Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Проклятието на Маклийн (5)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Laird Who Loved Me, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,1 (× 118 гласа)

Информация

Форматиране
in82qh (2016)

История

  1. — Добавяне

Глава 7

Винаги се борете честно. Тези, които използват мръсни номера, ще открият, че противниците им всеки път се изплъзват от изцапаните им ръце.

Старицата Нора от езерото Лох Ломонд към трите си невръстни внучки в една мразовита нощ

Александър посегна към кърпата слепешком.

— Откри ли нещо ново за мис Хърст?

— О, да. — Макреди сложи чиста кърпа в ръката на господаря си и го изчака да избърше лицето си. — Всъщност, открих няколко неща за младата дама. Лорд Фоклънд планира да я изненада с пикник след закуска. Чул от камериерката й, че мис Хърст особено много обича печено говеждо и ягоди и хвърлил в паника готвача с опитите си да се сдобие с плодове.

МакЛийн подаде влажната кърпа на камериера.

— Глупак. Нещо друго?

— Мис Хърст явно е доста небрежна към кореспонденцията си. Започнала е поне четири писма до семейството си, но не е завършила нито едно.

Александър също не беше от хората, които обичат да пишат писма. Четенето, обаче, беше нещо съвсем различно. Рядко напускаше дома си, без да вземе хубава книга със себе си. Спомни си как Кейтлин бе разгръщала малката книга с кожена подвързия снощи, със спокойствие и увереност, присъщи на човек, свикнал с книгите. Тя очевидно обичаше да чете.

Той улови отражението си в огледалото и бе поразен от доволната усмивка върху устните си. Присви вежди, неприятно изненадан.

По дяволите, какво значение има дали тя обича да чете или не?

След женитбата на Хю, Александър бе мислил за Кейтлин Хърст толкова много, че имаше чувството, че я познава, и преценката му за нея не можеше да бъде по-мрачна и оскърбителна.

Дълго време бе гневно съсредоточен върху егоистичните й машинации, но сега, когато бе изправен лице в лице с нея, бе принуден да признае и съблазнителните черти, които притежава. Точно онези нейни качества, които го бяха привлекли в началото.

Разбира се, това не правеше предишната му преценка за нея по-неточна, мис Хърст очевидно беше импулсивна и себична. Но част от него му нашепваше, че вероятно… съвсем слабо вероятно, неговата вина бе не по-малка от нейната.

Той се отърси от тревожните мисли.

— Какво друго откри?

— Лорд Дъвиштън се опитва да открие стаята на дамата… — При острия поглед на МакЛийн, Макреди добави: — Точно като вас преди няколко дни.

Беше го направил, но въпреки това се съмняваше, че причините на другия мъж са същите. Той просто искаше да знае къде се намира противницата му. Мотивите на Дъвиштън едва ли бяха толкова чисти. Проклет да е.

— Нямам вяра на този мъж. Кажи на някой лакей да го държи под око.

— Милорд, това не е вашата къща, не мога…

— Добре. Ще кажа на Джорджиана да се погрижи. Нещо друго?

Макреди сви раздразнено устни, но каза само:

— Прислужниците превъзнасят гардероба на мис Хърст. Говори се, че тя е ушила всичките си тоалети сама. Половината лакеи са влюбени в нея, което води до съперничество помежду им, както можете да си представите. Един от тях е стигнал толкова далеч, че сложил два пъти повече дърва от необходимото в камината й, в резултат на това един голям пън паднал на пода в два часа през нощта, стреснал мис Хърст и изплашил лорд Кейтнес.

Александър се завъртя към камериера.

— Те заедно ли са били? — попита той и гласът му прозвуча мрачно и опасно.

Макреди присви вежди.

— Не, милорд. Стаята на лорд Кейтнес е точно под тази на мис Хърст.

Александър забеляза, че гледа смръщено камериера си. По дяволите, трябва да се успокоя. Колкото по-бързо аз и Кейтлин уредим този въпрос, толкова по-добре.

Макреди му подаде чиста риза.

— Камериерът на лорд Кейтнес ми разказа тази сутрин, че Негова Светлост скочил от леглото и си ударил главата в стълба на леглото и настанала голяма суматоха, както можете да си представите.

— Докато стои в собствената си стая, не ме интересува, дори да разцепи главата си на две.

— Извинете, милорд, но не долавям ли нотка на ревност? Мислех, че не харесваме мис Хърст.

— Така е.

Но тя е моя, и проклет да съм, ако позволя на някой мъжкар от гостите на Джорджиана да сложи ръка върху нея преди мен.

Александър прекара ризата през главата си.

— Откри ли нещо друго за мис Хърст?

— Да. Освен печено говеждо и ягоди, мис Хърст обича много и орехи, и мармалад.

— Също и праскови — промърмори Александър.

— Извинете, милорд, не ви чух?

— Просто разсъждавах на глас.

— Хмм. Да продължавам ли да събирам информация или това беше достатъчно, за да задоволи любопитството ви.

— Продължавай.

— Но аз не знам какво търся.

— Сигурен съм, че в крайна сметка ще откриеш нещо.

Нещо, което Александър би могъл да използва, когато планира своите задачи.

Още не можеше да повярва, че бе позволил на Кейтлин да го накара да се съгласи с тази глупава игра, но Бог знаеше, че ще му достави удоволствие да я има в леглото си; да бъде негова любовница щеше да е особено приятно. Тялото му се сгорещи само при мисълта за това.

Може би така бе най-добре. Ако Кейтлин желаеше, можеше лесно да се заобиколи с умилкващите се идиоти, които изглежда бяха превзели дома на Джорджиана. Тя обикновено съставяше по-интелигентно списъците с гостите си.

Александър приключи с обличането и се отправи към утринния салон, но тишината там му подсказа, че е пристигнал доста по-рано, отколкото бе модерно.

Той се обърна и се насочи към библиотеката, където застана пред балконската врата. Бурята бе отминала и бе покрила земята с бледооранжеви и жълто-кафяви листа. Тук-там имаше повалени дървета и изпочупени клони, но като цяло нямаше големи поражения. Той потърка брадичката си, докато оглеждаше бъркотията и се радваше, че не бе позволил на гнева си да се разрасне твърде много. Когато беше млад, не успяваше да се контролира добре. А и по-късно, когато бе умрял Калъм… Той затвори очи при спомена. Най-малкият му брат бе изпълнен с живот и смях. Усмивката му можеше да озари всяка стая, а настроенията му се променяха бързо. Той беше сърцето на семейството им, докато не бе убит едва деветнадесетгодишен.

Тогава обвиняваха семейство Кинкейд и Александър и останалите му братя потърсиха отмъщение. За щастие, сестра им Фиона се беше намесила. Бе взела решение да се омъжи за непрокопсаника Джак Кинкейд, за да спре враждата, и Александър предполагаше, че това бе най-доброто възможно развитие на нещата. Въпреки всичките си недостатъци, Джак се бе оказал добър съпруг и всеотдаен баща. Разбира се, може би всичко се дължеше и на това, че той осъзнаваше, че ако кривне от правия път четиримата братя на Фиона щяха да съдерат кожата му. Със сигурност мъжът много добре разбираше…

— МакЛийн?

Той се обърна и откри, че Кейтлин върви към него. Тя бе облечена в кремава рокля, украсена с панделки и воланчета, с доста високо деколте. Но въпреки това панделките подчертаваха извивките й.

Тя застана пред него със събрани пред себе си ръце.

— Радвам се, че те намирам сам. Помисли ли за задачите?

Той я огледа сърдито, раздразнен от факта, че изглежда така дяволски съблазнителна. Още по-лошо бе, че очите на другите жени изглеждаха зачервени и подути сутрин, а нейните блестяха от емоции. Бе жалко, че под тази красота се криеше съмнителен характер.

— Вълнуваш ли се?

— Повече, отколкото си представяш. Обичам да побеждавам.

Кокетка.

— Помислих върху една-две задачи.

— Аз също. — Очите й блестяха, бузите й порозовяха, тя се наклони напред и каза сериозно: — Реших каква ще е първата ти задача и тя е проста.

— Да намеря прасе с гребен между ушите?

— Запазила съм го за по-късно. По пътя към къщата има кошер, донеси ми парче от него.

— Това ли е?

Тя се усмихна самодоволно.

— Мисля, че е достатъчно. Кошерът е много високо на дървото.

Това беше учудващо лесно.

— Добре. — Погледът му се плъзна по златистите й коси, по плътните й и невероятно дълги мигли и по очите с шоколадов цвят… Той се раздвижи неспокойно. През целия си живот бе заобиколен от красиви неща — в замъка, в модерната си градска къща в Лондон; носеше хубави дрехи и яздеше превъзходни коне. Невинаги намираше красотата там, където я откриваха другите, така че рядко бе срещал конкуренция за това, което искаше.

Но сега искаше точно тази красавица. Желаеше пищната й чувствена прелест в ръцете си, до голото си тяло, в леглото си. Искаше да я вкуси, да й се наслаждава, да я притежава. И то сега, точно в този миг.

Във вените му забушува поток от първична страст, само докато я наблюдаваше, застанала до високата врата на балкона с огряна от слънцето кожа. Тя го погледна изпод миглите си и мъжествеността му се изправи гордо сякаш бе генерал, а не обикновен войник.

Кейтлин го погледна и се усмихна.

— А ти измисли ли ми задача?

Беше й измислил, но обхваналото го раздразнение го накара да свие рамене и да се обърне.

— Не си спомням легендата достатъчно добре, за да…

— Тогава да погледнем историята. — Тя отиде до бюрото, седна на ръба му и взе книгата. — Баща ми е доста образован и особено много обича уелските приказки, затова я знам от началото до края.

— О?

По-скоро, за да се позабавлява, отколкото от интерес към легендите за крал Артур, Александър се приближи до бюрото и зае стола точно срещу искрената си съперница.

— Татко е убеден, че Артур е имал уелски произход. Той…

Тя продължи, но Александър не чуваше думите й. Цялото му внимание бе приковано към закръгленото й дупе, което се бе оказало само на метър от него, на нивото на очите му. Тънкият муселин едва го покриваше и бе изпънат под пищните извивки.

Той изви ръката си, като си представяше, че е върху дупето й. Докато я наблюдаваше, тя се размърда, сякаш повърхността на бюрото й бе прекалено твърда. Заслужаваше да седи на нещо по-меко. Може би в скута му, но и там точно сега не можеше да се каже, че е меко. Всъщност плътта му бе толкова твърда, че той…

— … не мислиш ли?

Александър премигна, като правеше усилия да откъсне очи от изкусителното й дупе и да я погледне в лицето.

— Извини ме?

Тя се намръщи нетърпеливо.

— Давах ти идеи за задачата.

А той се чудеше колко ли е топло закръгленото й дупе под тънкия муселин. Бе достатъчно да посегне и…

— МакЛийн! — Кейтлин присви очи и проследи погледа му до… — Проклятие! — Тя пусна книгата и скочи от бюрото, приятна розовина оцвети бузите й. — Ти ме оглеждаш отзад!

Александър се облегна на стола с усмивка и сложи ръце зад главата си.

— Да.

Тя плесна с ръце по бедрата си.

— Ти наистина ли каза „да“?

— Какво друго можех да кажа?

— Трябва да ми се извиниш, заради неприличното си държание.

— Доколкото си спомням, не държеше особено на приличното държание, когато бяхме в Лондон. Всъщност, сещам се, че веднъж, на един бал, ме дръпна зад завесите и ме целуна доста необуздано.

Тя поаленя, но го погледна твърдо в очите.

— Отношенията ни бяха започнали да стават по-бурни и аз трябваше да се съпротивлявам повече. — Тя поклати глава. — Но не успях.

— Ти никога не отказа нито едно мое предложение. Бях останал с впечатлението, че каквото и да кажа, ще се съгласиш.

— Ти ме предизвикваше, а както знаеш, това е моята слабост. Но така беше преди, сега е различно. Ще се постараем да не се забъркваме в нищо непристойно.

Александър повдигна едната си вежда, признанията й му бяха забавни и същевременно го притесниха по странен начин.

— Ние?

В гласа й се долавяше явно съжаление, когато обясни:

— Аз съм длъжна, защото дадох обещание на майка.

Александър премигна.

— Извинявай, не те разбрах?

— Обещах й, че ще оправя нещата и няма да се държа импулсивно.

— Както при нашия облог?

— Това не беше импулсивно — заяви Кейтлийн съвсем малко по-бързо от необходимото. — Знам точно какво правя.

Александър потърка устните си, за да скрие изненаданата си усмивка. Не знаеше какво да прави с тази жена. В един миг примамваше него и всички останали мъже в диаметър от пет мили с чувствената си грация и красивите си очи, а в следващия го обезоръжаваше като дете, което го предизвиква да извърши нещо абсолютно глупаво. В случая например, искаше да й донесе парче от изоставения кошер.

Обезоръжаваща като дете… Това казваше всичко. Усмивката на Александър помръкна. Джорджиана беше права: Кейтлин Хърст бе твърде млада за него. В обществото имаше много примери за неравни и необмислени бракове, като този на Чарлз. Когато съпрузите имаха голяма разлика във възрастта, отначало мъжете контролираха нещата, но накрая жените водеха за носа остарелите си и оглупели мъже, докато не им оставеха и капчица достойнство.

— Каква ще е моята задача? — попита Кейтлин, вдигна малката книга и я отвори.

Той стана и я взе от нея.

— Ще открия и сам, благодаря ти. Искам да намеря нещо достатъчно ужасно за първата ти задача. Сега замълчи, докато търся.

Тя успя да пази тишина по-малко от двайсет секунди, въздъхна шумно, кръстоса ръце, след това ги отпусна. Александър знаеше точно колко време е минало, защото наблюдаваше часовника. Тя наистина ли не можеше да седи спокойно?

Най-накрая свали книгата.

— Хмм.

— Какво?

Той присви рамене и отново се зачете.

Този път тя успя да пази тишина не повече от десет секунди.

— МакЛийн! Със сигурност, вече си решил какво…

Той затвори книгата.

— Донеси ми вълшебния котел — златната кутия за енфие на Роксбърг.

Тя се опита да прикрие потреперването си, но се провали напълно.

Той се разсмя.

— Ще ти бъде трудно, меко казано. Херцогът не се разделя с тази кутия нито денем, нито нощем. Ще трябва да си дяволски хитра, за да я вземеш от него, особено, без да разберат останалите гости. — Той остави книгата на масата. — Значи всичко, което трябва да направя аз, е да ти донеса парче от определен пчелен кошер?

Кейтлин опита да не се усмихне самодоволно. Според един от лакеите, кошерът се намираше на доста голяма височина от земята.

— Ще го откриеш на завоя, от който се излиза на главния път.

— Добре.

— Не е толкова лесно. Той е на високо дърво — обясни тя и огледа облеклото му. — Струва ми се, че до края на деня доста ще се поизцапаш.

— Ще видим, нали? — Той кръстоса ръце пред гърдите си. — Няма да е толкова трудно, освен това, ако са медоносни пчели, кошерът трябва да е празен.

Усмивката на Кейтлин замръзна на мига.

— Как така?

Той изглеждаше развеселен.

— Царицата спи през зимата, заедно с няколко търтея, но по-голямата част от рояка измира.

Тя се намръщи.

— О!

— Не знаеше ли за това?

— Не, мислех, че те… Проклятие! И без това няма значение.

Не желаеше Александър да се нарани, но се бе надявала да го затрудни малко повече. Сега се оказваше, че му е дала смешно лесна задача, а той на нея — изключително трудна.

Привързаността на херцог Роксбърг към кутията му за емфие бе всеизвестна, а тя трябваше да я вземе, да я покаже на МакЛийн и да я върне, преди Негова Светлост да разбере, че е изчезнала. Просто трябваше да е находчива и внимателна.

— Надявам се да взема кутията утре.

— Аз определено ще имам твоето парче от кошера утре. Бих го направил още днес, но обещах на Нейна Светлост да й помогна да си избере кон за ездата утре — обясни той и устните му потрепнаха. — Способностите й като ездач не превъзхождат особено твоите.

Кейтлин поиска да изтрие самодоволната усмивка от лицето му с плесница, но само повдигна рамене с безразличие.

— Ще се постарая задачата ти следващия път да е по-трудна.

МакЛийн се усмихна и кимна към вратата.

— Чувствай се свободна да го направиш, Хърст, но знай, че аз също ще се постарая. Сега, ако ме извиниш, трябва да закуся.

Тя го проследи как излиза през врата и се отправя към утринния салон през коридора. След като се изгуби от погледа й, рухна на най-близкия стол и се зачуди как, за Бога, ще вземе кутията за енфие на херцога, без да предизвика викове и плач.

Имаше нужда да мисли като МакЛийн, който бе намерил начин да флиртува с една жена, точно под носа на цялото общество. Той знаеше кога трябва да стои далеч от някого, кога да дръпне завесите, как да се промъква без никой да забележи и кога не.

Кимна замислено. Щеше да използва неговите методи, а това щеше да направи победата й още по-сладка. Той може и да бе ръководил битката им в Лондон, но тя щеше да спечели войната, като победи в облога им.

Необикновено развеселена от тази мисъл, тя стана и тръгна да търси Мюриън, за да разбере какво може да научи за херцога и кутията за енфие.