Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Sweet Gum Tree, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,4 (× 121 гласа)

Информация

Редакция и форматиране
ganinka (2016)

История

  1. — Добавяне

Пета глава

През лятото чичо Върн и близнаците бяха придобили навика да вечерят с нас всяка петъчна вечер. След вечерята всички излизахме на верандата отпред, за да си побъбрим. Наслаждавахме се на краткия момент, в който слънцето беше достатъчно ниско на хоризонта, за да разхлади атмосферата, а ятата кръвожадни комари не се бяха появили все още с настъпването на нощта.

Колкото повече време прекарвах с чичо Върн, толкова повече го харесвах. Начинът, по който ме изслушваше и приемаше всичко, което му казвах, много ми напомняше за Съдията. А когато разказвах някоя смешка, винаги се смееше на точните места.

Все още не бях сигурна за близнаците обаче. До онази нощ винаги се бях вслушвала в съвета на Ник и никога не позволявах да остана насаме с тях. Но точно в онзи петък бях в подходящо настроение. През последните няколко дни гневът ми беше нараснал, заплашвайки да ме погълне цялата. Беше ми омръзнало да линея, притеснявайки се за Ник, докато той съвсем ясно беше показал, че изобщо не го е грижа за мен.

Затова, когато близнаците попитаха дали искам да отида с тях до „Бъргър Зоун“, обърнах умолителни очи към мама.

— Може ли?

Тя се поколеба, а по лицето й се появиха противоположни емоции. Не одобряваше децата да се мотаят из „Бъргър Зоун“ и мислеше, че така само си търсят неприятности. Но от друга страна, това беше първият път, в който бях проявила интерес към живота, откакто ни беше връхлетяло торнадото.

— Моля те? — добавих за по-голям ефект.

— Е, предполагам, че един път няма да навреди. — Тя погледна към момчетата. — Вие двамата, пазете я и не я дръжте навън до късно.

— Да, госпожо. Няма.

Кейси се усмихна и протегна ръка.

— Хайде, хлапе.

Съдията стисна челюст и от начина, по който изгледа мама, знаех, че щеше да й дръпне конско, когато останат насаме. Ни най-малко не одобряваше това, че ми беше позволила да изляза.

Отърсих се от безпокойството си и хванах ръката на Кейси. Коуди се настани на пътническото място и ме притиснаха между тях на предната седалка.

— Къде се дяна гаджето ти напоследък? — попита Кейси.

— Той не ми е гадже.

— Двамата сте се скарали?

— Не. Просто не ми е гадже.

Още не бяхме излезли на пътя, когато той се пресегна под седалката и вдигна някакво шише от пода.

— Питие?

Погледнах уискито. Имаше време, когато Ник щеше да побеснее от гняв, ако разбереше какви ги върша. Това беше достатъчно да ме накара да се пресегна за бутилката и да вдигна брадичка предизвикателно.

Ник не диктуваше повече живота ми.

— Разбира се. Защо не? — Притиснах гърлото на шишето към устните си и отпих голяма глътка. Двете момчета се засмяха, когато се задавих, а очите ми се напълниха със сълзи, докато се опитвах да си поема въздух. От гърлото до стомаха се чувствах така, сякаш бях погълнала течен огън.

— Ще свикнеш — каза Коуди. — Отпий отново.

Вторият път открих, че ако затая дъх и преглътна така, сякаш приемах лекарство, нямаше да се задавя. Пламъците в стомаха ми се бяха уталожили до приятно чувство на топлина, което се разстилаше към ръцете и краката ми. В края на краищата това не беше толкова зле.

Разменихме си бутилката още няколко пъти, преди да стигнем до „Бъргър Зоун“ и когато паркирахме, вече бях започнала да се чувствам леко замаяна.

„Бъргър Зоун“ беше мястото, на което децата в Морганвил се събираха през уикендите. Беше малък, долнопробен бар с няколко маси вътре, които никой никога не използваше. Всичкият екшън беше отвън на паркинга. Джена щеше да позеленее от яд, когато разбереше, че съм идвала тук с Кейси и Коуди. Цяла година беше мрънкала на баща си да я пусне да отиде в „Зоун“. Но засега без особен успех.

Когато пристигнахме, мястото беше претъпкано с коли и някои бяха с отворени врати, а радиата им гърмяха, усилени до дупка. Бученето от разговорите замря за момент, когато слязох от колата след Кейси, но бях твърде заета, опитвайки се да контролирам омекналите си крака, за да обърна внимание. Коуди уви ръка около кръста ми, за да ме уравновеси.

Очевидно близнаците бяха идвали тук често, за да завържат приятелства, защото сега всички момчета и момичета, предимно абитуриенти, ни заобиколиха.

— За какво си домъкнал госпожица Надута и Официална? — Девън Гарнър посочи към мен.

— Тя става.

Не проверих да видя кой от двамата ми братовчеди ме беше удостоил с такова звънко признание.

— Защо, нещо не ми е наред ли? — изгледах Девън.

Той се ухили, а погледът му се плъзна по тялото ми.

— Ни най-малко. Смяташ ли да споделиш бутилката, кокетке?

Девън беше красиво момче с руса коса, тъмнокафяви очи и водещата звезда на баскетболния ни отбор. И досега даже не беше поглеждал към мен.

— Не — казах му — Моя си е.

Отпих една голяма глътка отново и усмивката му се разшири. Светът около мен се въртеше, но за пръв път, откакто Ник ме беше целунал, успях да се отпусна и да се почувствам отчасти щастлива. Дотолкова, че от устните ми се отрони кикот. Сега щях да му покажа, помислих си.

Девън ме отскубна от хватката на Коуди.

— Слушай сега, кокетке. Танцувай с мен и може би аз ще споделя бутилката си с теб. — Примижах към зелената бутилка, която държеше, опитвайки се да се съсредоточа върху надписа.

— Какво е това?

— Вино.

Не бях ли чула отнякъде, че виното не беше толкова силно, колкото уискито? От начина, по който се чувствах, май щеше да е добре да забавя малко темпото.

— Добре. — Натиках уискито в ръцете на Коуди и се пресегнах за виното.

— Не бързай толкова. Първо танца, а след това пиенето.

— Напоследък падаш доста ниско в хранителната верига, а, Дев?

Въпросът дойде от една ниска и набита блондинка. О, господи! Пиги Трийс. Можех направо да пусна обява в местния вестник и да й спестя усилията да разгласява пиянството ми.

— Има си предимствата — отвърна той остро. — Както, предполагам, знаеш.

Това ми прозвуча някак странно, но все пак всичко тогава ми звучеше странно и изглежда не можех да спра да се смея. Девън ме притисна плътно към тялото си и аз се зачудих защо танцувахме бавно, след като песента беше бърза. Е, добре. Нямаше голямо значение.

Положих глава на гърдите му и затворих очи. След което ги отворих рязко и широко, когато зад клепачите ми яростно затанцуваха бели светлини.

— Леле — промърморих. Не биваше да допускам тази грешка отново. Отблъснах се от Девън и отскубнах бутилката от ръката му. Е, това вече хич не беше лошо. Поне не колкото уискито. Повдигнах бутилката и отпих отново.

— Хей, остави малко и за нас останалите. — Той взе виното си от отпуснатата ми ръка.

— Мисля, че трябва да седна — доверих му.

— Добре. — Ръцете му ме хванаха за кръста, след което ме повдигна върху капака на някаква кола и се приближи към мен. Изглеждаше ми заплашително голям, затова премигнах няколко пъти, за да видя дали ще се върне в първоначалния си вид. Не се получи.

— Целували ли са те преди, кокетке?

Повдигнах брадичка.

— Разбира се, че да.

— Покажи ми.

Приведох се напред и ударих главата си в неговата. Майчице! Затова ми се беше сторил толкова голям. Бил е само на няколко сантиметра от мен. Коригирах разстоянието и залепих устата си върху неговата.

Смътно осъзнах, че беше разтворил устните ми и че ръцете му се бяха плъзнали под блузата ми. Усетих как сутиенът ми се разхлабва, но не можех да събера достатъчно сили, за да възразя.

— Нека влезем в колата — промърмори Девън, а устата му се плъзна надолу по врата ми.

Загледах неясно наоколо, а останалите деца сякаш се сливаха заедно, след което се отделяха, и това бе нещо, което не бях изпитвала досега.

— Къде са братовчедите ми?

— Заети са. — Той отвори вратата на колата.

— Защо се качваме отзад?

— Ще бъде по-удобно.

Тук имаше нещо нередно. Не бях сигурна какво, знаех единствено, че не искам да се качвам в колата.

— Виното — започнах да увъртам.

— Тук е. — Той поклати бутилката.

— Наистина трябва да намеря братовчедите си.

Хватката върху рамото ми се затегна.

— По-късно. Сега влизай в колата.

— Не. Пусни ме. — Заборих се отчаяно да се освободя, докато страхът надделяваше над ефекта от алкохола.

— Чу я, Гарнър. Пусни я.

Ник! Завъртях се да го погледна, когато Девън ме пусна, а сърцето ми заблъска толкова силно, че можех да чуя как кръвта ми нахлува във вените.

— Какво правиш тук?

Изражението му можеше да замрази и пламъците на горелка.

— Какво мислиш, че правя? Влизай в пикапа, Аликс.

Внезапно си спомних защо бях дошла в „Бъргър Зоун“ първоначално, а и тонът му не ми харесваше.

— Не. Забавлявам се.

Девън плъзна ръка около кръста ми.

— Изчезвай, Андерсън. Тя остава с мен.

— Не мисля така. — Очите на Ник се присвиха, а опасността се отделяше от тялото му като вредни изпарения.

Надушвайки кръв, децата около нас ни заобиколиха като настървени акули. Кейси и Коуди се появиха от тълпата и заеха позиции от двете страни до мен и Девън.

— Чу я, хлапе. Не иска повече да излиза с боклук като теб.

Оу, това вече беше прекалено.

Може и да му бях ядосана, но никой нямаше право да нарича Ник боклук, особено когато аз бях наблизо. Поставих ръце върху гърдите на Кейси и го бутнах с всичка сила. Той замаха с ръце и падна тежко назад.

— Я да млъкваш — озъбих се. — Единственият боклук тук си ти!

Докато всички бяха смаяни от неочакваното ми нападение, Ник ме сграбчи и ме избута зад себе си.

— Влизай в пикапа — просъска.

И да го оставя сам с тези животни? Никакъв шанс. Изплъзнах се пред тялото му, стиснах юмрук и замахнах към Девън, простенвайки, когато го ударих в брадичката.

Настъпи истински хаос. Имах смътен спомен, че пропълзях по грубия чакъл на паркинга между чифт крака и забих зъбите си в нечие бедро. Всички се биеха, замахвайки безразборно към който се паднеше да е наблизо. Не знам как щеше да приключи всичко, ако някой не беше видял полицаите да си проправят път към нас.

Децата се разпръснаха като облаци дим на нощния полъх.

Изплюх парче плат от устата си, когато Ник ме вдигна, преметна ме през рамо и побягна към пикапа си.

— Победихме ли? — попитах от мястото си с главата надолу.

— Просто млъкни, Аликс.

Хвърли ме на седалката, промуши се покрай мен и потегли от паркинга, разпръсквайки чакъл с гумите си.

— Ха, на ви — изрекох немощно, поглеждайки към разцепената му, кървяща устна. — Сложил си нови врати на пикапа.

— Да не си полудяла? — изрева той. — Казвам ти да не оставаш насаме с братовчедите си, а какво правиш ти? Качваш се с тях в кола, напиваш се, едва не се оставяш да те изнасилят и започваш меле.

Нещастна, аз се свих близо до вратата.

— Защо те интересува какво се случва с мен? И без това ме мразиш.

— Не те мразя.

Поне вече не ръмжеше.

— Напротив, мразиш ме. Вече не ми говориш изобщо. Даже не ме поглеждаш. — Една сълза се отрони от окото ми и се търкулна надолу по бузата ми. Когато не отговори, аз я избърсах, ядосвайки се отново. — Виждаш ли? Дори и сега не искаш да говориш с мен. Е, нека ти кажа нещо. Не ме притежаваш и не можеш да ме спреш да идвам ако искам и всяка вечер в „Бъргър Зоун“. Нямам нужда да се грижиш за мен. Не съм проклето бебе! — Гласът ми беше започнал да се надига, докато не извиках последната част.

— Там е проблемът — промърмори той, без да ме поглежда.

Но тогава вече се бях сдобила с нов проблем.

— Спри пикапа. — Той хвърли един поглед към лицето ми и отби колата, спирайки незабавно. Намирахме се на някакъв черен път насред нищото, близо до едно поле. Препънах се навън и се превих на две, когато стомахът ми се разбунтува. След около, мисля, половин час, прекаран в жестоко повръщане от моя страна, Ник натика една оранжева кърпа за кола в ръката ми.

— Може би сега ще се почувстваш по-добре.

По-добре? Единственият начин, по който щях да се почувствам по-добре, беше, ако пукнех на място.

— Къде сме?

— Все още нямам книжка. Карам те у вас, но трябва да стоим далеч от главните пътища.

Той се пресегна отново към пикапа, извади бутилка сода и ми я подаде.

— Изплакни си устата с това.

Направих го, след което се облегнах отпуснато на един ръждив калник и отместих косата от лицето си. Луната беше голяма и пълна, а в далечината вдясно от нас се обаждаше козодой.

— Откъде разбра къде съм?

— Дочух Съдията да вика на майка ти, задето те е пуснала.

— И реши да тръгнеш след мен? — Погледнах го изпод мигли. Беше се привел към мен с ръце, натикани в джобовете.

— Да.

Ако не бях полупияна, никога нямаше да кажа следващото.

— Липсваше ми.

Той погледна надолу към краката си.

— И ти ми липсваше.

Обърнах се към него, а по бузите ми отново се стекоха сълзи.

— Тогава защо се държиш така с мен? Къде сбърках? Ако ми кажеш, обещавам, повече никога да не повторя грешката си.

Той уви неловко ръце около раменете ми и ме придърпа в обятията си.

— Не си виновна ти — каза дрезгаво. — Не си направила нищо нередно. Аз съм виновен.

— Не разбирам!

— Знам, че е така, и трябваше да ти обясня много по-рано.

След многобройни неуспешни старта и колебания, той ми разказа как баща му е водил жени със себе си, когато се е прибирал, и как се е отнасял с тях. Беше положил брадичката си върху главата ми, докато говореше.

— Обещах си никога да не причиня това на някоя жена, да се държа така, сякаш е парче месо, просто някой, който да използвам и след това да захвърля. Но започнах да изпитвам тези странни… усещания всеки път, когато се докоснеше до мен. Продължавах да си повтарям, че си само едно дете, и докато вярвах в това, всичко щеше да бъде наред. Можех да го контролирам. — Той си пое дълбока, накъсана глътка въздух — Онзи ден в бункера, исках… — Думите му замряха. — Не исках да спирам. Това ме изплаши. Ти си най-хубавото нещо, което ми се е случвало, Аликс. Няма да позволя на никого да те нарани, включително и на себе си. Помислих, че ще е за твое добро, ако стоя далеч от теб.

Облегнах се назад и се втренчих в него изумена.

— Нима се опитваш да ми кажеш, че ме накара да мина през Ада, само защото си се възбудил?

Добре, може би бях малко повече от полупияна. И все още ядосана. Отстъпих назад и замахнах към главата му. Той приклекна и сграбчи ръцете ми.

— По дяволите, пусни ме!

— Не и докато не се успокоиш.

— Не мога да повярвам — извиках. — Помисли ли поне веднъж, че може би щях да ти кажа нещо, ако мислех, че отиваш твърде далеч? Или наистина си планирал да ме изнасилиш? — От изражението на лицето му видях, че не му беше хрумвало, че може би нямаше просто да легна на земята и да разтворя крака. — За каква ме смяташ? Мислех, че сме приятели, мислех, че ме познаваш.

— Както и аз — промърмори той. — Но те бях накарал да се закълнеш, че няма да направиш нищо от това, което направи тази нощ, така че може би наистина не те познавам.

— Това беше по твоя вина — изгледах го кръвнишки. — Отидох единствено защото ти бях ядосана.

— Гледаш на нещата по много странен начин, Аликс.

— Не е вярно.

Най-накрая той пусна раменете ми.

— Добре, права си. Съжалявам. Държах се като задник.

Загледах се в лицето му.

— Ще спреш ли да ме отбягваш?

За първи път тази нощ той се усмихна.

— Да.

— И ще започнеш да ми говориш отново?

— Да.

Той залитна, когато се хвърлих в обятията му.

— Тогава ти прощавам — прошепнах.

— Само искам да ми обещаеш едно нещо.

— Какво? — На този етап бях толкова щастлива, че не ме мразеше, че бях готова да направя всичко.

— Не пий повече. Защото, трябва да ти кажа, Аликс, имаш ужасно пиянство.

— Съгласна — засмях се.

Веднага след това Ник ме закара до вкъщи и някак си успях да стигна до стаята си, без да събудя цялата къща. Все още не бях заспала, но се правех на такава, когато мама отвори вратата, пристъпи тихо до леглото ми, погледна към мен и отдъхна с облекчение.

Когато излезе, отправих тиха молба никога да не разбира какво се беше случило и обещах от сега нататък да бъда добра.

След тази нощ отношенията ни с Ник бяха поели в неловка посока. Все още бяхме приятели, но нещо се беше променило. Сега знаех, че когато си мечтая за него, той си мечтае за мен и не можехме да се върнем обратно към начина, по който бяхме преди.

Всеки път, когато бяхме заедно, усещахме присъствието помежду си като пращене от статично електричество. Докосванията ни вече не бяха невинни, а умишлени, и то при всеки удобен случай. В такъв момент, ако единият от нас говореше, то спираше изведнъж и двамата се взирахме един в друг в тишината.

Нещата в училище също бяха различни.

Слуховете за светкавичния ми упадък, последван от това как Ник ме беше спасил, се предаваха от уста на уста по-бързо, отколкото клечка кибрит можеше да подпали купа сено. Съучениците ми ме гледаха с уважение, граничещо със страхопочитание. Абитуриентите ми хвърляха свирепи погледи всеки път, когато се срещнехме. Когато училището беше започнало, повечето от тях все още имаха синини и многобройни наранявания, а Девън накуцваше с единия си крак, което го държа далеч от баскетболните тренировки в продължение на месец.

В първото междучасие Джена ме изведе навън и настоя да й опиша всичко до последния детайл. Разказах й кратката версия на случилото се, след което тя започна да хвърля гневни погледи към Девън и братовчедите ми.

— Копелета — беше обявила.

Беше се подстригала късо, което правеше чудеса за лицето й, карайки очите й да изглеждат големи и прекрасни благодарение на начина, по който косата й се къдреше около бузите. А и сега носеше грим.

Изглежда трябваше да проведа още един разговор с майка.

— Е, какво става между теб и Ник? Чух, че двамата сте заедно.

— Знаеш, че сме само приятели.

Каквото и да се случваше между мен и Ник беше твърде силно, твърде лично, за да бъде обсъждано, дори и с най-добрата ми приятелка.

— Така ли? Е, той със сигурност не те гледа като приятелка. Нека го кажем така. Ако ти беше заек, а той вълк, вече щеше да си парче месо. Божичко, иска ми се и мен някое момче да ме гледа така.

Погледнах през рамо, за да видя за какво говори. Ник стоеше на около петнайсетина метра от нас, подпирайки се на едно дърво, докато се взираше в мен. Имаше нещо странно в тази картинка, но ми отне секунда, за да се сетя какво точно.

Не беше на стълбите да пази Линдзи. Той отвърна хладнокръвно на погледа ми, докато аз не се обърнах обратно към Джена.

— Чудя се къде ли е Линдзи?

— Дочух, че се е отписала.

— Защо би направила такова нещо?

Джена присви рамене.

— Лиз се сдоби с бебе номер седем преди няколко седмици. Линдзи трябвало да остане у дома и да се грижи за детето, докато тя работи.

— Получила е работа?

— Да, като сервитьорка в крайпътния бар. Много от местните смятат, че детето може да е на Франк Андерсън.

Защо Ник не ми беше споменал нищо от това? Със сигурност нещо подобно би го разстроило. Мен определено би ме. Но Ник не беше от хората, които говореха за проблемите си. Беше истинско чудо, че ми беше казал толкова много за Франк онази нощ след мелето и предполагам, че никога нямаше да го направи, ако не бях толкова замаяна.

— Е, какво е чувството да се напиеш? — попита Джена, сякаш беше прочела мислите ми. Потръпнах, а тя се засмя. — Толкова ли е лошо?

— Много. Не ми беше толкова зле дори, когато ми вадиха сливиците. Никога повече няма да близна алкохол.

Тогава се появиха няколко момчета, сред които и Хю Морган, и двете с Джена сменихме темата.

Хю вече не ми дърпаше косата, нито ме подтикваше да се впускам в опасни и безразсъдни подвизи. Сега само ме дразнеше до безкрайност и ме следваше като изгубено кученце. Но Хю и останалите момчета не ме интересуваха, а и не ми беше до флиртове. Залепих усмивка на лицето си и се изместих леко настрани, за да мога да наблюдавам Ник, без да бъде твърде очевидно. Когато стана време да влизаме обратно вътре, се погрижих да вървя наравно с него.

Никой от двама ни не каза и дума, но ръцете ни се докоснаха леко, стиснахме се за момент, след което се пуснахме.

Засега беше достатъчно.

Няколко дни по-късно най-накрая успях да го попитам за Линдзи и новото бебе. Бяхме в неговата стая, аз в креслото, а той на леглото.

— Знаеше ли, че Линдзи ще се отпише от училище? — попитах.

— Не знаех със сигурност до деня преди първия учебен ден, но предполагах.

— Заради бебето на майка й ли?

Той повдигна рамене.

— Отчасти. Но предимно защото мразеше училище. Винаги се плаши, когато около нея има хора.

Изправих се и отидох до леглото. Ник се премести, за да ми направи място, а аз седнах до него и поставих ръка на рамото му.

— Хората казват, че бебето може да е на баща ти.

Очите му станаха непроницаеми.

— Не е.

— Как може да си толкова сигурен?

— Повярвай ми, не е.

Малко след този разговор се бях натъкнала на Лиз в аптеката. Държеше бебето пред себе си като чувал с картофи, затова успях да го огледам хубаво. Косата на момченцето беше цяла купчина от огнени къдрици, а очите му бяха огромни и сини. Накратко, толкова много приличаше на Джена, че можеше да й мине за близначе. Ник е знаел, че веднага щом зърна малкото момченце, ще разбера истината.

И не отне много на останалата част от града да стигне до същото заключение.

Джена беше станала бледа и мълчалива и често плачеше на рамото ми. Предлагах й всичката утеха, която можех, но не беше много. На практика за кратко живееше у нас и леля Джейн най-накрая успя да проведе един по-задълбочен разговор с нея. Нещата след това се подобриха, но Джена никога повече не можеше да погледне към член от семейство Суанър, без да потръпне.

Четиринадесетият ми рожден ден дойде и отмина, а след него и петнадесетият ми. Кейси и Коуди завършиха и заминаха за университета в Литъл Рок. Аз и Ник продължавахме да стъпваме на пръсти един покрай друг, като и двамата копнеехме за повече, но никой от нас не смееше да рискува това, което имахме помежду си, като пришпори нещата твърде далеч. Поне не и до годината, в която навърших седемнадесет и животът ми претърпя директен удар от ръцете на съдбата. Ако си бях помислила, че завръщането на чичо Върн у дома беше шок, то това не беше нищо в сравнение със смута, който баща ми донесе със себе си.