Макс Брукс
Z-та световна война (6) (Разкази на очевидци за Войната със зомбитата)

Преломен момент

Остров Робен, провинция Кейптаун, Съединени южноафрикански щати

(Ксолелба Азания ме поздравява от бюрото си и ме кани да разменим местата си, за да мога да се насладя на прохладния ветрец, духащ от прозореца. Той се извинява за „безпорядъка“ и настоява да прибере всички бумаги от писалището, преди да започнем. Господин Азания вече е написал половината от третия том на мемоарната си поредица „Юмрукът на дъгата: Южна Африка във война“. Именно тази книга ще бъде предмет на нашия разговор. Ще говорим за преломния момент във войната с живите мъртъвци — моментът, когато страната му буквално се намираше на крачка от пропастта, ала съумя да се оттласне назад от ръба.)

 

Безстрастен. Твърде прозаична дума за една от най-противоречивите фигури в историята. Някои го смятат за спасител, други — за чудовище, но ако се бяхте срещали лично с Пол Редекер, ако бяхте обсъждали възгледите му или — нещо още по-важно — бяхте разговаряли за възможното решение на проблемите, които тази чума донесе на света, то навярно единствената дума, с която бихте описали впечатлението си от този човек, би била именно „безстрастен“.

Пол винаги е вярвал — добре де, невинаги, но поне в зрялата си възраст, — че единственият фундаментален недостатък на хората са емоциите. Обичаше да казва, че сърцето съществува само за изпомпване на кръв към мозъка, а всичко останало си е загуба на време и енергия. Още навремето правителството на апартейда бе привлечено от университетските му трудове, където той предлагаше алтернативни „решения“ на историческите и социалните проблеми. Мнозина психобиографи са се опитвали да заклеймят Редекер като расист, но — както самият той твърди: „Расизмът е достоен за съжаление страничен продукт на ирационалната емоционалност“ Други се мъчеха да докажат, че за да мрази един расист дадена група от хора, то той непременно трябва да обича друга. А Пол смяташе и любовта, и омразата за неуместни. Считаше ги за „недостатъци на човешката природа“ и — отново ще го цитирам: „представете си какво бихме постигнали, ако човешката раса би захвърлила оковите на своята човечност.“ Трябва ли да си някакво зло чудовище, за да родиш подобна мисъл? Да, имаше мнозина, които го възприемаха именно по този начин, ала други — особено онази малка група в самото сърце на властта в Претория — го считаха за „безценен източник на освободен от задръжки и догми интелект.“

Да се върнем в началото на осемдесетте — критично време за правителството на апартейда. Страната лежеше върху легло с гвоздеи. Представете си каква бе политическата картина — имате Африканския национален конгрес, Партията на свободата Инката, екстремистите и крайнодесните елементи от африканското население, които биха дали всичко за един открит бунт, чрез който да ускорят решителния расов сблъсък… Съседите ни се отнасяха враждебно към нас, а в поддържаната от Съветския съюз Ангола се надигаше заплаха от гражданска война, подстрекавана от Куба. Прибавете нарастващата изолация от западните демократични общества (в това число и тежкото оръжейно ембарго) и веднага ще ви стане ясно, че в Претория постоянно се водеше отчаяна борба за оцеляване.

Ето защо властимащите решиха да повикат на помощ господин Редекер, който да преразгледа ултрасекретния правителствен проект „План Ориндж“^[1]. Този план беше в действие още от 1948 година — откакто правителството на апартейда бе дошло на власт. С две думи, представляваше нещо като сценарий за Деня на Страшния съд, написан за бялото малцинство на страната; план как да бъдат смазани надигащите се бунтове на африканските аборигени. В течение на годините „Ориндж“ многократно бе променян и адаптиран в съответствие с променящите се стратегически перспективи на региона. С всяко следващо десетилетие обаче ситуацията ставаше още по-мрачна. На фона на обстоятелството, че все повече от съседните държави успяха да си извоюват независимост, както и че мнозинството от населението искаше свобода и равни права за всички, управляващата върхушка в Претория разбра, че откритата конфронтация може да доведе до гибелта не само на правителството на африканерите, но и на самите африканери^[2]. Точно в този момент на сцената се появи Пол Редекер. Неговият преразгледан и преработен „План Ориндж“, който бе напълно завършен през 1984 година, представляваше съвършената стратегия за оцеляване на африканерското население. Бяха взети под внимание всички промени, настъпили междувременно в страната. Числеността на населението, територията, ресурсите, логистиката… Редекер не само бе обновил радикално плана, отчитайки евентуалните рискове Куба да приложи химическо оръжие и възможността собственото му правителство да използва ядрено оръжие в конфликта, но и направи още нещо… И именно то направи „План Ориндж“ толкова шокиращо значим в исторически план, понеже съдържаше указания кои от африканерите трябва да бъдат съхранени и кои примерно могат да бъдат пожертвани.

 

Пожертвани?

Редекер смяташе, че усилията да бъдат защитени всички само ще изчерпят напразно ресурсите на правителството, обричайки на смърт цялата страна. Той направи сравнение с хора, претърпели корабокрушение — изпървом те успешно напуснали потъващия кораб, ала впоследствие спасителната им лодка се преобърнала, понеже били твърде много за нея. Та Редекер отиде още по-далеч — той предложи начин да се „изчисли“ кой трябва да бъде допуснат на борда и кой — не. Факторите, които вземаше под внимание, бяха: коефициент за интелигентност, доходи, способност за възпроизводство и още куп други „предпочитани качества“ в това число и местонахождението на конкретния човек по отношение на кризисната зона. „Първата жертва в конфликта трябва да бъде нашата сантименталност — гласеше последното предложение в плана му. — Не я ли пожертваме, ще пожертваме себе си.“ „Ориндж’84“ беше брилянтен план. Ясен, логичен и ефективен, той превърна Пол Редекер в един от най-ненавижданите хора в Южна Африка. Първи му станаха врагове най-радикалните фундаменталисти сред африканерите, расовите идеолози и крайнорелигиозните фанатици. А по-късно, след падането на Апартейда, името му стана известно и на по-широката публика. Естествено, Редекер бе поканен на изслушванията пред Комисията за истина и помирение, обаче, естествено, отказа. „Няма да се преструвам, че имам сърце, само за да спася кожата си — заяви той на всеослушание. — Каквото и да сторя, рано или късно ще дойдат за мен.“ И те наистина дойдоха, макар и може би не така, както бе очаквал Редекер. Случи се по време на нашата Голяма паника, която започна няколко седмици преди вашата. Редекер се беше скрил в планинската си хижа в Дракенсберг, която бе купил с доходите си като бизнес-консултант. Не е учудващо, че обичаше бизнеса, нали? „Поставил съм си цел една, за какво ми е душа?“ — както обичаше да казва. Пол не беше никак изненадан, когато агентите от Националната разузнавателна служба разбиха вратата му и нахълтаха в къщата. Първо го попитаха директно дали той е авторът на „Ориндж’84“ Пол им отвърна съвсем спокойно, без никакви емоции. Подозираше, че бруталното нахлуване представлява закъснял опит да го ликвидират — убийство с мотив отмъщение, — и бе готов да посрещне съдбата си. Светът така и така отива по дяволите, хайде да бастисаме „дявола на апартейда“! Ала онова, което Редекер не можа да предвиди, беше, че след отговора му неканените гости ще сведат оръжия и ще махнат противогазите си. Агентите сякаш представляваха представителна извадка на етническото многообразие — сред тях имаше чернокож, азиатец и даже бял (африканер), който пристъпи напред и, без да се представи, напористо попита:

— Имал си спасителен план за нас, така ли е?

Редекер наистина работеше над своето решение на проблема с живите мъртъвци. С какво друго да се занимава в уединеното си убежище? И то най-вече като упражнение за ума, понеже не вярваше, че някой изобщо ще оцелее, за да го прочете. Както самият Пол ми обясни впоследствие, „защото думите съществуват само за да различаваме едно нещо от друго“, а до въпросния момент не съществуваше никакъв подобен план. За пореден път Редекер доказа, че взима под внимание всички фактори — не само стратегическата ситуация в страната, но и психологията, поведението и „нападателната доктрина“ на живите мъртъвци. Знам, че сега „Планът Редекер“ може да се намери във всички библиотеки по света, ала аз ще се спра на ключовите му моменти.

Първо, спасението на всички е невъзможно. Просто епидемията вече бе достигнала твърде големи мащаби. Въоръжените сили бяха така отслабени, че изобщо не бяха в състояние да изолират заплахата. На всичкото отгоре бяха разпръснати по цялата територия на страната и с всеки следващ ден щяха тепърва да отслабват още повече. Налагаше се армията да се консолидира и да бъде дислоцирана в специална „зона за сигурност“, която да бъде защитена от естествени препятствия от сорта на планини, реки или дори море (защо пък не?). След като веднъж биват концентрирани в тази зона, военните сили би следвало да се заемат с унищожаването на заразата в границите й, а после — да използват останалите им ресурси, за да защитят въпросния периметър от по-нататъшни нападения на живи мъртъвци. Това беше първата част от плана и тя звучеше съвсем логично и разумно; като всяко друго тактическо военно отстъпление.

Във втората част ставаше дума за евакуация на цивилните и едва ли някой друг, освен Редекер, би могъл да измисли подобно нещо. Според него в зоната за сигурност би могло да бъде евакуирана само неголяма част от гражданското население. Хората, които щели да бъдат спасени, трябвало не само да работят за постепенното възстановяване на икономиката, но и за да съхранят легитимността и стабилността на правителството, както и да докажат на жителите на зоната, че ръководството „се грижи за тях“ Имаше и друга причина за тази частична евакуация — наистина логична, но и зловеща причина, която, както мнозина смятат, ще осигури на Редекер най-високия пиедестал в пантеона на Ада. Изоставените извън обособените зони за сигурност щели да служат като „човешка примамка“, която да отвлича вниманието на живите мъртъвци от войсковите части, изтеглящи се към някоя от зоните. Редекер твърдеше, че тези изолирани, незаразени бежанци трябва да бъдат подпомагани, добре защитавани и да им се осигуряват всички необходими за оцеляването им ресурси; а редиците им периодично да бъдат попълвани, за да може ордите на зомбитата да стоят наблизо, знаейки, че там има храна. Виждате ли за какъв зъл гений става въпрос? Да държиш насила хората на дадено място, само защото „всяко едно зомби, обсаждащо онези оцелели, означава минус едно зомби, щурмуващо нашата отбрана.“ В този момент агентът африканер изгледал Редекер, прекръстил се и казал:

— Бог да ти е на помощ, човече.

А друг добавил:

— Бог да е на помощ на всички нас!

Това всъщност бил чернокожият, който, както се оказа впоследствие, ръководил операцията.

А сега да се махаме оттук! — бяха последните му думи в хижата. Няколко минути по-късно хеликоптерът им вече летеше към Кимбърли — същата подземна база, където Редекер бе работел върху своя „Ориндж’84“. Поканиха Пол на заседанието на президентския кабинет по оцеляване, където целият му доклад бе прочетен на глас. Да можехте да чуете каква врява се вдигна само! А най-гръмко от всички крещеше министърът на отбраната. Той беше зулус и имаше вид на свиреп човек, който по-скоро би излязъл да се бие на улицата, вместо да се крие в бункер под земята.

Вицепрезидентът беше най-загрижен за връзките с обществеността. Страх го беше да си представи какво ще се случи със задника му, ако известията за този план достигнат до населението на страната.

Що се отнася до самия президент, той сякаш се чувстваше лично засегнат от Редекер. Държавният глава сграбчи за ревера министъра на държавната сигурност и поиска да узнае защо, по дяволите, са му докарали този безумен военен престъпник, този апологет на апартейда.

В отговор министърът измънка, че не може да разбере защо президентът е толкова разстроен, при положение че той самият им бил наредил да открият Пол Редекер.

Президентът вдигна ръце към небето и закрещя, че никога не бил давал подобна заповед. В същия миг някъде от дъното на залата се чу тих глас, който спокойно изрече:

— Аз наредих да го доведат тук.

През цялото време този човек беше седял мълчаливо до далечната стена, но сега се надигна от мястото си. Възрастен мъж, изгърбен и подпиращ се на бастунчето си. Духът му обаче… духът му беше силен и преизпълнен с живот — както винаги. Най-старият държавник на ЮАР, бащата на новата ни демокрация, човекът, когото бяха кръстили „Ролихлахла“ при раждането му^[3]… Име, което според мнозина се превеждаше като „Източник на проблеми“ Когато той се изправи, всички други седнаха… всички, с изключение на Пол Редекер. Старецът го прониза с поглед, след което на лицето му се изписа онази позната на целия свят усмивка и той тържествено заяви:

— Моло, мхлобо уам.

Или, с други думи: „Приветствам те, съотечественико!“ Той се приближи бавно до Пол, обърна се към членовете на южноафриканското правителство, взе бумагите от ръцете на офицера африканер и изрече с неочаквано силен, енергичен, младежки глас:

— Този план ще спаси нашия народ. — Сетне посочи Пол и добави:

— Този човек ще спаси нашия народ.

Тогава настана онзи момент, за който историците навярно ще спорят, докато не се изтрие от паметта им. Старецът прегърна белия африканер. За всички останали това си беше чисто и просто формална мечешка прегръдка, но за Пол Редекер… знам, че повечето психобиографи го описват като бездушен и лишен от всякакви чувства човек. И днес това се счита за меродавен, общоприет факт. Пол Редекер — никакви чувства, никакво състрадание, никакво сърце. Обаче един от най-уважаваните автори, стар приятел и биограф на Бико, твърди, че всъщност Редекер е бил дълбоко чувствителен човек, даже твърде чувствителен за живота по време на апартейда. Изследователят изтъква, че доживотният му джихад срещу емоциите е бил единственият начин да изолира здравия си разум от омразата и жестокостите, с които ежедневно се е сблъсквал. Не е известно нищо за детството му — имал ли е родители или държавата го е отгледала, дружил ли е с някого, изпитвал ли е някога любов, той самият бил ли е обичан… Онези, които го познават от работата му, не могат да се сетят дори за един-единствен случай, когато той да е проявил човешка топлота и някаква емоционалност… И ето — неочаквана прегръдка от бащата на нацията… Ами ако този най-обикновен жест най-накрая е успял да пробие непроницаемата обвивка на сърцето му?

(Азания се усмихва стеснително.)

Навярно всичко това ви звучи прекалено сантиментално. Все пак единственото, което знаем със сигурност, е, че Редекер е безсърдечно чудовище, а обятията на възрастния държавник ни най-малко не го развълнуваха. Поне отстрани изглеждаше така. Но мога да ви уверя, че това беше последният ден, когато някой от мас видя Пол Редекер. Дори сега никой не знае какво точно се е случило с него. Именно тогава в играта се намесих и аз — в онези седмици на хаос, когато по цялата страна се прилагаше планът ма Редекер. Наложи се да положа доста усилия, докато ги убедя, че съм работил с Пол в течение на много години и най-важното разбирам потока на мисълта му по-добре от всеки друг, — и в крайна сметка ме одобриха. Как биха могли да ми откажат, при положение че едва ли имаше друг такъв специалист в цяла Южна Африка? Работех по време на изтеглянето, след това и в месеците на консолидацията и така — чак до самия край на войната. Явно усилията ми са били оценени, иначе защо ще ми дават такъв луксозен кабинет? (Усмихва се.) Пол Редекер, ангел и дявол. Някои го ненавиждат, други го боготворят. Лично аз… аз го съжалявам. И ако все още съществува някъде там, искрено се надявам да е намерил покой.

(На прощаване стискам ръката на събеседника си и ме отвеждат обратно на ферибота, който ще ме откара до сушата. Охраната не спи. Показвам пропуска си, а високият пазач африканер отново ме снима. „Безопасността никога не е излишна — казва ми той. — Нали знаете, че много хора искат да го изпратят директно в Ада.“ Подписвам се срещу името си в бланката за посетители. В горната й част пише: „Психиатрична клиника на остров Робен“, а текстът отдолу гласи: „ИМЕ НА ПОСЕЩАВАНИЯ ПАЦИЕНТ: ПОЛ РЕДЕКЕР“.)

Арма, Ирландия

(Макар и да не е католик, Филип Адлер се е присъединил към тълпата посетители, желаещи да разгледат военновременното убежище на Папата. „Съпругата ми е от Бавария — обяснява ми той в бара на хотела, където сме отседнали. — Тя много държи да отиде на поклонение в катедралата «Сейнт Патрик»“. Това е първият път след края на войната, когато Филип излиза извън границите на Германия. Запознахме се случайно и той няма никакви възражения разговорът ни да бъде записан.)

 

Хамбург беше сериозно пострадал от епидемията. Онези същества бродеха по улиците, влизаха в сградите и извираха като река от Нойерелбтунел, новия тунел под Елба. Опитахме се да го преградим с изоставени автомобили, но мъртъвците се провираха и през най-тесните пролуки, досущ като проклети мазни червеи. Градът беше претъпкан и с бежанци. Те прииждаха дори от Саксония — явно се надяваха, че в голям пристанищен град като нашия ще могат да избягат по море от заразата. Всички кораби обаче отдавна бяха отплавали, а в самото пристанище цареше неописуем безпорядък. Над хиляда души бяха обсадени в „Рейнолдс Алуминиумверк“, и поне три пъти повече — на терминала „Еврокей“. Без храна, без прясна вода… просто чакаха там да бъдат спасени. Не можеха да си подадат носа навън заради пълчищата от живи трупове, а колко инфектирани имаше вътре сред самите тях, един господ знае.

Заливът гъмжеше от трупове; но такива трупове, които още се движеха. Бяхме ги изтикали там с водни оръдия за разгонване на демонстранти — така хем икономисахме боеприпаси, хем и почистихме улиците. Идеята беше доста добра, най-малкото докато не падна налягането във водоснабдителната мрежа. Бяхме изгубили командващия си офицер преди два дни… при адски нелеп инцидент. Един от нашите простреля живия мъртвец, който почти бе успял да го докопа, ала куршумът мина през главата на зомбито, отнасяйки частичка от заразената мозъчна тъкан право върху рамото на полковника. Идиотска работа, нали? Преди смъртта си той предаде командването на сектора на мен. И моята първа официална задача като командир беше да го изпратя на оня свят.

Бях разположил командния пост в хотел „Ренесанс“. Добро местоположение, широк периметър на стрелба и достатъчно място за нашето подразделение и неколкостотин бежанци. Моите хора или поне онези, които не бяха заети на барикадите, — се опитваха да завземат и други подобни здания. Когато пътищата са блокирани и влаковете не пътуват, най-добре е да се изолират на сигурни места колкото се може повече цивилни. Помощта беше близко и единственият въпрос беше кога точно ще пристигне. Смятах да организирам екип за търсене на оръжия и боеприпаси — машите муниции бяха на изчерпване, — когато пристигна заповед за изтегляне. Нищо необичайно. Подразделението ни отстъпваше още от първите дни на Голямата паника. Всъщност като „необичайно“ можеше да се разгледа само едно нещо — сборният ни пункт. Откакто бе започнал конфликтът, използвахме предимно координати от стандартната картографска мрежа; тези координати ни бяха съобщавани по открит канал, за да може бежанците също да се ориентират накъде се придвижваме. Сега обаче ни изпратиха кодирано съобщение с координати от специална карта, каквато не бяхме използвали от времената на студената война. Наложи ми се три пъти да потвърдя точните координати. Дислоцираха ни в Шафщед — градче, разположено на север от канала между Северно и Балтийско море. Все едно ни бяха пратили в проклетата Дания! И това не беше всичко. Изрично ни заповядаха да не взимаме със себе си никакви цивилни. Нещо по-лошо — забраниха ни дори да споменаваме пред тях за дислоцирането си! Пълна дивотия! Искаха от нас да се изтеглим към Шлезвиг-Холщайн, но да оставим бежанците в Хамбург? Да зарежем всичко и всички и просто ей така да избягаме? Сигурно ставаше въпрос за някаква грешка. Поисках потвърждение. И го получих. Отново поисках потвърждение. Вероятно бяха объркали картата или бяха променили кодовете, без да ни уведомят. (Нямаше да ни е за първи път!)

И ето че накрая ме свързаха директно с генерал Ланг, главнокомандващ на целия Северен фронт. Гласът му трепереше. Успях да го доловя дори на фона на пукотевицата от изстрелите. Той ме увери, че няма никаква грешка; че трябва да събера остатъците от хамбургския гарнизон и незабавно да потегля на север. „Не може да бъде!“ — казах си аз. Забавно, нали? Бях започнал да приемам всичко, което се случваше наоколо, вече не се шокирах от обстоятелството, че мъртвите се надигат и възкръсват, за да погълнат света, но това… да изпълня заповед, която да доведе до масово убийство? Вижте сега — аз съм добър войник, но освен това съм и немец от Западна Германия. Усещате ли накъде бия? Сега ще ви обясня — там, на моите съграждани от изтока, им внушаваха, че те не са отговорни за зверствата на Втората световна война… че те, като едни порядъчни и добри комунисти, също са пострадали от Хитлер, подобно на мнозина други. Сега разбирате ли защо скинхедовете и неофашистите се появяваха предимно в Източна Германия? Те не изпитваха никаква вина и отговорност за миналото, за разлика от нас, жителите на Западна Германия. На нас още от люлката ни внушаваха колко е тежко бремето на прадедите ни и как срамът им не може да бъде измит. Дори когато слагахме военни униформи, ни набиваха в главите, че на първо място трябва да сме верни на своята съвест, без значение от последствията. И понеже така ме бяха възпитали, именно така и реагирах. Отвърнах на Ланг, че не мога с чисто съзнание да изпълня заповедта му; че не мога да оставя всичките тези цивилни без никаква защита. Тогава той избухна. Разкрещя ми се, че или ще изпълня получените инструкции, или ще бъда обвинен (заедно с хората ми) в измяна и ще бъда наказан „по руски“. „Докъде стигнахме значи…“ — помислих си аз. Всички знаехме какво се случва в Русия — бунтове, репресии, децимации… Огледах се наоколо и обходих с очи войниците си — предимно осемнайсет-деветнайсет годишни момчета… Уморени и наплашени деца, които самоотвержено се сражаваха, за да спасят своя и чуждия живот… Не, не можех да им го причиня. Колкото и да не ми се искаше, дадох заповед за изтегляне.

 

Те как реагираха?

Нямаше оплаквания. Най-малкото, не и към мен. Поспориха малко помежду си, а аз си дадох вид, че не ги забелязвам. Момчетата изпълниха своя дълг.

 

Какво стана с цивилните?

(Пауза.)

Получихме всичко, което заслужавахме. „Накъде тръгнахте?“ — подвикваха след нас от сградите. „Върнете се, страхливци!“ Опитах се да ги успокоя: „Не ви оставяме, утре ще се върнем с подкрепления! Останете тук и ще се видим утре!“ Те обаче не ни вярваха.

— Мръсен лъжец! — изкрещя една жена. — Заради теб детето ми що умре!

Повечето не се осмелиха да ни последват, понеже твърде много се бояха от зомбитата по улиците. Малцината храбреци, които дръзнаха да си подадат носа навън, се помъчиха да се покатерят на бронетранспортьорите ни и да отворят люковете им, ала ние ги отблъснахме. Наложи се да затворим всички люкове, тъй като цивилните от зданията започнаха да ни замерват с всякаква покъщнина — лампи, мебели, саксии и така нататък… Един от хората ми бе ударен от кофа, догоре пълна с урина и екскременти. А по едно време чух как в люка на моя бронетранспортьор „Мардер“ с прозвъняване рикошира куршум.

Когато напуснахме очертанията на града, минахме покрай последното от новосформираните подразделения за бързо реагиране. То беше претърпяло сериозни поражения в началото на седмицата. Тогава още не знаех, че отгоре са ги зачислили в категорията „годни да бъдат пожертвани“ Тези хора имаха за задача да прикрият отстъплението ни, за да не се проточи твърде дълга опашка от зомбита или бежанци подире ни. Бяха им заповядали да удържат позициите си до самия край.

Командирът им се подаваше през отворения люк на купола на своя „Леопард“^[4]. Лично се познавахме. Бяхме служили заедно в кампанията на НАТО в Босна. Навярно би било прекалено сантиментално да кажа, че този човек бе спасил живота ми, ала в действителност той пое сръбския куршум, който беше предназначен за мен. За последен път го бях видял в една болница в Сараево — шегуваше се, че скоро ще се махне от тази лудница, която местните незнайно защо наричат „държава“. И ето че най-неочаквано се срещахме тук — на разбитата магистрала в сърцето на собствената си страна. Когато погледите ни се срещнаха, си отдадохме чест един на друг, след което аз побързах да се шмугна обратно 6 бронетранспортьора. Престорих се, че изучавам картата, за да не може водачът на машината да види сълзите ми. „Когато се върнем — зарекох се пред себе си, — собственоръчно ще убия този кучи син!“

 

Имате предвид генерал Ланг…

Естествено. Всичко бях планирал. Нямаше да показвам колко съм разгневен, за да не заподозре нещо, и нямаше да му давам никакви поводи за притеснение. Просто щях да докладвам за обстановката и да се извиня за поведението си. Навярно той щеше да пожелае да поговори с мен — да се опита да ми обясни как стоят нещата и да оправдае изтеглянето ни. Добре, мислех си аз, ще го изслушам и ще го накарам да се отпусне. А после, когато Ланг се изправи и протегне ръка, за да стисне моята, ще извадя пистолета си и ще пръсна източногерманския му мозък върху картата на онова, което навремето беше нашата страна. Нищо чудно целият щаб да е там — всички други смешници, чието вечно оправдание е „аз само изпълнявам заповеди“. Щях да ги изпозастрелям всичките, преди да успеят да ме обезвредят! Би било прекрасно. Нямах намерението да сляза в Ада със стройна маршова стъпка като някакъв неориентиран сополанко от „Хитлерюгенд“. Щях да покажа на генерала и всички останали какво значи да бъдеш истински „Deutsche soldat“^[5].

 

Но това не се случи.

Не. Най-накрая успях да вляза в кабинета на генерал Ланг. Ние бяхме последното подразделение, което прекоси канала. Той ни очакваше. Когато получи доклада му, той седна зад бюрото си, подписа няколко заповеди и запечата в плик едно писмо до близките си, след което извади пистолета си и сам си пръсна черепа.

Копеле. Сега го мразя дори още по-силно, отколкото на излизане от Хамбург.

 

Защо?

Понеже сега разбирам защо е решил да постъпи по този начин. Вече са ми известни всички детайли около „Плана Прочнов“^[6].

 

Не би ли трябвало това да ви изпълни със съчувствие към него?

Шегувате ли се? Точно поради тази причина го ненавиждам! Ланг знаеше, че това е само първата крачка от една дълга-дълга война и че ще ни трябват именно хора като него, за да победим накрая. Шибан страхливец! Нали си спомняте какво ви казах за дълга пред съвестта? Че не можете да обвинявате никого — нито автора на дадения план, нито командира си, а само себе си? Всеки от нас трябва да прави сам своя избор и да живее с последиците от него всеки мъчителен ден. Ланг прекрасно знаеше това. И точно поради тази причина ни изостави, както ние бяхме изоставили онези цивилни. Генералът виждаше пътя напред — виждаше го като стръмна, хлъзгава и опасна планинска пътечка. Всички ние трябваше да се изкачим по тази пътечка, носейки на раменете си бремето на отговорността за всичките си постъпки. И го направихме. Той обаче не можа. Не се оказа достатъчно силен, за да понесе тежестта на собствената си съвест.

Санаториум за ветерани „Йевченко“,

Одеса, Украйна

(В стаята няма прозорци. Мъждиви флуоресцентни лампи изтръгват голите бетонни стени и мръсните кревати от обятията на мрака. Пациентите страдат предимно от заболявания на дихателните пътища и състоянието на мнозина се влошава заради липсата на най-обикновени лекарства. Лекари няма, а медицинските сестри и санитарите, чийто брой също е крайно недостатъчен, не могат да направят почти нищо, за да облекчат страданията на болните. Да не забравяме обаче, че в помещението поне е топло и сухо, а за страна като тази, когато навън бушува сурова зима, това е небивал разкош. Богдан Тарас Кондратюк седи в леглото си в дъното на стаята. Понеже е герой от войната, специално за него от тавана е провесен чаршаф, който да го отделя от другите пациенти. Мъжът кашля и храчи в кърпичката си, преди да заговори.)

 

Пълен хаос. Не знам как другояче да го опиша. Пълно безхаберие и липса на организация, ред, контрол… Едва бяхме оцелели от четири жестоки схватки — в Луцк, Ровно, Новоград и Житомир. Шибаният Житомир. Хората ми бяха на ръба на изтощението, разбирате ли? Сякаш беше малко това, което бяхме видели, и онова, което трябваше да вършим… ами и ни размотаваха до безкрай — изтеглете се, върнете се, прегрупирайте се, отстъпвайте! Всеки ден получавахме съобщения, че още един град е паднал… че още един път е блокиран… че още една военна част е избита до крак…

Предполагахме, че поне в Киев, далеч зад линията на бойните действия, е спокойно. Предполагахме, че там е центърът на нашата нова безопасна зона — добре защитена, напълно обезпечена, тиха и спокойна. Обаче какво се случва, когато се връщаме там? Мислите ли, че нареждам на войниците си да си отдъхнат и да възстановят силите си? Че давам указания да се ремонтира техниката и да се излекуват ранените? Ама моля ви се, естествено, че не! Откъде накъде всичко трябва да върви по план? Тук, при нас, такива неща не са се случвали преди, за какъв дявол да се случват именно сега?

Оказа се, че зоната за безопасност отново е преместена — този път в Крим. Правителството вече бе прехвърлено в… макар че по-точно би било да се каже, че всички важни клечки бяха избягали в Севастопол. Общественият ред беше рухнал. Всички граждани на Киев трябваше да бъдат евакуирани. Това бе задачата, възложена на военните… или на онова, което бе останало от тях.

На нашата част бе наредено да обезпечи евакуацията през моста Патона. Това беше първият електрифициран мост в света и мнозина чужденци го сравняваха с Айфеловата кула. Градската управа от сума ти време планираше мащабна реставрация, за да възстанови някогашната слава на моста. Но, подобно на редица други неща в чудесната ни страна, тази мечта така и не се превърна в реалност. Дори преди кризата на моста ставаха кошмарни задръствания. Сега по него пъплеха безброй бежанци. Бяха гарантирали, че ще затворят моста за моторни превозни средства, но къде бяха обещаните барикади, бетон и стомана, които да направят достъпа на автомобили невъзможен? Колите бяха навсякъде — стари съветски лади и жигули, няколко мерцедеса, а точно в средата, катурнат на една страна като агонизиращ мамут, се мъдреше огромен камион ГАЗ! Опитахме се да го преместим, като го завържем с вериги и го изтеглим с помощта на един от танковете си. Проклетото чудовище не помръдна и на милиметър. Какво можехме да сторим?

Ние бяхме бронетанкова част, разбирате ли? Да, танкове, а не някаква си там военна полиция. Между другото, така и не видяхме нито един военен полицай. Уверяваха ни, че щели да са там, обаче нито аз, нито бойците ми, нито момчетата от другите „отряди“ не зърнахме техен представител. „Отряди“ ли казах? Какви отряди, моля ви се! Просто една сбирщина от хора в униформи, чиновници и готвачи; всеки, който по една или друга причина беше призован в армията, изведнъж се оказа натоварен с отговорността за регулиране на движението. Никой от нас не беше готов за това — нито бяхме обучавани, нито имахме подходящата екипировка… Къде беше обещаното снаряжение за усмиряване на тълпата, къде бяха щитовете, бронежилетките, водните оръдия… Заповедите гласяха да „обработим“ всички евакуирани. Нали разбирате — да ги „обработим“ в смисъл да ги проверим за заразени и в никакъв случай да не допускаме инфектираните да напуснат града. Но имахме ли специално обучени кучета за целта? Как да определиш дали един човек — особено ако е в ранния стадий на болестта, — е заразен, без да го „обдуши“ специално куче? Какво се очакваше да направим? Да оглеждаме внимателно всеки бежанец? Гледайте да не паднете, защото се оказа, че точно това ни наредиха! (Кондратюк клати глава.) Нима действително са смятали, че паникьосаните, отчаяни клетници, в чиито вратове диша смъртта, а безопасността — мнимата безопасност, държа да подчертая, — е само на броени метри отпред, ще се наредят тихо и кротко на опашка и ще ни позволят да прегледаме всеки сантиметър от тялото им? Че доброволно ще се съблекат, за да ги огледаме? Че мъжете ще стоят покорно отстрани и ще гледат как преглеждаме голите тела на техните съпруги, майки и дъщери? Представяте ли си? А ние действително го направихме… или поне се опитахме да го направим. Нямахме друг избор. Инфектираните трябваше да бъдат отстранени, иначе никой нямаше да оцелее. Какъв смисъл има да евакуираш хората, ако допуснеш да отнесат и заразата със себе си?

(Събеседникът ми отново клати глава и се смее горчиво.)

Настана истинска катастрофа. Някои директно отказаха, а други се опитаха да избягат… Имаше такива, които направо скочиха в реката! Започна бой. Мнозина от хората ми пострадаха, трима бяха пронизани с кухненски ножове, а един даже бе прострелян от някакъв изплашен дядка с ръждясал пистолет „Токарев“… Сигурен съм, че клетникът предаде богу дух преди още да пльосне във водата.

Аз не бях там, разбирате ли? Точно тогава се занимавах с радиостанцията и се опитвах да извикам подкрепление! „Помощта идва — не спираха да ми повтарят от другата страна, — не се отчайвайте, помощта идва!“

От другата страна на Днепър Киев гореше. От мястото си виждах как в центъра на града към небето се издигат огромни черни стълбове задушлив дим. Вятърът духаше към нас и носеше със себе си ужасната воня на пламтяща плът, гума и дърво… Не знаехме на какво разстояние от нас са живите мъртъвци — може би на километър, а може би на по-малко… На билото на хълма пламъците бяха погълнали и манастира „Свети Михаил“. Ужасна трагедия. Такива високи стени, стратегическо местоположение… спокойно можехме да се разположим там. Всеки първокурсник от военната академия за нула време би превърнал манастира в непристъпна крепост — ще трябва само да запълни сутеренните помещения с продоволствия, да запечата вратите и да разположи снайперисти на кулите. Биха могли да обстрелват моста, така че никой да не припари оттам, в продължение на цяла вечност! Стори ми се, че от другия бряг се разнася някакъв звук… Нали се сещате, че когато се събират накуп и са на достатъчно близко разстояние, и да искаш, не можеш да сбъркаш този звук. Въпреки всички викове, ругатни, автомобилни клаксони и изстрели, чуеш ли този звук, просто настръхваш и това е.

(Кондратюк се опитва да имитира звука, но се задавя от силен пристъп на кашлица. Поднася кърпичката към лицето си и когато я отдръпва, забелязвам кръвта по нея.)

Именно този звук ме накара да спра да се занимавам с радиостанцията. Вдигнах поглед към града и нещо над покривите прикова вниманието ми. Някаква черна точка, която се приближаваше доста бързо. Реактивни самолети… Четири на брой. Те профучаха току над върховете на дърветата — достатъчно ниско, за да мога да ги разпозная. Су-25 — щурмовикът, който НАТО нарече „Гарван“^[7]. „Да го вземат мътните! — казах си аз, — нима смятат да ни осигурят огнева поддръжка от въздуха? Как ще го направят, като бомбардират участъка от брега пред него ли?“ Припомних си, че в Ровно това беше дало резултат. „Гарваните“ описаха кръг, след което се спуснаха по-ниско и полетяха право към нас! „Мамка му! — изтръпнах аз, внезапно осъзнавайки какво бяха намислили. — Ще бомбардират самия мост! Решили са да зарежат евакуацията и да избият всички до един!“

Махайте се от моста! — изкрещях с всички сили, които имах. — Всички да се махнат от моста!

Тълпата бе обзета от паника. Ако можехте да видите онова, което аз видях, щяхте да оприличите паниката на гигантска вълна, която разтърси всички на моста, сякаш ги бе ударил мощен електрически ток. Хората закрещяха и се хвърлиха напред, блъскайки се един друг. Падаха с десетки във водата, ала въпреки това не махаха тежките ботуши и дебелите си дрехи, които им пречеха да плуват.

Аз разтиквах хората и им казвах да бягат. В следващия момент видях как самолетите освободиха бомбения си товар и ми мина през ума, че може би ще успея да си намеря някакво укритие от експлозиите. После обаче забелязах как се разтвориха парашутите и изведнъж разбрах всичко.

Затворете люковете! — изревах. — Затворете всички люкове! Скочих в най-близкия танк, хлопнах люка и заповядах на екипажа да херметизира всички отверстия. Машината бе старичък Т-72. Не знаехме дали защитата от ОМП^[8] все още работи, понеже не я бяхме проверявали от доста време. Можехме само да се надяваме и да се молим в стоманения си ковчег. Картечарят хлипаше, водачът бе застинал като статуя, а командирът — младши сержант на не повече от двайсет години, — се бе свил на кълбо на пода и стискаше отчаяно малкото кръстче, което висеше на шията му. Положих длан на челото му и го уверих, че всичко ще бъде наред, като междувременно не отделях очи от перископа.

Разбирате ли, в началото RVX^[9] никак не прилича на газ. Той е като дъжд — мънички маслени капчици, които залепват за всяко нещо, до което се докоснат. Той прониква през порите на кожата, в очите, в белите дробове… В зависимост от дозата ефектът може да бъде светкавичен. Видях как крайниците на бежанците започнаха да треперят, как ръцете им се отпускаха безжизнено покрай торсовете… Хората френетично търкаха очите си, опитваха се да говорят, да помръднат, да дишат… Бях доволен, че не долавям миризмите, излъчвани от бельото им след внезапното изпразване на червата и пикочните им мехури.

Кому беше нужно това? Нямах никаква представа. Нима ония с многозвездните пагони от командването не знаеха, че химическото оръжие изобщо не действа на живите мъртъвци? Нима не бяха научили нищо от случилото се в Житомир?

Първият труп, който помръдна, беше на една жена. Потръпващата й ръка взе да пълзи по гърба на мъжа, който я бе прегърнал в напразни усилия да я защити от опасността. Секунда по-късно се размърдаха и другите. Междувременно жената изблъска встрани тялото на закрилника си и се надигна неуверено на треперещите си крака. Лицето й беше цялото в петна, нашарено от паяжината на почернели кръвоносни съдове. Мисля, че жената забеляза нашите танкове, защото долната й челюст увисна и устата й зейна като черна дупка, а ръцете й се изпънаха хищно към нас. Около нея се надигаха все повече и повече мъртъвци; всички онези, които се опитваха да скрият, че са инфектирани… Дори на пръв поглед успях да установя, че един на всеки четирийсет-петдесет човека беше заразен.

И тогава разбрах. Да, Житомир наистина ги беше научил на нещо. И ето че те бяха открили начин да оползотворят огромните запаси от химическо оръжие, останали след Студената война. Как най-ефективно да отделим заразените? Как да не позволим на заразата да се разпространи в тила? Ето ви един от начините. Мъртъвците възкръсваха, ставаха на краката си и тръгваха бавно по моста към нас. Извиках на картечаря. Той едва можа да ми измънка нещо в отговор. Сритах го отзад и му креснах да се прицели в наближаващия противник. Трябваха му няколко секунди, докато застане зад картечницата, но все пак успя да вземе на прицел първата жена и натисна спусъка. Запуших ушите си, докато траеше откосът. Другите танкове последваха примера ни. След двайсетина минути всичко свърши. Знаех, че трябва да изчакам заповедите от началството или най-малкото да докладвам за развоя на ситуацията. Забелязах, че още щурмови самолети преминават над нас; пет от „гарваните“ се насочиха към другите мостове, а един — към центъра на града. Наредих на хората си да отстъпят, като се движат все в югозападна посока, без да спират… Навред се търкаляха труповете на онези, които бяха успели да минат по моста преди химическата атака. Телата им издаваха зловещи пукащи звуци, докато веригите на танковете ни минаваха през тях и ги превръщаха на пихтия.

Били ли сте в музея на Великата отечествена война? Това е едно от най-впечатляващите здания в Киев. Дворът му е пълен с бойна техника — танкове, бронирани коли, самолети, артилерийски оръдия от всевъзможни разновидности и размери, с две думи — експонати от Революцията до наши дни… Пред централния вход на музея стояха два танка, разположени един срещу друг. Те са изрисувани от едната страна с пъстри цветове и на децата е разрешено да се катерят по тях и да си играят. Недалеч от тях се издига и голям железен кръст — поне метър висок. Направен е от стотиците истински железни кръстове, взети от мъртвите хитлеристи. На една от стените пък има голям стенопис — от пода до тавана, — изобразяващ велика битка. Нашите войници са изобразени като монолитна стена, кипяща от воля и смелост, която се стоварва върху немците и ги изтласква далеч от отечеството ни. Да, вътре има множество символи на националната ни отбрана, ала нищо не е тъй впечатляващо като статуята на Родина Мать — Родината Майка. Тя е най-високата в града, излята е от неръждаема стомана и е висока над шестдесет метра. Именно това беше и последното нещо, което видях от Киев — нейният щит и меч, вдигнати високо във вечен триумф… и нейните хладни, ярки очи, които се взираха отвисоко към нас — изплашените дребни хорица, отстъпващи трескаво назад.

Резерват „Пясъчните езера“, провинция Манитоба, Канада

(Джесика Хендрикс описва голяма дъга с ръката си, сякаш се опитва да обхване спиращия дъха простор на субарктическата пустош. Неръкотворната природна красота обаче е затъмнена от човешки хаос — изоставени машини, всевъзможни отпадъци и множество замръзнали трупове, наполовина вкопани в сивия сняг и лед. Джесика е родом от град Уокеша, Уисконсин, ала неотдавна е приела канадско гражданство и активно участва в регионалния проект за възстановяване на природата. Заедно със стотици други доброволци, тя пристига тук всяко лято след официално обявения край на войната. И макар ръководителите на проекта да твърдят, че са постигнали значителни успехи, все още никой не съзира края на отговорната и усилна работа, която кипи по тези места.)

 

Не ги обвинявам — нито правителството, нито хората, които трябваше да ни защитят. И ако трябва да съм обективна, даже ги разбирам. Просто нямаше начин да евакуират всички под армейски ескорт на запад, отвъд Скалистите планини. Най-малкото, как щяха да ни изхранват, как щяха да ни проверят дали сме заразени и как щяха да спрат легионите от мъртъвци, които моментално щяха да тръгнат по дирите ни? Сега разбирам защо искаха да изпратят колкото се може повече бежанци на север. Какво друго можеха да сторят? Да ни спрат в подножието на Скалистите планини с дъжд от куршуми или да ни изтровят с нервнопаралитичен газ, както постъпиха с украинците? На север поне имахме някакъв шанс. Когато температурите паднат, мъртъвците замръзват. Следователно поне някои от нас можеха да оцелеят. Така правеха по целия свят — хората бягаха на север, надявайки се да изкарат до зимата. Не, не мога да обвиня правителството, задето се опитаха да ни насочат натам… Това, което не мога да простя обаче, е безотговорният начин, по който се отнесоха към нас, както и липсата на жизненоважна информация, която би могла да спаси толкова много хора… Никога няма да го забравя!

Беше август. Бяха минали две седмици след сражението в Йонкърс и само три дни, откакто правителството бе оповестило публично решението си да започнем да се изтегляме на запад. В нашия край все още нямаше толкова много случаи на заразени. Само веднъж бях зърнала нещо подобно — когато шест твари разкъсваха един бездомник… Полицаите обаче бързо се погрижиха за тях. Случи се на около три преки от нашия дом и точно тогава на баща ми изведнъж му хрумна, че трябва да заминем.

Седяхме в хола; баща ми се учеше да зарежда новата си пушка, а майка ми заковаваше прозорците. По всички телевизионни канали показваха само кадри със зомбита — било на живо, в директен ефир, било на запис от Йонкърс… Сега, като се връщам назад, все още не мога да повярвам как изобщо новинарските медии можаха да проявят подобен непрофесионализъм! Предаванията им бяха пълни само с паника, при това без никакви ясни факти. Уж бяха поканили цели армии от експерти, пък въпросните „експерти“ само си противоречаха един друг и всеки се пънеше да изглежда още по-шокиращ и осведомен от предишния оратор. Единственото, за което „експертите“ бяха съгласни помежду си, беше, че всички граждани трябва да се отправят на север. И понеже мъртъвците не издържали на студ, оставала ни само надеждата за арктически мраз. Само това ни повтаряха, до откат. Никакви други съвети или инструкции — като например къде точно на север, какво да вземем със себе си, как да оцелеем сред суровите климатични условия… От всички канали се лееше една и съща идиотска фраза, повтаряна до безобразие от всички муцуни на екрана: „Отидете на север. Отидете на север. Отидете на север.“

— Ето какво трябва да направим — обади се баща ми. — Да се махнем оттук и да се отправим на север.

Опитваше се да звучи самоуверено и навярно затова щракна шумно със затвора на пушката. А знаете ли какъв човек беше баща ми? Кротък, тихичък и възпитан, истински джентълмен в буквалния смисъл на думата^[10]. И никога през живота си — поне до този момент — не беше докосвал оръжие. Беше дребничък и плешив, с кръгло лице, което винаги поруменяваше, когато се засмееше. Мислеше се за забавен, ала шегите му рядко биваха смешни. В същото време винаги имаше нещо за теб — комплимент, усмивка или някой друг долар към джобните ми, за които мама не биваше да узнава. Той беше доброто ченге в семейството и винаги оставяше важните решения на мама.

Майка ми понечи да му възрази, опитвайки се да го вразуми. Все пак живеехме отвъд границата на вечните снегове, следователно имахме налице всичко необходимо. Защо да се хвърляме право в устата на неизвестното, при положение че имаме възможност да се запасим с продоволствия, да укрепим добре дома си и просто да изчакаме първите студове? Баща ми обаче не искаше да я чуе. Изтъкна, че може и да не доживеем до първите студове… че може да не доживеем дори до следващата седмица! Беше се поддал на Голямата паника. Помъчи се да ни убеди с думите, че пътуването ни щяло да бъде като дълъг туристически поход. Щели сме да се храним с хамбургери от лос с диви ягоди за десерт. После обеща да ме научи да ловя риба и ме попита как ще кръстя малкото си диво зайче, което без съмнение сама ще си уловя. И всичко това, като се има предвид, че през целия си живот баща ми бе живял в Уокеша и нито веднъж не беше ходил на поход.

 

(Джесика ми показва нещо в леда. Вглеждам се и виждам колекция от изпочупени DVD-та.)

Ето какви неща помъкнаха хората със себе си. Сешоари, игрови конзоли, лаптопи… Едва ли са били толкова глупави, за да си мислят, че ще могат да ги използват… Макар че някои със сигурност са се надявали на това. Според мен повечето просто се бояха да не изгубят ценните си придобивки; мисълта, че ще се върнат след шест месеца и ще заварят домовете си ограбени, навярно не им е давала покой. Всъщност и ние си мислехме, че събираме в багажа си само най-важните неща. Топли дрехи, кухненски принадлежности, лекарства от домашната аптечка и толкова консерви, колкото можехме да носим. Мислехме си, че провизиите ще ни стигнат поне за две години, а се оказа, че половината свършиха още по време на планинския ни преход. Това обаче ни най-малко не ме притесняваше. За мен пътуването ни на север беше несравнимо по рода си вълнуващо приключение.

Всички тези истории за задръстени пътища и насилие… те не се отнасяха за нас. Ние пътувахме с първата вълна. Изпревариха ни само канадците и мнозина от тях вече бяха отишли далеч напред. По шосетата все още имаше множество автомобили — повече, отколкото бях виждала някога, — но те се движеха доста бързо. Трафикът се забатачваше единствено в крайпътните градчета и парковете.

 

В парковете?

Да, в парковете и в зоните за къмпинг… В общи линии, на всяко място, където на хората им се струваше, че са се отдалечили на безопасно разстояние от заплахата. Баща ми ги гледаше отвисоко и казваше, че са неразумни и недалновидни. Според него все още се намирахме твърде близо до гъстонаселените райони и би било по-добре да отидем колкото се може по на север. Мама обикновено ги оправдаваше — казваше, че хората не са виновни, че най-вероятно на повечето просто им е свършил бензинът. „А по чия вина е свършил?“ — контрираше я татко и сочеше към багажника на покрива на минивана, където бяха закрепени няколко големи метални кутии с бензин. Баща ми бе започнал да се запасява още в първите дни на Голямата паника. Помня как минавахме покрай сума ти бензиностанции и наблюдавахме с потрес опашките от автомобили въпреки големите табели: „НЯМА БЕНЗИН“ Татко все гледаше да мине възможно най-бързо покрай тях. Като се замисля, той гледаше да мине бързичко покрай доста неща — закъсали коли, които имаха нужда от побутване, пешеходци, които даваха знаци да ги вземем на стоп… А последните действително бяха много. Понякога вървяха в колони край шосето и изглеждаха досущ като бежанците, които навремето даваха в чуждестранните репортажи по телевизията… От време на време някой автомобил спираше, за да качи един-двама, и тутакси всички се юрваха да влязат при милосърдния шофьор. „Виждате ли как се насадиха?“ — подхвърляше в такива случаи баща ми. Такъв си беше той.

Всъщност взехме на автостоп една жена, която вървеше самичка, влачейки подире си куфар на колелца. Изглеждаше съвсем безобидно и просто не можеше да не пробуди състраданието ти, като я гледаш как крачи уморено под дъжда. Навярно затова мама накара татко да я качи. Жената се наричаше Пати и беше от Уинипег. Тя не ни разказа как се е озовала тук, а и ние не я питахме. Пати беше преизпълнена с благодарност към нас и се опита да даде всичките си пари на баща ми. Мама обаче не й позволи и й обеща, че ще я откараме дотам, докъдето успеем да стигнем с колата. Тогава Пати се разхлипа, отправяйки десетки благодарности към нас. Гордеех се с постъпката на родителите си. После Пати кихна и извади кърпичката си от джоба, за да се изсекне. Тогава видяхме, че лявата й ръка, която до този момент жената бе държала в джоба си, беше превързана, а на бинта се виждаше черно петно, наподобяващо кръв. Пати забеляза притеснените ни погледи и както си беше спокойна, изведнъж стана някак нервна. Обясни, че случайно се била порязала и няма защо да се безпокоим. Баща ми и майка ми се спогледаха, обаче нищо не казаха. Същата нощ се събудих от силното затръшване на предната дясна врата на колата. Нищо необичайно. Винаги спирахме, ако на някого му се доходеше до тоалетната. В подобни случаи мен също ме събуждаха — ако евентуално искам да се възползвам от престоя, — ала този път не знаех какво става, докато миниванът ни внезапно не потегли. Тогава забелязах, че Пати я няма. Попитах родителите си какво се е случило и те ми отвърнаха, че Пати ги е помолила да я оставят тук. Обърнах се назад и видях едва различима дребничка фигурка в мрака, която с всяка следваща секунда ставаше все по-малка и по-малка. Стори ми се, че тича след нас, но бях твърде уморена и объркана, за да го кажа със сигурност. Може би просто не исках да призная пред себе си истината. По време на това пътуване на север ми се наложи да си затварям очите за много неща.

 

Например?

Например за другите „пешеходци“. Онези, които не тичаха. Не бяха много — все пак ви разказвам за първата вълна, — но се срещаха. Натъкнахме се на около пет-шест… тътреха се по средата на шосето и протягаха ръце към нас, докато минавахме покрай тях. Баща ми гледаше да ги заобикаля отдалеч, а майка ми казваше да наведа главата си надолу. Нито веднъж не ги видях отблизо, понеже завирах лицето си в седалката и затварях очи. Не исках да ги видя. В тези моменти си представях как ядем хамбургери от лос с диви ягоди за десерт. Все едно се бяхме отправили към Обетованата земя. Вярвах, че отдалечим ли се веднъж достатъчно на север, всичко ще бъде наред.

И наистина — поне за известно време всичко беше окей. Открихме чудесен къмпинг на брега на едно красиво езеро; хората, лагеруващи край него, хем не бяха много, хем бяха напълно достатъчно, за да се чувстваме на сигурно място, ако мъртъвците случайно изникнат отнякъде. Всички се държаха мило един с друг, с една дума — цареше дружелюбна, приятелска атмосфера. Отначало имах чувството, че сме на голямо парти. Всяка вечер се палеха огньове, хората готвеха уловените от самите тях дивеч и риба (предимно риба, ако трябва да бъда честна), а понякога хвърляха в езерото шашки динамит, проехтяваше мощен взрив и всичката риба изплуваше на повърхността с корема нагоре… Никога няма да забравя тези звуци — взривовете, жуженето на верижните триони, докато отсичаха дървета за огньовете, музиката от автомобилните радиосистеми и импровизираните концерти, които някои семейства ни устройваха с инструментите, донесени от домовете им… Нощем пеехме край огромните огньове, стъкмени от купища масивни цепеници, и забравяхме за всички трудности и лишения, през които бяхме преминали.

Колко наивни сме били тогава! Наистина сме били щастливи — най-малкото, защото все още имахме дърва за огрев! Когато се появиха втората и третата вълна, хората палеха предимно листа и пънове, а по-нататък — лишеи, мъхове и изобщо всяко нещо, което им попадне под ръка. Вонята на горяща пластмаса и гума направо не се траеше — човек я усещаше в устата си, не можеше да я премахне от косата си, противната миризма се просмукваше във всички дрехи… Някъде по това време и рибата изчезна, а дивечът — съвсем. Изглежда обаче това изобщо не притесняваше повечето хора. Те явно си мислеха само за едно: как съвсем скоро ще дойде зимата и ще замрази всички живи мъртъвци.

 

Но дори и мъртъвците да бяха замръзнали, как щяхте да преживеете зимата?

Хубав въпрос. Не мисля, че повечето хора гледаха толкова напред в бъдещето. Може би очакваха, че властите ще ги спасят… или че заплахата ще изчезне от само себе си и те просто ще се върнат обратно в домовете си. Сигурна съм, че мнозинството хора не гледаха по-напред от утрешния ден; бяха благодарни на небесата, че са в безопасност, и демонстрираха пълната увереност, че нещата ще се наредят. „Преди да мигнеш, ще сме се върнали вкъщи! — чувах ги да казват не веднъж и дваж. — Ще видиш, че до Коледа всичко ще е приключило.“

(Тя ми посочва друг предмет, замръзнал в леда. Спален чувал с апликация на любимия детски анимационен герой Спондж Боб. Спалният чувал е мъничък и е покрит със зловещи кафяви петна.)

Какво е било предназначението на тази вещ, как мислите? За приятно затоплената спалня за гости на приятелите ви? Добре, тези хора може и да не са успели да се сдобият със спален чувал за лагеруване на открито — все пак туристическите магазини бяха сред първите, които бяха щурмувани от тълпите, — но няма да повярвате колко неразумно постъпваха някои. Особено онези от така наречените „слънчеви щати“ или южно Мексико. Голяма част от тях се пъхаха в спалните си чували, без да свалят обувките си, без да си дават сметка, че така нарушават кръвообращението си. Или пък приемаха много течности, главно топли напитки, за да се сгреят; а всеки, който е малко по-навътре с нещата, ще ви каже, че така всъщност охлаждаш организма си, понеже отделяш твърде много топлина. Навличаха се с дебели палта, а отдолу носеха памучни тениски, после вършеха някаква физическа работа, изпотяваха се и събличаха палтата. А памучната материя задържа потта и влагата. И щом задуха вятър… Не е учудващо, че още в началото на септември мнозина се разболяха. Най-вече от простуда и грип. Те заразиха и останалите. Както вече споменах, в началото всички се държаха мило и любезно един към друг. Работехме заедно. Помагахме си. Разменяхме си продукти и други неща, купувахме на символични цени това, което ни трябваше… Парите все още означаваха нещо. Всички си мислеха, че банките всеки момент отново ще отворят врати. Когато майка ми и баща ми се отправяха в търсене на храна, винаги ми оставяха при съседите. Имах си едно мъничко портативно радио, което се захранваше с манивела, и всяка вечер слушахме заедно новините. Там не спираха да говорят за отстъпленията на войските, за това как хората били оставяни на произвола на съдбата… Слушахме емисиите с подробната пътна карта на САЩ пред нас и си отбелязвахме градовете, откъдето идваха репортажите. Аз седях в скута на баща си. „Виждаш ли — казваше ми той, — какво става, когато хората не са заминали навреме? А не са заминали навреме, защото не са толкова умни като нас.“ След тези думи татко неизменно се мъчеше да се усмихне. И, в интерес на истината, в продължение на известно време след това аз си мислех, че е прав.

След края на първия месец обаче, когато храната започна да свършва, а дните взеха да стават по-студени и мрачни, хората се промениха. Вече нямаше големи огньове, край които се събирахме вечер, не се хранехме заедно и не пеехме задружни песни. В лагера цареше хаос, никой не събираше боклука, който оставяше… На няколко пъти стъпих върху човешки изпражнения. Дори не си бяха направили труда да ги заровят!

Вече не ме оставяха при съседите, понеже родителите ми нямаха доверие на никого. Ставаше опасно, избухваха конфликти… С очите си видях как две жени се сбиха за някакво кожено палто, което се съдра по средата. А някакъв мъж спипа друг да краде от провизиите му и го замлати по главата с автомобилна щанга… Обикновено сбиванията и скандалите ставаха предимно през нощта. От време на време проехтяваха и изстрели, последвани от вопли и плач. Една вечер чухме как нещо шава пред импровизираната палатка, която бяхме опънали около минивана си. Мама ми каза да наведа глава и да запуша ушите си. Татко излезе навън. Въпреки прилепените до ушите ми длани чух шумната разправия. После пушката на баща ми гръмна. Някой извика. Когато татко се прибра в палатката, лицето му беше бяло като чаршаф. Така и не го попитах какво се е случило.

Хората се събираха заедно само при появата на мъртъвците. Те прииждаха по дирите на третата вълна — сами или на малки групички. И макар и да не бяха толкова многобройни, на всеки два-три дни се сблъсквахме с подобни проблеми. Някой обявяваше тревога и всички се обединявахме, за да унищожим зомбито. А после, когато всичко свършваше, отново се увълчвахме един срещу друг…

Когато стана толкова студено, че езерото замръзна, а мъртъвците престанаха да ни навестяват, мнозина решиха, че вече е напълно безопасно да се приберат по домовете си. Стегнаха си багажа и закрачиха натам.

 

Закрачиха? Пешком?

Да, защото нямаше бензин. Всички запаси от гориво бяха използвани за приготвяне на храна или за отопление на автомобилите. Всеки ден гледах как се събират групички окаяни, облечени в парцаливи дрехи ентусиасти… Макар и изпосталели от глад, нещастниците се бяха натоварили с всички ония безполезни боклуци, които бяха домъкнали със себе си, и на лицата на всичките беше изписана отчаяна надежда. „Накъде ли са тръгнали? — питаше се баща ми. — Нима не разбират, че на юг още не е достатъчно студено? Нима не знаят какво ги чака там?“ Той беше убеден, че ако успеем да издържим още малко, скоро всичко ще се нареди. Беше октомври и аз все още приличах на човек.

(Натъкваме се на купчинка кости. Твърде много са, за да бъдат преброени. Лежат в яма, отчасти покрити от леда.)

Бях доста пухкаво дете. Никога не се бях занимавала със спорт, хранех се предимно с хамбургери, пържени картофки, пици, снаксове и тем подобни вредни неща. Когато пристигнахме край езерото през август, бях съвсем леко отслабнала, ала през ноември вече изглеждах като скелет. Родителите ми не изглеждаха по-добре. Шкембето на баща ми се стопи, а лицето на майка ми стана изпито и прорязано от бръчки. Двамата много се караха, нахвърляха се един срещу друг и при най-малкия повод… Това ме плашеше най-много от всичко. Вкъщи майка ми и баща ми никога не бяха повишавали глас. И двамата бяха учители, „прогресивни хора“, дето има една приказка… Естествено, от време на време сме имали напрегнати, безмълвни вечери, но само това. А ето че сега не пропускаха възможност да се захапят. Веднъж, беше някъде около Деня на благодарността^[11]… не можах да излазя от спалния чувал. Коремът ми се бе подул, гърлото ме болеше, носът ми бе запушен… От паркирания в съседство кемпер се носеше апетитна миризма — готвеха нещо, със сигурност беше месо и миришеше наистина вкусно… Родителите ми бяха навън и пак нещо се дърлеха. Майка ми казваше, че „това“ е единственият изход. Нямах представа за какво говори. Тя добави, че „това“ не било „толкова лошо“, понеже не ние, а съседите всъщност „го правили“ Баща ми й възрази, че за нищо на света нямало да паднем толкова ниско и мама би следвало да се засрами, задето изобщо си го е помислила. Тогава тя му се нахвърли с такава ярост! Разкрещя му се, че именно заради него сме се насадили тук, че именно заради него аз сега умирам… Изсъска му, че един истински мъж щял да знае как да постъпи. Нарече го „мухльо“ и каза, че ако толкова иска да умрем, нека да се разкара и да си живее като „педал“, какъвто винаги си е бил. Тогава татко й кресна да си затвори шибаната уста. А баща ми никога не псуваше. После чух някакъв звук, подобен на приглушено изхрущяване… Когато мама се върна в палатката, забелязах, че допира снежна топка до дясното си око. Подире й влезе и татко. Нищо не каза, но за първи път виждах изражението, изписано на лицето му. Все едно бе станал друг човек. Той грабна малкото ми радио с манивела, което отдавна ни предлагаха да купят от нас… а някои направо се бяха опитали да го откраднат… и излезе навън. Сигурно бе отишъл при хората от кемпера, понеже след десетина минути се върна без радиото, но за сметка на това с голяма тенджера, пълна с димящо задушено. Ястието беше толкова вкусно! Мама ми нареди да се храня бавно, без да бързам. На лицето й беше изписано облекчение. После си поплака малко. На лицето на баща ми продължаваше да е изписано същото необичайно за него изражение. След няколко месеца това изражение се появи и на моето лице, защото тогава родителите ми се разболяха и аз трябваше да ги храня.

(Приклякам, за да разгледам по-отблизо купчинката с кости. Всички са строшени и от костния мозък няма и следа.)

Истинската сурова зима обаче ни връхлетя в началото на декември. Снегът беше навсякъде; бе покрил всичко с дебел слой, сивкав от мръсотията и боклуците. В лагера цареше тишина. Нямаше повече конфликти, нямаше и стрелба. И малко преди навечерието на Коледа вече имаше изобилие от храна.

(Джесика вдига от земята нещо, подобно на миниатюрна бедрена кост. Забелязвам, че е прилежно остъргана с нож.)

Казват, че тази зима са загинали единадесет милиона души, при това само в Северна Америка. Представете си колко са умрели в Гренландия, Исландия и Скандинавия… Не искам и да си помисля за Сибир — с всички тези бежанци от Южен Китай, онези от Япония, които никога не са напускали пределите на градовете си, и многочислените клетници от Индия… Това беше първата Сива зима — нали се сещате, когато мръсотията в небето започна да се отразява върху климата. Разправят, че до известна степен тази мръсотия се дължала и на пепелта от човешките останки.

(Тя забива маркировъчно флагче над ямата.)

Имах чувството, че зимата продължава цяла вечност, ала най-накрая слънцето все пак се появи. Времето постепенно започна да се затопля и снегът взе да се разтапя. Към средата на юли пролетта най-сетне ни навести и обагри природата в свежи краски. Заедно с нея обаче дойдоха и живите мъртъвци.

(Един от другите членове на екипа ни вика при себе си. Приближаваме се и виждам полузаровено в земята зомби, вкопано до кръста в леда. Главата, ръцете и горната част на торса му обаче са изпълнени с живот; съществото се извива, стене и се опитва да ни докопа с хищните си пръсти.)

Защо се съживяват, когато ледът започне да се топи? Всички човешки клетки съдържат вода, нали така? А щом водата замръзне, се разширява и разкъсва клетъчните мембрани. Поради тази причина човешкото тяло не може да бъде замразено — не и ако искаме да остане живо. Защо това не се отнася и за живите мъртъвци?

(Зомбито се мята с всички сили към нас и замръзналото му тяло започва да се разкъсва на две половини. Джесика вдига оръжието си — голям железен лост — и съвсем хладнокръвно го стоварва върху главата на съществото. Черепът му се раздробява с пукот.)

Дворецът в Удайпур, езерото Пичола, Раджастан, Индия

(Идиличният, почти приказен комплекс, който заема цялата площ на остров Джагнивас, първо е бил резиденция на махараджа, сетне разкошен хотел, а накрая — убежище за неколкостотин бежанци (поне докато холерата не е отнела живота им). Сега, под ръководството на мениджъра на проекта — Сардар Кхан — хотелът, заедно с езерото и разположеният край бреговете му град, най-накрая се възраждат. Докато се отдава на спомените си, господин Кхан неусетно заприличва все по-малко на закален в боевете висококвалифициран граждански инженер и все повече — на младия, изплашен младши капрал, озовал се насред безумието и хаоса, царящи на онзи тесен планински път.)

 

Помня маймуните — стотици маймуни, — които се шмугваха и бягаха между колите, а някои дори подскачаха по главите на хората. Наблюдавах ги от самия Чандигарх — как скачаха от покривите и балконите, когато мъртъвците започнаха да изпълват улиците. Помня как зверчетата се хвърляха насам-натам, как врещяха и се катереха стремително по телефонните стълбове, за да се изплъзнат от протегнатите ръце на зомбитата. Някои даже не чакаха да бъдат подгонени; сякаш предварително знаеха какво ги чака. И ето ги сега тук, на този тесен планински път в Хималаите. Наричаха го „път“, ала дори в мирно време това си беше всеизвестен смъртоносен капан. Хилядите бежанци го заливаха като река, пълзейки по безразборно спрените и изоставени коли. Хората се мъчеха да мъкнат със себе си куфари и кашони, а някакъв мъж притискаше към тялото си голям компютърен монитор. В един момент на главата му се приземи една маймунка, ала мъжът се намираше на самия ръб на пропастта и двамата полетяха в бездната. Струваше ми се, че всяка секунда някой губи равновесие. Навалицата просто беше твърде голяма за този маршрут. А пътят дори не бе снабден с най-елементарни перила и ограждения откъм пропастта. Видях как цял автобус полита надолу — нямам представа как изобщо се случи това, понеже превозното средство дори не се движеше. Една жена тъкмо щеше да се измъкне през прозореца, когато се случи инцидентът. Тя притискаше нещо към гърдите си и досега се опитвам да се убедя, че това е било чисто и просто вързоп с дрехи, който нито плачеше, нито шаваше. Никой не се опита да й помогне, а имаше хора на една ръка разстояние от нея, които спокойно биха могли да я издърпат… Никой дори не погледна към нея; всички си минаваха равнодушно, вторачени единствено в собственото си спасение. Понякога, когато този момент се завръща при мен в сънищата ми, не виждам никаква разлика между хората и маймуните.

Всъщност аз не би следвало да съм там; все пак не бях военен инженер. Просто работех в ОКП — Организацията на крайграничните пътища. Задачата ми беше да строя пътища, а не да ги взривявам. Просто се оказах на сборния пункт в Шимла, докато се опитвах да открия останките от своето подразделение, когато този инженер, сержант Мухерджи, ме сграбчи за ръката и ме попита: „Войнико, умееш ли да караш?“

Навярно съм промърморил нещо утвърдително в отговор, понеже изведнъж се озовах на шофьорската седалка на един джип, а въпросният сержант се разположи до мен и сложи на коленете си някакво устройство, подобно на радиопредавател. „Обратно към прохода! Бързо! Дай газ!“ — нареди ми Мухерджи и аз подкарах колата по неравния черен път, опитвайки се напразно да обясня, че всъщност мога да карам само парен катер. Спътникът ми изобщо не ме слушаше; както изглежда, беше прекалено зает с устройството в скута си.

— Зарядите вече са заложени — обясни ми той. — Трябва само да изчакаме заповедите!

— Какви заряди? — учудих се аз. — Какви заповеди?

— За взривяване на прохода, идиот такъв! — викна ми сержантът и посочи към устройството, което явно представляваше нещо като детонатор. — Как другояче да спрем онези твари?

Смътно се досещах, че изтеглянето ни в Хималаите по някакъв начин е свързано с генералния план, който предполагаше затварянето на всички планински проходи за живите мъртъвци. Никога обаче не си бях представял, че ще стана активен участник в събитията! За да запазим добрия тон, ще се въздържа и ще ви спестя грубия си отговор, както и още по-грубите думи на Мухерджи, когато достигнахме прохода и открихме, че буквално гъмжи от бежанци.

— Тук не трябваше да има никого! — разкрещя се той. Никакви бежанци!

Забелязахме един войник от подразделението на раштрийските стрелци — отрядът, комуто бе поверена охраната на подстъпите към прохода. Сержантът изскочи от джипа и сграбчи младежа за реверите.

— Какво, по дяволите, е това? — ревна разгневеният Мухерджи. Беше едър и силен мъж и определено всяваше респект. — Нали трябваше да прочистите пътя?

Войникът беше не по-малко ядосан, но от него лъхаше и страх.

— Ако толкова държите да застреляте баба си, давайте!

С тези думи той отблъсна сержанта от себе си и продължи нататък.

Спътникът ми включи радиостанцията си и доложи, че пътят се използва активно от цивилните. Отговори му нечий млад, яростен глас — някакъв офицер крещеше, че му е заповядано да взриви прохода и няма абсолютно никакво значение колко хора има в момента на пътя. Мухерджи натърти, че ще се наложи да почака, докато всички бежанци не се изтеглят. Ако детонира сега зарядите, не само ще избие десетки, но и ще блокира хиляди пред прохода. Тогава френетичният глас на офицера изтъкна, че потокът от бежанци никога няма да секне; и че отгоре на всичко подире им прииждат дявол знае колко милиона зомбита. Сержантът му възрази, че няма да взриви прохода, докато не види първия жив мъртвец — ще пристъпи към детонацията едва тогава и нито секунда по-рано. Добави, че няма никакво намерение да извърши подобно масово убийство, без значение какво иска от него някакъв проклет лейтенант…

В този миг Мухерджи ненадейно замлъкна, вторачен в нещо над главата ми. Обърнах се и що да видя — току пред мен бе застанал генерал Радж-Сингх! Не зная как се бе появил, нито пък защо… И досега никой не ми вярва — не че аз не съм бил там, а че той, прославеният герой, е бил редом с нас! Истината обаче бе точно такава — бях на сантиметри от него, от Тигъра от Делхи! Казват, че онзи, към когото питаеш почит и уважение, ти изглежда по-висок, отколкото е в действителност. Навярно затова генералът ми се стори истински великан! Въпреки разкъсания му мундир, въпреки окървавения тюрбан, въпреки превръзката на дясното му око и лейкопласта на носа му (един от хората му го бе ударил в лицето, за да го накара да се качи в последния хеликоптер от парка Ганди). Генерал Радж-Сингх…

(Кхан отронва дълбока въздишка и изпъчва гордо рамене.)

Тогава генералът ни нарече „господа“… „господа“, представяте ли си?… и ни обясни, че проходът незабавно трябва да бъде разрушен. На военновъздушните сили било наредено да се погрижат за всички планински проходи. В момента, докато разговаряме, един изтребител-бомбардировач „Шамшер“^[12] вече кръжал над нас и чакал второ нареждане. И ако не сме изпълнели заповедта за взривяване на прохода, пилотът на „Ягуар“-а щял да стовари върху нас „Гнева на Шива“.

— Знаете ли какво значи това? — попита ни Радж-Сингх. Вероятно бе сметнал, че съм твърде млад… или някак си бе отгатнал, че съм мюсюлманин, ала дори и да не знаех нищичко за индийския бог на разрушението, нямаше военен, който да не беше чувал за „секретното“ кодово название на термоядреното оръжие.

 

То нямаше ли да разруши прохода?

О, естествено, че щеше да го разруши… И не само прохода, но и половината планина в допълнение към него! И вместо тясна цепнатина, обрамчена от стръмни скали, щяхме да имаме грамаден полегат насип. Къде беше проблемът — вместо да се създаде непреодолима преграда за живите мъртъвци, някой малоумен генерал от ВВС с атомни амбиции бе решил да им подари чудесна рампа, по която без проблеми да отидат право в зоната за сигурност! Мухерджи преглътна смутено, без да знае как да постъпи, а междувременно Тигъра от Делхи протегна ръка към детонатора. Истински герой — бе готов собственоръчно да вземе на плещите си отговорността за масовото убийство! Сержантът му подаде устройството със сълзи на очи. Генерал Радж-Сингх му благодари, благодари и на двама ни, след което прошепна тиха молитва и натисна бутона. Нищо не се случи. Той опита отново. Пак никакъв резултат. Генералът провери батериите, връзките и пробва за трети път. Тишина. Проблемът явно не беше в детонатора. Нещо се беше случило със зарядите, които бяха заровени на половин километър надолу по пътя, насред най-голямото стълпотворение на бежанци.

Това е краят! — казах си аз. — Това е краят и всички ще умрем. Можех да мисля единствено за това как да се измъкна оттук и да се отдалеча на достатъчно разстояние от атомния взрив. И до днес ми е съвестно за тези мисли… за това, че ме беше грижа само за мен.

Господ да благослови генерал Радж-Сингх. Той постъпи… точно така, както човек би очаквал от една жива легенда. Заповяда ни да се махнем оттук, да се спасим и да се доберем до Шимла, след което се обърна и се затича към тълпата. Двамата с Мухерджи се спогледахме и — без особени колебания, смея да заявя — се втурнахме подире му.

Сега и ние искахме да сме герои — да защитим нашия генерал, прикривайки го от тълпата. Смешно. Дори веднъж не успяхме да го зърнем, след като човешката маса ни погълна като придошла река. Блъскаха ме от всички възможни страни, някой ми бръкна в окото… Крещях, че трябва да мина, че става въпрос за военна мисия… Никой не ми обръщаше внимание. Стрелях няколко пъти във въздуха. Пак никой не реагира. „Ами ако стрелям в тълпата?“ — мина ми през ума. Започваше да ме обзема отчаяние. Скоро щях да се чувствам по същия начин като всички тези хора. После забелязах как Мухерджи полита в пропастта заедно с някакъв мъж, който се мъчеше да му отнеме карабината… Потърсих с очи генерал Радж-Сингх, но не успях да го намеря в стълпотворението. Извиках името на генерала, опитах се да го открия над главите на хората и за тази цел пробвах да се изкатеря на покрива на един микробус. Тогава откъм долината задуха вятър, който донесе ужасно зловоние и приглушени стенания… Докато гледах натам, изведнъж забелязах как на половин километър от мен тълпата се впуска в трескав бяг. Напрегнах очи… присвих ги… и зърнах мъртъвците. Те идваха насам. Пристъпваха бавно и неумолимо, в не по-малко плътни редици от бежанците, чиято плът разкъсваха.

Микробусът рязко се разклати и аз полетях надолу. В първия момент бях понесен от вълната човешки тела, но после изведнъж се озовах под тях — на земята, сред десетки обувки и боси ходила. Сетне ребрата ми изхрущяха и почувствах в устата си вкус на кръв, ето защо побързах да пропълзя под микробуса. Цялото ми тяло ме болеше, а кожата ми пареше. Не можех да говоря и почти нищо не виждах. Чух стенанията на приближаващите зомбита. Предположих, че се намират на не повече от двеста метра от мен и се зарекох пред себе си, че няма да умра като другите. Като всички онези жертви, разкъсани на кървави части, и кравата, която зърнах на брега на река Сатладж в Рупнагар — клетото добиче се гърчеше в агония и кървеше до изнемога… Пресегнах се за оръжието си, но ръката ми отказа да помръдне. Ругаех и плачех… Сега си мисля, че в такива моменти хората се обръщат към боговете си и навярно аз би следвало да се помоля на Аллах, обаче бях толкова изплашен и разгневен, че просто заблъсках глава в долната част на превозното средство. Исках да строша черепа си. Не щеш ли обаче, внезапно проехтя оглушителен рев и земята под мен потрепери. После се надигна чутовна вълна от крясъци и стонове, съчетани с разпененото море от възпламенена прах, което ни връхлетя. Челото ми се фрасна в машината над мен и изпаднах в несвяст.

Първото нещо, което си спомням, откакто дойдох на себе си, беше онзи едва доловим звук. В началото го взех за капеща вода… Туп-туп-туп… Но после ритъмът се забърза и самият звук стана по-ясен и отчетлив. Долових и още нещо — пукането на радиостанцията ми (как ли бе успяла да остане непокътната… и до днес умът ми не може да го побере!) и вездесъщият вой на живите мъртъвци. Изпълзях изпод микробуса. Е, поне можех да се държа на краката си. Огледах се наоколо и установих, че съм сам — нито бежанците, нито генерал Радж-Сингх се виждаха наблизо… Стоях насред неизброимите купчини захвърлени лични вещи, осеяли пустеещата планинска пътека. Пред мен се издигаше овъглена скалиста стена. Зад нея бе останала другата страна на отрязания път.

Ето откъде идваха стенанията. Зомбитата продължаваха да прииждат към мен. Те пристъпваха напред с протегнатите си ръце и изпъкналите си очи и един подир друг пропадаха в пропастта. Това беше странният звук, който бях доловил — издаваха го труповете им, които тупваха в долината, ширнала се на дъното на бездната.

Тигъра от Делхи навярно бе задействал ръчно зарядите. Предполагам, че се е добрал до експлозивите едновременно с живите мъртъвци. Надявам се, че не са успели да забият зъбите си в плътта му. Надявам се също така да му харесва и паметника, който сега се издига над модерната планинска магистрала с четири ленти… В онзи момент обаче не мислех за саможертвата, направена от генерала. По дяволите, та аз дори не осъзнавах дали това, което виждаха очите ми, бе реално, или не! Можех само да се взирам във водопада от живи мъртъвци и да слушам отнесено докладите на другите подразделения, припукващи от радиостанцията ми:

— Викаснагар: готово.

— Биласпур: готово.

— Джавала Мукхи: готово.

— Всички планински проходи: готово! Край на връзката!

„Сънувам ли? — мина ми през ума — Или съм полудял?“

Маймуната, която забелязах, също не ми помагаше. Тя просто си седеше на покрива на микробуса и равнодушно наблюдаваше как зомбитата политат едно след друго в бездната. На муцунката й бе изписано такова мъдро спокойствие, че просто нямаше как да не си кажеш: „Да, тази божия твар със сигурност разбира какво се случва.“ Дори ми се прииска по някое време маймуната да се обърне към мен и да ми каже:

— Това е преломният момент във войната! Най-накрая успяхме да ги спрем! Най-накрая сме в безопасност!

Ала нищо подобно не се случи. Наместо това животинчето издаде напред малкия си пенис и миг по-късно лицето ми бе обляно от гореща струя маймунска урина.