Дон Лучио
Смърт във влака (5)

Хората от подземния свят

На другата сутрин Милтон Силс тъкмо разсъждаваше върху възможността Бъканън да е имал съучастник във влака, който да е дръпнал внезапната спирачка, когато му бе съобщено за необичайно посещение. Детективът слезе в хола и там видя огромното куче на Розалинда Ръсел.

— Здравей, Джеки — викна Силс и се приближи до кучето, като го погали. Кучето се изправи, сложи лапите си на гърдите на детектива. Тогава той видя бележката, окачена на нашийника. На външната страна бе написано „Моля, показвайте на това куче направлението на улица «Крауфорд» и номер 54, на който живее Милтон Силс“. В самата бележка писателката съобщаваше: „Драги господин Силс, хрумна ми идея и имам нужда от вашата помощ. Елате веднага у дома, но не смятайте да се измъкнете, защото съм инструктирала Джеки да не се отделя от вас. Розалинда Ръсел.“

Детективът се облече и след няколко минути в съпровод на Джеки позвъни в дома на младата жена. Тя го посрещна весела и след като получи детективските похвали за кучето, заразказва как неочаквано и дошла идеята да се разходи из свърталищата на хората от подземния свят, а това най-добре би било да стане в компания на детектив като Силс. Това щяло да й помогне в намерението да напише криминален роман. За по-голяма сигурност искаше да вземат със себе си и кучето. Детективът се съгласи веднага, тъй като, ако наистина Бъканън е имал съучастник, то този съучастник би трябвало да бъде търсен в подземния свят. Още същата вечер двамата с Ръсел обиколиха няколко кръчми и вертепи, пълни със съмнителни типове, които бързо се хващаха я за нож, я за револвер. Разходките на писателката и детектива продължиха три вечери. Розалинда има възможност да беседва с прочути контрабандисти, видни джебчии, разпитваше ги умело и макар повечето от тях да не криеха неохотата си, очевидно бе, че писателката набираше много материал за евентуалната си книга. Отначало Милтон Силс се отнасяше към всичко това просто с любопитство, но постепенно все повече се опитваше да бъде полезен на младата жена. Не забравяше да върши и своите наблюдения, но не попадаше на следи.

Една вечер към 22 часа, когато бяха в „Родезия бар“, едно от най-известните свърталища на престъпници в „Уестенд“, на детектива направи впечатление, че един от посетителите гледаше със свиреп поглед към кучето на Розалинда. Позна го от снимките в картотеките в Скотланд Ярд. Беше Джордж Светкавицата, многократно арестуван при съмнения за съучастничество било в обири, било в побои, но винаги измъкващ се благодарение я на алиби, я на застъпничеството от високи места. Беше елегантен млад човек в смокинг, с вратовръзка и с филцова шапка, килната небрежно назад. Детективът сподели с писателката какво знаеше за него, след което тя веднага настоя да го поканят на масата им. Сервитьорът отиде при Светкавицата. Последният погледна към масата, откъдето Розалинда Ръсел кимна, усмихвайки му се, и стана. Приближи, изгледа студено детектива и писателката и запита:

— Какво искате?

Милтон Силс го покани да седне:

— Госпожицата е писателка…

— Я не ми губете времето! — отряза Светкавицата.

— Искам да разговаряме — обади се Розалинда. — Вие сте един от хората, които ме интересуват, искам да проникна в техния свят на мисли и чувства… Пиша един роман.

— Не сте ли от полицията?

— Аз съм от Скотланд Ярд — каза Силс, — но няма какво да се страхувате сега от мен, явявам се тук само като частно лице, придружаващо писателката…

— Хм… — това беше отговорът.

Розалинда го покани да вземе чашка, която сервитьорът предвидливо бе донесъл, каза му „наздраве“ и запита:

— Защо ви наричат Светкавицата?

— Питайте него — нали е от Скотланд Ярд, там знаят добре.

— Името му е Джордж Рафт — каза Силс. — Наричат го Светкавицата заради бързината на действията му. Еднакво бързо си служи и с голи ръце, и с револвер…

Джордж Светкавицата се усмихна и кимна в знак на съгласие. Розалинда започна да го разпитва защо е избрал това поприще в живота, няма ли желание да се заеме с честно изкарване на хляба си. Престъпникът отговаряше къде с желание, къде неохотно, но на Милтон Силс правеше впечатление, че той не отделяше погледа си от кучето. Най-сетне не издържа и запита:

— Това куче ваше ли е?

Писателката кимна:

— Мое.

— Не мога да понасям тая порода кучета, ако искате и друг път да разговаряте с мен, да знаете, че ще си нося в джоба стрихнин и ако този вълк отново е с вас…

Розалинда погали Джеки, потупа го по гърба и му каза:

— Джеки, излез навън и чакай… Чакай навън, нали разбра…

Кучето послушно се отправи навън.

Разговорът продължи, но явно беше, че ентусиазмът на Светкавицата се е изпарил.

— Стига проповеди! — каза той. — Ще си живея както си знам, на никого не давам акъл и от никого не вземам. А сега си вървете!

Светкавицата стана и като видя, че Силс вади портмоне, спря ръката му, повика сервитьора и се отдалечи с него.

Детективът и писателката се спогледаха и станаха да си вървят.

В този миг навън се чу изстрел…

Розалинда пребледня на мига и затича към изхода, като викаше:

— Джеки, Джеки…

Милтон изтича след нея… Намери я коленичила до четириногия си приятел, прегърнала го, плачейки…

От Джордж Светкавицата нямаше и следа. Но детективът знаеше къде да го търси. Върна се и както очакваше, намери престъпника там, където логично най-малко трябваше да бъде очакван. На бара.

— Ако не искаш усложнения, а знам, че ти не си по усложненията, изслушай ме внимателно — мога да те арестувам за убийството на кучето, но и да те обвиня в опит за убийство на госпожица Ръсел.

— Приказки! — отвърна Светкавицата.

— Знаеш, че ако реша, мога да ти лепна каквото искам престъпление, станало в близко време. Например да те обвиня в убийството на Джон Портър.

— Този пък кой е?

— Поет.

— Стихове не съм чел, откакто напуснах училище…

— Не е кой знае каква беда. Но на въпроса! Знам, че не си участвувал в това убийство, но ти пък знай, че мога да те натопя! Но няма да го сторя, ако ми направиш една услуга.

— Каква?

— Искам да знам някой от вашите хора дали е бил на 20 октомври към 16 часа край Уестлямсън.

— Ще се опитам да разбера.

— Ще те търся тук от утре вечер по това време!

Светкавицата кимна за съгласие.

На другия ден Милтон Силс отиде при Дик Кросби с надеждата, че журналистът този път няма да е толкова зает, но се излъга. Материали по бюрото, непрекъснато звънящи телефони, влизащи и излизащи журналисти и сътрудници. Кросби вършеше работата и на все още задържания Бъканън.

— Открихте ли нещо ново? — запита той.

— За съжаление нищо — отвърна детективът. — А съвсем скоро ще трябва според законния срок да се насрочи делото. При тия улики не виждам как главният ви редактор може да се отърве…

— Това ще е скандал — каза Дик Кросби. — Човек като Оскар Бъканън обвинен в убийство… Прочее не искам да съм на негово място, но не искам да съм и на ваше, когато се установи, че Бъканън е невинен.

Детективът погледна към кучето, спомни си трагедията с Джеки и приближи към Кери, като го помилва. Кучето послушно легна в краката му.

— Все с вас ли си водите кучето? — попита Силс.

— Това е единственият ми верен и сигурен приятел — каза Кросби.

— Много е хубаво. И много прилича на Джеки на Розалинда Ръсел…

— От една майка са — каза Кросби.

— Вчера убиха Джеки…

— Какво?! — викна Кросби. — Ама как?

— Един бандит… Джордж Светкавицата… Не можел да понася кучата.

— Господи!

Още щом напусна редакцията на „Дейли Мейл“, Милтон Силс се приближи до първата телефонна кабина и позвъни на подчинения си полицай Бъди.

— Слушай — каза му той — разбираш ли от кучета?

— Щом трябва, разбирам!

— Трябва! Налага се да откраднеш едно куче!

— Да крада куче? — възкликна Бъди отсреща. — Да не мислите, че това е лесна работа?!

— Лесна, трудна, това си е твой проблем! Искам да отидеш в „Дейли Мейл“ и да откраднеш кучето на журналиста Дик Кросби. Той сега замества главния редактор Бъканън и е доста зает. Аз ще те чакам в една къща на „Катринроад“ 113, там живее една писателка на име Розалинда Ръсел. Чакам!

Когато детективът стигна на посочения адрес, там вече го чакаше Бъди, като държеше кубето на Кросби за верижка.

На вратата тъкмо се показа и Розалинда Ръсел, която, като видя кучето, възкликна:

— Ама това е Кери! Какво става?

— Откраднахме го — каза Милтон Силс. — Хрумна ми нещо, хайде да го проверим двамата.

— Какво е това?

— Искам да разбера дали едно куче като Кери… или като Джеки… е в състояние да дръпне внезапната спирачка на влак.

Очите на писателката се разшириха от изненада.