Макс Брукс
Z-та световна война (4) (Разкази на очевидци за Войната със зомбитата)

Отговорността

Лангли. Щата Вирджиния, САЩ

(Кабинетът на директора на Централното разузнавателно управление би могъл съвсем спокойно да принадлежи на някой мениджър, лекар или най-обикновен директор на провинциална гимназия. На полицата се вижда обичайната колекция от справочници, стените са окичени с рамкирани фотографии и дипломи, а на бюрото му се откроява бейзболна топка с автограф от Джони Бенч от „Синсинати Редс“. Боб Арчър, любезният ми домакин, прочита по изражението на лицето ми, че съм очаквал нещо съвсем различно. Подозирам, че точно поради тази причина е избрал да проведем интервюто именно тук.)

 

При мисълта за ЦРУ в съзнанието ви вероятно изникват двата най-популярни и устойчиви стереотипа. Първият е, че задачата ни е да се ровим из цялото земно кълбо в търсене на потенциална опасност за САЩ, а вторият — че разполагаме с всички ресурси да направим това. Тези митове съпровождат всяка организация, която трябва да съществува и действа в условията на строга секретност. Секретността е вакуум, а нищо не запълва вакуума така добре, както параноидните спекулации. „Хей, чу ли, че еди-кой си убил еди-кой си… казаха ми, че ЦРУ стояло зад тая работа.“ „Хей, знаеш ли, че военният преврат в еди-коя си бананова република май е организиран от ЦРУ?“ „Хей, внимавай с тоя уебсайт! Нали знаеш, че ЦРУ следи всички сайтове, в които влизаме!“ Така хората си ни представяха преди войната и, честно казано, ние с радост поддържахме тази тяхна представа. Защото искахме лошите да ни мислят за всесилни, да се страхуват от нас и да помислят малко повечко, преди да предприемат нещо в ущърб на нашите граждани. Това е предимството да те мислят за някакъв всезнаещ октопод, протегнал пипалата си навсякъде. Обаче имаше един недостатък — свестните американци също вярваха в този злокобен образ и всеки път, когато някъде се случеше нещо лошо, кого според вас сочеха с пръст? „Хей, откъде тая загубена страна се сдоби с ядрено оръжие? Къде гледа ЦРУ? Как може толкова много хора да бъдат убито от този фанатик? Къде беше ЦРУ? Защо никой нищо не ни каза за тия живи мъртъвци? Защо всички си траеха чак до момента, в който започнаха да нахълтват през прозорците на къщите ни? Къде, по дяволите, беше проклетото ЦРУ?“

Всъщност нито Централното разузнавателно управление, нито която и да е друга официална или неофициална американска разузнавателна служба никога не е представлявала нещо от сорта на всевиждащи, всезнаещи Илюминати. Най-малкото, просто защото нямахме достатъчно финансиране за това. Дори когато ни бяха дали изключителни правомощия по време на Студената война, беше физически невъзможно да имаме очи и уши във всички мазета, пещери, улички, кьошета, бордеи, бункери, кабинети, къщи, коли и оризови плантации по света. Не ме разбирайте погрешно — не казвам, че не сме си вършили работата, понеже една част от всичко онова, което ни приписваха, наистина бе наше дело. Но ако съберете накуп всички абсурдни шпионски истории и конспиративни теории — като се започне с Пърл Харбър^[1] и се стигне до Голямата паника, — ще получите една чудовищна организация, превъзхождаща по своето могъщество както Съединените щати, така и всички обединени усилия на човешката раса.

Ние не сме някаква страховита, забулена в тайнственост свръхсила с древни тайни и чуждопланетни технологии. Знаем докъде се простират границите на възможностите ни и разполагаме с ограничени ресурси, така че какъв смисъл има да ги пилеем, втурвайки се подир всяка потенциална заплаха? Тук вече стигаме до втория популярен стереотип, за който споменах — митът за истинската дейност на разузнавателната служба. За съжаление не сме способни да се ровим упорито из целия свят с надеждата да се натъкнем на нови потенциални опасности. Наместо това винаги сме се стремили да отсяваме реалните, вече изявени заплахи, и да се концентрираме върху тях. Ако вашите руски съседи се опитат да запалят къщата ви, няма да ви пука особено за арабите от съседния квартал, нали? Ако в задния ви двор неочаквано се промъкне някой арабин, тутакси ще забравите за проблемите си с Китайската народна република. А ако китайските комунисти цъфнат на прага ви с уведомление за изселване в едната ръка и коктейл „Молотов“ в другата, изобщо няма да ви хрумне да проверявате дали пък случайно зад гърбовете им не се крият живи мъртъвци.

 

Но не започна ли епидемията именно от Китай?

Оттам започна, както и най-голямата „Маскировка“ в историята на съвременния шпионаж.

 

Не ви разбрах…

Имам предвид целенасочена фалшификация, абсолютна постановка. В КНР добре знаеха, че Русия вече не ни интересуваше и именно те вече са нашата цел номер едно по отношение на шпионажа. Китайците си даваха сметка, че по никакъв начин няма да успеят да прикрият съществуването на общонационалните си програми от типа „Здраве и сигурност“. И очевидно са стигнали до извода, че перфектната стратегия ще е да ги „скрият“ на най-видното място. И вместо да лъжат за своите програми, те започнаха да лъжат за техните крайни цели.

 

Говорите за преследванията на инакомислещите?

Не само. За да видите картината в пълната и цялост, трябва да погледнете доста по-нагоре. Целият инцидент в Тайванския проток например, победата на тайванската национална партия на независимостта, убийството на министъра на отбраната на КНР, заплахите за война, демонстрациите и последвалите репресии — всичко това бе организирано от министерството на държавната сигурност, и то поради една-единствена причина! Да се отвлече вниманието на света от реалната заплаха, надигаща се вътре в Китай. И ето че проработи! Всяка трохичка с разузнавателни сведения, която получавахме, внезапните изчезвания, масовите екзекуции, полицейският час, повиквателните за запасняците… всичко идеално се връзваше със стандартния начин на действие на китайските комунисти. Планът им сработи толкова добре, че бяхме сто процента сигурни — в Тайванския проток всеки миг ще избухне Третата световна война, — и поради тази причина побързахме да изтеглим всичките си разузнавателни структури от страните, където епидемиите от реанимирани мъртъвци току-що започваха.

 

Китайците добре са си изиграли картите…

А ние — по-зле от всякога. За Управлението настанаха тежки времена. Още не можем да се съвземем от чистките…

 

Имате предвид реформите?

Не. Имам предвид чистките, понеже точно това представляваха. Дори Сталин с всичките му там разстрели и арести на най-добрите военачалници не е могъл да нанесе такава вреда на националната сигурност, каквато успя да постигне нашата администрация със своите „реформи“. Последната локална война претърпя пълно фиаско и познайте кой обра пешкира. Наредиха ни да следваме политическата програма, а когато тя се превърна в политическа отговорност, онези, които даваха заповедите, се скриха в тълпата и ни посочиха обвинително с пръст. „Кой първи предложи да воюваме? Кой забърка тази каша? ЦРУ!“ Отгоре на всичко ситуацията бе такава, че не можехме да се защитим, без да навредим на националната сигурност. Бяхме принудени да изтърпим удара с вързани ръце. И какъв беше резултатът? Изтичане на мозъци. Защо да чакаш да станеш жертва на политическия лов на вещици, когато можеш да избягаш в частния сектор? Там заплатата е по-голяма, работното ти време е нормално и получаваш малко повечко уважение и респект за работата си. Изгубихме множество чудесни специалисти… огромно количество опитни, инициативни, безценни разузнавачи-аналитици… При нас остана утайката — сбирщина от алчни, некадърни, късогледи блюдолизци.

 

Едва ли всички са били такива…

Не, разбира се, че не. Някои от нас не си тръгнаха, защото действително вярваха в онова, което вършехме. Все пак не бяхме дошли в Агенцията за пари, изгода, привилегии или за да ни потупват по гърба. Бяхме избрали тази работа, понеже желаехме да служим на страната си. Да осигурим безопасността на американския народ. Ала дори когато си закърмен с такива идеали и неотклонно ги носиш в сърцето си, настъпва един момент, в който осъзнаваш, че сборът от всичките ти усилия, сумата от всичката тази кръв, пот и сълзи, които си пролял, в края на краищата се свежда до нула.

 

Значи сте знаели какво всъщност се случва?

Не… не… просто нямаше как. Не разполагахме с никакви доказателства…

 

Обаче сте имали определени подозрения…

По-скоро съмнения.

 

Може ли да сте по-конкретен?

Не. Съжалявам. Но мога да ви уверя, че няколко пъти повдигах тази тема пред колегите си.

 

И какво стана?

Отговорът им неизменно бе един и същ. „Това ще те вкара в гроба.“

 

Прави ли бяха?

(Кима.) Проведох кратък разговор с… една високопоставена личност… общо-взето ми отдели не повече от пет минути. Изрази загриженост. Благодари ми и обеща веднага да проучи нещата. На следващия ден получих заповед незабавно да замина за Буенос Айрес.

 

Чували ли сте за доклада „Вармбрун-Найт“?

Сега — да, но по онова време… Копието, което бе донесено лично от Пол Найт, с обозначение „Лично за директора“… бе открито на дъното на чекмедже в бюрото на чиновник от полевия офис на ФБР в Сан Антонио три години след Голямата паника. Докладът се оказа чисто академичен, защото веднага след преместването ми в Буенос Айрес Израел обяви публично своята „доброволна изолация“ и вече стана късно за каквито и да е предупреждения. Фактите бяха излезли на бял свят и единственият значим въпрос беше кой ще ги вземе под внимание.

Ваалаярви, Финландия

(Навън е пролет. Дошъл е „ловният сезон“. Със затоплянето на времето телата на замръзналите зомбита започват да се съживяват и частите на N-FOR („Северните сили“) към ООН пристигат за ежегодното „прочистване“. Всяка следваща година броят на немъртвите намалява. При сегашното положение тази зона ще бъде обявена за напълно „безопасна“ в рамките на десетилетие. Травис Д’Амброзия, върховен главнокомандващ на съюзните войски на Европа, лично следи хода на операцията. В приятния, спокоен глас на генерала долавям лека тъга. През цялото време на разговора ни той настоятелно се опитва да поддържа зрителен контакт с мен.)

 

Няма да отричам грешките, които допуснахме. Няма и да отричам, че можехме да се подготвим по-добре. Не се боя да съм първият, готов да признае, че всъщност подведохме американския народ. Просто искам американците да узнаят защо стана така.

„Ами ако израилтяните са прави?“ Това бяха първите думи на председателя в сутринта след израелското изявление пред Общото събрание на ООН. „Не казвам, че са прави — уточни той. — Просто питам: ами ако е така?“ Човекът искаше честни, а не предварително подготвени отговори. Такъв си беше той, председателят на Обединения комитет на началниците на щабове. Говореше „хипотетично“, внушавайки ни, че просто разиграваме някакъв интелектуален казус. В края на краищата, ако целият свят не е готов да повярва в тази фрапираща новина, защо да го правят мъжете и жените, намиращи се в тази зала?

Продължихме да се забавляваме с тази словесна еквилибристика, като се усмихвахме и шегувахме… Не се сещам кога точно настроението се промени. Мисля, че никой не забеляза прехода, ала изведнъж залата се изпълни с професионални военни, всеки от които имаше сериозен боен опит и академична подготовка, превъзхождаща квалификацията на средностатистически цивилен неврохирург. И всички ние говорехме открито и честно, обсъждайки евентуалната заплаха от страна на бродещите мъртъвци. Това беше като… като пропукване на бент… като нарушаване на табу… Истината се изля навън и се показа на бял свят. Почувствах се… освободен.

 

Да разбирам ли, че още преди това сте хранили някакви подозрения?

Горе-долу от няколко месеца преди декларацията на Израел. Същото важи и за председателя. Всички в залата бяха чували това-онова и си имаха своите догадки.

 

Някой от вас беше ли чел доклада „Вармбрун-Найт“?

Не. Никой не беше запознат с доклада. Бях чувал за него, но нямах представа за съдържанието му. Всъщност екземпляр от доклада ми попадна едва две години след Голямата паника. И повечето военни мерки, посочени в текста му, съвпадаха почти напълно с нашите.

 

С вашите… какво?

С нашите предложения към Белия дом. Разработихме цяла програма по отстраняване на заплахата — първоначално във вътрешните граници на САЩ, а впоследствие и по целия свят.

 

И как реагираха от Белия дом?

Фаза номер едно много им хареса. Направо се влюбиха в нея. Било евтино, бързо и — при адекватно изпълнение — на сто процента секретно. Тази фаза изискваше внедряването на специални части в заразените региони със специални правомощия. Специални правомощия да открият, изолират и унищожат източниците на инфекция.

 

Да унищожат?

Напълно да ги ликвидират.

 

Да не говорите за отрядите „Алфа“?

Да, сър, и трябва да се каже, че те действаха изключително успешно. Въпреки че данните за проведените от тях операции са засекретени за следващите сто и четирийсет години, мога да ви уверя, че действията на тези бойни подразделения се нареждат сред най-забележителните постижения в историята на американските елитни войски.

 

Тогава какво се обърка?

По отношение на първата фаза — нищо, но отрядите „Алфа“ бяха просто временна мярка. В задачите им никога не е влизало отстраняването на заразата; те бяха длъжни само да възпрепятстват по-нататъшното й разпространение и да удържат положението под контрол, спечелвайки достатъчно време за привеждането в изпълнение на фаза номер две.

 

Само дето фаза номер две така и не бе завършена…

В интерес на истината тя даже не беше стартирана! И точно поради тази причина американските военни бяха сгащени тъй срамно неподготвени…

Втората фаза на програмата представляваше мащабна общонационална операция — нещо, което не се беше случвало от най-черните дни на Втората световна война. Подобни амбициозни планове изискват колосални инвестиции от държавни активи и национална поддръжка. В същото време към настоящия момент ние не разполагахме нито с едното, нито с другото. Американците току-що бяха преживели един дълъг и кръвопролитен конфликт. Бяха уморени. Беше им дошло до гушата. И както през седемдесетте години на двайсети век, махалото на обществените настроения се мяташе от екстремния милитаризъм до крайно пацифистки нагласи.

При тоталитарните режими — комунизъм, фашизъм, религиозен фундаментализъм — народната подкрепа е даденост. Спокойно можеш да започваш войни, да ги проточваш колкото си искаш във времето, да облечеш всичките си поданици в униформа за какъвто си искаш период от време и изобщо да не ти пука за ответната реакция. При демокрацията обаче ситуацията е точно противоположната. Подкрепата на нацията трябва да се използва пестеливо като ограничен държавен ресурс. И да се изразходва мъдро, внимателно и по такъв начин, че направените инвестиции да се възвръщат многократно. Америка е особено чувствителна към изтощението и умората от войната, а нищо не спомага толкова за негативната обратна реакция, както предчувствието за поражението. Казвам „предчувствие“, защото американското общество живее според принципа „всичко или нищо“. Ние обичаме големия резултат, големия тъчдаун, големия нокаут още в първия рунд. И същевременно искаме да знаем — и държим да го узнаят и всички останали, — че победата ни е не просто неоспорима, но и абсолютно съкрушителна. Ако не е така… е, в такъв случай… спомнете си какви бяхме преди Голямата паника. Всъщност ние не изгубихме войната в последния локален конфликт — нищо подобно! На практика ние успяхме да се справим с изключително сложна задача, при положение че разполагахме с минимално количество ресурси и бяхме поставени в крайно неблагоприятни обстоятелства. И в крайна сметка победихме, но хората видяха всичко в коренно различна светлина, защото нашият национален дух копнееше за светкавично постигната бляскава победа. А ето че мина твърде много време, бяха изхарчени твърде много средства, твърде много животи бяха погубени и твърде много съдби — осакатени завинаги. Ние не просто изгубихме подкрепата на народа си; ние тотално го разочаровахме.

Замислете се за финансовите измерения на фаза номер две. Знаете ли колко струва обличането само на един-единствен американец в униформа? Имам предвид не само времето, когато той ще я носи — обучение, въоръжение, храна, транспорт, медицинско обслужване… Говоря за цялата сума в дългосрочен план, която американските данъкоплатци ще трябва да изплащат цял живот. Това е едно нескончаемо финансово бреме, а в онези дни парите едва ни стигаха за поддържането на онова, с което вече разполагахме…

Но дори да предположим, че по някакъв начин бяхме успели да напълним хазната, осигурявайки средствата за всички необходими униформи за втората фаза, кой щеше да ги облече? Тук се намесва същината на проблема — умората на американците от войната. Като че ли си нямахме предостатъчно традиционни „кошмари“ — убити, обезобразени и психологически смазани ветерани, — а ето че изникна и цял взвод нови пречки и трудности. „Предадените.“ Ние бяхме армия от доброволци и я погледнете какво се случи с нашите войници. Колко пъти сте чували истории за военнослужещи, чиято военна служба е била неправомерно удължена, или за запасняци, които — след десет години цивилен живот, — внезапно получават повиквателни без право на обжалване? Колцина от тези бойци изгубиха своите домове и работата си? Колцина успяха да се върнат към разбития си живот… или така и не се завърнаха от фронта? Американците са честни хора; те искат справедливи, честни сделки. Знам, че много нации ни смятаха за наивни и даже инфантилни, ала честността е един от най-святите ни принципи. И в светлината на тези мисли да видиш как чичо Сам си взима думата назад, как плюе върху личния живот на хората, плюе на тяхната свобода…

След Виетнам, докато служех като млад взводен командир в Западна Германия, се наложи да въведем специална система от поощрения, за да предпазим войниците от самоотлъчване. След последната локална война обаче никакви поощрения не бяха в състояние да запълнят оределите ни редици; същото се отнасяше и за паричните бонуси, редуцираните срокове на службата и онлайн-вербуването, замаскирано като наглед обикновена видеоигра^[2]. На това поколение му писна окончателно от нас. И точно поради тази причина, когато немъртвите се надигнаха и започнаха да поглъщат страната ни, ние се оказахме твърде слаби и уязвими, за да ги възпрем.

Не обвинявам цивилното управление и изобщо не твърдя, че ние — хората в униформи — не сме задължени да му служим. Това е нашата система и тя е най-добрата в целия свят. Тази система обаче се нуждае от грижи, ето защо трябва да я защитаваме, да я отстояваме и никога вече да не я потъпкваме по такъв начин.

Станция „Восток“, Антарктида

(В довоенните времена това поселище се е считало за най-отдалеченото кътче на Земята. Тук, в непосредствена близост до южния геомагнитен полюс на планетата, над четирикилометровата ледена кора на езерото Восток, е регистриран световният рекорд по най-ниска температура — минус осемдесет и девет градуса по Целзий! По принцип дори и в най-„топлите“ дни живакът на термометъра рядко се вдига над двайсет и два градуса под нулата. Ала именно тези екстремни студове, в съчетание с обстоятелството, че ти трябва около месец, за да се добереш до станцията, са накарали Брекинридж „Брек“ Скот да дойде тук.

Срещаме се в така наречения „Купол“ — укрепена геодезична „оранжерия“, която се снабдява с енергия от геотермалната електроцентрала на изследователската станция. Това нововъведение, заедно с редица други, е направено лично от мистър Скот, след като „наема“ станцията от руското правителство. Споделя ми, че не я е напускал от времената на Голямата паника.)

 

Разбирате ли от икономика? Говоря за истинския, довоенен, глобален капитализъм. Знаете ли как функционираше той? Аз — не, и всеки, който ви отговори другояче, значи ви пързаля. Там нямаше правила, нямаше абсолютни понятия. Губиш, печелиш, чиста лотария! Единственото правило, в което намерих някаква логика, ми беше обяснено в Уортън от един професор. Професор по история, не по икономика. „Страхът — ми каза той, — страхът е най-ценната стока във Вселената.“ Това направо ми скри шапката. „Включете телевизора си! — продължи професорът. — Какво виждате? Хора, които продават своите стоки? Не. Хората продават своя страх от това, че може да им се наложи да живеят без стоките си.“ Мамка му, той беше дяволски прав. Страхът да остарееш, страхът да останеш сам, страхът от бедността, страхът от провала… Страхът е нашата най-съществена, най-фундаментална емоция. Страхът е първичен. Страхът продава. Това се превърна в моя мантра. „Страхът продава.“

Когато за първи път чух за странната нова зараза — тогава още я наричаха „африкански бяс“, — видях в нея шанса на живота си. Никога няма да забравя това предаване — Кейптаун, само десет минути чист репортаж и после цял час разсъждения на тема какво би могло да се случи, ако вирусът случайно стигне до Америка. Боже, пази новините! Трийсет секунди по-късно вече натисках бутона за бързо набиране на телефона си.

Веднага се видях с най-близките си приятели. Те също бяха гледали въпросното предаване. Първи предложих реална, работеща идея — ваксина, истинска ваксина против бяс. Слава богу, от бяса няма излекуване. Лекарството щеше да накара хората да си го купуват само ако заподозрат, че са болни. Но ваксината е нещо съвсем различно! Тя предпазва от страшната болест! Хората ще си я купуват през цялото време, докато има опасност да се заразят! Имахме много връзки в биомедицинската промишленост, а още повече — на Хил и Пен авеню. Щяхме да получим прототип само след месец, а официалната оферта бе изготвена само за два дни. Стиснахме си ръцете, щастливи и доволни…

 

Ами Агенцията по храните и лекарствата?

Моля ви се! Ама вие сериозно ли? Та по онова време Агенцията беше една от най-лошо финансираните и най-зле управляваните организации в страната! Според мен още се радваха, че са успели толкова ловко да премахнат червения оцветител номер 2^[3] от дражетата „M&M“ Отгоре на всичко това беше най-приятелски настроената към бизнеса държавна администрация в историята на Америка! Бас държа, че заради онзи тип в Белия дом Дж. П. Морган и Джон Д. Рокфелер яко са се дървили от кеф в гробовете си. Подчинените му дори не си даваха зор да четат нашите доклади за себестойността и характеристиките на продукта. Сигурно вече са се оглеждали за вълшебна панацея. Само след два месеца ваксината премина през Агенцията. Помните ли речта на президента пред конгреса? Как препаратът вече бил изпробван в Европа и само нашата „раздута бюрокрация“ забавила появата му на американския пазар? Тогава вероятно си спомняте и за бръщолевенията му от сорта на „Хората не искат голямо правителство, а голяма защита, и я искат сега!“ Майко мила, мисля, че половината страна яко се подмокри при тия негови думи. Колко му скочи рейтингът тогава? На шейсет процента? Или чукна седемдесет? Не помня. Знам само, че в първия ден, когато пуснахме нашите акции на борсата, цената им хвръкна с 389 процента!

 

Но вие все още не знаехте дали препаратът е ефективен…

Знаехме, че е ефективен против бяс, а нали точно тъй бяха нарекли заразата? Просто някакъв странен щам на вируса…

 

Кой я бе нарекъл така?

Как кой, „онези там“ от ООН и прочие… Накрая всички започнаха да й викат „африканския бяс“.

 

Препаратът беше ли изобщо изпробван върху реална жертва?

Не, защо? Че нали хората редовно си правят ваксини против грип, без да знаят дали ваксината е ефективна срещу конкретния щам… Къде е разликата?

 

Но последствията…

Кои да предположи, че нещата ще стигнат толкова далеч? Сам знаете как непрекъснато ни плашат с какви ли не болести… Божичко, направо почваш да си мислиш, че Черната смърт коси Земята на всеки три месеца — то не бяха ебола^[4], атипична пневмония, птичи грип… Представяте ли си колко народ е забогатял от опасенията на хората да не пипнат някоя от тия болести? Мамка му, аз например направих първия си милион с безполезни противорадиационни таблетки по време на паниката от „мръсните бомби“^[5].

 

Но ако някой бе узнал…

Какво да узнае? Та ние не бяхме излъгали за нищо, разбирате ли? Съобщиха ни, че това е бяс, и ние направихме ваксина против бяс. Казахме, че е тествана в Европа, което също не бе лъжа — все пак препаратите, на чиято основа бе създадена, бяха тествани в Европа… Реално погледнато, ние не бяхме излъгали за нищо. И, реално погледнато, не бяхме направили нищо лошо.

 

Но ако някой бе открил, че това не е точно бяс…

И кой щеше да посмее да се обади пръв? Лекарите? Специално се погрижихме за това препаратът да се продава само с рецепта, така че лекарите щяха да изгубят не по-малко от нас. Някои друг? Агенцията по храните и лекарствата, която официално одобри ваксината? Или конгресмените, които единодушно гласуваха в подкрепа на препарата? Белият дом? Така бяхме изпекли работата, че просто нямаше как да се издъним! Всички са герои и всички правят кинти! Само шест месеца след появата на „Фаланга“ пазарът бе залят от всевъзможни евтини стоки под същата марка, като например онези домашни пречистватели за въздух…

 

Но вирусът не се пренасяше по въздушно-капков път…

Нима значение! Важното бе, че марката е същата! „От създателите на…“ Трябваше само да добавим магическото изречение: „Предотвратява повечето вирусни инфекции“! Удар в десетката! Сега разбирам защо по-рано законът забраняваше да крещиш „Пожар!“ в препълнен театър. Никой нямаше да тръгне да разсъждава: „Ей, ама аз не надушвам пушек, къде е пожарът?“, напротив всички ще закрещят в един глас: „Мамка му, пожар! БЯГАЙТЕ!“ (Смее се.) Направих цяло състояние от пречистватели на въздух за дома и колата, но най-добре се продаваше оная малка джаджа, която трябваше да носиш на врата си, когато ще летиш със самолет! Не знам дали изобщо филтрираше нещо, но пък вървеше като топъл хляб!

Нещата потръгнаха толкова добре, че започнах да създавам подставени компании, за да строя съоръжения из цялата страна. Акциите им се продаваха не по-зле от тези на истинските. Това вече не беше идеята за безопасност, а идея за идеята за безопасност! Сещате ли се как, когато се появиха първите случаи на болестта тук, в Щатите, един пич от Флорида заяви, че са го ухапали, но той оцелял благодарение на „Фаланга“-та? О! (Брекинридж Скот се изправя и започва да прави непристойни движения с тялото си.) Бог да благослови тоя кретен, който и да е бил!

 

Но заслугата не е била на вашата ваксина, „Фаланга“ изобщо не защитаваше хората.

Напротив, защитаваше ги. От страха. Точно това им продавах. По дяволите, благодарение на „Фаланга“-та биомедицинският сектор започна да се съживява, а това на свой ред даде тласък на фондовия пазар. Този тласък създаде впечатление за подем, което, от своя страна, възстанови доверието на потребителите и в крайна сметка предизвика съвсем реален, действителен подем! Моята „Фаланга“ сложи край на рецесията! Аз… Аз сложих край на икономическата криза!

 

А после? Когато заразата започна да придобива мащабите на епидемия, а пресата най-сетне заяви, че чудодейно лекарство не съществува?

Абсолютно вярно! Онази путка трябваше да бъде застреляна… Забравих й името, дето първа се раздрънка! Нали видяхте какво направи! Издърпа шибаното килимче изпод краката на всички ни! Заради нея всичко тръгна надолу! Тя предизвика Голямата паника!

 

Вие не чувствате ли някаква лична вина?

За какво? Задето съм направил кинти ли? Ами… нито капка! (Хили се.) Всеки на моето място би постъпил по същия начин. Реализирах мечтата си и получих своя дял. Ако искате да обвините някого, посочете оня, който първи го нарече „бяс“, или тоя, който знаеше, че не става въпрос за бяс, ама въпреки всичко ни даде зелена светлина. Мамка му, ако непременно държите да наклепате някого, защо не започнете с онези овце, които така и не си направиха труда да проведат сериозни, отговорни проучвания. Не съм им опирал пистолет в слепоочията! Сами направиха своя избор. Те са лошите, а не аз. Никого не съм наранявал, а ако някой е пострадал заради собствената си глупост, това вече си е друга работа. Естествено… ако има Ад… (киска се) … хич не ми се ще да мисля колко от тези тъпи копелдаци ще ме чакат там. Надявам се, че няма да поискат да им върна парите, ха-ха!

Амарило, Тексас, САЩ

(Гроувър Карлсън работи като „събирач на гориво“ за експерименталния биоконверсионен завод в града. Горивото, което събира, всъщност е животинска тор. Вървя подир бившия началник-щаб на Белия дом, докато той бута ръчната си количка през осеяните с купчини тор пасища.)

 

Разбира се, че получихме копие от доклада „Найт-Вар-чифут“, вие за кого ни вземате? За ЦРУ? Прочетохме го три месеца преди Израел да направи онази декларация… Преди Пентагонът да започне да бие камбаната, моята задача беше да запозная президента със съдържанието на доклада. И президентът посвети цяло заседание на обсъждане на идеите, залегнали в него.

 

Които бяха…?

Неща от сорта на „зарежете всичко и съсредоточете всички усилия…“ Обичайните паникьорски вопли! Получавахме десетки такива доклади всяка седмица, както всяка администрация, и всеки твърдеше, че именно неговото Страшилище е „най-голямата заплаха за човечеството“. Хайде бе! Помислете си в какво би се превърнала Америка, ако федералното правителство натискаше до дупка спирачките всеки път, когато някои откачен параноик крещеше „Вълк!“, „Глобално затопляне!“ или „Живи мъртъвци!“ Моля ви да проявите разбиране. Постъпихме така, както би постъпил всеки президент след Джордж Вашингтон — реакцията ни беше прецизна и адекватна, в пряка връзка с реалистичната оценка на заплахата.

 

И създадохте отрядите „Алфа“.

Освен всичко друго. Като се имаше предвид ниската степен на риск, която съветникът по националната сигурност оцени заплахата, мисля, че свършихме доста добра работа. Подготвихме специален обучителен филм за правоохранителните органи в различните щати, с който ги инструктирахме как да действат в случай на епидемия. Министерството на здравеопазването и социалните грижи помести на сайта си текст с разяснения как гражданите трябва да се отнасят със заразените си родственици. Да не говорим за бързината, с която прокарахме препарата „Фаланга“ през Агенцията по храните и лекарствата…

 

Но ваксината се оказа неефективна…

Да не мислите, че е много лесно да се изобрети ефективен препарат? Вижте колко време и пари бяха инвестирани в изследванията на рак или СПИН… Ще посмеете ли да излезете пред американците и да им кажете, че орязвате финансирането на проучванията върху тези заболявания, за да пренасочите средствата към някаква нова болест, за която повечето хора изобщо не са чували? Замислете се колко усилия хвърлихме за решаването на този проблем — както по време на войната, така и след нея, — и все още нямаме ваксина или лекарство. Ние прекрасно знаехме, че „Фаланга“-та е плацебо, а не лекарство, и бяхме благодарни за появата й. Тя успокои хората и ни позволи да вършим спокойно нашата си работа.

Какво, нима вие бихте предпочели да кажем на хората истината? Че това не е някакъв нов щам на вируса на бяс, а някаква непонятна суперчума, която възкресява мъртвите? Давате ли си сметка за паниката, която щеше да настъпи? За протестите, бунтовете, безпорядъка, милиардите долари обезщетения за унищожена частна собственост? Можете ли да си представите наплашените до смърт сенатори, които блокират работата на правителството, за да прокарат някакъв помпозен и абсолютно безполезен „Закон за защита от зомбита“ в Конгреса? Ами какъв удар би нанесло всичко това върху политическия капитал на администрацията? Имайте предвид, че говорим за година на избори и за изключително оспорвано, тежко съревнование! Ние бяхме „чистачите“ — онези нещастници, на които им се падна да избършат говната на последната администрация, — а, повярвайте ми, за последните осем години се беше натрупала огромна воняща купчина! Успяхме отново да се шмугнем във властта само защото новата кукла на конци, която подкрепихме, се съдра от обещания да ни „върне мира и просперитета“ Американците просто не биха се примирили с нищо друго. Мислеха си, че са изтърпели предостатъчно, и щеше да е истинско политическо самоубийство да им кажеш, че най-тежкото тепърва предстои.

 

Значи така и не сте се опитали да разрешите проблема.

О, само не започвайте пак! Нима може да се „разреши“ проблема с бедността? Или този с престъпността? Можете ли да ми кажете как да се справим със заболяванията, безработицата, войните или другите социални язви? Можете, ама друг път. Единственото, което сте в състояние да сторите, е да ги държите под контрол, ограничавайки ги до някакво поносимо равнище, давайки възможност на хората да живеят сравнително спокойно. И това не е цинизъм; това е зрелият подход. Не можете да спрете дъжда, но за сметка на това можете да построите покрив, който да не капе… или поне да не капе върху главите на онези, които ще гласуват за вас.

 

Какво искахте да кажете с това?

Хайде, моля ви се…

 

Съвсем сериозно ви питам. Какво точно имахте предвид?

Добре, господинчо „Мистър Смит отива в шибания Вашингтон“! Исках да кажа, че в политиката трябва да се концентрираш върху нуждите на своята електорална база. Докато тя е доволна, и ти ще си седиш доволен в Белия дом.

 

Затова ли не обърнахте внимание на отделните случаи на заразяване?

Божичко, казвате го така, все едно тотално сме ги игнорирали!

 

Поискаха ли местните правоохранителни органи допълнителни подкрепления от федералното правителство?

А кога ченгетата не са искали повече хора, оръжия, време за обучение или „социално-ориентирани програми за финансиране“? Та тия кокони са по-ужасни и от военните! Не спират да мрънкат, че все нещо не им стига, но нима рискуват топлите си столчета с вдигането на данъците например? Налага ли им се да обясняват на селяндура Питър защо държавата го обира в полза на Пол от гетото?

 

Не се ли опасявахте от публични разкрития?

От чия страна?

 

На пресата, на медиите…

На „медиите“? Да не би да имате предвид онези информационни мрежи, собственост на някои от най-големите корпорации в света… Корпорации, за които една нова паника на фондовата борса би означавала сигурна смърт? За тези медии ли говорите?

 

Тоест така и не си направихте труда да прикриете истината?

Не бе и необходимо; медиите сами свършиха прекрасно тази работа. Нали щяха да изгубят не по-малко от нас, ако не и повече… Освен това получиха своите сензации цяла година преди първия случай на заразен в Америка. После дойде зимата, „Фаланга“-та заля пазара и броят на заразените намаля. Може и да се е наложило да се „разубедят“ двама-трима млади репортери, но след няколко месеца африканският бяс вече не беше новина. Болестта беше взета под контрол. Хората започнаха да свикват с нея и вече очакваха нещо ново, нещо различно… Големите новини са си голям бизнес! И ако искаш да постигнеш успех в него, трябва да ги предлагаш топли на хората.

 

Ами другите средства за масова информация?

О, разбира се, как можах да ги забравя! Знаете ли кой ги слуша тях? Никой! На кой му пука за шепата фанатични поклонници на PBS или NPR^[6], които не са съгласни с мнението на мнозинството? Колкото по-гръмко тези яйцеглави^[7] крещяха „Мъртвите бродят сред нас!“, толкова повече истинските американци ги игнорираха.

 

Окей, хайде да видим дали съм разбрал правилно вашата позиция…

Не моята позиция, а тази на администрацията.

 

Добре, позицията на администрацията. Значи, с две думи, вие сте отделили на проблема точно толкова внимание, колкото според вас е заслужавал.

Точно така.

 

Особено на фона на обстоятелството, че правителството и бездруго е имало предостатъчно грижи и последното нещо, което е трябвало на американците, е било още една глобална заплаха…

Да.

 

И вие решихте, че опасността е недостатъчно сериозна и спокойно би могла да бъде „взета под контрол“, както сам се изразявате, с помощта на отрядите „Алфа“ зад граница и допълнително обучение на сътрудниците на правоохранителните органи?

Абсолютно.

 

Въпреки многобройните предупреждения, че африканският бяс не може да се впише в обществения живот, не може да бъде „взет под контрол“ и — както по всичко личи — се очертава да се превърне в глобална катастрофа?

(Господин Карлсън се спира, поглежда ме ядосано и изсипва в количката цяла лопата с „гориво“.)

Абе вие няма ли да пораснете?

Троя, щата Монтана, САЩ

(Тук, според рекламната брошура, се намира „Новата общност“ на „Новата Америка“. Селището е създадено по модела на древната израелска крепост Масада^[8] и още от пръв поглед си личи, че е построено с една-единствена цел. Всички постройки са издигнати върху непристъпни вертикални подпори — достатъчно високо, за да имат прекрасна гледка над шестметровата укрепена стена от подсилен бетон. Всяка от къщите е снабдена със сгъваема стълба, а подвижни мостчета я свързват със съседните сгради. Слънчевите колектори на покривите, защитените кладенци, градините, стражевите кули и масивните порти от армирана стомана мигновено са завладели сърцата на обитателите на Троя, а създателите й вече са получили седем поръчки от различни области в континентална Северна Америка. Разговарям с главния архитект и първи кмет на града — Мери Джо Милър.)

 

О, да, тогава ме бяха налегнали доста грижи… Тревожех се за изплащането на колата и бизнес-кредита на Тим… Безпокоих се за увеличаващата се пукнатина в басейна и новия филтър, който уж не съдържаше хлор, но пък не беше никак ефективен срещу налепите от водорасли… Притеснявах се и за инвестиционния ни портфейл, макар и електронният ни брокер да ме уверяваше, че се касае за типичните „страхове на новака“ и печалбата ще бъде далеч по-голяма в сравнение с очакваната по стандартния план „401 (к)“^[9]. Ейдън имаше нужда от частни уроци по математика, а Джена — от елегантни футболни обувки (като на Джейми Лин Спиърс) за спортния лагер. Отгоре на всичко родителите на Тим възнамеряваха да ни погостуват за Коледа, а брат ми отново постъпи в рехабилитационната клиника. На Финли му откриха глисти, на една от рибките й се появи някакво гъбично образувание под лявото око… И това бяха само част от проблемите, които ми се бяха струпали на главата.

 

Гледахте ли новините?

Да, за около пет минути всеки ден… Местни репортажи, спорт, клюки от света на знаменитостите… Защо да се вкарвам в депресия с гледането на телевизия? Нали мога да постигна същия ефект, като се кача сутрин на кантара!

 

Следяхте ли някои други медии? Радио например?

Сутрин в колата? Това си беше моето „дзен-време“, моят час за просветление! След като закарвах децата на училище, обичах да слушам (името е заличено заради юридически съображения). Шегите му ми помагаха да изкарам до вечерта.

 

Ами интернет?

Какво за интернет? Аз го ползвах за покупки онлайн, Джена — за учене, а Тим гледаше… такива работи, че после се кълнеше как никога вече нямало да ги гледа отново. Единствените новини, които ми попадаха, бяха акцентите на деня от появяващото се прозорче в началната страница на „Америка Онлайн“.

 

Навярно в службата ви са се носили разни слухове…

О, да, особено в началото… Беше си страшничко, наистина. Неща от сорта на „Знаете ли, подочух, че не било точно бяс“ и тем подобни… След събитията от първата зима обаче хората спряха да говорят за това. Във всеки случай, далеч по-забавно беше да обсъждате вчерашния епизод на „Селебрити Фат Камп“^[10] или да клюкарствате по адрес на колегите, които в момента не са в пушкома.

Веднъж, през март или април, дойдох на работа и заварих госпожа Руиз да освобождава бюрото си. Помислих си, че или са я съкратили, или са я изпратили на работа в друга компания — ей такива неща смятах за „реална“ заплаха… Руиз обаче ми обясни, че е заради „онези“ — все така ги наричаше, „онези“ или „всичко, дето се случва“ Вече били продали семейния си дом и си купили някакво бунгало недалеч от форт Юкон, Аляска. Помня как си казах, че това е най-тъпото нещо, което някога съм чувала, да не говорим, че изобщо не го бях очаквала от Инес… Тя не беше от ония неграмотни мексиканци, беше си съвсем „чиста“ Съжалявам за това определение, но точно това си помислих тогава…

 

Съпругът ви прояви ли някакво безпокойство?

Не, само децата. И то не с думи, а как да го кажа, по-скоро на някакво подсъзнателно ниво… Джена например започна по-често да влиза в конфликти, а Ейдън се страхуваше да спи на загасена лампа. Ей такива дреболии… Обаче не мисля, че до тях е достигнала повече информация, отколкото до Тим или мен например… Предполагам, че като си дете и не се тормозиш от типичните за възрастните грижи и тревоги, няма какво да те разсейва и по-лесно забелязваш промените, които настъпват в живота ни…

 

Какво предприехте със съпруга си?

Давахме „Золофт“ и „Риталин“ на Ейдън и „Адерал XR“ на Джена. Известно време имаше ефект. Едно нещо обаче не спираше да ме вбесява — че застраховката ни не покриваше тези медикаменти, понеже децата вече бяха на „Фаланга“.

 

От колко време?

Още откакто я пуснаха в продажба. Цялото семейство бяхме на „Фаланга“. Нали се сещате — „“Фаланга" вземи, спокоен бъди!" Та така се готвехме… а Тим си купи пистолет. Все обещаваше да ме води на стрелбището и да ме научи да стрелям. „В неделя — ми казваше всеки път. — Ще отидем в неделя.“ Знаех си, че лъже. Неделите бяха запазени за любовницата му — онази избарана, наперена кучка, на която даваше цялата си любов. Да ви кажа честно, на мен ми беше все едно. Нали вземахме таблетките си и поне той знаеше как да си служи с „Глок“-а. Това беше част от живота ни, като димната сигнализация или въздушните възглавници в колите. Сещаш се за тях от дъжд на вятър, но не се отказваш от тях и продължаваш да ги търпиш ей тъй, „за всеки случай“. От друга страна, сякаш тия главоболия, които ни се бяха струпали на главите, бяха малко, та и всеки месец изникваше някаква нова беля. Как да не им изгубиш края? И как да разбереш коя от всичките наистина представлява нещо сериозно?

 

Вие как разбрахте?

Вече се стъмваше. Тим седеше в креслото си с бутилка „Корона“ в ръка. Ейдън седеше на пода и играеше на „Супервойници“. Джена беше в стаята си и пишеше домашни. Аз тъкмо изваждах готовото пране от нашия „Мейтаг“ и поради тази причина не чух лая на Финли. А дори и да го бях чула, едва ли щях да му обърна внимание. Къщата ни се намираше в самия край на квартала, в самото подножие на хълма. Живеехме в спокойна, неотдавна застроена част от Северния окръг, недалеч от Сан Диего, Калифорния. През моравата ни често преминаваха зайци, а понякога и елени, ето защо Финли вечно джафкаше като бесен. Даже си мисля, че специално си залепих бележчица, която да ме подсети да му купя от онези нашийници, разпространяващи мирис на цитронела. По някое време и съседските кучета се разлаяха, а малко след това се задействаха и алармите на няколко коли. Влязох в хола тъкмо когато отекнаха изстрелите. Тим не беше чул нищо. Телевизорът направо гърмеше. Хиляда пъти бях му казвала на мъжа си да отиде да си прегледа тъпанчетата — не може да прекараш младостта си, свирейки в спийд метъл банда, без това да ти се отрази на слуха… (смее се) Ейдън обаче бе усетил нещо. Попита ме какво става, а аз понечих да му кажа, че не знам, когато очите му изведнъж станаха ей такива! Синът ми се взираше някъде отвъд мен, в плъзгащата се стъклена врата, водеща към задния ни двор. Обърнах се и в същия миг видях как тя се пръска на парчета. Онзи беше около метър и шейсет на ръст, изгърбен, с тесни рамене и голям, тресящ се корем. Нямаше риза, която да скрива петнистата му сива кожа, която висеше на разкъсани ивици. Миришеше на морски бряг — на някаква смесица от изгнили водорасли и солена вода… Ейдън тутакси скочи и се скри зад гърба ми. Тим се изстреля от креслото и застана между нас и съществото. Само за един-единствен миг всичките ни илюзии се превърнаха в прах. Съпругът ми трескаво се оглеждаше за „Глок“-а, когато онова го сграбчи за ризата. Двамата се сборичкаха и тупнаха на килима. Тим ми изкрещя да отидем в спалнята и да взема пистолета му. Вече бяхме в коридора, когато чух вика на Джена, блъснах вратата на стаята й и се втурнах вътре. Там имаше още един. Истински великан — почти два метра висок, с широки рамене и мускулести ръце… Прозорецът беше разбит и създанието държеше Джена за косата. Дъщеричката ми пищеше: „Мамомамомамомамомамооо!“

 

Какво направихте?

Аз… всъщност не мога да кажа със сигурност. Опитам ли се да си спомня събитията от онази нощ, те започват да минават на бързи обороти пред очите ми. Мисля, че сграбчих онова за шията. То тъкмо приближаваше Джена към отворената си уста. Стиснах го по-здраво… и дръпнах, колкото сила имах. Децата разправят, че съм му откъснала главата — че съм я сграбчила и съм я откъснала заедно с месото, мускулите и каквото там му висеше на отпрани резени плът… Не смятам, че това е възможно. Макар че знае ли човек… при изключително мощен прилив на адреналин… Вероятно децата просто са позабравили за случилото се и въображението им се е сляло със спомените, превръщайки ме в някакъв женски вариант на Хълк… Със сигурност знам едно — че успях да освободя Джена. Само това. Секунда по-късно в стаята нахълта и съпругът ми. Ризата му бе изцапана с някаква гъста черна слуз. В едната си ръка държеше пистолета, а в другата — каишката на Финли. Тим ми хвърли ключовете от колата и ми каза моментално да се мятаме на „Събърбан“-а. После се втурна към задния двор, а ние отидохме в гаража. Тъкмо запалвах двигателя на джипа, когато чух изстрелите от оръжието му.