Матю Райли
Летящ старт (21)

Италианско бягане
Рим, Италия

Неделя, денят на състезанието

— Състезатели, това е триминутното предупреждение. Моля персоналът от боксовете да освободи района на старта — избоботи един сериозен глас от високоговорителите.

Стартът за Италианското бягане беше в Колизея. Всеки състезател тръгваше от самия център на 2000-годишния римски амфитеатър.

Първи потегляше първият в класирането и се изстрелваше от стадиона. Следваше го класираният на второ място: транспортната лента с ширината на болид щеше да го пренесе до стартовата решетка точно двайсет секунди по-късно. След него щеше да дойде третата кола и така нататък — всички изкачвани до стартовия район с транспортната лента. Нов състезател потегляше на всеки двайсет секунди, докато всички 28 не се озовяха на трасето.

Джейсън и Бъг стояха до Ф-3000 — сега прекръстен на „Аргонавт II“ — в тъмния каменен тунел, където минаваше транспортната лента. Бяха 12 поред.

Очите на Джейсън обхождаха помещението за подготовка.

— Няма да дойде — отсече той.

Сали — беше със слушалки на главата — добави:

— Не си вдига и телефона.

Нямаше и следа от Скот Сиракюз. Не беше пристигнал в Италия, нито беше оставил някакво съобщение за Джейсън и отбора. Нито „успех“, нито нищо.

Това, че родителите на Джейсън бяха тук, беше чудесно, но той се надяваше, че и Сиракюз ще дойде — дори и само да му каже няколко професионални думи на подкрепа.

— Състезатели, една минута до старта. Моля първият в класирането да излезе на стартовата решетка.

— Джейсън… — Сали го подбутна към „Аргонавт II“.

Джейсън обаче още оглеждаше района за Сиракюз.

Простата истина беше, че страшно го друсаха нервите.

Никога не се беше чувствал толкова нервен. Стомахът му се свиваше. Направо не можеше да повярва: той щеше да участва в състезание на професионалисти! Всяка неделя даваха професионални състезания по телевизията, но докато не участваш сам, няма начин да разбереш какво е усещането.

Обърна се към колата си — и забеляза някакво движение край задния спойлер на „Аргонавт II“. За миг беше готов да се закълне, че е видял някого да се крие там — дребен човек — мъж, когото вече беше срещал.

Рави Гупта.

Отиде да провери, но нямаше никого. Огледа и спойлера, но не откри нищо не на място или повредено.

И тогава — гледай ти — видя Рави Гупта съвсем наблизо да разговаря с друг пилот.

Гупта забеляза, че го гледа, и му махна весело.

Джейсън го огледа предпазливо.

— Сали, познаваш ли този тип? Онзи дето ми маха.

— Разбира се — сниши глас Сали. — Това е Рави Гупта. Не се забърквай с него. Той е кофти тип.

— С какво се занимава? — попита Джейсън, като се сети за странните въпроси, които индиецът му беше задавал в петък вечерта: как се справя с професионалното състезание, как намира допълнителната мощност на Ф-3000.

— Не знаеш кой е Рави Гупта? О, извинявай, но все забравям, че си още твърде малък. Рави Гупта е комарджия. Букмейкър. Един от най-големите букмейкъри в света на ФЛК. Хайде да вървим. — Тикна му каската в ръцете. — Имаме по-важна работа.

— Именно — отговори Джейсън и взе каската.

С Бъг се настаниха в двуместната кабина и си сложиха коланите.

Бъг каза нещо в слушалката в ухото му.

— Да, и мен — отговори Джейсън. — Присвива ме и се върти като центрофуга на пералня.

 

 

Огромната транспортна лента се раздвижи с драматично металическо щракане и суперобтекаемият черно-златист „Локхийд-Мартин“ на Алесандро Ромба, първия в стартовата решетка и настоящ световен шампион, беше пренесен на арената на Колизея…

… и 60 000 ВИП зрители ревнаха в един глас.

Колата на Ромба ла Бомба спря. Сочеше като ракета към външната арка на Колизея. Това беше изходът към същинското трасе.

— Двайсет секунди до старта… — чу се гласът от високоговорителите. — Вторият в класирането да се приготви…

Огромният електронен циферблат на информационното табло започна да отброява 20 секунди с пиукане…

… тълпата се размърда…

… бип… бип… бип…

… от тунела Джейсън наблюдаваше колата на Ромба. Сърцето му се беше качило в гърлото.

Сали го потупа по рамото.

— Късмет, момчета. Ще ви чакам и на двата бокса.

— Благодаря, Сали. Успешна работа.

Бип-бип-бип…

Отброяването завърши, прозвуча пронизителен сигнал и светофарът светна зелено. Алесандро Ромба се понесе с рев от стартовата решетка, излетя от Колизея и Италианското бягане започна.

 

 

Щом Ромба се озова извън Колизея, транспортната лента се събуди за живот.

— Двайсет секунди до следващия старт. Класиралият се на второ място състезател да излезе на пистата…

Отброяването на 20-те секунди отново започна и колата на второ място в стартовата решетка — пурпурночервеното „Рено“ на Фабиан — излезе от тунела на огрения от слънце старт. Тълпата зарева пак.

Транспортната лента се премести напред с едно място. Пилотите гледаха напрегнато, докато чакаха да им дойде редът да излязат на стартовата решетка пред погледите на истеричната тълпа.

Отброяването стигна до двайсет и Фабиан излетя от мястото си.

— Двайсет секунди до следващия старт. Класиралият се на трето място състезател да излезе на пистата…

Джейсън гледаше как всяка кола се премества по транспортната лента, заема мястото си в стартовата решетка, излита и изчезва от поглед — приличаха на патрони, вкарвани в патронника на оръжие и изстрелвани.

Нервите му се опъваха все повече и повече. Да гледа как всяка кола поема към старта му действаше като хипноза. Трак-трак, бип-бип, излитане, трак-трак, бип-бип, излитане…

А после гласът от високоговорителите излая тенекиено:

— Двайсет секунди до следващия старт. Класиралият се на 12 място състезател да излезе на пистата…

Беше се задълбочил толкова в ритъма, с който всяка кола излизаше на старта и излиташе, че се изненада, че е дошъл неговият ред.

Лентата изнесе „Аргонавт И“ от тунела под заслепяващата слънчева светлина…

… и в един съвсем различен свят.

Тълпата, натъпкана в древния стадион, виеше и ревеше, ръкопляскаше и свиреше. Всички бяха абсолютно подивели. И това бяха ВИП персоните! Джейсън не можеше да си представи какво ще правят обикновените фенове на ФЛК покрай трасето.

„Аргонавт II“ спря с друсане в стартовата решетка.

Зареден и готов.

Сводестият тунел, който извеждаше от Колизея, зееше пред Джейсън.

Бъг прошепна нещо.

— Знам, брат ми — отговори Джейсън. — Дръж се.

Дигиталното отброяване стигна до нула, светофарите светнаха зелено, ферарито „Ф-3000“ изригна от Колизея и Джейсън започна първото си участие в състезание от Големия шлем.

 

 

Скорост.

Супертурбо заслепяваща скорост.

Рим прелиташе покрай Джейсън в размазани хоризонтални чертички, преди той рязко да остави града във въздушната струя зад болида и да се стрелне нагоре по гръбнака на Италия, цепейки към Флоренция.

Зрителите бяха обградили магистралата по цялото й протежение и в дълбочина триста метра.

Отпред Джейсън виждаше спойлерите на двете коли, които бяха стартирали преди него. Двайсет секунди не бяха кой знае каква преднина и те вече бяха започнали двубоя.

В този момент — бам! — и Джейсън се гмурна в първата Пързалка от многото по трасето и изведнъж се оказа непосредствено зад двата болида пред себе си.

И двата бяха принудени да забавят темпо пред една от вратичките, защото никой не искаше да отстъпи, и сега Джейсън вече беше по петите им и се опитваше да прецени дали може да ги надмине преди следващия тесен отвор.

Това беше същността на състезанието: множество коли в една Пързалка беше нещо като руска рулетка — безстрашният печели всичко — която се разиграва при скорости от 700 км/ч.

Докато Джейсън изчакваше удобния момент, за да ги задмине, изведнъж — руум! — самият той беше задминат от класиралия се на тринайсето място, представителя на фирмения отбор на „Боинг-Форд“ — профуча толкова близо, че на практика откърти парче боя от върха на дясното му крило.

— Проклятие! — изрева Джейсън. — Въобще не го видях!

— Вземи си бележка, шампионе — чу се в ушите му гласът на Сали. — Тука не ти е забутаната провинция.

В този миг Джейсън излезе от Пързалката и видя пред себе си Флоренция. Прочутият покрит с теракота църковен купол се издигаше над панорама от ниски сгради на фона на трепкащо от маранята поле. Покривите на къщите по хълмовете бяха почернели от зрители.

Джейсън се стрелна надолу над река Арно и под прочутите й мостове. Когато прелетя под Понте Векио, зави наляво около един от пилоните, докато болидът на пилота от фирмения отбор на „Боинг-Форд“ зави надясно, и когато излязоха от другата страна, Джейсън се озова пред него и тълпата на моста започна да вика и да пляска възторжено.

Състезанието продължи в северна посока през Падуа — доближаваше се омайно близо до същинския финал Венеция II и монументалните тълпи там.

Огромни летящи трибуни се носеха над хълмовете и се въртяха във въздуха, за да могат хората да гледат отминаващите коли, след това се завъртаха отново, за да бъдат готови да наблюдават пак, когато след около два часа колите щяха да започнат да се връщат в края на състезанието.

След това идваше Милано — колите се наклоняваха да направят завой около великолепния замък Сфорца, преди да се насочат към най-коварната част от състезанието: осеяните с предизвикващи световъртеж скали и тунели пътища из Алпите.

Показвайки необикновените си умения, Зейвиър успя да се изкачи две места в класирането до седмо място, като надмина Етиен Труво от отбора на „Рено“ и Камико Идеки, прословутия с непредсказуемостта си пилот от фирмения отбор на „Ямаха“, популярен сред феновете с прякора Идеки Камикадзе.

От 12-ото си място Джейсън също се придвижи нагоре, като първо изпревари австралийския пилот Брок Питърс, преди да профучи покрай своя съотборник от отбора „Ломбарди“ Пабло Ривиера със смела маневра и задминаване от външната страна.

Нагоре до 10-о място…

Точно тогава се случи първата катастрофа в състезанието и предизвика истинска сензация, защото се оказа замесен класираният на 3-то място Дуейн Левицки от отбора на ВВС на САЩ, който отпадна — влезе с 450 км/ч в сводестия отвор на един тунел, докато се опитваше да надмине заелия 2-ро място Фабиан.

Левицки се опита да задмине французина от вътрешната страна, но Фабиан не му направи място, а дори пресече пътя му — и острите като бръсначи стабилизатори на предните криле на реното отрязаха лявото предно крило на Левицки, американецът изгуби контрол и се размаза в арката.

Всички се изкачиха с по едно място.

Ромба беше начело.

Фабиан: 2-ри.

Зейвиър: 6-и.

Джейсън: 9-и

В първата десетка…

 

 

Надолу през планините, след това отново прелитане през Милано и влизане в третата секция Пързалка по трасето — между Милано и френската граница — преди да вземат остър завой пред славния белостенен град Ница.

След това пилотите поеха по бреговата линия.

Това беше най-вълнуващата част от трасето — всеки метър от италианското крайбрежие гъмжеше от хора.

Един след друг водещите болиди се стрелваха по крайбрежната права и профучаваха през фалшиви римски арки, които стърчаха от морето на стотина метра от сушата. Арките бяха разположени зигзагообразно, което принуждаваше пилотите да направят широк S-образен завой, преди да могат да започнат да слаломират през тях, вместо да ги минат с един заход и полет направо. Цялата секция, както всички останали „морски участъци“ от трасето, бе обрамчена с червени размагнетизиращи лампи — известни като „дяволски фенери“.

Докато морето прелиташе под предния му спойлер, Джейсън видя по датчиците на таблото, че магнитните му дискове са останали с малко енергия — изтощени от трудния преход през планините и трите секции Пързалка.

„Аргонавт II“ ревеше с почти максималната си скорост от 810 км/ч и все повече наближаваше летящия пред него болид: Кола №40. Беше „Везир“, вторият болид от фабричния отбор на „Рено“, пилотиран от Етиен Труво.

Джейсън виждаше опашния спойлер на Труво, видя, че се поклаща леко след излизането от вратичката и че изпуска точната линия, нужна, за да успее да влезе както трябва в следващата арка.

Джейсън се възползва от възможността, даде газ до ламарината и за радост на тълпата профуча край „Везир“ в рядко надминаване на прав участък.

Профуча през следващата арка, вече на осмо място и изпълнен с адреналин.

Миг по-късно видя летящите жълти сигнални светлини, които с премигването си указваха входа към боксовете във Фиумичино.

Наклони се наляво, към входа на питлейна, доволен, че вече е близо…

… и тогава се случи нещастието.

 

 

Изглежда, Етиен Труво не беше оценил нахалната маневра, с която Джейсън го бе изпреварил, и сега, когато юношата зави към питлейна, неочаквано ускори и със стряскащо грубиянска маневра с помощта на заострените си вертикални стабилизатори отряза дясното предно крило на Джейсън като с нож.

Джейсън гледаше с ужас как част от предното му крило се откъсна и падна с въртене в морето, подобно на хвърлен да подскача камък. След това с крайчеца на окото си видя Труво да изчезва в питлейна отляво.

В този миг действителността застигна нашия млад герой.

И му нанесе тежък удар.

810 км/ч е скорост, когато не бива да губиш контрол.

„Аргонавт II“ изгуби контрол. Първо се наклони наляво, после се хвърли драматично надясно — докосна размагнетизиращата ивица и мощността на магнитните му дискове се срина, преди Джейсън да успее да използва дюзите със сгъстен въздух, за да се измъкне от ивицата.

„Аргонавт II“ излезе от трасето, продължи надясно, над бордюра на пистата — без да успее да улучи входа към боксовете, и се стрелна в широка дъга навътре в морето; магнитните му двигатели паднаха до червено.

Наклони се надясно и продължи навътре в морето и към далечния западен хоризонт. С нов пристъп на ужас Джейсън осъзна, че след удара може да завива само надясно!

В този момент нещата се влошиха.

Колата му забави скорост. Драматично.

Заради бордюра на пистата магнитните му дискове вече бяха почти празни. Със счупено дясно предно крило „Аргонавт II“ се люшкаше и се носеше навътре в открито море — и можеше да завива само надясно.

— Джейсън! — избоботи гласът на Сали. — Как сте?

— Добре сме… — отговори Джейсън през стиснати зъби. — Само сме ядосани. И мога да завивам само надясно.

— Какво значи това, по дяволите? Всичките ли френски пилоти във ФЛК са мръсни копелета?

— Спокойно, Сали. Още не сме извън играта. Ще се опитаме да се доберем до боксовете.

— Как?

— Ако можем да го направим само с десен завой — значи ще завиваме само надясно…

„Аргонавт II“ описваше ужасно широк и болезнено бавен кръг, с най-малко няколко километра обиколка. Обаче кръг, който щеше да свърши при…

… входа за питлейна.

— Ще се наложи да се върнеш през размагнетизиращата ивица.

— Да се надяваме, че ще ми остане достатъчно енергия, за да стигна до бокса.

„Аргонавт II“ летеше с жалките 15 км/ч — беше почти неестествено да видиш летящ болид да се движи с толкова ниска скорост.

— Бъг — викна Джейсън, — хайде да посмяташ малко. Колко време ще ни отнеме този кръг?

Бъг направи изчисленията наум за около три секунди и каза отговора на Джейсън.

— Три минути! Минути?! Проклятие… — изрева Джейсън.

Знаеше много добре, че състезанията от ФЛК се печелят със секунди, а не с минути. Изостанеш ли с повече от минута, състезанието за теб е приключило.

Обаче въпреки това продължи да лети.

Докато го правеше, Бъг държеше под око боксовете и останалите коли, които профучаваха край тях с висока скорост.

И ги броеше.

После съобщи на Джейсън.

26-а кола беше влязла в боксовете.

Сега вече официално бяха последни.

 

 

След три минути завършиха пълния кръг и Джейсън се озова пред входа към питлейна във Фиумичино.

Всички други коли вече се бяха отдалечили с пълна скорост.

Неговото положение беше осигурило на тълпата, настанила се по каменистото крайбрежие, допълнително представление — зрителите се наслаждаваха на гледката как се бори и го подкрепяха с викове, пееха песни, ръкопляскаха, искаха „Аргонавт II“ да влезе в бокса.

Джейсън оглеждаше светлините на размагнетизиращите ивици право пред себе си — те препречваха пътя му към питлейна. Последното препятствие!

Той провери индикаторите на магнитните дискове:

Маг. 1 — 2,2%

Маг. 2 — 2,3%

Маг. 3 — 4,1%

Маг. 4 — 2,4%

Маг. 5 — 2,2%

Маг. 6 — 2,3%

Пет от шестте диска бяха останали с 2% мощност, а единият с малко над 4%.

В спортното училище по време на Състезание 25 беше научил, че минаването през размагнетизиращата ивица те лишава от 3% от магнитната мощност.

— Имам нужда само от един процент, за да успея — изсумтя той.

Обаче също така знаеше, че ако „Аргонавт II“ се задържи прекалено дълго над размагнетизиращите лампи, ще изгуби повече от мощност от това — всъщност цялата си мощност — което означаваше, че ще падне като камък във водата…

— Дръж се, Бъг. Тръгваме.

„Аргонавт II“ се наклони и полетя към входа за питлейна с 15 км/ч — насочи се право към редицата червени размагнетизиращи светлини.

Тълпата се умълча.

Джейсън затаи дъх.

„Аргонавт II“ прекоси размагнетизиращата ивица.

Арматурното табло на болида започна да подава панически сигнали, защото равнището на магнитната му мощност се промени на мига:

Маг. 1 — 0,0%

Маг. 2 — 0,0%

Маг. 3 — 1,1%

Маг. 4 — 0,0%

Маг. 5 — 0,0%

Маг. 6 — 0,0%

Индикаторите започнаха да премигват като лампички на елха. Червените предупредителни лампи блеснаха.

„Аргонавт II“ прекоси бордюра на пистата и когато се озова от другата страна, пет от магнитните дискове вече бяха на нула.

Обаче в единия още имаше живот.

Бяха му останали 1,1% магнитна мощност.

„Аргонавт II“ още се движеше — с нокти и зъби.

Тълпата по крайбрежието завика от радост.

И така — с пълзене, влачене и накуцване като ранен войник, който напуска бойното поле — „Аргонавт II“ влезе в бокса.

 

 

Дзън! Дзин! Бум!

Тарантула работеше бързо.

Старите магнити бяха свалени. Новите монтирани. Същевременно бяха закачени маркучите за сгъстен въздух. Тарантула монтира напълно нов нос. Резервоарите за охладителна течност бяха напълнени.

Всички стрелки на индикаторите по арматурата скочиха нагоре — обновени, освежени, заредени.

Джейсън огледа района на боксовете.

Беше почти празен, защото повечето технически екипи бяха тръгнали за другия край на страната, за Пескара, където щеше да е вторият питстоп.

Джейсън огледа района пак, донякъде надявайки се да види Скот Сиракюз, обаче надеждите му бяха напразни. Сиракюз не беше дошъл.

В този момент Тарантула се вдигна и се дръпна от болида, а Сали го плесна по каската.

— Време е да се връщаш в състезанието. Давай газ и напред!

Джейсън натисна педала и „Аргонавт II“ изхвърча от бокса с цели четири минути изоставане от групата и отново се включи в състезанието.

Зад гърба му Сали незабавно започна да товари нещата си — тя също трябваше да отиде в Пескара.

 

 

Основната група състезатели профуча покрай палеца на Ботуша и после се стрелна през Месинския проток, за да опише осмица около Сицилия и Сардиния.

Тълпите по крайбрежието на двата острова започнаха високо да приветстват болидите, докато те прелитаха покрай тях с яките 800 км/ч.

Обаче най-силните викове се чуха, когато се показа изостаналата на последно място Кола №2 от отбора на Ломбарди, пилотирана от момченцето от спортното училище. Болидът се носеше покрай зрителите с максимална скорост, макар да беше изостанал на безнадеждните четири минути от останалите.

На тълпата това й харесваше.

Това самотно „Ферари Ф-3000“ не можеше да спечели състезанието, но въпреки това се опитваше.

Благодарение на мобилните телефони новината се разпространи по крайбрежието, така че когато „Аргонавт II“ минаваше покрай нова група зрители, го посрещаше гигантска „мексиканска вълна“, която се опитваше да го следва. Тълпите го поощряваха.

 

 

Летящият камион с ремарке на отбора „Ломбарди“, в който беше Сали Макдъф, свистеше по магистралата по лента, специално запазена за техническите екипи, които бързаха за Пескара.

Нито Сали, нито нейният шофьор забелязаха двата черни летящи форда, които се носеха зад тях по магистралата…

… и ги наблюдаваха.

 

 

Когато основната група за втори път прелетя с рев през Месинския проток и отново обиколи палеца на Италия, Алесандро Ромба още водеше, следван близо от Фабиан и втория болид на ВВС на САЩ. Зейвиър Зонора вече се беше изкачил (впечатляващо) на четвърто място.

Джейсън беше стопил преднината на основната група на две минути и половина, но сега, когато бяха минали три четвърти от състезанието, ако не станеше някакво чудо, той просто губеше с чест.

Основната група зави надясно, след което се спусна надолу по тока на Италианския ботуш — никой от състезателите не захапа въдицата и не влезе в пословично трудния пряк път.

След две минути и половина, когато и последните състезатели вече заобикаляха основата на тока, Джейсън зърна Таранто — града при входа за прекия път.

Бъг каза нещо.

— В интерес на истината — отговори Джейсън, — възнамерявам да мина по прекия път. Защо ли? А защо не? И без това сме прецакани, а и кой знае — може да извадим късмет.

Бъг каза още нещо.

— Не съм забравил какво каза Сиракюз — отговори нетърпеливо Джейсън, — но той не е тук, нали?

— Не бих бил толкова сигурен — каза неочаквано един глас в ухото му.

Гласът на Скот Сиракюз.

 

 

Скот Сиракюз седеше със Сали Макдъф в задната част на летящия камион с ремарке на отбора „Ломбарди“.

— Господин Сиракюз! — долетя гласът на Джейсън от високоговорителите. — Значи все пак дойдохте!

— Джейсън, съжалявам, че не можах да дойда по-рано — отвърна учителят му. — Имаше някои проблеми в спортното училище и не можех да тръгна. Обаче сега, щом съм вече тук, ще те върна в състезанието.

— Как?

Сиракюз прикова погледа си в хоризонта.

— Джейсън, щом стигнеш до Таранто, тръгни по прекия път. Ще се опитам да те насочвам през него.

 

 

Макар да нямаха нужда от още стимули да избухнат в приветствия, италианските зрители се развикаха и скочиха на крака, когато видяха как „Аргонавт II“ рязко зави наляво и се стрелна към зеещата паст на Тарантския тунел — широкия бетонен вход към прекия път.

„Аргонавт II“, който макар последен и самотен радваше тълпите, се гмурна в тунела.

 

 

Влажен бетонен лабиринт, който се осветяваше единствено от фаровете в крилете на „Аргонавт II“.

Джейсън намали, оглеждаше системата от тунели. Първото кръстовище, на което излезе, се разделяше в шест посоки.

Гласът на Сиракюз се обади спокоен в ухото му:

— Първо кръстовище, вторият тунел вляво.

Джейсън го послуша, наклони болида, зави наляво и започна да се спуска под земята.

На следващото кръстовище също се пресичаха шест тунела. Така беше и на следващото, и на по-следващото.

Обаче напътствията на Сиракюз бяха много точни.

— Завий по третия вдясно и право напред, след това има завой на деветдесет градуса.

Продължаваха да се спускат все по-дълбоко и по-дълбоко в тунелите. Кръстовищата ставаха още по-сложни: вече се разклоняваха на осем тунела — два допълнителни вървяха нагоре и надолу от центъра на всяко кръстовище.

— Право надолу — чу се гласът на Сиракюз в слушалките, когато Джейсън стигна до първото кръстовище с осем разклонения.

— Надолу? — попита Джейсън за всеки случай. — Да не вземем да се блъснем в земното ядро?

— Да, надолу — потвърди Сиракюз.

След това ги насочи още веднъж встрани и след още няколко кръстовища тунелите започнаха да се изкачват по полегата траектория.

— На следващото кръстовище завий по втория тунел вляво — нареди Сиракюз. — И се приготви…

— Да се приготвя? — попита Джейсън. — За какво да се…

Пое по следващия тунел, както му беше казано, и — бум — очите му бяха заслепени от яркото слънце и блясъка на Адриатическо море, от синьото безоблачно небе, крайбрежните къщи на град Бари и назъбеното източно крайбрежие на Италия.

Когато „Аргонавт II“ изригна от изхода на прекия път високо в крайбрежните скали, сред събраните по крайбрежието зрители избуха неописуема врява. Колективният им радостен рев можеше да се чуе на километри.

Бъг изписка от радост.

Джейсън преглътна от удивление.

Бяха успели!

Бяха излезли от другата страна!

Обаче преди Джейсън да успее да се зарадва — руум! — руум! — руум! — ги задминаха три летящи коли.

Колите на:

Алесандро Ромба.

Фабиан.

И Ангъс Карвър от отбора на ВВС на САЩ.

Четвъртата кола, която се наклони, за да профучи покрай него, беше локхийдът на Зейвиър Зонора и за частица от секундата Джейсън зърна обърнатото към него лице на Черния принц, изкривено от яд. Очевидно не беше очаквал да го види отново в това състезание.

Още по-удовлетворяваща беше колата, която видя в страничните си огледала — пурпурнозлатистото „Рено“ на Етиен Труво — гадния френски състезател, който едва не го беше отстранил от надпреварата.

„Аргонавт II“ излезе от прекия път пред Труво!

На Джейсън му беше нужна цяла секунда, за да осъзнае случилото се.

Току-що с Бъг бяха наваксали цели три минути изоставане от основната група и бяха успели от последно място да се изкачат на пето.

— Благодаря, господин Сиракюз! — каза той в микрофона. — Току-що ни върнахте в надпреварата.

 

 

Когато камионът на отбор „Ломбарди“ влезе в предградията на Пескара, всички плазмени телевизори в града показваха повторението на мига, в който „Аргонавт II“ изхвърча от тунела.

Всички телевизионни и радиокоментатори изразяваха удивлението си от връщането на „Аргонавт II“ в играта. От последно на пето място само за половин обиколка! Пети! Не можеха да го повярват. А с второто влизане в боксовете в Пескара след около десет минути състезанието започваше отново.

Точно след тази новина, сякаш бе чакал знак, единият от двата черни форда, които следваха камиона със Сали по магистралата, внезапно ускори и ги изпревари.

И когато двете превозни средства минаваха под надлез над магистралата, черният форд неочаквано се стрелна встрани и необяснимо пресече пътя на камиона на отбор „Ломбарди“, блъсна се в предната му броня и го запрати в бетонната колона, която поддържаше надлеза.

С ужасяващ трясък и скърцане камионът се блъсна в нея и се сви като мях на акордеон — а черният форд просто продължи, ускори и изчезна в далечината.

Всички в камиона бяха запратени напред от силата на удара — шофьорът, Сали, Сиракюз. За щастие всички бяха с колани, а камионът беше оборудван с дюзи със сгъстен въздух, които действаха като едновремешните въздушни възглавници.

Обаче отвън камионът беше напълно съсипан.

А когато разкопча колана, Сали осъзна напълно положението: намираше се на около две минути с кола от питлейна. Обаче пеша това щеше да отнеме…

… поне десет минути.

Сиракюз също разбираше много добре какво е положението.

— Вземи една ръчна количка, натовари я с магнитни дискове и бягай!

 

 

След десет минути водещите в класирането влязоха в боксовете в Пескара.

Техническите им екипи ги очакваха.

Алесандро Ромба водеше колоната, следван от Фабиан. След това беше пилотът от ВВС на САЩ Карвър, после Зейвиър Зонора и пети — Джейсън Чейсър.

„Аргонавт II“ зави и се плъзна в бокса…

… но там нямаше никого.

— Сали! — изрева Джейсън в микрофона. — Къде си?

След секунда Труво също спря в бокса и питмашината започна работа върху колата му. Франсето погледна ядосано Джейсън, осъзна, че питмашината му бездейства, и яростният му поглед се смени със зла усмивка.

Тогава ферарито на Пабло Ривиера се шмугна в своя бокс и техническият му екип се зае с работата. Ако можеха, щяха да помогнат и на Джейсън, но те бяха екипът на Ривиера и трябваше да обслужат първи него.

— Къде е Сали, по дяволите? — изрева отново Джейсън.

Всяка секунда, която губеше, му се струваше цял час…

— Идвам — извика Сали и дотърча отвън. Буташе количка, натоварена с магнитни дискове и няколко туби охладителна течност.

Лицето и косата й бяха мокри от пот.

Зад нея се показа Скот Сиракюз, също с количка.

Руум! Ромба излетя от питлейна.

Сали и Сиракюз застанаха до „Аргонавт II“. Сали веднага почна да разтоварва магнитните дискове от количката, а Сиракюз натисна един бутон на своята и тя се разгъна и започна да се издига, превръщайки се в преносима питмашина.

Сали вкара новите дискове в очакващите крайници на малката Тарантула, докато останалите започнаха да демонтират старите.

Руум! Фабиан се изстреля от боксовете.

За да спести време, Сали започна да налива охладителната течност в резервоарите на „Аргонавт II“ ръчно. Изпразни една бутилка и я хвърли. Изпразни втора и също я хвърли.

— Побързай! — подкани я Джейсън.

„Божичко — помисли си, — след всичко, през което минахме в това състезание — как можа да се случи това?“

Руум! Руум! Руум!

Карвър, Зейвиър и Труво напуснаха боксовете си. Тарантулата се надигна и разпери крайниците си — беше свършила.

— Сали…

— Само… още… секунда. — Сали напъха няколко цилиндъра със сгъстен въздух в задните дюзи на „Аргонавт II“.

Руум! Ривиера излетя от питлейна.

Сали вдигна ръце.

— Готово! Давай! Давай!

Джейсън натисна газта и „Аргонавт II“ с рев излетя на трасето — на 7-о място — и се включи в последните етапи от Италианското бягане.

 

 

Сцената беше подготвена за убийствен финал.

Обстановката беше внушителна: докато от другата страна на Италия морето беше черно и бурно, Адриатическо море сияеше като плосък тюркоазен скъпоценен камък.

Финалните етапи в Италианското бягане бяха прословути със своята трудност. Нямаше да има газ до дупка чак до финала. След като състезателите профучаха нагоре по брега, пред тях щяха да се изправят два пъклено лъкатушещи участъка от трасето: тесните и извити — и еднакви — Канале Гранде във Венеция и Венеция II. Вторият от тези участъци беше толкова суров, че си беше спечелил име: Наказанието на Венеция II.

 

 

Участниците с рев се носеха нагоре по крайбрежието, накланяха се наляво и надясно, за да минават под арките, като вдигаха внушителни гейзери вода.

Ромба беше начело и се бореше с Фабиан за водачеството. След тях имаше празнина до следващата група състезатели: Карвър, Зейвиър, Труво и Ривиера. Джейсън ги следваше отблизо.

Зад него идваше друга групичка, водена от Идеки Камикадзето.

Венеция вече се виждаше. Не копието Венеция II, а истинският издигнат сред водите на лагуната град.

Състезателите се стрелнаха нагоре и около острова с формата на риба, преди да завият обратно на юг и да влязат с пълна газ в Канале Гранде от север.

Влязоха в града ниско и бързо, като вдигаха високи гейзери, и профучаха под първия от трите моста, които прекрачваха Канале Гранде — Скалци.

Тъкмо гейзерите позволиха на Джейсън да се изкачи до шестото място. Етиен Труво видя, че Пабло Ривиера се опитва да го задмине, така че свали „Везир“ съвсем над водата и заля кабината му с пръски.

Заслепен от пръските, Ривиера зави наляво и изфуча като ракета право към една черква от XVIII век…

… и ферарито му спря рязко, уловено от днешния еквивалент на някогашните площи с чакъл край пистите: магнитна „мъртва зона“. Естествено, всички сгради във Венеция бяха защитени от тези мъртви зони с отрицателен заряд — така че никое късче история да не пострада от удар с летящ болид.

Внезапно Джейсън, който караше след двамата и чакаше удобен момент, изведнъж се озова на шесто място и по петите на Етиен Труво.

Двете коли се наклониха почти на 90 градуса, докато следваха извивките на Канале Гранде. Минаха под моста Риалто с неговите покрити магазинчета, след това под дървения мост Академия — Джейсън летеше на сантиметри от задния спойлер на Труво.

Скоро отново се озоваха над открито море, сред летящи увеселителни кораби и летящи трибуни, и като взеха широкия завой, се стрелнаха към последния участък от състезанието: Венеция II и нейния Канале Гранде.

 

 

„Аргонавт II“ цепеше ниско над Адриатика, а реното на Етиен Труво се носеше пред носа му.

Венеция II започна да се очертава на хоризонта. Копието на огромната звънарна на площада „Сан Марко“ стърчеше залято от следобедното слънце.

— Там ще атакуваме — подхвърли Джейсън на Бъг.

Отново се стрелнаха на север, подготвяйки се за обратния завой, с който да влязат в Канале Гранде.

Джейсън видя зеещия вход на канала вдясно, обточен от жилищни сгради досущ като в старата Венеция, макар да бяха чисто нови.

Труво влетя в канала, без да намалява.

Джейсън даде газ след него.

Размазани очертания на сгради прелитаха от двете му страни.

И тогава Труво се опита да направи на Джейсън онова, което беше направил на Ривиера — при новия мост Скалци даде вдясно и вдигна гейзери вода на пътя на „Аргонавт II“.

Обаче рефлексите на Джейсън бяха достатъчно добри, за да се справят с това предизвикателство. Той остана вдясно и вместо да намали, даде газ, стрелна се опасно близо до мъртвата зона, която защитаваше новия мост Скалци, и се вмъкна между реното на Труво и извитата арка на моста. Изви се на почти 90 градуса и само на сантиметри от подпората…

… и излетя изпод моста, и профуча край Труво.

Вече беше на 5-о място!

Труво изруга. Камико Идеки също се опита да се възползва от възникналата възможност и да се шмугне покрай него. Обаче Труво не му позволи — чукна ямахата на японеца настрани и двамата започнаха борба, която щеше да трае до финала.

Сега пред Джейсън се показа черният заден спойлер на болида на четвърто място — „Локхийд-Мартин“ на Зейвиър Зонора. Той се наклони надясно, за да вземе широкия десен завой, който водеше под моста Риалто.

Джейсън бързо си направи сметката: през оставащите два завоя имаше само толкова писта на разположение, че да пипне Зейвиър на финала.

Това означаваше, че ако успее да запази спокойствие, може да завърши 5-и при първото си участие в състезание от Големия шлем. Никак не беше зле. Да завърши беше постижение, а на пето място — направо страхотия. А да победи онова влечуго Труво щеше да му достави още по-голямо удовлетворение…

Под Риалто. Тълпата ревеше. Венеция II се стрелкаше от двете му страни.

Наклон наляво. Тълпите направо откачиха. Стрелнаха се под моста Академия, Джейсън изправи болида и изведнъж…

… се показа краят на Канале Гранде — мястото, където той се отваряше в подобен на пристанище залив, обграден отляво от червената тухлена звънарна на площад „Сан Марко“ и отдясно от огромния купол на базиликата „Санта Мария дела Салуте“. Само че днес между тези две постройки се издигаше летяща арка от метални сплави, която се рееше над водата. Беше покрита с карирани флагове и огромно табло с временното класиране…

Финалът.

Очите на Джейсън светнаха.

Краят вече се виждаше. Бяха успели.

Това беше последната му усмивка за дълго време.

Защото точно в този момент малкото взривно устройство, закрепено за задния спойлер на „Аргонавт II“ избухна.

Беше с размерите на главичка на карфица — с просто око почти не се забелязваше.

Беше ултраконцентриран военен експлозив, произведен от епоксид SDX-III. Използваше се от специалните отряди на полицията за разбиване на врати. Един грам беше достатъчен да унищожи обикновена подсилена врата и повече от достатъчен да пръсне поликарбонатния заден спойлер на летящ болид.

Беше закрепен за задния спойлер на „Аргонавт II“ от ловка ръка в последните мигове преди началото на Италианското бягане.

 

 

Задният спойлер на ферарито се пръсна в облак от малки парченца. Джейсън на мига напълно изгуби контрол — при скорост 740 км/ч нямаше как иначе. Той се вкопчи във волана, но болидът изобщо не реагира.

Джейсън погледна нагоре и видя финалът да се приближава. За миг му се стори, че ще успеят да минат над линията…

… но изведнъж хоризонтът рязко и драматично се завъртя и те се обърнаха настрани, почти с главите надолу — което пък означаваше, че е невъзможно да катапултират. Водата на Канале Гранде се носеше към очите му.

— Бъг! Дръж се, братле! Ще е адски кофти!

 

 

Наистина беше адски кофти.

„Аргонавт II“ се заби в Канале Гранде с ужасен плисък.

Блъсна се във водата първо с носа, след това се преобърна три пъти, като пръскаше отломки във всички посоки, преди — пляяс! — да се стовари отново върху повърхността и да заплува преобърнат — с долната част на фюзелажа към небето и с кабината под водата.

Всички зрители, независимо дали бяха край пистата, или вкъщи пред телевизорите, ахнаха.

 

 

Безмълвният подводен свят.

Като сдържаше дъха си, Джейсън бързо разкопча предпазните колани. Завъртя се още с главата надолу и видя, че Бъг се бори със своите.

Виждаше, че Бъг има нужда от помощ, но преди да му помогне, той самият имаше нужда от поне глътка въздух.

Изплува на повърхността — и видя наоколо високите сгради на Венеция II, които обграждаха канала от всички страни; чу тълпата да надава радостни викове, доволна да види, че е оцелял.

Отвори уста да си поеме дъх — и ги видя.

Видя Етиен Труво и Камико Идеки да взимат заедно последния завой: изскочиха изпод моста „Академия“, блъскаха се един в друг, бореха се до самия край.

Точно в този миг се случи.

Труво излезе пред Идеки и направи своя характерен ход — пресече му пътя отдолу и сряза със заострените стабилизатори на предното си крило предното крило на Камикадзето.

Предното крило на ямахата падна с плисък във водата, а Идеки — в паника — направи грешка, защото се опита да финишира, вместо да използва безопасното кацане, което му предлагаше мъртвата зона.

Вместо това той се вкопчи в кормилото и за миг успя да изправи ямахата — но бързо губеше височина.

Осъзна истината за положението си прекалено късно.

 

 

Ямахата на японеца щеше да се блъсне право в „Аргонавт II“, който се полюшваше безпомощно в Канале Гранде.

В този миг Джейсън видя бъдещето.

Бъдещето след не повече от пет секунди.

И се гмурна.

 

 

Ямахата на Камико Идеки се носеше във въздуха като куршум.

Мигове преди да се стовари върху „Аргонавт II“ зрителите видяха два размазани предмета в небето над ямахата — Камикадзето и навигаторът му бяха катапултирали.

А след това, ямахата се стовари върху неподвижния „Аргонавт II“ с ужасяващите 700 км/ч.

 

 

Сблъсъкът между двете летящи коли направо разтърси света.

Последвалата експлозия изпълни Канале Гранде с огнено кълбо, което избълва оранжеви пламъци.

Късове от „Аргонавт II“ падаха от небето цяла минута.

Гледката на смъртта накара тълпите по трибуните да се умълчат. Седналият в своята ВИП ложа Умберто Ломбарди не можеше да направи нищо, освен да гледа ужасяваща сцена с неверие.

„Аргонавт II“ го нямаше.

Нямаше ги и Джейсън и Бъг.

— О, господи… — изстена Ломбарди.