Катрин Алрид
Дървото на живота (6)

Шеста глава

На шестнадесетия ми рожден ден Съдията ме качи зад волана на шевролета и ме закара до полицейското управление за шофьорския ми изпит, точно както беше направил с Ник. Когато преминах с отличие, той ми подаде ключовете на шевролета и правата за собственост като подарък от него. Бях във възторг.

— Поне знам, че с тази ще оцелееш, ако претърпиш катастрофа — каза ми.

Съдията нямаше вяра на стъклопластовите купета на новите коли и твърдеше, че предпазвали колкото черупката на яйце.

Тази есен Ник беше завършил училище и сега работеше като механик на пълен работен ден в сервиза на Пол Хоукинс. В навечерието на рождения ми ден ме заведе в стаята си и ми подари подаръка си. Беше от онези медальони, които изглеждаха като едната половина на счупено сърце. Името му беше написано отзад и докато се опитвах да не заплача, той извади другата половина изпод блузата си и ми показа къде беше гравирано и моето име. Не можех да се спра. Целунах го. И веднага разбрах, че може би се бях захванала с нещо, с което щях да бъда непосилна да се справя.

Това беше първият път, в който се целувахме истински след онзи ден в бункера, но тогава Ник все още беше момче. Сега беше мъж, поне физически. И беше жаден.

Нямаше никакво колебание в начина, по който отвърна на целувката ми, което накара всяка друга мисъл от главата ми да се изпари. Чувствах се така, сякаш ме поглъщаше. Заля ме топлина, каквато не бях изпитвала дотогава, и ми се прииска да се разтопя вътре в него и никога повече да не изляза.

Но докато тялото на Ник се напрегна, а ръцете му зашариха неспирно по тялото ми, едно малко чувство на страх се загнезди в съзнанието ми. Исках го, но знаех, че първият път щеше да боли. А и страхът се смесваше с чувството на почтеност, с което бях възпитана. Добрите момичета не го правеха, не и докато не сложеха пръстен на ръката си. За разлика от лошите момичета, а те винаги плащаха за грешките си.

— Ник…

Ръцете му застинаха на гърба ми и той повдигна глава, за да ме погледне. Тялото му потръпна и той затвори очи, отпускайки челото си върху моето.

— Знам. — Гласът му беше дрезгав. — Дай ми само минутка.

Ръцете му се стиснаха около мен и аз положих глава на гърдите му.

— Обичам те.

Можех да чуя огорчената усмивка в думите му, когато ми отговори.

— Сега не е най-подходящото време да ми го кажеш.

— Знам.

В продължение на няколко минути не казахме нищо, докато той възвръщаше самообладанието си.

— Ник? Правил ли си…

— Не. — Той повдигна отново глава и се загледа в мен. — Мислел съм, но никога не ми се стори правилно.

Мисълта за него как прави любов с някоя друга разцепи тялото ми с рязка болка.

— По дяволите, най-добре ме изчакай!

— Не мисля, че имам голям избор. — Той приглади косата ми назад. — Ти си единствената, която някога съм искал, Аликс, единствената, която ще искам. Заклевам ти се. — Усмихна ми се. — Но не искам да те притискам да правиш нещо, за което не се чувстваш готова.

Кимнах.

— Може би бихме могли да… потренираме някой път?

Добре де, харесваше ми начина, по който ме караше да се чувствам, и исках повече.

Той се засмя ниско и дълбоко.

— Господи, смяташ да ме довършиш, нали? Сега се обърни, за да ти сложа медальона.

Когато го закопча, аз го повдигнах и го пуснах под блузата си, заклевайки се, че никога няма да го сваля. И през следващата година наистина „тренирахме“ от време на време, но Ник винаги отделяше голямо внимание на това да задържи нещата до едно положение. Това беше една от най-щастливите години в живота ми.

Като погледна назад, се чудя защо бяхме толкова потайни относно връзката си. Никога не показахме какво чувстваме един към друг пред други хора, сякаш се бяхме споразумели. Мисля, че леля Джейн знаеше. На няколко пъти, когато Ник вечеряше с нас, я бях хващала да поглежда между двама ни с такава мъка в очите, че цялата настръхвах.

Бях предизвикала доста мъка на мама и леля Дарла след седемнадесетия си рожден ден, защото не изглеждах заинтересована от срещи.

— Просто не е нормално момиче на твоята възраст да отбягва момчетата — заяви леля Дарла.

Цялото семейство, включително и Ник, седяха на верандата онази нощ и, разбира се, всички имаха мнение по въпроса.

— Не ги отбягвам — казах й. — Просто не излизам на срещи с тях.

— Скъпа, със сигурност има някой, който ти харесва — каза мама. — Какво ще кажеш за Хю? Елена ми каза, че те е поканил на кино.

— Не ми харесаха прожекциите. — Погледнах към Ник и завъртях очи. В замяна той ме погледна мрачно.

— Остави я на мира, Ели — намеси се Съдията в моя защита. — Трябва да си благодарна, че момичето има достатъчно разум, за да не си изгубва ума по момчета.

— Още е на седемнадесет — допълни леля Джейн. — Има достатъчно време.

По-късно изслушах и становището на Ник по въпроса.

— Може би са прави — каза ми. На лицето му все още виждах онова мрачно изражение. — Може би наистина трябва да ходиш на срещи.

Зяпнах с отворена уста.

— Искаш да излизам с други момчета?

Той въздъхна.

— Не. Най-вероятно ще се побъркам, ако го направиш. Но може би ще е по-добре за теб. — Той се поколеба. — Аликс, аз винаги ще бъда синът на Франк Андерсън. Единственото бъдеще, което имам, е да работя в сервиза на Хоукинс. Заслужаваш повече от това. Някой като Хю може да ти осигури хубав живот.

— Не обичам Хю — отвърнах, наранена, че даже беше предложил подобно нещо. — И ми се иска всички да си намерят нещо друго, с което да запълват времето си, и да престанат да ми опяват.

„Внимавай какво си пожелаваш“ може и да беше клише, но обикновено имаше причина тези древни пословици да останат във времето.

На следващия ден баща ми пристигна.

 

 

— В градината ли отиваш? — Наблюдавах мама, докато взимаше нож и метална кофа.

— Да. Зеленият боб трябва да се събере, както и доматите и краставиците. А искам да проверя и царевицата. Преди няколко дена беше почти готова.

— Ще дойда с теб. — Захвърлих настрани списанието, което бях разлиствала, и взех още един нож. Градината беше едно от любимите ми места на земята. Усещането на меката, влажна пръст под босите ми крака и ароматът на растящи растения беше нещо, което очаквах с нетърпение всяка година. Почти толкова, колкото чаках с нетърпение да вкуся за първи път узрелите, червени домати, затоплени от слънцето, чиито сок се стичаше по брадичката ми, когато забиех зъби в меката люспа.

Когато градината даваше плод, много рядко пазаряхме от магазина за хранителни продукти.

Около веднъж месечно някой ходеше само за най-необходимото — брашно, захар, кафе и чай — неща, които не можехме да си отгледаме сами. Ястията ни в повечето случаи бяха южняшки и никой не се притесняваше за холестерол и антиоксиданти. Дори месото не представляваше проблем, тъй като Съдията всяка година плащаше на касапина да ни заколи по едно теле и прасе, а белите пликове с червени печати отгоре, които съобщаваха съдържанието им, напълваха цял един фризер.

За нас една типична вечеря се състоеше от месо, обикновено пържено, царевичен хляб, пържени или намачкани картофи, зелен боб, нарязани узрели домати, зелен лук и краставици, овкусени с оцет, сол и пипер. Ако някой предложеше на семейството ми тофу, нямаше да имат и най-малката представа какво е това, вследствие на което нямаше и да го опитат даже. Според тях ние се хранехме здравословно. Храната, която можеше да те убие, беше тази от веригите за бързо хранене и пакетираните боклуци.

Градината беше голяма около декар и парцелът беше разположен зад плевнята. Мечтаех си за прясна варена царевица за вечеря, докато следвах мама надолу по задните стълби. И двете спряхме, когато една лъскава, черна кола зави на алеята.

— Кой, да му се не види… — промърмори мама, докато предпазваше очите си с една ръка от слънчевата светлина.

И аз не познах колата, затова предположих, че е или някой търговец, или Свидетелите на Йехова. Наоколо имахме предостатъчно и от двете. Повечето хора просто отпращаха Свидетелите или въобще не отваряха вратата, но Бог да им е на помощ, ако леля Дарла беше наоколо. Щеше да ги пришпори право в трапезарията да им налее по чаша чай, след което да се заеме със задачата да обърне вярата им към Южнобаптистката. Държеше клетите жертви в плен в продължение на три часа при всеки опит, докато цитираше библейски стихове и писания по-бързо, отколкото те можеха да измислят отговори. Твърдеше, че е неин християнски дълг да им покаже правия път.

Но мъжът, който слезе от колата, не приличаше нито на свидетел, нито на търговец, въпреки изисканите си дрехи. Не държеше куфарче, нито пачка с брошури. Беше висок и строен, с тъмна коса, която се къдреше леко на тила му, и топли тъмнокафяви очи, които ни се усмихваха колебливо, докато вървеше към нас.

Първият признак, че имаше някакъв проблем, настъпи със звука, който издаде желязната кофа, когато се изплъзна от ръцете на мама и падна в чакъла. Беше толкова заглушаващ, че направо изскочих от кожата си.

— О, божичко! — прошепна тя, а лицето й пребледня като платно.

— Мамо? — Това изобщо не беше присъщо за нея и изведнъж бях започнала да се притеснявам. — Какво има?

— Влез в къщата, Аликс.

— Не. Няма да те оставя тук сама.

— Моля те — прошепна тя.

През това време мъжът вече беше стигнал до нас и когато проговори, гласът му беше изпълнен едновременно с извинение и решителност.

— Съжалявам, че се наложи да постъпя по този начин, Ели, но не ми остави друг избор. Вече е на седемнадесет. Време е да я оставиш сама да вземе решение.

Мама пристъпи пред мен, а гърбът й се напрегна.

— Твърде е млада. Сега изчезвай оттук, преди да съм се обадила на полицията.

— Може да им се обадиш, ако това ще те накара да се почувстваш по-добре, но няма да си тръгна, преди да имам шанс да поговоря с Аликс.

Погледът му се прикова в мен над рамото на мама.

Бях на крачка от паниката. Нямах представа какво се случваше, но знаех, че мама се чувстваше заплашена от този мъж, и това задейства всичките ми защитни аларми. Преди да имам възможност да реагирам обаче, леля Дарла и леля Джейн излетяха от къщата като разгневени мечки. Леля Джейн постави ръка около рамото на мама, докато леля Дарла ме сграбчи и се опита да ме изтегли обратно навътре. Забих пети и отказах да помръдна. Бяха говорили за мен сякаш не бях там и исках да знам какво се случваше.

— Това не е правилният подход, Джеймс. — Лицето на леля Джейн беше почти толкова бледо, колкото това на мама, но гласът й беше спокоен. — Единственото, което ще постигнеш, е да разстроиш всички.

Мама плачеше тихо, докато покриваше лицето си с ръце, и аз се измъкнах от леля Дарла, за да се приближа до нея.

— Опитах се да се обадя, Джейн, но Ели винаги ми затваряше. Аликс е моя дъщеря. Имам право да я виждам.

Баща ми? Загледах се в непознатия, замръзнала на място от шок, когато ме удари вълна на замаяност.

Когато бях на пет, се бях зачудила за мъжа, който ми беше баща. В края на краищата всички други деца си имаха такъв, а не бях много сигурна защо аз си нямах. Мама ми каза, че не са се разбирали, затова той се присъединил към флота. Но бях усетила, че въпросът ми я притеснява, затова малко след това престанах да питам. Имах си Съдията, затова не ми липсваше бащината грижа. Не го бях виждала даже и на снимка. Единственото нещо, което знаех за баща си, бе, че се казва Джеймс Типтън.

— Ти си баща ми? — изстрелях думите, преди да успея да се спра, а мама и леля Джейн ми хвърлиха ужасени погледи, сякаш току-що бяха разбрали, че съм все още там.

Той се приближи по-близо към мен и повдигна трепереща ръка към бузата ми.

— Да, аз съм баща ти. Господи, колко си красива, Аликс, колко пораснала. От толкова дълго чакам да се срещна с теб.

— Не! — Леля Дарла ме издърпа зад себе си и отблъсна ръката му настрани. — Моля те, Джеймс. Дай ни няколко дни да поговорим с нея и да се опитаме да оправим тази каша.

Той потърка чело уморено.

— Добре. Имате два дни. Но ако дотогава не се свържете с мен, ще се върна. — Очите му се приковаха отново върху мен. — Трябва да поговорим.

Не помръднах, а просто стоях там, наблюдавах го как се качва в колата и потегля, след което последвах вцепенено майка ми и лелите ми обратно в кухнята. Те поставиха мама в един от столовете сякаш беше инвалид.

— Аликс, отиди да намокриш една хавлия със студена вода — нареди леля Джейн.

Знаейки, че просто искаше да напусна стаята, аз излязох, след което спрях и се облегнах на стената пред кухнята. Това, че леля Джейн не се сети даже да провери дали не подслушвам, говореше много за душевното им състояние в онзи момент.

— Какво ще правя? — изхлипа мама.

— Трябва да й кажеш истината, Ели. Ако не, Джеймс ще го направи.

— Не мога, Джейн, тя ще ме намрази.

— Аликс е интелигентно момиче — каза леля Дарла. — Ще разбере.

— Не, няма. Цял живот сме я учили на уважение, и че истината и честността са едни от най-важните неща, а в същото време я лъгахме. Как ще разбере подобно нещо? Какво бих могла да й кажа, за да приеме факта, че майка й никога не се е омъжвала за баща й?

Бях чула достатъчно. Дъхът ми излизаше на пресекулки и погледът ми се беше замъглил. Единственото, за което можех да мисля, бе как да се махна оттам. Сграбчих ключовете на шевролета, изтичах до входната врата, следвана от неистовия вик на мама, когато разбраха, че съм чула всичко.

Гадеше ми се и карах слепешката, без да обръщам внимание на това къде отивах. Целият ми живот се бе оказал една огромна лъжа и не знаех какво да правя, как да реагирам. Бях копеле, нищо по-различно от децата Суанър. Но поне Лиз не се беше преструвала на такава, каквато не е. Беше оцеляла по единствения начин, който познаваше, за което винаги щях да я уважавам.

Как щях да простя на семейството си за това, което бяха сторили? Как щях да ги погледна в очите, когато вече знаех истината?

Не помня къде бях ходила онази нощ, но накрая се бях озовала пред киното на колела „Стар Вю“.

Беше затворено, а щандът за билети и детският кът изглеждаха призрачни насред мрака. Паркирах шевролета зад екрана, слязох и тръгнах боса към масата за пикник. Все още бях там, когато Ник ме намери.

Без да каже и дума, той седна и ме придърпа в скута си. Свих се в обятията му и зарових лице във врата му, треперейки въпреки топлия нощен въздух.

— Искаш ли да поговорим за случилото се? — промърмори той.

Поклатих глава.

— Искаш ли да се прибереш?

Поклатих глава отново, този път по-рязко.

— Добре, просто ще останем тук. — Едната му ръка галеше косата ми с утешителни повтарящи се движения. — Знаеш, че това не променя коя си в действителност — изрече той.

— Казали са ти? — Бях засрамена и изумена. Семейството ми не можеха да съберат смелост да признаят истината на мен, но можеха да я кажат на Ник?

— Не мисля, че имаха такова намерение. Всички полудяха, когато избяга. Майка ти ми се обади на работата ми на прага на истерия, за да провери дали си дошла при мен, и някак стана на въпрос. Половината окръг те търси, но хората знаят единствено, че си разстроена.

— Не мога да се върна в къщи, Ник. Не още.

— Е, какво тогава искаш да правиш?

Помислих за момент. Наистина разполагах само с една опция.

— Ще отида при Джена.

Той се изправи, оставяйки краката ми да се плъзнат от него и да стъпят на земята.

— Ще карам след теб.

— Няма нужда да го правиш.

— Напротив. — Той се приведе напред и ме целуна нежно, след което хвана ръката ми. — Хайде. След като пристигнеш, ще се свържа със семейството ти да ги уверя, че не лежиш в някоя канавка.

Джена не се изненада да ме види. Мама й се беше обадила по-рано, надявайки се, че съм отишла у тях. Казах й какво се беше случило и тя се опита да ме успокои доколкото можеше, така, както аз бях опитала да успокоя нея преди време. Отначало бях леко изненадана, че семейството ми не се появи на секундата, след като разбра къде съм, но Ник им беше казал да ми дадат малко време и че все още не съм в състояние да разисквам проблемите.

На следващата сутрин Съдията мина да ми остави няколко чифта дрехи, и когато стана време да тръгва, ме помоли да го изпратя до пикапа.

— Как си? — попита тихо.

Присвих рамене и погледнах надолу към земята. Не можех да му кажа, че съм добре, след като не бях.

— Майка ти също страда, Аликс. Може би не биваше да те лъже, но го направи, защото те обича. — Той бръкна в джоба си, извади едно листче и ми го подаде. Единственото нещо, написано на него, беше някакъв телефонен номер. — Знам, че още не си готова да говориш с Ели, но имаш нужда да поговориш с някой. Някой, който може да ти каже истината. Обади му се, Аликс.

Загледах се в номера. Нямаше нужда да питам на кой е.

— Мама знае ли, че ми даваш това?

— Обсъдихме го. Склонна е да опита всичко, което може да помогне.

— Ще си помисля. — Натиках листчето в джоба си.

Останах при Джена малко повече от седмица, опитвайки се да събера мислите си. Ник се отбиваше почти всяка нощ, но никога не влизаше в къщата и оставаше само за няколко минути, преди да си тръгне отново. Но предполагам това беше достатъчно за Джена да събере две и две.

— Влюбена си в него, нали? — попита ме. — Не го отричай. Виждам го на лицето ти всеки път, когато го погледнеш.

Беше ми омръзнало да отричам.

— И не одобряваш, нали така? — Познавахме се твърде добре.

— Не точно. — Тя се поколеба. — Аликс, това ме плаши. Ник не е като нас. Не е като никое от момчетата, които познаваме. Не искам да те видя наранена.

— Ник никога няма да направи нещо, с което да ме нарани.

Тя не повдигна повече темата, но знаех, че не я беше забравила. Джена можеше да бъде досущ като семейството ми, що се отнасяше до това да се притеснява за мен.

Ник не беше единственият, който се отбиваше да проверява как съм. Хю също започна да идва. Не знаеше какъв беше проблемът, а само че ми се беше случило нещо лошо, но нито една от двете ни с Джена не го просветли какво точно. Джена се зае със задачата да го забавлява, когато стана ясно, че аз не можех, и те се разговаряха и се смееха заедно, докато стоях безмълвно, потънала в мислите си.

Нещата не можеха да се върнат постарому, затова най-накрая набрах номера, който Съдията ми беше дал. Беше прав. Трябваше да науча истината и вече не бях сигурна, че ще мога да я получа от мама. Ръцете ми трепереха, когато набрах номера, без да имам и най-малката идея какво да кажа.

Той вдигна след първия сигнал, сякаш беше очаквал обаждането ми.

— Аликс е — казах и стиснах слушалката толкова силно, че се изненадах, когато не се пропука.

— Радвам се, че се обади. Трябва да поговорим, Аликс. Може ли да дойда?

Поклатих глава, след което осъзнах, че не можеше да ме види.

— Може би бихме могли да се срещнем някъде?

— Където пожелаеш.

— Градският парк. — Беше първото място, което изскочи в съзнанието ми, и поне знаех, че там нямаше да ни прекъсват.

— Ще бъда там до двадесет минути.

— Добре. — Върнах слушалката на мястото й.

Джена беше слушала разговора и в очите й виждах загриженост.

— Искаш ли да дойда с теб?

— Не. Мисля, че това е нещо, което трябва да направя сама.

Тя кимна.

— Знаеш, че съм тук, ако ти потрябвам.

Двадесет минути по-късно седях на една маса за пикник, когато черната кола на баща ми спря до шевролета. Този път беше облечен по-непринудено, сякаш не е искал да се забавя, като се преоблича, и изглеждаше толкова нервен, колкото се чувствах и аз. Седна на мястото до мен внимателно.

— Здравей.

Отвърнах на поздрава му.

— Знаеш ли, исках да се срещна с теб от толкова отдавна и така се страхувах да не ме намразиш, че сега не знам какво да кажа.

— Обичаше ли майка ми? — Не възнамерявах да бъда толкова пряма, но думите се изплъзнаха от устата ми.

— Да, обичах я.

— Тогава защо не се ожени за нея?

Той си пое дълбоко въздух и потърка челото си.

— Трябваше. Щях, но… — Поклати глава и започна отново. — Аликс, нищо от това не е по вина на майка ти. Не бяхме по-големи от теб сега, когато се срещнахме, а аз бях сгоден за друга жена. Но веднага щом видях Ели, знаех, че съм допуснал грешка. Беше любов от пръв поглед и тя изпитваше същото към мен, но годеницата ми беше един много специален човек и нито един от двама ни не искаше да я нарани. Започнахме да се срещаме тайно. Беше грешно и глупаво, затова се опитахме да спрем. Всеки път, когато се измъквахме, за да останем насаме, си казвахме, че ще е за последно. Но проточихме нещата твърде дълго. Когато ми съобщи, че е бременна, не знаех какво да правя. Казах й, че ще се оженим, но и двамата бяхме много изплашени, Аликс. Изплашени от това какво щяха да кажат всички, от това как щеше да реагира семейството ти и най-вече засрамени от това, което бяхме причинили на… моята годеница.

Мисля, че се досетих още преди да ми е казал. Беше единственото логично обяснение, имайки предвид чутото и частичната информация, която бях събрала, докато растях.

— Коя беше тази твоя годеница?

Той постави лакти на коленете си и погледна надолу.

— Леля ти Джейн.

Кимнах.

— И тогава какво? Просто замина и остави мама да се справя сама с бъркотията?

— До голяма степен, да. Знам, че постъпих като нещастник. Не се опитвам да се оправдая. Беше ми дошло в повече, паникьосах се и избягах. Нямаш представа колко пъти съм съжалявал след това. След няколко години се обадих на майка ти, но тогава тя вече беше измислила историята за фалшивия ни брак и развода и отказваше да говори с мен. Не че я обвинявам. След това, което направих, не заслужавам прошката й. Но заслужавам шанса да опозная дъщеря си, Аликс. Въпреки всичко те обичах. Все още те обичам. Единственото, което искам, е да се опиташ да не ме мразиш, и да ми — ни — дадеш време да поправим случилото се заедно.

— Не знам как да те наричам — прошепнах.

— „Татко“ би било чудесно, но ако все още не си готова за това, „Джим“ също ще свърши работа.

— Къде си бил през всичкото това време?

— Военноморският флот допреди няколко години. Сега живея в Джоунсбъро и работя за една счетоводна фирма. Исках да бъда възможно най-близо до теб.

— Никога не си се оженил?

— Не. Предполагам част от мен все още обича майка ти и винаги ще я обича.

— А леля Джейн?

Той се поколеба отново.

— Беше ме грижа за нея, Аликс, но не мисля, че някога съм я обичал истински. Ако се бяхме оженили, щеше да бъде провал. Мисля, че сега и тя го разбира, а и е повече от очевидно, че е простила на майка ти и че те обича. Всички те обичат. Майка ти очаква да й се обадиш. Побъркала се е от притеснение.

— Говорил си с нея?

— Да. Няколко пъти през последната седмица. Няма да ни е лесно, но мисля, че заради теб е склонна да загърби чувствата си към мен. Всичко, което е направила, е, за да те защити, Аликс. Не мислиш ли, че вече е време да се прибереш у дома?

— Не знам. — Част от мен копнееше за това, чувстваше се полужива без семейството ми. Но другата част все още се колебаеше, несигурна как трябваше да се държи сега, когато всичко, в което бях вярвала, се беше оказало лъжа.

— Не е нужно да го правиш сама — каза той. — Аз ще дойда с теб.

Не можех да остана у Джена завинаги. Рано или късно трябваше да се изправя пред майка ми.

Можеше и да е точно сега. Изплъзнах се бавно от дървената пейка.

— Добре.

Баща ми беше непознат за мен, но не знам защо присъствието му ми се стори толкова успокоително в онзи момент. Може би защото наистина беше непознат, някой, който можеше да заеме неутрална позиция в емоционалния катаклизъм, който знаех, че ще настъпи. Ако беше обвинил майка ми или се беше опитал да оправдае постъпката си, нещата щяха да бъдат различни. Но той не го направи, и заради това, ако не за друго, реших, че може би щях да го харесам.

Мама се оглеждаше за нас през задната врата. Пресрещна ме по средата, като пристъпваше колебливо, а очите й търсеха моите. И изведнъж сякаш отново бях на три, разчитайки на нея да излекува всичките ми драскотини, да направи света ми отново безопасен.

— Съжалявам, мамо — прошепнах, а сълзите ме давеха до болка.

Без да каже и дума, тя разтвори обятия и аз се хвърлих в тях, и двете ревящи и извиняващи се, и двете бъркайки думите си в бързината да се разкаем, а след това смеещи се през сълзи. Баща ми стоеше тихо до нас с леко навлажнен поглед.

Накрая реките от сълзи пресъхнаха и тримата прекараме дълго време в разговори онази нощ. Мама отказваше Джим да поеме всичката вина за случилото се. Каза, че ако е била подходила по различен начин, ако е била честна със себе си и Джейн от самото начало, нещата щели да се развият по-добре за всички ни. Също така се съгласи, че трябва да опозная баща си и от време на време да се виждам с него.

Но въпреки че се бях сдобила с баща, по дългия път бях загубила част от близостта с майка ми — част, която никога повече нямаше да можем да си върнем. И двете бяхме променени от преживяното. Все още се обичахме и винаги щеше да е така, но вече не бях наивното малко момиченце. Бях открила скрития килер на живота ни и бях извадила наяве всичките ни мръсни ризи отвътре. Вече никога не можехме да ги върнем обратно.

Ако взаимоотношенията ни не се бяха променили, може би щях да говоря с нея, когато толкова отчаяно се нуждаех да го направя по-късно. Но се бяха променили, а аз не говорих с нея и нито едно желание на света не можеше да промени миналото. Мама беше разбрала това по трудния начин. Моят урок тепърва предстоеше и щеше да е най-мъчителното нещо, което съм изпитвала до този момент. Но може би имах нужда от него. Може би нямаше да преживея случилото се по-късно, ако не бях преминала през пламъците, които ме калиха, след като Ник си тръгна.