаване на правилата за вътрешния ред. След ставането сутрин децата, които бяха проходили, се обличаха и измиваха набързо, сгъваха одеялата си и се събираха за утринна молитва, след това в колона по един влизаха в столовата за закуска. След закуска групите се разделяха и по-малките деца отиваха в работилниците, където се чепкаше вълната за предене, по-големите — в работилницата за предене, а най-големите помагаха в грижите за онези, които бяха още твърде малки, за да се грижат за себе си сами. По пладне имаше още едно събиране за молитва, след това обяд. След обяд по-големите деца посещаваха уроци по елементарно четене, писане и смятане, след това отново се връщаха на работа. Привечер оставаше малко време за игри в големия двор зад сиропиталището. По-големите наблюдаваха игрите на по-малките, следваше вечерна молитва и вечеря. След вечеря някои от по-големите деца или жените четяха на глас откъси от някоя книга или от Библията, докато стане време за лягане. Рутинното разписание се нарушаваше в неделите, посветени на религиозни учения и литургия, задължителна за всички. На път за църквата за специалното богослужение за сираци, групата маршируваше по улиците на Сидней и към нея се присъединяваше групата на момичетата от девическото сиропиталище в Парамата. В продължение на няколко години Шийла посещаваше Гарити и от време на време му донасяше по някоя дреболия — бонбон или дреха, износена и захвърлена от децата на работодателя й или пък открадната от тях. След това посещенията станаха по-редки и накрая съвсем престанаха.

За малкия Патрик Гарити историите в книгите за Англия бяха точно толкова реални, колкото историите от Библията. И едните, и другите бяха основани на предварителни условия и предположения, които ги обезсмисляха от гледна точка на действителността. В Австралия нямаше дъб или хикория, а да подложиш и другата си буза означаваше да си изпросиш още един шамар. Той беше тих, затворен и прилежен в работата си и стриктно изпълняваше онова, което му биваше нареждано. Заедно със солидното телосложение на баща си беше наследил или характера, задържал баща му на войнишка служба в продължение на двадесет години, или нрава, изпратил дядо му в затвора за убийство. На петнадесет години Гарити беше с ръст на възрастен. Пасторът го беше кастрил безброй пъти за това, че налага останалите момчета без видима причина, защото той винаги запазваше твърдо мълчание по въпроса с какво и как са го предизвикали. Жените се отнасяха към него с мрачно недоверие и подозрителност заради ръста и мълчаливия му нрав и заедно с друго едно едро момче ги изпращаха на работа извън къщата — да цепят дърва и да носят вода. Другото момче беше кръшкач и предпочиташе кратката болка на наказанията пред часовете усилен труд. Когато дървата и водата бяха недостатъчни, наказваха и Гарити. Несправедливостта на това положение не тревожеше Гарити. Още преди години той беше разбрал, че в по-голямата си част животът е нещо несправедливо, но наказанията засягаха неговото достойнство. Той се сби с момчето и го нашиба с колана си, което му докара още едно наказание, но впоследствие то започна да върши своя дял от работата.

На седемнадесетгодишна възраст в живота му настъпи коренна промяна. Той и пет други момчета бяха извикани да се съберат в двора — обичайното строяване в редица, когато някой дърворезач, ковач или друг някакъв занаятчия си търсеше чирак. Откакто навърши петнадесет, Гарити се строяваше редовно всеки път, когато в сиропиталището дойдеше работодател, но репутацията на груб и опърничав човек, която му бяха прикачили, беше станала общоизвестна сред занаятчиите в Сидней и Парамата и никога не го бяха избирали дори за пробен срок.

Но този път мъжът не приличаше на занаятчия. Беше един-два инча по-нисък от Гарити, с мощни гърди, рамене и ръце, а в косата, която се подаваше от шапката му, в брадата и мустаците му се забелязваха бели косъмчета. Лицето над брадата и мустаците беше обветрено и загоряло от слънцето. Стоеше със скръстени ръце и разкрачени крака и някак си оставяше впечатлението, че дворът зад сиропиталището е твърде малък, за да го побере. Пронизващите му светлосини очи се движеха по редицата, докато пасторът произнасяше обичайната си реч, споменавайки, че мъжът се казва Уилямсън и е овцевъд. След това пасторът покани Уилямсън да се приближи и ако иска да поразпита момчетата, но той остана неподвижен и мълчалив. Погледът му, който се движеше напред-назад по редицата, се срещна с този на Гарити. Той го посочи и кимна с глава.

Гарити се качи по стълбите в дългото помещение с наредени в редици походни легла, където спяха по-големите момчета. Взе си одеялото, допълнителния чифт панталони, риза и една малка дървена кутия, която майка му му беше донесла при едно от посещенията си преди години. Сви нещата си във вързоп. Беше се надявал да бъде избран за чирак заради убеждението си, че това е перспектива, която си заслужава усилията и заради присмеха, на който беше подложен, задето не е бил избран досега, но почувства странна тъга и натрапчиво желание да остане. Взе вързопа под мишница и слезе по стълбите. Когато тръгна надолу по стъпалата, две от жените, които стояха във фоайето и си шепнеха нещо, се отместиха от стълбището и млъкнаха, като го гледаха бдително с обичайните си намръщени погледи.

Волската каруца на Уилямсън беше на улицата пред сиропиталището, накачулена с торби и бурета с провизии, а той стоеше до нея и разговаряше с пастора. Двамата се ръкуваха и Уилямсън се качи в колата. За пръв и последен път пасторът подаде ръка на Гарити и му каза да работи добре и да слуша Уилямсън. Гарити смотолеви някакъв отговор, а пасторът кимна, усмихна се и го потупа по рамото. Уилямсън махна с ръка към задната част на колата и Гарити сложи вътре вързопа си и се качи след него.

Няколко души погледнаха към каруцата, когато тя изтрополи по улицата. По нея вървяха, бутайки малка количка, направена от дъги за бъчви, две момчета от сиропиталището, които бяха взети за чираци преди време. Те погледнаха Гарити и тихо си казаха нещо през смях. Двама мъже махнаха на Уилямсън и извикаха нещо в поздрав. Къщите оредяха и улицата се превърна в черен път, който водеше на запад от Сидней. От двете му страни имаше храсталаци, дървета и тук-там къщи. Няколко минути по-късно Гарити беше по-далече от селището, отколкото през целия си живот досега и с интерес гледаше наоколо.

Уилямсън се обърна и го погледна.

— На ръст и години не си много за чиракуване, момче. Винаги ли правиш каквото ти се каже?

— Да, правя каквото ми кажат.

— Смяташ се за голям побойник, а?

— Не повече от някой друг.

— Приемам, че е така. Можем да спрем, да си премерим силите и да приключим с този въпрос.

— Не искам да имам неприятности с вас. Ще правя каквото ми се каже.

Уилямсън замислено погледна Гарити през рамо. Светлите му сини очи го пронизаха, а след това изведнъж премигнаха приятелски и с чувство за хумор.

— В такъв случай ще спрем дотук — няма да ми се налага да рискувам да ме пребият — подсмихна се той.

После порови под седалката си, извади една бутилка и посочи на Гарити да се премести отпред.

— Можеш да се пробваш с това, вместо с мене. Бас ловя, че то ще спечели боя.

Гарити се изкатери по торбите и буретата и седна до Уилямсън, който бъбреше весело и постоянно му подаваше бутилката ром през първата половина от пътуването. Гарити опитваше алкохол за първи път в живота си. Останалата част от пътуването той изкара пиян, като повръщаше с наведена отстрани на каруцата глава.

Когато пристигнаха в овцефермата, Уилямсън заедно с още двама мъже свалиха Гарити от каруцата и го пренесоха в бараката, където спяха овчарите.

Още от пътуването си до овцефермата Гарити предусети, че животът в нея е във всяко отношение по-различен от познатия му живот в сиропиталището. Уилямсън беше бивш затворник, отработил срока на присъдата си на земята на някакъв офицер от Гвардията на Южен Уелс и през годините беше успял да превърне първоначално малкото си стадо в овцеферма с хиляди овце. По отношение на работата и овцете той беше безкомпромисен, но заедно с това и щедър, внимателен и благосклонен.

За Гарити чистите, спретнати и подредени улички на Сидней останаха само като спомен. Овцефермата представляваше пустош от покрити с храсталаци полегати хълмове, групи евкалиптови дървета и трева. Уилямсън се беше оженил за една тридесетгодишна жена, бивша затворничка с няколко години по-млада от него. От нея имаше две деца, които беше акуширал сам. Живееха в построена от чимове, камъни и парчета кора хижа, но кошарите, които я заобикаляха, бяха чисти и в добро състояние, а навесът за стригане беше стабилно построен и солиден. Уилямсън имаше четирима овчари, и четирима осъдени, които отработваха при него срока на присъдите си. Всички бяха разпратени из вътрешността заедно със стадата. В овцефермата си Уилямсън държеше още и половин дузина аборигени, както и двама по-възрастни бели, които вършеха това-онова. На Гарити му се беше случвало да срещне скитащи се из улиците на Сидней аборигени, но на вид тези в овцефермата на Уилямсън бяха значително по-малко цивилизовани от всички, които беше виждал досега. Бяха облечени оскъдно или се мотаеха наоколо голи и живееха със семействата си в пущинаците недалече от къщата на Уилямсън. Условията им на живот бяха по-бедни от тези, при които живееше Уилямсън единствено с това, че колибите им бяха по-малки. Те намираха изгубени овце, проследяваха и убиваха кучета динго и вършеха други случайни неща срещу храна, някоя и друга дреха и парчета метал, от които си правеха брадви, ножове и върхове на копия. Бяха полезни, но човек трябваше да ги държи под око, защото крадяха всяко метално нещо, оставено без надзор.

Уилямсън научи Гарити да стреля с мускет и го въведе в някои от работите около кошарите, след това го изпрати за месец във вътрешността заедно с един от другите овчари. Последният беше груб, навъсен и затворен човек, язвителен и рязък всеки път, когато говореше на Гарити и на няколко пъти те едва не се сбиха. Но Гарити сдържаше яда си, наблюдаваше и се учеше. В края на месеца Уилямсън дойде и го взе обратно в овцефермата. Той даде на Гарити мускет, провизии, четири кучета и необходимите за лагеруване неща и му помогна да откара стадо от двеста глави до пасища навътре в пущинака. След това го остави сам.

В началото чувството за отговорност беше такова бреме за Гарити, че нощем не можеше да спи, а дните му бяха кошмар, в който се препъваше изтощен около стадото и често-често броеше овцете. Броеше ги отново и отново и под лъжичката го присвиваше всеки път, когато изпуснеше някоя. Освен малкото, което помнеше от майка си, Уилямсън беше първият, отнесъл се към него човешки и в душата си Гарити изпитваше потребност да сполучи в работата си. После, когато кучетата свикнаха с него и той разбра, че те знаят за овцете повече, отколкото той самият, Гарити започна да им се доверява в по-голяма степен. Но все още спеше с мускета до себе си и изръмжаването на някое от кучетата нощем го събуждаше веднага и той изскачаше от колибата с пушка в ръка.

Дните започнаха да се преливат един в друг, но в живота му нямаше монотонност. Мухите и комарите бяха досадни, а знойната жега му причиняваше постоянни неудобства, но изолацията малко го притесняваше. Предупрежденията на Уилямсън за отровни змии и насекоми добиха по-голям смисъл, след като го ужили скорпион и няколко дни лежа болен. Стана по-предпазлив. Уби четири кучета динго и няколко пъти стреля с мускета си, за да подплаши аборигените, които се навъртаха наоколо. Две от овцете бяха ухапани от змии и умряха. Още една умря без явна причина, освен възможността да е яла нещо отровно, но Уилямсън беше казал, че очаква някакви загуби.

В края на шестата седмица Уилямсън дойде да провери как вървят нещата и остана много доволен. Той се върна няколко дни след като си беше тръгнал, докара още триста глави и помогна на Гарити да прехвърли стадото на още по-добри пасища покрай бреговете на Нипеан — границата на овцефермата.