Лайза Клейпас
Женени до сутринта (30)

Тридесета глава

Гай, лорд Латимър, живееше в един близък район на Лондон от западната страна, в живописна и спокойна местност, и редица измазани с хоросан къщи в гъсто залесена падина. Лео беше посещавал къщата неведнъж преди. Въпреки че улицата и къщата бяха добре поддържани, мястото беше обвито с отблъскващи спомени, което правеше една бедняшка съборетина в Ийст енд да изглежда като жилище на енорийски пастор.

Скачайки от коня си още преди да е спрял, Лео изтича до предната врата и зачука с юмруци. Всичките му мисли се носеха в различни посоки — от една страна го измъчваше отчаяно желание да намери Катрин, преди да я е сполетяла бедата, от друга — ако нещо й се бе случило вече о, Боже, моля ти се, не! — се питаше как да я накара да се чувства отново добре.

Другият поток от мисли бе насочен към това да превърне Латимър на кайма.

Хари все още не се виждаше — Лео беше сигурен, че не е много назад, но нямаше никакво намерение да го чака.

Един прислужник с разтревожен вид отвори вратата и Лео го избута с рамо, за да влезе.

— Сър…

— Къде е господарят ти? — попита Лео безцеремонно.

— Моля да ме извинете, сър, но той не е… — Прислужникът прекъсна тирадата си с удивено скимтене, когато Лео го хвана за сакото и го блъсна в най-близката стена. — Мили боже. Сър, умолявам ви…

— Кажи ми къде е.

— В… библиотеката… но той не е добре…

Устните на Лео се извиха в зла усмивка.

— Имам лекарство за него.

В салона влезе един слуга и главният прислужник започна да ломоти, че се нуждае от помощ, но Лео вече го бе пуснал. За секунди той стигна до библиотеката. Тя беше тъмна и прекалено затоплена, и в камината пращеше неестествено силен за сезона огън. Латимър се бе свлякъл в един стол, забол брадичка в гърдите, с полупразна бутилка в едната ръка. С подпухналото си лице, обляно от езиците на жълтите и червени пламъци, той приличаше на прокълната душа. Равнодушният му поглед се вдигна към изсечените контури на Леовото лице и от трудността, с която Латимър се опита да се фокусира, той видя, че е мъртво пиян. Явно се бе наливал часове наред, за да се докара до това състояние.

Тази мисъл изпълни Лео с отчаяние. Защото по-лошото от това да намери Катрин с Латимър беше да не я намери тук. Той се наведе над негодника, измъкна го от креслото и го изправи. Бутилката падна на пода. Очите на Латимър се ококориха, той се задави и плю, когато се опита да се измъкне от ръката на Лео.

— Къде е тя? — поиска да знае Лео, като го разтърсваше. — Какво си направил с Катрин Маркс? — Той разхлаби желязната си хватка достатъчно, за да позволи на Латимър да говори.

Негодникът се закашля и изхриптя, след което го погледна невярващо.

— Побъркан идиот! За какво говориш, по дяволите?

— Изчезнала е.

— И мислиш, че аз съм я отвлякъл? — Латимър се изсмя невярващо.

— Убеди ме, че не си — каза Лео и стисна врата му по-силно, — и може да те оставя жив.

Подпухналото лице на Латимър потъмня.

— Нямам нужда от тази жена, нито пък от друга проститутка, заради… заради бъркотията, в която ме вкара! Разкъсваш живота ми на части! Разследвания, разпити на Бау стрийт… роднините ми заплашват да се откажат от мен. Знаеш ли колко врагове си създаде?

— Не и наполовина толкова, колкото ти!

Латимър се изви в безмилостната му хватка.

— Те ме искат мъртъв, дяволите да те вземат!

— Какво съвпадение — изсъска Лео през стиснати зъби. — Аз също.

— Какво ти става? — поиска да знае Латимър. — Тя е просто жена.

— Ако й се случи нещо, няма да те оставя. А ако не я намеря в близкия час, ще платиш с живота си.

Нещо в тона му накара очите на Латимър да се разширят от паника.

— Нямам нищо общо с това.

— Кажи ми, иначе ще те душа, докато се подуеш като жаба.

— Рамзи! — Гласът на Хари Рътлидж проряза въздуха като сабя.

— Той казва, че тя не е тук — промърмори Лео, без да откъсва поглед от Латимър.

Няколко металически изщраквания, след което Хари допря дулото на една пушка в средата на челото на Латимър.

— Да го довършим, Рамзи.

Лео се съгласи.

Латимър издаде несвързан звук в гробовната тишина на стаята. Погледът му се заби в този на Хари.

— Помниш ли ме? — попита тихо Хари. — Трябваше да направя това преди осем години.

Студените като лед очи на Хари сякаш уплашиха Латимър повече от убийствения поглед на Лео.

— Моля ви… — прошепна Латимър с разтреперана уста.

— Дай ми информация къде е сестра ми в следващите пет секунди, иначе ще пробия дупка в главата ти. Пет…

— Не знам нищо — примоли се Латимър.

— Четири.

— Не знам! Кълна се в живота си! — От очите му бликнаха сълзи.

— Три. Две.

— Моля ви, ще направя всичко!

Хари се поколеба, хвърляйки му преценяващ поглед. Прочете истината в очите му.

— По дяволите — каза той тихо и свали оръжието. Погледна Лео, докато Латимър се свлече на хлипаща купчина на пода. — Не я е отвлякъл той.

Двамата размениха бързи, мрачни погледи. За първи път Лео почувства родство с Хари, споделяйки този момент на отчаяние за една и съща жена.

— Кой друг може да я иска? — прошепна Лео. — Няма човек, свързан с нейното минало… Освен лелята!… — Той направи пауза. — Онази вечер, когато бяхме на театър, Кат случайно видя един мъж, който работел на времето в бордея. Уилям. Познавала го като дете.

— Бордеят е в Мерилбоун — каза Хари рязко, тръгвайки към вратата. Той махна на Лео да го последва.

— Защо й е на лелята да взема Кат?

— Не знам. Може накрая да е полудяла.

* * *

Публичният дом беше западнал, с хлътнал покрив и олющени корнизи, боядисвани стотици пъти, докато накрая някой бе решил, че усилието вече не си струва. Прозорците бяха потъмнели от сажди, входната врата — разкривена като похотлива полуусмивка. Съседната къща беше далеч по-малка, прегърбена, на верандата стояха дете и по-голямата му сестра.

Случваше се често, когато един публичен дом е семеен бизнес, собствениците да живеят в отделно жилище. Лео позна къщата от описанията на Катрин. Това беше мястото, където бе живяла като наивно момиче, неподозираща, че бъдещето й вече е откраднато. Те пресякоха кръстовището към вонящата алея зад бордея, разпадаща се къща с килнати страни, една от многото в лабиринта от тайни местенца и тесни улички, скрити зад оживлението на главната улица.

Двама мъже се мотаеха на входа на по-голямата сграда, бордея, единият от тях бе висок, с масивна физика, от което веднага ставаше ясно, че той е биячът на къщата. В света на проституцията задължението на такъв човек беше да поддържа ред в бордея и да потушава споровете между проститутки и клиенти. Другият мъж беше по-дребен и слаб, някакъв амбулантен търговец с престилка с джобове, вързана на кръста му и малък, покрит файтон, спрял отстрани на алеята.

Забелязвайки вниманието, с което посетителите удостояват задния вход на бордея, биячът заговори с приветлив тон:

— Момичетата не работят в момента, началство, трябва да дойдете, когато се мръкне.

Лео събра цялата си воля, за да запази тона си любезен, докато му отговаря.

— Имам работа с господарката на къщата.

— Няма да иска да ви приеме, предполагам… но можете да попитате Уили. — Мъжът посочи към разнебитената къща с месеста ръка, маниерът му бе отпуснат, но очите гледаха остро.

Лео и Хари отидоха до входа на по-малката сграда. Дупки от пирони беше единственото, останало от разпадналото се отдавна чукало на вратата. Лео почука с ръка, макар да му се искаше да я изрита с всичката сила на нетърпението си.

След миг вратата проскърца и се открехна, и той видя бледото и недохранено лице на Уилям. Очите на младия мъж се разшириха, когато позна Лео. И да бе имало някакъв цвят на бузите му, той бе изчезнал изведнъж. Уилям се опита да затвори вратата отново, но Лео си проби път навътре с рамо.

Хващайки китката на Уилям, Лео я изви нагоре и огледа окървавената превръзка на ръката му. Кръв по леглото… мисълта за това какво може да е причинил този мъж на Кат подпали такъв яростен гняв, че заличи всички други чувства. Той спря да мисли. Минута по-късно се озова на пода, беше възседнал Уилям и го удряше безмилостно. Едва чуваше как Хари вика името му и положи всички усилия да го отхвърли от себе си.

Разтревожен от свадата, биячът нахлу през вратата и му се нахвърли. Лео преметна по-тежкия, по-едър мъж над главата си, запращайки го на пода с такава мощ, че къщата се разтресе. Биячът се изправи на крака и огромните му юмруци разсякоха въздуха със смазваща сила. Лео се дръпна назад, предпазвайки се, после заби юмрук в корема му. Биячът го блокира лесно. Лео, обаче, не се биеше според правилата. Той продължи със страничен ритник в капачката на коляното му. Когато грамадният мъж се преви на две и изохка от болка, Лео го възнагради с камшичен ритник в главата. Биячът рухна на пода точно в краката на Хари.

Като си мислеше, че зет му е един от най-нечестните бойци, които някога е виждал, Хари му кимна кратко и се насочи към празната приемна.

Къщата беше зловещо пуста, чуваха се единствено виковете на Лео и Хари, докато търсеха Катрин. Мястото смърдеше на опиумен пушек, прозорците бяха покрити с такава плътна мръсотия, че изобщо не бяха необходими завеси. По ъглите се беше събрала паяжина, килимите бяха осеяни с петна, дървеният под бе издраскан и изкорубен.

Хари видя една стая на втория етаж, където светлината на лампата се процеждаше в сенките на коридора през миризмите пушек. Той вземаше по две-три стъпала наведнъж, сърцето му биеше до пръсване.

Старата жена се беше свила на канапето. Свободните гънки на черната й рокля не можеха да скрият болезнено слабите очертания на тялото й, възлести като ствола на дива ябълка. Тя изглеждаше в полусъзнание, костеливите й пръсти се плъзгаха по маркуча на наргилето, сякаш галеха домашен любимец.

Хари се приближи до нея, сложи ръка на главата й и я отметна назад, за да види лицето й.

— Кой си ти? — изграчи тя. Бялото на очите й бе пожълтяло, сякаш напоено с чай. Хари се бореше с импулса да се отдръпне от зловонния й дъх.

— Дойдох за Катрин — каза той. — Кажи ми къде е.

Тя го изгледа с неподвижен поглед.

— Братът…

— Да, къде е тя? Къде я държиш? В бордея?

Алтея пусна маркуча на наргилето и обгърна тялото си с ръце.

— Брат ми така и не дойде за мен — каза тя жално, пот и сълзи се просмукаха през пудрата върху лицето й, превръщайки се в кремообразна паста. — Няма да я вземеш. — Но погледът й се стрелкаше настрани, по посока на стълбите, които водеха към третия стаж.

Обнадежден, Хари изтича от стаята и хукна нагоре. Благословен полъх студен въздух и лъч естествена светлина идеха от едната от двете стаи. Той влезе вътре, погледът му мина по празната стая. Леглото беше в безпорядък, а прозорецът зееше отворен.

Хари замръзна, остра болка преряза гърдите му. Сърцето му спря от страх.

— Кат! — чу се той да вика, докато тичаше към прозореца. Пое си жадно дъх и погледна надолу към улицата три етажа по-долу.

Но не видя разбито тяло, нито кръв. На улицата нямаше нищо, освен боклуци и тор.

Периферното му зрение улови някакво раздвижване, нещо бяло, като пърхане на крила на птица. Хари обърна глава наляво и ахна, когато видя сестра си.

Катрин беше в бяла нощница, кацнала на ръба на фронтона. Беше само на три ярда, пълзеше по един невероятно тесен перваз. Беше обхванала с ръце тесните си колене и трепереше неудържимо. Бризът си играеше с отпуснатите къдрици на косата й и те блестяха на фона на сивото небе. Един порив на вятъра, един миг загуба на равновесие — и тя би полетяла надолу.

Но другото, което бе по-плашещо от опасното място, на което се намираше, бе липсата на каквото и да било изражение върху лицето й.

— Кат — произнесе предпазливо Хари и тя се обърна към него.

Изглеждаше сякаш не го е познала.

— Не мърдай — дрезгаво каза той. — Стой неподвижна, Кат… — Той провря глава вътре в къщата и извика: — Рамзи! — След което се обърна отново към Катрин. — Кат, не мръдвай и един мускул! Дори не мигай.

Тя не произнесе нито дума, само седеше и продължаваше да трепери, очите й бяха разфокусирани.

Лео се качи горе, застана зад Хари и надникна през прозореца. Хари го чу как си поема мъчително дъх.

— Майчице Света Богородице! — Преценявайки ситуацията, Лео се изпълни с ледено спокойствие. — Тя е много високо. Ще е истински фокус да я свалим оттам.