Лайза Клейпас
Женени до сутринта (6)

Шеста глава

— Гръм и мълнии! — възкликна Биатрикс, влизайки в библиотеката, където чакаше Лео, — не мога да дойда с теб до руините. Току-що проверих Лъки и тя всеки момент ще започне да ражда. Не мога да я оставя.

Лео се усмихна объркано и остави една книга на лавицата.

— Коя е Лъки?

— О, забравих, че ти не я познаваш. Тя е една трикрака котка, която преди е принадлежала на сиренаря в селото. Бедното създание, стъпило е в капан за плъхове и се е наложило едното й краче да бъде ампутирано. И тъй като вече не беше годна да лови мишки, сиренарят ми я даде. Изобщо не я беше кръстил, представяш ли си?

— Предвид случилото се с нея името „Лъки“^[1] не е ли доста неподходящо?

— Аз мисля, че това може да промени съдбата й.

— Сигурен съм, че ще я промени — каза Лео очарован. Страстта на Биатрикс да помага на безпомощни твари винаги беше едновременно притеснявала и трогвала останалите Хатауей. Те всички осъзнаваха, че Биатрикс е най-необикновената личност в семейството.

Биатрикс винаги бе силно търсена на социалните събития в Лондон. Макар и не красавица в класическия смисъл на думата, тя беше хубаво момиче със сините си очи, тъмна коса и висока, стройна фигура. Джентълмените бяха привлечени от нейната свежест и чар, без да подозират, че тя проявява същия страстен интерес към таралежи, полски мишки и непочтителни, палави кутрета. И когато настъпеше време за активно ухажване, мъжете неохотно оставяха очарователната компания на Биатрикс и се обръщаха към по-традиционни госпожици. С всеки следващ сезон шансовете й за брак намаляваха.

Но това сякаш не я вълнуваше. Деветнайсет — почти двайсетгодишна — тя тепърва щеше да се влюбва. Хатауей бяха единодушни, че все ще се намерят мъже, които ще могат да я разберат и да общуват с нея. Тя беше природна стихия, която никакви конвенционални правила не можеха да спрат.

— Погрижи се за Лъки — каза Лео нежно. — Не очаквам да се затрудня при намирането на руините и сам.

— О, няма да си сам — каза му тя. — Уредих госпожица Маркс да те придружи.

— Уредила си го? А тя съгласи ли се?

Преди Биатрикс да отговори, Катрин влезе в библиотеката, тънката й фигура бе облечена в дрехи за езда, косата й бе вдигната отзад на тила в плътен кок. Беше пъхнала под мишницата си един скицник. Тя се спря при вида на Лео, който носеше мъжко сако за езда, плътно прилягащи бричове и изтъркани ботуши.

Внимателният й поглед се премести към Биатрикс.

— Защо още не си се преоблякла в костюма си за езда, скъпа?

Биатрикс я погледна извинително.

— Съжалявам, госпожице Маркс, не мога да дойда. Лъки се нуждае от мен. Но всичко е наред — вие можете да покажете на Лео пътя дори по-добре от мен. — Слънчевата й усмивка огря двамата. — Прекрасен ден за езда, нали? Приятна разходка! — И тя излезе от библиотеката с дълга, гъвкава крачка.

Тънките вежди на Катрин се смъкнаха надолу, когато погледна Лео.

— Защо искате да ходите до руините?

— Просто искам да ги видя. По дяволите, трябва ли да ви давам обяснения? Просто откажете, ако ви е страх да отидете някъде сама с мен.

— Да ме е страх от вас? Ни най-малко.

Лео посочи към вратата с пародия на джентълменски маниер:

— След вас, тогава.

* * *

Поради стратегическата важност на пристанищата на Саутхемптън и Портсмут Хемпшир беше пълен с древни замъци и живописни руини на крепости и саксонски жилища. Макар да знаеше, че има останки на стара къща в имението Рамзи, Лео все още не бе намерил възможност да ги посети. Покрай грижите за обработването на земята, отчетността на арендата, категоризирането на земята и труда, сеченето на дърва и архитектурните задачи, които приемаше понякога, не му бе останало много време за безполезни излети.

Двамата с Катрин яздеха покрай ниви с цъфнала ряпа и пшеница, детелинови ливади, из които пасяха тлъсти бели овце. Преминаха през гората към северозападния край на имението, където пълноводни потоци прорязваха зелените хълмове и варовикови канари. Почвата тук не беше орна, по-скоро камениста, отколкото глинеста, но районът имаше предимството да притежава естествена защита за древно, укрепено имение с господарска къща.

Когато се изкачиха на един хълм, Лео хвърли таен поглед на Катрин. Тя беше тънка и изящна на гърба на коня, направлявайки го със спокойни, икономични движения. Съвършена жена, помисли си той очарован. Уравновесена, ясно изразяваща се, компетентна почти във всичко. И все пак, докато друга би рекламирала такива качества у себе си, Катрин правеше всичко възможно, за да не привлича внимание.

Стигнаха мястото на някогашната къща, където останките от древни стени още стърчаха от земята като скелети на вкаменени създания. Неравностите в покритата с шубраци земя маркираха разположението на допълнителните постройки към къщата. Плитък кръг с широчина приблизително стотина метра разкриваше размерите на рова, който ограждаше едно възвишение от шейсет квадратни стъпки.

След като слезе от коня си и го върза, Лео отиде да помогне на Катрин. Тя освободи десния си крак от лъка на седлото и извади стъпалото си от стремето, като остави Лео да контролира спускането й.

Слезе на земята и го погледна. Лицето й се повдигна, ръбът на шапката й отчасти закриваше очите й с цвят на опал.

Двамата останаха неподвижни, тя — сложила ръце на раменете му. Лицето й се беше зачервило от усилието, устните й бяха полуотворени… и внезапно Лео разбра какво ще е да прави любов с нея, с това леко и гъвкаво тяло под неговото, докато дъхът й облива на вълни шията му, а той се движи между бедрата й. Щеше да я докара до екстаз бавно и безмилостно, а тя щеше да забие нокти в него и да стене, да шепне неговото име…

— Това е — каза Катрин. — Домът на предците ви.

Откъсвайки очи от нея, Лео погледна руините.

— Очарователно — каза той. — Малко разчистване на праха и на боклуците, и мястото ще стане като ново.

— Ще се съгласите ли с плановете на семейството си да си търсите булка?

— Мислите ли, че трябва?

— Не, не мисля, че имате качествата за добър съпруг. Липсва ви характер.

— Защо смятате, че сте в състояние вярно да съдите за характера ми? — попита той.

Тя сви рамене неуверено.

— Човек няма как да не чуе за подвизите ви, докато вдовиците на благородниците и почтените съпруги ви обсъждат на баловете.

— Разбирам. И вие вярвате на всеки слух, който чуете.

Тя мълчеше. Лео очакваше от нея да започне да спори или да го обиди. За негова изненада, обаче, тя го гледаше почти с разкаяние.

— Имате право. Независимо дали слуховете са верни или неверни, не е било правилно от моя страна да се вслушвам в тях.

Лео я изчака да продължи с някаква хаплива забележка, но тя изглеждаше искрено смирена. Което бе изненадващо. Това го накара да осъзнае, че има още много неща, които не знае за нея, за тази самотна и сериозна млада жена, която се въртеше покрай семейството му от толкова дълго.

— И какво говорят клюките за мен? — попита той небрежно.

Тя го погледна неуверено.

— Най-много превъзнасят уменията ви на любовник.

— Е, тези клюки определено са верни. — Той цъкна с език, сякаш беше поразен. — Наистина ли вдовиците и придружителките на младите момичета обсъждат такива неща?

Тънките й вежди се извиха.

— Вие какво си мислите, че говорят?

— За плетене, за рецепти за варене на желета.

Тя поклати глава и потисна една усмивка.

— Колко ли са ви досадни тези теми — каза Лео. — Да стоите отстрани в стаята, да слушате клюки и да гледате другите да танцуват.

— Нямам нищо против. Не обичам да танцувам.

— Танцували ли сте някога с мъж?

— Не — призна тя.

— Тогава как можете да сте сигурна, че не обичате?

— Мога да имам мнение за нещо, дори и ако не съм го правила.

— Разбира се. Много по-лесно е да си формира човек мнение, без да си дава труд да опитва.

Тя се намръщи, но не каза нищо.

— Дадохте ми идея, Маркс — продължи Лео. — Ще позволя на сестрите ми да организират бала, за който споменаха преди. Само по една причина: ще ви сложа в центъра на това и ще ви поканя да танцувате с мен. Пред всички.

Тя изглеждаше ужасена.

— Ще откажа.

— Въпреки това ще ви поканя.

— За да ми се подиграете — прошепна тя. — За да направите и двама ни за смях.

— Не. — Гласът му беше нежен. — Просто, за да танцуваме, Маркс.

Очите им се заковаха в дълъг, хипнотизиращ поглед.

И тогава, за Леова изненада, Катрин му се усмихна. Сладка, естествена, ослепителна усмивка, първата, която някога му бе дала. Той усети как гръдният му кош се стяга и го залива горещина, сякаш някаква еуфорична дрога бе минала през нервната му система.

Беше нещо като… щастие.

Спомняше си за щастието от преди много години. Не искаше да го изпита. И въпреки всичко шеметната топлина продължи да го залива без никаква разумна причина.

— Благодаря ви — каза Катрин, а усмивката продължаваше да трепти на устните й. — Много мило от ваша страна, господарю. Но никога няма да танцувам с вас.

Което, разбира се, мигновено се превърна в цел в живота на Лео.

Катрин се обърна, за да вземе скицника и моливите от дисагите.

— Не знаех, че рисувате — отбеляза Лео.

— Не съм кой знае колко добра.

Той направи знак към блока в ръцете й.

— Може ли да я видя?

— За да ви дам причина да ми се подигравате?

— Няма. Обещавам тържествено. Дайте да видя. — Той бавно протегна ръка с отворена нагоре длан.

Катрин погледна ръката, после лицето му. И колебливо му подаде блока.

Той го отвори и прелисти рисунките. Имаше скици на руините от различни ъгли, може би прекалено старателни и дисциплинирани на места, където малко по-голяма освободеност би придала на рисунъка повече живост. Но като цяло работите бяха много добри.

— Прекрасно — каза той. — Имате тънко чувство за линия и форма.

Тя се изчерви, изпитвайки неловкост от похвалата.

— Разбрах от сестрите ви, че сте истински художник.

— Компетентен, може би. Обучението ми по архитектура включваше и курсове по рисуване. — Лео й се усмихна небрежно. — Особено съм добър в рисуването на неща, които съществуват от дълго време. Сгради. Стълбове на фенери. — Той прелисти скицника. — Имате ли някоя рисунка на Биатрикс?

— На последната страница — каза Катрин. — Беше започнала да скицира една стърчаща част от стената, ей там, но се разсея прекалено много от една катерица, която не спираше да подскача отпред.

Лео откри напълно завършена и подробна рисунка на една катерица. Той поклати глава.

— Биатрикс и нейните животни.

Двамата размениха усмивки.

— Много хора говорят на домашните си любимци — каза Катрин.

— Да, но малцина разбират отговорите им. — Лео затвори скицника и й го върна, след това закрачи към огражденията на къщата.

Катрин го последва, като си избираше пътя между прещипа, осеял околността с жълти цветчета и блестящи черни шушулки.

— Колко дълбок, според вас, е бил първоначалният ограждащ ров?

— Предполагам не повече от три метра от най-високото място. — Лео заслони очи и огледа околността.

— Трябва да са отклонили някой от потоците, за да го напълни. Виждате ли онези могили ей там? По всяка вероятност това са били земеделски постройки и жилища за крепостните селяни, направени от глина и дървени греди.

— Как ли е изглеждала главната къща на имението?

— Централната кула е била почти със сигурност изработена от камък, а останалото от комбинация от материали. И вероятно е била наблъскана с овце, кози, кучета и крепостни.

— Познавате историята на най-ранния господар? — Катрин седна на част от изронената стена и оправи фустите си.

— Имате предвид първия лорд Рамзи? — Лео спря на ръба на кръглата падина, била навремето ров. Погледът му мина по хълмистия пейзаж. — Започнал е като Томас Блекмиър, прочут с липсата си на милост. Явно е имал талант да плячкосва и опожарява селата. Смятали са го за лявата ръка на Едуард Черния принц. Фактически те са съсипали практиката на рицарството.

Поглеждайки през рамо, той се усмихна при вида на набръчкания нос на Катрин. Тя седеше изправила гръб като ученичка със скицник в скута. Прииска му се да я грабне от стената и сам да я плячкоса. Помисли си, че е добре, че тя не може да прочете мислите му и продължи историята.

— След като воювал във Франция и бил държан в затвора четири години, Томас бил освободен и се върнал в Англия. Предполагам си е мислил, че е време да се установи, защото след това дошъл в тази крепост, убил феодала, който я бил построил, заграбил земите му и взел вдовицата му.

Очите й се разшириха.

— Бедната жена.

Лео сви рамене.

— Сигурно е имала някакво влияние върху него. Оженил се за нея и тя му родила шест деца.

— Доживели ли са до спокойни старини?

Лео поклати глава, приближавайки се до нея.

— Томас се върнал във Франция, където го убили в Кастийон. Но французите били доста цивилизовани в това отношение и му издигнали паметник.

— Не мисля, че е заслужавал каквато и да било почит.

— Не бъдете прекалено сурова към човека — правел онова, което времето е изисквало.

— Бил е варварин — каза тя възмутено. — Независимо от времето. — Вятърът измъкна кичур златна коса от стегнатия й кок и го развя върху бузата й.

Неспособен да устои, Лео се протегна, хвана го и го пъхна зад ухото й. Кожата й беше по бебешки нежна и гладка.

— По-голямата част от мъжете са варвари — каза той. — Само дето сега има повече правила. — Той свали шапката си, седна на стената и погледна вдигнатото й нагоре лице. — Може да напъхате един мъж в костюм и вратовръзка, да го научите на маниери и да го накарате да посещава соарета, но едва ли някой от нас ще бъде наистина цивилизован.

— От онова, което знам за мъжете — каза тя, — съм съгласна.

Той я погледна подигравателно.

— И какво знаете за мъжете?

Тя погледна тъжно, ясните й сиви ириси придобиха зеленикав нюанс на океан.

— Знам, че не трябва да им вярвам.

— Бих казал същото за жените. — Той съблече сакото си, хвърли го върху стената и отиде до хълма в средата на руините. Докато очите му обхождаха наоколо, не можеше да не се запита дали Томас Блекмиър не е стоял на същото това място, съзерцавайки имота си. И сега, столетия по-късно, имението беше на Лео и той щеше да го оформи и да го подреди. Всичко тук беше негова отговорност.

— Каква е гледката оттам? — долетя зад гърба му гласът на Катрин.

— Изключителна. Елате да я видите, ако искате.

Тя остави скицника на оградата и започна да се изкачва по склона на могилата, надигнала полите си.

Лео се обърна към нея и погледът му се спря на тънката й, хубава фигурка. Тя беше късметлийка, че средновековието отдавна бе минало, помисли си той с тайна усмивка, иначе току-виж някой феодал мародер я грабнал и лапнал. Но веселото му настроение бързо го напусна, когато си представи примитивното доволство да я има за себе си, да я вдигне и да я отнесе на някоя мека поляна.

За момент той си позволи да задържи идеята… как се навежда към гъвкавото й тяло, как разкъсва роклята й, целува твърдите й…

Лео тръсна глава да я прочисти, притеснен от посоката на мислите си. Може да беше всякакъв, но не и мъж, който да насили жена. И все пак фантазията беше прекалено въздействаща, за да я игнорира. Той с усилие усмири и подчини варварските импулси.

Катрин беше стигнала до половината склон, когато издаде слаб вик и се олюля.

Лео се спусна към нея.

— Препънахте ли се? Да не би… по дяволите! — Той се спря, когато видя, че земята поддава под нея. — Спрете, Кат. Не мърдайте. Почакайте.

— Какво става? — попита тя с пребледняло лице. — Да не би да е помийна яма?

— По-скоро прилича на проклето архитектурно чудо. Изглежда стоим на част от покрив, който е хлътнал преди най-малко два века.

Стояха на разстояние приблизително пет метра един от друг, Лео се намираше на по-високото.

— Кат — каза той внимателно, — спуснете се бавно на земята, за да разпределите тежестта си върху по-голяма повърхност. Полека. Да, точно така. А сега изпълзете надолу по склона.

— Можете ли да ми помогнете? — попита тя и треперенето в гласа й накара сърцето му да се свие.

Отвърна й с плътен глас, който не прозвуча като неговия.

— Скъпа, няма нещо, което да искам повече. Но добавянето на моето тегло към вашето би довело до пълно рухване на покрива. Започнете да се движите. Ако това ще ви накара да се почувствате по-добре, с всички тези отломки наоколо… няма начин падането да е от много високо.

— Това съвсем не ме успокоява. — Пребледняла, тя тръгна бавно, подпирайки се на ръце и колене.

Лео остана на място, без да откъсва поглед от Катрин. Земята, която изглеждаше толкова солидна под краката му, вероятно не беше нищо повече от слой почва и древни, прогнили греди.

— Всичко ще е наред — каза той утешително, докато сърцето му препускаше разтревожено. — Вие не тежите повече от една пеперуда. Моето тегло е, което огъва онова, което е останало от гредите и подпорите.

— Затова ли не мърдате?

— Да. Ако предизвикам срутване, когато се опитам да се махна, бих искал да сте вън от опасност.

Двамата опипаха земята под себе си.

— Мили боже — прошепна Катрин с разширени от ужас очи, — мислите ли, че това има нещо общо с проклятието над Рамзи?

— Всъщност, не ми беше хрумвало — каза Лео. — Благодаря ви, че ми обърнахте внимание.

Покривът се срути и те едновременно полетяха сред порой пръст, камъни и дървения в тъмнината надолу.