Метаданни
Данни
- Включено в книгата
-
Z-та световна война
Разкази на очевидци за Войната със зомбитата - Оригинално заглавие
- World War Z (An Oral History of the Zombie War), 2006 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Адриан Лазаровски, 2012 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 4,7 (× 16 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Макс Брукс. Z-та световна война. Разкази на очевидци за Войната със зомбитата
Американска. Първо издание
Превод: Адриан Лазаровски
Коректор: Людмила Петрова
Компютърна обработка: Румен Хараламбиев
Художник на корицата: Петър Станимиров
Формат: 16/60/90
Печатни коли: 26,5
Дадена за печат: март 2012 г.
Излязла от печат: април 2012 г.
Предпечат и печат: „Изток-Запад“
ИК „Изток-Запад“, София, 2012
ISBN: 978-619-152-020-6
История
- — Добавяне
Тотална война
На борда на „Мауро Алтиери“, деветстотин метра над Ваалаярви, Финландия
(Стоя редом с генерал Д’Амброзия в БИЦ — Бойния информационен център. Това е европейският отговор на мощния американски D-29, дирижабълът за контрол и управление. Членовете на екипажа мълчаливо работят пред светещите монитори. От време на време някой от тях казва нещо в микрофона пред себе си — няколко тихи думи на френски, немски, испански или италиански. Генералът се навежда над видеокартата на масата и следи развитието на цялата операция със своя всевиждащ, досущ божи взор.)
„Настъпление“ когато за първи път чух тази дума, инстинктивната ми реакция беше: „О, по дяволите!“ Изненадан ли сте?
(Преди да успея да отговоря, той продължава.)
Естествено, че сте изненадан. Сигурно сте очаквали, че военните ще посрещнат с див възторг новината… „Вие ги водете за носа, а междувременно ние ще им наритаме задниците!“ и тем подобни клишета…
(Клати глава.)
Нямам представа кой лепна този стереотип на военните — образа на твърдоглавия тъпоумен здравеняк тип „гимназиален треньор“ Може би Холивуд, може би пресата, а нищо чудно и ние самите да сме си виновни за него, след като позволихме на егоцентрични клоуни като Макартър, Халси и ЛеМей[1] да определяш имиджа ни пред обществото. Както и да е, мисълта ми беше, че онези хора, които ни мислят за тъпаци в униформи, силно грешат. Мисълта да поведа въоръжените ни сили в атака ме плашеше до смърт, понеже не моят задник щеше да се пържи в огъня. Аз само щях да изпращам другите на сигурна смърт… и точно това ме изпълваше с ужас.
(Той се обръща към друг екран, разположен на далечната стена, и кима на оператора. Появява се военна карта на континенталните Съединени щати.)
Двеста милиона зомбита.[2] Човек не може да си представи такова количество, а камо ли да встъпи в бой с тях! Поне този път знаехме срещу какво се изправяме, ала дори да се позовем на целия си опит с тях и да съберем всички данни за техния произход, физиологията им, силните и слабите им страни, мотивите и манталитета им, шансовете ни за победа пак бяха нищожни.
Книгата на войната, която пишехме от далечните праисторически времена, в които една маймуна беше зашлевила друга, се бе оказала напълно безполезна. Налагаше се да напишем нова. При това от нулата.
Всички армии, независимо дали бяха елитни войски, механизирани подразделения или планински партизански отряди, бяха сковани от три главни ограничения — те трябваше да бъдат отгледани, хранени и командвани. Отгледани — имате нужда от живи хора, защото в противен случай нямате армия; хранени — когато армията се появи, трябва да я снабдявате с продоволствия; командвани — колкото и да бяха децентрализирани въоръжените сили, сред тях трябваше да има някой главен, който да каже: „След мен!“ Отгледани, хранени и командвани. Нито едно от тези ограничения не се отнасяше за живите мъртъвци.
Да сте чели някога „На западния фронт нищо ново“? В тази книга Ерих Мария Ремарк рисува ярка картина на Германия, която е „опустяла“, тоест към края на войната просто са им свършили войниците. Да, като крайна мярка можете да увеличите числеността на армията, като мобилизирате старците и малките момчета, но в крайна сметка рано или късно ще достигнете лимита… освен ако всеки път, когато убивате врага, той не оживява и не минава на ваша страна. Точно така действаха зомбитата — попълваха редиците си, погубвайки нашите бойци. И това работеше единствено в тяхна полза, не в наша… Заразяваш някого и той се превръща в зомби. Убиваш зомби и то се превръща в труп. Ние можехме само да слабеем, а те — да набират нови сили. Всички човешки армии се нуждаят от снабдяване, а тази — не. Не изпитваха необходимост от храна, боеприпаси, гориво, вода и дори въздух! Нямаха снабдителни линии, които да отрежем, нито складове, които да унищожим. Бе невъзможно да ги обкръжим и да ги уморим от глад… Заключете сто зомбита в една стая и след три години те ще си излязат оттам, сякаш нищо не е било.
Забавно е, че единственият начин да бъде убит Зак е като унищожиш мозъка му… понеже като група те нямат „колективно съзнание“ Нямат си ръководител и субординация… да не говорим за комуникация или каквото и да е сътрудничество. Нямат си президент, на когото да се организира покушение, нито щабквартира, която може да се бомбардира и унищожи. Всяко зомби е самодостатъчна, автономна единица, и това последно преимущество определя същината на целия конфликт.
Чували сте съчетанието „тотална война“, нали? Нормално — този израз се среща доста често в историята на човечеството. Почти във всяко поколение се намира по някой умник, който дрънка глупости по повод на това как неговият народ е обявил „тотална война“ на враговете, подразбирайки, че всеки мъж, жена и дете в страната му са посветили всяка секунда от живота си на движението към победата. Тази глупост е всъщност двойна. Първо, никога досега в историята на света не е имало държава, която да се отдаде на сто процента на войната — чисто физически това не е възможно. Много хора могат да се трудят дълго и усърдно, ала дали това важи за всички и през цялото време? Ами симулантите и честните пацифисти? Да не говорим за болните, ранените, старците и невръстните деца? Когато спите, ядете, вземате душ или ходите до тоалетната, вие какво — дефекирате в името на победата във войната ли? Това е първата причина, поради която тоталната война е нереална и невъзможна за хората. Втората се базира на следното: всяка нация си има своя предел. В групата може да има отделни личности, които с охота да пожертват собствения си живот, и те може да са относително голям брой спрямо числеността на населението, но тази нация все някога ще достигне своя емоционален и физиологически таван. Японците например достигнаха своя след двете американски атомни бомби. Виетнамците също щяха да го достигнат, ако им бяхме пуснали нещо подобно[3], но — слава богу! — нашата воля за победа се пречупи преди това. Такава е природата на човешката война. Двете страни се опитват взаимно да се докарат до предела на издръжливостта и колкото и да ни харесват дрънканиците за тотална война, този предел винаги си го има… освен ако не си жив мъртвец.
За първи път в историята се сблъсквахме с противник, способен активно да води тотална война. Зак нямаше предел на издръжливостта. Зак никога не преговаря и никога не се предава. Зак се бие до край, понеже — за разлика от нас — всяка секунда всяко зомби се занимава с едно-единствено нещо — поглъщането на живота на Земята. Ето какъв противник ни чакаше от другата страна на Скалистите планини. Ето каква война ни предстоеше да водим.
Денвър, щата Колорадо, САЩ
(Тъкмо привършихме с вечерята в дома на семейство Уайнио. Алисън, съпругата на Тод, се качва на горния етаж, за да помогне на Адисън — техният син — с домашните. Двамата с Тод оставаме в кухнята на долния етаж и си бъбрим, докато мием съдовете.)
Цялата тази работа с новата армия си беше като връщане назад във времето… Различаваше се от онази войска, в чиито редици се сражавах (и за малко не загинах) в Йонкърс, от земята до небето. Вече не бяхме механизирано подразделение — нямахме нито танкове, нито артилерия, нито гъсеници[4], нито дори Брадлита. Между впрочем, БТР-ите все още се числяха в резерва и бяха модернизирани, за да можем да разчитаме на тях, щом започнем да отвоюваме обратно градовете си. Единствените колесни транспортни средства, с които разполагахме, бяха хъмвитата и няколко „М Трип 7“ БОМ[5]; използвахме ги за превоз на амуниции и друго снаряжение. Бъхтехме се пеша по целия път и марширувахме в огромни колони, както във времената на Гражданската война. В този ред на мисли, мнозина говореха за противопоставянето на „сиви“ срещу „сини“[6], може би заради нездравия оттенък на кожата на Зак и цвета на новите ни бойни униформи. Вече никой не си играеше да прави камуфлажни облекла; и за какъв дявол, след като ползата от тях беше никаква? А предполагам, че тъмносинята боя (май точното й название беше „военноморско синьо“) е била сред най-евтините възможни по онова време… Както и да е, НБУ (Новите бойни униформи) приличаха повече на снаряжението на полицейските специални части или SWAT-тимовете, както са по-известни… Бяха леки и удобни, с нишки от кевлар… да, според мен това беше именно кевлар[7], но такъв, който осигуряваше защита не само от куршуми, но и от ухапвания. Към НБУ влизаха още ръкавици и качулка. По-късно, при ръкопашните боеве в градовете, те спасиха живота на мнозина. Около всичко витаеше някакъв „олдскул“ ореол. Лоботата изглеждаха като нещо от… де да знам, „Властелинът на пръстените“? Бяха ни инструктирали да ги използваме само при необходимост, но, повярвайте ми, тази необходимост изникваше доста често. Една от причините за това беше, че ни допадаше да размахваме този къс солидно желязо. Харесваше ни усещането, силата… Буквално можеше да почувстваш как се троши черепът. Изпълваше ни с истински адреналин, сякаш се връщаш към живота, разбирате ли? Не че имах нещо против натискането на спусъка…
Основното ни оръжие беше СПВ — стандартната пехотна винтовка. Заради дървения си приклад изглеждаше като оръжие от Втората световна война; предполагам, че в ония години композитните материали са били по-трудни за масово производство… Нямам представа откъде се пръкна СПВ — според някои това било копие на руския автомат „Калашников“ Други пък разправяха, че представлява опростен вариант на XM-8[8], който армията възнамеряваше да въведе на по-късен етап като оръжие от следващо поколение. Говореше се даже, че СПВ е изобретена и изпробвана на практика по време на обсадата на Града на героите, а впоследствие плановете й са били изпратени в Хонолулу. Честно казано, не знаех каква е истината, ама изобщо не ми пукаше. Пушкалото си имаше бая силничък откат и можеше да гърми само на единична и полуавтоматична стрелба, но пък за сметка на това никога, ама наистина никога не засичаше! Можеше да го влачиш из калта, да го заравяш в пясъка, да го киснеш в солена вода в продължение на цели дни… С две думи, каквото и да правиш с него, то никога няма да те предаде! Единствените „екстри“ към нея бяха набор от резервни части и допълнителни цеви с различни размери. Снайперска винтовка за стрелба на далечни разстояния, стандартна винтовка за средни и карабина за близък бой — всичко това едновременно, трябваше само да намериш свободно място в раницата… О, имаше още и щик — двайсетина сантиметра дълъг, — който можеше да се използва при крайна необходимост, когато човек няма лобо под ръка… Често се шегувахме помежду си: „Внимавай да не извадиш нечие око!“, което, естествено, правихме доста честичко със Зак. СПВ беше страхотна в близък бой, дори и без щика, а ако добавим и останалите детайли, които я правеха такова изключително оръжие, веднага се вижда защо се отнасяхме с любов и уважение към нея и я наричахме „сър“.
Основните ни боеприпаси бяха натовските 5.56 „Чери ПАЙ“[9]. ПАЙ (PIE) всъщност беше съкращение, зад което се криеше „пиротехнически активиран експлозив“ Чудесно изобретение. Взривява се, когато пробие черепа на зомбито, и моментално изпепелява мозъка му. Никакъв риск от разпръскване на инфекциозно сиво вещество и никаква необходимост от клади, където да се изгарят останките на Зак. По време на санитарните дежурства дори не се налагаше да отсичаме главите на изчадията, преди да ги заровим. Само изкопаваш ямата и после изритваш в нея цялото тяло. Да, армията определено беше нова, но най-много се бяха променили самите хора. Принципите на набирането на военнослужещи бяха станали други и да си редови боец вече беше нещо съвсем различно. Изискванията бяха останали същите — физическа издръжливост, психическа стабилност, мотивация и дисциплинираност, за да се справяш с трудните задачи в екстремни условия… Всичко това обаче и пет пари не струваше, ако не можеш да издържиш продължителен Z-шок. Виждах как мнозина от приятелите ми просто рухваха под колосалното напрежение. Едни припадаха, а други насочваха собственото си оръжие срещу себе си или другарите си… И храбростта нямаше нищо общо с това. Навремето бях чел един наръчник по оцеляване на британските специални части, където се говореше за „личността на воина“ — как семейството му трябвало да се отличава с емоционална и финансова стабилност, а той самият да не се интересува от момичета и така нататък… (Изсумтява.) Всички тия наръчници по оцеляване… (Имитира самозадоволяване с ръката си.) Та какво говорех за новите лица в армията… да, те можеха да бъдат откъде ли не например ваши съседи, ваша леля, някой шашав преподавател от колежа или мързеливият дебелак от гишето на автотранспортната инспекция… От бивши застрахователни агенти до, де да знам, Майкъл Стайп[10] примерно, макар че така и не успях да го накарам да си признае, че е той. Всеки, който не можеше да издържи, просто нямаше как да стигне дотук. В известен смисъл всички бяха своего рода ветерани. Моята бойна другарка — петдесет и две годишната сестра Монтоя — преди епидемията например е била монахиня… и сигурно още си е. Та тя бе защитавала цял клас от неделното училище в продължение на девет дни — само с един железен, дълъг метър и осемдесет свещник под ръка! Не знам как е смогвала да го размахва, ала очевидно се е справяла доста добре. Без да хленчи и да се оплаква, се бе добрала от сборния пункт Нийдълс чак до мястото на срещата ни край Хоуп, щата Ню Мексико. Хоуп. Не се шегувам, градчето действително се казваше така.[11] Казват, че военните го били избрали заради терена — понеже представлява чиста и открита местност, с пустиня отпред и планини отзад… Перфектното бойно поле за първото стълкновение, а названието му няма нищо общо с тази работа. И сигурно е било точно така.
Отгоре наистина искаха пробната операция да мине като по вода. И имаше защо. Това все пак беше първата голяма наземна схватка след Йонкърс. И толкова много неща бяха поставени на карта.
Повратна точка?
Да, може би. Нови хора, нов тип обучение, нов план — всичко това се съединяваше в едно за големия старт.
По пътя натам срещнахме няколко десетки зомбита. Специално обучените кучета веднага ги надушваха, а водачите-кинолози ги застрелваха с винтовки със заглушители. Не искахме да привличаме излишно внимание, докато не заемем позиции. Искахме да накараме противника да играе по нашите условия.
Щом пристигнахме, се заехме със „засаждането“ на градината си — на всеки десет метра забивахме по един стълб за палатка, маркиран с яркооранжева лента. По този начин щяхме да имаме точна представа за разстоянията, за да можем да поразяваме целите си с още по-голяма ефективност. Някои изпълняваха по-леки задължения като изкореняване на храсталаци или разполагане на сандъците с боеприпаси.
Когато привършихме, не ни оставаше нищо друго, освен да чакаме. Част от нас използваха това време, за да хапнат набързо, други напълниха раниците си със свежи запаси, а трети предпочетоха да подремнат. Бяхме научили много неща от Йонкърс. Началството искаше да встъпим в бой отпочинали и заредени с нови сили. Проблемът бе в това, че така имахме твърде много време за мислене.
Гледали ли сте филма, който Елиът засне за нас? Сещате ли се за онази сцена, в която бойците седят около огъня — един свири на хармоника, други си разменят остроумни лафчета, трети си правят планове за бъдещето и споделят мечтите си… Всъщност нещата не стояха точно по този начин. Първо — беше пладне, така че за какви огньове, за какви хармоники и за какви разговори под звездите можеше да става дума? И ако нещо се въртеше в главата на всеки от нас, това не бяха планове за бъдещето, а въпроси от сорта на „Какво, по дяволите, правим тук?“ Намирахме се в дома на Зак и едва ли някой от нас би възразил срещу това той да си остане тук… Ободряваха ни с приказки за бъдещето на човешкия дух. И отново и отново ни пускаха речта на президента, ама на него му беше лесно — в крайна сметка не беше тук при нас, пред парадния вход на Зак! Да не говорим, че от другата страна на Скалистите планини всичко си беше тихо и спокойно и нямаше никаква належаща необходимост да се пъхаме в търбуха на звяра… Тогава защо, мамка му, ни бяха домъкнали на това място? Около един часа на обяд радиостанциите започнаха да пукат. Кинолозите и техните кучета бяха осъществили контакт с неприятеля. Скочихме, заредихме оръжията си и заехме позиции по протежение на огневата линия.
Също като всичко останало, и основата на новата бойна доктрина беше крачка назад към миналото. Бяхме се строили в две редици, разположени в права линия. Едната редица беше активна, а другата резервна. Резервната бе необходима, за да осигурява прикритие на бойците от предната редица, докато презареждат оръжията си. По този начин, докато всички стрелят или презареждат, можехме непрекъснато да унищожаваме зомбитата… стига да имахме достатъчно куршуми, разбира се!
По някое време чухме, че кучешкият лай се усилва — кинолозите водеха мъртъвците право към нас. Не след дълго редиците на Зак се появиха на хоризонта. Изчадията бяха стотици… Не можах да се въздържа и се разтреперих, въпреки че не за първи път се изправях лице в лице със зомбитата. Освен в Йонкърс, бях участвал в прочистването на Лос Анджелис и в операциите в Скалистите планини, когато снегът се разтопи и разблокира проходите. И всеки път без изключение потрепервах при вида на изчадията, все едно бях малко дете.
Кучетата бяха прибрани зад огневата линия и ние превключихме към „главния механизъм по настървяване“ Сега всяка армия разполага с такъв. Британците използваха гайди, китайците — военни тръби, а южноафриканците блъскаха своите асегаи[12] в цевите на пушките си, скандирайки зулуски военни напеви. Ние си имахме тежкия метален рок на „Айрън Мейдън“. Лично аз не си падам много по хеви метъла — любимата ми музика е класическият рок и поради тази причина „Driving South“ на Джими Хендрикс е може би най-тежкото парче във фонотеката ми, — ала не мога да не призная, че усещането да си там, брулен от пустинния вятър, докато в гръдния ти кош гърми „The Trooper“[13], беше неповторимо. Механизмът за настървяването не беше предназначен толкова за Зак, колкото за нас — той ни настройваше за бой, рушеше страховития ореол на изчадията и в общи линии правеше така, че да „ни падне пердето“, както се казва. Някъде по времето, когато Дикинсън изстреля думите „… и се хвърляш напред към сигурна смърт“, аз вече преливах от ярост и се взирах през мерника на СПВ-то в приближаващите се виещи орди. Идеше ми да закрещя: „Хайде, Зак, ела насам! Ела да си го получиш!“
Малко преди немъртвите пълчища да се приближат до първия стълб, музиката започна да утихва, а командирите на подразделения закрещяха:
— Първи ред, готови!
Бойците от първата редица приклекнаха, заемайки позиция за стрелба. Последва заповед: „Прицели се!“, а после, когато звуците на „The Trooper“ напълно затихнаха, проехтя:
— ОГЪН!
По първата редица пробяга вълна и въздухът затрепери от грохота на изстрелите. Всеки Зак, преминал отвъд първите стълбове, рухна на земята. Имахме строга заповед: да застрелваме само онези, които пресичат линията. И да чакаме за останалите. Бяхме тренирали в продължение на месеци и сега действахме напълно инстинктивно. Сестра Монтоя, която стоеше пред мен, вдигна винтовката над главата си — сигнал, че е изстреляла целия пълнител. Сменихме местата си, аз щракнах предпазителя и набелязах първата цел. Беше нуб[14] и съдейки по вида й, бе умряла преди не повече от година. Мръсните й руси коси висяха на сплъстени масури от загрубялата кожа на черепа й. Подутият й корем се тресеше под избелялата черна тениска с надпис „Г КАТО ГАНГСТЕР“ Прицелих се между изпъкналите й млечнобели очи… знаете, че погледът им не е замъглен и ефектът „перде“ всъщност се дължи на милионите драскотини и прашинки по тях, понеже организмът на Зак не произвежда сълзи. Тези изподраскани сини очи се взираха право в мен, докато натисках спусъка. Куршумът я запрати назад и тя се строполи по гръб на земята, а от дупката в челото й се проточи струйка дим. Поех си дълбоко въздух, локализирах следващата си цел… и всичко се повтори. Бях преминал в автоматичен режим.
Бяха ни инструктирали да стреляме веднъж на всяка секунда. Бавно, регулярно, като машина.
(Започва да щрака ритмично с пръсти.)
На стрелбището тренирахме с метрономи. Инструкторите не спираха да повтарят: „Те изобщо не бързат, вие също не бързайте!“ Това всъщност е хитроумен начин да останеш спокоен, да си зададеш правилното темпо… Трябваше да станем същите бавни роботи като тях. „Изиграйте Зак в собствената му игра!“ — казваха те.
(Отново щрака с пръсти в перфектно отмерено темпо.)
Стреляш, сменяте се, презареждаш, отпиваш няколко глътки от походната манерка и поемаш резервните пълнители от сандлърите.
Сандлърите?
Да, така наричахме презареждащите отряди — специализирани подразделения, чиято единствена задача бе да следят да не оставаме без амуниции. Всеки от нас разполагаше с ограничено количество пълнители, а всяко презареждане отнемаше ценно време. Сандлърите тичаха покрай редиците, събирайки празните пълнители, натъпкваха ги с патрони от кутиите и после ги подаваха на онзи, който даваше съответния сигнал. Историята е следната — когато тепърва въвеждахме тази практика, едно от момчетата започна да имитира актьора Адам Сандлър. Нали се сещате — от филма му „Момче за всичко“[15]. Офицерите не бяха във възторг от прозвището, но пък на презареждащите отряди им хареса. Сандлърите ни спасяваха живота и бяха пъргави като дяволски балерини. Не мисля, че в този ден или нощ е имало боец, страдаш от недостиг на патрони.
Нощ?
Те не спираха да прииждат… Същинска верижна атака.
Това нещо като „разгърнато настъпление“ ли беше?
По-лошо. Забелязва ви едно зомби, затътря се към вас и започва да вие. На километър от него друго изчадие дочува воя му, тръгва към него и на свой ред започва да стене, за да го чуе още някой жив мъртвец и така нататък. Мамка му, ако числеността им в района е голяма и веригата не се прекъсне, като нищо можеш да събереш страховито количество мъртъвци, някои от които ще изминат огромни разстояния… И това в случай че има само едно на километър. Ами ако са десет? Сто? Или хиляда?
Започнаха да се струпват, образувайки своеобразна палисада до първите маркери — цяла планина от трупове, която растеше с всяка минута. Ние всъщност строяхме крепост от мъртъвци. Вече трябваше да прострелваме всяка глава, която се подаваше над върха. Ала офицерите се бяха подготвили за това. Те си имаха една джаджа, подобна на перископ[16], която позволяваше да виждат над стената. А освен това използваха предавания от сателити в реално време и данни от разузнавателната авиация, макар че ние — редовите бойци — си нямахме и на идея какво точно вижда началството. Системата „Ленд Уориър“ беше останала в миналото и трябваше да се съсредоточим само над онова, което виждахме пред себе си.
Живите мъртъвци вече се стичаха от всички страни. Излизаха иззад стената, нахлуваха по фланговете и даже ни изненадваха откъм тила. Тогава получихме заповед от тлъстаците от командването да се престроим във формация РС.
Укрепен квадрат[17]?
Или „Радж-Сингх“. Навярно са го кръстили на името на човека, преоткрил и усъвършенствал тази бойна формация. Оформихме плътен квадрат, отново в две редици от всяка страна, като транспортните средства и всичко останало бе разположено в центъра му. На практика това си беше доста опасна игра, понеже ни отрязваше пътя за отстъпление. В интерес на истината, при първото прилагане на този похват в Индия нещата не са се получили, но само защото на тамошните войници са им свършили мунициите. Между другото, и ние нямахме никаква гаранция, че това няма да ни сполети. Ами ако офицерите не са предвидили този развой, не са взели достатъчно патрони или са подценили немъртвите твари? Щеше да се повтори фиаското от Йонкърс. И то в много по-лош вариант, защото този път никой нямаше да се измъкне жив.
Обаче вие имахте достатъчно боеприпаси…
Даже повече от достатъчно. Машините бяха натъпкани до козирката. Имахме вода, имахме си и солидни запаси… Искаш пет минути почивка? Само вдигаш винтовката си и някой от сандлърите мигом дотичва при теб, за да заеме твоето място на огневата линия. Междувременно ти хапваш блокче „И-порцион“[18], измиваш се, протягаш се и изпразваш мехура си. В действителност никой не искаше да си взима почивка по свое желание, но го правехме заради ПУ-екипите[19], съставени от военни психиатри, които наблюдаваха поведението на всеки редови боец. Те бяха редом с нас още от първите дни на ученията, познаваха всеки по име и физиономия и разбираха — не ме питайте как! — кога напрежението от боя си казва думата. Ние например не го усещахме, да не говорим за мен… Пропусна ли обаче два пъти целта, или ако започна да стрелям примерно през половин секунда, вместо през една, нечия ръка ме потупваше по рамото и аз осъзнавах — време е за петминутния отдих. И преди да се усетя, отново бях в строя — с облекчен мехур, със сит стомах и без схванати мускули… Разликата е просто огромна и всеки, който си мисли, че бихме минали и без това, нека се опита всяка секунда да стреля по движещи се мишени в продължение на петнайсет часа.
Какво се случи през нощта?
Светеха ни мощните прожектори на нашите машини — фаровете им бяха покрити с червен филм, за да не пречат на нощното ни зрение. Единственото, което ни се струваше малко зловещо в среднощния бой, беше сиянието, появяващо се при проникването на куршума в черепа на Зак. Поради тази причина се наричаха „Чери ПАЙ“ — ако химическите компоненти на заряда не са смесени правилно, той се разгаря толкова ярко, че очите на изчадията пламват в алено. Тези горящи червени очи, застинали във времето миг преди рухването на зомбито, просто не могат да се забравят.
Как разбрахте, че битката е свършила?
Когато спряхме да стреляме! (Смее се.) Не, сериозно — това е доста добър въпрос. Някъде около четири сутринта напорът на изчадията започна да утихва… Главите вече не се подаваха толкова често над барикадата от гърчещи се тела. Воплите и стенанията заглъхваха. Офицерите не ни казаха, че атаката почти е приключила, обаче ние виждахме как гледаха в перископите си и говореха по радиостанциите си… Виждахме и облекчението, изписано на лицата им. Може би последният изстрел прозвуча малко преди разсъмване. После зачакахме първите слънчеви лъчи. Гледката беше доста страховита — слънце, издигащо се над колосален пръстен от трупове. Сякаш бяхме зазидани и изолирани от света от стена от плът, поне шест метра висока и минимум трийсет дълбока. Не мога да ви кажа колко точно бяхме убили по време на сражението, понеже цифрите винаги се променят в зависимост от онзи, който ги огласява.
Снабдените с булдозерни лопати хъмвита трябваше да ни проправят път през пръстена от зомбита, за да можем да се измъкнем навън. Не всички изчадия бяха мъртви; някои не бяха успели да дойдат навреме за купона и се появяваха чак сега, а други се опитваха да се изкатерят по главите на ликвидираните си събратя и да се скрият в планината от тела. Когато започнахме да ги заравяме в дълбоките ями, те масово запълзяха навън… Това беше единственият път, когато пуснахме в действие сеньор Лобо.
Е, поне ни освободиха от уборката. Друго подразделение от резерва трябваше да разчисти бъркотията. Навярно командирите бяха решили, че стрелците са свършили достатъчно работа за днес. Изпратиха ни на петнайсетина километра източно, където си направихме лагер с вишки за наблюдение и габионни[20] стени. Бях изтощен до краен предел. Дори не помня как съм си взел химически душ, как съм предал екипировката си за дезинфекция и оръжието за проверка — нямах нито една засечка за цялото сражение. Не се сещам и как съм се пъхнал в спалния си чувал.
Позволиха ни да спим, колкото искаме. Приятна изненада. Впоследствие, не мога да кажа точно кога, ме събудиха гласовете. Всички си приказваха, смееха се, споделяха преживяванията си… Съвсем друга атмосфера — завой на сто и осемдесет градуса от онова, което беше само преди два дни. Не можех да определя точно чувствата си… навярно най-добре ги описват думите на президента и по-конкретно онова, което той нарече „възвръщане на изгубеното бъдеще“. Знам само, че се чувствах страхотно; по-добре, отколкото през цялата война. Добре разбирах, че пътят пред нас е дяволски дълъг и труден. Разбирах и че кампанията ни в Америка тепърва започва, но — както каза президентът, малко по-късно същата вечер — най-сетне бе настъпило началото на края.
Ейнсуърт, щата Небраска, САЩ
(Дарнъл Хакуърт е стеснителен мъж с тих глас. Двамата с жена му управляват приют за пенсионирани четириноги ветерани от армейските подразделения на „К-9“[21]. Само преди десетина години подобни приюти е имало почти във всеки американски щат. Сега е останал само този.)
Според мен те така и не получиха заслужено признание. Сещам се за онази хубава детска книжка — „Дакс“, — но тя е доста опростена, а и се разказва само за един далматинец, който помага на невръстно сираче да стигне до безопасно място… При това Дакс дори не е служил в армията, а помощта, оказана на малки деца, е само малка част от действителните заслуги на кучетата за победата.
Първо, кучетата бяха използвани за сортиране — благодарение на острия си нюх те веднага определяха кой е заразен и кой не е. В повечето страни просто копираха израелските методи и прокарваха проверяваните хора между клетки с кучета. Задължително в клетки, понеже в противен случай животните могат да се нахвърлят върху инфектирания, помежду си или дори върху кинолозите. Подобни неща бяха често срещани в началото на войната и кучетата буквално подивяваха. И нямаше никакво значение дали са полицейски или военни. Това е инстинкт — дълбок, вроден ужас. При тях важи правилото „Бий се или бягай!“, а военните кучета бяха специално обучавани да се бият и никога да не бягат. Имаше много пострадали кинолози в такива ситуации — някои губеха завинаги ръка или пръст, а други свършваха с прегризани гърла… Обаче не можем да обвиняваме животните за това. Именно този инстинкт помогна на израелците ефективно да се прочистят от заразените и именно той спаси милиони човешки животи.
Програмата беше мащабна, но това бе само малка част от онова, на което в действителност бяха способни кучетата. Израилтяните — а след тях и много други — се опитваха само да експлоатират инстинктивния ужас на кучетата от живите мъртъвци. Ние обаче решихме да го дресираме. И защо не? Самите ние също бяхме научили туй-онуй, а и като цяло хората не бяхме еволюирали кой знае колко в сравнение с кучетата…
Всичко се свеждаше до дресировката. Трябваше да се започне още от най-ранна възраст, дори най-дисциплинираните довоенни ветерани бяха берсеркери по рождение. Палетата, родени след началото на кризата, буквално надушваха зомбитата. За нас миризмата им беше твърде слаба — просто няколко молекули, които вероятно усещахме само на подсъзнателно ниво. Но не всички кучета автоматично ставаха бойци. Първият и най-важен етап беше въвеждащото обучение. Взимахме група кученца или цялото котило и ги затваряхме в стая, разделена по средата с телена мрежа. Те са от едната страна, а Зак — от другата. Не се налагаше да чакаме дълго реакциите им. Първата група наричахме Б. Тези палета започваха да скимтят или вият. Подобна реакция означаваше скъсване на изпита. В сравнение с тях група А бяха коренно различни. Те не откъсваха поглед от Зак, без да помръдват от мястото си, зъбеха се и издаваха гърлено ръмжене, сякаш предупреждаваха: „Назад, уроди!“ Пълен самоконтрол… и точно това се превърна в основа на нашата програма.
Ала дори кучетата да можеха да контролират поведението си, това не означаваше, че ние можехме да контролираме тях. Базовата дресировка вървеше по стандартната довоенна програма. Можеха ли да понасят физически натоварвания? Изпълняваха ли команди? Имаха ли достатъчно интелект и дисциплина, за да станат войници? Беше трудно и отхвърляхме около шейсет процента. Нерядко се случваше кучето да бъде тежко ранено или убито. Сега мнозина наричат подобна дресировка нехуманна, обаче никой не изпитва подобно съчувствие към кинолозите. Да, на нас ни се налагаше да се занимаваме с това, заедно с кучетата, още от първите дни на базовата програма, в продължение на десет седмици. Десет седмици на ИДН[22]. Обучението беше тежко, особено Упражненията с реален противник. Знаете, че ние първи използвахме Зак на тренировъчната площадка, нали? Преди пехотата, преди специалните части, даже преди „Уилоу Крийк“? Това беше единственият начин да разберем дали наистина ще се справиш — както сам, така и като част от по-голям екип.
Как другояче бихме могли да ги обучим да правят толкова много неща и да изпълняват толкова различни мисии? Методът на завличането например стана особено знаменит след Битката при Хоуп. Всъщност той си беше съвсем простичък — партньорът търси Зак и след като го открие, го води към линията за обстрел. В началото кучетата правеха всичко изключително бързо — тичаха, лаеха и за нула време привличаха мъртъвците към зоната за елиминация. После привикнаха и се успокоиха. Научиха се да се държат само на няколко метра дистанция от зомбитата, след което бавно да отстъпват назад и да завличат подире си възможно най-голям брой цели.
Използвахме и Примамки. Да кажем организирате засада, но не искате Зак да се появи твърде рано. Вашият партньор обикаля край заразената зона и започва да лае едва в далечния й край. Това проработи в много сражения и се превърна в основа за „леминг-тактиката“.
По време на сражението при Денвър военните се натъкнаха на неколкостотин бежанци, които случайно се бяха оказали заключени във висока сграда заедно със заразени, и към момента на атаката всички се бяха превърнали в живи мъртъвци. Преди нашите хора да успеят да щурмуват входа на зданието, едно от кучетата реши да действа по своя инициатива. То се качи на покрива на отсрещната постройка и започна да лае, за да привлече Зак на най-горните етажи. Това проработи перфектно. Изчадията се изкатериха на покрива, видяха плячката, хвърлиха се към нея и полетяха един през друг надолу към паважа. След Денвър леминг-тактиката влезе във всички методики за обучение. Използваше я дори пехотата, и то в случаи, когато нямаше никакви кучета на разположение. Нерядко някой редови боец заставаше на покрива на дадена сграда и привличаше вниманието на инфектираните от съседната постройка.
Най-важната и често възлагана задача на К-9 обаче беше търсенето — при операции от типа на ОП и ПДР. ОП означава „Открий и прочисти“ Кучетата бяха зачислявани към стандартни подразделения, както при традиционни военни действия… В подобни моменти добрата дресировка наистина се отплащаше стократно. Кучетата не само надушват Зак от километри разстояние, но и издават звуци, по които можехме да определяме какво точно да очакваме. Бойците узнаваха всичко необходимо по начина на ръмженето, височината на тона му и честотата на лая. А когато се налагаше акцията да се осъществи без вдигане на излишен шум, се прибягваше до езика на тялото, който беше не по-малко ефективен. Беше достатъчно животното да извие гръбнак и да наежи козината на холката си. След няколко такива мисии всеки компетентен кинолог — а при нас други нямаше — вече разбираше партньора си и от половин поглед. Кучетата-търсачи, открили присъствието на затънал до кръста в калта жив мъртвец или пълзящо сред високата трева зомби, спасиха много животи. Не мога да ви опиша многобройните случаи, когато редови бойци ни изразяваха личната си благодарност за добре обучените четириноги, локализирали своевременно притаените изчадия и спасили по този начин войниците от сигурна смърт.
ПДР пък значи „Патрулиране на далечни разстояния“ Отнася се за операциите, при които партньорът проучва каква е ситуацията дълбоко отвъд защитната линия. Понякога кучетата отсъстваха по няколко дни, прекарвайки цялото това време в заразената зона. Преди да бъдат изпратени там, ги екипирахме със специални приспособления за носене на видеокамера и GPS-устройство, които предаваха данните за броя и разположението на целите в реално време. Бойците можеха да отбележат позициите на Зак на картата и да следят за промяната в обстановката. От чисто техническа гледна точка това бе поразително — истински разузнавателен комплекс в реално време, досущ като онези, които използвахме преди войната. На офицерите много им харесваше. На мене — не. Не мога да изкажа с думи колко ужасно се чувствах — да седиш в някаква уютна климатизирана стая, фрашкана с компютри, където си в пълна безопасност, и да наблюдаваш действията на партньора си, без да можеш с нищо да му помогнеш, ако му се случи нещо. Добре, че впоследствие добавиха и радиостанция към екипировката на кучето, по която можеше да се даде нова команда или поне да се отмени старата. Въпреки това избягвах да работя с подобни приспособления. Защо ли? Ами защото партньорът трябва да свикне с радиостанцията от самото начало. Невъзможно е да вземеш и да дресираш наново вече обучено куче… Не можеш да научиш старо куче на нови номера. Извинете, неуместна шега. Наслушал съм се на подобни глупости от ония боклуци от разузнаването по време на работата си при тях — стоя си значи аз зад гърбовете им, а те се пулят в тъпите си монитори и само дето не ги целуват от радост заради новото си „информационно-ориентирано средство“. Мислеха се за толкова духовити! Страшно е забавно да те смятат за „средство“.
(Клати глава.)
Същевременно аз стоя прегърбен там и наблюдавам картината от камерата на моя партньор, които се прокрадва през някаква гора, блато или град. Градовете и селата… там беше най-опасно. Именно в такива мисии беше специализирана моята група. Кучешкият град. Чували ли сте някога за него?
Градската военна школа на К-9?
Точно така, беше си истински град — Мичъл, щата Орегон. Изолиран, изоставен и все още гъмжащ от живи мъртъвци. Кучешкият град. Всъщност трябваше да бъде наречен „Териерският град“, понеже в Мичъл работеха предимно малки териери. Керн териери, норич териери и Джак Ръсел териери, несравними при работа в тесни пространства и сред развалини и отломки… Лично аз работех с дакел. Представителите на тази порода са идеалните градски бойци. Те са силни, умни и — особено по-дребничките — се чувстват съвсем нормално в закрити и малки пространства. Между другото, именно с такава цел и са развъдени — на немски „дакел“ означава „куче за лов на язовци“[23]. Поради тази причина някои ги оприличават на кренвирши. С тази форма на тялото дакелите без проблеми могат да се напъхат в тесните и криволичещи подземни тунели, които язовците са си прокопали за леговища. Сам разбирате, че те по рождение си бяха приспособени към водене на бой в тръбопроводите, каналите и шахтите на градовете. Способността им да се провират през тръби, вентилационни отверстия, между стените и където там се наложи, без да изгубят присъствие на духа, беше най-важното им качество за оцеляване.
(Прекъсват разговора ни. Сякаш по дадена команда, към Дарнъл докуцуква куче. Изглежда доста възрастно. Женско е. Муцуната на животното е посивяла, а козината по ушите и опашката е опадала и отдолу прозира голата кожа.)
Дарнъл (към кучето): Хей, как си, малка госпожице?
(Събеседникът ми я вдига внимателно и я полага в скута си. Тя е дребничка, едва ли тежи повече от три-четири килограма. Прилича ми на гладкокосмест миниатюрен дакел, но тялото й е по-късо от характерното за породата.)
(Към кучето): Как си, Мейз? Добре ли си? (Обръща се към мен): Цялото й име е Мейзи, но никога не сме я наричали така. „Мейз“[24] й подхожда повече, не смятате ли?
(С едната си ръка Дарнъл масажира задните й крака, а с другата я чеше по шията. Кучето го гледа с мътните си, засегнати от тежка форма на катаракта очи. Ближе дланта му.)
Чистокръвните се оказаха голямо разочарование. Бяха прекалено нервни и прекалено податливи на заболявания, както често става с кучетата, развъждани от чисто естетически съображения. Ето защо гледахме новото поколение (посочва към животното в скута си) да е плод на кръстоски, които да увеличават както физическата им издръжливост, така и психическата им стабилност.
(Кучето вече е заспало. Дарнъл понижава глас.)
Бяха силни и преминаваха през много тренировки — не само индивидуални, но и в групи за ПДР-мисии. Дългите дистанции, особено из дивите местности, винаги носят рискове. И то не само заради зомбитата, но и заради дивите кучета. Помните ли колко опасни бяха станали? Някогашни домашни любимци и бездомни помияри, деградирали до неузнаваемост и обединени в смъртоносни глутници. Обикновено сновяха из зоните с по-ниска степен на заразеност и си търсеха плячка. Представляваха перманентна заплаха. Поради тази причина множество ПДР-мисии биваха отменени… докато не въведохме тактиката на ескортите.
(Кима към спящото куче.)
В нейния случай имаше два охранителя. Понго, който представляваше кръстоска между питбул и ротвайлер, и Парди… не знам какво точно представляваше, но изглеждаше като хибрид между овчарка и стегозавър. Не бих пуснал никой да се доближи до тях, ако не бях покрил базовия норматив с кинолозите им. Направих ги първокласна охрана. Четиринайсет пъти те отблъсваха дивите глутници и на два пъти встъпиха в сериозни схватки. С очите си видях как Парди настигна един стокилограмов мастиф и раздроби черепа му с мощните си челюсти… Звукът беше ужасяващ дори през микрофона на екипировката му…
Най-трудно обаче ми беше да накарам Мейз да не се разсейва и да се придържа строго към изпълнението на конкретната мисия. Тя все искаше да се бие. (Усмихва се и поглежда с любов спящия дакел.) А това си беше напълно излишно, при положение че разполагаше с отлична охрана и трябваше да се концентрира само върху своите задачи. Понго и Парди винаги правеха всичко възможно, за да може Мейз да стигне безпрепятствено до целта си, след което търпеливо я чакаха да приключи и я връщаха вкъщи жива и здрава. А не бяха редки и случаите, когато пътьом даже обезвреждаха по няколко зомбита…
Но плътта на живите мъртъвци не е ли опасна?
О, разбира се, ала те никога не ги хапеха. Това неминуемо би ги убило. В началото на войната се натъквахме на множество трупове на полицейски кучета. Просто си лежат, без никакви рани, и чак след време започнахме да разбираме, че смъртта им е настъпила, след като са ухапали заразен. Ето защо дресировката е толкова важна. Кучето трябва да умее да се защитава. Зак има редица физически преимущества, ала способността да пази равновесие не е сред тях. По-едрите кучета можеха да блъснат зомбито между плешките или по-надолу и да го повалят по корем на земята. По-дребните пък се бутаха в краката на мъртвеца или подсичаха коленете му отзад. Мейз например предпочиташе точно това и редовно ги поваляше по гръб!
(Кучето се размърдва.)
(Събеседникът ми се обръща към Мейз) О, извинявай, миличка. (Гали я по врата.)
(Отново вдига поглед към мен.) Докато Зак се изправи на крака, минават поне десет-петнайсет секунди…
Естествено, нямаше как да се разминем без жертви. Някои кучета падаха, чупеха по някоя кост… Ако мястото на инцидента не бе далеч, кинолозите вдигаха пострадалото животно и го отнасяха на безопасно място. В повечето случаи кучетата дори се връщаха към активна служба след възстановяването си.
А в останалите случаи?
Ако К-9 се бяха отдалечили прекалено много, примерно на операции тип Примамки или ПДР… твърде далеч за спасителните отряди и твърде близо до Зак… Специално по този повод поискахме разрешение за „зарядите на милосърдието“ Това представляваха малки гранати, които можеше лесно да бъдат прикрепени към екипировката на кучето и впоследствие да бъдат взривени дистанционно, в случай че няма никакви шансове за спасение. Обаче така и не ни ги отпуснаха. „Напразно прахосване на ценни ресурси“ — гласеше отговорът на бюрократите. Значи да сложиш край на мъките на войника си беше напразно прахосване на ценни ресурси, а това да го превърнеш във „Фрагмут“ — не!
Бихте ли пояснили?
„Фрагмути“ — това беше неофициалното название на програмата, която за малко — ама наистина за малко! — да получи зелена светлина. Някакъв кретен в щаба бе прочел, че по време на Втората световна война руснаците използвали „противотанкови кучета“ — прикрепяли взривни устройства на гърбовете им и ги обучавали да се завират под нацистките танкове. Вече под бронираната машина, кучето се надигало и притискало контактния детонатор в долната част на корпуса й, в резултат на което и танкът, и животното ставали на парчета. Единствената причина, поради която Иванушките прекратили тази тактика, била същата, поради която програмата така и не бе въведена у нас — ситуацията престанала да бъде критична… В този ред на мисли изниква въпросът: колко критична са очаквали да стане?
Щабните така и не отговориха на този въпрос, но според мен онова, което в действителност ги възпря да направят тази глупост, беше лавинообразната заплаха от повторения на „случая Екхарт“ Чували сте за това, нали? Сержант Екхарт, Бог да я благослови! Тя беше старши кинолог и работеше в ГАС[25]. Не я познавах лично, никога не съм се срещал с нея… Докато изпълнявал мисия „Примамка“ в околностите на Литъл Рок, партньорът й паднал в яма и си счупил крак. Живите мъртъвци се намирали едва на няколко крачки от него. Щом зърнала това, сержант Екхарт грабнала автомат и се хвърлила към него. Някакъв офицер препречил пътя й и започнал да й дрънка за задълженията и отговорностите на войника, напомняйки й, че има строги заповеди, които трябва да следва. Екхарт изпразнила половината пълнител в устата му. Военната полиция тутакси я повалила на земята, а междувременно тя слушала как изчадията обкръжават партньора й.
Какво станало с нея?
Била осъдена на смърт чрез обесване. Публична екзекуция, голям обществен резонанс… Донякъде го разбирам — дисциплината трябва да се спазва, все пак законът и редът беше единственото, което ни е останало… След този случай обаче настъпиха някои промени. На кинолозите им беше позволено да спасяват партньорите си в проблематични ситуации, даже и с цената на риск за собствения им живот. Вече не ни смятаха за „ценни ресурси“ — станахме „полуресурси“. За първи път армията ни видя като екип и разбра, че кучето не е просто някакъв апарат, който може да се замени, когато се счупи. Те обърнаха внимание на статистиката на кинолозите, самоубили се след смъртта на партньора им. Знаехте ли, че имахме най-високия процент на самоубийства в сравнение с всички други служби? По-голям, отколкото в специалните части, по-голям, отколкото в регистъра на гробовете… Превъзхождахме дори ония психари от Чайна Лейк[26]. В Кучешкия град съм се срещал с кинолози от трийсет различни държави! И всички казваха едно и също нещо. Не е важно откъде си, каква е културата и възпитанието ти… чувствата при всички са еднакви. Кой би могъл да преживее подобна загуба лесно и спокойно? Само онзи, който никога не би могъл да стане кинолог поради липса на необходимите качества. Ето кое ни правеше различни от останалите. Умението силно да се привързваме към създание, което дори не принадлежи към нашия биологичен вид. Точно това накара мнозина мои приятели да си пръснат мозъка и точно това ни направо най-успешното военно подразделение в цялата история на американската армия. Да, военните осъзнаха много неща и сами видяха това и в мое лице. Имам предвид случилото се преди години на едно пустеещо шосе някъде в Скалистите планини в щата Колорадо. Скитах се пеша след бягството си от жилището си в Атланта — три месеца на криене и ровене из боклука… Страдах от рахит и треска и бях отслабнал до четирийсет и три килограма. Както си вървях, забелязах двама души под едно дърво. Опитваха се да накладат огън, а зад тях лежеше малко кученце. Лапичките и муцунката му бяха омотани с връзки за обувки. На главата му чернееше засъхнала кръв. Горкото животинче просто лежеше с изцъклени очи и скимтеше тихичко.
Какво направихте?
Не знам… Честно казано, не си спомням подробностите. Вероятно съм ударил единия с бейзболна бухалка. После я намериха — беше се разцепила от удара… Патрулните пристигнаха точно когато се бях нахвърлил върху другия мъж. Едва ме откъснаха от него, докато го налагах по лицето. Въпреки че тежах само четирийсет и три кила и бях в полумъртво състояние, така бях подредил онзи изрод, че цял живот ще си спомня за мене… Двамата мъже от патрула ме приковаха с белезници за колата и ми удариха няколко шамара, за да дойда на себе си. Това вече си го спомням. Единият от боклуците, които бях нападнал, придържаше строшената си ръка, а другият просто се валяше по земята и кръвта му шуртеше…
— Успокой се, дявол да те вземе! — извика ми лейтенантът. — Какво те е прихванало? Защо се нахвърли като озверял на приятелите си?
— Тоя не ни е никакъв приятел! — възропта онзи със счупената ръка. — Тоя е някакъв шибан психар!
А аз не спирах да крещя:
— Не наранявайте кучето! Да не сте пипнали кучето!
Тогава патрулните просто се разсмяха.
— Боже мили! — възкликна единият, гледайки жалката картина, в която бях превърнал двамата изроди.
Лейтенантът му кимна и се обърна към мен.
— Хей, пич! Май имаме работа за теб.
Така ме вербуваха в армията. Понякога човек сам намира пътя си, а понякога той сам те намира.
(Дарнъл гали нежно Мейз. Тя отваря едното си око и шава с олисялата си опашка.)
Какво стана с кучето?
Бих искал да завърша като в анимационен филм на „Дисни“ — да кажа, че кучето стана мой партньор, спаси децата от едно сиропиталище от огъня или още нещо в този дух. Обаче не мога. Тези гадове го бяха удряли по главата, за да го накарат да изгуби съзнание. Поради тази причина слуховите му канали се бяха напълнили с течност. Животното не чуваше с едното ухо и беше оглушало частично с другото. Слава богу, че поне обонянието му беше незасегнато. В крайна сметка, когато го предадох в добри ръце, от него излезе чудесен ловец на плъхове. Успяваше да улови толкова гризачи, че новото му семейство имаше предостатъчно храна за цялата зима. Е, май този край също е достоен за „Дисни“ — с рагу от Мики Маус! (Смее се тихичко.) Искате ли да ви споделя нещо потресаващо? Преди не можех да понасям кучета.
Сериозно?
Мразех ги. Нещо повече, презирах ги. Смятах ги за мръсни, вонящи торби с глисти, които само ръсят слюнки, опитват се да изчукат крака ви и пикаят по килима. Господи, колко ги ненавиждах! Бях от онези хора, които ви идват на гости и за нищо на света няма да погалят кучето ви. На работа се подигравах на всички колеги, на чиито бюра забелязвах снимки на домашните им любимци. Бихте ли предположили кой е онзи тип, който ви заплашва, че ще се обади на службата за контрол над домашните любимци, когато вашето пухче лае нощем?
(Сочи себе си.)
Това бях аз. Живеех на една пряка от зоомагазин. Всеки ден на път за работа минавах покрай него и се чудех как така тези сантиментални, антисоциални смотаняци са склонни да хвърлят толкова много пари за едни уголемени, лаещи версии на хамстерите. По време на Голямата паника живите мъртъвци започнаха да се тълпят около въпросния зоомагазин. Не знам къде се беше запилял собственикът, но животните бяха останали вътре. Чувах ги от прозорците на спалнята си. Цял ден, цяла нощ… Някакви си кутрета, родени преди броени седмици… Изплашени мъничета, чието скимтене навярно бе зов за помощ, адресиран към майките им или който там се отзове…
Чувах ги как умираха. Едно след друго, от жажда. Нямаше кой да им сипва вода, нали разбирате? Зомбитата не можеха да проникнат вътре. Когато най-сетне реших да избягам, живите мъртъвци продължаваха да се тълпят пред вратата на зоомагазинчето… Какво можех да сторя аз? Нито имах оръжие, нито бях обучен да се бия… Не, просто нямаше как да им помогна. Та аз не можех да помогна на себе си, камо ли пък на тях… Нима можех да направя нещо? Каквото и да било?
(Мейз въздъхва в съня си. Дарнъл продължава нежно да я гали.)
Е, оказа се, че мога.
Сибир, Свещената руска империя
(Хората в това стихийно възникнало поселище живеят в най-примитивни условия. Тук няма нито електричество, нито течаща вода… Зад стената, направена от отсечени в околността дървета, една до друга се гушат схлупени колиби. Най-малката от тях принадлежи на отец Сергей Рижков. Цяло чудо си е как този престарял свещеник е все още жив. Походката му свидетелства за множество военни и следвоенни рани. По време на ръкостискането забелязвам, че всичките му пръсти са счупени. А когато старецът се усмихва, виждам, че и малкото зъби, които не са му избили, са изгнили и почернели.)
За да разберете как точно се превърнахме в „религиозна страна“ — и как тази страна всъщност води началото си от човек като мен, — първо трябва да проумеете същността на нашата война срещу живите мъртви.
Както и в редица други конфликти, и този път най-важният ни съюзник се оказа Суровата зима. Хапещият студ, който се усили още повече, когато небето над планетата помръкна, ни даде време, за да се подготвим за освобождаването на отечеството. За разлика от Съединените щати ние водехме война на два фронта. От запад имахме естествената преграда на планината Урал, а от югоизток ни връхлитаха азиатските пълчища. В Сибир положението се беше стабилизирало, ала и там не беше безопасно. От Китай и Индия не спираха да прииждат бежанци, а голяма част от замръзналите твари се размразяваха напролет. (Между другото, това продължава и до днес.) Имахме вопиюща нужда от мразовитите зимни месеци, за да реорганизираме военните си сили, да наложим ред сред населението и да разпределим големите си запаси от военно снаряжение.
Ние не разгърнахме мащабно военно производство като някои други държави. В Русия нямаше Департамент по стратегически ресурси; нямахме никаква промишленост, а само най-необходимото, за да нахраним хората и да им помогнем да оцелеят. За сметка на това имахме наследството на военнопромишления комплекс на една от най-могъщите страни в света. Зная, че на Запад сте се смеели над „съветската лудост“: „Параноичните Иванушки произвеждат танкове и оръдия, а народът им иска коли и масло.“ Да, Съветският съюз може и да беше изостанал и неефективен, а икономиката ни се сгромоляса под тежестта на военното съревнование със САЩ, ала когато Родината Майка ни призова, именно това спаси децата й.
(Той посочва избелелия плакат на стената. На него се вижда призрачният образ на стар съветски войник, който се навежда от небесата и подава автомат на благодарно руско детенце. Отдолу пише на руски: „Спасибо, дедушка!“[27])
Служих като армейски свещеник в трийсет и втора мотострелкова дивизия. Това бе подразделение от категория „Д“ — поради тази причина ни даваха снаряжение от четвърти клас, най-старото в целия арсенал. Със своите ППШ и трилинейки[28] приличахме на излезли от филм за Великата отечествена война. Можехме само да си мечтаем за вашите красиви нови бойни униформи. Ние носехме рубашките на нашите дядовци — груби, плесенясали и проядени от молци, които изобщо не пазеха от студа и предлагаха нулева защита срещу ухапвания.
Дадохме много жертви — предимно в градските боеве, — най-вече заради некачествени боеприпаси. Тези патрони бяха по-стари от нас; някои от тях лежаха в сандъци под снега и дъжда още от времето, когато Сталин е отронил последния си дъх. Никой не можеше да е сигурен, че оръжието му няма да засече точно в момента на нападение от страна на зомбитата. А в трийсет и втора мотострелкова дивизия това доста често се случваше.
Армията ни не беше организирана и стегната като вашата. Не владеехме нито плътните ви малки карета тип „Радж-Сингх“ нито икономичната бойна тактика „един изстрел — един убит“ Нашите сражения бяха хаотични и кървави. Обстрелвахме противника с едрокалибрени картечници като старата „Дашка“[29], обливахме го с огън от вехти огнехвъргачки, засипвахме го с град от ракетите на Катюшите и го газехме с веригите на праисторическите танкове Т-34. Естествено, това беше крайно неефективно и разточително, ето защо не е никак чудно, че давахме прекалено много ненужни жертви.
Първата голяма битка се разигра в Уфа. Оттогава насетне спряхме да влизаме в градовете. В тези първи месеци научихме много неща — особено докато се юрвахме презглава сред развалините след дългите часове на жесток артилерийски обстрел, отвоювайки район след район, къща след къща, стая след стая… Всичко това беше съпътствано от твърде много зомбита, твърде много засечки и твърде много ухапани войници.
За разлика от вас, ние не разполагахме с Л-таблетки[30]. Единственото средство за избавление от инфекцията беше куршумът. Но кой да натисне спусъка? Само не и другите войници. Убийството на боен другар, дори и да е заразен, прекалено силно напомняше за децимацията. Каква ирония, а? Та нали именно децимациите дадоха на войниците ни сила и дисциплина да направят всичко — всичко, с изключение на това. Да помолиш или да заповядаш на един боец да убие друг — това значеше да пресечеш границата, отвъд която още тлеят въглените, заплашващи да разпалят поредният метеж.
Първоначално отговорността бе възложена върху ръководството, офицерите и старшите сержанти. Струва ми се невъзможно да се измисли по-ужасно решение на проблема. Всеки ден да гледаш в очите тези хора — тези момчета, за които носиш отговорност, с които се сражаваш рамо до рамо, с които делиш хляб и одеяло… Тези момчета, чийто живот спасяваш… и които спасяват твоя живот. Кой ще е в състояние да се съсредоточи над непосилното бреме на командването, след като веднъж е извършил подобна постъпка?
Постепенно започна да ни прави впечатление, че полевите ни командири започват да деградират. Да пренебрегват дълга си, да пиянстват, а по-късно — и да се самоубиват. От един момент нататък стана страшно, понеже самоубийствата сред началството взеха да придобиват характер на епидемия. Нашата дивизия изгуби четирима опитни командири, трима младши лейтенанти и един майор — и всичко това по време на първата седмица на първата ни голяма кампания. Двама лейтенанти се застреляха — единият веднага след убийството на заразен, а другият по-късно същата вечер. Третият взводен командир си избра малко по̀… как да го нарека… „пасивен“ метод, който нарекохме „самоубийство в бой“ Той съвсем преднамерено се хвърляше в най-опасните мисии и се държеше по-скоро като безразсъден редник, отколкото като отговорен водач. Загина, докато се мъчеше да се справи с десетина изчадия, въоръжен само с щик и нищо друго.
А майор Ковпак сякаш изчезна вдън земя. Никой не помнеше кога точно се изгуби. Знаехме само, че нямаше как да е станал жертва на зомбитата. Районът беше чист и никой — абсолютно никой — не напускаше периметъра без подходящ ескорт. Вътре в себе си обаче всички се досещахме какво се е случило. Полковник Савичев официално заяви, че майорът е бил изпратен на далечна разузнавателна мисия, от която не се е върнал. Полковникът дори го препоръча за Орден за Заслуги към Родината първа степен. Хорската мълва обаче не може да бъде озаптена, а за бойния дух на едно подразделение няма нищо по-страшно от вестта, че някой от офицерския състав е дезертирал. Да ви кажа честно, не го обвинявах — нито тогава, нито сега. Ковпак беше свестен човек и силен лидер. Преди кризата беше воювал три пъти в Чечня и веднъж в Дагестан. Когато мъртвите започнаха да възкръсват, той не само предотврати метежа в своя отряд, но и поведе всички пешком, с цялото им там снаряжение и носилките с ранените, от Курта в планините Салиб чак до селцето Манаскент на брега на Каспийско море. Преодоляването на това разстояние им отне шейсет и пет дни, по време на които отрядът премина през трийсет и седем сериозни схватки! Трийсет и седем, представяте ли си? Майорът преспокойно можеше да стане инструктор — беше заслужил това право — и между другото Ставката[31] дори му го предложи на базата на изключителния му боен опит. Той обаче отказа и пожела възможно най-скоро да бъде върнат обратно на фронта. И ето че сега този герой беше станал дезертьор. Хората го нарекоха „Втората децимация“ — в онези дни почти всеки десети офицер избираше да сложи край на живота си — и тази децимация за малко да опропасти всичките ни усилия.
Логичната и единствена алтернатива беше да позволим на момчетата собственоръчно да се лишават от живота си. И до сега виждам лицата им пред мисловния си взор — мръсни и пъпчасали, със зачервени, ококорени от ужас очи, докато захапваха дулото… Какво друго да сториш? Не след дълго инфектираните войници започнаха да се самоубиват масово — всички ухапани се събираха в полевата болница и едновременно натискаха спусъка. Навярно ги е утешавала мисълта, че не умират сами. Може би това е била единствената утеха, на която са можели да се надяват. Защото аз като свещеник нямаше как да им я дам.
Бях религиозен човек в страна, която отдавна бе изгубила вярата си. Десетилетията на комунистическа диктатура, последвана от жестоката меркантилност на привидната ни демокрация, оставиха цяло поколение руснаци със смътна представа за „опиума за народите“ и необходимостта от него. Като армейски свещеник моето задължение беше само да събера писмата на обречените войници до близките им и да им раздам по чаша водка, стига да съм в състояние да я осигуря, естествено… Сам виждате колко безсмислено беше съществуванието ми, нали… и като гледах как се управлява страната и накъде я водят държавниците ни, не хранех измамни надежди, че нещо ще се промени.
Ала ето че промяната дойде. Това се случи малко след сражението за Кострома, само няколко седмици преди мащабното ни настъпление към Москва. Отидох в лазарета, за да изпълня последните желания на заразените. Бяха ги разположили поотделно — на едно място бяха тежко засегнатите, а на друго — онези, които все още бяха с ума си и в сравнително добро здраве. Първото момче се оказа на не повече от седемнайсет години. По-добре да беше ухапано, ала не би! Ръцете на зомбито били откъснати от веригите на самоходната артилерийска установка СУ-152. Останали само късове плът и изпочупени раменни кости, остри като пики. Именно те пробили ризата на младежа. Ако ръцете на зомбито бяха цели, само щеше да сграбчи нещастника. Момчето лежеше на походното легло и от корема му течеше кръв, лицето му беше пепеляво, а ръцете му продължаваха да стискат винтовката. До него, наредени в редица, лежаха още петима войници. Както винаги, аз им казах, че ще се моля за душите им. Те или свиваха равнодушно рамене, или вежливо ми кимваха. Както винаги, взех писмата им и им предложих да пийнем… Даже им раздадох няколко цигари от командира. Ала въпреки че бях правил това толкова много пъти, този път сякаш беше по-различно. Нещо се зараждаше вътре в мен — някакво странно, гъделичкащо усещане, което започна да пълзи нагоре през сърцето и белите ми дробове. Когато обречените бойци притиснаха дулата на винтовките под брадичките си, цялото ми тяло неудържимо затрепери.
— На „три“ — каза най-старшият. — Едно… две…
Ала не успя да довърши. Седемнайсетгодишният момък отлетя назад и падна на земята. Потресени, другите се вторачиха в дупката, зейнала в челото му, след което погледът им се отмести към пистолета в ръката ми… Божията ръка.
Господ ми беше проговорил. Словата му звънтяха в главата ми.
— Никакви грехове повече — рече ми Той. — Отсега нататък нито една душа вече няма да отива в Ада.
Всичко бе тъй ясно, тъй простичко. Губехме твърде много офицери, тъй като ги карахме да погубват войниците, а самият Господ Бог губеше твърде много добри души, когато бойците се опетняваха с греха на самоубийството. Ибо то е грях и ние, Неговите слуги — тези, които доброволно сме избрали да бъдем Негови пастири на земята — сме единствените, длъжни да носят кръста на освобождението на душите, заключени в заразените тела! Точно това казах и на дивизионния командир, когато той научи за постъпката ми, и същите слова бяха предадени на всички армейски и дори граждански свещеници из цялата Матушка Русия.
Онова, което впоследствие стана известно под названието „окончателното очистване“, беше само първата искра на религиозния плам, която превъзхождаше по своя мащаб дори иранската революция от осемдесетте години. Господ Бог знаеше, че децата Му твърде дълго са били лишени от Неговата любов. Те се нуждаеха от наставление, от храброст, от надежда! Може да се каже, че именно поради тази причина ние излязохме от войната със зомбитата като вярващ народ и в момента продължаваме да преустройваме държавата си върху свещения фундамент на тази вяра.
Как смятате, има ли доза истина в слуховете, че вашата религиозна философия е била преиначена в угода на политиката?
(Пауза.)
Не ви разбирам…
Президентът ви сам се провъзгласи за глава на църквата…
Нима националният водач не бива да усеща божията любов?
Но какво ще кажете за организирането на свещеници в „ескадрони на смъртта“ и множеството убийства на хора под предлог, че се извършва „очистване на жертвите на заразата“?
(Отново пауза.)
Не разбирам за какво говорите.
Не е ли това причината, поради която настъпи разрив в отношенията ви с Москва? И точно затова сега сте тук, на заточение в Сибир?
(Продължителна пауза. Отвън се чуват стъпки. Някой се приближава. Хлопане по вратата. Отец Сергей отваря и виждам, че на прага е застанало малко детенце. Облечено е в парцаливи дрипи. Бледото му, изплашено лице е изцапано с кал. Момченцето трескаво обяснява нещо на местното наречие, на няколко пъти повишава рязко тон и сочи към пътя. Старият свещеник кима сдържано, потупва хлапето по рамото и се обръща към мен.)
Благодаря ви, че наминахте. Сега моля да ме извините.
(Когато ставам, за да си тръгна, той вдига капака на големия дървен сандък, намиращ се до леглото му. Забелязвам, че вади оттам Библия и пистолет от времената на Втората световна война.)
На борда на кораба от ВМС на САЩ „Холо Кай“, недалеч от брега на Хавайските острови
(„Дийп Глайдър 7“ прилича по-скоро на двукорпусен самолет, отколкото на миниподводница-катамаран. Лежа по корем от страната на десния борд и гледам право през дебелия, прозрачен носови отсек. Моят пилот — Майкъл Чой, ми маха от левия борд. Чой е от „ветераните“ и вероятно е най-опитният навигатор в Корпуса по дълбоководни операции към военноморския флот на САЩ. Посребрените му слепоочия и мрежата от бръчици около очите никак не се връзват с експлозивния му, почти детински ентусиазъм. Когато крановете на плаващата база „Холо Кай“ ни спускат в неспокойните води на Тихия океан, забелязвам как в речта на Чой се прокрадват някои характерни за сърфисткия жаргон думички и изрази.)
Моята война така и не приключи. Даже може да се каже, че шибаниите не намаляват, а точно обратното — увеличават се. Всеки месец разширяваме полето на действията си и увеличаваме нашите материални и човешки ресурси. Казват, че от ония са останали поне още двайсет-трийсет милиона; затова уродите непрекъснато изскачат с прибоя на брега или се омотават в рибарските мрежи… Поради тая причина си е доста опасничко да бачкаш на крайбрежна нефтена платформа или да поправяш някой от трансатлантическите кабели — всеки момент някой жив мъртвец може да те докопа… Ето защо работата при нас с лопата да я ринеш — гмуркаме се надълбоко, проследяваме ги, локализираме ги, стараем се да предскажем накъде ще се насочат и, ако може, разбира се, да предупредим своевременно хората.
(Врязваме се рязко сред пенестите вълни. Чой се усмихва, проверява инструментите си и превключва радиостанцията си в режим на комуникация с плаващата база. От Външната страна на прозрачния куполовиден нос на миниподводницата се появява бяла пяна, която само след секунда отстъпва място на дълбоките води. Потапянето е започнало.)
Няма да ме питате за акваланги или титаниеви костюми срещу акули, нали? Питам, понеже тези глупости нямат нищо общо с моята война. Харпунни оръдия, мрежи срещу зомбитата… не съм аз човекът, който да ви помогне за тези неща. Ако ви интересуват играчките на цивилните, да бяхте се обърнали към цивилните…
Но нали военните също са използвали подобни приспособления?
Само при операции в мътна вода и почти винаги заради изгъзиците на армейските чукундури. Лично аз никога не съм слагал неопренов костюм или акваланг… е, поне в сражение. Моята война протичаше във ВКПАН — водолазен костюм с поддържане на атмосферно налягане. Нещо като смесица между космически скафандър и доспехи. В общи линии, технологията на създаването му може да се проследи неколкостотин години назад в миналото, когато на един тип[32] му хрумнало, че може да използва за подводни спускания бъчва с илюминатор и дупки за ръцете. След него вече се появяват прочутите „Тритония“ и „Нойфелд и Кунке“ Те изглеждаха като излезли от някой научно фантастичен филм от петдесетте. „Роби Робота“ и тем подобни олигофрении… Всички тези приспособления обаче бяха захвърлени на произвола на съдбата, когато… Наистина ли ви е интересно?
Да, продължавайте.
Всички тези приспособления бяха забравени, когато измислиха акваланга. Сещаха се за тях само когато изскачаше необходимост от наистина дълбоководни гмуркания, примерно покрай работата на крайбрежните нефтени платформи… Нали разбирате — колкото по-дълбоко се спускате, толкова по-голямо става налягането; а колкото по-голямо е налягането, толкова по-опасно става за акваланга или каквото там друго оборудване ползвате на базата на смесените газове… Налага се водолазът да прекарва по няколко дни, а понякога и цяла седмица, в декомпресионна камера. Ако поради някаква причина е изплувал твърде бързо на повърхността, има голям риск да се развие кесонна болест, емболия, мехурчета газ в кръвта, в мозъка[33]… Няма да споменавам дългосрочните последици като некрозата на костите и просмукването на тялото с вредни вещества, на които изобщо не им е там мястото…
(Чой замлъква, за да провери изправността на всички прибори.)
Най-безопасният метод при дълбоководните гмуркания е да обгърнеш цялото си тяло в нещо като балон, където налягането е същото като на повърхността.
(Той посочва вътрешността на миниподводницата.)
Например както сме ние с вас сега — в безопасност, напълно защитени и все още на повърхността, съдейки по телесните ни усещания. Същото нещо се осигурява и от водолазния костюм с поддържане на атмосферно налягане. Дълбочината на потапянето и неговото времетраене са ограничени единствено от параметрите на конкретния модел и разновидност.
Тоест той е нещо като персонална подводница, така ли?
По-скоро подводен апарат. Подводницата може да престои години на дъното, ако системите й за производство на енергия и въздух са в изправност, докато подводните апарати ви осигуряват доста по-кратък престой под водата, съизмерим с подводниците от Втората световна война или тази, в която се намираме в момента.
(Водата започва да потъмнява и да придобива наситен тъмнолилав оттенък.)
Самата природа на водолазния костюм с атмосферно налягане и фактът, че той на практика представлява нещо като броня, защитаваща те от околната среда, го правят идеален за бой в дълбоките тъмни води. Не задрасквам от играта тънките водолазни костюми — противоакуловите, неопреновите и така нататък… С тях вие сте десет пъти по-маневрени, бързи и пъргави, ала те са пригодни най-вече за малки и плитки водоеми… И в случай че живите мъртъвци се доберат до вас, става голямо мазало. Виждал съм неопренови гмурци със счупени ръце, пукнати ребра, строшени вратове… Опасността да се удавиш, ако разкъсат въздухопровода ти или изтръгнат регулатора от устата ти, също е голяма. Това се отнася и за „сухите“ хидрокостюми с подсилено покритие тип „меш“. Нагледал съм се на колеги, изгубили живота си поради тази причина, както и на множество водолази, подгонени от изчадията към повърхността, в резултат на което емболията просто довършваше започнатото от Зак.
Това често ли се случваше с гмуркачите с подсилени „меш“-костюми?
Да, особено в началото, но с нас — никога. Рискът от физическа опасност беше сведен до минимум. Нормално — все пак тялото и животоподдържащите системи са капсулирани в излята от алуминий или композитни материали обвивка с повишена здравина. А повечето съчленени модели се изработваха от стомана или титаниеви сплави. Както и да се опитва Зак да ви нарани или ухапе… дори и да успее да ви сграбчи за ръката или крака… абсолютно невъзможно е да ви откъсне крайник. А ако поради някаква причина се наложи спешно да излезете на повърхността, просто изхвърляте баласта или двигателя (ако разполагате с такъв), и — готово! Всички костюми от този тип имат висока плавучест, неслучайно това е залегнало още в проектирането им. Изскачате като тапа. Единственият риск е Зак да се захване за вас, докато изплавате… На няколко пъти мои приятели се издигаха на повърхността с неканени пътници, вкопчили се в тях не на живот, а на смърт… Или по-скоро несмърт.
(Подхилва се.)
Екстремното издигане на повърхността почти никога не се случваше по време на бой. Повечето модели водолазни костюми с поддържане на атмосферно налягане обезпечават жизнени функции — при това в авариен режим! — в рамките на четирийсет и осем часа. Няма значение колко живи мъртъвци са ви се лепнали, няма значение дали са ви засипали някакви отломки, нито пък дали краката ви са се омотали в някой подводен кабел… Можете просто да си седите тихо и кротко, в пълен комфорт и безопасност, докато кавалерията не пристигне и не ви реши проблема. Обърнете внимание, че никой от нас не се гмуркаше сам! Доколкото ми е известно, най-дългият интервал, в който наш колега с ВКПАН е чакал идването на помощта, е шест часа. Няма да ми стигнат пръстите на ръцете, за да изброя колко пъти някой от нашите е засядал някъде, след което се е обаждал, докладвал е за ситуацията и е добавял, че тъй като не се намира в непосредствена опасност, спокойно можем да го спасим след като отрядът изпълни належащите си задачи.
Споменахте за различни модели водолазни костюми с поддържане на атмосферно налягане… Тоест не е имало само една разновидност?
О, да — имаше граждански, военни, стари, нови… добре де, относително нови. Не можехме да произвеждаме такива костюми по време на войната, ето защо се налагаше да работим с онова, което вече имахме в наличност. Някои от най-старите се бяха появили още през седемдесетте години на двайсети век. Имам предвид „ДЖИМ“ и „САМ“ Радвам се, че не ми се е налагало да се потапям в тях. Имаха само универсални шарнири и малки илюминатори вместо прозрачен купол за главата, да не говорим за най-ранните им версии… Познавах един пич от британските подводни спецчасти. Човекът имаше огромни кървави мехури от вътрешната страна на бедрата — там, където шарнирите за движение на долните крайници влизаха в контакт с кожата му… Иначе момчетата от британските подводни спецчасти са невероятни професионалисти, страшни пичаги… обаче за нищо на света не бих работил с тяхната екипировка.
Имахме три базови модела, приети на въоръжение в американските военноморски сили. „Хардсюит 1200“, „Хардсюит 2000“ и „Марк 1 Екзосюит“[34]. Аз най-много си обичах екзо-то. Падате ли си по научна фантастика? Тая джаджа изглеждаше така, все едно са я направили за сражения с гигантски космически термити, екзо-то беше доста по-компактно в сравнение с другите два модела и беше достатъчно лек, за да може спокойно да се плува с него. Това бе основното му преимущество пред хардсюит-ите, както и пред всички останали водолазни костюми с поддържане на атмосферно налягане. Възможността да изпревариш противника, дори когато си без електрически апарати или двигател, напълно компенсираше неспособността да се почешеш там, където те е засърбяло. По-масивните и твърди костюми са доста по-просторни отвътре; това ти позволява да движиш ръцете си покрай тялото и да управляваш спомагателното оборудване.
Какво представляваше то?
Тук влизат прожекторите, видеокамерата, хидролокаторът… Костюмите тип „хардсюит“ представляват пълноценни единици, оборудвани с всички възможни екстри. Докато екзо-то има по-скоро базово оборудване. Това обаче си има своите плюсове — не се налага да се занимаваш с отчитане на данните и да се разсейваш с апаратурата… Моделът „Екзо“ беше гъвкав и семпъл — позволяваше ти да се концентрираш върху оръжието си и пространството пред себе си.
Какви оръжия използвахте?
В началото автомата M-9, който представляваше евтина модифицирана имитация на руския АПС[35]. Казвам „модифицирана“, защото нито един водолазен костюм с поддържане на атмосферно налягане не притежаваше нещо, подобно на длан. Трябваше да се задоволите или с четири големи нокътя, или с най-обикновени промишлени клещи. И едното, и другото се използваха успешно в ръкопашните схватки — сграбчваш Зак за главата и стискаш, докато не пръснеш черепа му, — но бая трудничко ще натиснеш спусъка. Да не кажа невъзможно. В това отношение M-9 вършеше работа, понеже се закрепваше към предмишницата и започваше да стреля чрез електрически импулс. Автоматът вървеше в комплект с лазерен прицел за по-голяма точност и затворени във въздушна капсула пълнители, в които се криеха десетсантиметрови стоманени игли. Основният проблем на M-9 беше, че той бе предназначен за операции на неголяма дълбочина. И при нашите условия на работа буквално се сплескваше като яйчена черупка. Година по-късно получихме далеч по-ефикасния и нов модел M-11. В интерес на истината, той беше измислен от същия пич, дето изобрети и Хардсюит-а, и „екзо-то“… Надявам се, че са дали цяла камара ордени на лудия канадец, защото без него сега яко да духаме супата. Естествено, ония задници от „ДеСтРес“ веднага се размрънкаха, че производството щяло да струва твърде скъпо. Не спираха да ни убеждават, че за схватките със Зак са ни напълно достатъчни допотопните клещи и наличните строителни инструменти.
Какво ги накара да променят мнението си?
Случилото се на норвежката платформа „Трол“. Бяхме в Северно море и ремонтирахме въпросното съоръжение за добив на природен газ, когато изневиделица се появиха ония… Очаквахме, че можем да бъдем атакувани — все пак шумът и светлината на строителните площадки винаги привличат вниманието на зомбитата, — но никой не подозираше, че наблизо има цяла орда немъртви изчадия. Един от часовите даде сигнал за тревога, ние се втурнахме към него и изведнъж бяхме завлечени надолу. Няма по-ужасно нещо от ръкопашен бой под вода. От дъното се издига мътилка, видимостта се снижава драстично и все едно се биеш в чаша, пълна с мляко. Зомбитата не просто умират, когато ги удариш, а се разпадат, в резултат на което мътилката от дъното се примесва с късове плът, мускулна тъкан, органи, мозъчно вещество… Сегашните хлапета — мамка му, говоря като някакъв дъртак, но това е самата истина — имат водолазни костюми с поддържане на атмосферно налягане „Марк-3“ и „Марк-4“, които са снабдени със специална сканираща апаратура при нулева видимост. Тя върви в комплект с хидролокатор със сигнал за цветно изображение и оптика, пригодена за условия на недостатъчна или никаква осветеност. Картината се предава чрез индикаторна система на предната страна на шлема, точно пред лицето ти — досущ като в изтребител! Добавете чифт стереохидрофони и ще получите реално сензорно преимущество пред Зак. За съжаление, това не беше нашият случай, когато за първи път се потопих с екзо-то. Нищо не виждахме, нищо не чувахме; дори не усещахме дали някой не се опитва да ни сграбчи изотзад.
Защо?
Защото единственият съществен недостатък на водолазния костюм с поддържане на атмосферно налягане е пълното отсъствие на тактилни усещания. Материята на костюма е твърда и вие не можете да почувствате нищо от външния свят, дори ако Зак ви е сграбчил с две ръце. Ако живият мъртвец не започне активно да ви дърпа, разтърсва, да се мъчи да ви събори по гръб или да ви преобърне, така и няма да узнаете какво се случва около вас, докато не се окажете лице в лице с изчадието. Онази нощ край „Трол“ прожекторите на шлемовете ни само влошаваха положението, понеже светлината, която излъчваха, изваждаше от мрака ту нечия гнила ръка, ту нечие мъртво лице… Тогава за първи и единствен път ми стана страшничко… нали разбирате, не се изплаших, а просто ми стана страшно… рееш се сред мътилката и ненадейно точно пред теб изскача някаква разложена физиономия! Цивилните работници от платформата отказаха да се върнат на работа — въпреки заплахите от тежки санкции и глоби! — докато не ни въоръжат и екипират по-добре. И бездруго вече бяха изгубили предостатъчно хора. Не искам и да си представя какво е било! Ти си във водолазен костюм от „сухия“ тип, работиш в пълен мрак, очите ти парят от светлината на заваряващата горелка, а тялото ти или се е вкочанило от ледената вода, или гори от врялата вода, бълвана от системата… И изведнъж усещаш онези ръце… или зъби. Съпротивляваш се, викаш за помощ, мъчиш се да се откопчиш, да отплуваш, докато те разкъсват на парчета… Може би на повърхността ще изплава част от тялото ти, а може би ще изтеглят единствено спасителния ти буй. Точно тогава бе сформиран Корпусът по дълбоководни операции към военноморския флот на САЩ. В началото основната ни задача беше да защитаваме водолазите от нефтените платформи, за да могат съоръженията да продължат да функционират, но впоследствие периметърът на дейността ни се разшири и се заехме с хигиенизирането на бреговите плацдарми и прочистването на заливите.
Хигиенизиране на бреговите плацдарми?
Да, помагахме на моряците да достигат безпроблемно бреговете. На Бермудските острови, по време на първата вълна на морския десант, осъзнахме, че бреговите плацдарми се намират под постоянната обсада на зомбита, излизащи от прибоя. Наложи се да изградим безопасен периметър — да разположим предпазна мрежа под формата на полукръг около предполагаемото място на дебаркирането. Щеше да е достатъчно дълбоко, за да не пречи на корабите, и в същото време достатъчно високо, за да не може Зак да преодолее преградата.
Така влязохме сериозно в играта. Две седмици преди десанта корабът заставаше на котва на няколко мили от сушата и включваше активния си сонар. По този начин привличаше вниманието на Зак далеч от брега…
Така не се ли привличаха и зомбита от дълбините?
Офицерите казваха, че това било „приемлив риск“. Мисля, че никой не бе в състояние да предложи нещо по-добро. Ето защо в операцията участваха водолази. За гмуркачите с неопренови костюми там беше прекалено опасно. Знаехме, че под кила на кораба се събират множество живи мъртъвци и че ако сонарът ненадейно замлъкне, ще се превърнем в идеални мишени. На практика обаче притесненията ни се оказаха напразни. Нападенията ставаха изключително рядко, а след разполагането на мрежите успехът беше почти стопроцентов. Всичко, което ви трябваше, беше единствено неголяма група за наблюдение, която да застреля случайните зомбита, опитващи се да се изкатерят по преградата. В подобни операции нямаха реална нужда от нас. Офицерите също го осъзнаха и след първите три успешни десанта отново се върнаха към гмуркачите с неопренови костюми.
Ами прочистването на заливите?
Да, тук вече работата беше доста по-сериозна. Тези операции започнаха да се провеждат в последните етапи на войната, когато трябваше да се прочиства не само една тясна крайбрежна ивица, както в случая с бреговите плацдарми, а цял залив, където щяха да навлязат кораби със сериозен тонаж и газене. В тези мащабни операции взимаха участие гмуркачи, водолази и дори граждански доброволци, екипирани само с акваланг и харпун. Лично аз помагах в „хигиенизирането“ на Чарлстън, Норфолк, Бостън… да, шибаният Бостън!… както и майката на всички подводни кошмари — Града на героите. Знам, че пехотинците обожават да се бият в гърдите колко заслуги имали за отвоюването на града, но я си представете един друг такъв град — само че подводен! Град на потопени кораби, самолети и коли, пълен с отломки от всякакъв род и вид. По време на евакуацията на много плавателни съдове се опитваха да освободят повече място, като изхвърляха най-различни неща зад борда. Дивани, тостери, компютри… и цели планини от дрехи… Плазмените телевизори винаги хрущяха, когато стъпваш отгоре им, и всеки път ми се струваше, че ходя върху кости. Имах чувството, че зад всяка пералня и сушилня се спотайва жив мъртвец, и че по всяка купчина от изпочупени климатици се катери по някое зомби. Най-често това се оказваше само игра на въображението ми, но имаше и случаи, когато… Най-ужасното, най-гадното от всичко беше да ти възложат прочистване на потънал кораб. Все изникваха по няколко кораба, претърпели корабокрушение недалеч от брега. А някои — като „Франк Кейбъл“ например — бяха потънали точно пред входа на залива. „Франк Кейбъл“ бе плаваща база за снабдяване на подводници, превърната в бежански кораб. Преди да го изкарат на повърхността, от нас се искаше да проверим всяка шибана каюта вътре в него! Единствено тогава екзо-то ми се стори твърде тежко и тромаво… Естествено, не си удрях главата във всеки коридор, но именно така се чувствах. Повечето люкове бяха задръстени от отпадъци, в резултат на което трябваше да си пробиваме път с цената на кански усилия… Повърхността на някои палуби бе проядена от корозията и едва се крепеше на мястото си. Тъкмо си пробивах път през една камара отломки, когато подът под мен изведнъж се продъни и аз се озовах в машинното отделение. А изчадията там бяха стотици. Буквално затънах сред отвратително море от крайници, ръце и късове гниеща плът. Ако някога започна да страдам от подобни натрапчиви кошмари… не казвам, че сега ме измъчват подобни сънища, защото не е така… навярно отново ще се озова там, само че съвсем гол, лишен от защитата на водолазния костюм…
(Изненадан съм колко бързо се спуснахме на дъното. То изглежда като забравена от бога пустош. Там, където пада светлинният сноп на прожекторите ни, потрепва овално бяло островче. Виждам изпочупени останки от корали, вероятно смачкани от живите мъртъвци.)
Ето ги.
(Надигам глава и веднага ги забелязвам. Около шейсетина на брой. Сякаш се материализират от подводния мрак и очертанията им стават все по-видими с всеки следващ миг.)
А ето ни и нас.
(Чой се спира над тях. Мъртъвците се протягат към светлините ни; очите им са изцъклени, а устите — широко отворени. Виждам бледочервения лъч на лазера, който се спира върху първата цел. Миг по-късно в гърдите на изчадието се забива малка стреличка.)
Хайде пак…
(Чой насочва лъча към следващата си мишена.)
И пак…
(Едно по едно, зомбитата биват награждавани с несмъртоносни изстрели в гърдите.)
Умирам си от желание да ги усмъртя. Обаче нямам право, понеже целта е да бъдат проучени и да се изгради система за ранно предупреждаване. Давам си сметка, че ако разполагахме с необходимите ресурси, досега да сме видели сметката на всичките… Обаче…
(Той изстрелва шестата стреличка. Досущ като останалите живи мъртъвци, и това зомби не обръща никакво внимание на малката дупчица в гърдите си.)
Как изобщо продължават да са живи? Как е възможно да са все още тук? На света няма нищо по-разяждащо от солената вода. Тези изчадия трябваше да изчезнат дълго преди онези на сушата. Дрехите им отдавна са разложени, както всяка нормална органична материя, подложена на въздействието на океанската вода…
(фигурите под нас наистина са лишени от каквото и да е одеяние.)
Така че защо не се разлагат? Заради температурата на тези големи дълбочини или заради налягането? И откъде имат такава издръжливост на високо налягане? Та на подобна дълбочина човешката нервна система се превръща в желе! Не би следвало даже да стоят и да се движат, да не говорим, че явно все още могат и да „мислят“ какво да нападнат, ако може така да се каже… Как го правят? Сигурен съм, че някой горе, нависоко, знае всички тези отговори и не ми ги казва, само защото…
(Чой замлъква, понеже вниманието му внезапно е привлечено от мигащата лампичка на приборния панел.)
Хей, я погледнете това!
(Поглеждам към индикатора на панела пред мен. Нищо не ми говори.)
Току-що напипахме доста силен радиоактивен фон. Навярно е от Индийския океан; предполагам, че е свързан по някакъв начин с иранците или пакистанците… Или пък с онази китайска комунистическа подводница, потопена край Манихи… Как смятате?
(Чой изстрелва поредната стреличка.)
Вие сте голям късметлия. Това е една от последните разузнавателни дълбоководни мисии с участието на хора. От следващия месец нататък ще се провеждат само от ДУТС — тоест от изцяло дистанционно управляеми транспортни средства.
Но нали имаше редица спорове по повод използването на ДУТС в сражения…
Глупости! Есетрата[36] още си я бива! Никога няма да позволи на Конгреса да ни замени с разни роботчета! Виж, що се отнася до разузнавателните дълбоководни мисии…
Тоест според вас доводите на поддръжниците на ДУТС са несъстоятелни…
Много ясно! Вие да не би да смятате, че роботите са по-ефективни в бой от водолазите? Нищо подобно! Всички тия приказки за „ограничаване на човешките жертви“ са пълна простотия! Ние никога не сме губили човек досега — нито веднъж, а сме минали през толкова сражения! Онзи, за когото не спираха да говорят — май Чернов му беше името, — умря след края на войната, на сушата, когато се накъркал до безобразие и попаднал под трамвай! Шибани политици!
ДУТС може и да излизат по-евтино на държавата, ама определено не могат да ни стъпят и на малкия пръст. И не говоря за изкуствения интелект; имам предвид сърцето, инстинкта, инициативността… в общи линии всичко онова, което ни прави такива, каквито сме. Точно поради тази причина аз все още съм тук, както и Есетрата и всички други ветерани, участвали в дълбоководни мисии по време на войната. Повечето от нас продължават да вземат дейно участие в операциите, понеже така трябва да бъде и не можем да бъдем заменени от някакви си микросхеми! Чуйте ме добре — случи ли се това, не само че никога вече няма да погледна „екзо“-костюм, но и ще се махна от флота и ще направя онова нещо от „Алфа — Септември — Алфа“.
Какво е това?
„Акция в Северния Атлантик“[37] — един култов черно-бял военен филм. Там има един тип, дето… Сещате ли се за Капитана от сериала „Островът на Гилиган“? Е, героят, когото имам предвид, се играе от баща му — Алън Хейл старши… Та той имаше следната реплика: „Мятам това весло на рамо и се отправям навътре в сушата. И там, където за първи път чуя въпроса: «Какво е това нещо, дето си го помъкнал?», спирам да скитам и оставам до края на живота си.“
Квебек, Канада
(Тази малка фермерска къща няма защитни стени, решетки на прозорците и резе на вратата. Когато питам собственика й за неговата безопасност, той само се усмихва и продължава с обяда си. Андре Ренар, брат на легендарния герой от войната Емил Ренар, ме помоли да не издавам точното му местонахождение. „Не ми пука дали мъртъвците ще ме открият — казва ми равнодушно той, — а живите пък хич не ме интересуват.“ Бивш гражданин на Франция, той е имигрирал тук след официалния край на военните действия в Западна Европа. И въпреки многобройните покани на френското правителство, няма никакво намерение да се връща в родината си.)
Всички останали лъжат — всички, които твърдят, че тяхната кампания е била „най-тежката от всички през войната“ Всички тези невежи пауни, които се удрят в гърдите и крещят за „войната в планините“, „войната в джунглите“ или „войната в градовете“ Градовете… о, да, как обичат да словоблудстват за градовете! „Няма нищо по-ужасно от боевете в градски условия!“ Нима? Ами пробвайте тогава да се сражавате под тях!
Знаете ли защо в центъра на Париж няма небостъргачи? Говоря за времето преди войната, за нормалния Париж… Имате ли представа защо натикаха всички тези чудовища от стъкло и желязо в Ла Дефенс, тъй далеч от сърцето на града? Да, има ги съображенията за естетика, цялостност на пейзажа, гражданската гордост… за разлика от онзи архитектурен помияр на име Лондон, където сградите сякаш са събирани от кол и въже… Същинската причина обаче — разумната, практична причина — е съвсем друга. Земята под централната част на града е проядена от твърде много катакомби, за да издържи тежестта на подобни постройки. Там са римските гробници… каменоломните, където се е добивал варовик за повечето здания в града… дори бункерите от времената на Втората световна война, използвани от Съпротивата… и — о, да, Съпротивата! Никой не може да отрече заслугите на нашата Съпротива! После тунелите на метрото, телефонните линии, газопроводите, водопроводната мрежа… С една дума, навсякъде — катакомби! В тях са погребани около шест милиона трупове, пренесени от дореволюционните гробища, където мъртъвците са били изсипвани като боклук! В някои от катакомбите имаше по цели стени, отрупани с черепи и кости, подредени в мрачни орнаменти. На някои места по-новите, все още свързани една с друга кости служеха да удържат по-древните и разпарчетосани останки, за да не се изсипят и да задръстят проходите… Всеки път, когато ги поглеждах, имах чувството, че тези черепи ми се хилят.
Не мога да обвинявам цивилните, които полагаха всевъзможни усилия да оцелеят в този подземен свят. Тогава още нямаше наръчници за оцеляване, нито пък радио „Свободна Земя“… Беше времето на Голямата паника. Предполагам, че в началото няколко души са решили, че познават добре тунелите и са дръзнали да се спуснат в тях, след което са ги последвали и други. И така е плъзнала мълвата: „Под земята е безопасно.“ Четвърт милион — Впоследствие определиха числеността им по костите… Точно така, двеста и петдесет хиляди бежанци! Ако бяха по-добре организирани и се бяха сетили да вземат със себе си храна и инструменти — или поне да запечатат входовете и изходите подире си и да проверяват всеки новопристигнал за инфекция, — съдбата им щеше да е по-различна, ала…
Как може някой да твърди, че преживяванията му могат да се сравнят с нашите? Зловоние и мрак… Нямахме очила за нощно виждане, понеже се полагаше само един чифт на взвод, и то ако извадите късмет! Батерийки за електрическите фенерчета също едва се намираха. Понякога цялата група трябваше да се задоволи само с един работещ комплект, който отиваше при водача на редицата; на него разчитахме да разсече тъмнината с аления лъч… Въздухът, който дишахме, бе отровен от вонята на нечистотиите, химикалите, гниещата плът… Противогазите не ни помагаха, понеже филтрите на повечето бяха с отдавна изтекъл срок на годност. Въпреки това слагахме всеки, до който можехме да се докопаме — без значение дали става въпрос за остарели военни модели или противопожарни капюшони, които покриваха цялата ти глава и освен че те караха да се потиш като свиня, почти напълно те лишаваха от зрение и слух. С тях никога не знаеш къде точно се намираш; само се пулиш през замъгления визьор и напрягаш слуха си до краен предел в стремежа си да доловиш приглушения говор на другарите си или прашенето на единствената радиостанция в групата. Естествено, ако групата имаше късмета в нея да фигурира радист.
Налагаше се да използваме кабелни телефони, понеже излъчването на радиовълни беше твърде ненадеждно. Поради тази причина разчитахме на стари телефонни кабели — от медните, а не от фиброоптичните… Непрекъснато мъкнехме със себе си масивните ролки, където бяха намотани въпросните жици. Често това беше единственият начин за свръзка… и единственият начин да не се изгубим.
А рискът да се изгубиш си беше доста голям. Всички карти бяха довоенни и поради тази причина просто нямаше как да отчетат измененията, направени от бежанците, опитващи се да оцелеят тук. Те бяха прокопали връзки между някои тунели и бяха издълбали допълнителни ниши тук-там в стремежа си да увеличат полезното пространство… Да не говорим, че голяма част от проходите бяха осеяни със зеещи дупки, където можеше да пропаднеш в цял ръст… Като правило поне веднъж на ден се изгубвахме и трябваше да намираме обратния път по телефонния кабел, отбелязвайки на картата местоположението си и мъчейки се да разберем защо сме се заблудили. Понякога това ни отнемаше само броени минути, а друг път — часове или даже цели дни.
Когато бойците от някой друг отряд биваха нападнати, дочувахме виковете им по радиостанцията, или пък ехото в тунелите ни ги предаваше в още по-зловещ вид. Подземната акустика така ги изкривяваше, че сякаш се надсмиваше над нас. Човек имаше чувството, че писъците отекват от всички страни. И най-опитните измежду нас не можеха да определят къде се намира източникът им. В подобни моменти радиостанцията си оставаше единственият вариант да установиш местонахождението на другарите си. Ако не се бяха поддали на паниката и знаеха къде точно се намират, и ако вие знаехте конкретните си координати…
Втурваш се да им помогнеш; носиш се из тесните проходи, главата ти се удря в тавана, пълзиш на четири крака и се молиш на Светата дева с цялото си сърце да издържат още малко, да успееш да ги спасиш… По някое време стигаш до позициите им и осъзнаваш, че коридорът е пуст, а виковете за помощ продължават да ехтят някъде далеч от тук.
Ако координатите са точни, нерядко откриваш само кости и кръв. Може би, ако си късметлия, ще завариш някой от живите мъртъвци, виновни за касапницата… И ще получиш шанс да си отмъстиш. А в случай че ти е отнело повечко време да се добереш дотук, не е изключено отмъщението да се разпростре и върху реанимираните трупове на мъртвите ти приятели. Близък бой. Толкова близък, че…
(Той се навежда над масата и лицето му се озовава на няколко сантиметра от моето.)
Запомнете! Никакво стандартно оборудване; нищо, което да ви позволи да запазите дори малка дистанция от противника. Употребата на огнестрелни оръжия беше абсолютно забранена, нали разбирате… Въздухът, газовете… вероятността от взрив просто бе твърде голяма. Всеки огнестрелен изстрел…
(Имитира звук от експлозия.)
Имахме на разположение „Берета-Гречио“ — италианска пневматична карабина. Военната версия на детската въздушна пушка, чийто стрелкови механизъм се задейства от резервоарче с въглероден двуокис. Трябваха ти пет, шест, а понякога и седем изстрела, ако си притиснал дулото до черепите им… Беше си добро оръжие, но така и не ни отпуснаха достатъчно бройки от него. О, да не забравя — човек трябваше да е извънредно внимателен с карабината, понеже в случай че не уцелиш и металното топче рикошира в някой камък — и ако този камък е сух! — може да се получи искра… Тогава всички близки тунели подемат огнената вълна, взривовете погребват хората живи, а пламъците разтапят противогаза директно върху лицето ти! Ето защо ръкопашната схватка е за предпочитане. Вижте сега какво ще ви покажа…
(Той става и ме повежда към камината. Посочва към полицата над нея. Там лежи причудливо на вид оръжие — масивната му ръкохватка е обгърната от метална полусфера (предполагам със защитна функция), от която стърчат две стоманени остриета. Дълги са по двайсетина сантиметра и са разположени под прав ъгъл едно спрямо друго.)
Разбирате защо изглежда така, нали? Там долу почти никога не разполагаш със свободно пространство, за да осъществиш замах с по-дълго оръжие… Докато с това можеш да нанесеш светкавичен удар в окото или върху черепа на противника…
(Събеседникът ми взима странното приспособление и онагледява думите си с действие.)
Сам го измислих. Нещо като модернизиран вариант на оръжията, използвани от моя прапрадядо при Вердюн. Чували сте за Вердюн[38] нали? On ne passe pas! (Няма да преминат!).
(Връщаме се обратно на масата, където Андре Ренар продължава с обяда си.)
Няма пространство, няма предупреждения… Хвърлят се изневиделица отгоре ти — или те връхлитат фронтално, или изскачат от някой страничен тунел, за чието съществуване изобщо не си подозирал… Мъчехме се да се предпазваме по най-различни начини — надявахме допотопни средновековни ризници, тежки рокерски якета от дебела кожа или кожени панталони, които ужасно те спарваха… Това облекло май повече ни пречеше, отколкото помагаше, защото сковаваше движенията ни и ни караше да се чувстваме изнемощели още преди да встъпим в схватка… Стигаше се дотам, че хората захвърляха противогазите си, жадни за кислород, и задъхано пълнеха дробовете си с отровния, зловонен подземен въздух… В резултат на това мнозина загинаха, преди да смогнем да ги изнесем на повърхността…
Лично аз използвах наколенки, накитници, налакътници и ръкавици, както и кожа с ризнично покритие, която лесно се сваля, когато не си в бой. Сам си ги измислих. Не разполагахме с новите американските бойни униформи, но за сметка на това пък имахме от вашите специални блатни ботуши — високи и непромокаеми, в чиято материя бяха втъкани устойчиви срещу ухапване влакна. Те ни вършеха доста добра работа.
Онова лято нивото на водата доста се беше покачило. Валяха проливни дъждове и Сена се бе превърнала в бушуваща хала. Всичко бе подгизнало. Гнусната влага се тикаше навсякъде — между пръстите на ръцете и краката, около слабините… Постоянно газехме във вода — понякога до глезените, а друг път до кръста… Веднъж вървиш, друг път пълзиш — да, често се налагаше да пълзим по колене и лакти във вонящата смрадлива тиня… — и най-неочаквано земята под теб просто се продънва! Политаш с главата надолу в една от ония ями, които ги няма на картата, и имаш на разположение само няколко секунди, за да изплуваш на повърхността, преди противогазът ти да се напълни с вода и да се задушиш. Мяташ се, размахваш ръце и крака и ако имаш късмет, другарите ти те хващат и те измъкват навън. Макар че, в интерес на истината, това да се удавим беше най-малката ни грижа. Нерядко, докато някое от момчетата се опитваше да се задържи на повърхността в тежката си броня, очите му ненадейно се изцъкляха и се разнасяше приглушен вик. Понякога дори усещаш самия момент на нападението — издайническо хрущене, звук на раздираща се плът и само след миг вече се търкаляш безпомощно по гръб, а кучият син е отгоре ти. Ако не носиш блатни ботуши… вече си без крака; а ако си пълзял и си паднал с лицето надолу… оставаш и без физиономия до края на дните си.
В подобни случаи тактиката беше следната — оттегляхме се назад и се установявахме на сравнително защитени позиции, в очакване на появата на нашите „Кусто-аквалангисти“[39]. Те бяха специално обучени за бой именно в такива наводнени тунели. Носеха само прожектор, противоакулов водолазен костюм и кислородни бутилки със запаси от въздух за час-два. Полагаше им се да ползват и спасително въже, ала обикновено не го правеха. Тези въжета често се заплитаха и пречеха на движенията на аквалангиста. Шансът за оцеляване при тези храбри мъже и жени беше едно на двайсет — най-ниският коефициент от всички подразделения в армията, — поради което питая безмерно възхищение към тях, каквото и да плямпат някои мижитурки[40]. Чудно ли е тогава, че при това положение автоматично получаваха Ордена на Почетния легион?
И за какво бе всичко това? Петнайсет хиляди убити и безследно изчезнали. Не само „Кусто-аквалангистите“; говоря за всички нас. Петнайсет хиляди загинали само за три месеца. Петнайсет хиляди във време, когато военните действия по целия свят бяха към своя край. „Напред! Напред! В атака! В атака!“ Това не беше много мъдро. Колко време им трябваше на англичаните, докато прочистят Лондон? Пет години, от които три след официалния край на войната, нали? Напредваха бавно и предпазливо, сектор по сектор… Ниска скорост, нисък риск, ниска смъртност. Бавно и предпазливо, така се действаше в почти всички големи градове… А ние какво? Както беше казал един английски генерал: „Имаме предостатъчно загинали герои, за да ни стигнат до края на вечността…“
„Герои“ Да, такива бяхме, такива искаха да бъдем нашите началници и такива ни искаха нашите съграждани. След всичко онова, което се случи — не само в тази война, но и в толкова много предишни конфликти: Алжир, Индокитай, нацистите… Разбирате какво имам предвид, нали? Усещате скръбта и съжалението… Ние, французите, по-силно от всеки друг почувствахме думите на американския президент, когато изнесе онази реч за „възвръщането на самоувереността“; имахме отчаяна нужда от герои, за да възвърнем своето достойнство!
Осуарият[41], каменоломната Порт-Махон, Болницата… Да, това беше нашият звезден миг — Болницата! Нацистите я бяха построили за психично болни — така поне гласи легендата, — с идеята да експериментират върху тях, докато пациентите умирали от гладна смърт зад бетонните стени. По време на нашата война там бе създаден лазарет за наскоро ухапаните. По-късно, когато все повече и повече мъртъвци започнаха да се съживяват, а човечеството вече гаснеше като електричеството в лампите, персоналът взел да изхвърля заразените в подземията. Когато авангардът разби стената, никое от момчетата не е подозирало какво ги чака от другата страна. Една група срещу триста зомбита. Една група, предвождана от моя по-малък брат Емил… Гласът му беше последното нещо, което чухме, преди радиостанцията им да замлъкне завинаги. А последните му думи бяха: On ne passe pas!
Денвър, щата Колорадо
(В Парка на Победата е чудесен ден за пикник. За цялата пролет не е регистриран нито един случай на зараза и това е прекрасен повод за празнуване. Тод Уайнио стои в единия край на поляната и чака една висока летяща топка, която според него „така и няма да се появи“. Сигурно е прав. Важното е, че никой от компанията, събрала се за бейзболния мач, няма нищо против, че през цялото време стоя плътно до него.)
Нарекоха го „Пътят към Ню Йорк“ и този път действително се оказа много, много дълъг. Имахме три армейски формирования — група армии Север, група армии Център и група армии Юг. Според главния стратегически план трябваше да предприемем настъпление в единен фронт през Великите равнини и Средния Запад, сетне да се прегрупираме в Апалачите, да разгърнем фланговете си на север и на юг, да се насочим към Мейн и Флорида и да поемем към крайбрежието, след което да се обединим с Група армии Център, които междувременно трябваше да са прекосили планините. Цялата тази работа ни отне три години.
Толкова много? Защо?
Ами събери всички парченца от пъзела, друже, и ще разбереш защо! Бойните подразделения се движат пешком, теренът е труден за преодоляване, противникът… много добре знаеш какъв е противникът, а отгоре на всичко тактическият план изискваше да настъпваме в две неразривни линии, движещи се една зад друга и разтеглени от Канада до Ацтлан[42]… Всъщност не, по-скоро до Мексико, понеже тогава едва ли някой е подозирал за появата на държавата Ацтлан… Знаете ли как пожарникарите и хората от другите спасителни служби проверяват полето за отломки след някоя самолетна катастрофа? Нареждат се в редица и тръгват съвсем бавно напред, за да не пропуснат нито един квадратен сантиметър земя. Ние процедирахме по същия начин. Не пропуснахме нито един квадратен сантиметър от територията между Скалистите планини и Атлантическия океан. И само да мернехме Зак — без значение дали е в група или поединично, — АСР-подразделението се спираше и се заемаше със случая.
АСР-подразделението?
Да, подразделението за адекватна силова реакция. Цялата армейска група не може да спира настъплението си заради едно-две блуждаещи зомбита. Голяма част от по-старите живи мъртъвци — онези, които се бяха заразили в самото начало на войната — вече на нищо не приличаха. Бяха съсухрени и смачкани, с почти гол череп и стърчащи през плътта им кости… Други пък вече не можеха да се държат на краката си и пълзяха като червеи — между другото, с тях трябваше много да се внимава! Тътреха се по корем към теб или си лежаха в калта, дебнейки някой да мине достатъчно близо, за да го захапят. Заради тях се случваше да спира група, взвод или даже рота — в зависимост от това колко са зомбитата и колко души са необходими, за да ги ликвидират и да „хигиенизират“ бойното поле. Празнотата, която оставяха АСР-подразделенията в бойните ни редици, се запълваше от равноценен отряд от втората линия, която се движеше на километър и половина след нас. По този начин целостта на фронта ни никога не се нарушаваше. Така и процедирахме по целия път. Определено вършеше работа, но, човече… искаше си време. Нощем също ни задължаваха да спираме. Скриеше ли се слънцето, колкото и уверени да се чувствахме и колкото и безопасна да изглеждаше местността, циркът затваряше до следващата сутрин.
На всичкото отгоре и онази мъгла… Човече, изобщо не съм предполагал, че може да има такава гъста мъгла на подобно разстояние от океана… Все се канех да разпитам някой климатолог по тоя повод, ама на, така и не сколасах. Като се спусне над целия фронт, и си стои така в продължение на няколко дни… Нулева видимост, нямаш никаква представа какво става, добре че К-9 от време на време се разлайват или някой изкрещяваше: „Контакт!“ Разнасяше се стон, последван от появата на тътрещи се силуети… Беше си достатъчно гадничко дори само да стоиш и да ги чакаш… Веднъж гледах документалния филм[43] на „Би Би Си“ за това как британската армия нямала възможност да спира заради честите мъгли в Обединеното кралство… Та там имаше сцена, където камерите бяха запечатали истински бой в такива атмосферни условия. Виждаха се само пламъчетата на изстрелите и някакви неясни силуети, падащи на земята… Вледеняващият саундтрак на филма беше напълно излишен[44]. Визуалното въздействие на кадрите ми беше напълно достатъчно, за да ме накара да настръхна от ужас. Забавяха ни и други фактори — налагаше се да синхронизираме действията и темпото си с другите страни — Канада и Мексико… Нито една армия не разполагаше с достатъчно човешки ресурси, за да освободи изцяло територията си. Договорихме се те да прочистят нашите граници, докато ние възстановим реда в родината си. А веднъж след като САЩ се превърне в пристан на безопасността, ще им дадем всичко, от което се нуждаят. Тук някъде се корени началото на многонационалните сили към Организацията на обединените нации, но за съжаление не мога да ти разкажа повече, понеже се уволних от армията преди официалното им създаване. За мен това си беше същинска игра на нерви — ту чакаш, ту догонваш, ту те пришпорват през някаква пресечена местност, ту те карат да се тикаш в гъсто застроени градски зони… А, като споменах факторите, които ни забавяха, не мога да пропусна сраженията в градски условия…
Общата стратегия изискваше от нас всеки път да се разгръщаме в плътен обръч около конкретния целеви район. Установявахме временна отбранителна линия, провеждахме разузнавателни операции с помощта на спътниците и К-9 и в общи линии правехме всичко, за да подмамим Зак навън… Влизахме в града едва след като бяхме напълно сигурни, че нито един мъртвец няма да се изпречи на пътя ни. Това беше разумно, безопасно и относително лесно. Да бе, да!
Да вземем например обкръжаването. Кой ще ми каже къде точно започваше въпросният „целеви район“? Градовете от край време бяха престанали да бъдат градове — бяха се раздули в хаотично разпръснати предградия. Госпожа Руиз, един от нашите медици, ги наричаше „презастроени зони“ Преди войната тя се беше занимавала с недвижими имоти и знаеше, че най-апетитните късчета обикновено се намираха между два града. Шибаните презастроени зони… съвсем скоро ги намразихме в червата си. Налагаше се да прочистваме предградие след предградие, преди изобщо да започнем да мислим къде точно ще прокараме карантинната граница. Закусвални, търговски центрове, безконечни километри евтино, абсолютно идентично строителство… Дори през зимата не бяхме в безопасност. Аз се числях в Група армии Север. В началото си мислех, че добре съм се устроил. Шест месеца в годината няма да виждам никакви зомбита… даже осем месеца, ако отчетем климатичните промени по време на войната. Най-невинно се залъгвах: „Ей, падне ли температурата, работата ни няма да се различава от тази на боклукчиите — намираш ги, лоботомизираш ги, маркираш място за гробовете им, когато земята се размрази, и готово!“ Да, ама не! Сам заслужавах някой да ми „лоботомизира“ тиквата, задето си позволих да предположа, че единственият ни враг е Зак и никой друг.
Имаше куислинги, успели да се приспособят към зимните условия. С тях се занимаваха реабилитационните отряди, които полагаха всички усилия да повалят куислинга с упойващи стрелички, след което да го изпратят в специализираните клиники. Тогава началството още вярваше, че куислингите могат да бъдат върнати в обществото.
„Диваците“ представляваха далеч по-голяма опасност. Голяма част от тях вече бяха пораснали и бяха станали тийнейджъри, а някои — зрели хора. Те бяха бързи, съобразителни и ако си наумяха да се бият, а не да бягат, можеха да ти провалят целия ден. Естествено, реабилитаторите винаги се опитваха да ги приспят с оръжията си, обаче това невинаги се получаваше. Когато един деветдесеткилограмов бик се носи към теб с намерението да ти отнесе главата, няколко заряда с транквилизатор малко трудно ще го спрат, преди да е достигнал целта си. Някои от реабилитаторите получаваха сериозни наранявания, а други се прибираха у дома в чували. Накрая на тлъстаците от командването им светна, че няма да е зле да вземат някои мерки, и им назначиха охрана от пехотата. Ако упойващата стреличка не бе в състояние да спре дивака, ние взимахме нещата в свои ръце, а от нас не можеше да се избяга. Нищо на този свят не издава по-пронизителни писъци от дивак, в чийто корем току-що се е забил един „Чери ПАЙ“ Най-странното беше, че реабилитаторите, чиито живот спасявахме по този начин, не спираха да мрънкат и да ни натякват колко сме били жестоки… Те всички бяха доброволци и смятаха, че човешкият живот — всеки човешки живот! — си заслужава всички усилия, за да бъде спасен. Като се замисля, сега май историята е на тяхна страна… сещам се за всички онези хора, които всъщност успяха да реабилитират, а ние примерно щяхме да ги направим на решето. Сигурно, ако разполагаха с повечко ресурси, щяха да направят същото и за животните.
Човече, аз лично най-много се боях от дивите глутници. Нямам предвид само кучетата. С подивелите псета поне знаеш с какво си имаш работа. Пък и те винаги предупреждават за нападенията си. Говоря за „Дзверовете[45]“: Д-лъвовете, страшните големи котки. Изглеждаха като наполовина пуми, наполовина саблезъби тигри от шибания ледников период. Да, а може пък действително да си бяха планински пуми… или мутирали потомци на домашни котки, оцелели благодарение на свирепия си нрав. Чувал съм, че на север били още по-едри, заради някакъв си там природен закон за еволюцията[46] или не знам какво си… Аз не разбирам кой знае колко от екология — преди войната съм гледал няколко научно-популярни предавания по телевизията и толкова… Според мен всички тия приказки тръгнаха от плъховете, които станаха бая едрички, като в същото време си бяха достатъчно пъргави и интелигентни, за да избягат от Зак; та тия уродливи гадини се хранеха с трупове и се развъждаха с милиони в горите и градските развалини… И след като плъховете ъпгрейднаха по тоя начин размерите и противния си нрав, смятай какви трябва да са станали хищниците, дето се хранят с тях… Ей тъй се е пръкнал и тоя Д-лъв, който си беше няколко пъти по-едър от довоенната котка, а зъбите, ноктите и смъртоносната му жажда за топла кръв го превръщаха в брутална твар, която никак не ти се искаше да срещнеш.
Предполагам, че са представлявали сериозна заплаха за вашите К-9
Ама ти майтапиш ли се? Кучетата просто си умираха от кеф — даже и по-дребните, защото така отново се чувстваха кучета! Ние, хората — ние си имахме проблеми с тия котаци, защото изведнъж нещо ти се мяташе от някой клон или покрив и те правеше на мат и маскара! Имай предвид, че Д-лъвовете си бяха супер коварни създания — не нападаха като дивите псета, а дебнеха да се приближиш съвсем до тях, когато вече малко трудно ще реагираш, за да им гръмнеш един.
Сещам се за случая, когато отрядът ми трябваше да прочисти едно площадче с магазинчета… Тъкмо се промуших през изпотрошената витрина на някогашен „Старбъкс“, когато иззад бюфета изневиделица изскочиха три котака! Събориха ме на земята и започнаха да ми дерат лицето и ръцете… Откъде според тебе имам това?
(Показва ми белега на бузата си.)
Мисля, че единствената загуба него ден беше на шортите ми. Слава богу, че освен защитените срещу ухапвания униформи, бяхме започнали да носим и бронежилетки и каски… От толкова отдавна не бях носил тежка броня, че бях забравил колко е неудобно да си с нея, обаче определено си струваше да изтърпиш неудобството.
Диваците — имам предвид хората — умееха ли да си служат с огнестрелно оръжие?
Не, нали затова ги наричахме диваци. В общи линии, не можеха да използват нещата, характерни за нас… Бронежилетките по-скоро ни пазеха от нормалните хора. Не говоря за организираните метежници, а за отделните „ПЧЗ“-та. От „Последния човек на Земята“, сещаш ли се? Почти във всеки град попадахме на един-двама — мъж или жена, успели да оцелеят самостоятелно… Някъде четох, че в САЩ били най-много в сравнение с целия свят, било свързано по някакъв начин с индивидуализма ни и бла-бла-бла… Та тия типове, понеже отдавна не бяха виждали истински хора, често пускаха по един или два изстрела ей тъй, случайно, просто по рефлекс… Обикновено бързо се разбирахме с тях. На такива им викахме „РК“-та — от Робинзон Крузо. Та те бяха читавите.
Що се отнася до същинските ПЧЗ-та, те си бяха по-друга риба. Повечето бяха привикнали от доста време да са нещо като крале и май бе започнало да им харесва. На какво точно си бяха крале, не мога да ти кажа. Сигурно на зомбитата. Или на куислингите и противните Дзверове. Както и да е, предполагам, че яко са се кефели на тоя начин на живот, и тъкмо когато са започнали да смятат, че това ще продължава вечно, цъфваме ние и разваляме идиличната картинка. Тогава и аз го отнесох.
Разчиствахме небостъргача „Сиърс Тауър“ в Чикаго. О, да, Чикаго — спокойно мога да кажа, че кошмарите от там ще ми стигнат за цели три живота! Беше някъде в средата на зимата; вятърът от езерото духаше с такава сила, че едва сколасвахме да стоим изправени, и ето че изведнъж по главата ми сякаш замлати чукът на Тор! После се оказа куршум от мощна ловджийска пушка. Оттогава спрях да се оплаквам от неудобната бронежилетка. Някаква местна банда се беше устроила на покрива на небостъргача — направо си бяха спретнали нещо като малко кралство! — и пичовете нямаха никакво намерение да се откажат от владението си. Това беше един от малкото случаи, когато се наложи да мобилизираме пълния си набор: артилерия, гранати, даже брадлитата влязоха в действие…
След Чикаго тлъстаците от командването зацепиха, че опасността не ни грози само от една страна, а се намираме в… как точно му казваха… „мултирискова среда“. Върнахме се към тежките телесни брони и не ги сваляхме даже през лятото. Благодаря ти, Град на ветровете! Във всеки взвод раздадоха листовки с изобразена на тях „Пирамида на заплахите“ — най-новият армейски хит!
Сега ще поясня за какво иде реч. Заплахите бяха подредени не според това коя е най-смъртоносна, а на принципа от коя има най-голяма вероятност да пострадаш. Любопитното беше, че Зак беше най-долу, в основата на пирамидата. После, над него, едно след друго се нареждаха Дзверовете, диваците и куислингите… На самия връх се кипреха ПЧЗ-тата. Познавам редица хора от Група армии Юг, които често подмятаха, че на тях им било най-тежко, понеже при нас, видите ли, зимата се грижела за Зак. Окей, добре, но дори да приемем, че са прави, това автоматично ни стоварваше друга беля на главата — самата зима!
Какво там казваха за средното понижение на температурите? С десет градуса тук, с петнайсет там…[47] Да, направо си я карахме супер леко и безгрижно, понеже нима има нещо по-лесно от това да се бъхтиш в сняг, който стига чак до задника ти? Ами обстоятелството, че на всеки пет зомбита, чиито черепи пукахме, се падаха поне още пет замръзнали в снега, които щяха да се размразят и да тръгнат да си търсят закуска напролет? Момчетата на юг поне имаха увереността, че веднъж прочистената територия ще си остане чиста. Нямаше защо да се тревожат от нападение в тила. А ние чистехме всеки участък най-малко три пъти. Използвахме всичко — от специално дресирани К-9 до свръхтехнологични наземни радари. Отново и отново, и това в най-свирепата зима. Да не говорим, че изгубихме повече хора от измръзване, отколкото поради всички други заплахи… И на фона на всичко това с настъпването на всяка пролет знаеш — просто знаеш, — че ще трябва отново да минеш през този ад. Дори днес, въпреки всички хигиенизации и патрулите на гражданските доброволци, напролет природата ни дава да разберем, че спокойният живот приключва и трябва да си нащрек.
Разкажи за освобождаването на изолираните зони.
За всяка от тях имаше тежки, ожесточени битки. Абсолютно за всяка. И как да е другояче, след като се намираха под обсадата на стотици — а в някои случаи и на хиляди — мъртъвци. Защитниците на двойната крепост Комерика Парк и Форд фийлд, която на всичкото отгоре беше защитена и от ров — нали така му викаха? — бяха обкръжени от най-малко милион зомбита. Сражението за освобождаването им продължи цели три дни и на неговия фон битката при Хоуп бе като кръчмарска свада. Тогава за първи и единствен път действително имах чувството, че ще ни разгромят и никой от нас няма да оцелее… Издигна се такава планина от трупове, че направо си казах: „Край! Ще бъдем погребани под наплива от разложени тела!“ Подобни схватки те изцеждат тотално; изсмукват силите и духа ти, изтощават до краен предел организма ти и не копнееш за нищо друго, освен за малко сън. Не ти се иска нито да ядеш, нито да се изкъпеш, нито да правиш секс. Само да си намериш някакво топло и сухо закътано местенце, да затвориш очи и да забравиш за всичко.
Как реагираха освободените?
По най-различен начин. Във военните зони — доста сдържано. Направо да ти втръсне от официални церемонии, вдигане и спускане на флагове… „Освобождавам ви, сър!“ — „Вече съм освободен, сър!“ и тем подобни простотии… Някои пък се правеха на отворени и ни се зъбеха: „Нямахме нужда от спасение, и сами щяхме да се справим!“ Е, да си кажа честно, разбирам ги. Всеки войник иска да се притичва на помощ, а не да кисне в обсада и други да обират лаврите. Нямали били нужда от спасение… Да бе, да!
Между впрочем, сещам се, че всъщност имаше такива случаи. Като хората от Омаха например. Те представляваха стратегически център за въздушни превози и извършваха редовни авиорейсове почти на всеки час. На практика там си живееха доста по-добре от нас — радваха се на топла храна, гореща баня, меки легла… Струваше ми се, че не ние ги спасяваме, а те нас! От друга страна, няма как да не спомена морските пехотинци от Рок Айлънд. Железни пичове — за нищо на света не биха си признали колко зле им е било, но пък нас това напълно ни устройваше… След онова, което бяха преживели, спокойно можехме да ги оставим да си понадуят малко перките… Никога не съм срещал лично някой от тях, но пък съм чувал предостатъчно истории от приятели.
Как беше положението с гражданските зони?
О, там беше коренно различна история. Вирвахме носа си до небесата! Ръкопляскаха ни, приветстваха ни… Точно така си представям края на Втората световна война — примерно когато нашите войски влизат в Париж или нещо от сорта… Направо си бяхме рокзвезди! Да не говорим колко пъти… сещаш се, нали… добре де, ако тръгнеш към Града на героите и срещнеш сума ти дребосъци, дето са ми одрали кожата, да не се чудиш!
(Смее се.)
Обаче е имало и изключения…
Мдаам… Може би невинаги, но доста често се появяваше някой начумерен тип, който без заобикалки тръгваше да ни ругае. „Защо се забавихте толкова?“, „Мъжът ми умря преди две седмици!“, „Майка ми почина и така и не ви дочака!“, „Изгубихме половината си хора миналото лято!“, „Къде бяхте, когато се нуждаехме от вас?“ и така нататък, и така нататък… Намръщените хора размахваха снимки, от които ни гледаха десетки лица… Когато влязохме в Джейсънвил, щата Уисконсин, някакъв човек размахваше голям постер с лицето на усмихнато момиченце. Отгоре имаше надпис: „По-добре късно, отколкото никога?“ Собствените му съграждани се нахвърлиха отгоре му; не биваше да го правят. Бяхме се нагледали на подобни сцени, които не ни даваха да заспим след пет денонощия бодърстване.
Рядко, приблизително веднъж в годината, се озовавахме в зона, където никак — ама наистина никак! — не се радваха да ни видят. Във Вали Сити например, щата Северна Дакота, крещяха:
— Вървете на майната си, военни свине! Вие ни изоставихте, така че чупката! Не сте ни притрябвали!
Това сепаратистка зона ли беше?
О, не! Все пак ни допуснаха вътре; в противен случай нямаше да го сторят. Нещо повече — ако бяха бунтовници, щяха да ни посрещнат с олово. Никога не съм се доближавал до такива зони. В щаба си имаха специални подразделения за тази цел. Веднъж ги мярнах на пътя — бяха се насочили към Блек Хилс. За първи път след прехода през Скалистите планини виждах танкове. Неприятно усещане; и как да ти е приятно, като знаеш как ще свърши всичко…
Чувал съм доста разкази за съмнителни методи за оцеляване, практикувани в отделни изолирани зони…
И какво от това? Отиди и ги питай. Какво друго да ти кажа?
Ти нищо такова ли не си виждал?
Не, и хич даже не искам да се ровя в тия неща. Имаше хора, които се опитваха да ми разкажат туй-онуй… Толкова много им се беше насъбрало, че просто имаха нужда да го излеят някъде. Знаете ли какво им казвах? „Най-добре забравете всичко. Изхвърлете го от съзнанието си, защото вашата война приключи. Край. Всичко свърши.“ Имам си предостатъчно свои проблеми, нали ме разбираш?
А после? Имаше ли случаи да сте разговаряли с някого от тези хора?
Да, пък и прочетох това-онова за съдебните процеси…
И как се почувствахте?
Мамка му, откъде да знам? Кой съм аз, че да съдя другите? Не съм бил там и не ми се е налагало да премина през ужасите, които са преживели горките хора… Виж сега, няма смисъл да говорим на тая тема, понеже разговорът отива в посока „ами ако?“. По онова време нямах никакво време за такива неща… Чакаха ме сума ти други задължения…
Знам, че историците обичат да пишат по книгите как американската армия имала най-ниския процент смъртни случаи по време на настъплението… Окей — нисък, ама в сравнение с други страни като Китай и може би Русия… И ако броим само жертвите, причинени от Зак. Имаше милион начини човек да напусне този свят и близо две трети от тях изобщо не фигурираха в оная листовка с пирамидата…
Най-гадни от всичко бяха болестите, които трябваше да са останали в миналото като Средните векове например… Да, на нас ни даваха разни хапчета и ни правеха инжекции, добре се хранехме и редовно ни водеха на медицински прегледи, обаче толкова много зарази дебнеха в земята, водата, дъждовните капки, въздуха, който дишахме… Всеки път, когато влизахме в даден град или освобождавахме някоя зона, поне един от нас липсваше — или си отиваше от някаква коварна болест, или беше прибран под карантина… В Детройт изгубихме цял взвод заради испанския грип[48]. Тогава командирите ни буквално откачиха и сложиха целия ни батальон под карантина за две седмици!
Ами мините, оставени от цивилни и военни по време на паническото им бягство на запад? Тогава сигурно са смятали, че постъпват изключително мъдро. Нахакай мини през всеки километър и само чакай Зак да се нахендри отгоре им и да се самоунищожи. Обаче има един проблем — противопехотните мини действат по малко по-различен начин. Те не взривяват цялото ти тяло, а откъсват я крака ти, я ташаците ти… Именно за това и са предназначени. Не да те убият, а да те ранят, за да може армията да изразходва ценните си ресурси за лечението ти, а после да те изпрати вкъщи, където при всеки удобен случай да дуднеш на вашите как са могли да подкрепят тая шибана война. Зак обаче няма нито дом, нито близки, ето защо обикновените мини просто осакатяваха допълнително зомбитата… и, между другото, създаваха допълнителни главоболия и на нас. Все пак по-лесни за унищожаване са онези живи мъртъвци, които лесно се забелязват, а не тия, които се прокрадват из тревата и само дебнат да стъпиш отгоре им. Като същински живи мини! Отгоре на всичко никой не знаеше точното разположение на минните полета, понеже умниците, които ги бяха заложили, или не бяха направили правилни разчети, или бяха изгубили координатите, или вече не бяха между живите, за да разкажат какви са ги надробили. Прибави сега към картинката проклетите ПЧЗ-та, ямите-капани със заострени колове на дъното и скритите картечници, чийто спусък се задейства от тънка мисина, прокарана над земята, така че някой невнимателен войник да се спъне в нея и да причини гибелта на целия отряд…
Така си замина един мой приятел. Случи се в един магазин от веригата „Уол-Март“ в Рочестър, щата Ню Йорк. Младежът бе роден в Салвадор, ала беше израснал в Кали. Чувал ли си за момчетата от Бойл Хайтс? Яки работяги, които бяха депортирани обратно в Салвадор, понеже на хартия се водели нелегални имигранти… Моето приятелче го върнаха малко преди началото на войната. Той обаче тръгнал обратно, пробивайки си път през цялото Мексико — в най-страшните дни на Паниката, въоръжен само с едно мачете… Нямаше нито семейство, нито близки… нищичко, освен новия си дом. Просто се влюби в нашата страна. Напомняше ми за дядо ми, който също като него е дошъл тук навремето с надеждата за по-добър живот… И какво получи накрая бойният ми другар? Порция желязо дванайсети калибър, вероятно заложена от някое ПЧЗ, предало богу дух преди много години… Проклети мини и капани!
Ставаха и нещастни случаи. Много сгради бяха разнебитени заради сраженията… И като прибавим, че в продължение на години никой не бе полагал грижи за тях, а зимата беше натрупало твърде много сняг… Цели покриви се сгромолясваха без предупреждение, а понякога рухваха и масивни здания… Така изгубих друг един познат — този път жена. В един изоставен гараж тя се натъкна на дивак, който мигновено се хвърли към нея… Тя насочила оръжието си към него и натиснала спусъка. В резултат на изстрела десетките килограми сняг и лед, отрупали покрива, го срутват отгоре й. Тя ми беше… ние бяхме… доста близки, нали се сещаш какво имам предвид… Същевременно никога не бяхме говорили, че ще станем „официална двойка“, може би защото… как да го кажа — сигурно ни се е струвало, че така ще ни бъде по-леко, ако с някой от нас се случи нещо…
(Тод поглежда към трибуните и се усмихва на жена си.)
Е, не ми беше никак леко. Пак ме заболя много.
(Замлъква за момент и отронва дълбока въздишка.)
И травмираната психика… Ужасно беше. Имаше случаи да влизаме в дадена барикадирана зона и да намирахме само оглозгани от плъховете скелети. Не говоря за превзетите от зомбитата зони, а за онези, в които хората умираха от глад, болести или просто от примирението и усещането, че няма смисъл да продължаваш да живееш… Помня как веднъж нахълтахме с взлом в една укрепена църква в Канзас. Съдейки по онова, което видяхме, възрастните там първо са убили децата… Един пич от нашия взвод — беше си амиш[49] човекът — прочете предсмъртните писма на всички самоубийци, научи ги наизуст и след всяко си правеше по един малък разрез — мъничка драскотина „за спомен“ Откаченото копеле беше накълцано от главата до петите… Когато лейтенантът разбра за случилото се, войникът тутакси беше изритан от армията по осми параграф.[50] Повечето „осмаци“ (така кръстихме уволнените по осми параграф) се появиха в последните етапи от войната. И забележи — хората перкулясваха не в резултат на стрес, а по-скоро поради неговата липса! Всички знаехме, че краят наближава, и навярно мнозина са чули коварното вътрешно гласче в главата си: „Хей, приятел, отпусни се малко де! Вече всичко е наред!“ Как да му устоиш, след като в продължение на години си живял под колосално напрежение?
Познавах един пич — беше същински бронтозавър на външен вид и неслучайно преди войната е бил професионален борец… Та вървим си ние по шосето край Пуласки, щата Ню Йорк, и изведнъж се натъкнахме на огромен преобърнат тир. Беше натоварен до козирката с шишенца тоалетна вода — нищо особено, евтин аромат от кварталния мол… Моят другар обаче нещо прещрака. Изведнъж застина и взе да реве като малко дете. Просто не можеше да се спре. Имай предвид, че ти говоря за исполин, който веднъж беше сграбчил едно зомби и го размахваше като боздуган в ръкопашна схватка с други мъртъвци… Наложи се още същата вечер четирима от нас да го мъкнем на носилка. Решихме, че мирисът е отключил някакви далечни спомени в съзнанието му, ала така и не разбрахме точно какви…
Сещам се и за случая с друг един мъж — съвсем обикновен американец, в края на четирийсетте, оплешивяващ, с наченки на шкембе (доколкото можеше да имаш шкембе в онези гладни години) и с лице на довоенен търгаш… Бяхме в Хамънд, щата Индиана, и се подготвяхме за настъплението към Чикаго… Един ден, докато отрядът ни патрулираше из града, забелязах, че е доста впечатлен от някаква къща в края на пустееща улица. Действително, къщата изглеждаше абсолютно непокътната, с изключение на закованите прозорци и разбитата врата… Трябваше да се сетя още щом зърнах странната усмивка, изплувала на лицето му… Както и да е, по някое време той напусна строя и не след дълго проехтя изстрел. Втурнахме се към въпросната къща и го открихме в дневната. Мъжът седеше в старо, протрито кресло, автоматът бе затъкнат между краката му, а на лицето му се мъдреше същата онази усмивка… Щом разгледах снимките на полицата над камината, моментално разбрах всичко. Това бе неговият дом. Виждаш, че ти давам все крайни случаи за пример, в които дори лаик като мен зацепваше, че на хората им избиваха чивиите… Кой знае колко още е имало… Навярно никога няма да разберем. Пък и, честно да ти кажа, не ме интересува особено. Винаги съм смятал, че е по-важно кой е успял да запази здравия си разум, а не кой се е побъркал. Не е ли тъй?
Една нощ в Портланд, щата Мейн, се намирахме в парка Диъринг Оукс и охранявахме камарите кости, лежащи там още от времената на Голямата паника… Двама войници грабнаха по един череп и започнаха да разиграват сценки от онова детско телевизионно предаване — „Свободно да живеем аз и ти, да сбъднем своите мечти“. Досущ като малки деца. Познах песничката само защото големият ми брат имаше плочата; нашите му я бяха купили още когато той е бил малък… Та на някои от по-дъртите войници — от поколението Хикс — „спектакълът“ ни хареса. Неусетно се събра неголяма тълпа, като всички се смееха и подвикваха, гледайки двата черепа. „Здрасти-здрасти, дребосъче! Какво съм аз според теб, самун хляб?“ Когато представлението свърши, всички най-спонтанно запяхме „Виждам страната, където…“[51], размахвайки по някоя бедрена кост, сякаш беше шибано банджо. Тогава случайно вдигнах глава и зърнах сред насъбралото се множество един от психиатрите ни. Така и не се научих да произнасям името му — доктор Чандра-не-знам-си-какво[52]… Изгледах го въпросително, а в очите ми се четеше въпросът: „Всички май изкукуригахме, а, док?“ Навярно човекът разчете правилно изражението ми, защото само се усмихна и поклати глава. Тогава на мен ми стана доста гадно. След като ние, които се държахме като пълни хаховци, не бяхме такива, как да разберем тогава на кои действително им се бе разхлопала дъската?
Командирът на взвода ни… няма как да не я знаеш — показаха я в „Битката на петте колежа“. Нали се сещаш за високата амазонка с ножа, дето пееше онази песен? Тя между другото вече изглежда по съвсем различен начин, защото изгори с яки тренировки всички излишни килца и замени дългите си черни коси с къса армейска прическа… Та тя беше невероятен командир. Викахме й „сержант Авалон“ заради заглавието на филма. Веднъж се натъкнахме на костенурка в полето. Тогава костенурките бяха като еднорозите — никъде не се срещаха, само се говореше за тях… И при вида й сержант Авалон се усмихна, а имай предвид, че никой не я беше виждал да се усмихва. И то така се усмихна, че все едно се върна в детството си. И я чух как шепне на костенурката някаква дивотия — нещо от сорта на „Митакуйе Оясин“ Едва впоследствие разбрах, че това на езика на индианците от племето лакота значело „мой единствен родственик“ Изобщо не бях забелязал, че жената е наполовина сиукс. То как да разбереш, при положение че сержант Авалон никога не говореше за себе си… Броени секунди след това, досущ като призрак, зад нея изникна доктор Чандра, положи ръка на рамото й и тихо каза:
— Хайде, сержант, ела да пийнем по кафе.
Между впрочем, това се случи същия ден, когато умря президентът. Сигурно и той е чул някакъв вътрешен глас, който му е прошепнал:
— Хей, приятелче, я се отпусни малко, вече всичко е тип-топ! Знам, че много хора не харесват вицепрезидента, защото са убедени, че никой не може да замени Големия. Наистина му съчувствах, защото не след дълго и аз се оказах в сходна ситуация. След уволнението на сержант Авалон направиха мен командир на взвода.
Нямаше никакво значение, че войната почти е приключила. Предстояха ни толкова много битки и толкова много раздели с добри хора, на които трябваше завинаги да кажем „сбогом“. Когато достигнахме Йонкърс, от ветераните в битката при Хоуп бях останал само аз. Не мога да кажа какво точно изпитвах, докато минавах покрай ръждивите отломки, изоставените танкове, смачканите журналистически бусове, хилядите човешки останки… Чувствах ли нещо изобщо? Взводният командир си има твърде много грижи и твърде много нови лица, за които да се грижи… По някое време осъзнах, че доктор Чандра ме наблюдава изпитателно. Той обаче така и не се приближи и по никакъв начин не ми показа, че има някакъв проблем… Когато се качихме на баржите от брега на река Хъдзън, погледите ни се срещнаха. Психиатърът само ми се усмихна и поклати глава. Бях издържал теста.