Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Хатауей (4)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Married by Morning, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,9 (× 116 гласа)

Информация

Сканиране
viki_kati (2013)
Разпознаване и начална корекция
MiroD54 (2014)
Допълнителна корекция
asayva (2015)
Форматиране
in82qh (2015)

Издание:

Лайза Клейпас. Женени до сутринта

ИК „Ергон“, София, 2013

Американска. Първо издание

Редактор: Сергей Райков

Оформление: Димитър Стоянов — Димо

ISBN: 978-619-165-005-7

История

  1. — Добавяне

Седма глава

Катрин се размърда и се закашля. В устата и очите й имаше пясък, тя лежеше просната върху някаква неравна и неудобна повърхност.

— Маркс. — Тя чу Лео да избутва отломките настрана, докато си проправяше път към нея. Гласът му беше несигурен и разтревожен. — Наранена ли сте? Можете ли да се движите?

— Да… Цяла съм… — Тя се надигна да седне и разтърка лицето си. Съдейки по прахоляка и болките в тялото си, реши, че става въпрос за нещо незначително. — Само леко натъртена. О, боже. Очилата ми ги няма.

Той изруга.

— Ще се опитам да ги намеря.

Объркана, Катрин се помъчи да се ориентира доколкото може в околната обстановка. Стройният силует на Лео беше тъмно размазано петно, докато ровеше из отломките. Въздухът беше изпълнен с прах, който бавно се слягаше. От малкото, което можеше да види, предположи, че се намират в дълбока към петнайсетина метра яма, а през счупения покрив се процеждаха слънчеви лъчи.

— Бяхте прав, лорде. Наистина паднахме. Това ли с кулата на замъка?

Дишането на Лео прозвуча неестествено, когато отговори:

— Не съм сигурен. Може би по-скоро е крипта под кулата. Виждам останки от каменни прегради ей там… и вдлъбнатини в страничната стена, където напречните връзки са поддържали…

Обхваната от ужас, Катрин се хвърли към смътно очертания му силует, опитвайки се да стигне до него в полумрака.

— Какво е това? — Ръката на Лео се обви около нея.

Задъхана, тя зарови лице в твърдата стена на гърдите му. Те бяха полуседнали, полулегнали сред купчините изгнили греди, камъни и пръст.

Едната му ръка се вдигна към главата й и я закри да я предпази.

— Какво се случи?

Гласът й прозвуча глухо в ризата му.

Крипта.

Той погали косата й и я притисна покровителствено към себе си.

— Да. Защо това ви плаши?

Тя едва говореше от бързото вдишване и издишване.

— Това не е ли… мястото, където се държат труповете?

Плахият въпрос увисна във въздуха и Лео се озадачи.

— А-а! Не, не става въпрос за такава крипта. — В гласа му се усети тръпка на мрачно удоволствие и тя почувства как устата му докосва ръба на ухото й. — Вие си мислите, че е нещо като стаите под модерните църкви, където се оставят починалите. Но в средновековните крипти е различно. Това е просто едно складово помещение под кулата.

Катрин не помръдна.

— И тук няма… с-скелети?

— Не. Няма нито скелети, нито ковчези. — Ръката му продължи да я гали нежно по косата. — Горкичката ми тя. Всичко е наред. Няма нищо страшно. Поемете си дълбоко въздух. В безопасност сте.

Катрин остана отпусната в ръцете му, докато дишането й се успокои. Опита се да приеме факта, че Лео, нейният враг и мъчител, я нарича „горкичката ми“ и я успокоява. Устните му докоснаха слепоочието й и се спряха там нежно. Тя не помръдна, просто попиваше усещането. Никога не й се бе случвало да бъде привлечена от толкова едър мъж, обикновено предпочиташе такива с по-малко заплашителен ръст. Но той беше силен и успокояващ, и толкова грижовен, а гласът му бе като тъмно кадифе, което се увиваше около нея.

Доста смущаващо.

Ако някога някой й бе казал, че един ден ще попадне сама в мръсна яма с Лео, лорд Рамзи, тя би се сопнала, че това ще е най-ужасният кошмар. А ето че се оказа едно по-скоро приятно преживяване. Нищо чудно, че Рамзи беше толкова търсен от дамите в Лондон… ако това бе начинът, по който ги съблазняваше, всички тези нежни, успокояващи милувки, Катрин лесно можеше да разбере как стига до тях.

За нейно съжаление той леко я отдалечи от себе си.

— Маркс… боя се, че няма да успея да открия очилата ви в тези разрушения.

— Имам резервен чифт у дома — успя да произнесе тя.

— Слава Богу. — Лео седна с тихо изпъшкване. — А сега… ако застанем на най-високата купчина от тези останки, разстоянието до повърхността няма да е много голямо. Ще ви повдигна, вие ще се измъкнете оттук и ще се върнете до къщата „Рамзи“. Кам е обучил коня, така че няма да е нужно да го водите. Той ще намери пътя за вкъщи лесно.

— А вие какво ще правите? — попита тя с удивление.

Той прозвуча по-скоро смутено.

— Боя се, че ще се наложи да изчакам тук, докато изпратите някого за мен.

— Защо?

— Имам… — Той млъкна, търсейки дума. — Треска.

Тя се изпълни с негодувание.

— Карате ме да се върна на кон сама без придружител и практически сляпа, за да изпратя някого да ви спаси? И само защото ви се е забила някаква треска?

— Голяма е — обясни той.

— Къде точно е? В пръста? В ръката? Може би ще ви помогна да… О, Боже! — Той хвана ръката й и я вдигна нагоре. Ризата му беше прогизнала от кръв и от рамото му стърчеше дебело парче дърво. — Това не е треска — възкликна тя ужасено. — Вие сте прободен. Какво мога да направя? Да я измъкна ли?

— Не, може да се е забила в артерия. А аз не искам да ми изтече кръвта тук.

Тя изпълзя по-близо до него, за да разгледа мястото. Дори на неясната светлина той изглеждаше блед и сивкав, и когато долепи пръсти до челото му, усети студена пот.

— Не се притеснявайте — прошепна той. — Изглежда по-лошо, отколкото е в действителност.

Но Катрин не беше на същото мнение. По-скоро беше по-зле, отколкото изглеждаше. Обзе я паника, когато се запита дали той няма да изпадне в шок, състояние, при което сърцето не изпомпва достатъчно кръв, за да поддържа тялото.

Като съблече сакото си за езда, тя го зави с него.

— Какво правите? — попита той.

— Опитвам се да ви поддържам топъл.

Лео смъкна дрехата от гърдите си и издаде насмешлив звук.

— Не ставайте смешна. Първо, раната не е толкова лоша. Второ, това малко нещице не е в състояние да ме затопли в ни най-малка степен. А сега, планът ми е…

— Вижда се, че нараняването е сериозно — каза тя, — и аз няма да се съглася с плана ви. Имам по-добър.

— Разбира се, че имате — отвърна той сардонично. — Маркс, поне веднъж ще направите ли това, за което ви моля?

— Не, няма да ви оставя тук. Ще натрупам достатъчно висока купчина от отломки, за да можем да се изкатерим и двамата.

— Та вие дори не виждате, по дяволите. И не можете да преместите тези греди и камъни. Прекалено сте дребна.

— Не е нужно да подхвърляте унизителни забележки за ръста ми — каза тя като се вдигна нагоре и присви очи да огледа обстановката. Идентифицирайки най-високата купчина, тя си проправи път до нея и започна да търси камъни наблизо.

— Не подхвърлям унизителни забележки. — Той прозвуча раздразнено. — Ръстът ви е идеален за любимата ми дейност. Но не е предвиден за влачене на камъни. По дяволите, Маркс, ще се нараните…

— Стойте там — каза остро Катрин, когато го чу да отмества настрана нещо тежко. — Ще влошите раната си и след това ще е още по-трудно да се измъкнете. Оставете ме да си върша работата. — Тя откри купчина дялани блокове, взе един и го отнесе до вече натрупаните, като се опитваше да не застъпи фустите си.

— Не сте достатъчно силна — каза Лео задъхано с още по-раздразнен глас.

— Това, което не ми достига като физическа сила — отвърна тя, връщайки се за друг каменен блок, — компенсирам с решителност.

— Колко вдъхновяващо. Може ли да оставим настрана героичната твърдост за по-подходящия момент и да помислим разумно?

— Няма да споря с вас, лорде. Трябва да пазя дишането си за… — тя спря да вдигне друг блок… — трупането на камъни.

* * *

В някакъв момент по-нататък Лео реши със замъгленото си съзнание, че не би трябвало да подценява отново Катрин Маркс. Тя беше най-твърдоглавият човек, който някога бе познавал, макар и полусляпа и спъвана от дългите си фусти, тя влачеше дървени и каменни отломки, неуморно пресичайки зрителното му поле напред-назад като трудолюбив черноработник. Беше решила да издигне могила, по която да могат да се изкатерят, и нищо не можеше да я откаже.

От време на време спираше и слагаше ръка на челото и на гърлото му, за да провери температурата и пулса му. След което продължаваше.

Беше влудяващо да не е в състояние да я спре — унизително беше да позволи жена да върши такава работа без него — но всеки път, когато се опиташе да стане, му се завиваше спят и главата му се замайваше. Рамото му пламтеше и той не можеше да използва лявата си ръка както трябва. Студена пот се стичаше от лицето му и пареше очите му.

Сигурно бе изгубил съзнание за няколко минути, защото следващото нещо, което осъзна, бяха настоятелните ръце на Катрин, които го разтърсваха да се събуди.

— Маркс — произнесе той замаяно. — Какво правите тук? — Имаше объркващото чувство, че е сутрин, и че тя е тук и го буди преди обичайния му час за ставане.

— Не заспивайте. — Лицето й беше разтревожено и намръщено. — Направих достатъчно висока купчина, така че да се изкатерим и да излезем. Елате с мен.

Той се размърда и си помисли, че тялото му е като пълно с олово. Усети слабост.

— След няколко минути. Останете ме да дремна още малко.

Не, лорде. — Явно нямаше да го остави на мира и щеше да го тормози, докато го накара да се подчини. — Тръгвайте с мен. Хайде. Движете се.

Лео се подчини с пъшкане и залитна, докато се изправяше на крака. По рамото и ръката му тръгна остра, студена болка. И от устата му изригнаха няколко безпомощни ругатни, преди да успее да се спре. Странно, Катрин не го смъмри.

— Насам — каза тя. — Да не се спънете… прекалено сте тежък, за да ви хвана.

Силно раздразнен, но съзнаващ, че тя се опитва да му помогне, той се съсредоточи върху това да мести краката си един след друг и да пази равновесие.

— Лео съкратено от?… — започна внезапно тя, обърквайки го.

— По дяволите, Маркс, не искам да говоря в момента.

— Кажете ми — настоя тя.

Той си даде сметка, че тя се опитва да го държи буден.

— Не — издиша тежко той. — Просто Лео. Баща ми обичаше астрологията. Лео[1] с… съзвездие в разгара на лятото. Най-ярката звезда маркира сърцето му. Реполъс[2]. — Той спря и се взря със замъглен поглед в купчината, която тя бе издигнала. — Хубаво. Колко сте ефективна. Следващия път, когато поема архитектурен проект… — Той спря да си поеме дъх. — Ще препоръчам на предприемача да ви наеме.

— А представяте ли си, ако бях с очилата си — каза тя. — Щях да направя истински стъпала.

Той се засмя.

— Вие вървете напред, аз идвам след вас.

— Дръжте се за полата ми — каза тя.

— Това е най-милото нещо, което някога сте ми казвали, Маркс.

Те се катериха заедно мъчително, докато кръвта на Лео не стана на лед, раната не го заболя и съзнанието му не се замъгли. Двамата се проснаха безсилни на земята и той се изпълни с гняв към Катрин, че го кара да прави такива усилия, докато единственото, което искаше, бе да си остане в ямата и да си почива. Слънцето бе заслепяващо, беше му топло и се чувстваше странно. Зад очите му се бе съсредоточила жестока пулсираща болка.

— Отивам да доведа моя кон — каза Катрин. — Ще се върнем заедно.

Перспективата да се качи на гърба на кон и да язди до къщата „Рамзи“ изглеждаше уморителна. Но сблъсквайки се с безпощадната й настоятелност, не му оставаше друг избор, освен да се подчини. Много добре. Щеше да язди. Щеше да язди дяволски добре, докато не издъхне и Катрин не се появи в къщата с трупа му на седлото зад нея.

Лео остана да седи там гневен и озлобен, докато Катрин доведе коня. Гневът му даваше силата за едно последно, голямо усилие. Той се метна зад нея, седна върху коня и обгърна здравата си ръка около стройното й тяло. Държеше се за нея, треперейки от безпокойство. Тя беше дребна, но силна, гръбнакът й стабилен, което създаваше чувство за сигурност. Сега единственото, което той трябваше да направи, беше да издържи. Възмущението му се изпари, разсеяно от болезнени тръпки.

Чу гласа на Катрин.

— Защо сте решили никога да не се жените?

Главата му се залюля съвсем близо до ухото й.

— Не е честно да ми задавате лични въпроси, когато не съм на себе си. Може да ви кажа истината.

— Защо? — настоя тя.

Дали осъзнаваше, че го пита за част от него, за миналото му, което той никога не бе споделял пред никого? Ако не се чувстваше толкова ужасно, със сигурност щеше да я среже на мига. Но обичайната му защита не беше по-ефикасна от разрушената каменна стена, ограждаща останките на къщата.

— Заради момичето, което е починало, нали? — смая го Катрин, задавайки въпроса директно. — Били сте сгодени. И тя е умряла от същата скарлатина, от която сте се заразили вие и Уин. Как се е казвала…?

— Лора Дилард. — Изглеждаше невероятно да може да сподели това с Катрин Маркс, но тя явно очакваше това от него. И кой знае защо изпита признателност към нея. — Красиво момиче. Обичаше да рисува с акварели. Малцина са тези, които наистина ги бива в това, обикновено прекалено много се страхуват да не сбъркат. Цветът не може да се повдигне или да се скрие, след като веднъж е положен. А водата е непредсказуема — тя е активен участник в рисуването — и човек трябва да й позволява да се държи като такъв. Понякога боята се разлива не както очакваш, или един нюанс преминава в друг. При Лора това не беше проблем. Тя харесваше изненадата от това. Двамата с нея се познавахме от деца. Аз заминах за две години да следвам архитектура, а когато се върнах, се влюбихме. Толкова лесно. Никога не сме се карали — нямаше за какво. Нищо не стоеше на пътя ни. Родителите ми бяха починали предишната година. Баща ми получил сърдечен пристъп. Страдаше от сърце. Отишъл да си легне една нощ и повече не се събудил. А майка ми го последва само няколко месеца по-късно. Не можа да го прежали. Дотогава не знаех, че човек може да умре от скръб.

След това той притихна, следвайки спомените, сякаш бяха листа и клони, понесени от поток.

— Когато Лора се зарази от скарлатина, не предполагах, че ще се окаже фатално. Мислех си, че я обичам толкова много, че любовта ми ще надвие всяка болест. Но я държах в ръце три дни и я чувствах как умира малко по малко всеки час. Изплъзваше се като вода между пръстите ми. Държах я, докато сърцето й спря да бие и кожата й изстина. Треската беше свършила своята работа и я беше оставила.

— Съжалявам — каза Катрин тихо и покри здравата му ръка със своята. — Наистина съжалявам. Аз… о, няма подходящи думи да се каже такова нещо.

— Всичко е наред — успокои я Лео. — Има преживявания в живота, за които не са измислени правилните думи.

— Да. — Ръката й остана върху неговата. — След като Лора е починала — каза тя след миг, — вие сте се разболели от същата скарлатина.

— Беше облекчение.

— Защо?

— Защото исках да умра. Само че Мерипен с неговото проклето циганско лекарство не ми позволи. Мина доста време, преди да му простя за това. Мразех го, че ме е оставил жив. Мразех себе си, че не съм имал смелостта да приключа с това веднъж завинаги. Всяка нощ заспивах, молейки се Лора да ме посети в съня. Мисля, че го правеше известно време.

— Искате да кажете… в ума ви? Или буквално, като призрак?

— И двете, предполагам. Преживях ад и накарах и другите около мен да го преживеят, докато най-сетне проумях, че е умряла.

— Но все още я обичате. — Гласът на Катрин беше едва доловим. — Затова не искате никога да се ожените.

— Не. Почитам паметта й. Но това беше преди милион години. И не мога да си позволя да преживея подобно нещо отново. Обичам като луд.

— Може да не е така.

— Не, може да е още по-лошо. Тогава бях само момче. А човекът, който съм сега, онова, от което се нуждая… то е прекалено, дяволски много за всеки, за да успее да се справи. — Сардоничен смях се надигна в гърлото му. — Изумявам дори самия себе си, Маркс.

Бележки

[1] Лъв (англ.). — Б.пр.

[2] Голяма звезда в съзвездието „Лъв“. — Б.пр.