Матю Райли
Летящ старт (9)

Международното училище за пилоти

Хобарт, Тасмания

31 май, петък

Следващият ден се оказа като епизод от онзи телевизионен сериал — „Животът на богатите и известните“ — макар че Джейсън го гледаше само от прозореца на класната стая, който гледаше към река Дъруент.

Знаеше, че ежегодният Спонсорски турнир е известен с карнавалната си атмосфера, но се оказа неподготвен за разкоша на случващото се. Бреговете на реката бяха украсени със знамена. Летящи лодки весело надуваха сирените си и приветстваха флотилията от яхти и други летящи плавателни съдове, които се спускаха към Хобарт.

По обяд в Хобартския кралски яхтклуб започнаха да пристигат огромни летящи яхти. Те принадлежаха на известни кинозвезди и прескочили за малко политици и, разбира се, на шефовете на автомобилни фирми и собствениците на отбори. Цял нает летящ лайнер пристана на кея и стовари тълпа блестящо облечени жени и елегантни мъже — елита на Европа и американското Източно крайбрежие.

Последни пристигнаха и най-известните гости — професионалните пилоти, учили в спортното училище.

Ла Бомба Ромба от Италия.

Фабиан от Франция.

И Ангъс Карвър, боен пилот и член на елитния отбор на американските военновъздушни сили.

Това беше парад на знаменитостите. Медиите направо подлудяха.

Обаче Джейсън не можеше да го разбере.

Що се отнасяше до него, той смяташе Спонсорския турнир за състезание по елиминиране. Обаче за всички тези хора той се свеждаше до присъствие на галаприема с вечерно облекло тази вечер и галавечерята в чест на победителите в събота вечерта, за да въртят сделки и за да ги видят. Не пропускаха и всички по-малки купони на открито. Очевидно Спонсорският турнир беше едно от големите събития в световния календар на висшето общество.

Джейсън нямаше представа какво е висше общество.

Към три часа за пълната радост на медиите пристигна най-голямата частна яхта. Но носа й имаше кралски герб.

Кръстът на кралското семейство на Монези.

Бащата на принц Зейвиър, крал Франсис Монезки, беше дошъл да гледа как най-големият му син се състезава.

Докато ставаха всички тези събития, Джейсън, Бъг и Сали имаха часове: Джейсън и Бъг под надзора на Скот Сиракюз се упражняваха на симулатора по виртуални писти, осеяни с „дяволски фенери“.

В същото време Сали беше заета да монтира в техния бокс две видеокамери, защото след това предстоеше час упражнения по влизане в питстопа — Сиракюз смяташе, че през последните състезания влизането в бокса на „Аргонавт“ е било малко хаотично, и искаше Сали да може да види какво прави преди, по време и след всеки стоп.

Интересното беше, че Хорейшо Уонг и Айзая Уошингтън отново бяха твърде неразположени, за да влязат в часовете.

Джейсън подозираше, че се преструват, за да могат да измъкнат малко време за почивка преди големия ден. И двамата се бяха класирали за турнира и странното беше, че и преди, когато боледуваха, на следващия ден се състезаваха сякаш не им е имало нищо.

От своя страна, Сиракюз дори не мигна, когато училищната сестра му звънна, за да му съобщи за тяхното неразположение.

Странно, но Джейсън усети, че Сиракюз се отнася с повече уважение към отбор „Аргонавт“, отколкото към двата други отбора, просто защото бяха дошли на училище, макар че умората им личеше. Изглежда, печелеха уважението на своя учител с това, че се придържаха към строгия му учебен план.

Джейсън и Бъг трябваше да се срещнат с родителите си на речния бряг, но когато стигнаха до уговореното място, видяха, че ги чака само Хенри Чейсър.

— Къде е мама? — попита Джейсън.

— Плете — отговори Хенри. — Не знам какво й влезе в главата, но снощи, когато се върнахме, извади чантата с плетките и плете до след полунощ.

— О, боже…

Обядваха сандвичи и гледаха летящите лодки по реката.

След това отново на училище — беше дошло време за упражненията в питстопа.

Това беше може би най-тежкият час, защото Сиракюз ги товареше здраво — и всичко се наблюдаваше от всевиждащите видеокамери.

Сиракюз ги накара да упражнят и една почти архаична форма: ръчен питстоп. В бокса нямаше електричество и Сали трябваше да монтира шестте магнитни диска на „Аргонавт“ ръчно.

Бъг измисли как да направи такъв питстоп по-бърз: когато видя, че Сали се измъчва, изскочи от кабината да й помогне.

— Навигатор! Отлична идея. Днес не се срещат често ръчни питстопове, но може да се случи да няма ток. Това, че е спрял, не значи, че и състезанието е приключило. Точно така трябва да се справиш с подобен проблем: слизаш от колата и помагаш на своя старши механик. Браво, господин Бъг!

Малкият засия от удоволствие.

През няколко стопа се събираха пред мониторите, за да изгледат заснетия материал. Сали се смръщи, докато гледаше какво прави.

— Ха, заела съм целия бокс. Изтощени дискове ето там, бутилки с охладителна течност тук и навсякъде разхвърляни бутилки със сгъстен въздух. Боже, нямах представа…

Сиракюз кимна.

— Можех да ти кажа и можех да те посъветвам какво да направиш, но понякога човек трябва сам да види.

Точно в 16:00, цели два часа преди официалния край на упражненията, Сиракюз обяви практиката за приключила.

— Днес свършихте добра работа. Вземете си по нещо разхладително и седнете.

Така и направиха.

Проблемът беше, че Сиракюз още не беше свършил.

Беше изкарал на екрана една голяма таблица.

— Пристигна току-що. Това е разпределението за утре. Четиринайсет участници. Подреждането се основава на досегашното класиране на участника в шампионата.

Джейсън заоглежда разпределението за състезанието. Приличаше на разпределение за турнир по тенис:

Джейсън зърна името си в долната половина на схемата. Срещу кого щеше да е първото му голямо състезание?

О, не!

Ериъл Пайпър.

Първото му голямо състезание щеше да е срещу единствената му приятелка в спортното училище. Как гласеше старата поговорка: „На пистата приятели няма“.

Във всеки случай, като гледаше участниците в долната половина на схемата — Ериъл, Барнаби Бейкър и Айзая Уошингтън — му хрумна, че това е по-тежката група.

С отвращение отбеляза, че принц Зейвиър и Барнаби Бейкър са спечелили бай^[1] за първия кръг. Тъй като в турнира имаше само четиринайсет участници, класираните на първите две места получаваха бонуса на бай още в първия кръг.

Форматът за деня беше известен като състезание по двойки: две коли се надбягват в оградена писта с формата на сплескана осмица. Можеш да спечелиш надбягването само по два начина: като надминеш по обиколки противника си, а ако никой не е надминал другия, като прекосиш първи финала след 100 обиколки. Тъй като пистата не беше дълга — за една обиколка бяха нужни 30 секунди — за 100 щяха да са нужни около 50 минути.

— Е, имате ли някакви въпроси за утре? — попита Сиракюз.

Това изненада Джейсън.

Беше първият път, когато Сиракюз предлагаше съвет за предстоящо състезание.

— Разбира се. Каква е тайната на състезанията по двойки?

— Е, господин Чейсър, ти цепиш направо, а? — отговори Сиракюз замислено. — Каква е тайната на състезанията по двойки? Какво ще кажеш за това: „Никога не се отказвай. Никога не казвай: «Не мога повече».“. Независимо колко безнадеждно изглежда положението ти, никога не се предавай. Някои състезатели рухват, когато нещо не върви както трябва или противникът им ги настъпва по петите. Просто се отказват, пускат другия да мине и губят състезанието. Никога не го прави. Защото не знаеш той какви проблеми има под фюзелажа си. Можеш да се откажеш от победата само две секунди преди той да влезе в питстопа.

— А какво ще кажете за питстоповете по време на състезанията по двойки? — намеси се Сали.

— Трябва да са много бързи — отвърна Сиракюз. — Когато всяка обиколка трае трийсет секунди, не можеш да си позволиш питстоп по-дълъг от петнайсет. Ако продължи повече, противникът ти ще се залепи за теб. И ще се озовеш на крачка от грешката и поражението.

Бъг прошепна нещо на Джеймс.

— Бъг пита: кога да влизаме в питстопа? Рано, късно? Първи или винаги втори, както пише в учебниците?

— Питстопът е Х-факторът в късите надбягвания — обясни Сиракюз, — защото винаги, когато спреш, рискуваш да не потеглиш отново. Много състезатели са влизали в питстопа, за да не излязат повече, и са наблюдавали безпомощно как техният противник върти обиколка след обиколка, за да спечели лесна победа. Затова книгите съветват да влизаш в пита втори. Съгласен съм с това. И затова днес исках да упражнявате питстопове.

Погледна Сали и добави:

— Колкото по-дълго продължи късото надбягване, толкова работата в пита става по-важна. Ще трябва да решиш дали да извършиш пълно сервизно обслужване, или само да смениш магнитните дискове. Важното е да си на пистата. Докато си на нея, дори да си само с един магнитен диск, пак можеш да спечелиш. Никога не се отказвай. Никога не казвай: „Не мога повече!“. Но от всичко — обърна се към Джейсън, — което видях досега, за теб, господин Чейсър, това не е проблем.