Макс Брукс
Z-та световна война (8) (Разкази на очевидци за Войната със зомбитата)

Около света и по-високо

Провинция Бохемия, Европейски съюз

(Наричат го „Костта“. Отсъствието на красота се компенсира от наличие на сила. Сякаш израснал от скалата, този готически град от четиринадесети век хвърля величествена сянка върху долината Плаканек. Дейвид Алън Форбс възнамерява да го запечата с помощта на молив и хартия във втората си книга „Замъците на войната със зомбитата: континентът“. Англичанинът седи под дървото, а ушитата му от различни парчета плат дреха и дългият шотландски меч допълват средновековния колорит на пейзажа. След появата ми Дейвид ненадейно се превръща от спокоен съзерцателен художник в болезнено нервен разказвач.)

 

Когато казвам, че Новият свят няма нашата история на непристъпните укрепления, имам предвид единствено Северна Америка. Естествено, не мога да пропусна испанските крепости по брега на Карибско море, както и онези, които сме построили заедно с французите на Малките Антилски острови. Също и руините на инките в Андите, макар че те никога не са били подлагани на директна обсада.^[1] А и когато говоря за Северна Америка, по разбираеми причини не включвам останките от съоръженията на маите и ацтеките в Мексико… Нали си спомняте битката при Кукулкан (вече говорим за толтеките), когато толкова много зомбита бяха удържани на стъпалата на онази проклета пирамида… Така че под „Новия свят“ всъщност имам предвид само Съединените щати и Канада.

Моля да ме разберете — ни най-малко не искам да ви обиждам. Просто вашите две страни са твърде млади и не сте страдали от онази дългогодишна институционална анархия, с която се сблъска Европа след падането на Рим. Винаги сте имали надеждно правителство и достатъчно сили за охрана на законите и обществения ред.

Знам, че нещата са стояли другояче по време на експанзията ви на запад и никой не би посмял да извади от списъка крепостите, съществували преди Гражданската война. Иска ми се някой ден да мога да посетя форт Джеферсън. Чувал съм, че оцелелите там са преживели доста… Просто искам да подчертая, че Европа е имала хилядолетна история на хаоса, когато самото понятие за физическа безопасност се е обезсмисляло извън стените на замъка на конкретния феодал. Разбирате ли? Непонятно ли се изразявам? Искате ли да започнем отначало?

 

Не, напротив! Всичко е наред, продължавайте.

После ще изчистите излишното.

 

Да.

Добре тогава. Замъци. Ами… Вижте, за нищо на света не бих тръгнал да преувеличавам значението им във войната. Всъщност ако ги сравните с другите видове укрепления — съвременни, модифицирани и така нататък… може да сметнете защитата им за несериозна, освен ако не са ви спасили живота. Какъвто е моят случай.

Това не значи, че трябва да ги боготворим. За начало трябва да разберете разликата между замък и дворец. Голяма част от така наречените замъци не са били нищо повече от големи, впечатляващи родови имения или са станали такива, когато необходимостта от отбранителни функции е отпадала. В тези някога недостъпни бастиони са пробивали толкова много прозорци на първия етаж, че е нямало никакъв смисъл да бъдат зазиждани. Човек би бил в по-голяма безопасност в един съвременен жилищен блок, след като се демонтират стълбищата. Освен това тези дворци са били строени най-вече като символи на социален статут — Шато Юсе^[2] например или Пражкият замък. По своята същност обаче са били чисто и просто смъртоносни капани.

Само вижте Версай. Страхотна идея, окепазена по уникален начин. Нищо чудно, че френското правителство реши да построи национален мемориал на мястото на пепелището му. Чели ли сте онова стихотворение на Ренар за дивите рози, които цъфтят в мемориалната градина, а цветчетата им са обагрени в алената кръв на прокълнатите?

Не ме разбирайте погрешно — в никакъв случай не твърдя, че всичко, необходимо за оцеляването ви, е висока и непристъпна стена. Да вземем за пример замъка Муйдерслот в Холандия. Един-единствен случай на пневмония се оказа напълно достатъчен. Добавете студената и влажна есен, системното недохранване, липсата на истински медикаменти… Представете си какво е да си там, зад илюзорната защита на високите каменни стени; всички около теб да са смъртно болни, а ти да знаеш, че скоро ще дойде и твоят час и единствената ти ефимерна надежда за спасение е да се измъкнеш по някакъв начин оттук. В дневниците, останали след някои от умиращите, се говори за това как хората буквално са обезумявали от отчаяние и са скачали в гъмжащия от живи мъртъвци ров.

Ами пожарите — като онези в Браубах и Пиерфон, когато стотици хора, затворени вътре, не е имало къде да избягат? Седи и чакай, докато станеш на въглен в пламъците или се задушиш сред дима… Да не говорим за случайните експлозии, когато цивилни лица са се сдобивали с взривни вещества, но не са знаели как да се отнасят с тях и при какви условия да ги съхраняват… В унгарския замък Мишколц Диошдьор един човек докопал по някакъв начин военен експлозив на базата на натрий. Не ме питайте какво точно е представлявало или откъде се е взело; важното е, че както изглежда никой не си давал сметка за най-главното, а именно: катализатор на експлозията в случая бил не огънят, а водата! Казват, че някой запалил цигара в оръжейната и лумнал неголям пожар или нещо от сорта. Та тези идиоти решили, че ще предотвратят експлозията, като залеят контейнерите с вода. В резултат на това в стената зейнала огромна дупка, през която зомбитата мигновено нахлули, подобно на река през разкъсан бент.

Но да не виним тези клетници твърде строго; това все пак е било грешка, плод на невежеството им. За разлика от случилото се в Шато Фужер, за което няма прошка. Припасите на обсадените свършили и те решили да прокопаят голям подземен тунел, който да ги отведе далеч зад ордите от немъртви пълчища. За какви са се мислели? За героите на „Голямото бягство“^[3]? Да са имали професионални топографи под ръка? Или поне малко да са разбирали от тригонометрия? Проклетият им тунел се оказал с половин километър по-къс и те се озовали точно насред гнездото на кръвожадните твари… Тъпаците дори не се сетили да минират тунела си като елементарна предпазна мярка!

Да, издънките са толкова много, че мога до утре да ви говоря за тях, но честността изисква да споменем и моментите на триумф. А някои от тях наистина са забележителни. Естествено, повечето оцелели са били подлагани само на краткотрайни обсади. Късметът да се окажеш на подходящото място… Жителите на Испания, Бавария или Шотландия (онези зад Антониновия вал^[4]) например е трябвало да издържат едва две-три седмици (или само няколко дни). А хората в Кисимул — една-единствена напрегната нощ. На този фон още повече изпъкват големите победи като Шенонсо във Франция, където недалеч от моста над река Шер се издига живописен малък замък в стила на „Дисниленд“ Веднъж след като отрязали връзката си със земята, бранителите му са можели да удържат позицията си с години… при адекватен стратегически разчет, естествено.

 

Нима са разполагали с достатъчно провизии за толкова дълъг период от време?

О, разбира се, че не! Хората просто изчакали падането на първия сняг и започнали да правят набези върху близките села. Мисля, че всички са постъпвали така; не само онези, които са били „залостени“ зад крепостните стени. Сигурен съм, че и вашите сънародници от сините зони (или поне онези от северните щати) са използвали същата тактика. В този смисъл на нас, европейците, ни провървя, понеже по-голямата част от континента ни замръзва през зимата. Мнозина от бранителите, с които съм разговарял, ми споделяха, че самата мисъл за неизбежното настъпване на зимата, без значение колко дълга и свирепа може да се окаже, им е носила облекчение и надежда. И ако човек не загине от „ледената смърт“, е имал възможността да се сдобие от близките населени места с всичко, необходимо за оцеляването му през по-топлите месеци.

В този ред на мисли едва ли е изненадващо и обстоятелството, че немалко от защитниците са предпочитали да останат в своите крепости, дори когато са имали шанса да избягат — например Бульон в Белгия, Спис в Словакия или дори Бюмарис в Уелс… Преди войната това си беше най-обикновен музеен експонат — порутена куха черупка от помещения без покрив и високи концентрични стени. Градският съвет заслужава да получи „викториански кръст“ за усилията си да събере нужните средства, да организира гражданите и да възроди замъка от въпросните руини до някогашното му величие. При това тъкмо навреме, понеже само няколко месеца по-късно тази част от Великобритания вече беше завладяна от немъртвите пълчища. Още по-драматична е историята на Конуай, където имаше както замък, така и средновековна крепостна стена, обрамчваща цялото селище. Обитателите му не само живееха в безопасност и относителен уют, но и разполагаха с достъп до морето, който позволи на Конуай да се превърне в плацдарм на нашите сили, когато започнахме да отвоюваме страната си. Чели ли сте „Моят Камелот“?

(Клатя глава.)

Непременно потърсете тази книга. Това е великолепен роман, базиран на личния опит на автора — един от бранителите на Карфили^[5]. Кризата го застигнала в апартамента му на втория етаж в Лъдлоу, Уелс. Когато запасите му свършили и паднал първият сняг, той решил да рискува и да си потърси по-сигурно убежище. По някое време се натъкнал на запустели руини, които някой вече се бил пробвал да отбранява, ала — съдейки по крайния резултат — без особен успех. Авторът на „Моят Камелот“ погребал телата, смазал черепите на замръзналите зомбита и започнал самостоятелно да възстановява замъка. Работел неуморно, полагайки неимоверни усилия в най-суровата зима, която помни историята. И ето че през май Карфили вече бил готов за лятна обсада, а до следващата зима се превърнал в уютен пристан за неколкостотин други оцелели.

(Показва ми някои от скечовете си.)

Истински шедьовър, нали? Вторият по големина замък на Британските острови.

 

А кой е първият?

(Дейвид не ми отговаря веднага. Усещам как се колебае какво да ми каже.)

Уиндзор.

 

Вашият замък.

Е, не е лично мой…

 

Имах предвид, че сте живели там.

(Отново пауза.)

От гледна точка на отбраната той беше почти съвършен. Най-големият обитаем замък в Европа преди войната — почти тринайсет акра! Със собствен кладенец и достатъчно големи складове, че да поберат провизии за десет години напред. След пожара от 1992 г. му инсталираха уникална противопожарна система, а после, в епохата на терористичните заплахи, обновиха системите му за сигурност, издигайки ги до безпрецедентно за Великобритания ниво. Обществото не знаеше къде отиват данъците му — за бронирани срещу куршуми стъкла, стени с усилена здравина, подвижни решетки и стоманени жалузи, хитро скрити в первазите на прозорците и касите на вратите.

Да не забравим и най-впечатляващото поне за мен постижение, уникалното сифониране на суров нефт и природен газ от залежи, намиращи се на няколко километра под основите на Уиндзор. Те бяха открити още през деветдесетте години, ала така и не се стигна до разработването им — причините за това, както можете да си представите, варираха от чисто екологични до политически. Обаче ние най-сетне ги оползотворихме, и то как! Контингентът ни от кралски инженери изгради скелеви конструкции от външните стени на замъка чак до находищата на съответните суровини. Това бе изключителен успех и до голяма степен именно той ускори появата на укрепените ни автостради. Лично аз примерно се чувствах несравнимо благодарен за топлите стаи, горещата храна, коктейлите „Молотов“ и пламтящия ров… Да, съгласен съм, че това не е сред най-ефективните начини да се спрат немъртвите орди, но не беше малко да забавиш настъплението им, като междувременно ги опържиш хубавичко… Но какво друго ни оставаше, когато патроните свършиха и единственото, което имахме на разположение, бяха куп екзотични старинни оръжия?

В музеите и частните колекции имаше доста такива образци… и най-хубавото беше, че преобладаваха качествените оръжия, а не декоративните боклуци. Масивни, здрави, издържали проверката на времето железарии. Те отново се върнаха в живота на Обединеното кралство. Често можеше да се видят обикновени граждани, носещи боздугани, алебарди или двуостри бойни брадви. Аз самият станах поклонник на този голям двуръчен меч, известен като „клеймор“, макар че едва ли бихте си го представили, съдейки по външния ми вид например…

(Кима, леко смутен, и посочва меча, който изглежда по-дълъг от самия него.)

Не е идеален и изисква умело боравене, но пък с времето така свикваш с него, че сам се изненадваш на какви неща си станал способен ти или другите около теб…

(Поредната пауза. Дейвид определено се чувства неловко. Протягам му ръка.)

 

Много ви благодаря, задето ми отделихте от времето си…

Почакайте… Има… и още нещо.

 

Ако не се чувствате добре…

Не, моля ви, всичко е наред! (Въздъхва дълбоко.) Тя… тя не пожела да замине, разбирате ли? Въпреки възраженията на Парламента настоя да остане в Уиндзор. „Докато всичко това не приключи“, както сама се изрази. В началото си мислех, че го прави от фалшива гордост или подплатено от страх безсилие. Опитах се да я вразумя, умолявах я едва ли не на колене… Изтъкнах й, че е направила предостатъчно. Знаете за Балморалския указ, нали? С този декрет тя превърна всички свои имения в зони за сигурност за всеки, който успее да се добере до тях и да ги защитава… Споделих й, че спокойно може да се присъедини към роднините си в Ирландия или на остров Ман…

 

Тя какво ви каза?

„Най-голямата награда е да служиш на народа си.“ (Прочиства гърлото си; забелязвам как горната му устна потреперва за миг от вълнение.) Това всъщност са думи на баща й; поради тази причина навремето той отказа да избяга в Канада през Втората световна война и поради същата причина по времето на Битката за Британия майка й посещаваше цивилните, криещи се от бомбардировките в тунелите на лондонското метро… Точно това е и причината да продължаваме да бъдем онова Обединеното кралство, което толкова време сме били… Тяхната мисия, тяхната задача винаги е била да олицетворяват величието, заложено в националния ни дух. Те винаги са служили като пример за останалите, понеже са били най-силните, най-храбрите и най-добрите от нас. И в известен смисъл ние сме тези, които ги управляваме, а не обратното, и те са били длъжни да пожертват всичко — наистина всичко, — за да издържат това непосилно бреме, с което само Господ Бог би се справил. Иначе какъв би бил смисълът? Нищо по-лесно от това да захвърлим всички традиции, да изкараме на площада проклетата гилотина и да сложим край на всичко веднъж завинаги. Повечето хора се отнасяха към тях като към старинни замъци — порутени, прашасали вехти реликви, които не стават за нищо друго, освен за привличане на туристи. Но когато небесата притъмняха и страната почувства нужда от помощта им, и едните, и другите засияха в първоначалния си, изконен смисъл. Едните защитиха нашите тела, а другите — нашите души.

Атолът Улити, Федеративни щати на Микронезия

(По време на Втората световна война този голям коралов остров е служил като основна предна база на тихоокеанския флот на САЩ. А по време на Z-тата световна война е приютявал не само американски военни кораби, но и стотици граждански плавателни съдове. Един от тях е бил „Урал“ — първият официален предавател на радио „Свободна земя“. Сега той е превърнат в музей и неслучайно документалният филм „Словото по време на войната“ му отделя такова сериозно внимание. Един от хората, интервюирани за продукцията, е и моят събеседник Барати Палшигар.)

 

Нашият най-страшен враг беше невежеството. Лъжите и суеверията, фалшивата информация, дезинформацията… Невежеството погуби милиарди хора. Невежеството стана причина за Войната със зомбитата. Ако по онова време знаехме това, което знаем сега… Ако вирусът на възкръсналите мъртъвци ни беше така познат като туберкулозата, да речем, нещата щяха да бъдат съвсем други. Представете си какво би било, ако хората по цял свят — или поне тези, които уж трябваше да ги защитават — имаха реална представа срещу какво се изправят. Истинският ни враг беше невежеството, а суровите факти бяха оръжието ни.

Когато се присъединих към радио „Свободна Земя“, то все още се наричаше „Международна програма за масово осведомяване в сферата на здравеопазването и безопасността“ Названието, с което стана известно впоследствие, му бе дадено от хората и общностите, които слушаха нашите предавания.

Това беше първата действително международна инициатива, осъществена броени месеци след въвеждането на южноафриканския план и дълго преди конференцията в Хонолулу. И също както останалият свят взе за основа на стратегията си за оцеляване „плана Редекер“, така и за нашата поява допринесе радио „Убуние“^[6].

 

Радио „Убуние“?

Това бе една южноафриканска радиостанция, излъчваща за изолираните жители на страната. Тъй като не разполагаше с необходимите ресурси за материална помощ, правителството можеше да даде на гражданите си само едно — информация. Доколкото ми е известно, те бяха първите, които започнаха да правят регулярни емисии с новини на няколко езика. В студиото на радио „Убуние“ не само формираха практически навици и умения за оцеляване, но и обсъждаха и развенчаваха всяка небивалица, циркулираща като злокачествен слух сред хората. Така че ние просто взехме радио „Убуние“ за образец и го адаптирахме за глобалната, световна аудитория.

Аз се появих на борда още в самото начало — когато реакторите на „Урал“ тъкмо се бяха върнали към живот. Както си личи и от названието му, „Урал“ беше бивш съветски кораб, който впоследствие бе станал част от руския военноморски флот. По онова време този плавателен съд е бил натоварен с много роли — база за контрол и управление, център за проследяване на изстреляни вражески ракети, кораб за електронно наблюдение… За съжаление, както по всичко личи, е бил и ужасно непрактичен, понеже от няколко места подочух, че системите му се оказали твърде сложни даже за собствения му екипаж. Навярно поради тази причина тази „бяла врана“ прекарала по-голямата част от кариерата си на котва в руската военноморска база във Владивосток, като основната му функция е била да произвежда електричество за прилежащия регион. Не съм инженер, ето защо не мога да ви кажа как са успели да заменят изтощените му горивни елементи и да преобразуват тромавия му комуникационен интерфейс в адекватна система за връзка с глобалната сателитна мрежа. Аз съм специалист по езиците, особено индийските, и заедно с господин Верма отговаряхме за предаванията, адресирани към два милиарда души… Двама души за два милиарда, представяте ли си? Макар че, като се замисля, по онова време аудиторията ни май се състоеше само от един милиард слушатели…

Господин Верма ме откри в един лагер за бежанци в Шри Ланка. Понеже и двамата бяхме преводачи — той се занимаваше предимно с писмения превод, а аз — с устния, — поработихме известно време в посолството на страната ни в Лондон. Помня, че по онова време работата ни се струваше доста изтощителна; никаква представа си нямахме какво всъщност значи изнурителен труд. Младежка наивност, какво да се прави… Макар че, в интерес на истината, задълженията ни не бяха никак леки, едва ли някой от нас е подозирал какво ни предстои. Не бяха редки случаите, когато работехме по осемнайсет, а понякога и по двайсет часа на денонощие. Сега, като се връщам назад, се чудя кога сме спали… Толкова много суров материал, толкова много телеграми, пристигащи буквално всяка минута… Повечето се отнасяха до базовото оцеляване — как да се пречисти вода, как да се направи домашна оранжерия, как да се култивират и обработят спорите на някои плесени, за да се получи пеницилин… Тези влудяващи материали често биваха съпроводени от факти и термини, за които никога не бях чувал. Не знаех нито кои са „куислингите“, нито кои са „хващаните“, да не говорим за така нареченото „лобо“ или псевдопанацеята „фаланга“… Пред мен изведнъж изникваше някакъв униформен, пъхаше ми някакъв набор думи под носа и ми казваше: Искам го на маратски и да е готово за емисията след петнайсет минути.

 

С какъв вид фалшива информация се сблъсквахте най-често?

С коя сфера искате да започна? Медицина? Точни науки? Въоръжени сили? Религия? Психология? Лично за мен най-влудяващ беше психологическият аспект. Хората си умираха от желание да очовечат възкръсналите изчадия. По време на война — имам предвид конвенционалните, предишни войни — сума ти време и усилия отиват за дехуманизирането на противника, за създаването на належаща емоционална дистанция… Измислят се ефектни истории или обидни прозвища… само като се сетя как баща ми наричаше мюсюлманите например и се изприщвам… а ето че по време на войната със зомбитата някои хора отчаяно се опитваха да намерят някаква връзка с врага, да придадат човешки измерения на нещо, което в никакъв случай не би могло да бъде причислено към човешкия род.

 

Бихте ли ми дали някакъв пример?

О, та те са десетки! Битуваха идиотските мнения, че зомбитата притежават някаква рудиментарна интелигентност — че могат да мислят, да чувстват и да се приспособяват, да си служат с оръдия на труда и дори с някои човешки оръжия; че са запазили спомена за предишния си живот; че с тях може да се комуникира и че могат да бъдат дресирани като някои домашни любимци например… Когато започнахме да развенчаваме един подир друг тези митове, ефектът беше потресаващ! Понякога гражданското ръководство за оцеляване ни помагаше, обаче няма как да не отбележа, че имаше много недостатъци…

 

Нима?

Естествено. Явно бе написано от американец, съдейки по споменаването на разни марки джипове с двойно задвижване и някои модели огнестрелни оръжия… Да не говорим, че културните различия между отделните етноси и групи изобщо не бяха взети под внимание… нито пък различните методи, с помощта на които жителите на всяка конкретна област се опитваха да се спасят от живите мъртъвци.

 

Например?

По-добре да не навлизаме в твърде големи подробности, защото ще излезе, че автоматично осъждам големите групи от хора, които са въвели съответните решения… Като индиец много пъти съм се сблъсквал с разнообразни аспекти на собствената си култура, довели до печални последствия и дори трагедии. Не знам дали сте чували за старинното индийско селище Варанаси — един от най-древните градове на земята, разположен недалеч от местността, където според преданията Буда е изнесъл първата си проповед. Там всяка година прииждаха хиляди индийски поклонници, чието последно желание бе да издъхнат на това свято място. Преди войната всички пътища бяха осеяни с трупове. Когато започна кризата, покойниците възкръснаха и тръгнаха в настъпление. Варанаси се превърна в най-опасната „бяла зона“ — свърталище на бродещата гибел. Въпросното свърталище неусетно се разрасна и обхвана почти цялото протежение на река Ганг^[7], чиято целебна сила бе научно потвърдена още преди избухването на войната. Беше нещо, свързано с повишеното съдържание на кислород във водата… Трагедия. Към бреговете на реката продължаваха да се стичат милиони, които само разпалваха огъня. Дори и след като правителството бе евакуирано в Хималаите, а официалната статистика призна над деветдесет процента от населението на страната за заразени, многочисленият поток от поклонници не секна. Всяка страна си има подобна история. Всеки от нашите международни екипи се е сблъсквал поне веднъж с пример на самоубийствено невежество. Американците ни разказваха за религиозна секта, наречена „Агнец божи“, чиито членове вярвали, че колкото по-бързо се заразят, толкова по-скоро ще се озоват в Рая. А една жена — няма да кажа националността й — не жалеше време и усилия, за да разпространява отвратителните митове, че половият акт с девственица може да „развали проклятието“. Страх ме е да си помисля колко девойки и малки момиченца са станали жертви на насилие в резултат от тези съвети за „пречистване“. Всеки се гневеше и озлобяваше срещу собствения си народ. Всеки се срамуваше. Един от белгийските ни колеги сравни случващото се с „притъмняващи небеса“. Наричаше го „злините на колективната ни душа“.

Сега, като се замисля, навярно нямам право да се оплаквам. Животът ми така и не бе подложен на опасност, стомахът ми винаги е бил пълен… Е, често се лишавах от сън заради работата си, но пък можех да спя спокойно и без страх. Нещо повече — не се налагаше да работя в ПИ-отдела на „Урал“.

 

ПИ-отдела?

Така наричахме отдела за Прием на информация. Данните и сведенията, на базата на които подготвяхме емисиите си, не се раждаха на борда на „Урал“ Те всъщност идваха от целия свят — като се започне с различните експерти и се стигне до мозъчните центрове в зоните за сигурност на всяко от правителствата по света. Те предаваха информацията на нашите ПИ-оператори, а те я сортираха и я подаваха към нас. По-голямата част от данните се транслираха на открити граждански честоти, които буквално преливаха от молбите и воплите за помощ на населението. Милиони нещастни души, разпръснати по цялата планета, крещяха в микрофоните си как децата им умират от глад, как скривалищата им горят, как отбраната на убежищата им поддава под натиска на живите мъртъвци… Тук няма значение дали разбираш съответния език, или не; страдащият, доведен до крайно отчаяние човешки глас не може да бъде сбъркан! На ПИ-операторите им беше забранено да отговарят — нямахме нужното време и ресурси за това. Всяко предаване и приемане на информация бе подчинено на военновременните приоритети. Дори не искам и да знам какво е ставало в душите и сърцата на нашите колеги…

Когато от Буенос Айрес бе излъчено последното предаване — прочут латиноамерикански певец изпълняваше испанска люлчина песен, — един от ПИ-операторите не издържа. Той беше руско моряче, само на осемнайсет години… Пръснал си мозъка и го разпилял по целия пулт. Оказа се едва първият от многото — до края на войната и останалите му колеги последваха примера му. Нито един не доживя днешния ден. Последен си отиде белгийският ми приятел, за когото вече ви споменах…

— Човек носи тези гласове вътре в себе си — сподели ми той една сутрин. Двамата стояхме на палубата и се взирахме в кафеникавата мъгла в очакване на изгрева, който така и нямаше да видим.

— Тези гласове ще останат с мен до края на живота ми. Никога няма да утихнат… и никога няма да престанат да ме зоват да се присъединя към тях.

Демилитаризираната зона: Южна Корея

(Чой Хунгчой, заместник-директор на Корейската централна разузнавателна агенция, ми показва сухия, хълмист, съвсем обикновен пейзаж вляво от нас. Човек като нищо би го взел за Южна Калифорния, ако не бяха изоставените блиндажи, обезцветените знамена и оградата с бодлива тел, простираща се чак до хоризонта и в двете посоки.)

 

Искате да ви кажа какво точно се случи? Никой не знае. Обаче едно ще ви кажа — ако на земното кълбо е имало държава, наистина подготвена за отблъскване на заплахата, това без съмнение би била Северна Корея. Реки на север, океан на изток и запад, а от юг — (посочва към Демилитаризираната зона) — най-сериозно укрепената държавна граница на планетата. Виждате какъв е теренът — пресечената местност, осеяна с всички тези хълмове и възвишения, е просто идеална за отбрана. Това обаче не е всичко, понеже едва ли виждате, че тези възвишения буквално са прорязани от титанична по мащабите си военнопромишлена инфраструктура. Севернокорейското правителство си взе някои много важни поуки след вашите бомбардировки през петдесетте години — горчивият урок е най-добрият учител — и хвърли неимоверни усилия, за да изгради надеждна подземна система, която да позволи на населението да преживее следващите войни на безопасно място.

Казано простичко, северните ни съседи създадоха милитаризирано общество, до такава степен привикнало да живее в бойна готовност, че на техния фон Израел изглеждаше тиха и кротка пацифистична държавица като Исландия например. Над един милион мъже и жени служеха в редовната армия, а над пет милиона се водеха в запас. Това прави над една четвърт от населението… при това без да споменаваме факта, че почти всички севернокорейци бяха изкарали задължителната военна подготовка. Главното обаче е друго. Жизненоважен при подобен вид война е факторът „национална дисциплина“, а в този случай спокойно можеше да се каже, че в страната царува почти свръхчовешка дисциплина… На севернокорейците още от мига на раждането им втълпяваха, че животът им е нищожен и незначителен и че те съществуват само за да служат на Държавата, Революцията и Великия вожд. Това бе почти пълната противоположност на ситуацията, която царуваше у нас, в Южна Корея. Ние си бяхме отворено общество. Просто нямаше как да бъде другояче. Международната търговия се явяваше източник на жизнената ни сила. В нашата страна господстваше духът на индивидуализма, макар и не до такава степен, както при вас, американците. Имахме си предостатъчно протести, стачки и всякакви публични демонстрации. И понеже бяхме свободно общество, отличаващо се с голяма диференциация на всички социални равнища, едва успяхме да приложим „доктрината Чанг“^[8] по време на Голямата паника. На север подобна вътрешна криза бе немислима. Дори когато заради грешните разчети на правителството им при тях настана глад, те предпочетоха да ядат собствените си деца, вместо да посмеят да изразят — па макар и шепнешком — недоволството си^[9]. Адолф Хитлер би могъл само да мечтае за подобно подчинение. Трябваше само да дадеш на всеки жител на Северна Корея пушка, камък или просто заповед да се бие с голи ръце, след което да му посочиш зомбитата и да извикаш: „Сражавай се за Отечеството!“ И всички мигом щяха да ти се подчинят. Това бе държава, родена за водене на война, която постоянно се намираше в бойна готовност още от 27 юли 1953 г. И ако някой бе поискал от мен да назова страна, способна не само да оцелее, но и да триумфира над задаващия се Апокалипсис, без да се замисля, щях да посоча Корейската народнодемократична република.

Но какво всъщност се случи? Само месец преди началото на проблемите, още преди избухването на епидемията в Пусан, Северът ненадейно и без никакви обяснения прекъсна всички дипломатически връзки и контакти. Така и не ни казаха защо закриха единствената железопътна линия, съединяваща ни по суша, както и защо надеждите на някои наши съграждани, които от десетилетия чакаха възможността да се видят с роднините си от КНДР, внезапно бяха попарени завинаги. Не получихме никакви обяснения. Всички отговори малко или много се свеждаха до стандартната фраза „Въпрос на държавна сигурност“.

За разлика от мнозина други, аз не смятах, че това е прелюдия към война. Не знам дали защото бе лишен от въображение, или поради някаква друга причина, ала Северът винаги ни заплашваше по един и същи начин. А ето че всички сателитни данни — както от нашите спътници, така и от американските — не показваха никакви признаци на подготовка за въоръжена агресия. Никакво дислоциране на войски, никакво зареждане с гориво на бойни самолети, никакво разгръщане на крайцери и подводници… Нещо повече — нашите наблюдатели, разположени по протежение на Демилитаризираната зона, започнаха да докладват, че числеността на войските от другата страна на границата на практика не се увеличава, а даже намалява. Разполагахме с подробни сведения за всичките им гранични отряди. В продължение на дълги години бяхме фотографирали всеки от войниците и дори им бяхме дали прозвища като Змийски очи и Булдог. Сътрудниците ни им бяха изготвили досиета с предполагаемата им възраст, биографични данни и сведения за личния им живот. И ето че всички до един неусетно изчезнаха, сякаш се разтвориха зад укрепените си окопи и блиндажи.

Индикаторите ни за сеизмична активност също мълчаха. Ако Северът бе започнал мащабни операции по прокопаване на тунели или ако беше предприел някакво по-сериозно прегрупиране на бойните си формации от другата страна на демаркационната линия, прецизните ни сензори щяха своевременно да ни информират за това.

Памунджом бе единствената област в близост до демилитаризираната зона, където двете ни страни можеха да се срещнат за преговори лице в лице. Там заедно стопанисвахме цял комплекс от конферентни зали, на няколко метра от открития вътрешен двор, където се разполагаха военните ни подразделения. Постовите постоянно се сменяха. Една нощ войниците от севернокорейското подразделение се върнаха в казармите си, но така и никой не се появи, за да заеме местата им. Вратите бяха заключени, а светлините — угасени. Едва ли е необходимо да казвам, че не ги видяхме повече.

Забелязахме и пълно прекратяване на работата на спецслужбите. Шпионите от КНДР действаха регулярно и предсказуемо като годишните времена. През повечето време бяха изключително лесни за откриване и дори обикновените хора ги разпознаваха по старомодните им облекла и въпросите им за цените на широко разпространени стоки, с които всеки нормален човек беше запознат. Непрекъснато ги излавяхме, но след разразяването на епидемията числеността им бързо се стопи до нула.

 

Ами вашите шпиони на север?

Изчезнаха безследно — всички до един, почти по същото време, когато електронните ни разузнавателни средства излязоха от строя. Не говоря за проблемите, които имахме със заглушаването на радиосигнала и така нататък…

Един след друг всичките ни канали — военни и граждански — пропадаха. Съдейки по спътниковите снимки, работниците в стопанствата из провинцията ставаха все по-малко, а пешеходците в големите градове взеха драстично да намаляват, докато не изчезнаха съвсем. Дори така наречените „доброволци“, трудещи се по множество обществени проекти, биваха отзовавани и не идваха на работа, което си беше абсолютен прецедент! В общи линии, за отрицателно време на цялата територия от Ялу до Демилитаризираната зона не остана и една жива душа. И ако човек се абстрахираше от всичко и погледнеше на случилото се от гледна точка на разузнаването, изглеждаше, че всеки мъж, жена и дете от Корейската народнодемократична република буквално са се изпарили във въздуха.

Тази загадка само подгряваше растящата ни тревога — особено на фона на онова, с което се наложи да се сблъскаме у дома. По това време вече имахме огнища на епидемията в Сеул, Поханг, Таеджон… Мокпо беше евакуиран, на Кангнунг беше наложена изолация, и, естествено, няма как да забравя и нашия вариант на Йонкърс — Инчхон. Същевременно поне половината от действащите ни подразделения трябваше да бъдат позиционирани покрай северната граница. Твърде много чиновници в министерството бяха убедени, че Пхенян изгаря от нетърпение да започне войната и само чака да настъпи най-черният ни час, за да разгърне масирано настъпление по трийсет и осмия паралел. Ние от разузнаването се придържахме към абсолютно противоположното мнение — не спирахме да повтаряме, че ако съседите ни чакат нашия злокобен час, то той отдавна вече е ударил.

Без заобикалки може да се каже, че Република Корея се намираше на прага на национален крах. Тайно се работеше над планове за преселение, издържани в духа на стореното от японците. Секретните ни отряди вече проучваха пригодността на ареалите в района на Камчатка. Ако „доктрината Чанг“ не бе проработила… ако още няколко отряда бяха претърпели неуспех и още няколко зони за сигурност бяха рухнали пред напора на немъртвите… Навярно дължим оцеляването си на Севера… или по-скоро на страха от него. Моето поколение никога не беше възприемало КНДР като реална заплаха. Разбира се, говоря за обикновените граждани, за хората от моето поколение, които смятаха севернокорейците за изостанала, гладуваща нация от неудачници. Може би защото моето поколение бе израснало в мир и нищо не ни беше липсвало. Единственото, от което се страхувахме, бе обединение ма двете ни държави, подобно на онова между Източна и Западна Германия през деветдесетте, в резултат на което милиони бездомни екскомунисти щяха да ни виснат на врата и да разчитат ние да ги храним и издържаме.

За предходните поколения обаче — за нашите родители, баби и дядовци — нещата стояха по малко по-различен начин. Над тях постоянно бе висяла заплахата от нападение и непрекъснато ги бе терзаела мисълта, че всеки един момент може да прозвучи сигналът за тревога, при което светлината ще помръкне и всички банкери, учители, шофьори на такси ще бъдат призовани в армията, за да бранят родината с оръжие в ръка. Те никога не изгубиха бдителността си и в края на краищата не ние, а именно те възродиха националния ни дух.

Знаете ли, и досега продължавам да се опитвам да организирам експедиция на север. И всеки следващ път неизменно ми пъхат прът в колелата. Излизат ми с оправданието, че все още имаме твърде много работа. Че в страната все още цари хаос. Че още не сме изпълнили международните си задължения и — най-важното — че репатрирането на бежанците ни в Кюсю още не е приключило… (изсумтява) Да, както излиза, тези японци ще ни бъдат задължени до края на живота си…

А аз дори не искам военно подразделение. Дайте ми само един хеликоптер или една рибарска лодка; а ако и това е много, просто ми отворете портите на Панмунджом и аз ще тръгна пеша. „Ами ако задействаш някоя мина, заложена като капан? — възразяват ми те. — Някоя атомна бомба? Ами ако отвориш вратата към някой подземен град и оттам излязат двайсет и три милиона зомбита?“ Аргументите им не бяха лишени от смисъл. Знаехме, че Демилитаризираната зона е плътно минирана. Миналия месец един товарен самолет, навлязъл във въздушното им пространство, попадна под обстрел от ракети „земя-въздух“ Пусковата установка се оказа автоматична и бе разработена като оръжие на възмездието, в случай че цялото население загине.

Близко до ума беше да предположим, че хората са били евакуирани в подземни комплекси. Ако бе така, значи бяхме допуснали сериозни грешки по отношение на размерите и дълбочината им. Не беше изключено всички жители на Корейската народнодемократична република да са скрити под земята и да се трудят над нескончаеми военни проекти, докато техният Велик вожд продължава да се опиянява със западен алкохол и американско порно. А дали изобщо знаят, че войната е свършила? Или правителството им ги е излъгало — съобщило им е, че светът, който са познавали, е престанал да съществува? Може би възкръсването на мъртвите е било просто удобен случай, за да затегнат още повече хомота на шията на едно общество, изградено върху сляпото подчинение? Великият вожд винаги е искал да е жив бог и ето че сега, когато е стопанин не само на храната и въздуха, но и на светлината на изкуствените слънца, неговите извратени фантазии най-сетне са се превърнали в реалност. Мисля, че теоретично погледнато, този сценарий изглежда твърде вероятен, обаче нещо се е объркало… Припомнете си какво се случи с „хората-къртици“ под Париж. Ами ако нещо подобно се е случило и на север… но с цяла страна? Нищо чудно онези подземни пещери наистина да гъмжат от двайсет и три милиона зомбита, които вият в мрака и чакат да бъдат освободени.

Киото, Япония

(От старата снимка на Кондо Тацуми ме гледа кльощав, пъпчив тийнейджър с глуповати зачервени очи и рошави изрусени кичури. Мъжът, който стои пред мен, изобщо няма коса. Той е гладко избръснат, със смугъл тен и пронизващ поглед, който не ме изпуска нито за миг. Нито вежливите маниери, нито добродушното отношение могат да скрият излъчването на почиващ си хищник, което струи от всяка фибра на този воин-монах.)

 

Аз бях „отаку“ Знам, че тази дума получи множество различни значения за различните хора, ала в моя случай означаваше просто „аутсайдер“. Американците, особено по-младите, вероятно се чувстват по същия начин — в капана на обществения натиск… Знам ли, може би всички хора се чувстват така. Но доколкото разбирам вашата култура, вие поощрявате индивидуализма. Вие почитате бунтарите, неконформистите и всички онези, които имат дързостта да се откроят от тълпата. За вас индивидуализмът е емблема на честта, а за нас — клеймо на позора. Ние живяхме — особено пък преди войната — в сложния и объркан лабиринт от мненията на околните. Всичко — от външния вид, речта и кариерата ни до начина, по който кихаме — бе планирано и организирано в съответствие със строгата доктрина на конфуцианството. Някои имаха силите — или напротив, нямаха, ала резултатът беше същият — да приемат всичко. Други, като мен, избраха изгнанието в един по-добър свят. Този свят беше киберпространството, което сякаш бе създадено специално за нуждите и въжделенията на японските отаку.

Не мога да обсъждам вашата образователна система, понеже не я познавам толкова добре, но специално нашата се основаваше почти изцяло на механичното запомняне на факти. Още от първия ден в довоенните училища главите на японските деца се наблъскваха с факти и цифри, които нямаха никакво практическо приложение в реалния живот. Тези факти нямаха нито морално значение, нито социален контекст, нито някаква човешка връзка с външния свят. С две думи, тези факти нямаха никакъв друг смисъл, освен да ти позволят да преминеш в следващия клас. Преди войната системата учеше японските деца да запаметяват, а не да мислят.

Предполагам разбирате как подобен вид образование всъщност подготвяше почвата за широкото навлизане на киберпространството. В света на информацията без контекст, където статутът на всеки човек се определя от нейното придобиване и притежание, моето поколение можеше да царува като всемогъщо божество. Аз бях сенсей — познавах до съвършенство всичко, което бях изучавал, без значение дали ставаше въпрос за изясняването на кръвната група на целия кабинет на премиера, налоговите постъпления на Мацумото и Хамада^[10] или местонахождението и състоянието на всички мечове „гунто“^[11] от Тихоокеанската война. Не ми се налагаше да се безпокоя как изглеждам, как се държа, какви оценки получавам или какво ме чака занапред в бъдещето. Никой не можеше да ме осъди, никой не можеше да ме обиди. В този свят аз бях всесилен и — нещо далеч по-важно! — намирах се в пълна безопасност!

Когато кризата достигна Япония, хората от моето обкръжение, както и всички останали, забравиха за предишните си увлечения и съсредоточиха цялото си внимание върху живите мъртъвци. Заехме се да изучаваме физиологията им, поведението им, слабите им страни и глобалната реакция на света срещу атаките им. На последната ни онлайн дискусия дори се специализирахме — разгледахме всички аспекти на възможността да удържим натиска им в пределите на Японските острови. Аз събрах и обработих демографските статистики, открих данни за транспортната мрежа, за полицейската доктрина… Бях проучил подробно всичко — от тонажа на японския търговски флот до количеството патрони в пълнителя на армейската щурмова пушка „Тип 89“. Нито един факт не ми се струваше прекалено незначителен или неясен. Имахме цел пред себе си, сериозна цел, и почти не спяхме. Когато училищните занятия постепенно бяха отменени, можехме да висим в мрежата по двайсет и четири часа на денонощие. Аз бях първият, който успя да хакне личния компютър на доктор Комацу и прочетох черновите на доклада му цяла седмица преди да го представи в парламента. Това беше много яко и вдигна още повече рейтинга ми сред тези, които и бездруго вече ме боготворяха.

 

Доктор Комацу ли беше този, който пръв заговори за евакуация?

Да. Той беше събрал същата информация, до която се бяхме добрали и ние. И докато ние я запомняхме, той я анализираше. Ситуацията беше брутална — Япония бе пренаселена и сто двайсет и осем милиона души се гъчкаха на по-малко от триста и седемдесет хиляди квадратни километра островна площ, която или беше труднопроходима планинска местност, или беше свръх урбанизирана… Освен това страната ни се явяваше едно доста демилитаризирано общество. Заради така наречената „защита“ от страна на американците собствените ни въоръжени сили не бяха участвали в реални сражения от 1945 година. Даже онези символични военни подразделения, които бяхме изпратили в Персийския залив, почти не бяха влизали в същински бойни действия и бяха прекарали по-голямата част от службата си зад укрепените стени на изолираните натовски бази. Аз и приятелите ми имахме достъп до всички тези сведения, ала тъй като не бяхме способни да ги осмислим, не можехме да разберем какви тенденции очертават. Ето защо доктор Комацу сериозно изненада всички, когато заяви публично, че ситуацията е безнадеждна и единственият начин за спасение е пълната и своевременна евакуация на цяла Япония.

 

Сигурно думите му са ви хвърлили в ужас.

Съвсем не! Точно обратното — стимулираха ни да развием още по-бурна дейност в усилията си да изясним къде точно ще бъде отведено населението. На юг, към централните и южни тихоокеански острови или на север, за да колонизираме Курилските острови и Сахалин? Или може би някъде в Сибир? Онзи, който откриеше отговора, щеше да стане най-великият отаку в цялата история на киберпространството.

 

Не се ли тревожехте за собствената си безопасност?

Изобщо. Япония беше обречена, но аз не живеех в Япония, а в света на свободната информация. Бяхме нарекли заразените „сиафу“^[12] и не се страхувахме от тях, а напротив — изучавахме ги с интерес. Дори не можете да си представите каква бе степента на самоизолацията ми! Културата, възпитанието ми и начинът ми на живот бяха довели до пълната ми откъснатост от действителността. Япония можеше да бъде евакуирана, можеше да бъде и унищожена, а аз щях да наблюдавам всичко това от сигурното си убежище на върха на дигиталната кула.

 

Ами родителите ви?

Какво за тях? Живеехме в един апартамент, но никога не бяхме общувал истински. Предполагам, през цялото време са си мислели, че уча в стаята си. Дори когато затвориха училището, аз успях да ги убедя, че трябва да се подготвям за важни изпити. Те не ми задаваха никакви въпроси. Двамата с баща ми рядко разговаряхме. Сутрин майка ми оставяше подноса със закуската пред вратата ми, а вечер — подноса с вечерята. Първия път, когато пропусна да го направи, аз изобщо не го забелязах. Събудих се, мастурбирах както обикновено и влязох в нета. Огладнях едва към средата на деня. Не можех да понасям тези усещания — глада, умората, сексуалното влечение… Само ми отвличаха вниманието. И ме изпълваха с раздразнение. С неохота се откъснах от компютъра и отворих вратата. Нито поднос, нито храна. Извиках на майка си. Никой не ми отвърна. Слязох в кухнята, грабнах някакви полуфабрикати и хукнах обратно към компютъра си. Вечерта повторих същата процедура. Както и на следващата сутрин.

 

Не се ли зачудихте къде са родителите ви?

Не, липсваха ми само за да ми приготвят храната, понеже така трябваше аз да губя от ценното си време… В моя свят се случваха все по-вълнуващи и интересни неща.

 

А другите отаку? Те не споделяха ли страховете си?

Вижте, ние споделяхме факти, а не чувства… Дори когато хората започнаха да изчезват, приоритетът ни беше обменът на информация. Направи ми впечатление, че някои не отговарят на имейлите, които им бях пратил, или не са поствали нова информация от известно време… Но си казах, че може би просто не бяха влизали в нета; другият вариант беше сървърите им нещо да са се прецакали…

 

И това не ви безпокоеше?

По-скоро ме дразнеше. Губех не само източниците си на информация, но и потенциалните си фенове, които щях да впечатля с новите си постижения. Някак обидно беше да постнеш нови, уникални сведения за местата на вероятната евакуация на японците и да получиш само петдесет вместо шейсет коментара. А после положението се влоши още повече — коментарите започнаха да се стопяват до четирийсет и пет… четирийсет… трийсет…

 

Колко време продължи това?

Около три дни. В последното съобщение на един друг отаку от Сендай се говореше, че мъртъвците изпълзяват от университетската болница „Тохоку“, която се намираше недалеч от жилището му.

 

И това ли не ви притесни?

Че защо? Бях твърде зает с проучванията си за процеса на евакуация. Как точно ще се проведе, какви правителствени организации ще бъдат въвлечени в реализирането й… Къде ще са самите лагери — в Камчатка, Сахалин или и на двете места? И каква беше тази странна вълна от самоубийства, заляла напоследък страната?^[13] Толкова много въпроси, толкова много данни трябваше да бъдат обработени… Проклинах се, задето умората ме принуди по някое време да си легна и поспя.

Когато отворих очи, на монитора ми не се виждаше нищо. Опитах се да вляза в нета. Без резултат. Рестартирах компютъра. Пак нищо. Забелязах, че аварийното ми захранващо устройство работи. Значи нямаше ток, но това не беше кой знае какъв проблем; юпиесът ми щеше да издържи поне десет часа. Безжичният ми нет обаче нямаше никакъв сигнал. Не можех да повярвам. В Кокура, както и в цяла Япония, има почти съвършена уай-фай мрежа, известна по цял свят с уникалната си надеждност. Можеше да рухне един сървър, но пък цялата мрежа? Казах си, че проблемът е само в моя компютър. Просто не можеше да бъде другояче. Извадих лаптопа си и пробвах да се логна в мрежата с него. Но сигналът така и не се появи. Изругах и отидох да кажа на родителите си, че трябва да използвам техния компютър. Оказа се, че още не са се прибрали. Разстроен и объркан, грабнах телефона, за да позвъня на мобилния на майка си. Никакъв сигнал; апаратът се захранваше от розетката в стената. Тогава взех своя джиесем, но така и не успях да се свържа.

 

Сега вече знаете ли какво се е случило с тях?

Не, нямам никаква представа. Знам, че не са ме изоставили; абсолютно сигурен съм в това. Може би баща ми е бил нападнат на работното му място, а майка ми е пострадала в някой от близките магазини. Не е изключено да са били нападнати и докато са били заедно — на отиване или на връщане от консултативния център… Всичко може да се е случило. Не ми оставиха никакво съобщение. Оттогава се опитвам да ги открия.

Влязох в спалнята на родителите си — само за да се убедя, че не са и там. Отново пробвах да се обадя. Положението все още не беше фатално. Въпреки сътресенията, не бях изгубил контрол над нещата. Направих още един опит да вляза в нета. Забавно, нали? Единственото, за което мислех, бе как по-бързо да се върна в своя свят, където се чувствах сигурен и в безопасност. Но надеждите ми отново бяха попарени. Някъде по това време паниката започна да ме обзема. „Хайде! — повтарях на глас, сякаш можех да накарам компютъра да се логне в мрежата само с усилие на волята ми. — Хайде, хайде, ХАЙДЕ, ХАЙДЕ, ХАЙДЕ!“ Заблъсках бясно по монитора. Пръстите ми се разкървавиха и гледката на собствената ми кръв ме изплаши. Никога не се бях занимавал със спорт, никога не бях получавал каквито и да било наранявания. Това вече ми идваше в повече. Вдигнах монитора и го запратих в стената. Разплаках се като хлапе, започнах да викам и ругая, задъхах се. Стана ми лошо и оповръщах целия под. После се надигнах и се затътрих с олюляваща се походка към входната врата. Отворих я и се вторачих в тъмнината.

 

Пробвахте ли да почукате на съседите?

Не. Странно, нали? Дори в подобен момент на нервен срив моята фобия от общуване бе толкова силна, че за нищо на света не бих посмял да се обърна към някого. Направих няколко крачки, подхлъзнах се и паднах върху нещо меко. Беше студено и покрито с някаква слуз, която полепна по ръцете и дрехите ми. И освен това вонеше. Целият коридор вонеше. Изведнъж осъзнах, че дочувам някакъв едва доловим, равномерен шум, сякаш нещо бавно пълзеше — или по-скоро се влачеше — по коридора към мен.

— Кой е там? — извиках. В отговор прозвуча единствено приглушен, гъргорещ стон. Очите ми вече привикваха с тъмнината. Различих някакъв силует — едър, човешки силует, — които се тътреше по корем по земята. Тази гледка ме парализира; прииска ми се да побягна, но в същото време за някаква част от мен беше жизненоважно да разбере какво точно ставаше тук. От нашия апартамент струеше мъждива светлина, която очертаваше тесен правоъгълник върху отсрещната стена. Когато неизвестният пълзящ човек се открои на фона на това островче, най-сетне можах да видя лицето му. То изглеждаше съвсем невредимо и съвсем човешко… като се изключи дясното око, което висеше на тъничка нишка от кухината си. Лявото си бе на мястото и беше вперено в мен. Неусетно гъргоренето се превърна в задавено хриптене. Това ми бе достатъчно. Скочих като попарен, втурнах се обратно в жилището и затръшнах вратата подире си.

Съзнанието ми най-накрая се проясни — може би за пръв път от много години насам, — и аз изведнъж разбрах, че надушвам миризма на дим и чувам далечни викове. Приближих се до прозореца и разтворих завесите.

Кокура бе погълната от Преизподнята. Навред бушуваха пожари, улиците бяха осеяни от разнебитени автомобили… а сиафу шестваха навсякъде. Гледах как разбиват вратите, как нахлуват в апартаментите и как изяждат хората, сгърчени в ъглите на стаите или на терасите. Виждах как хората скачат от прозорците, без значение на каква височина се намираха, предпочитайки да строшат краката и гръбнаците си, вместо да попаднат в лапите на немъртвата паплач. После отчаяните клетници лежаха обездвижени на асфалта и виеха в агония, докато живите трупове стесняваха кръга около тях… Един човек от отсрещния апартамент се опита да се защитава със стик за голф. Импровизираното му оръжие се счупи в главата на първото зомби, без да му причини никаква вреда, след което петима други мъртъвци повалиха мъжа на земята.

И в този миг… някой потропа на вратата. На моята врата. Ето така: (свива дланта си в юмрук и го размахва) „Бам-бам-бам!“ Направи ми впечатление, че ударите отекват в долната част на вратата, съвсем близо до земята. Наострих уши и долових, че онази твар надава зловещите си стенания от коридора.

Чух и други звуци, ехтящи от съседните апартаменти. От моите съседи; хората, които бях гледал да избягвам; хората, чиито лица и имена почти не си спомнях. Те крещяха, молеха се, боричкаха се и плачеха. Дочух гласа на младата жена от горния етаж, която зовеше някого по име и го умоляваше да спре, но после молбите й бяха погълнати от хора на кошмарните стенания. Блъскането по вратата ми се усили. Към кръвожадния ми гостенин явно се бяха присъединили и други сиафу. Опитах се да барикадирам вратата с мебелите от хола. Напразно. По вашите стандарти бихте казали, че апартаментът ни е доста оскъдно обзаведен. Вратата започна да пука. Виждах как се огъва и всеки момент ще поддаде. Разполагах само с няколко минути, за да избягам.

 

Да избягате? Но нали пред вратата са ви дебнели живите мъртъвци…

Точно така, ето защо единственият ми изход беше през прозореца. И оттам — към балкона на апартамента на долния етаж. Хрумна ми да си направя въже от чаршафи… (усмихва се стеснително) Бях чувал за това от един отаку, който беше изучавал историята на бягствата от американските затвори. Тогава за първи път използвах на практика натрупаните от мрежата знания. За щастие въжето издържа. Изпълзях успешно през прозореца и започнах да се спускам към долния етаж. Мускулите ми моментално се парализираха от усилието. Никога не им бях обръщал нужното внимание и сега те си отмъщаваха. Напрегнах волята си и се съсредоточих върху контрола на всяко свое движение, без да мисля за това, че се намирам на деветнайсетия етаж. Духаше отвратителен вятър, горещ и сух от многобройните пожари. Един от поривите му ме подхвана и ме запрати в стената. Така се ударих в бетона, че за малко да изтърва импровизираното си въже. После почувствах, че стъпалата ми напипват парапета на терасата, мобилизирах цялото си мъжество и се спуснах още метър-метър и нещо надолу. В крайна сметка се приземих на задника си, задъхан като локомотив и кашляйки от лютивия пушек. В същия миг до ушите ми достигнаха силни шумове от горния етаж — зомбитата бяха разбили вратата на семейното ни жилище. Погледнах към балкона ни и видях една глава; едноокият сиафу се опитваше да се провре в теснината между парапета и пода на терасата. За миг той увисна по средата — наполовина вътре, наполовина вън, — след което се хвърли към мен и се прекатури през ръба. Никога няма да забравя как се опита да ме сграбчи, докато се носеше като камък към земята… Зловещата картина сякаш о врязана в съзнанието ми; мъртвецът е застинал във въздуха с протегнати към мен ръце, а дясната му очна ябълка се носи във въздуха над челото му…

Чух как другите сиафу стенат над главата ми и се обърнах, за да проверя дали пък случайно не ми правеха компания и в това жилище. За щастие входната врата се оказа барикадирана, също като моята, но тук поне никой не блъскаше отвън. Успокои ме и слоят пепел върху килима. Беше дълбок и равен, което свидетелстваше, че никой не е стъпвал тук от няколко дни. За момент бях изпълнен от еуфоричното чувство, че съм сам, ала в следващия миг долових миризмата.

Отворих вратата на банята и неволно отстъпих назад, обгърнат от невидимия зловонен облак. Във ваната лежеше жена. Беше прерязала вените на китките си — покрай кръвоносните й съдове се виждаха дълбоки грозни разрези, сякаш клетницата бе искала да е сигурна, че смъртта няма да я подмине. Името й беше Рейко. Това беше единствената обитателка на блока ни, с която бих искал да се запозная. Преди кризата тя бе известна като скъпоплатена „домакинка“ на клуб за чуждестранни бизнесмени. Често си бях представял как ли изглежда без дрехи. Е, сега вече знаех.

Странно — най-силно от всичко ме тревожеше обстоятелството, че не зная никакви заупокойни молитви. Бях забравил онези, които баба и дядо се бяха опитали да ме научат, понеже ги бях сметнал за затормозяваща ненужна информация. Знам, че е срамно човек така да се изолира от собствените си традиции… Можех само да стоя там като пълен идиот и да шепна неловки извинения, задето ми се налагаше да взема чаршафите на покойницата.

 

Чаршафите?

Трябваше ми ново въже. Знаех, че няма да се задържа дълго там. Да съжителстваш с мъртвец е опасно за здравето, а и всеки момент сиафу можеха да надушат присъствието ми и да започнат да щурмуват барикадираната врата. Ето защо най-благоразумно беше да напусна час по-скоро сградата, града и — ако извадя късмет! — Япония. Още не бях измислил конкретен план. Знаех само, че ще се спускам надолу по фасадата, етаж след етаж, докато не се снижа дотолкова, че да скоча на улицата, без да се нараня. Осени ме обаче, че освен за почивка, спирането в отделните апартаменти можеше да ми помогне и да се запася с някои необходими неща. И колкото и да бе опасно и рисковано подобно начинание, бе далеч за предпочитане пред маршрута през коридорите и стълбите, които със сигурност гъмжаха от сиафу.

 

Нима на улицата щяхте да сте в безопасност?

Естествено, че не, но определено нямаше да е толкова опасно, колкото в сградата. (Забелязва изражението на лицето ми.) Говоря съвсем сериозно. Разбрах го още докато сърфирах из мрежата. Живите мъртъвци се движат изключително бавно и от тях не е трудно да се избяга, а понякога можеш да ги изпревариш и с малко по-бързичко ходене, докато в жилищния ни блок можеха да ме притиснат в някой ъгъл примерно и да нямам никаква възможност да се измъкна. Откъдето и да се погледне, откритото пространство предлагаше далеч повече възможности… Освен това, както бях узнал и от докладите на оцелелите, хаосът покрай развихрилата се епидемия можеше дори да се окаже от полза за мен. При положение че всички градове бяха пълни с изплашени и дезорганизирани хора, щяха ли сиафу изобщо да се занимават с мен? Докато следях внимателно накъде вървя, движех се бързо и имах достатъчно късмет, за да не бъда усмъртен от някой бясно каращ моторист или заблуден куршум, шансът да успея да се провра през безпорядъка, царящ на улиците долу, не беше никак малък. Проблемът бе в това да се добера до тях.

В крайна сметка спускането ми отне цели три дни. „Заслугата“ за това до голяма степен се дължеше на позорното състояние на физиката ми. Макар, че, ако трябва да съм честен, дори един трениран атлет би имал известни трудности със спускането по импровизирано въже от завързани един за друг чаршафи, да не говорим за анти-спортен тип като мен. Сега, като се връщам назад, се чудя как наистина не съм полетял към сигурната си смърт на паважа или не съм развил някоя тежка инфекция заради всички онези рани и драскотини, с които се сдобих по време на чутовното си начинание… Организмът ми явно се крепеше само на адреналина и болкоуспокояващите. Бях изтощен, изнервен и изпитвах неописуема нужда от сън. Така и не можах да си отдъхна подобаващо, докато не приключи всичко. Всяка вечер, когато се мръкваше, аз замъквах всичко, което можех, до входната врата на съответния апартамент, където се намирах, след което се свивах в ъгъла и тихо плачех, проклинайки кекавостта си, докато небето отново не изсветлееше. Една нощ успях да притворя очи и дори да подремна няколко минути, ала в същия миг сиафу заблъскаха по вратата и аз побързах да изскоча през прозореца. Наложи се да прекарам остатъка от нощта на балкона на съседния апартамент. Стъклената врата към хола на жилището бе залостена, а аз буквално нямах сили да я разбия.

Втората причина за забавянето ми беше от душевно, а не физическо естество и се изразяваше в типичната за отаку обсесивно-компулсивна жажда да събере всичко, необходимо за оцеляването му, без значение колко време и усилия ще отнеме това. В мрежата бях научил какви оръжия, дрехи, храна и лекарства трябва да търся. Оставаше ми само да намеря необходимите запаси в нашия многоетажен жилищен блок.

(Смее се.)

Представям си каква забавна гледка съм бил, докато се спускам по сплетените чаршафи, облечен с официален шлифер и с оригиналната раница „Хелоу Кити“^[14] на Рейко на гърба си. Е, може и да изгубих много време, но на третия ден вече бях успял да се сдобия почти с всичко. Да, с всичко… без сигурно оръжие.

 

Нищо ли не можа да ви свърши работа?

(Усмихва се.) Все пак Япония не е Америка, където огнестрелните оръжия са повече от хората. Това, между другото, си е стопроцентово доказан факт — един отаку от Кобе открадна тази информация директно от базата данни на вашата Национална стрелкова асоциация…

 

Имах предвид някакви подръчни средства като чук или железен лост…

Коя „бяла якичка“ ще започне сама да си прави домашните ремонти? Помислих дали да не се задоволя с някой стик за голф — навсякъде бяха в изобилие, — но после се сетих за горчивия опит на мъжа от отсрещния апартамент. По някое време се натъкнах на алуминиева бейзболна бухалка, обаче беше толкова експлоатирана, че беше огъната, сплесната и съвсем безполезна срещу зомбитата. Къде ли не проверих, но така и не успях да открия нещо достатъчно твърдо, тежко или остро, което да ми послужи за самоотбрана. Започвах да си мисля, че на улицата ще ми провърви повече — може би щях да попадна на някой мъртъв полицай, чиято палка да ми свърши работа, или дори на войнишки автомат…

Тези мисли за малко да ми костват живота. Намирах се на четири етажа над земята и бях виснал почти на края на въжето си. Стараех се всеки път да го връзвам така, че да ми стигне за няколко етажа. Оставаше последният етап от епичното ми вертикално пътешествие. Планът ми беше готов — приземявам се на балкона на четвъртия етаж, влизам в съответния апартамент, взимам нови чаршафи (по това време вече се бях отказал от идеята да търся оръжие), спускам се на земята, забърсвам някой по-читав мотоциклет (макар че си нямах идея как точно ще го карам) и отпрашвам надалеч, подобно на волен босодзоку^[15] от добрите стари времена. А ако имах късмет, може би щях да забърша някоя мацка (или даже две) по пътя и да ги кача зад мен. (Смее се.) Натрупаното изтощение си казваше думата — главата ми едва функционираше и способността ми да мисля логично и трезво никаква я нямаше. Дори и само първата част на плана ми да сработеше и да успеех да се добера до земята в състоянието, в което се намирах… Е, важното в случая е, че не можах.

Приземих се на балкона на четвъртия етаж, обърнах се към плъзгащата се остъклена врата, пресегнах се да я отместя встрани и… се озовах лице в лице със сиафу. Беше млад човек, на двайсетина години, облечен със скъсан делови костюм. Носът му бе отхапан и той триеше кървавото си лице по стъклото. Отскочих назад, сграбчих въжето и се опитах се да се изкатеря обратно нагоре. Ръцете ми обаче не ми се подчиниха. Обзет от отчаяние, пробвах да се залюлея наляво-надясно с надеждата, че така ще се оттласна от стената и ще се прехвърля на съседната тераса. В този миг стъклената врата се строши и сиафу се хвърли към краката ми. Напрегнах мускулите си, колкото можах, засилих се и… пропуснах целта си.

Сега водим този разговор само защото поради някаква щастлива случайност не си разбих мозъка на уличния паваж, а тупнах на балкона под онзи, към който се стремях. После се промъкнах в апартамента и мигновено се огледах в търсене на сиафу. Холът беше пуст и единствената мебел бе мъничкото трикрако столче, прилепено до вратата. Собственикът на жилището най-вероятно беше предпочел сам да сложи край на живота си. Понеже не долавях миризма на разложение, предположих, че се е хвърлил през прозореца. Самата мисъл, че съм сам, и ефимерното чувство на облекчение, което ме връхлетя, бяха напълно достатъчни, за да накарат коленете ми да омекнат. Затътрих се из дневната, като се подпирах на стената за опора; имах чувството, че всеки момент ще изгубя съзнание от колосалното изтощение. С крайчеца на окото си забелязах, че на отсрещната стена виси колекция от рамкирани фотографии. Собственикът на апартамента изглежда беше доста възрастен; съдейки по снимките, беше водил доста наситен живот. Имаше голямо семейство, много приятели, бе пътувал до някои от най-екзотичните и интересни кътчета на Земята. Аз не смеех да си представя, че някой ден ще си подам носа извън малката ми стая, а какво остава за подобен начин на живот! Зарекох се, че ако ми е съдено да преодолея този чудовищен кошмар, не просто ще оцелея, а ще започна да живея истински! Погледът ми се спря на още един предмет в стаята — така наречената „Ками Дана“, традиционното шинтоистко светилище. На пода до него се белееше нещо — вероятно предсмъртната бележка на самоубиеца, която течението сигурно бе съборило на земята по време на влизането ми. Не ми се искаше да я оставям така. Закуцуках през помещението и се наведох, за да вдигна листчето. Повечето „Ками Дана“ имат малко огледалце по средата. Тъкмо се изправях, когато зърнах с периферното си зрение как нещо излиза от спалнята.

Мощният прилив на адреналин ме накара моментално да се изпъна като струна. Старецът беше още на прага. Съдейки по вида му, беше се съживил съвсем наскоро. Той пристъпи към мен и аз понечих да отстъпя назад. Краката ми обаче още трепереха и не ми се подчиниха. Преди да проумея какво се случва, зомбито ме сграбчи за косата. Извърнах се рязко, опитвайки се да се освободя, ала мъртвецът притегляше неумолимо главата ми към зейналата си паст. За възрастта си старецът бе изключително силен; най-малкото, определено беше по-силен от мен. Костите му обаче се оказаха чупливи и аз дочух как хрущят, когато сграбчих ръката, която ме дърпаше за косата. Блъснах го в гърдите, той залитна назад и счупената му ръка се отдели от косата ми (е, с цената на няколко кичура, които продължаваше да стиска в немъртвите си пръсти)… В следващия момент съществото се удари в стената и снимките изпопадаха отгоре му, обсипвайки го с късчета стъкло. Той изрева и отново се насочи към мен. Направих крачка назад, мобилизирах силите си и го хванах за здравата ръка. После я извих зад гърба му, приклещих врата му с другата си ръка и с победоносен рев, какъвто не бях очаквал, че мога да издам, го изтиках на балкона и го изблъсках през парапета. Живият труп полетя надолу и падна тежко по гръб върху асфалта. Въпреки че тялото му бе сериозно изпотрошено, кръвожадните му очи не се отделяха от мен, а устата му не спираше да съска и ръмжи.

Някой тутакси заудря по вратата. Явно и другите сиафу бяха узнали за схватката ни. Вече действах изцяло по инстинкт. Втурнах се в спалнята на възрастния мъж и с едно движение издърпах чаршафите от леглото му. Казах си, че няма да ми трябват много; все пак трябваше да преодолея само три етажа… и ненадейно застинах досущ като хората, запечатани на снимките в хола. Вниманието ми бе привлечено от последната фотография, попаднала пред очите ми — самотна рамкирана снимка, висяща насред голата стена на спалнята. Черно-бяла, зърнеста семейна фотография. Майка, баща, малко момченце и този съшият старец — обаче доста по-млад и пременен във военна униформа. Той стискаше нещо в ръката си; когато осъзнах какво точно представлява, сърцето ми за малко да спре. Поклоних се на човека от снимката и едва ли не със сълзи на очи промълвих:

— Аригато!

 

Какво имаше в ръката му?

Малко по-късно успях да го открия. Беше на дъното на раклата в спалнята, под някакви купчини с бумаги и разпарцаливените останки от военната униформа от снимката. Ножницата беше позеленяла и акуловата кожа на ръкохватката бе заменена от обикновена, обаче стоманата на острието беше ярка като сребро. Изящна извивка, дълъг прав край и плоски широки линии, декорирани с „кику-суи“ — императорската хризантема… Определено майсторска изработка, подчинена на една-единствена цел — да сее смърт.

(Посочвам към меча, който стои до него, и лицето на Тацуми се озарява от широка усмивка.)

Киото, Япония

(Сенсей Томонага Иджиро разбира кой съм аз броени секунди преди влизането ми в стаята. Определено ходя, мириша и дори дишам като американец. Основателят на японското „Татенокай“ — или „Обществото за защита“ — ме приветства с поклон и ръкостискане, след което ме кани да седна пред него, сякаш съм негов послушник. Кондо Тацуми, вторият по ранг в Обществото след сенсея, ни приготвя чай, а после се разполага до възрастния си господар. Томонага започва интервюто с извинение за неудобството, което може да ми причини външният му вид. Безжизнените очи на сенсея са слепи още от юношеските му години.)

 

Аз съм „хибакуша“ Изгубих зрението си точно в единайсет часа и две минути на девети август хиляда деветстотин четирийсет и пета година по вашия календар. Стоях на връх Компира и следях за възможна въздушна заплаха заедно с още няколко момчета от нашия клас. Денят се случи облачен, ето защо по-скоро чух, отколкото видях бомбардировача B-29, който прелетя на доста малка височина за обичайна бомбардировка. Един-единствен „Б-сан“, по всяка вероятност на разузнавателна мисия… дори не си заслужаваше да докладваме за появата му. Едва не се засмях, когато съучениците ми се хвърлиха към укритието на близките окопи. За разлика от тях, аз останах на мястото си и не отделях очи от долината Ураками; надявах се да имам шанса да разгледам по-подробно американския самолет. Вместо него обаче зърнах ослепително ярък проблясък, последван от тъмнина. Вечна тъмнина. В Япония „хибакуша“ (или „оцелелите след бомбардировката“) заемат специално място в социалната стълбица. Към нас се отнасяха със съчувствие и печал — Възприемаха ни като жертви и герои, символи на трагичното минало, и почти нямаше партия, която да не ни използва в предизборната си кампания. В човешки план обаче не бяхме нищо повече от изгнаници. Нито едно семейство не би позволило на детето си да се ожени за нас. „Хибакуша“ бяхме нечиста кръв в неопетнения генетичен „онсен“^[16] на Япония. Аз дълбоко преживявах този позор, защото не само бях „хибакуша“, но и слепотата засилваше още повече непосилното бреме върху плещите ми.

Чувах как зад прозорците на санаториума съотечествениците ми се борят за възстановяването на нашата страна. А как им помагах аз? Никак!

Толкова пъти се бях опитвал да си намеря някаква работа! Нямах абсолютно никакви претенции — не ме вълнуваше колко дребна и незначителна длъжност ще ми дадат, просто исках да се трудя, за да съм полезен на родината си. Обаче никой не искаше да ме назначи. Ала тъй като бях „хибакуша“, отказите, които ми отправяха, бяха от вежливи по-вежливи и от любезни по-любезни. Брат ми ме умоляваше да се преместя при него; уверяваше ме, че двамата със съпругата му спокойно могат да се грижат за мен и даже да ми намерят някаква „полезна“ работа покрай къщата. Това обаче ми звучеше още по-ужасно и от санаториума. Брат ми току-що се беше върнал от армията и сега повече от всичко с жена му искаха още едно дете. Да им се натреса в подобен момент ми изглеждаше немислимо. Естествено, мисълта за самоубийство също ми мина през ума. Даже направих няколко опита. Ала нещо всеки път ме спираше и удържаше ръката, протягаща се към шишенцето с хапчета или стъклените осколки, с които възнамерявах да прережа вените си. Считах тези мигновения за прояви на слабост; нима можеха да бъдат нещо друго? „Хибакуша“, паразит, а на всичкото отгоре и позорен страхливец. В онези дни чувството на срам, обзело съществото ми, не знаеше предел. Както самият император беше казал във всенародната си реч по повод капитулацията, аз наистина бях „изтърпял нетърпимото“.

Напуснах санаториума, без да кажа и дума на брат си. Не знаех накъде се отправям — някъде по-далеч от живота, по-далеч от спомените, по-далеч от себе си… Скитах се, молех за милостиня… не ми беше останала чест, която да изгубя… докато не се установих в Сапоро, на остров Хокайдо. Тази студена северна пустош винаги е била най-слабо населената японска префектура, а след загубата на Сахалин и Курилските острови стана, както казвате на запад, „последната граница“.

В Сапоро се запознах с един айн градинар, Ота Хидеки. Айну са най-древното коренно население на Япония и стоят по-ниско дори и от корейците в социалната ни стълбица.

Навярно поради тази причина този човек ме съжали. Сигурно е видял в мен още един парий, отхвърлен от племето на Ямато… А може би е търсел някого, комуто да предаде уменията си. Неговият син така и не се завърна от Манджурия. Ота сан работеше в „Акакадзе“ — бивш луксозен хотел, който служеше като център за репатриране на японски заселници от Китай. Отначало администрацията се оплакваше, че не разполага с достатъчно средства, за да назначи още един градинар. Ота сан реши да ми плаща от собствения си джоб. Той беше мой учител и мой единствен приятел, а когато почина, аз бях готов да го последвам. Обаче… отново се показах като страхливец. Не можах да събера куража да сложа край на живота си. Наместо това продължих жалкото си съществувание и тихичко копаех земята, докато „Акакадзе“ се превръщаше от център за репатриране в луксозен хотел, а Япония — от победена страна, осеяна с руини, в икономическа суперсила. Все още работех в „Акакадзе“, когато узнах за първите случаи на епидемията. Подрязвах живия плет около ресторанта и случайно подочух разговора на гостите за убийствата в Нагумо. Според думите им някакъв мъж погубил собствената си жена, а после се нахвърлил върху трупа й и започнал да го ръфа, подобно на диво куче. Тогава за първи път чух термина „африкански бяс“ Опитах се да го игнорирам и да продължа работата си, ала на следващия ден разговорите на тази тема бяха повече, а всички гости, отмарящи на ливадата и край басейна, си шушукаха само за това. Нагумо по никакъв начин не можеше да се сравнява със заразата в болницата „Сумитомо“ в Осака. А на следващия ден това се случи и в Нагоя, Сендай, Киото… Отново се опитах да изхвърля тези неща от съзнанието си. Все пак бях дошъл в Хокайдо, за да избягам от света и да изживея остатъка от дните си в позор и унижение.

Гласът, който в крайна сметка ме убеди в сериозния характер на опасността, принадлежеше на мениджъра на хотела — надменен и резервиран човек, който винаги се държеше делово и гледаше да се изразява високопарно и официално, без значение кой стои насреща му. След избухването на епидемията в Хиросаки той събра персонала, за да опровергае веднъж завинаги нелепите слухове за надигнали се от гробовете мъртви твари. Можех да разчитам само на слуха си, но когато човек отвори уста, веднага разбираш всичко за него. Господин Сугавара изговаряше всяка дума прекалено прецизно, особено тези с твърдите съгласни. И с всички сили се опитваше да скрие заекването си — някога успешно победено, ала застрашаващо да се завърне с гръм и трясък в моментите на тревога и стрес. А аз вече бях наблюдавал действието на този защитен механизъм у невъзмутимия на вид Сугавара сан — първия път по време на земетресението от деветдесет и пета година, а втория — през деветдесет и осма, когато Северна Корея изстреля срещу нас учебна ракета със среден радиус на действие, способна да носи ядрен заряд. Тогава в речта му напрежението едва се долавяше, докато сега виеше по-пронизително и от сирените за въздушна тревога от далечната ми младост.

Така отново — всъщност за втори път през живота си — се наложи да се спасявам с бягство. Исках да предупредя брат си, обаче беше минало толкова много време… нямах представа как да се добера до него, да не говорим, че не знаех дали изобщо беше жив, или не… Това беше последната и със сигурност най-бруталната от безчестните ми постъпки… най-тежкото бреме, което съм обречен да нося до смъртта си.

 

Защо избягахте? Защото се страхувахте за живота си?

Естествено, че не! С радост бих приветствал смъртта! Да умра и да бъда избавен от мъките ми — това би било прекалено хубаво, за да се случи… Онова, от което се страхувах най-много, беше да се превърна в бреме за околните. Да забавя някого, да отнема от ценното му пространство, да подложа на заплаха чужди животи, ако хората се опитат да спасят слепия, никому ненужен старец… Ами ако мълвата за възкръсващите мъртъвци не бе лишена от истина? Ами ако се заразя, сам се превърна в подобно изчадие и започна да разкъсвам сънародниците си? Не, за нищо на света не можех да допусна съдбата на един опозорен „хибакуша“ да се стече в подобно русло! Ако ми беше съдено да се простя с живота, щях да го направя така, както бях живял. Забравен, низвергнат, в пълна самота.

Потеглих през нощта и започнах да пътувам на стоп по скоростната хокайдска автострада в посока юг. Бях взел със себе си само бутилка с вода, чифт чисто бельо за смяна и „икупасуй“^[17] — дълга и плоска лопатка, подобна на сечивата, използвани в манастира Шао Лин, която в продължение на дълги години ми служи като бастунче. В онези дни по пътищата все още се движеха много коли — нефтът постъпваше от Индонезия и от Персийския залив, — така че често се намираха шофьори, готови да ме качат. Разговорът с всеки от тях неизменно се свеждаше до кризата: „Чухте ли, че мобилизираха Корпуса за самоотбрана?“ „Чухте ли, че правителството щяло да обявява извънредно положение?“ „Чухте ли, че миналата нощ епидемията е избухнала именно тук, в Сапоро?“ Никой не знаеше какво ще ни донесе утрешният ден, докъде ще се разпростре бедствието или кой ще стане следващата жертва, но без значение с кого разговарях и колко уплашен бе гласът на събеседника ми, всички до един завършваха с думите: „Сигурен съм, че властите ще ни кажат какво да правим.“ Един шофьор на камион даже ми заяви: „Трябва само да чакаме търпеливо и да не създаваме паника.“ Това бе последният човешки глас, който чух. На следващия ден напуснах пределите на цивилизацията и се заселих в планините Хидака.

Добре познавах този национален парк. Всяка година Ота сан ме беше водил тук, за да събираме „сансай“ — диворастящи зеленчуци, които привличат вниманието на ботаниците, пътешествениците и главните готвачи на изисканите ресторанти от цяла Япония. Като човек, който често става посред нощ и знае точното разположение на всеки предмет в тъмната стая, добре познавах всяка рекичка, всяко камъче, всяко дърво и всяка туфа мъх. Познавах и всеки онсен, извираш изпод земята, така че никога не изпитвах недостиг на топла минерална вода за миене. Всеки ден си казвах:

— Това е възможно най-доброто място, където да се сбогувам с живота. Скоро с мен ще стане някакъв нещастен случай — ще падна някъде, ще се разболея, ще прихвана някаква болест или ще изям някое отровно коренче… А може пък най-сетне да събера куража да извърша най-благородната постъпка в живота си и изобщо да престана да ям.

Въпреки това всеки ден си набавях храна, миех се, обличах се топло и проявявах предпазливост. И въпреки че копнеех за смъртта, продължавах да взимам всички мерки, на които бях способен, за да забавя пристигането й.

Нямаше как да знам какво се случва със страната ми. От време на време до слуха ми достигаха някакви далечни звуци — бръмчене на хеликоптери, рев на свръхзвукови изтребители, ръмжене на реактивните самолети на гражданската авиация… В такива мигове си казвах, че може би съм сгрешил. Че кризата навярно е свършила. Струваше ми се, че „властите“ са победили и опасността се е разсеяла яко дим. Но всяко зло беше за добро. Вероятно в резултат на прибързаното ми бягство в Акакадзе се е появило още едно свободно работно място… и някоя сутрин ще се събудя от лаещите гласове на изнервените туристи и шепота на учениците, тръгнали на излет сред природата…

И действително стана нещо подобно. Една утрин сънят ми наистина бе прекъснат от нечия неочаквана поява, само дето не ставаше въпрос за група смеещи се хлапета… Не, не прибързвайте със заключенията, защото не беше и един от онези.

Натрапникът, дръзнал да наруши отшелничеството ми, не беше човешко същество, а мечка. Една от многото кафяви „хигума“, бродещи сред гъстите дъбрави на Хокайдо. Тези зверове бяха мигрирали от полуостров Камчатка и бяха запазили свирепостта и могъщата сила на сибирските си събратя. Неканеният ми гост беше огромен; разбрах го по шумното му дишане, което също така ме информира, че хищникът се намира на не повече от четири-пет метра от мен. Надигнах се бавно от мястото си. Не изпитвах никакъв страх. На земята до мен лежеше верният ми „икупасуй“ — единственото, което можех да използвам като оръжие, стига да поискам, разбира се, и със сигурност щеше да ми послужи добре.

 

Но вие нямахте подобно желание…

Не. При мен не бе дошъл просто някакъв си гладен мечок. Това беше съдбата. Срещата ни се бе случила по волята на ками.

 

Кой е Ками?

Не кой, а какво. Ками са духовете, които населяват всяка фибра от съществото ни. Ние им се молим и ги почитаме с надеждата да бъдат благосклонни към нас и да ни дарят със своята благословия. Ками са същите онези духове, които подбуждаха собствениците на японските корпорации да освещават местата, където ще се строят новите им фабрики, а японците от моето поколение — да се кланят на императора, все едно е Бог. Ками е фундамент на „шинто“, което в буквалния смисъл означава „Пътят на Боговете“, а почитането и преклонението пред природата — един от неговите най-древни и свещени принципи.

Ето защо бях напълно убеден, че в този ден се върши божията воля. С доброволното си изгнание от света на хората и отшелничеството си сред дивата пустош аз бях осквернил чистотата на природата. Не стига, че бях обезчестил себе си, семейството си и страната си — като че ли това не беше достатъчно, ами и бях дръзнал да направя и следващата крачка: да обезчестя боговете. И те бяха изпратили палач, който да направи онова, което не смеех да сторя от толкова дълго време — да ме очисти от позора ми. Благодарих на боговете за милосърдието им. Не можах да си въздържа и се разридах, докато чаках гибелния удар.

Обаче той така и не последва. Мечката затаи диханието си, а след това нададе пронизително, почти по детски звучащо скимтене.

— Какво ти има? — обърнах се към тристакилограмовия хищник. — Хайде, довърши онова, за което си дошъл!

Мечката продължаваше да скимти като наплашено кученце, след което се втурна настрани с бързината на преследван от ловци звяр. Точно тогава долових стенанието. Обърнах се и напрегнах слуха си. Съдейки по нивото, на което се намираше устата на мъртвеца, определено беше по-висок от мен. Чух как единият му крак се тътри по влажната земя, а въздухът излиза с мляскащ звук от дълбоката рана, зейнала в гърдите му.

Чух как изчадието се протяга към мен, без да спира да стене, сграбчвайки пустия въздух. Успях да се изкопча от тромавите му движения и вдигнах своя икупасуй. Съсредоточих се върху онова място, откъдето се разнасяше стенанието. Замахнах и нанесох удара с неподозирана бързина. Съществото падна възнак, а аз нададох победоносен вик: „Банзай“!

Трудно е да опиша чувствата, които ме обзеха в този момент. В сърцето ми гореше пламъкът на яростта, а силата и храбростта бяха заличили срама, тъй както слънцето прогонва нощната тъма от небето. Изведнъж разбрах, че боговете са изпълнени с благоволение към мен. Мечокът бе изпратен не за да ме убие, а за да ме предупреди. Тогава още не разбирах каква е действителната причина за това, но знаех, че трябва да доживея до деня, когато тайната на божия промисъл ще се разкрие пред мен. Следващите няколко седмици се занимавах само с едно — с оцеляване. В съзнанието си бях разделил планинската верига Хидака на неколкостотин „читай“^[18]. Във всеки „читай“ имаше безопасна зона — дърво или висока плоска скала; място, където спокойно можех да поспя без опасност от нападение. Отдъхвах си винаги денем, а нощем си набавях храна и ходех на лов. Не знаех доколко немъртвите твари са като хората и дали разчитат най-вече на зрението си, за да се ориентират, ала нямах намерение да им давам и най-незначително преимущество.^[19]

След като изгубих зрението си, се бях научил да бъда винаги нащрек, докато се придвижвам. А зрящите често приемат ходенето като даденост, като нещо дяволски лесно и безопасно… и в същото време често се препъват в неща, които прекрасно виждат! И знаете ли защо? Защото същината на ходенето се корени не в очите, а в главата — в ленивия мисловен процес, атавизирал заради дългогодишната зависимост от зрителния нерв. За хората като мен всичко стои по съвсем различен начин. Още от юношеството си аз бях привикнал да внимавам за всички потенциални опасности и да пристъпвам предпазливо, буквално „следейки крачката си“, както обичате да казвате вие. Сега към другите заплахи просто се беше прибавила още една и нищо повече. Всеки път, когато потеглях на път, изминавах наведнъж не повече от неколкостотин крачки, след което спирах, ослушвах се и подушвах вятъра. Понякога дори прилепях ухо до земята, за да доловя още по-ясно дали някой или нещо се приближава към мен. Този метод никога не ме подведе. Нито веднъж не успяха да ме изненадат, нито пък — да ме хванат неподготвен…

 

Ами ориентацията на по-големи разстояния? Все пак сте нямали възможността да видите евентуален нападател от няколко километра…

Благодарение на нощния ми начин на придвижване зрението не играеше голяма роля и при евентуалната атака над мен, понеже всяка твар, намираща се на по-голямо разстояние, нямаше как да ме забележи. Нямаше нужда да се безпокоя, докато мъртъвците не навлезеха в моя… вие навярно бихте го нарекли „сензорен периметър“, обхващащ максималните граници на чувствителност на моя нос, уши, очи, пръсти на ръцете и краката… В най-хубавите дни, при добри атмосферни условия и благосклонно отношение от страна на Хаяджи^[20], радиусът на тази зона се разширяваше до половин километър. В най-лошите се съкращаваше до трийсет или петдесет крачки. Това обаче се случваше доста рядко — само когато действително разгневявах ками, макар че не можех да си представя как. Без да го знаят, зомбитата също ми помагаха; всеки път ме предупреждаваха отрано за нападенията си.

Стенанията, които мъртъвците издаваха, щом забележеха плячката си, не само сигнализираха за скорошната им поява, но и ме информираха за посоката, разстоянието и точното местоположение на нападателя. Чувах стон, ехтящ над хълмовете, и знаех, че примерно след половин час или някъде там ще бъда навестен от някое изчадие. В подобни моменти се спирах и търпеливо се подготвях за атаката. Оставях на земята вързопа си, разтягах мускулите на ръцете и краката си, а понякога дори и си намирах място, където да поседя тихо и да се отдам на медитация. Нито веднъж не забравях да им се поклоня и да им благодаря за любезното предупреждение. Почти ми беше жал за горките безмозъчни твари, които изминаваха такъв път — бавно и методично, — само за да свършат с разцепен череп или прерязана шия.

 

Винаги ли убивахте противника си с първия удар?

Винаги.

(Замахва с въображаем икупасуй.)

Светкавично движение напред, без никакви замахвания. В началото се целех в основата на врата. После, когато времето и опитът усъвършенстваха уменията ми, започнах да нанасям удар ето тук…

(Посочва точката между челото и носа.)

Беше малко по-трудничко за изпълнение от обикновеното отсичане на главата, понеже костта на това място е доста твърда, но пък при добре нанесен удар унищожава мозъка от раз. Докато обезглавяването винаги изисква поне още едно движение, за да се разбие черепът.

 

Ами ако нападателите са повече? Това създаваше ли ви проблеми?

Да, но само в началото. Когато бяха повечко, често ме обкръжаваха. Първите ни схватки бяха малко… грозни и нечисти. Длъжен съм да призная, че тогава позволявах на емоциите да надделеят над разума. Бях тайфун, а не мълния. По време на един ръкопашен бой в „Токатидаке“ елиминирах четирийсет и един само за минута. После в продължение на две седмици не можех да изчистя дрехите си от телесните им течности. Обаче по-късно постепенно започнах да проявявам тактическа изобретателност и вече призовавах боговете на бойното поле. Подмамвах групите мъртъвци до основата на някоя висока скала, където можех да им строшавам черепите, като хвърлям камъни отгоре им. Друг път си намирах подходящи стръмни пътечки, където изчадията можеха да ме последват, но само в колона по един. Така задачата ми съвсем се улесняваше, защото трябваше единствено да ги събарям върху острите скали в подножието… Не пропусках да благодаря на духа на всеки камък, всяка канара или всеки водопад, който ги отнасяше към километровата си вертикална стена. Макар че, в интерес на истината, доста рядко прибягвах до последния способ, защото после ми костваше много време и усилия да открия трупа.

 

Да откриете трупа? Защо?

За да го погреба. Не можех да си позволя да осквернявам потока. Това би било… нередно.

 

Всички трупове ли погребвахте?

Всички до един. Онзи път, след „Токатидаке“, копах гробове в продължение на три дни. Неизменно гледах да отделям главите от телата; обикновено просто ги изгарях, след което ги хвърлях в кратера на вулкана, където гневът на Оямацуми^[21] ги очистваше от скверните им сили. Не разбирах напълно защо точно го правя. Според мен така беше редно — да отделя източника на злото.

Отговорът ме осени в навечерието на втората ми зима, прекарана в изгнание. Това щеше да бъде последната ми нощ сред клоните на високото дърво, което си бях избрал за убежище; сетне, при падането на първия сняг, възнамерявах да се върна в пещерата, където бях прекарал предишната зима. Тъкмо се бях наместил по-удобно, очаквайки топлинката на изгрева да ме приласкае в обятията на съня, когато дочух шум от стъпки. Веднага ми направи впечатление, че са твърде бързи и енергични за немъртва твар. Тази нощ Хаяджи бе милостив към мен, защото донесе до обонянието ми мирис на човек. Отдавна бях забелязал, че живите мъртъвци са лишени от миризма.

Да, усещаше се лек полъх на гнилоч, който понякога беше доста натрапчив, особено ако разложението бе в напреднала фаза или вътрешностите на съществото бяха започнали да се изсипват през по-големите рани и да се събират в дъното на долните му гащи… Като се изключи това обаче, изчадията излъчваха „воня без мирис“, както я наричам. Не се изпотяваха, не уринираха и не отделяха фекалии в обичайния смисъл. Дори нямаха бактерии в корема и устата си, които често стават причина за лошия дъх на някои хора. Нищо от гореспоменатото не се отнасяше за двуногото животно, което бързо се приближаваше към дървото ми. Зъбите, тялото и дрехите му изглежда не бяха почиствани от доста дълго време.

Беше още тъмно и той не ме забеляза. Разбрах, че пътеката ще го отведе точно под дървото ми. Тихо и внимателно се подготвих за атака. Кой знае дали беше враждебно настроен, умопомрачен или наскоро ухапан. Нямах намерение да рискувам.

(От този момент нататък в разказа се включва и Кондо Тацуми.)

КОНДО: Метна се отгоре ми, преди да разбера какво става. Мечът ми отлетя настрани и краката ми се подкосиха.

ТОМОНАГА: Приземих се върху лопатките му. Исках хем да не му нанеса тежки увреждания, хем и да изкарам въздуха от слабоватото му, прегладняло тяло.

КОНДО: Светкавично ме завъртя по корем, с лице към земята, и притисна странния си жезъл в шията ми.

ТОМОНАГА: Наредих му да остане да лежи неподвижно, заплашвайки го, че ще го убия, ако помръдне.

КОНДО: Понечих да кажа нещо, задъхвайки се между кашлянията… Исках да му кажа, че изобщо не съм го забелязал и желая само да продължа по пътя си.

ТОМОНАГА: Попитах го накъде се е запътил.

КОНДО: Отвърнах му, че съм се насочил към Немуро — най-голямото евакуационно пристанище в Хокайдо, където все още може да е останал някакъв транспорт, риболовен кораб или нещо друго… Каквото и да е, само да се доберем до Камчатка.

ТОМОНАГА: Не го разбрах и го накарах да ми обясни.

КОНДО: Разказах му всичко — за епидемията, за евакуацията… Заплаках, докато му обяснявах как Япония е напълно изоставена, как Япония е обречена.

ТОМОНАГА: Тогава изведнъж ме осени. Разбрах защо боговете бяха отнели зрението ми… Защо ме бяха изпратили в Хокайдо да се уча как да се грижа за земята и защо ми бяха изпратили онази мечка, която да ме предупреди за опасността.

КОНДО: Той се засмя, позволи ми да се изправя и ми помогна да изтръскам мръсотията от дрехите си.

ТОМОНАГА: Заявих му, че Япония не е изоставена — във всеки случай, не и от тези, които боговете бяха избрали за нейни градинари.

КОНДО: В началото нищо не разбрах…

ТОМОНАГА: И аз му обясних — също както всяка градина, Япония не бива да се занемарява, да се лишава от грижи и да се оставя на произвола на случая… Ние щяхме да се грижим за нея, да я запазим, да изтребим заразата, която я бе осквернила, и да възстановим красотата и непорочността й в името на онзи ден, когато децата ще се върнат в лоното й.

КОНДО: Сметнах го за луд и му го казах в лицето. Двама души срещу милиони сиафу?

ТОМОНАГА: Връчих му отново меча, чието тегло и баланс ми се сториха познати. Казах му, че срещу нас може да се надигнат и петдесет милиона чудовища, но на наша страна ще застанат боговете.

Сиенфуегос, Куба

(Сеньор Серьожа Гарсия Алварес предлага да се срещнем 6 кабинета му. „Гледката оттам е невероятна! — обещава ми той. — Няма да се разочаровате.“ Разположен на шейсет и деветия етаж на небостъргача на финансовата организация „Малпика — спестявания и заеми“ (втори по височина в Куба след кулите „Хосе Марти“ в Хавана), ъгловият офис на сеньор Алварес разкрива разкошна панорама към сияещия мегаполис и залива. Това е „магическият час“ за енергийно независимите сгради, подобни на „Малпика“; по това време на деня фотоволтаичните прозорци улавят лъчите на залязващото слънце и придобиват почти недоловим пурпурен оттенък. Сеньор Алварес се оказва прав. Наистина не съм разочарован.)

 

Куба спечели Войната със зомбитата. Подобно изявление може и да не ви звучи твърде скромно, особено на фона на случилото се с другите страни, но вижте само къде бяхме преди двайсет години и къде сме сега.

Преди кризата живеехме в псевдоизолация, което, честно казано, си беше по-лошо и от разгара на Студената война. Най-малкото, във времената на баща ми е можело да разчитаме на икономическата помощ на Съветския съюз и страните от СИВ — Съюза за икономическа взаимопомощ. След разпадането на комунистическия блок обаче постоянно и във всичко ни ограничаваха. Получавахме продуктите с купони, горивото — също… Бих го сравнил с Великобритания по време на нацисткия блицкриг; досущ като този обсаден остров, и ние живеехме под тъмния облак на вездесъщия ни враг. Американската блокада, макар и не тъй задушаваща, както по време на Студената война, все пак сериозно ограничаваше нашата икономика. САЩ строго наказваха всяка страна, която се опитваше да завърже свободна и открита търговия с нас. Ала колкото и да беше успешна стратегията на американците, най-големият й триумф всъщност се състоеше в това, че позволяваше на Фидел да използва северния ни потисник като предлог да остане на власт. „Виждате ли колко тежък е животът ни — казваше той. — Това е само заради блокадата, само заради капиталистите янки, и ако не бях аз, още сега да са щурмували бреговете ни!“

Беше просто възхитителен — най-добрият последовател на Макиавели. Фидел знаеше, че никога няма да го захвърлим, докато врагът стои пред портите ни. Ето защо търпяхме икономическите трудности и политическия гнет, дългите опашки и приглушените разговори. Такава беше онази Куба, в която израснах, и това бе единствената Куба, която можех да си представя. Или поне докато мъртвите не започнаха да възкръсват.

В началото случаите бяха малко и заразените биваха ликвидирани на мига. Предимно китайски бежанци и европейски бизнесмени. Всички пътувания от САЩ към Куба бяха забранени и поради тази причина първата вълна на масовите преселвания ни беше спестена. Репресивната природа на затвореното ни общество позволяваше на правителството да възпрепятства разпространението на инфекцията. Не след дълго пътуванията из страната също бяха преустановени и беше обявена мобилизация на военнослужещите. Благодарение на високия процент лекари на човек от населението вождът ни научи за истинската природа на заразата броени седмици след доклада за първите прояви на епидемията.

Така, когато настъпи Голямата паника и светът най-накрая отвори очите си за Кошмара, нахлуващ с взлом през вратата му, Куба вече се беше подготвила за война.

Единствено простичкият географски факт, че сме остров, ни предпази от мащабен наплив от живи мъртъвци по суша. Поради тази причина нашите зомбита дойдоха по вода. Цяла армада от лодкари. Те не само носеха заразата със себе си, както се случваше по целия свят, но и бяха убедени, че ще са в състояние да управляват новия си дом като съвременни конкистадори.

Вижте какво се случи в Исландия, която беше истински рай преди войната… В тази страна цареше такава сигурност и спокойствие, че правителството й дори не считаше за необходимо да поддържа редовна армия. И какво можеха да сторят исландците, когато американските военни си заминаха? Как можеха да спрат бежанските потоци от Европа и Западна Русия? Нищо чудно, че когато идиличният леден рай се превърна в котел замръзнала кръв, Исландия се превърна в най-тежко инфектираната „бяла зона“ на планетата и това продължава и до днес… И ако не бяхме взели пример от по-малките карибски острови Уиндуърд и Лийуърд, на тяхното място можехме да сме ние.

Тези мъже и жени, разпръснати из Карибския басейн от Ангуила до Тринидад, могат гордо да заемат мястото на най-великите герои на войната. Те първи ликвидираха множеството случаи на епидемията, а после, едва поемайки си дъх, отблъснаха атаките не само на зомбитата от морето, но и на нестихващия поток от човешки завоеватели. И смело проливаха своята кръв, за да не проливаме ние нашата. Накараха нашите потенциални поробители-латифундисти^[22] да преразгледат плановете си и да се замислят: ако една шепа цивилни, въоръжени само с пистолети и мачетета, могат тъй яростно да защитават родината си, какво ли ще ги очаква на бреговете на страната, където има всичко от танкове до радиоуправляеми противокорабни ракети?

Естествено, жителите на Малките Антилски острови не се сражаваха за интересите на кубинския народ, обаче жертвите им ни дадоха идеалната възможност да предявим своите условия. Всеки, който търсеше убежище, бе посрещан с една изключително популярна по тези географски ширини пословица: „Когато си под моя покрив, ще се подчиняваш на моите правила!“

Не всички бежанци бяха янки; имаше и латиноамериканци, и африканци, и жители на Западна Европа, най-вече от Испания, както и доста канадци (множество канадци и испанци бяха посещавали Куба или по работа, или на екскурзия)… Лично аз се бях запознавал с подобни хора още преди войната и ми беше направило впечатление, че са изключително мили и любезни; нищо общо с надменните източногерманци от ГДР от детските ми спомени, които се забавляваха, като ни подхвърляха вносни бонбони, и си умираха от смях, когато ние се боричкахме като плъхове за тях.

Естествено, най-голямата част от морските пришълци прииждаха от САЩ. Всеки ден идваха нови и нови — някои с големи кораби или луксозни частни яхти, а други — на самоделни салове, които пораждаха у нас иронични усмивки. Бяха наистина много — общият им брой надхвърляше пет милиона, тоест почти половината от нашето население… Още щом стъпеха на сушата обаче, те мигом попадаха под юрисдикцията на правителствената „Програма за карантинно преселение“.

Не бих нарекъл центровете за временно настаняване на пришълците „затворнически лагери“, понеже нямаха нищо общо с това, през което преминаваха нашите политически дисиденти. Имах един познат например, когото бяха обвинили в хомосексуализъм; разказите му за преживяното в затвора не биха могли да се сравнят с условията на живот и в най-суровия център за временно настаняване. Въпреки това обаче животът там не беше лесен. Всички бежанци, независимо от предишния им статут и професионалните им умения, бяха длъжни да работят по дванайсет-четиринайсет часа на денонощие. И то тежка, изнурителна работа — на полето, където трябваше да отглеждат зеленчуци на местата на някогашните плантации за захарна тръстика…

Добре че климатът беше на тяхна страна. Температурата падаше, небесата помръкваха… Майката-природа се оказа милосърдна към тях. За разлика от стражите. „Радвай се, че си жив! — крещяха те след всеки шамар или ритник. — Ако продължаваш да се оплакваш, ще те хвърлим на зомбитата!“ Носеха се слухове, че във всеки лагер има ужасни ями, пълни с живи мъртъвци, където хвърляха онези, които създаваха проблеми или просто гледаха да изклинчат от работа. Службите за държавна сигурност внедряваха своите агенти сред простото население, за да разпространяват уж „достоверни“ истории как непокорните имигранти бивали хвърляни с главата надолу в ямите, гъмжащи от немъртви изчадия. Това се правеше, за да се поддържа дисциплината в лагерите, ала в действителност тези разкази бяха пълни измислици… макар че и до днес сред хората циркулира мълвата за „белите от Маями“ По-голямата част от американските кубинци бяха посрещани с разтворени обятия. Аз самият имах родственици, живеещи в Дейтона, които бяха успели да се измъкнат на косъм от Щатите. Бас държа, че ако се съберат сълзите, пролети само в първите дни на многобройните роднински срещи, би се напълнило цялото Карибско море. Да не забравяме обаче, че първата вълна от постреволюционни имигранти се състоеше предимно от богатия елит, който беше процъфтявал при стария режим и бе прекарал остатъка от живота си в титанични усилия да преобърне с краката нагоре всичко онова, за което се бяхме трудили по времето на комунизма… Та така, като заговорихме за тези „аристократи“… Според мен няма никакви доказателства, че са ги сграбчили за тлъстите реакционерски задници и са ги хвърлили на зомбитата… Но ако пък случайно е станало така, силно се надявам сега да лижат топките на Батиста^[23] в Преизподнята!

(Тънка усмивка на задоволство озарява устните му.)

Естествено, по никакъв начин не бихме могли да прилагаме подобни наказания върху вашите сънародници. Слуховете и заплахите това едно на ръка, но физическите действия… Ако потискаш твърде жестоко народа си — който и народ по света, — рискуваш народът да се надигне на бунт. Пет милиона въстанали янки? Недопустимо. И бездруго прекадено много военни бяха заангажирани в охраната на лагерите и точно там се коренеше успехът на цивилното американско нахлуване на Куба.

Онова, което искам да кажа, е, че просто страдахме от драстичен недостиг на хора, за да охраняваме пет милиона пленници и почти четири хиляди километра крайбрежна ивица. Не можехме да водим война на два фронта. Ето защо се взе решение да се разпуснат лагерите и да се позволят на десет процента от янките да работят от другата страна на бодливата тел по специална програма за условно заточение. Тези хора заемаха работните места, които кубинците вече не искаха — като надничари, миячи на чинии и работници от чистотата… И въпреки че почти не им плащаха, трудовите им часове се отчитаха по точкова система, позволяваща им да изкупят свободата и на други задържани.

Това беше гениална идея; между другото, предложи я някакъв кубинец от Флорида. Лагерите опустяха за по-малко от шест месеца. Отначало правителството се стараеше да следи всички преселници, ала съвсем скоро това се оказа невъзможно. В течение само на една година те напълно се интегрираха и станаха „нортекубанос“^[24], внедрявайки се във всички клетки на обществото ни.

Официално лагерите се създаваха, за да удържат разпространението на „заразата“, ала на практика се бореха с малко по-различна „заплаха“.

Отначало, когато още живеехме под обсада, тази „зараза“ си оставаше незабележима. Хората я криеха зад заключените врати и говореха за нея само шепнешком. Онова, което се случи през следващите няколко години, трябваше да се нарече по-скоро еволюция, отколкото революция. Икономическа реформа тук, легализиран частен вестник там… Хората започнаха да мислят по-смело и да говорят по-смело. Бавно, постепенно семената започнаха да дават плодове. Сигурен съм, че Фидел е изгарял от желание да задуши с железен юмрук крехката ни новородена свобода. И вероятно точно това би направил, ако събитията не се бяха развили в наша полза. Когато световните правителства решиха да тръгнат в настъпление, всичко се промени веднъж завинаги.

Куба изведнъж се превърна в „арсенал на победата“. Ние бяхме зърнопроизводствен район, промишлен център, учебна площадка и главен плацдарм. Станахме възлова авиобаза за Северна и Южна Америка, както и огромен сух док за десетки хиляди кораби^[25]. Вече разполагахме с пари — с много пари, — които за отрицателно време бяха създали средна класа и процъфтяваща капиталистическа икономика, която се нуждаеше от уменията и практическия опит на „Нортекубанос“.

Съединяваха ни връзки, които едва ли някога щяха да бъдат разрушени. Ние им бяхме помогнали да си върнат своята страна, а те ни бяха помогнали да си върнем нашата. „Нортекубанос“ ни бяха показали значението на демокрацията… и на свободата, но не като смътен, абстрактен термин, а на реално, индивидуално човешко равнище. Свободата не е това, което си имаш ей така, за всеки случай. В началото винаги трябва да искаш нещо друго и едва тогава закопняваш за свободата — за да се бориш за него. Това беше големият урок, който научихме от тях. Всички те имаха големи мечти и бяха готови да дадат живота си за свободата, за да могат да ги осъществят. Защо иначе Ел Хефе^[26] се страхуваше толкова силно от тях?

Не съм изненадан, че Фидел е знаел за приближаването на вълните на свободата, които щяха да го изхвърлят от властта. Изненадан съм от това с каква лекота успя да яхне тези вълни.

(Смее се, докато ми показва снимката на стената, показваща как Кастро изнася реч на Парк Сентрал.)

Представете си наглостта на този кучи син, който не само прегърна новата демокрация на страната, но и си приписа всичките заслуги за нея! Гений. Лично да председателства първите свободни избори в Куба, където последният му официален акт бе да гласува против себе си. Ето защо ни остави в наследство статуя, а не кърваво петно на стената. Естествено, новата ни латиноамериканска суперсила не е идеална. Имаме стотици политически партии и повече лобистки групи, отколкото пясък по плажа. Имаме си стачки, имаме си бунтове, имаме си и протести… почти всеки ден. Сега разбирам защо старият Че^[27] излезе от играта веднага след революцията. Далеч по-лесно е да взривяваш влаковете, вместо да се грижиш за това да се движат по разписание. Какво беше казал навремето мистър Чърчил? „Демокрацията е най-лошата форма на управление, но засега не сме открили по-добра.“ (Смее се.)

Мемориал на патриота, Забраненият град, Пекин, Китай

(Подозирам, че адмирал Сю Джъцай е избрал това място специално в случай, че доведа със себе си фотограф. Макар че от самото начало на войната никой не се е съмнявал в патриотизма на адмирала и неговите войници, той не желае да се показва пред очите на чуждестранните читатели в друга светлина. Предварително заел отбранителна позиция, адмиралът се съгласява да проведем интервюто, само ако „обективно“ изслушам „неговата“ версия за събитията и държи на своето, дори когато му обяснявам, че друга версия просто не съществува.)

(Забележка: за по-голяма яснота китайските военноморски звания са заменени със западните им съответствия.)

 

Първо искам дебело да подчертая, че ние не бяхме предатели! Обичахме страната си, обичахме народа си, и дори когато не харесвахме онези, които ни управляваха, бяхме непоколебимо предани на своето командване.

Никога не сме си представяли, че ще направим това, което всъщност направихме, ако ситуацията не бе станала отчаяна. Когато капитан Чън оповести предложението си, вече бяхме на ръба. Онези бродеха из всеки град и всяко село. На деветте и половина милиона квадратни километра, върху които се простираше страната ни, не можеше да се намери и един сантиметър спокойствие.

Същевременно онези надути копелдаци от армията продължаваха да ни уверяват, че държат ситуацията под контрол, че всеки ден настъпва преломен момент и че цял Китай ще бъде изчистен от зомбитата до падането на следващия сняг. Типичното мислене на сухопътните шапкари; излишно агресивно и излишно самонадеяно. Всичко, което ви трябва, са неколцина мъже и жени; давате им еднакви дрехи и нещо подобно на оръжие, прекарвате ги през няколко часа обучение и ето ви армия! Може и да не е най-добрата, но пак ще става за нещо.

При военноморските сили работата е съвсем друга. Създаването на всеки един кораб, дори и най-примитивния, изисква много енергия и материални загуби. Армията може да замени пушечното си месо с ново за броени часове, а на нас ще ни трябват години. Благодарение на това ние сме далеч по-прагматични и разсъдливи от колегите ни със зелените униформи. Моряците разглеждат всяка ситуация с повече… не толкова внимание, не толкова предпазливост, а по-скоро стратегически консерватизъм. Да отстъпваме, да се консолидираме, да пестим ресурси… Същата философия, залегнала и в „Плана Редекер“ Обаче сухопътните шапкари не слушаха никого.

 

Значи те отхвърлиха „Плана Редекер“?

Да, при това без никакви задълбочени анализи или дискусии… Самонадеяността им не знаеше граници. Нима армията би могла да загуби? С огромните си запаси от конвенционални оръжия, с бездънния кладенец на човешките ресурси… Звучи отвратително, нали? „Бездънен кладенец!“ Знаете ли защо имахме такъв демографски взрив през петдесетте? Защото според Мао това беше единствената ни възможност да победим в ядрената война. Това не е пропаганда, а самата истина. Всички разбираха, че когато атомният прах постепенно се слегне, в света ще има едва няколко хиляди оцелели американци или руснаци и поне десет милиони китайци. Численост — ето около какво се въртеше философията на поколението на моите баба и дядо. Това бе и стратегията, която сухопътните шапкари моментално прегърнаха след като опитните ни, професионални подразделения бяха унищожени още по време на първата вълна на епидемията. Генералите — тези болни, извратени, дърти престъпници — си седяха в безопасността на укрепените си бункери и хвърляха в бой отряд подир отряд от момчета-новобранци. Дали си даваха сметка, че всеки мъртъв войник е ново живо зомби? И не осъзнаваха ли, че немъртъвците потъват в „бездънния кладенец“, а самите ние? Че за първи път в историята ни най-многобройната нация на Земята е застрашена от опасността да бъде сразена от враг, който я превъзхожда по численост?

Точно това беше капката, която преля чашата за капитан Чън. Той знаеше какво ще се случи, ако войната продължи в същия дух, и какви бяха шансовете ни за оцеляване. И ако бе съзрял и най-малка надежда, сам щеше да грабне автомата и да се хвърли срещу живите мъртъвци. Беше убеден, че скоро китайците — а може би и всички хора по света — ще изчезнат. Ето защо сподели съображенията си със старшите офицери, заявявайки, че военноморските сили могат да се окажат последния ни шанс да съхраним нещо от цивилизацията си.

 

Вие одобрявахте ли предложението му?

В началото не можах да повярвам на ушите си. Да избягаме с атомна подводница? Това не беше само дезертьорство. Да се изнижем в разгара на войната, за да спасим жалките с кожи? Та това бе кражба от най-ценните ресурси на страната ни! „Адмирал Джън Хъ“ беше най-новата от трите подводници с балистични ракети на борда, които западът бе нарекъл „Тип 94“^[28]. Беше дете на четирима родители — проектирана с помощ от руснаците, снабдена с технологии от черния пазар и плодовете на антиамериканския шпионаж и — да не забравяме — представляваше кулминацията на почти петхилядолетната история на Китай. Този подводен атомен крайцер бе най-модерната и най-мощна машина, създавана някога от страната ни. И да я откраднем ей така, все едно беше спасителна лодка от кораба „Китай“, бе просто недопустимо. Единствено личността на капитан Чън и неговият дълбок, фанатичен патриотизъм ме убедиха, че нямаме друг избор.

 

Колко бреме ви отне подготовката?

Три месеца. Беше същински ад. Циндао, нашето пристанище, се намираше под непрекъсната обсада. За поддържането на реда ни изпращаха все нови и нови армейски подразделения, които с всеки следваш път ставаха все по-лошо въоръжени и все по-зле обучени… Някои от командирите на корабите трябваше да отдават заменимите си членове на екипажа за нуждите на бреговата охрана. Периметърът ни беше подлаган на атаки буквално всеки ден. И в тези ужасни условия ние трябваше да подготвяме подводницата за отговорната й мисия. Предполагахме, че става дума за обикновено патрулиране, което няма да се различава кой знае колко от стандартните планови процедури… Тайно товарехме на борда необходимите запаси и уреждахме качването на роднините си.

 

Роднините си?

Да, това беше основният момент от плана ни. Капитан Чън знаеше, че членовете на екипажа няма да напуснат пристанището, ако с тях не тръгнат и семействата им.

 

И как успяхте да го направите?

Кое? Да ги открием или да ги качим на борда?

 

И двете.

По-трудно беше да ги открием. Семействата на повечето от нас бяха разпръснати из цялата страна. Направихме всичко възможно, за да се свържем с тях — уреждахме ремонта на телефонните линии или изпращахме вест с армейските подразделения, движещи се в нужното направление… Текстът на съобщението беше винаги един и същ — скоро потегляме на разузнавателна експедиция и присъствието на семействата на членовете на екипажа е необходимо за церемонията. Друг път прибягвахме до по-крути мерки — например обявявахме, че еди-кой си наш родственик е на смъртно легло и иска спешно да ги види… Повече не бяхме способни да сторим. На никой от нас не се разрешаваше да тръгне сам да ги издирва; беше твърде рисковано. За разлика от вашите подводници, нашите разполагаха само с по един екипаж. В морето е необходим всеки моряк. Съжалявах колегите си, понеже виждах как ги гризе агонията на мъчителното очакване… Лично аз имах късмет, че жена ми и децата…

 

Децата? Мислех, че…

Че ни е разрешено да имаме само по едно дете? Законът беше променен няколко години преди войната и така се намери практическо решение на проблема с небалансираното население, резултат от рестриктивните демографски програми „едно семейство — едно дете“… Имах две близначки. Бях късметлия. Съпругата ми и децата вече се намираха в базата, когато започнаха неприятностите.

 

Ами капитанът? Той имаше ли семейство?

Съпругата му го бе напуснала още в началото на осемдесетте. Голям скандал, особено за онова време… И досега се чудя как успя да спаси кариерата си и да отгледа сина си.

 

Имал е син? Той беше ли на борда на подводницата?

(Дзю избягва да отговори на въпроса ми.)

Най-тежко за останалите беше напрегнатото очакване. Хората знаеха, че дори близките им да успеят да се доберат до Циндао, няма никаква гаранция, че ние няма да сме отплавали междувременно. Представете си какво чувство за вина ги терзаеше. Молите роднините си да дойдат при вас, напускайки относително безопасното си убежище, и за какво? За да се наредят на кея и да помахат за сбогом подире ви…

 

Каква част от тях дойдоха?

Повече, отколкото очаквахме. Качихме ги на подводницата през нощта, след като ги облякохме във военноморски униформи… А някои — предимно малки деца и немощни старци — пренесохме в големи сандъци за провизии.

 

Близките ви знаеха ли какво точно се готви?

Не мисля. Всеки член от екипажа бе получил строги заповеди да пази в тайна мисията ни. Ако в министерството на държавната сигурност имаха и най-бегла представа за онова, което ни предстоеше, живите мъртъвци щяха да се окажат най-малкия ни проблем. Високата степен на секретност ни принуждаваше да отплаваме точно по график. Капитан Чън искаше да изчакаме закъснелите роднини на екипажа, които по всяка вероятност се намираха само на няколко дни или даже часове път! В същото време обаче знаеше, че така ще изложи на опасност целия план, и поради тази причина даде заповед за отплаване. Капитанът се опитваше да скрие чувствата си — в интерес на истината, мисля, че се справяше доста добре, — обаче зърнах болката в очите му, докато отдалечаващите се светлинки на Циндао се отразяваха в тях…

 

Накъде се отправихте?

В началото се насочихме към предварително набелязания сектор за патрулиране, за да не възникнат никакви подозрения… А после поехме по секретния си маршрут.

За нов дом — най-малкото на този етап — и дума не можеше да става. По това време заразата се беше разпростряла по всички кътчета на планетата. Нито една неутрална страна, колкото и далече да се намираше, не можеше да ни гарантира безопасност.

 

А защо не отплавахте към Америка или някоя друга западна страна?

(Той ме пронизва с хладния си поглед.)

А вие бихте ли го направили? Не забравяйте, че става въпрос за атомен подводен крайцер от клас „Дзин“, на чийто борд имаше шестнайсет балистични ракети JL-2, всяка от които носеше четири бойни глави със заряд от по деветдесет килотона… Все едно бяхме една от световните ядрени суперсили — разполагахме с достатъчно сили, за да превърнем в прах цели мегаполиси с едно завъртане на ключа. Бихте ли подарили тази мощ на друга страна… на единствената страна на планетата, която бе използвала атомно оръжие срещу врага си в пристъп на злоба? Повтарям за последен път — ние не бяхме предатели. Колкото и престъпно или безумно да беше ръководството ни, ние продължавахме да служим на китайските военноморски сили.

 

Значи сте останали сами…

Съвсем сами. Без дом, без приятели, без безопасно пристанище… „Адмирал Джън Хъ“ беше за нас цялата Вселена — небе, земя, слънце и луна.

 

Навярно ви е било доста тежко.

Първите няколко месеца минаха като при обичайно патрулиране. Подводните ракетоносци са проектирани да се крият успешно от враговете и ние правехме точно това. Движехме се на голяма дълбочина, без да афишираме присъствието си. Нямахме представа дали и нашите собствени подводници не бяха инструктирани да ни открият. Съдейки по всичко обаче, правителството ни си имаше предостатъчно други грижи. Въпреки това екипажът ни редовно провеждаше занятия по боева подготовка и обучавахме цивилните в изкуството да прикриват присъствието си. Командирът на подводницата дори направи столовата звуконепроницаема, за да служи едновременно като класна стая и занималия за децата. Децата, особено най-малките, нямаше как да разберат какво става. Повечето от тях бяха дошли със семействата си от сериозно инфектирани райони и едва бяха оцелели. Единственото, което знаеха, беше, че чудовищата вече ги няма и населяват само кошмарите им. И че тук са на сигурно място и нищо друго няма значение. Нима можехме да желаем нещо повече на фона на онова, което се случваше по света?

 

Имахте ли наблюдения върху развитието на кризата?

В началото — не. Първостепенната ни задача беше да се затаим, да се отдалечим на възможно най-голямо разстояние и от търговските морски пътища, и от патрулните сектори на подводниците… и нашите, и вашите. Междувременно анализирахме тенденциите и се опитвахме да прогнозираме развоя на събитията. Колко бързо се разпространява заразата? Кои държави са засегнати най-силно? Смята ли някой да използва атомно оръжие? Ако беше така, с всички ни беше свършено. На една засегната от радиоактивни частици планета можеха да оцелеят само зомбитата. Същевременно никой нямаше представа как въздейства радиацията върху мозъците на живите мъртъвци. Дали щеше да ги убие, превръщайки сивото им вещество на решето с множество злокачествени тумори? С обикновения човешки мозък би станало точно това, ала тъй като съществуването на зомбитата противоречи на всички закони на природата, откъде да знаем какво точно би се случило? В някои нощи, докато отмаряхме от дежурството си в каюткомпанията, разговаряйки тихо на чаша чай, изграждахме образите на изчадията — зомбита бързи като гепарди, зомбита пъргави като маймуни, зомбита с мутирали мозъци, които пулсираха и преливаха извън черепите им… Офицер Сун, командир на реакторния отсек, бе донесъл на борда акварелни бои и рисуваше град, превърнал се в руини… Уверяваше ни, че това не е някакво конкретно селище, но всички разпознаха зловещите останки на небостъргачите в района Пудун в Шанхай. Офицер Сун бе израснал именно там. Тъмночервеното зарево над хоризонта се открояваше на фона на черното небе на атомната зима. Пепелта се сипеше върху островчетата от отломки, издигащи се насред езерата от разтопено стъкло. В центъра на апокалиптичната картина се извиваше река — страшна зеленикавокафява змия, чиято глава се състоеше от хиляди преплетени тела: с напукана кожа, оголен мозък, стичаща се от костеливите ръце плът, зейнали усти и пламтящи в червено очи… Не знам кога офицер Сун започна да работи над картината си; помня само, че ни я показа едва три месеца след отплаването ни в открито море. Командирът на реакторния отсек така и не пожела да я покаже на капитан Чън. И имаше защо. Някой обаче явно се беше раздрънкал, понеже Старецът скоро обърна внимание на заниманията на нашия художник. На Сун му беше заповядано в свободното си време да рисува нещо весело и ободряващо, например летен залез над езерото… По-късно той ни показа своите „позитивни“ пейзажи и устрои нещо като изложба до един от люковете между херметизиращите прегради. Капитан Чън също така забрани воденето на негативни разговори в свободните от дежурство часове. Заяви, че затъването в мрачни предположения и догадки е „пагубно за бойния дух на екипажа“ Мисля, че точно поради тези причини капитанът реши да осъществи някакво подобие на контакт с външния свят.

 

Подобие на какво? На активно общуване или на пасивно наблюдение?

Последното. Старецът знаеше, че картината на Сун и нашите тягостни размишления са провокирани от продължителната изолация. Единственият начин да се пресекат опасните мисли бе да се заменят предположенията с реални факти. Бяхме отрязани от света в продължение на почти сто денонощия. Всички искаха да узнаят какво става по света, дори и действителността да бе тъй мрачна и безнадеждна като творбата на Сун.

До този момент за случващото се отвъд очертанията на подводницата знаеха само нашият сонарен офицер и екипа му. Те слушаха морето. Теченията, „биологичните същества“ (тоест рибите и китовете), тихия шум на витлата на другите плавателни съдове… Вече споменах, че се бяхме озовали в най-отдалечените кътчета на океана и съвсем целенасочено си бяхме избрали район, където няма да бъдем засечени. През последните месеци обаче колегите от сонарния екип зафиксираха увеличаващо се количество на случайните контакти. Както изглежда, на повърхността вече имаше хиляди кораби — при това такива, чиито сигнатурни профили не съвпадаха с онези от компютърната ни база данни.

Капитан Чън ни нареди да изплаваме на перископна дълбочина. Антената-мачта се издигна нагоре и тутакси започна да приема стотици радарни сигнатури, а радиото се задръсти от многобройните сигнали. Не след дълго перископите — главният и търсещият — излязоха на повърхността. По филмите е малко по-различно — човек изтласква нагоре една тръба, разтяга странично разположените ръчки и гледа във визьора. Долните части на нашите перископи изобщо не проникваха във вътрешния корпус на подводницата; всеки бе снабден с видеокамера, чийто сигнал се предаваше на мониторите в командната рубка. Не можехме да повярваме на очите си! Явно хората толкова силно искаха да избягат от заплахата на сушата, че излизаха в морето буквално с всяка черупка, която бе попаднала пред очите им! Танкери, товарни кораби, круизни лайнери… Влекачи, помъкнали дълги баржи, корабчета на подводни криле, рибарски шхуни…

В следващите няколко седмици забелязахме и десетки военни кораби, всеки от които можеше да открие присъствието ни, ала явно изобщо не им беше до нас. Знаете ли американския самолетоносач „Саратога“? С очите си видяхме как го влачат на буксир през Южния Атлантик. Самолетната му палуба беше превърната в цяло градче, осеяно с палатки. По някое време мярнахме и един ветроходен кораб, който ми заприлича на английския „Виктъри“^[29], порещ вълните под гората от плющящи платна. Зърнахме и „Аврора“ — знаменития крайцер от началото на двайсети век, чиито оръдейни изстрели са възвестили началото на руската болшевишка революция. Никаква представа обаче си нямам как са го изкарали от Санкт Петербург и откъде са намерили толкова въглища за парните му котли.

Преброихме и голямо количество очукани и ръждясали корита, които би следвало отдавна да са излезли в пенсия — гемии, фериботи и лихтери, прекарали цялата си кариера в спокойни езера или плитки реки, както и каботажни съдове, които навярно никога преди не са се отклонявали от спокойните маршрути на крайбрежните рейсове. Видяхме и плаващ сух док с размерите на преобърнат небостъргач, на чиято палуба бе издигнато строително скеле, служещо като временно жилищно съоръжение. Докът се носеше безцелно сред вълните. Не знам как тези хора бяха оцелели… ако изобщо бяха оцелели. И това не беше единственият дрейфуващ кораб; на много други или им беше свършило горивото, или двигателите им бяха повредени и не работеха.

Зърнахме и множество по-малки частни лодки, яхти и платноходки, част от които бяха привързани заедно, подобно на гигантски салове, плаващи заникъде… Както и истински салове, направени от греди, трупи или автомобилни гуми. Натъкнахме се и на „морски коптори“, издигнати върху стотици чували за смет, напълнени с опаковъчни стиропорови стърготини. Това ми напомни за „пинг-понговата флотилия“ на бежанците, които по времето на Културната революция на Мао се опитвали да доплават до Хонконг върху чували, пълни с топчета за пинг-понг.

Съжалявахме тези хора, понеже знаехме каква съдба ги очаква. Да се озовеш в средата на океана и да загинеш от глад, жажда, слънчев удар или от самото море… Офицер Сун го наричаше „голямата регресия на човечеството“ „Дошли сме от морето — казваше, — а сега бягаме обратно към него.“ Да, точната дума беше „бягаме“. Тези хора явно не се замисляха какво ще правят, когато намерят тъй жадуваната „безопасност“ сред вълните. Просто бяха решили, че е по-добре да са тук, отколкото да бъдат разкъсани на брега. И в паниката си изобщо не разбираха, че само отлагат неизбежното.

 

Опитахте ли се да им помогнете? Да им дадете храна или вода, да ги вземете на буксир…

Накъде? Дори да бяхме предположили, че някъде все още са останали безопасни пристанища, капитанът нямаше право да подлага на риск мисията ни. Можеше да открият присъствието ни, а това беше недопустимо. Не знаехме кой има радио и кой може да чуе сигнала. Ами ако са ни обявили за преследване? Да не забравяме и другата голяма опасност — живите мъртъвци. Срещнахме множество заразени кораби, на чиито палуби екипажите все още се бореха за живота си, ала на повечето бяха останали само зомбита. По едно време край брега на Дакар, Сенегал, забелязахме луксозен пътнически лайнер на име „Нордик Експрес“, чиято водоизместване беше четирийсет и пет хиляди тона. Оптиката на перископите ни се оказа достатъчно мощна, за да видим всеки кървав отпечатък по прозорците на балната зала и всяка муха, кръжаща около човешките останки на борда. Немъртвите изчадия падаха в океана на всеки няколко минути. Навярно бяха забелязали нещо в далечината — нисколетящ хеликоптер или някаква друга „примамка“ — и се опитваха всячески да го достигнат. Гледката ме наведе на една интересна мисъл. Ако изплаваме на неколкостотин метра от лайнера и ги подмамим към себе си, можехме да изчистим палубата на „Нордик Експрес“ без нито един изстрел. Кой знае какво бяха взели пътниците му със себе си? Нищо чудно лайнерът да се окажеше дрейфуваща плаваща база. Изложих идеята си пред старшия помощник и двамата заедно отидохме при капитана.

 

Той какво ви каза?

„Категорично не!“ Нямало как да разберем точния брой на зомбитата на борда на пътническия кораб. Нещо по-лошо — посочи към екрана, където мъртъвците падаха зад борда.

— Вижте — каза капитан Чън. — Не всички потъват. Действително беше така. Някои от възкръсналите твари носеха спасителни жилетки (вероятно ги бяха облекли още преди да се трансформират), а други се бяха подули от газове заради напредналия стадий на разложение. Тогава за първи път видях дрейфуващо зомби. Още тогава трябваше да се сетя, че това няма да е изолиран случай. Даже само десет процента от бежанските плавателните съдове да бяха заразени, това всъщност представляваше десет процента от няколкостотин хиляди кораба. Тоест — във водата имаше милиони зомбита. Не бяха редки и случаите, когато някоя от старите черупки потъваше и се озоваваше на морското дъно. Особено след някоя буря; тогава живите мъртъвци застилаха морето чак до хоризонта… И вместо от морска пяна, вълните вече се състояха от озъбени глави и протегнати ръце. Веднъж тъкмо бяхме издигнали търсещия перископ и видеосигналът показваше единствено някаква сиво-зеленикава мътилка. Отначало решихме, че оптиката нещо се е повредила, но после се оказа, че горната част на съоръжението буквално е пронизала гръдния кош на едно от зомбитата. Направи ми впечатление, че изчадието продължаваше да се гърчи и едва ли е престанало, след като прибрахме перископа. И ако заразата бе проникнала във вътрешността на подводницата…

 

Но нали сте били под водата! Как инфекцията би могла да…

В момента на изплаването на подводницата някой от мъртъвците можеше случайно да се озове на палубата или още по-лошо — на мостика. Сега ще ви разкажа какво се случи веднъж. Отварям значи люка и изведнъж нечия воняща, подпухнала от водата зеленикава ръка се стрелна към мен и ме сграбчи за яката. Изгубих равновесие, залитнах върху вахтения офицер и се приземих върху палубата заедно с откъснатия разложен крайник. В същото време над мен на фона на отворения люк се открои бившият притежател на ръката. Извадих пистолета си и стрелях, без да губя нито секунда за размисъл. Моментално бяхме обсипани от дъжд от кости и късчета мозък. Извадихме късмет… ако някой от нас имаше отворена рана, не се знаеше какво ще се случи. Тогава съвсем заслужено ми наложиха наказание. От този миг нататък винаги проверявахме внимателно откритите части на подводницата, преди да отворим някой люк, и средно веднъж на всеки три пъти откривахме зомбита, пълзящи по корпуса на атомния ни ракетоносец.

В онези дни само наблюдавахме и се вслушвахме в околния свят, получавайки информация от гражданския радиоефир и дори от сателитните телевизионни канали. Картината не беше никак радостна. Цели градове и страни умираха. Чухме последното радиопредаване от Буенос Айрес, после узнахме за евакуацията на Япония… Имахме откъслечни сведения за бунтове в руските войски. Получихме сведения за „ограничен атомен конфликт“ между Иран и Пакистан и това ни хвърли в потрес, понеже винаги бяхме смятали, че или вие, или руснаците първи ще натиснете копчето. От Китай не постъпваше никаква информация — нито нелегални транслации, нито официални правителствени сводки. Опитвахме се да засечем военноморските комуникации, ала се оказа, че след отплаването ни кодовете са променени. Не беше ясно дали присъствието на китайските военни кораби е заплаха за нас — още не знаехме дали ни преследват, или не, — но пък за сметка на това служеха като доказателство, че не целият ни народ е загинал в стомасите на живите мъртъвци. На този етап от заточението ни се радвахме на всяка новинка.

Задаваха се и проблеми с провизиите — в най-скоро време трябваше да измислим решение на надвисналата продоволствена криза. С лекарствата щеше да е още по-сложно. Очертаваше се сериозен недостиг както на западните типове медикаменти, така и на традиционните китайски лечебни средства… Голяма част от цивилните на борда страдаха от различни заболявания.

Например госпожа Пей, майка на един от нашите офицери, разви хроничен бронхит и алергична реакция към някакво вещество, боя или машинно масло… в общи линии, нещо, от което нямаше как да се изолираш в ограниченото пространство на подводницата. Тя унищожаваше запасите ни от противоотточни средства с тревожна бързина. Лейтенант Дзин, един от офицерите ни, най-спокойно предложи да направим евтаназия на болната. В резултат на това командирът на ракетоносеца го прати за седмица в ареста, като му съкрати наполовина дажбите и нареди да не му се дават никакви медикаменти, освен ако не става въпрос за животозастрашаващи ситуации. Няма спор, че Дзин си беше арогантно и безчувствено копеле, но пък предложението му ни накара да се замислим за това как да постъпваме по-нататък — като намаляваме дажбите или като намерим някакъв начин да рециклираме отпадъците.

Набезите върху дрейфуващи кораби все още се намираха под най-строга възбрана. Дори когато забелязвахме съвършено пуст наглед плавателен съд, от неговия трюм продължаваха да се носят характерните за зомбитата шумове. Друг вариант беше риболовът, ала не разполагахме нито с нужните материали за изработка на мрежа, нито с желание да държим хората дълго време на повърхността в опити да уловят нещичко.

В крайна сметка решението бе намерено от самите цивилни. Преди кризата някои от тях бяха работили в селското стопанство, бяха се занимавали с билки или носеха със себе си торбички със семена. В случай че успеехме да им осигурим нужното оборудване, те щяха да отглеждат попълнения на запасите ни, които теоретично щяха да ни стигнат за години напред. Дързък план, но нелишен от плюсове. В ракетните шахти имаше достатъчно места, за да направим нещо като градинка. Можехме да изработим гърнета и саксии от подръчни материали, а ултравиолетовите лампи, които използвахме за компенсиране на липсата на витамин D при продължителен престой под водата, щяха да заменят слънчевата светлина.

Единственият ни проблем беше почвата. Никой не знаеше нищо за хидропониката, аеропониката и другите алтернативни методи за култивиране. Трябваше ни земя, а нямаше откъде да си я набавим. Това накара капитана сериозно да се замисли. Да слезем на сушата си беше не по-малко опасно от това да се качим на борда на заразен кораб. Преди войната над половината от цялото човечество бе населявала бреговете на моретата и океаните. По времето на кризата обаче количеството на крайбрежните обитатели нарасна още повече, макар и по една-единствена причина — бежанците се опитваха всячески да напуснат опасната суша и да потърсят спасение в морето.

Започнахме търсенето на подходящо местенце, откъдето да се снабдим с драгоценната почва, от средноатлантическото крайбрежие на Южна Америка — от Джорджтаун в Гаяна, — след което продължихме надолу покрай крайбрежието на Суринам и Френска Гвиана. Не след дълго се натъкнахме на няколко ивици необитаеми джунгли — най-малкото, поне през перископа брегът изглеждаше чист. Изплавахме и отново огледахме крайбрежието от мостика. Отново никакви следи от зомбита. Поисках разрешение да сляза на сушата. Капитанът се колебаеше. Нареди да включим сирената… силно и продължително… и изчадията се показаха.

Отначало не бяха много. Разпарцаливени, с изпъкнали очи, тътрузещи се откъм джунглата… Все едно не забелязваха прибоя, макар че вълните ги събаряха, изтласкваха ги обратно на брега или ги завличаха навътре в морето. Един се натъкна на остра скала, която разби гръдния му кош и счупените ребра разкъсаха плътта му. От устата му блъвна черна пяна, после мъртвецът нададе вой; все още се мъчеше да се добере до нас, независимо дали с пълзене, плуване или тътрене по дъното. Числеността им започна да се увеличава; само след няколко минути вече над стотина зомбита се мятаха в прибоя. Това се повтаряше навсякъде, където отивахме. Всички бежанци, които не бяха успели да избягат в открито море, бяха създали смъртоносна преграда, която не ни позволяваше да слезем на брега.

 

Направихте ли изобщо опит да слезете на сушата?

Не. Беше прекалено опасно… дори по-опасно от заразените кораби. Накрая решихме, че единственият изход да се сдобием с почва е като открием някой крайбрежен остров.

 

Предполагам, сте знаели какво се случва на островите…

Ще се изненадате. Като напусна сектора за патрулиране в Пасифика, нашата подводница ограничи зоната на придвижването си до Атлантическия и Индийския океан. Слушахме радиосигналите и оглеждахме всички подходящи участъци суша. Научихме много неща… видяхме и много грозни сцени на насилие, в това число и престрелката на островите Уиндуърд… В онази нощ, когато издигнахме ракетоносеца на повърхността, доловихме миризмата на дим, идваща източно от Карибите. Можехме и да чуем островите, които нямаха този късмет. Помня остров Зелени нос, разположен край сенегалския бряг… Никой от нас не беше успял да го разгледа както трябва, когато проехтяха ужасните стенания. Твърде много бежанци, твърде малко ред и дисциплина; и един инфектиран бе напълно достатъчен, за да превърне острова в ад. Колко острови останаха под карантина след края на войната? Колко замръзнали северни скали, издигащи се сред вълните, и досега се смятат за опасни „бели“ зони?

Най-разумно изглеждаше да се върнем в Тихия океан, но така подводницата отново би се оказала пред парадния вход на собствената си страна.

Същевременно още не знаехме дали китайските военноморски сили не са насъскани подире ни… и дали изобщо съществуват в момента. Беше ясно едно — нуждаехме се от провизии и общуване с други човешки същества. Офицерите дълго убеждаваха командира на подводницата. Той обаче за нищо на света не искаше конфронтация с нашия флот.

 

Продължаваше да е лоялен на правителството?

Да. Освен това имаше и… лични причини.

 

Лични? Какви?

(Пропуска въпроса ми покрай ушите си.)

Били ли сте някога в Манихи?

(Клатя глава.)

Едва ли бихте могли да си представите по-съвършен образ на довоенния тропически рай. Плоски, покрити с палми острови (наричани още „моту“^[30]), оформящи пръстени около плитки, кристалночисти лагуни… Това бе едно от малкото местенца на Земята, където култивираха истински черни перли. Бях купил няколко за жена си, когато отидохме в Туамоту по време на медения си месец. И понеже бях виждал въпросния коралов атол със собствените си очи, се отправихме именно натам.

Манихи коренно се беше променил от времената, когато го бях посещавал като млад мичман. Перлите вече ги нямаше, стридите бяха изядени, а лагуната бе задръстена от стотици малки лодчици. Самите острови бяха осеяни с палатки и паянтови съборетини. Десетки импровизирани плавателни средства с весла или платна сновяха между външните рифове и дузината големи кораби, които бяха хвърлили котва в по-дълбоките води. Цялата сцена беше типична за онова, което следвоенните историци наричат „Тихоокеански континент“ — островната култура на бежанците, разпростряла се от Палау до Френска Полинезия. Ново общество, нова нация — бегълци от целия свят се обединяваха под общия флаг на оцеляването.

 

Вие успяхте ли да се интегрирате в това общество?

Да, благодарение на търговията. Търговията беше централният стълб на Тихоокеанския континент. Ако на кораба ти има голяма опреснителна система за морска вода, значи продаваш питейна. Ако имаш механичен цех, ставаш механик. „Мадрид Спирит“, танкер за превоз на втечнен природен газ, продаваше гориво. Точно оттам дойде идеята на господин Сун за нашата пазарна ниша. Господин Сун беше бащата на офицер Сун, командира на реакторния отсек, и преди войната бе работил като брокер на хедж-фонд в провинция Шънджън. Именно той предложи да прокараме през лагуната плаваща електропреносна линия и да продаваме ток, произведен от нашия реактор.

(Усмихва се.)

Станахме милионери… макар и в бартерен план; продукти, медикаменти, всякакви резервни части, от които се нуждаехме, както и жизненоважни суровини. Направихме си истинска оранжерия на борда плюс миниатюрна установка за преработка на отпадъците, от която да получаваме торове. После се сдобихме с оборудване за гимнастическата зала, неголям бар за напитки и домашни развлекателни системи за кухнята и столовата. Децата бяха отрупани с играчки и бонбони, а после започнахме да ги водим на уроци на онези баржи, където бяха създадени интернационални училища. Приемаха ни радушно във всеки дом и във всяка лодка. Моряците и някои от офицерите даже получиха безплатен кредит за всяка от петте „лодки за отдих“, закотвени в лагуната… И защо не? Ние осветихме нощите им и им дадохме електричество за машините им. Върнахме им позабравения комфорт на климатиците и хладилниците. Позволихме им отново да включат компютрите си и за първи път от много месеци насам да вземат горещ душ. Пожънахме такъв успех, че съветът на острова дори предложи да ни освободи от дежурство по охраната на бреговата ивица, ала ние вежливо отказахме.

 

Охрана от морски зомбита?

О, та те си бяха постоянна заплаха! Всяка нощ изпълзяваха на островите или се опитваха да се изкатерят по котвената верига и да се доберат до палубата на плавателния съд… В „гражданските задължения“ на хората, които желаеха да останат в Манихи, влизаше и патрулирането по бреговата ивица.

 

Споменахте котвените вериги. Не бяха ли зомбитата лоши катерачи?

Не и когато водата неутрализира гравитацията. На повечето живи мъртъвци им беше достатъчно само да се хванат за веригата, за да се издигнат на повърхността. И ако тази верига води до лодка, чиято палуба се намира на няколко сантиметра над нивото на водата… лоша работа. Неслучайно в лагуната нападенията бяха не по-малко от тези на брега. Нощем положението неизменно се влошаваше. Това е другата причина, поради която ни посрещнаха толкова топло. Все пак ние разполагахме с изключително мощни прожектори, с които можехме да разсейваме мрака както под водата, така и над нея. Тръпки ме побиват, когато се сетя как насочвахме светлинните снопове към дълбините и виждахме сивкавозелените силуети на изчадията, пълзящи по котвените вериги.

 

Светлината не привличаше ли още повече зомбита?

Да, имаше го и този момент. Нощните нападения почти се удвоиха, когато моряците започнаха да оставят светлините включени. Цивилните обаче нямаха възражения, както и съветът на острова. Мисля, че повечето хора предпочитаха да се изправят срещу реалния враг на светло, отколкото да се поддават на въображаемите си страхове в мрака.

 

Колко време останахте в Манихи?

Няколко месеца. Не знам дали мога да ги нарека най-хубавите месеци от живота си, но тогава си мислех точно така. Неусетно започнахме да губим бдителността си, престанахме да се чувстваме бегълци… На островите даже имаше няколко китайски семейства — при това не от диаспората или от Тайван, а истински граждани на нашата народна република. Та те ни разказаха, че ситуацията се усложнила до такава степен, че правителството вече едва удържало страната от пълен разпад. Никой не можеше да си представи как — при положение че над половината население е заразено и армията е тотално дезорганизирана — ще се намерят време и средства за издирването на една-единствена изчезнала подводница. Тъй, от един момент нататък започна да ни се струва, че можем да наречем това малко островно общество свой дом и да се заживеем тук до края на кризата… или може би до края на света.

(Той вдига поглед към монумента, издигащ се над нас. Твърди се, че паметникът е построен точно на мястото, където е било унищожено последното зомби в Пекин.)

В нощта, когато това се случи, двамата със Сун патрулирахме на брега. Бяхме спрели до един лагерен огън, за да послушаме радиото на островитяните. Предаването беше посветено на някакво тайнствено природно бедствие в Китай. Никой не знаеше за какво точно става дума, а в същото време слуховете бяха предостатъчно, за да разпалят въображението ни. Стоях с лице към радиоапарата и с гръб към лагуната, когато небето над мен ненадейно беше озарено от светкавица. Обърнах се тъкмо навреме, за да видя как „Мадрид Спирит“ се разтърсва от ужасна експлозия. Не знам колко природен газ е имало на борда му, но високо в нощното небе полетя огнено кълбо, разширявайки се и изпепелявайки двата най-близки острова. Първата ми мисъл беше, че това е „нещастен случай“, породен от прояден от корозията клапан, или може би е плод човешка грешка и немарливост… Офицер Сун обаче беше гледал точно към танкера и беше забелязал полета на ракетата. Секунда по-късно сирената на „Адмирал Джън Хъ“ зави.

Докато тичахме към подводницата, стените на спокойствието, с които бях изолирал всичките си грижи и тревоги се срути. Знаех, че ракетата е изстреляна от някоя от нашите подводници. И вероятно бяха поразили „Мадрид Спирит“ само защото представляваше по-лесна мишена и се открояваше по-ярко на радара. Колко ли хора се намираха на борда му? Ами на островите? Изведнъж осъзнах, че всяка секунда от пребиваването си тук бяхме подлагали островитяните на опасност от нападение. Сигурно и капитан Чън си беше помислил същото. Когато скочихме на палубата, от мостика се разнесе заповед за незабавно отплаване. Електропроводите бяха прекъснати, хората ни бяха преброени набързо и люковете бяха застопорени. Поехме курс към открито море и при първа възможност се потопихме. На деветдесет метра дълбочина включихме влачената на буксир хидролокационна станция и тутакси чухме писукащи звуци, индикиращи присъствието на друга подводница, която променяше дълбочината на плаването си. И то не характерната за стоманените корпуси по-бавна последователност, а бързото „пи-пи-пи“ на титаниевите сплави. Само две държави в света имаха бойни подводници с титаниеви корпуси — руснаците и ние. Не след дълго вибрациите и честотата на въртене на витлата показаха, че става въпрос за наш подводен крайцер — ловецът-убиец на подводници „Тип 95“. Когато напуснахме Китай, от този клас бяха построени само две. Не можехме да кажем коя от двете ни беше атакувала.

 

Това толкова важно ли беше?

(Той отново не ми отговаря.)

В началото капитанът не искаше да встъпваме в бой. Реши да спуснем подводницата и да я „положим“ на дъното — на някое песъчливо океанско плато на пределна за възможностите ни дълбочина. „Тип 95“ се опита да ни открие, използвайки активния си хидролокатор. Импулсите на уреда ехтяха във водата, ала противникът не можеше да ни засече. После обаче „Тип 95“ премина в режим на пасивно търсене, като започна да лови всички звуци с мощния си хидрофон. Заглушихме реактора до максималната възможна степен, изключихме всичката ненужна апаратура и преустановихме всяко движение във вътрешността на подводницата. Пасивният сонар не изпраща никакви сигнали, така че нямаше как да узнаем къде точно се намираше „Тип 95“ и дали не си беше заминал. Не бе изключено противникът ни също да бе спрял двигателите си, понеже не долавяхме никакъв шум от гребните му винтове. Изчакахме половин час, без да помръднем, като едва дишахме.

Стоях до сонарния отсек, когато лейтенант Лиу докосна рамото ми. Системата беше засякла нещо недалеч от нас — ала не беше друга подводница, понеже се намираше съвсем наблизо. Нахлузих слушалките и долових някакво стържене, сякаш множество плъхове драскаха по металните стени на подводницата. Дадох знак на капитана също да чуе този странен шум. Нищо не можехме да разберем. Някаква морска активност, крабове или други животни? Просто нямаше как да са толкова много — стотици, даже хиляди… Започнах да подозирам нещо. Поисках външен обзор, давайки си сметка, че и най-тихият звук може да привлече вниманието на „Тип 95“. Капитанът одобри предложението ми. Стиснахме зъби, когато перископът ни се подаде навън с леко проскърцване. Малко след това получихме образа.

Зомбита… стотици зомбита бяха облепили подводницата. И с всяка секунда ставаха все повече и повече. Тътреха се върху голия пясък, пълзяха едно върху друго, за да се доберат до подводницата, а някои даже се опитваха да захапят стоманената обшивка на „Адмирал Джън Хъ“.

 

Можеха ли да проникнат вътре? Като отворят някой люк или…

Не, това беше невъзможно… Всички люкове бяха застопорени, а торпедните отсеци бяха защитени от външни калпачета. Тревожеше ни единствено реакторът. Той се охлаждаше с морска вода. През външните отверстия не можеше да се провре човек, но не бе изключено да заседне там. И в този миг лампичката на четвърти клапан започна безмълвно да мига. Някое от изчадията бе разкъсало защитното покритие и се опитваше да се напъха през отвора. Температурата на реактора започна да се повишава. А нямаше никакъв начин да го изключим. Капитан Чън реши, че трябва да се махаме оттук, каквото и да ни струва това.

Ракетоносецът ни се отлепи възможно най-тихо и бавно от дъното, ала, както се оказа впоследствие, явно не бяхме достатъчно безшумни. Миг по-късно до нас достигнаха вибрациите от гребните винтове на „Тип 95“. Бяха ни открили и възнамеряваха да ни атакуват. Чухме как противникът наводнява и отваря торпедните отсеци. Капитан Чън нареди да преминем в режим на активен сонар — вярно, че така щяхме да издадем точното си местоположение, но пък щяхме да превърнем „Тип 95“ в превъзходна мишена.

Подводниците изстреляха едновременно торпедата си. Те профучаха едно покрай друго, докато ракетоносците се опитваха да се отклонят от курса си, за да се изплъзнат от „живите торпили“ Противникът ни беше по-маневрен, но пък командирът му не можеше да се сравнява с нашия. Капитан Чън перфектно знаеше как да избегне стълкновението с носещите се към нас торпеда, ето защо на нас ни се размина… което не можеше да се каже за „Тип 95“. Чухме как противниковата подводница хрипти като умиращ кит и отсеците й се взривяват един подир друг. Казват, че в подобни ситуации всичко се случвало твърде бързо, за да може екипажът да почувства нещо; че хората моментално губят съзнание от рязкото падане на налягането или че наличният на борда въздух се самозапалва от експлозиите… Не знаех дали е точно така, но определено мога да заявя за себе си, че силно се надявах екипажът на „Тип 95“ да загине бързо и безболезнено. И не бях единственият — тежко беше да гледаш как светлината в очите на капитан Чън помръква в унисон със заглъхващите звуци на обречената подводница.

(Изглежда предугажда следващия ми въпрос, понеже свива пръстите си в юмруци и дишането му става по-тежко.)

Капитан Чън беше отгледал сам сина си. Беше го възпитал като добър моряк, който е безрезервно предан на страната си, служи й вярно и никога не оспорва заповедите. Сочеха го за най-добрия млад офицер в цялата история на китайския флот. Най-щастливият ден в живота на стареца беше когато командир Чън Джъсяо получи първото си отговорно назначение — стана капитан на най-модерния подводен ловец-убиец „Тип 95“.

 

Като подводницата, която ви нападна?

(Кима.) Ето защо капитан Чън с всички сили се стараеше да избегне срещите с единици от нашия флот. И точно поради тази причина за нас беше жизненоважно да разберем коя от двете подводници ни беше атакувала. Винаги е по-добре да знаеш истината, колкото и ужасна да е тя, пред това да живееш в неведение. Нашият капитан вече беше престъпил клетвата си и бе предал отечеството си, а сега беше убеден, че предателството му е довело и до убийството на родния му син…

На следващата сутрин, когато капитан Чън не се появи на първата вахта, аз отидох при него в каютата му. Там цареше полумрак. Извиках го по име. За мое облекчение ми отговори, ала щом пристъпи на светло… Беше се променил до неузнаваемост — косите му бяха станали по-бели от довоенен сняг, кожата му беше пожълтяла, а очите му изглеждаха хлътнали дълбоко в орбитите си. Приличаше досущ на старец — пречупен, грохнал, съсухрен старец. Чудовищата, възкръснали от гробовете си, изобщо не можеха да се сравняват с онези, които живеят в сърцата ни.

От този ден нататък прекъснахме всички контакти с външния свят. Поехме курс към арктическите ледове — най-далечната и тъмна пустош, която можехме да открием. Опитвахме се да живеем така, сякаш нищо не се е случило; изпълнявахме всички рутинни процедури, следяхме състоянието на подводницата, отглеждахме ядивни растения, обучавахме, възпитавахме и утешавахме децата. С пречупването на волята на капитана бе сломен и духът на целия екипаж. В онези дни само аз се виждах с него. Носех му храна, събирах мръсното му пране, давах му доклади за състоянието на ракетоносеца, а после предавах заповедите му на останалите. Всичко бе едно и също и неизменно се повтаряше ден след ден…

Веднъж обаче монотонният ход на събитията бе нарушен от друга подводница „Тип 95“, която бе засечена от нашия сонар. Заехме бойна готовност и капитан Чън за първи път от много време насам излезе от каютата си. Веднага щом застана на обичайното си място в командната рубка, той нареди да заредим първи и втори торпеден апарат. Ако се вярваше на показанията на сонара, противникът все още не беше предприел подобни действия. Капитан Чън видя в това нашето преимущество. Този път не го терзаеха никакви съмнения. Врагът щеше да загине преди още да е направил първия изстрел. Ала преди командирът ни да даде заповедта, засякохме сигнал по „гертрудата“, както американците наричат подводния телефон. На връзка беше командир Чън — синът на нашия капитан, — който заяви за мирните си намерения и помоли да свалим бойната тревога. Разказа ни за язовира „Трите пролома“ — източника на слуховете за „природното бедствие“, за което бяхме чули на остров Манихи. Командир Чън ни обясни, че стълкновението ни с другия ловец-убиец „Тип 95“ било епизод от гражданската война, разгоряла се след разрушаването на язовира. Ракетоносецът, който ни атакувал, принадлежал към силите на поддръжниците на правителството. Командир Чън беше на страната на бунтовниците. Задачата му била да ни открие и да ни ескортира до родината ни. Радостните възгласи на екипажа бяха толкова бурни, че имах чувството, че всеки миг ще ни изхвърлят на повърхността. Когато разбихме ледовете и двата екипажа се хвърлиха един към друг в арктическия сумрак, си помислих, че изпитанията ни вече са към своя край — че най-накрая ще можем да се върнем у дома, където ще възстановим страната си и ще я прочистим от живите мъртъвци. Че най-накрая всичко щеше да свърши.

 

Но не излезе така…

Трябваше да изпълним още един, последен дълг. Ония омразни дъртофелници от Политбюро, които бяха причинили толкова страдания на народа си, продължаваха да се крият в командния бункер в Дзилин, откъдето контролираха поне половината от армейските подразделения на страната. Всички си давахме сметка, че тези фанатици няма да се предадат за нищо на света. Управляващите се бяха вкопчили във властта като пиявици и не спираха да изстискват остатъците от войските си. И ако гражданската война продължеше още известно време, единствените обитатели на Китай щяха да останат зомбитата.

 

И вие решихте да сложите край на това противоборство.

Само ние можехме да го сторим. Наземните пускови шахти бяха в ръцете на противника, военновъздушните ни сили бяха парализирани, а два от другите ни подводни ракетоносци стояха на котва край кейовете в очакване на второ нареждане, докато изчадията се пъхаха в люковете им. Командир Чън ни каза, че ние сме единствените, разполагащи с ядрено оръжие. И всяка секунда забавяне от наша страна означаваше загуба на стотици животи и стотици куршуми, които можеха да бъдат изстреляни в зомбитата.

 

И вие подложихте на обстрел собствената си родина, за да я спасите…

Това беше последното бреме върху плещите ни. Навярно капитан Чън бе забелязал колебанието ми, защото се обърна към мен с думите:

— Заповедта е моя — заяви ми той, — следователно аз нося цялата отговорност.

Ракетата носеше единствената мощна мултимегатонна глава, с която разполагахме. Това бе специално изготвен прототип, създаден за унищожаването на укрепения бункер на НОРАД^[31] в Шайен Маунтин, щата Колорадо. Забавно, но бункерът на китайското Политбюро бе така проектиран, че повтаряше американския почти до най-малката подробност. Докато се готвехме за потапяне, командир Чън ни уведоми за успешното попадение на ракетата ни в Дзилин, а малко по-късно чухме по радиото за капитулацията на правителствените войски и тяхното обединение със силите на бунтовниците срещу истинския враг.

 

Знаехте ли, че те са възнамерявали да приложат в страната ви своя версия на южноафриканския план?

Узнахме го в деня, когато изплавахме над ледовете. Въпросната сутрин отидох в командната рубка и заварих там капитан Чън. Седеше в командирското си кресло с чаша чай в ръка. Изглеждаше ужасно уморен и само се взираше безмълвно в офицерския състав. По някое време се усмихна, както един любящ баща би се усмихнал при гледката на щастливите си деца. Забелязах, че чаят му е изстинал, и го попитах да му донеса ли нов. Той вдигна очи към мен, след което, без да спира да се усмихва, бавно поклати глава.

— Добре, сър — казах аз.

Тогава капитан Чън ме хвана за ръката и прикова поглед в лицето ми, без да го разпознава. Сетне прошепна нещо, ала толкова тихо, че едва можах да разбера какво ми казва.

 

Ще го споделите ли пред мен?

Да, разбира се. Последните му думи бяха:

— Ти си добро момче, Джъ Сяо, толкова добро момче…

Все още ме държеше за ръката, когато очите му се затвориха завинаги.

Сидни, Австралия

(„Клиъруотър Мемориъл“ е най-модерната болница 8 Австралия и е най-голямото от всички болнични заведения, построени след войната. Стаята на Тери Нокс се намира на седемнайсетия етаж и персоналът я нарича „президентския апартамент“. Невероятният разкош и скъпите лекарства, които се намират изключително трудно, са най-малкото, което правителството може да направи за първия — и засега единствен — австралийски командир на Международната орбитална станция. Както самият той ми сподели: „Не е зле за син на миньор, бъхтещ се от сутрин до здрач в Андамукска мина за опали.“ Съсухреното му тяло сякаш се изпълва с живот по време на разговора ни, а по лицето му плъзва руменина.)

 

Да ви кажа честно, иска ми се поне половината от историите, които разказват за нас, да бяха верни. Тогава може би щяхме да изглеждаме като още по-големи герои. (Усмихва се.) Истината е, че не сме били „впримчени в капан“ — най-малкото, никой не ни е затварял там насила, нито пък не сме се озовали неочаквано в станцията… Всъщност никой не виждаше по-добре от нас какво точно се случва. И никой от нас не се изненада, когато смяната от Байконур така и не се появи, нито пък когато Хюстън ни заповяда да се натоварим в X-38^[32] за евакуация. Ще ми се да заявя, че пренебрегнахме заповедта или пък започнахме да се бием помежду си за правото да останем в орбита… А всъщност онова, което се случи, си беше нещо най-обикновено, стандартно и рутинно… Наредих на учените и на другия персонал, от който нямаше крайна необходимост, да се върнат на Земята, а на останалите предоставих възможността да изберат сами. Естествено, без X-38 на практика оставахме „заточени“ в станцията, но като се замислим какво бе поставено на карта по онова време, не мога да си представя, че някой би поискал да зареже всичко и да се прибере.

МОС представляваше едно от най-големите чудеса на човешката инженерна мисъл. Говорим за орбитална платформа, толкова голяма, че човек можеше да я види от Земята с невъоръжено око. В създаването й бяха участвали шестнайсет страни, които в продължение на десет години бяха организирали неколкостотин експедиции в Космоса и бяха похарчили повече пари, отколкото някой от участниците в проекта би си признал. Не смея и да си помисля колко усилия би коствало построяването на нова такава станция… ако подобно нещо изобщо е възможно в наши дни. Всъщност по-важна от самата станция беше неизмеримата и напълно незаменима сателитна мрежа. По онова време на орбита имаше около три хиляди спътника и човечеството зависеше от тях във всичко — като се започне с навигацията и наблюдението и се стигне до по-прозаичните, но не по-малко важни неща като регулярни и надеждни прогнози за времето. В съвременния свят тази мрежа е тъй необходима, както пътищата за древните или влаковете в индустриалната епоха. Какво ще се случи с човечеството, ако тези скъпоценни апарати изведнъж започнат да падат един след друг от небето?

Никога не сме имали план да спасяваме всичките. Не само че беше нереалистично, но и не беше необходимо. Трябваше да съсредоточим усилията си върху най-важните за водене на война обекти. И само това бе напълно достатъчно, за да поемем всички съпътстващи рискове и да останем на станцията.

 

Обещаха ли да ви спасят?

Не, но ние и не се надявахме да го направят. Въпросът беше не как да стигнем безопасно до Земята, а как да оцелеем на орбита. Даже и с максимум запаси от кислород, аварийни перхлоратови свещи^[33] и работеща на пълна мощност система за водно рециклиране^[34], хранителните ни провизии щяха да стигнат за не повече от двайсет и седем месеца… И като се има предвид, че можехме да опрем и до животните от лабораторния модул — върху нито едно от тях не бяха тествани някакви ваксини, поради което месото им беше годно за ядене. И досега чувам тънкия писък на горките животинки и пред очите ми изпъкват капките кръв, реещи се из помещенията на станцията. Дори там, горе, не можеш да избегнеш кръвта… Опитвах се да подходя към това от научна гледна точка, като изчислявах хранителната стойност на всяка червена капчица, която изсмуквах от въздуха. И вярвах, че го правя в името на поставената цел, а не от див глад.

Разкажете ми по-подробно за мисията си. Ако не сте били в състояние да напуснете станцията, как изобщо успявахте да поддържате сателитите в орбита?

Използвахме „Жул Берн Три“ — АОТ^[35], последният товар, който ни изпратиха от Земята, преди живите мъртъвци да завладеят Френска Гвинея. Първоначално корабът беше замислен като еднопосочен — трябваше да го натоварим със смет и да го изпратим обратно към Земята, където да изгори в атмосферата^[36]. Ние обаче го снабдихме с ръчно управление и кресло за пилота. Жалко, че нямаше нормален илюминатор, понеже не беше никак удобно да се ориентираме по видеомонитора. Имахме проблеми и с работата извън борда на станцията, екипирани в костюм за спускане на Земята, ала нямахме друг избор, тъй като нормален скафандър нямаше как да се побере в „Жул Верн Три“.

Най-често се налагаше да отивам до нашия АСТРО^[37], който представляваше нещо като космическа станция за дозареждане с гориво. Бойните спътници и спътниците-шпиони понякога трябва да променят орбитата си, за да откриват нови цели. Тогава се включваха ракетните им двигатели, които работеха с неголемите им запаси от хидразиново гориво. Преди войната американските военни откриха, че икономически най-изгодно е станцията за дозареждане да се разположи в орбита, вместо непрекъснато да се изпращат човешки екипажи в космоса. Точно така се появи АСТРО. Приспособихме го за дозареждане и на други сателити, в това число и на граждански модели, които рядко имаха нужда от допълнително гориво, за да се върнат към предишния курс след намаляването на орбиталната им височина. Този апарат беше изумителен — наистина спестяваше времето ни, като за щастие разполагахме и с други подобни технологии… Като „Канадарм“ например — петнайсетметровият автоматизиран манипулатор, който изпълняваше необходимите дейности по техническото обслужване на външната обвивка на станцията. Както и „Боба“ робонавт, управляван виртуално, който бяхме снабдили с реактивен двигател, за да може да функционира не само около нашата МОС, но и по-далеч — на сателита. Да не пропусна и неголемия ескадрон от ППА^[38] — автономните роботи с форма и размери на грейпфрут. Цялата тази уникална техника трябваше да облекчи работата ни. Ще ми се да не беше функционирала толкова добре… Всеки ден ни оставаха час-два, когато просто нямахме какво да правим. Можехме да спим, да правим гимнастика, да препрочетем за кой ли път книгите от библиотеката, да слушаме радио „Свободна Земя“ или музиката, която бяхме взели със себе си. Не знам колко пъти бях слушал песента на група „Редгъм“^[39] „Боже, помогни ми, бях само на деветнайсет!“ Баща ми много обичаше това парче, понеже му напомняше за военната му служба във Виетнам. Молех се армейската му закалка да му помогне да спаси своя живот, както и този на майка ми. Нямах никаква информация нито за тях, нито за когото и да било в Австралия, откакто правителството се бе преместило в Тасмания. Искаше ми се да вярвам, че всичко със семейството ми е наред. Макар че като гледах какво се случва на Земята — между другото, точно с това се занимавахме през свободното си време, — бе доста трудно, ако не и невъзможно, човек да съхрани надеждите си…

Казват, че по време на Студената война шпионските летателни апарати на американците са можели да прочетат вестник „Правда“, който някой съветски гражданин държи в ръцете си. Не съм сигурен, че действително е било така. Не съм запознат с конкретните технически параметри на онова поколение космически апарати, ала определено мога да кажа, че камерите на съвременните джаджи, чиито сигнали прехващахме, прекрасно демонстрираха как се късат сухожилията и се трошат костите. Четяхме казаното по устните на жертвите, молещи за пощада, и виждахме цвета на очите им, когато изскачаха от орбитите заедно с последния им дъх. Съзирахме кога алената кръв се превръщаше в кафява и как изглеждаше тя върху сивия лондонски асфалт в сравнение с белия пясък на Кейп Код.

Не можехме да контролираме кои обекти да бъдат наблюдавани от шпионските спътници. Това се решаваше от американските военни и ние нямахме никакво право да се месим в работата им. Станахме свидетели на много сражения — Чунцин, Йонкърс… Наблюдавахме действията на индийските войски, докато се опитваха да спасят цивилните, приклещени на стадион „Амбедкар“ в Делхи, след което сами попаднаха в капан и трябваше да се изтеглят към парка Ганди… Гледах как командирът им строи хората си в каре, досущ като англичаните в колониалните времена. Това проработи… най-малкото, в началото сякаш имаше ефект. Най-досадното при сателитното наблюдение е, че можеш само да гледаш, без да чуваш. Нямаше как да знаем, че индийците са останали почти без боеприпаси; просто забелязахме как от един момент нататък зомбитата започнаха да ги обкръжават, постепенно стеснявайки обръча… После се появи някакъв хеликоптер, а командирът на пехотинците започна да спори разгорещено с подчинените си. Нямаше как да знаем, че това е генерал Радж-Сингх — дори не бяхме в течение кой изобщо е той… Не слушайте онези, които разправят, че уж бил избягал, когато играта загрубяла. Ние видяхме всичко със собствените си очи. Радж-Сингх наистина влезе в стълкновение с хората си и един от тях наистина го удари с приклада на пушката си в лицето. Генералът беше в безсъзнание, когато го качиха във вертолета. Ужасно чувство — да виждаш всичко толкова отблизо и да нямаш възможност да направиш нищичко!

Имахме си и собствени устройства за наблюдение — в това число граждански изследователски апарати и оборудването на самата станция… Макар че картината им не можеше да се сравнява с тази на военните, пак бе достатъчно ясна, за да разбираме какво точно става. Така получихме представа за несметните пълчища от живи мъртъвци в Средна Азия и сред американските Велики равнини. И като казвам несметни, изобщо не преувеличавам — бяха се разпрострели върху десетки километри, все едно наблюдавахме стада американски бизони от времената преди колонизирането на Америка…

Наблюдавахме и евакуацията на японците и не можахме да сдържим възхищението си. Стотици кораби и хиляди малки лодки… Изгубихме броя на хеликоптерите, носещи се от покривите на зданията към корабите и обратно, както и на реактивните лайнери, отлитащи един след друг на север, към Камчатка…

Ние бяхме първите, които открихме зомби-ямите. Изчадията ги прокопаваха в усилията си да се доберат до дупките на животните. Отначало си мислехме, че това са изолирани случаи, но после забелязахме, че въпросните ями са разпространени по целия свят и понякога са разположени доста близо една до друга. Сещам се за едно поле в Южна Англия — предполагам, че е гъмжало от дребни гризачи, — което буквално бе направено на решето от дупки с различна дълбочина и диаметър. Около голяма част от тях се виждаха големи тъмни петна. Нямаше как да увеличим изображението, обаче бяхме сигурни, че това е кръв. Лично за мен това беше най-зловещият пример за неумолимия, стръвен глад на мъртъвците. Те не притежаваха способност за рационално мислене, а само най-груби и първични животински инстинкти. Веднъж видях как едно от изчадията се опитва да докопа плячката си — вероятно някаква къртица — в пустинята Намиб. Къртицата се бе заровила дълбоко в дюната. Докато зомбито се мъчеше да се добере до нея, пясъкът се сипеше и падаше в разравяната яма. Мъртвецът обаче не обръщаше никакво внимание на това и просто продължаваше да върши механично работата си. Наблюдавах го в продължение на пет дни — размазана картина, в която зомбито риеше ли, риеше… докато една сутрин просто се отказа, изправи се и се затътри нанякъде, сякаш нищо не е било. Навярно бе изгубило дирите на животинчето. Къртицата определено беше извадила късмет.

Въпреки най-модерната оптика нищо не оказва толкова силно впечатление, както видяното с невъоръжено око. Надзърнете ли през илюминатора на станцията към крехката ни малка планетка, веднага ще ме разберете. На фона на повсеместното екологично опустошение започва да ти се струва, че съвременното енвайрънменталистко движение^[40] води началото си от американските космически програми. Колко огньове! Имам предвид не само горящите сгради, гори и нефтени кладенци — проклетите саудитци сами ги бяха подпалили^[41], — но и лагерните огньове например… Бяха не по-малко от милиард — цял милиард мънички оранжеви точки, осветяващи Земята там, където някога беше имало електричество. И това се повтаряше всеки ден и всяка нощ, сякаш по цялата планета бушуваше колосален пожар. Дори не смеехме да си представим количеството пепел, изхвърлено в атмосферата, ала единодушно решихме, че е съизмеримо със замърсяването при обмена на ограничените ядрени удари между САЩ и бившия Съветски съюз, без да включваме реалните атомни сблъсъци между Иран и Пакистан. Тях също ги видяхме и регистрирахме — експлозиите бяха толкова ярки, че дълго след това пред очите ми се носеха точици… Ядрената есен вече встъпваше във владенията си и сивкаво-кафявият й саван ставаше все по-плътен с всеки изминал ден.

Все едно наблюдаваш някоя чужда планета. Или Земята в последния ден на Апокалипсиса. Постепенно заради този непроницаем покров оптическите прибори станаха безполезни и ние преминахме към топлинни и радарни сензори. Обичайното лице на родната ни планета изчезна и беше заменено от гротескна нейна карикатура. С помощта на една от тези системи — сензорът „Астер“ от спътника „Тера“ — узнахме за пробива в стената на язовира „Трите пролома“.

Порой от примерно десет трилиона тона вода, примесен с тиня и кал и понесъл камъни, дървета, автомобили, къщи и дори бетонни късове от самата язовирна стена, големи колкото цели сгради! Същински кафеникаво-бял дракон, устремен към Източнокитайско море. Само си помислете за хората по пътя му… приклещени в барикадираните здания и неспособни да избягат заради пълчищата живи мъртъвци, обсадили вратите им! Никой не знае колко народ загина през онази нощ. И досега продължават да откриват труповете им.

(Свива в юмрук едната си костелива ръка, а с другата натиска бутона „самолечение“.)

Само като си помисля как китайското правителство се опита да избяга от отговорност… Чели ли сте стенограмата от речта на китайския президент? Ние гледахме обръщението му към народа, понеже прехванахме сигнала на китайския сателит „Синосат II“ Та този човек нарече случилото се „непредвидена трагедия“ Нима? Непредвидена? Сериозно ли никой не знаеше, че язовирът е бил построен върху активна линия на геологичен разлом? И никой не си е давал сметка, че увеличаващото се тегло на гигантските резервоари е провокирало земетресения и преди инцидента^[42], а пукнатините в основата му са били забелязани още няколко месеца преди финалния етап на изграждането му?

Китаецът го нарече „нещастен случай, който е нямало как да бъде избегнат“. Копеле. Имаха достатъчно войски, за да водят открити боеве в почти всички големи градове, но не можеха да отделят двама-трима полицаи, за да защитят хората от надвисналата катастрофа? Нима никой не си е представял какви ще са последствията, ако зарежеш на произвола на съдбата и сеизмичните станции за наблюдение, и управлението за аварийно водоснабдяване? А после решиха да преиначат собствените си думи и заявиха, че са направили всичко възможно за защитата на язовира… че в момента на катастрофата храбрите войници от народноосвободителната армия самоотвержено са дали живота си за спасяването на язовирната стена. Лично аз бях наблюдавал „Трите пролома“ цяла година преди бедствието и единствените войници, които бях виждал там, бяха дали живота си много, много отдавна… Действително ли са очаквали, че собственият им народ ще се хване на толкова нагла лъжа? Не са ли осъзнавали, че по този начин само ще предизвикат хората да се вдигнат на всеобщо въстание?

Две седмици след избухването на революцията получихме първия и единствен сигнал от китайската космическа станция „Ян Лиуей“ Вторият и последен апарат на орбита, управляван от хора… обаче той не можеше да се сравнява с нашата станция, която си беше истинско произведение на изкуството. Небрежна работа — модули „Шънджоу“, слепени с горивни резервоари „Лонг Марч“ в нещо като гигантска версия на някогашната американска „Скайлаб“.

В продължение на месеци се опитвахме да се свържем с тях. Дори не знаехме останал ли е екипаж на борда им, или не. Получихме само съобщение, записано на перфектен хонконгски английски, което ни предупреждаваше да стоим на разстояние от станцията, освен ако не искаме да отприщим „смъртоносно насилие“. Що за безумие! Можехме да си сътрудничим, да обменяме припаси, провизии, техника… Кой знае какво бихме могли да постигнем, ако бяхме захвърлили настрана политиката и бяхме обединили усилията си като нормални хора.

С течение на времето се убедихме, че на китайската станция никога не бе имало хора, а заплахата от „смъртоносно насилие“ си беше чисто и просто блъф. И да знаете как се изненадахме, когато получихме сигнал по радиолюбителската връзка!^[43] Жив, истински човешки глас, малко уморен и доста уплашен, който прекъсна само след няколко секунди. Това обаче ни беше напълно достатъчно, за да се качим на „Жул Верн Три“ и да поемем към „Ян Лиуей“.

Веднага щом китайската станция се появи на хоризонта, видях, че орбитата й е силно променена. И когато се приближих, разбрах защо. Люкът на спускаемия им апарат беше дефектирал и понеже продължаваше да е прикрепен към главната шлюзова камера, цялата станция се бе разхерметизирала за броени секунди. Като предпазна мярка, преди да предприема каквото и да било, поисках разрешение за скачване. Не получих никакъв отговор. Когато се качих на борда на станцията, видях, че има достатъчно място за седем-осем членове на екипажа, но персоналните комплекти са само за двама. В „Ян Лиуей“ беше пълно с аварийни запаси, в това число и с достатъчно храна, вода и специални свещи за получаване на кислород за доста дълъг период от време. Казах си, че при добро разпределение този срок можеше да се удължи до цели пет години. Само не можех да разбера едно — защо им беше необходимо всичко това? На борда на станцията нямаше нито научно оборудване, нито устройства за събиране на информация. Изглеждаше така, сякаш китайското правителство изпращаше хора в космоса с една-единствена цел — да си поживеят на орбита. Ала след като в продължение на петнайсет минути се носех в безтегловност из „Ян Лиуей“, открих цял арсенал. И тогава проумях всичко. Това представляваше просто един гигантски апарат за унищожение. Ако всички заряди, намиращи се на космическата станция, бяха детонирани, то това щеше да доведе до разрушаването на всички други орбитални платформи в обозримото пространство. Това беше тактиката на „Изпепеления Космос“ — щом ние не можем да го използваме, значи никой друг няма да го използва.

Всички системи на станцията работеха. Нямаше следи от пожар, нито технически повреди… нито една причина, обясняваща дефекта на люка на спускаемия апарат. Открих трупа на един тайконавт^[44], който все още се държеше за обшивката. Беше със скафандър, но стъклото на шлема му се оказа пробито от куршуми. Мисля, че онзи, който бе стрелял, е бил отнесен в космоса. Щеше ми се да вярвам, че китайската революция не се е ограничила само до Земята, а с нас се е свързал именно онзи, който беше повредил люка. Вероятно партньорът му беше останал верен на стария режим. Предположих, че на господин верноподаник му бяха наредили да активира зарядите и да ги насочи към целите. Джъ — името му бе написано върху личните му вещи — се беше опитал да изхвърли колегата си в открития космос и беше получил куршум в главата. Този сценарий ми звучеше най-правдоподобно. И именно така ще запомня историята, с чийто епилог се сблъсках тогава.

 

Там ли попълнихте запасите си? На станция „Ян Лиуей“?

(Вдига утвърдително палец.) Буквално ометохме всеки ъгъл, отнасяйки всяко нещо, което можеше да ни бъде от полза. С удоволствие бихме съединили двете платформи, ала не разполагахме нито с нужните инструменти, нито с необходимите човешки ресурси. Естествено, можехме да използваме спускаемия апарат за връщане на Земята… Там все пак имаше термозащитен екран и достатъчно място за трима души. Изкушението беше твърде голямо. Височината на орбитата обаче бързо намаляваше и се наложи спешно да избираме — дали да бягаме към родната си планета, или да попълним липсите в запасите на МОС. Сам знаете какво предпочетохме.

Преди да напуснем окончателно китайската станция, погребахме нашия приятел Чжи. Привързахме тялото му към койката и произнесохме няколко думи вместо заупокойна молитва, преди „Ян Лиуей“ да изгори в атмосферата. Естествено, нямаше как да знаем със сигурност дали наистина е бил поддръжник на стария режим, а не метежник, но във всеки от двата случая действията му ни бяха помогнали да оцелеем. Благодарение на тях успяхме да останем на орбита още три години — три години, които нямаше как да преживеем без китайските припаси.

И досега ми е изключително забавно, че смяната ни дойде при нас с частен, граждански апарат. „Спейскрафт Три“ — кораб, първоначално предназначен за довоенен космически туризъм. Пилотът бе с каубойска шапка и на лицето му се ширеше типичната самоуверена американска усмивка. (Опитва се да имитира тексаски акцент.)

— Някой да е поръчвал да го сменят?

(Смее се, след което се мръщи и отново натиска бутона „самолечение“.)

Понякога ме питат дали не съжаляваме за решението си да останем на станцията… Не мога да отговарям вместо своите партньори. На смъртния си одър и двамата казаха, че стоят зад постъпката си и отново биха направили същото. Как да не се съглася с тях? Не съжалявам за последвалите тежки дни, когато се наложи отново да се запозная с костите си и да си припомня защо милостивият Господ ни е дал крака. Не съжалявам и задето се подложих на силното въздействие на космическата радиация, когато работех извън борда в слабо защитен костюм и докато пребивавахме на станцията без отговарящо на извънредната ситуация екраниране. Не, изобщо не съжалявам за това. (Обхожда с ръка болничната стая и сочи към апаратите, включени към тялото му.) Ние направихме своя избор и според мен дадохме своя принос за победата. Не е зле за син на миньор, бъхтещ се от сутрин до здрач в Андамукска мина за опали…

(Тери Нокс почина три дни след това интервю.)

Анкуд, архипелагът Чилое, Чили

(Макар че Сантяго отново бе избран за официална столица на Чили, икономически и културен център на страната си остава бившата база на бежанците. Ернесто Олгуин може и да прекарва по-голямата част от годината в морето (събеседникът ми е капитан на търговски кораб), ала това никак не му пречи да смята плажната си къща на полуостров Лакуи за свой дом.)

 

В историческите книги я наричат „Конференцията в Хонолулу“, но всъщност трябваше да я нарекат „Конференцията на борда на Саратога“, защото никой от нас не можа да види нещо повече. Прекарахме четиринайсет дни в препълнени каюти и влажни коридори със спарен въздух. „Саратога“ — от някогашен самолетоносач през бракуван кораб до транспортна баржа за евакуация и плаваща щабквартира на ООН.

Впрочем, въпросната конференция не можеше да бъде наречена и „конференция“ По-скоро напомняше засада. Предполагаше се, че ще обменяме военен опит и технологии. Всички изгаряха от нетърпение да се запознаят с британския метод на укрепените автостради, който пораждаше не по-малко възхищение от реална демонстрация на Мкунга Лалем^[45]. Също така се очакваше и че ще работим над възстановяването на международната търговия. Пред мен бе поставена задачата по интегриране на останките от нашия военноморски флот в новата интернационална конвойна структура. Честно казано, не знаех какво точно да очаквам от пребиваването си на палубата на „Супер Сара“ И едва ли някои очакваше онова, което се случи всъщност.

В първия ден на конференцията всички се събрахме заедно, за да се запознаем. Беше задушно, чувствах се уморен и се молех на всевишния да се разминем без досадни изтощителни речи. Тогава се надигна американският посланик и целият свят замря.

Време е да тръгнем в настъпление, каза той; време е да излезем иззад барикадите и да си възвърнем заразените територии. Отначало си помислих, че човекът има предвид отделни операции — прочистване на новите обитаеми острови или дори повторното отваряне на Суецкия и Панамския канал. Обаче съмненията ми не изтраяха дълго. Посланикът ни даде ясно да разберем, че не става въпрос за поредица от малки тактически набези. Съединените щати имаха намерението да тръгнат в атака, движейки се в настъпление ден след ден, докато — както се изрази ораторът, — „не ги изметем, изчистим и изпепелим (ако се наложи) от лицето на Земята“ Навярно бе решил, че като открадне и перифразира думите на Чърчил, ще направи по-силно впечатление. Обаче не се получи, защото цялата зала избухна в разгорещени спорове.

Едни питаха за какъв дявол трябваше да рискуваме нови животи и да търпим ненужни нови загуби, при положение че можем да изчакаме на безопасно място, докато врагът ни просто не изгние. Нима тази тактика не ни носеше плодове? Нима при първите засегнати от епидемията не се наблюдаваха признаци на силно напреднало разложение? Времето е на наша страна, твърдяха поддръжниците на тази теза. Защо не му позволим да свърши цялата мръсна работа вместо нас?

Другите възразяваха, че не всички живи мъртъвци гният. Ами по-късните случаи, които са все още свежи и изпълнени със сили? Ами ако някой от тях постави началото на нова глобална епидемия? И какво да правим с онези, които бродят из териториите над границата на снеговете? Колко да ги чакаме? Десетилетия? Векове? Ще могат ли бежанците от тези страни някога да се върнат у дома?

Някъде по това време картинката сериозно погрозня. Голяма част от държавите с по-студен климат принадлежаха към така наречения от вас „развит“ или „първи свят“ Един от делегатите на страна, която минаваше за „развиваща се“ преди войната, доста рязко заяви, че всичко това може би е наказание за потискането и ограбването на „южните страни жертви“. Вероятно, изтъкна той, като концентрират върху себе си вниманието на „бялата хегемония“, живите мъртъвци дават на останалия свят възможност да се развива „без империалистически вмешателства“. Може би зомбитата не са донесли само разруха на този свят… Ами ако появата им е сигнал за бъдещата справедливост? За справедливостта на утрешния ден? Вижте сега, моят народ не обича особено северните гринговци, а семейството ми е пострадало предостатъчно от Пиночет, за да придобие тази враждебност личен характер, но специално в този случай собствените ми емоции трябваше да отстъпят пред обективните факти. Каква беше тази „бяла хегемония“, при положение че най-динамично развиващите се икономики преди войната бяха Китай и Индия, а по време на самата война безпрецедентен възход отбеляза Куба? Как можеше да отнасяш към „страните с по-студен климат“ само северните държави, когато толкова много хора се намираха на ръба на оцеляването в Хималаите или Андите на родното ми Чили? Не, този човек и онези, които се съгласяваха с него, не говореха за справедливостта на бъдещето… Те жадуваха отмъщение за миналото.

(Въздъхва.)

След всичко онова, през което преминахме, все още страдахме от недостиг на сили, за да извадим главите си от задниците и да спрем да се нападаме един друг.

Стоях до руския делегат, опитвайки се да й попреча да се изкатери на седалката си, когато изведнъж чух гласа на един друг американец. Той не крещеше и не се опитваше да възстанови реда. Просто говореше с онзи спокоен, но същевременно твърд тон, който никой от другите лидери явно не можеше да имитира. Американският президент (защото това бе самият той) благодари на партньорите си за „ценното им мнение“ и призна, че от чисто военна гледна точка няма никакви причини да „насилваме късмета си“ Все пак бяхме поставили живите мъртъвци в безизходно положение. Постепенно бъдещите поколения ще могат да заселят планетата с минимален риск… или дори нулев. Да, защитната ни стратегия определено бе спасила човешката раса, но дали това се отнасяше и за човешкия дух?

Немъртвите изчадия ни отнеха не само земята и любимите ни хора. Те ни отнеха и вярата в това, че сме доминиращата форма на живот на планетата. Ние се превърнахме в изплашен, сломен вид, доведен до границата на изчезването и благодарен за ефимерната възможност просто да зърне утрешния ден, в който навярно ще има по-малко страдания. Такова ли ще е наследството, което ще оставим на нашите деца? Плюс тревога и неувереност, която не бяхме изпитвали от времената, в които човекоподобните ни предци са се криели по върховете на най-високите дървета? Какъв ще е светът, който идните поколения ще построят? И ще го построят ли въобще? Ще могат ли да продължат развитието на човешкия вид, съзнавайки, че са били безсилни да завоюват собственото си бъдеще? Ами ако в това бъдеще мъртвите отново възкръснат? Ще се надигнат ли потомците ни на бой или ще се пречупят, ще преклонят глави и ще се примирят с неизбежната си гибел? Само поради тази причина си заслужава да си възвърнем планетата. Длъжни сме да докажем на самите себе си, че можем да го сторим, и да превърнем това доказателство в най-величавия монумент на тази война. Дълъг и труден път към висините на човешкия дух… или безволево падение към миналото ни на примати. Това е изборът пред всички нас… и незабавно трябва да вземем решение как да постъпим.

Така типично за северноамериканците… хем задниците им целите в говна, хем и се протягат към звездите! Бас държа, че ако това беше филм, направен от някой гринго, веднага щеше да стане някой идиот и да започне бавно да ръкопляска, след което към него щяха да се присъединят и останалите… По нечия буза щеше да се търкулне сълза и така нататък — изкуствено скалъпени сцени, целящи да отприщят порой от сополиви хлипания. Всички мълчаха. Никой не помръдваше. Президентът обяви следобедна почивка, за да могат делегатите да обмислят предложението му, а на здрачаване предложи да се съберем за гласуване.

Като военноморски аташе аз нямах право на глас. Докато посланикът решаваше съдбата на любимото ни Чили, ми оставаше само да се любувам на залеза над Тихия океан. Седях на самолетната палуба, сбутан между вятърните мелници и слънчевите колектори, и убивах времето с колегите от Франция и Южна Африка. Стараехме се да не говорим по работа и търсехме общи теми, които да не са свързани с войната. Изглеждаше ни безопасно да разговаряме за вино. За щастие се оказа, че всеки от нас е живял в близост до лозя, беше работил във винарството или имаше роднини, занимаващи се с винопроизводство — в Аконкагуа, Стеленбош и Бордо… Това ни свързваше, обаче — както ставаше всеки друг път, независимо от темата — от един момент нататък разговорът се насочи директно към войната.

Аконкагуа беше разрушен и изпепелен до основи по време на чудовищните експерименти на правителството ни с напалм… В Стеленбош вече отглеждаха зърнени култури. Лозята се смятаха за неоправдан разкош, когато населението на практика умираше от глад. Бордо беше превзет от мъртъвците — изчадията бяха изпотъпкали всички плодородни насаждения, както между впрочем бяха направили и с цяла континентална Франция. Командир Емил Ренар обаче проявяваше патологичен оптимизъм. „Кой би могъл да каже — говореше той — що за хранителни вещества ще останат в почвата от телата им? Може пък вкусът на виното да се подобри, когато Бордо бъде отвоюван… ако бъде отвоюван.“ Когато слънцето започна да потъва зад хоризонта, Ренар извади нещо от походната си раница. Оказа се бутилка — „Шато Латур“ от 1964 година. Не можехме да повярваме на очите си! Качествено вино, реколта шейсет и четвърта година се считаше за изключителна рядкост! Съвършено случайно бинарната беше дала богата реколта през този сезон и собствениците й бяха решили да я съберат през август, а не през септември, както обикновено се правеше. Този септември обаче се бе оказал прокълнат от ранни проливни дъждове, които наводнили другите бинарни и възнесли „Шато Латур“ до нещо като „Светия Граал“ на винопроизводството… Бутилката в ръцете на Ренар най-вероятно бе една от последните в целия свят… а нищо чудно да бе и единствената останала. Съвършеният символ на един свят, който не бе изключено да е изгубен завинаги; свят, който навярно никога вече нямаше да зърнем отново… Това беше единствената лична вещ, която Ренар бе успял да спаси по време на евакуацията. Носеше я винаги със себе си и искаше да я запази… вероятно завинаги, понеже такова вино вече никой никога няма да направи.

(Облизва неволно устни, припомняйки си вкуса на виното.)

Всички тези пътувания не му се бяха отразили кой знае колко добре, а и пластмасовите чашки никак не съответстваха на класата му… На нас обаче изобщо не ни пукаше. Насладихме се на всяка капчица.

 

Да разбирам ли, че сте подозирали как точно ще завърши гласуването?

Мислех си, че няма да се стигне до единодушно решение, и се оказах дяволски прав. Седемнайсет гласа „против“ и трийсет и един „въздържали се“. Първите поне бяха готови да приемат дългосрочните последствия от избора си… и ги приеха. Ако вземем предвид, че сегашната Организация на обединените нации включва само седемдесет и двама делегати, подкрепата за предложението беше твърде слаба. Но за мене и моите двама „сомелиери“ това нямаше никакво значение. За нас… за нашите страни и за нашите деца… изборът вече бе направен. Настъпление. Тотална атака над живите мъртъвци.