Карън Хоукинс
Шотландско предизвикателство (21)

Глава 20

Глупак е тоз, който се опитва собственото си сърце да разбере.

Старицата Нора от езерото Лох Ломонд към трите си невръстни внучки в една мразовита нощ

— Милорд, трябва да ви помоля да обмислите обличането на този костюм.

— Не.

— Хората ще говорят.

— Нека. На мен ми харесва. — Александър се погледна в огледалото. Носеше високи до коленете ботуши от обърната с козината навън кожа, увити с кожени върви и с килт, който стигаше до под коленете му. Кесия, подобна на ботушите, висеше от колана на кръста му; беше достатъчно тежка, за да не позволи на килта да се отвори от вятъра и да го изложи. Парче от плата, подобно на наметало, тръгваше нагоре и минаваше през гърдите и през едното му рамо:

— Милорд, поне си облечете риза с вашата… — Макреди потрепери — … пола.

— Отивам на бала с маски на Джорджиана, облечен като прадядо ми Дънкан МакЛийн. Той не е носел никакви проклети ризи, няма да нося и аз.

— Той е бил варварин, милорд.

— Тази вечер аз също ще съм такъв. Отвори вратата, Макреди.

С неодобрителна въздишка камериерът направи това, което му бе казано.

Александър бе прекарал целия ден, яздейки из имението на Роксбърг толкова бързо, колкото можеше. Ездата бе прояснила мислите му, но така и не му бе помогнала да стигне до истинските отговори. Когато тя загуби облога, както трябва и да стане, ще я направя своя любовница за две седмици. Необходимо ли е да рискувам и да усложнявам положението? Но бих ли могъл да устоя на тази възможност?

Не смяташе, че би могъл. Само мисълта да притежава знойното тяло на Кейтлин за две сладострастни седмици, караше тялото му да го боли. По дяволите, колко много я желаеше!

Някъде дълбоко в душата му се прокрадна шепот: Но дали това е всичко? Само похот ли е? Или и ти си слабак като Чарлз?

Спря за миг пред най-горното стъпало и погледна надолу към вестибюла. Къде беше тя? Бе напуснала къщата малко след него. Видя я да се качва в някаква карета, точно докато яздеше по едно възвишение.

Наблюдава каретата, докато бързо се отдалечаваше по алеята, и бе изкушен да я последва, но устоя на това глупаво желание. Вместо това, препуска лудо, опитвайки се с това безумно упражнение да потуши част от похотта, разляла се във вените му. Когато най-накрая се върна в къщата, бе уведомен, че Кейтлин все още не се е върнала и че всички останали гости са се оттеглили в стаите си да се изкъпят и подготвят за бала с маски. Джорджиана бе поканила голям брой местни аристократи и предричаше, че ще бъде много претъпкано, което напълно устройваше Александър. Колкото по-голяма беше тълпата, толкова по-лесно би било да отмъкне Кейтлин за един личен разговор, когато най-накрая той спечели това състезание.

Тръгна надолу по стълбите. Балът вече бе започнал. В подножието на стълбището мина покрай маркиза Треймънт. Облечена в светлозелена рокля, покрита с копринени цветя, тя вероятно представляваше пролетта — очарователен избор за някой с бяла кожа и червена коса. Очите й се заковаха върху килта му, тя се спъна в стъпалата, а лицето й стана пурпурночервено, преди да отмести поглед и да мине забързано покрай него.

Усмивката на Александър стана още по-широка. Тази вечер искаше да шокира тълпата, да скандализира цялото тесногръдо общество. Бе изтощен да се прави на любезен гост, а облеклото му тази вечер със сигурност щеше да даде материал за клюки. Мисълта му достави удоволствие, и когато влезе във всекидневната, походката му стана още по-наперена.

В зала, пълна с пролетни духчета, принцеси и ледени феи, Кейтлин привличаше окото на мига. Той спря, а краката му като че ли се вкорениха в пода. Бе облечена в рокля, която изглеждаше като да бе изработена от някаква сребърна материя. Среброто можеше да обезличи много блондинки, но със своята гъста, подобна на истинско злато коса, и тъмнокафяви очи младата жена грееше, а собственото й излъчване се бе засилило по начин, който не бе способен да проумее.

Роклята й бе в средновековен стил с кръгло деколте, а дългите ръкави падаха до около средата на тънките й пръсти. Косата й бе пусната надолу, сплетена на една страна така, че напомняше за отдавна отминалите времена. Никакви бижута не украсяваха дългата й плитка, освен една сложно преплетена в нея черна панделка, която я придържаше. Възбуди се само при мисълта как тази тежка плитка би изглеждала разпусната, златистият водопад от коса се разстила над него и по възглавниците му… отново.

Трябваше да прогони този образ насила — не можеше да рискува да се възбуди, докато бе облечен в килт. Наблизо, лейди Елизабет забеляза както него, така и костюма му. Тя го зяпна съвсем открито, докато придружителката й не се обърна да види на какво се дължеше реакцията й. Тогава и двете жени впериха втренчени погледи в него, без да поглеждат встрани.

Той направи пренебрежителен поклон и продължи навътре, като пренебрегваше внезапните потоци от скандализиран ропот и шушукане. Бе прекалено зает да се възхищава на Кейтлин.

Чудеше се като кого или какво се бе облякла. Лейди Мериан^[1] може би? Или… А! От колана й висеше наниз от избродирани дискове, изобразяващи сребърен гребен, малък златист глиган, както и други образи от мита.

Той се подсмихна. Самата тя играеше ролята на Олуен, като всяка от дрънкулките представляваше едно от предизвикателствата. Все още не го беше видяла, тъй като бе вглъбена в разговора си с госпожица Огилви, която бе облечена като доячка. Дългата златиста плитка на Кейтлин се полюшваше нежно, като галеше бедрото й, което го караше да копнее да я сграбчи, да я обърне към себе си и да завладее нежните й устни.

Винаги бе смятал, че се възхищава на жени, които са преднамерено женствени, жени, които владеят всички женски хитрости и ги прилагат с лекота. Напоследък бе започнал да мисли, че подобен тип жени са твърде предсказуеми, твърде банални.

Неподправеният ентусиазъм на Кейтлин бе освежаващ. Тя не бе срамежлива или стеснителна и притежаваше някакъв изненадващо светски темперамент, който му харесваше, на който се наслаждаваше и който му пасваше на едно много, много интимно ниво. Очевидно той не бе единственият, който го забелязваше, защото при един бърз оглед на стаята забеляза лорд Далфор да слуша Джорджиана с половин ухо, докато погледът му бе залепнал върху Кейтлин. Фоклънд я зяпаше с отворена уста, а дори и Кейтнес, който не криеше, че се възхищава на госпожица Огилви, я оглеждаше одобрително. В допълнение, половин дузина други мъже, които Александър не познаваше, бързо се събираха около нея.

Ако не побързаше, щеше да бъде обсадена. Нямаше търпение да изтръгне твърдението, което най-много желаеше да чуе: „Ти спечели“.

Две ръце се сключиха около лакътя му, когато Джорджиана внезапно се появи до него:

— Александър! Каква приятна изненада! — Леденосините й очи го огледаха обстойно от главата до петите. — Леле! — провлачено каза тя. — Облякъл си се като варварин. Колко уместно.

— Облечен съм като моя прадядо, Дънкан МакЛийн. — Присви очи, когато забеляза, че е преметнала през рамо синьо, карирано шотландско наметало. Намръщи се. Носеше наметало като на клана МакЛийн, което подхождаше на килта му.

— Харесва ли ти? — измърка тя, усмихвайки се.

— Не!

Неприятно изненадана, след миг Джорджиана успя да се засмее престорено:

— Александър, моля те! Това е чисто съвпадение. Нямах представа с какво ще бъдеш облечен.

Дали? Без съмнение някоя от прислужниците й е споменала, че е видяла облеклото в стаята му по-рано през деня.

— Къде е Роксбърг?

Събеседничката му кимна с глава към ъгъла, с пренебрежително изражение върху лицето си:

— Застанал е пред купата с пунш.

Херцогът беше облечен като шут — с конусовидна шутовска шапка и многоцветна наметка. Въпреки че беше едва девет вечерта, той изглеждаше така, като че ли вече е готов да си ляга и да си изпие чашата топло мляко. За първи път Александър изпита съжаление към него.

— Извини ме, Джорджиана, смятам да изпия чаша пунш със съпруга ти.

— С Роксбърг? Но защо?

Той само й се поклони и се отдалечи. Проправи си път и застана до херцога, където зачака удобен момент да освободи Кейтлин от тълпата мъже, които я заобикаляха.

Най-накрая бяха повикани за вечеря. Докато хората се въртяха наоколо и търсеха партньорите си, той се отправи към Кейтлин, докато двама джентълмени разпалено спореха за правото да я придружат до трапезарията.

— А, госпожице Хърст, ето къде сте били! Готова ли сте за вечерята? — попита я той.

Двамата мъже веднага прекратиха спора си, а очите им се разшириха, когато видяха силните му, мускулести ръце.

Кейтлин се поколеба, след това постави длан върху ръката му — хладни пръсти върху гола кожа.

— Разбира се. Това ще е последната ни вечеря заедно.

— Последната? Все още ни остава утрешният ден, както и двете седмици след това. — Той й се усмихна, докато тълпата бавно се придвижваше към трапезарията.

В очите й не проблесна дори и бегла усмивка в отговор.

— Вероятно.

Доброто настроение на Александър се изпари. Тази вечер нещо в нея бе различно — усещаше се някаква сдържаност и… тъга? Той напъха ръката й още по-плътно в извивката на лакътя си и я дръпна настрани, като позволи на другите да минат покрай тях.

— Какво искаш да кажеш?

Очите й блестяха така, като че ли едва сдържаше сълзите си.

— Само това, че може би няма да си ти този, който ще спечели този облог.

Няколко изостанали двойки минаха покрай тях, като ги поглеждаха с любопитство. Когато и последната двойка изчезна в трапезарията, Александър поведе Кейтлин към синия салон. Влязоха вътре и той затвори вратата след себе си.

Младата жена вирна брадичка:

— Хората ще забележат, че ни няма.

— Не и през следващите десетина минути. — Усмихна й се хищно. — Признай си, Хърст. Аз победих. Облечен съм с пола. Наистина ли ще позабавляваш тълпата, като влезеш гола във фонтана?

Брадичката й се вдигна още по-високо, а устните й се свиха още повече:

— Този облог все още не е приключил. Имам време да изпълня и моята част от него.

— Ооо? Значи, все пак ще го направиш? — засмя се той невярващо. — Ще бъдеш опозорена, а това е нещото, което по начало се опитваш да избегнеш.

Погледът й обходи лицето му.

— Вероятно.

— Кейтлин, не искаш да кажеш, че… — Мили Боже! Тя изглеждаше напълно сериозна. — Ще бъде глупаво да направиш подобно нещо и ти го знаеш.

— Трябва да спечеля този облог. Отказвам да бъда твоя любовница. И ще направя каквото трябва, за да съм сигурна, че подобно нещо няма да се случи.

Мъжът стисна челюсти.

— Дори и да опетниш името си?

— Открих нещо, което значи много повече за мен, отколкото гордостта ми.

— Какво?

Погледите им се срещнаха и в тази секунда той вече знаеше какъв е отговорът. Тя го харесваше. Шок и неверие минаха през него. Тя не само го харесваше, тя го обичаше. Можеше да го види в изражението й толкова ясно, колкото ако го бе изрекла на глас.

Не! Тя не може… Аз не мога да позволя това. Ако тя ме обича, тогава аз… Александър я погледна — наистина я погледна. В меката светлина от свещите изглеждаше дори още по-млада, на не повече от осемнадесет. А в огледалото над камината се отразяваше ликът на зрял мъж, мъж, който е живяла твърде разгулно, твърде добре и твърде лекомислено. Дори и да го обичаше сега, какво щеше да се случи след време? Бих ли могъл да понеса да я изгубя тогава?

Дълбоко в душата си знаеше отговора. С натежало, изпълнено с горчилка сърце, каза саркастично:

— Не ставай сантиментална, Хърст. Облогът ни трябваше да уреди само едно-единствено нещо: твоето наказание за измамата ти в Лондон. Тази вечер ще си признаеш, че си загубила и ще останеш с мен две седмици така, както обеща.

Само този спомен щеше да му остане, когато тя си тръгне… но поне щеше да е изживял това време с нея. Две кратки, безценни седмици… И след това никога повече нямаше да я види. Чувстваше нещо странно в гърдите си — като че ли метален обръч бе изтласкал въздуха от дробовете му, а от пушека на свещите очите му горяха.

Две седмици. Не беше много, но това бе всичко, което съдбата би му позволила да има, и той — една отчаяна душа — щеше да се възползва до край.

— Е, Хърст? Какво ще кажеш?

Очакваше да го изгледа гневно, с онзи деликатен плам, който притежаваше. Вместо това, тя го дари с дълъг, тъжен поглед, след което се обърна и си тръгна. Вратата изщрака тихо след нея.

* * *

Много по-късно, Кейтлин стоеше на терасата увита в дебела пелерина, а хладният нощен бриз я караше да потреперва. Бе доста след четири часа сутринта и последните гости вече си бяха тръгнали. Всички си бяха легнали, освен Александър. Както обикновено, той се отправи към кабинета за една последна чаша портвайн, преди да се оттегли.

— Убедена ли сте за това, госпожице? — попита Мюриън.

— Да. — Кейтлин погледна нагоре към прозорците на замъка. Само един-два все още светеха, и докато ги гледаше, те също потънаха в тъмнина. Време беше.

Погледна през прозореца на библиотеката към Александър, който си сипа питието и седна в креслото до камината.

— Той не гледа в правилната посока — изсъска Мюриън.

— Знам. Трябва да го накарам да се обърне. Мамчето каза, че отварата ще подейства бързо. — Кейтлин погледна към камериерката си. — Госпожа Пруит и останалите по местата си ли са?

— Аха. Тя заключи всички врати и наблюдава градинската порта. Това е единственият друг начин да се стигне до тази част на градината, госпожице. Другите също са готови.

— Много добре. Веднага се връщам.

Кейт постави ръката си върху студената медна дръжка на вратата, която водеше навътре, а погледът й бе закован върху Александър. Той седеше с гръб към нея, гъстата му черна коса бе застанала на букли на врата му, докато отпиваше от портвайна си. Изчакваше го да приключи с питието си. Моля те, мамче, дано си права за тези капки. Беше внимавала много да не сложи повече от четири в чашата му.

Той остави празната чаша върху масата и се изправи, готов да се оттегли. Тя си пое дълбоко въздух, след това завъртя дръжката и влезе вътре.

Александър се обърна и вдигна учудено вежди.

— Кейтлин! Какво правиш тук?

Влезе по-навътре в стаята, а наметалото се поклащаше около нея.

— Дойдох, за да изпълня моята част от облога.

Александър се намръщи. Беше увита в наметалото от главата до петите, но изражението й бе това, което привлече вниманието му. Изглеждаше толкова тъжна, като че ли целият свят я бе предал.

Сърцето му се сви. Не можеше да понесе това и минута повече. Лъжеше самия себе си, че би могъл да направи Кейтлин своя любовница дори и за час.

Тръсна глава, а гласът му бе хрипкав, когато каза:

— Кейтлин… недей.

— Недей какво? Да не продължавам и да ти позволя да спечелиш? — тя тъжно се усмихна. — Не, няма да ти го позволя.

Александър не даваше и пукната пара за облога. Само искаше да изтрие тъгата от очите й. Дори самата гледка го натъжаваше и трябваше да положи усилия, за да каже:

— Отказвам се от последната ти задача.

В очите й проблесна гняв.

— Не ми е нужно твоето съжаление.

Но той не я съжаляваше. Той я… обичаше. Думите се понесоха през странната мъгла, която започваше да го обгръща. Искаше да й го каже, да й обясни, че я обича толкова много, че не би могъл да понесе в един момент да й омръзне, да гледа как интересът й към него изчезва.

Но не можа.

Изглежда тя разбираше неговото отчаяние, защото прекоси стаята и се приближи до него, а сладкото й ухание се носеше около нея. Застана пред него и леко го побутна да седне в стола зад себе си. Вероятно бе седнал, но така и не усети кога. Коленете и ръцете му тежаха като олово, въпреки че бе в пълно съзнание и сетивата му бяха ясни, дори изострени. Смътно съзнаваше, че би трябвало да се разтревожи за липсата на чувствителност в крайниците си, но бе толкова доволен, че тя е там.

Кейтлин се наведе докато устните й докоснаха ухото му:

— Аз съм жена на честта. Каквото обещая, го правя. Бих желала времето ни заедно да бе по-различно — гласът й се пречупи, отнасяйки сърцето му със себе си, — но ние сме това, което сме, а и съдбата не изпълнява всяко едно наше желание.

Опита се да вдъхне сладкия й аромат, да се наслади на меката ласка на косата й по бузата си докато тя се изправяше.

— Гледай, Александър… защото това е последното нещо, което ще видиш от мен.

Тя отиде до вратата на терасата, отвори я и се измъкна навън в градината. Стигна до фонтана и през отворената врата той видя как се появиха четири слугини. Те развиха огромен чаршаф, след това го вдигнаха нагоре така, че да прикрият фонтана от прозорците на по-високите етажи. След това се обърнаха с гръб, без да престават да държат чаршафа. Кейтлин се приближи до шадравана, където една призрачна сянка дойде да й помогне, докато сваляше пантофите си, а след това, като потръпна, отметна и наметалото.

Беше напълно гола. Сребристата лунна светлина галеше извивките й, като подчертаваше формата на гърдите й и блясъка на раменете й и караше дългата й коса да проблясва подобно на лунен прах.

Беше като хипнотизиран. Погледът му не се откъсваше от нея, докато тя се плъзна в черната вода на фонтана и дъхът й спря от студа. Зърната й веднага щръкнаха, когато водата се изсипа като водопад върху гърдите й, проблесна по плоския й корем и се стече по нежните извивки на ханша й. Тих плясък се разнесе из въздуха, когато се потопи изцяло. След това, като гледаше в неговата посока, тя се изправи подобно на Венера, а водата се стичаше от нея.

Александър стисна здраво дръжките на креслото, докато не го заболяха пръстите.

Призрачната й помощничка донесе наметалото и го уви около нея, помагайки й да си обуе чехлите. Щеше да се вкочани от студ, цялото й тялото се тресеше от треперенето.

Всичко, за което можеше да мисли Александър, бяха последните й думи към него: че никога повече няма да я види. Наблюдаваше безпомощно, докато тя се обърна и изчезна от погледа му, а помощничките й я последваха, като оставиха студения въздух да нахлува през вратата на терасата, а в далечината се чуваше насмешливият плясък на водата в изоставения фонтан.

* * *

— Карета? Веднага? — Херцогинята изглеждаше изненадана.

Кейтлин, доволна, че е заварила сама домакинята да закусва, кимна. Като принуди думите й да надвият сълзите й, каза:

— Да, моля. Аз… аз желая да си тръгна незабавно. Аз… аз току-що получих писмо от дома и… Много е важно да се прибера веднага.

Доволство се прокрадна в сините очи на херцогинята и тя не зададе никакви въпроси относно тази така невероятно история, а само измърка:

— Разбира се. Веднага ще кажа да ви приготвят каретата.

— Благодаря.

— Ако искате да си опаковате…

— Мюриън се е заела с това в момента.

Джорджиана се чудеше какво се бе случило, за да предизвика толкова прибързано заминаване, но реши, че не я интересува. Дали госпожичката е разлюбила МакЛийн или се е отказала от отчаяните си опити да го улови в капана си — наистина нямаше значение. Това, което имаше значение, бе, че си тръгва. Разбира се, нямаше да навреди, ако забие още няколко последни пирона в ковчега, така че това глупаво момиче да разбере как стоят нещата наистина.

Джорджиана се усмихна сладко:

— Скъпа моя, изглеждате ужасно. Мога ли… Скъпа моя, знам, че нямахме възможност често да си говорим с вас през престоя ви тук, но надявам се нямате нищо против да получите съвет от една по-възрастна, по-опитна светска дама?

Кейтлин изсумтя, но събеседничката й пренебрегна реакцията й.

— Знам какво ставаше между вас и МакЛийн и е напълно естествено момиче като вас — толкова невинно и от провинцията — да намери един изискан мъж като него за изключително привлекателен.

— Ваша Светлост, не знам какво си мислите, но…

— Послушайте ме. Правя ви услуга. Вкусът на МакЛийн обхваща всякакви типове жени — от изтънчени дами до невинни момичета. Нормално е за мъж с неговия — да го наречем „апетит“ — да иска разнообразие. Точно затова организирам тези малки празненства. За да може да задоволи желанията си.

— Поканили сте ме само, за да може той…

— Както и други преди вас, да.

Гърбът на момичето не можеше да бъде по-скован, а лицето й — по-бяло.

Задоволство премина през цялото тяло на Джорджиана.

— Може това да ви се стори странно, като виждате как той и аз… — Тя се изкиска. — Но ние разбираме другия и го ценим. Ето защо, когато херцогът най-накрая почине, Александър и аз ще се оженим.

— Вече ви е казал това?

— Да.

Сърцето на младата жена отново се сви от болка. Тя се поклони отривисто и каза:

— Радвам се за вас, Ваша Светлост. Аз… мисля, че каретата вече е пристигнала. Не е нужно да ме изпращате.

Много скоро вече седеше до Мюриън в каретата, куфарите й бяха вързани отзад, а впрягът се носеше под лунната светлина.

Кейтлин наблюдаваше как нощта се изнизва пред очите й. Не можеше да се съсредоточи върху нищо — в ума й все още звучаха последните думи на херцогинята и нещо още по-непреодолимо — образът на Александър.

Тя затвори очи и го видя по-рано същата вечер, облечен в одеждите на леърда на клана от отдавна отминали времена. Шокиращо широкият му гръден кош беше гол и откриваше твърдите му, добре оформени мускули, което я караше да преглъща от желание. Карираното наметало на предците му бе обвито около тесния ханш и преметнато през едното му рамо. Торбичка от необработена кожа се гушеше в гънките, образували се около кръста му, и висеше над предната част на килта. Ботуши, подобни на торбичката, завързани с ленти от обработена кожа подчертаваха още повече силните му нозе.

Тялото й пламна, а сърцето й запулсира чак в гърлото, когато си представи да прави отново любов с него. Въпреки че до преди малко се чувстваше премръзнала, сега се бе изпотила от горещината, която преминаваше през нея, от спомена за огромните ръце на МакЛийн, твърдите му устни, от настоятелното усещане за него между бедрата й — всички онези неща, които не трябваше да й доставят удоволствие, но тя им се бе насладила изцяло. Умът й скочи обратно към херцогинята и последните й отровни думи. Кейтлин не бе сигурна дали да й вярва, и все пак не можеше да отрече болката, която те й бяха причинили. Част от тях бяха истина, защото Александър й го бе казал сам — херцогинята я бе поканила по негова молба. Мисълта, че може да заговорничи с такава студена, повърхностна жена, накара момичето да изпита болка. Как би могъл той да има каквато и да е връзка с такава ужасна дама?

Цялото й посещение не е било нищо друго, освен една манипулативна измама. Сълзи потекоха от очите й и тя затършува за кърпичката си, щастлива, че Мюриън е заспала дълбоко.

Докато бършеше сълзите си, реши, че е била наивна да си мисли, че би могла да промени мнението на Александър за нея или каквото и да било друго.

Облогът се бе оказал грешка още от самото начало. Ужасна грешка, която ги бе тласкала един към друг все повече и повече, докато по-безопасният начин би бил да стоят колкото се може по-далеч един от друг. По дяволите, винаги ли щеше да страда от неспособността си да прави това, което бе безопасно? Винаги ли щеше да избира по-рискования път?

Погледна през прозореца към изчезващата в далечината къща. МакЛийн скоро щеше да може да се движи отново. Вероятно щеше да отиде в спалнята на херцогинята за остатъка от нощта. Мисълта накара Кейтлин да почувства болка, но тя я прогони. Трябваше да си представя подобни неща, за да може да се предпази от скръбта при мисълта за това какво би могло да се случи между тях.

И все пак, очите й се напълниха със сълзи. Защо Александър не можеше да бъде от мъжете, които копнеят за нормален семеен живот?

Тази вечер, когато го погледна през стаята и срещна горещия му поглед, почувства някакъв дързък подтик дълбоко в душата си, порив да отхвърли цялата предпазливост и да се втурне направо в прегръдките му. Да прокара ръце по топлата му кожа, да прокара пръсти по добре оформения му корем и да го дарява с горещи, луди целувки по силните челюсти, докато той се разтрепери в прегръдките й.

Проблемът беше, че това нямаше да е достатъчно. Тя искаше всичко или нищо. И като погледна навън към тъмната нощ, сълзите й отново закапаха. Защото това, което бе получила, не бе това, което бе желала.