Дон Лучио
Смърт във влака (1)

Убийството

В едно от купетата на бързия влак Норуич — Лондон пътуваха група шумно разговарящи хора. Беше около 16 часът, до Лондон оставаше час и половина път и те трябваше да убиват по някакъв начин времето. Влакът бе почти празен.

В купето пътуваха известният поет Джон Портър и неговите приятели — младата писателка Розалинда Ръсел, редакторът на литературната страница на вестник „Дейли Мейл“ Дик Кросби, критикът Пат Станлей и издателят и директор на „Дейли Мейл“ Мартин Кинор.

Всички те идваха от вилата на Оскар Бъканън, главен редактор в „Дейли Мейл“. Последният бе поканил компанията на гости по повод сключването на договор с Джон Портър за печатане на стиховете му във вестника.

Сега в купето разговорът отново се въртеше около този договор. Сух, нервен и злъчен, Пат Станлей нападаше поета за съгласието му стиховете му да бъдат печатани във вестник и с това да демонстрира предпочитание към пресата, а не към солидно издание в книга. Елегантно облечен, Дик Кросби, който имаше най-голяма полза от това да печата в завежданата от него литературна страница стиховете на поета, с което се издигаше и престижът на вестника и тиража, галеше главата на голямото си куче вълча порода и от време на време се включваше с по някоя дума в разговора, но без да застава на страната на Портър.

— Да — каза по едно време Кросби, — това наистина е отстъпление! Истинско отстъпление…

Джон Портър се опитваше да не обръща внимание на упреците, за него печатането на стиховете му във вестника бяха просто осигурени редовни доходи, нещо, на което не можеше да разчита, ако се бе ориентирал единствено към малотиражните литературни издания. Затова и гледаше в повечето време през прозореца. Отстъпление, отстъпление, продължаваше да повтаря Дик Кросби, Мартин Кинор не вземаше участие в спора, четеше някакво списание, а Розалинда Ръсел, облегната удобно на седалката, внимателно слушаше и търсеше сгоден случай да се намеси в полза на брата си по перо. Пат Станлей тъкмо отново започна нападките си, изведнъж влакът рязко спря. Компанията се оказа за миг скупчена в средата на купето.

— По дяволите! — викна Дик Кросби. — Катастрофа ли?

И скочи към прозореца.

До него тутакси се намери и Розалинда Ръсел. Дик възкликна:

— Я гледайте! Половин час пътуваме, а като че ли сме все в местността, където е вилата на Бъканън. Линията тук трябва да прави някакъв огромен завой, а? Пътувал ли е някой по тия места?

Кинор и Джон Портър приближиха до прозореца и погледнаха навън. Действително ставаше явно, че влакът обикаля един висок хълм, част от планинска верига и вилата на Бъканън пак бе в близост. Приятелите огледаха местността, опитвайки се да разберат какво бе станало.

— Трябва някой да е дръпнал внезапната спирачка — каза Джон Портър. — Кой…

Не можа да довърши. Чу се гръм, тутакси след което поетът се хвана за гърдите и увисна на прозореца. По стъклото под него потече червена струя. Мартин Кинор, който бе най-близо до него, извика едно „Господи!“ и като го прихвана под мишниците, го постави на седалката.

— Джон, Джон! — викна Розалинда, хвърли се към Портър и започна леко да го удря по страните. Поетът бе затворил очи, като да бе заспал…

Пат Станлей опипа ръката му, Дик Кросби отвори едното му око и погледна внимателно. После разтвори ръце.

— Мъртъв е…

— Джон, Джон — стенеше Розалинда.

Из коридора се чуха стъпки и в купето надникна началник-влака.

— Вие ли дръпнахте внезапната спирачка? — запита той.

— Откъде накъде — рязко извика Пат Станлей. — И вместо това вижте какво стана тук… — и посочи мъртвия.

— Някой стреля отвън — обади се Мартин Кинор. Разпоредете се за полиция.

— Това ще видим — отвърна началник-влака. В това време се яви кондуктор и каза: — Дръпната е спирачката в едно от близките празни купета. Ей там…

— Добре кимна началник-влака. — Ще спрем след пет минути в Уестлямсън. Там ще започне и полицейското следствие. Дотогава никой да не мърда оттук.

— Арестувани ли сме?! — викна Пат Станлей. — Вместо да се потърси начин колкото се може по-бързо да се изследва околността…

— Не берете грижа за това, което не е ваша работа — сухо изрече началник-влака и като остави кондуктора да наблюдава пътниците, си тръгна.

Пат Станлей продължаваше да нервничи:

— Само едно не мога да разбера. Как стана така, че убийството бе извършено толкова близо до вилата на Бъканън?

— Какво искаш да кажеш? — още по-нервно го сряза Дик Кросби.

— Ами това, че мястото на убийството е в близост с вилата на нашия главен редактор, а вие си спомняте, че като се качвах на влака, той отиваше на лов. Доколкото разбирам от неща като това, което се случи, убийството е извършено с ловна пушка.

— Ти си луд! — викна му Розалинда и се сви в ъгъла на седалката.

На малката гаричка Уестлямсън приятелите бяха поканени от началника на местната полиция да го последват в участъка. След като се разпореди за оглед на трупа, както и за оглед на местопроизшествието, началникът се зае с разпита на четиримата.

— Име?

— Пат Станлей, 26 години, родом от Единбург, живее в Лондон, хотел „Трафалгар“ — издекламира критикът.

Полицаят погледна следващия. Издателят не почака да го питат:

— Мартин Кинор, 52 години, живее в Лондон, „Джордж Роанд“ 124.

— Вие?

— Дик Кросби, 32 годишен, Лондон, „Стрийт хол“ 524.

Полицаят погледна към писателката.

— Розалинда Ръсел. 23 години, Лондон, „Катринроад“ 118.

— Убитият?

— Не ви ли стана ясно при огледа на трупа и документите? — злъчно се обади Пат Станлей.

— Без духовитости!

Дик Кросби съобщи данните:

— Джон Портър, поет. 38 години, живее в „Трафалгар“…

— Аха, значи при него — кимна полицаят и посочи Пат Станлей.

— В различни стаи и етажи — кимна с глава критикът.

— Чие е това куче? — продължи полицаят.

— Мое — каза Кросби. — Казва се Кер, на 5 години, живее…

— Казах — без духовитости!

После повика с пръст кучето и започна да си играе с него. По едно време натисна звънеца и нареди на появилия се полицай да заведе четиримата пътници в ареста. Остана глух за протестите и продължи да си играе с кучето. След като остана сам, позвъни в Лондон в Скотланд Ярд и поиска да бъде изпратен оттам детектив, който да разследва случая.