Матю Райли
Летящ старт (8)

Грилът „При Чуука“

Хобарт, Тасмания

Бъг отвори кутийката кола, запръска във въздуха като триумфиращ професионален състезател на почетната стълбичка с шампанско и запищя от наслада.

До него Джейсън и Хенри Чейсър викнаха радостно, вдигнали ръце във въздуха.

Беше вторник вечер и семейство Чейсър празнуваха победата на отбор „Аргонавт“ в Състезание 25 и свързаната с това квалификация за Спонсорския турнир идната събота.

Семейната традиция повеляваше, че изборът е на победителя — члена на семейството (или членовете), който щеше да бъде почетен, трябваше да избере заведението. Бъг веднага беше избрал своя най-любим ресторант на света — грила „При Чуука“.

Затова цялото семейство плюс Сали Макдъф, която така или иначе вече беше почетна Чейсър, седяха около обикновена пластмасова маса, отрупана с опаковки от пилешки бургери, лучени търкалца, пържени картофки и кутийки кола. Всички се смееха и разказваха любимите си мигове от изправилото ги на нокти състезание.

Е, не съвсем.

В един момент по време на вечерята Джейсън забеляза, че майка му не участва във веселбата: седеше вперила очи в нищото и потънала в мисли.

— Мамо, какво ти е? — попита той.

Тя се обърна стреснато, сякаш събудена от сън, и бързо се усмихна.

— Нищо, скъпи. Радвам се за вас, момчета.

Джейсън се чувстваше като пъпа на света, след като бе пропуснал последното отбиване в боксовете, финиширал беше едва ли не ходом, но бе победил принц Зейвиър. Спомените му за този следобед бяха неясни образи.

Спомняше си как се върна в питстопа след състезанието. Тържествуващата Сали го измъкна от кабината, с Бъг си направиха „дай ми пет“, докато стояха на почетната стълбичка с дънкови гащеризони и каубойски ботуши. Гледаха как на огромното табло с общото класиране към отбора на „Аргонавт“ се добавят 10-те точки за спечеленото състезание, което ги изкачи на 12-о място.

Спомняше си и как Скот Сиракюз дойде при него след награждаването и се вгледа внимателно в очите му.

— Господин Чейсър, ти отново пропусна последното влизане в боксовете.

— Да, господине, точно така.

— Значи реши да не се вслушаш в съвета ми?

— Не, господине. Реших да се вслушам в нещо друго, което казахте за грешките преди време, когато се упражнявахме да влизаме в питовете и аз все минавах през линията.

Сиракюз се смръщи.

— И какъв е бил моят съвет?

— Казахте да не крия грешките си, а да се уча от тях. Затова реших да се поуча от последната си грешка — миналия път, когато пропуснах последния питстоп. Този път обаче всичко беше наред.

— Да, с точно 4,2 сантиметра — замислено отбеляза Сиракюз.

Джейсън се усмихна.

— Татко веднъж ми каза, че може да спечелиш със сантиметър или с километър. Но че и в двата случая си е победа.

И за пръв път, откакто Джейсън познаваше Сиракюз, го видя да се усмихва.

— Добра работа днес, господин Чейсър. Направо не мога да си представя какво ни очаква, когато в събота излезеш на пистата.

И се обърна да си тръгне.

— Господин Сиракюз! — извика Джейсън подире му. — Семейството ми е тук и тази вечер ще празнуваме. — Направи пауза. — Искате ли да дойдете?

Сиракюз се поколеба, сякаш това беше въпрос, който най-малко на света е очаквал да чуе.

— Добре — отговори накрая. — Това е… много мило. В колко часа?

Джейсън му каза.

Сиракюз кимна.

— Хубаво. Имам малко работа, трябва да приготвя няколко урока. Може и да се позабавя, но ще дойда.

И наистина Сиракюз пристигна в ресторанта с точно 45 минути закъснение, точно в момента, когато поднесоха на масата им класическата сладоледена торта на Чуука с номера на „Аргонавт“ 55 в центъра.

Когато Сиракюз седна при тях, Джейсън се запита дали учителят му яде често пилешки бургери, обаче както се оказа, Сиракюз се справи без затруднение с мазния си сандвич.

Минаха само четири секунди, преди Хенри Чейсър, доморасъл експерт по автомобилни състезания, да започне да разпитва Сиракюз за състезателната му кариера.

— Значи — започна Хенри, — имам предвид онзи път, когато се опитахте да срежете тока в Италия. Тогава останахте в лабиринта колко? Четири часа?

— Четири и половина — поправи го Скот.

— Какво стана всъщност?

Джейсън чакаше отговора не по-малко нетърпеливо.

Сиракюз явно се опитваше да подбира думите си внимателно.

— Да кажем, че просто не очаквах кариерата ми да приключи малко по-късно в Ню Йорк.

И след като го каза, погледна Джейсън, сякаш очакваше той да разгадае какво означава този неясен отговор.

Джейсън се замисли.

— Не сте очаквали да катастрофирате в Ню Йорк — повтори той на глас. — А това значи, че сте очаквали да се състезавате и в бъдеще в Италия…

— Точно така.

— Не е възможно…

Сиракюз бавно кимна.

— Правилно си разбрал.

— Вие сте проучвали лабиринта — каза Джейсън. — Разузнавали сте италианския пряк път за следващото състезание!

Сиракюз пак кимна.

— Много добре, господин Чейсър. До днес ти си първият, който се сети.

Джейсън не можеше да повярва. Беше толкова лукаво умно. Той продължи:

— Всички са си мислели, че влизането в лабиринта е отчаян опит да настигнете водачите, но не е било така. Въобще не сте имали намерение да настигате водачите, нито да спечелите състезанието. Прекарали сте четири часа в проучване на лабиринта, в изучаване на тайните му, за да може да ги използвате през следващите години.

— Четири часа и половина, по-точно — каза Сиракюз. — Но после Алесандро Ромба ме отнесе в Ню Йорк и така и не успях да се възползвам от тези познания. Трудна работа. Обаче мисля, че днешното използване на прекия път — как ти последва Зейвиър — не беше по-малко умно. Надявам се, че си си водил бележки, докато беше вътре. Защото това познание ще е с теб винаги, когато този пряк път отново се ползва. Или поне докато Училището не реши да го преработи.

Лицето на Джейсън светна от похвалата на Сиракюз и той погледна баща си, спомняйки си думите му, казани два дни по-рано: „Когато започнеш да учиш толкова здраво, колкото можеш, гарантирам ти, че ще започне да се отнася по друг начин с теб“.

Хенри Чейсър знаеше колко много значи това за сина му и се усмихна многозначително.

Обаче седящата до Хенри Марта Чейсър отново се беше отнесла.

След известно време Скот Сиракюз стана да си върви.

— Благодаря ви за приятната вечеря, но вече трябва да си ходя.

— Благодаря ви, че дойдохте — каза Джейсън.

— Не стой до късно, момче. Това, че се класира за голямото състезание в събота, не те освобождава от часовете утре. Часовете ще се проведат както обикновено.

— О, вие никога ли не почивате? — попита Джейсън шеговито.

— Ще се видим сутринта, господин Чейсър. Лека нощ на всички.