Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Проклятието на Маклийн (5)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Laird Who Loved Me, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,1 (× 118 гласа)

Информация

Форматиране
in82qh (2016)

История

  1. — Добавяне

Глава 18

Понякога в живота си ще трябва да се откажете от нещо, което желаете повече от всичко на света. В такива моменти детето се превръща в жена.

Старицата Нора от езерото Лох Ломонд към трите си невръстни внучки в една мразовита нощ

Докато Кейтлийн прекоси салона, лейди Елизабет се приближи и попита за хапещия кон на лорд Дингуол. Явно възрастният мъж разказваше истории, настанен като цар на канапето в другия край на стаята, а Сали и Онория се смееха на описанието му как мис Хърст си бе проправила път до къщата му.

Кейтлин успя да отговори на всичките въпроси на лейди Елизабет, но измина почти половин час, преди да успее да се измъкне. Сбогува се с Дингуол с обяснението, че е изморена след преживяното. Възрастният мъж я изненада със звучна целувка по бузата и я накара да му обещае да отиде да го види, което тя направи с удоволствие и бе възнаградена с мила усмивка.

Най-накрая младата жена успя да излезе от салона. Точно бе стигнала до площадката на стълбището, когато шум от стъпки я накара да спре. Дали Александър не идваше да обясни хладното си държание тази вечер? Или…

— О, лорд Дъвиштън.

Той присви очи.

— Някой друг ли очаквахте?

— Не. Не очаквах никого. И вие ли си тръгвате?

— Видях, че излизате и не можех да ви оставя без придружител. — Той хвана ръката й и притисна устни към пръстите й, като очите му светнаха. — Изглежда тази вечер нямахте настроение. Струва ми се, че МакЛийн най-накрая е показал истинското си лице.

Тя замръзна.

— Не желая да обсъждам нищо свързано с МакЛийн, милорд.

— Разбира се, но моля ви, само ме изслушайте. — Все още държеше ръката й, а пръстите му бяха топли и сухи. — Мис Хърст… Кейтлин, ако мога да ви помогна с нещо, само ми кажете. Каретата ми е тук, и ако само пожелаете, много лесно мога да ви отведе надалеч.

Кейтлин се намръщи.

— Лорд Дъвиштън, напълно неуместно е от ваша страна да ми предлагате подобно нещо.

Той се усмихна и присви рамене.

— Кой може да каже кое е уместно и кое не? Видях лицето ви, когато МакЛийн ви отблъсна и искам да ви предложа своята защита.

— Вашата… защита?

Младият мъж сложи ръката й на сърцето си и я погледна топло.

— Кейтлин, трябва да сте забелязала какво изпитвам към вас. Влюбен съм. Всъщност, по-точно ще е, ако кажа, че ви обичам.

— Лорд Дъвиштън, моля ви…

Беше мъчително да слуша такива думи от устата на този мъж, докато отчаяно желаеше да ги чуе от друг. Тази мисъл усили отчаянието в сърцето й още повече. Тя искаше Александър МакЛийн да й направи такова признание. Искаше неговата любов и нищо друго. Мили боже, кога се бе случило това?

Мълчанието й окуражи Дъвиштън, който продължи да настоява:

— Кейтлин, аз не съм състоятелен мъж. Всъщност, дойдох тук с надеждата да си намеря богата съпруга. Но, тогава видях вас и…

Той отново притисна горещи устни към пръстите й.

Тя отдръпна ръката си.

— Лорд Дъвиштън, моля ви! Аз… Аз оценявам дълбоко признанието ви, но…

Младият мъж я целуна. В един миг разговаряха на площадката, а в следващия тя бе притисната до стената, а ръцете му я обгръщаха така, че не можеше да диша.

Започна да се бори с него, притисна длани в гърдите му и обърна лицето си настрани.

— Пуснете ме! — настоя тя, докато се бореше да поеме въздух, за да извика, да потърси помощ, да направи нещо.

Той засили опитите си, като мърмореше до лицето й.

— Ще бъдете моя. Ще бъдете…

Силен гръм разтърси къщата. Сянка затъмни светлината и Кейтлин бе освободена така внезапно, както бе пленена.

Лицето на Александър бе изкривено от гняв и следващият гръм разтърси земята още по-силно и по-близо.

Отблъснатият настрани Дъвиштън изглеждаше не по-малко ядосан от Александър.

— Нямате право да се намесвате!

МакЛийн го изгледа презрително, преди да се обърне към Кейтлин.

— Прибирай се в стаята си.

— Но аз…

Очите му пламтяха с необичайна светлина, изглеждаха като зелени водовъртежи. Следващият гръм отекна в къщата и разтърси всички прозорци. Светкавица заслепи очите й, докато вятърът се блъскаше в прозорците и удряше капаците. В подножието на стълбището Джорджиана пронизително викаше МакЛийн.

— По дяволите, Кейтлин! — рязко каза той. — Изглеждаш безобразно. Отивай в стаята си!

Безобразно? Що за мъж би говорил така… Тогава забеляза отражението си в огледалото на площадката. Косата й се бе изплъзнала от фибите, устните й бяха натъртени и подути. Ако Джорджиана или някой друг я видеше…

Нажеженият му до бяло поглед отново се спря върху нея.

— Тръгвай! Веднага!

Тя подхвана полите си и се затича. Стигна до стаята си, точно когато бурята се разрази с цялата си ярост.

Дъжд и градушка се сипеха срещу прозорците. Светкавиците изпълваха със синьо-бяла светлина сумрачната стая, която се осветяваше само от свещта и пукащия огън. От коридора долетяха звуци от борба, кратък вик и шумен сблъсък. Бурята се усили още повече и заглуши всички останали шумове, така че Кейтлин не чу нищо повече. Мислеше си, че познава силата на проклятието, но пълната мощ на тази буря не приличаше на никоя друга.

Потрепери и отиде до въженцето на звънчето, за да повика Мюриън, но точно когато пръстите й се сключиха около него, вратата рязко се отвори и МакЛийн прекрачи прага.

Тя затаи дъх. Шалчето му бе съсипано, ръкавът на палтото му бе скъсан на рамото, от драскотина до едното му око се процеждаше кръв, както и от долната му устна. Очите му блестяха от мъжка самоувереност, а устните му се извиваха от доволна усмивка. Затвори вратата, посочи празната ключалка и попита:

— Къде е ключът?

— Мюриън го сложи в най-горното чекмедже на тоалетката. Аз никога…

Той прекоси стаята, взе ключа и го сложи в ръката й.

— От този момент нататък ще заключваш тази врата. Разбра ли ме? Не можеш да имаш вяра на Дъвиштън.

Тя кимна и потрепери.

— Никога не съм очаквала от него да…

— Някой му е намекнал, че почти можеш да бъдеш причислена към нощните пеперуди — мрачно обясни МакЛийн.

— О, Нейна Светлост.

Погледът на Александър я обходи.

— Ранена ли си?

— Не, дойде точно навреме. Но ти явно си получил някой и друг удар.

— Дъвиштън направи няколко жалки опита да ми се противопостави. Но не спечели битката.

— Мили Боже! Щом си спечелил и изглеждаш така, на какво ли прилича той?

— Кървава каша. — Усмивката на МакЛийн помръкна. — Сигурна ли си, че си добре.

Тя се усмихна.

— Зле ли изглеждам?

— Не. Изглеждаш… възхитително.

Погледът му се затопли и въздухът между тях натежа, сякаш бе изпълнен с хиляди мисли и чувства, прекалено объркани, за да бъдат определени точно.

— Седни и ми позволи да почистя тези рани — нареди тя с дрезгав глас и посочи канапето до камината. След това бързо отиде до каната и навлажни една кърпа в умивалника. Мисли разумно, Хърст. Това, че си насаме с него, не е причина за паника.

Но чувството, което изпитваше, не беше паника. Нещо много по-опасно караше кръвта й да препуска и ръцете й да треперят.

Обърна се към Александър и си наложи да се усмихне.

— Имам трима братя, така че съм свикнала да се справям с разцепени устни и насинени очи.

Той скръсти ръце.

— Не се нуждая от бавачка.

— Добре, защото аз не съм бавачка. Само ще отмия кръвта, за да се уверя, че нямаш нужда от шевове и ще те върна на камериера ти. Той може да ти бъде бавачка.

Тя отиде до вратата и я заключи.

— Какво правиш.

— Не искам някой да влезе, докато почиствам раните ти.

Той се намръщи.

— Просто ми подай кърпата.

— Не. Не можеш да видиш къде е раната, а аз мога.

— Добре, по дяволите! — Алекс отиде до канапето, седна и отново се намръщи. — Само побързай.

Кейтлин застана между коленете му, усещайки болезнено близостта на мъжа. Сложи ръка под брадичката му и повдигна лицето му нагоре. Топлата, леко груба, от наболата брада, кожа накара пръстите й да изтръпнат. Избърса раната на устната му, като потрепваше всеки път, когато потрепваше и той.

— Боли ли?

Очите му, тъмни и горящи в сумрака, срещнаха нейните.

— Не — отвърна той с глас по-нисък и дълбок от обикновено.

Младата жена попи нежно кръвта от брадата и се зае с раната под окото. Почисти я с няколко леки потупвания и с облекчение видя, че нараняването е минимално.

— Не е дълбока, но утре сутринта окото ти ще е синьо.

Топлината, която излъчваше, я привлече още по-близо към него. Подпря се на крака му, като се преструваше, че оглежда внимателно синините, а всъщност се възхищаваше на мъжествената линия на устните му. Защо трябваше да има толкова красива уста, която сякаш умоляваше да бъде целуната.

Навън бурята продължаваше да бушува, а дъждът да се излива по прозорците. Камината в стаята ги затопляше, отблясъците от огъня танцуваха по лицето му и сякаш двамата бяха единствените хора в целия свят.

— Кейтлин — прошепна той дрезгаво.

Тя пусна кърпата на пода, притисна се към него и обви ръце около врата му.

— Целуни ме.

Привлече я към себе си и устните им се срещнаха, точно когато тътенът на една гръмотевица разтърси къщата. В целувката им нямаше нежност, нито предпазливост. Бе гореща и настоятелна.

Кейтлин потрепери, когато ръцете на Александър обходиха тялото й, галещи, стоплящи, изкушаващи я да се приближи още повече, да бъде още по-дръзка. Тя прокара ръце по тъмната му, гъста коса и зарови пръсти в меките къдрици. Целувките й го поглъщаха, бележеха го като неин, езикът й го предизвикваше да бъде по-смел, да вземе повече, да…

Той я отблъсна, а дъхът му излизаше на пресекулки.

— Кейтлин, не можем да го направим. Ще те имам в леглото си, когато спечеля облога, не преди това.

По дяволите, проклетият залог! Точно сега ли бе решил да бъде почтен? Не можеше да приеме това, въпреки че гордостта му изглежда надделяваше. Тогава я осени идея.

— Ако изгубя трябва да дойда в леглото ти, нали?

— Да.

Той я погледна с досада.

— Тогава не виждам проблем. Това не е твоето легло.

Александър се усмихна.

— Твърдо ли е решението ти?

Тя прекара ръце по лицето му и го повдигна към своето.

— Моля те, МакЛийн. Не мога да мисля за нищо друго през последните няколко седмици. Просто искам…

Александър я целуна. Вече не можеше да се откаже, дори и да опиташе. Краката им бяха преплетени, пищните й гърди се притискаха към него, пръстите му докосваха топлата й кожа и всичко това го караше да полудее.

Желаеше я страстно, отчаяно и изцяло. Но тя беше невинна. Можеше ли той наистина…?

Тя изруга неясно в отговор на неизказания му въпрос, притисна се плътно към него, подпря петите си на прасците му и го целуна с цялата страст, на която бе способна.

От този момент нататък той беше изгубен. Можеше да се пребори със себе си, да пренебрегне собствените си нужди, но не и с нея, нито с нейните желания. Сладка и невинна, наслаждаваща се на живота, тя го караше да се чувства по-жив от всякога.

Той покри устата й със своята, завладяваше я дори когато самият той бе завладяван. Плъзна ръцете си по нея, повдигна полите й, избута ги настрани и я настани в скута си. Коленете й обгръщаха бедрата му, докато той изследваше всяка изкусителна извивка, всеки сантиметър гладка, нежна кожа.

Развърза роклята и я свали от раменете й, за да открие прелъстителните, сочни гърди. Обхванал ги в шепите си, той се наслаждаваше на копринената им мекота, след това наклони глава, улови с устни зърната й и си игра с тях, докато се втвърдят.

Кейтлин стенеше и се извиваше, жадна за повече, наслаждаваща се на усещанията така, както на храната си. От устните й целувките му стигнаха до нежната извивка на раменете, а тя, плътно притиснала се към него, безмълвно молеше за още, докато бедрата й се стягаха неспокойно и все по-силно около възбудената му плът.

Господи, изглеждаше толкова страстна, а и явно знаеше точно какво иска. Определено не беше девствена. Изпълни го облекчение и страстта му избухна с цялата си сила. Той развърза бричовете си, за да освободи възбудата си, и изстена, когато пръстите й го докоснаха, докато се опитваше да му помогне. След това съблече ризата си и намести Кейт върху себе си.

Без да изпуска погледа й, дишайки учестено, Александър насочи върха на своята мъжественост към влажния й отвор.

За един дълъг миг те се взираха един в друг и тогава тя сложи ръце на раменете му и се притисна надолу към него. Той се плъзна с въздишка в стегната й, влажна плът, без да затваря очи, за да наблюдава изражението й.

Лицето й бе поруменяло, кожата й блестеше, устните й бяха зачервени и подути от целувките му. Дългата й златиста коса се спускаше около нея на копринени къдрици, роклята й бе разтворена и разкриваше гладката кожа и великолепните гърди. Бе го завладяла дотолкова, че трябваше да спре и да се опита да си възвърне самоконтрола.

Тя се размърда и се спусна още малко надолу, пое го по-дълбоко в себе си, кадифената й мекота не можеше да се сравни с никоя друга. Обхвана здраво талията й, но не й помогна, тя трябваше да контролира нещата и се справяше дяволски добре.

Възхитително бавно, сантиметър по сантиметър, тя се снижаваше над него. Стегнатата й, влажна плът почти го убиваше. Тялото му бе покрито с капки пот, мускулите му крещяха от напрежение, заради самоконтрола, който си налагаше, за да не избухне.

Тя се спусна още малко и… спря, като потръпна от болка.

Поразен, той впери очи в нейните. Да не би да беше…

С ръце, впити в раменете му, тя се тласна надолу и го пое изцяло. По лицето й премина болезнена гримаса, последвана от блажено удоволствие.

Александър не бе способен да разсъждава повече. Раздвижи се в нея силно и бързо, галеше гърдите й, целуваше я дълбоко и увеличаваше темпото, докато тя се задъха, а влажната й кожа порозовя от напрежението.

Бе толкова прекрасна… толкова негова.

Изведнъж се изви, краката й се стегнаха около бедрата му и се притисна към него. Задъхано прошепна името му и потрепери, след това, топла и влажна, започна да се стяга непоносимо около него, галейки го със своята горещина и влага.

Като я притисна още по-силно към себе си, най-накрая си позволи да изгуби самоконтрол и да премине веднага след нея отвъд границата на удоволствието.

* * *

— Боже, каква буря! — Мюриън, която сушеше с кърпа мократа коса на Кейтлин, потрепери, когато яркобяла светкавица освети стаята. — Вече не помня, кога за последен път е имало такива гръмотевици.

Кейтлин не й отговори — сърцето й бе преизпълнено с чувства, а мислите й бяха твърде объркани. За щастие Мюриън не очакваше отговор, защото самата тя имаше прекалено много новини.

Боят между лорд Дъвиштън и леърд МакЛийн бе приключил с изнасянето на по-младия мъж на импровизирана носилка. Малко след това МакЛийн бе изчезнал и никой не бе сигурен дали е ранен, но Мюриън го била забелязала, докато влизал в стаята си, и видяла, че само окото му било насинено. Кейтлин можеше да й обясни колко малко всъщност бе ранен МакЛийн, но мъдро си замълча.

— Ако видите лорд Дъвиштън, ще разберете всичко за умението на лорд МакЛийн да се бие!

— Кой би предположил — промърмори Кейтлин.

— Да, мис! Никой не знае за какво са се сбили, макар че лорд МакЛийн казал на камериера си, че е заради честта на една дама. — Мюриън продължи да разресва косите й пред пламтящата камина. — Явно е имал предвид Нейна Светлост.

Кейтлин се радваше, че прислужницата е толкова увлечена в разказа си и не очаква никакви отговори. Александър бе завладял напълно мислите й и тя не бе в състояние да даде нещо повече от неясни отговори.

— А Нейна Светлост изглеждаше доволна като котка, изяла канарче, толкова й беше приятно, че са се били заради нея — продължи Мюриън.

Кейтлин бе удивена, как се бе отдала изцяло на страстта си, без дори да се замисли. Това я накара да осъзнае, че още от първата им среща с Александър МакЛийн, двамата бяха вървели точно към този момент. Всъщност, беше цяло чудо, че това не се бе случило по-рано.

Какво невероятно преживяване. Досега нищо не я бе подготвило за експлозията на чувствата или за това колко дълго след това продължава еуфорията, предизвикана от преживяването. Кейтлин потърка ръцете си и потрепери.

— Мис, студено ли ви е? — Мюриън взе одеяло и покри раменете й.

Младата жена успя само да се усмихне.

— Добре съм. Мисля, че косата ми вече е достатъчно суха и мога да си легна.

— Да, изморена сте, нали? Не е учудващо, след всички вълнения днес.

Нямаш си и представа. Но причината за умората й не бяха физическите усилия, а по-скоро емоциите. След като всичко приключи, Александър я бе държал в прегръдките си толкова дълго, че бе помислила, че е заспал. Но в мига, в който се бе раздвижила, той я пусна и погледна с такъв загадъчен, неразгадаем поглед, който я разтърси до дъното на душата й. В очите му бе забелязала учудване, тревога, несигурност и тъга. Какво ли означаваше този поглед? Беше необяснимо мълчалив, а въздухът около тях бе натежал от напрежение. Бе се опитала да разведри атмосферата, като се пошегува, но той не й отвърна, само я изгледа сериозно, преди да се облече и да си тръгне, казвайки й, че ще поговорят по-късно.

Кейтлийн бе толкова изумена от случващото се, че не каза нищо, макар да се бе почувствала като малко дете, което е направило някоя пакост. В сърцето й все още отекваше звукът на затварящата се след него врата.

— Трябва много да се гордеете със себе си, мис — каза Мюриън. — На път сте да спечелите този облог.

— Нямаше да се справя без теб.

Кейтлин се настани в голямото легло и с благодарност се сгуши между завивките.

— Знаете ли каква ще е следващата ви… — Леко почукване по вратата накара Мюриън да издуе бузите си. — Кой ли може да е по това време на нощта? — попита тя и побърза да отвори.

Огънят в камината проблесна силно, когато студеният въздух отвън разтърси затворените прозорци.

От леглото си Кейтлин не можеше да види кой е посетителят, но след като размени няколко думи, Мюриън се върна с доволно изражение върху пълничкото си лице.

— Кой беше?

— Племенницата на мис Стърлинг, която е камериерка тук. Намерила е това в стаята на МакЛийн по-рано тази вечер и ви го донесе.

Камериерката гордо протегна ръка, а върху дланта й лежеше панделката на Мъфин.

— О, не, Мюриън!

— Не? — Премигна тя. — Но, ако МакЛийн не може да ви даде панделката, това със сигурност значи, че печелите.

— Но това би било измама. Той е изпълнил задачата си и трябва да му го признаем.

Лицето на Мюриън посърна.

— Щом така мислите, мис.

— Да. Трябва да върнем панделката в стаята му, колкото е възможно по-скоро.

— Но… — Камериерката прехапа устни.

— Но какво?

Мюриън се поколеба, но после каза бързо:

— Ако Негово Благородие, е забелязал, че някоя от прислужниците е взела нещо от стаята му, може да каже на Нейна Светлост и… — Тя безпомощно махна с ръка.

— Не се сетих за това. — Кейтлин помисли с какви възможности разполага и накрая кимна. — Остави я върху тоалетката и не се тревожи. Аз ще му я върна.

Това не само щеше да предпази персонала от неприятности, но и щеше да даде на Кейтлин възможност да поговори с Негово „всемогъщо“ Благородие. Все още не бяха приключили, изобщо не бяха приключили!

— Благодаря ви, мис!

Камериерката остави панделката на тоалетката, намали светлината на лампата, провери дали Кейтлин е добре завита и се отправи към вратата.

— Лека нощ, мис!

След като врата се затвори след прислужницата, Кейтлин остана да лежи в тъмнината, вслушвайки се в звуците на бушуващата буря. Вятърът свистеше и стенеше, дъждът се изливаше на талази в почти хипнотичен ритъм. Силните гръмотевици разтърсваха къщата от първия етаж до покрива.

Тя затвори очи и си помисли, че тялото й е така живо, както изпълненият с мълнии въздух. Значи това било да правиш любов. Толкова великолепно! Най-накрая знам за какво пишат поетите, за какво мечтаят влюбените, за какво копнеех самата аз! Никога не се бе чувствала така завладяна, толкова жива. Но дали МакЛийн изпитваше същото?

Този въпрос, ярък и болезнен, изгаряше сърцето й.

Поредната светкавица освети стаята и Кейтлин се изправи в леглото, осъзнала, че не може да заспи. Възнамеряваше да върне панделката на МакЛийн сутринта, но не можеше да чака повече.

За миг я изпълни копнеж по дома, по мира и спокойствието там. Искаше й се да бъде далеч от драмите и неприятностите, които бе срещнала тук.

Но как само би й липсвал Александър. Въпреки че се опитваше да се преструва, че не е така, това беше истина. Всеки ден скачаше от леглото и бързаше да слезе на закуска, изпълваше се с живот при мисълта да го види, да го дразни, да предизвика усмивката му или дори прословутото му ядно изражение. Обичаше всичките му изражения, освен студенината, с която се бе отнесъл към нея в салона тази вечер.

Притисна ръце към очите си. Проклятие, дали наистина има връзка с Джорджиана? Кейтлин не можеше да се примири с тази мисъл. Тази жена бе толкова груба и преситена, с хладната си безлична хубост не подхождаше на страстен и силно независим мъж като Александър.

Кейтлин съзнаваше, че не би трябвало да ревнува, след като нямаше никакви претенции към него, а и не желаеше да има. Но все пак искаше да го разбере по-добре. Може би… просто трябваше да го попита, как възнамерява да се развиват отношенията им в бъдеще и за чувствата му към херцогинята, ако изобщо изпитва нещо към нея. Така би постъпила една смела жена.

Младата жена отметна завивките, пъхна крака в чехлите си, загърна се в халата и грабна панделката.

Тръгна тихо надолу по коридора. Лека светлина се процеждаше под вратата на МакЛийн, но отвътре не се чуваше никакъв шум. Или се чуваше? Женски глас ли бе това? Не бе възможно да е с херцогинята точна сега!

Сърцето й биеше до болка и Кейтлин здраво стисна панделката. Притисна ухо към вратата, но шумът от бурята заглушаваше всички други звуци наоколо. Проклятие, искам само да разбера дали тя е вътре! Ако МакЛийн смяташе, че може да скочи от леглото й в това на херцогинята, трябваше да си помисли отново. Тя просто…

Вратата се отвори, една огромна ръка се обви около китката й и Кейтлин се озова в стаята на Александър, като само чехлите й останаха в коридора.

Погледна я намръщено.

— Какво, по дяволите правиш тук?

Тъкмо бе решил да си ляга, въпреки че знаеше, че е безсмислено, тъй като единственото, за което можеше да мисли, бе как прави любов с Кейтлин. Тя бе предизвикала у него такива чувства, каквито никоя друга жена не бе успяла.

Това, че бе девствена, отекваше в съзнанието му отново и отново. С дни си бе задавал този въпрос, защото тя се бе държала така уверено, а интересът й към физическата близост помежду им бе толкова искрен. Но каквато и да беше, се бе оказала изключително страстна и всеотдайна, докато правеха любов по един спонтанен и невероятно пленителен начин.

И все пак, трябваше да му признае, че е девствена, и ако бе успял да превъзмогне болезнената си възбуда, признанието й щеше да го разстрои. Но случилото се между тях бе толкова поразително, че дори не можеше да се ядоса, а изпитваше само леко раздразнение. Това бе тогава, а това бе сега. От момента, в който кръвта се бе разпределила равномерно по всички части на тялото му, бе започнал да осъзнава какво се бе случило. Очакваше Кейтлин да бъде разстроена или поне да види сълзи в очите й, заради случилото се, а тя просто го гледаше с чувствено сънлива усмивка и караше кръвта му отново да се събира на едно точно определено място.

Твърде объркан, за да говори, той се бе измил, облякъл, и си бе тръгнал с обещанието да разговарят по-късно. В стаята си бе открил бдителния Макреди, когото бе отпратил при първа възможност. Останалото време бе прекарал, като крачеше из стаята и се чудеше какво, по дяволите, трябва да направи.

Дали тя очакваше предложение за брак? Ако беше така, бе допуснала огромна грешка. Трябваше да прекъсне връзката си с нея — винаги, когато тя бе наблизо, той губеше самоконтрол. Нещо у нея възпламеняваше непокорния му дух.

Въпреки това, колкото по-приятно му бе да бъде с Кейтлин, толкова по-твърдо ставаше решението му да не се намесва в живота й. Проблемът бе, че не само му е приятно да бъде с нея — той я желаеше, копнееше за нея, жадуваше да бъде с нея. Така ли се бе чувствал и Чарлз? Изпитвал е това отчаяно желание да я има, без значение какво ще му струва?

Е, Александър нямаше да допусне същата грешка. Можеше да се пребори с този копнеж. След като първоначалната еуфория от новото завоевание премине, щеше отново да може да разсъждава нормално и да продължи живота си без ангажименти.

Когато остави Кейтлин и се върна в стаята си, бе накарал Макреди да му направи купа горещ пунш с ром. Но въпреки че трите чаши от смъртоносната смес го бяха сгрели от главата до петите, не успяха да успокоят тревожните му мисли.

Нищо не можеше да му помогне в това отношение, освен още един час с Кейтлин, през който да потъне в мекотата й, да се потопи в топлината й. Тези мисли го възбудиха отново, сякаш не бе заситил страстта си току-що. Мили боже, дали някой мъж е бил така омагьосан от едно женско докосване, както се бе случило с него само за няколко кратки мига? Бе имал десетки жени, но никоя от тях не го бе оставяла с такова изгарящо желание за още, както Кейтлин.

Мислеше да се върне в стаята й, макар да знаеше, че е лудост. Ако ги хванеха, решението щеше да е само едно — женитба. Когато бе отишъл в стаята й по-рано, бе толкова бесен от държанието на Дъвиштън към нея и притеснен дали не се е изплашила, че не бе помислил за това. Сега, когато бе способен да разсъждава трезво, бе открил още един тревожен факт — въобще не го интересуваше какво биха могли да му струват действията му. Кейтлин Хърст си струваше риска, струваше си, каквото и да се случеше, само ако можеше да се потопи в нея още… един… път.

Точно когато продължи да пие от пунша, за да превъзмогне желанието си да се върне в стаята на Кейтлин, чу шум в коридора.

Бе помислил, че Джорджиана е пратила някоя от прислужничките си да подслушва на вратата му, и изобщо не бе очаквал в стаята му да попадне Кейтлин Хърст — с порозовяло лице, стелеща се по раменете златиста коса, с паднал от едното й рамо халат, откриващ меката като кадифе кожа пред жадния му поглед. Поглъщаше я с очи, а затопленото му от рома тяло се пробуди отново за живот.

Сърцето му биеше лудо и му се наложи да се прокашля, преди да заговори.

— Какво правиш тук?

Тя посочи пода.

Той погледна надолу. На земята, до крака му, лежеше панделката.

— Откъде се появи това?

— Една от прислужниците ми я донесе.

— Какво? Откраднала я е от стаята ми?

— Да, и аз й казах, че не е честно. Не искам херцогинята да я накаже, така че ти я донесох…

Александър я дръпна към себе си и я целуна. Знаеше, че не трябва, но не даваше пукната пара за това. Желаеше тази жена, имаше нужда от нея сега, а да гледа изкусителните й устни да произнасят дума след дума, го докарваше до лудост. Спря я по единствения начин, който знаеше — с целувка, водеща до безпаметност. Тази нощ вече я бе имал веднъж, но това някак си не бе достатъчно. Актът само бе засилил жаждата му, отчаяната му нужда да вкуси още. Осъзнаването на този факт го изплаши до смърт, дори през замъгленото му от горещата страст съзнание.

Страстта му се разпалваше от вълнението, от бушуващата навън буря и от усещането от великолепните руси коси, които се стелеха като водопад около Кейтлин. Меките къдрици покриваха гърдите й, така че единственото, което се виждаше от тях, бяха твърдите им връхчета под копринената нощница.

Беше изцяло негова, тук в неговата собствена стая, в прегръдките му. А когато устните му я докоснаха, осъзна нещо също изключително невероятно — тя бе толкова щастлива да го види, колкото и той самият. При тази мисъл, душата му възтържествува и двамата се сляха в едно — без думи, които да застават на пътя им, без мисли, които да ги разделят.

Кейтлин го целуна страстно, ръцете й обгърнаха врата му, а бюстът й се притисна през нощницата към голите му гърди. Сърцето му откликна, той я вдигна на ръце и я отнесе на канапето до камината.

Положи я на възглавниците и легна до нея. Пламъците проблясваха в косите й, тъмните й очи изглеждаха мистериозни, а кожата й — топла и мека като кадифе. Господи, беше прекрасна!

Прекрасна, нашепна вътрешният му глас безмилостната истина, но не за теб.

Тази мисъл го накара да замръзне на място, а сърцето му да се свие.

Усмивката й изчезна и Кейтлин докосна бузата му.

— Александър? Какво не е наред?

Той хвана ръката й и я целуна, като затвори очи, докато устните му докосваха нежната й кожа. Никога не бе искал нещо толкова силно в живота си и бе истинска агония да осъзнава, че тя е толкова близо, така изпълнена с желание, а той трябва да я отблъсне.

Защо я дръпнах в стаята си? Проклетият ром замъглява преценката ми.

Тя се раздвижи и се протегна да постави и другата си ръка върху бузата му.

— Александър — прошепна Кейтлин — какво има? Ние вече… няма да е нещо ново. Можем да…

Отвори очи, сърцето му биеше толкова силно, че гласът му излезе като дрезгав шепот.

— Не можем да го направим.

— Защо?

— Кейтлин, без значение какво се случва тук, аз няма да се оженя за теб.

Бих предпочел да умра, отколкото да видя как страстта ти се превръща в отвращение.

Тя изглеждаше объркана.

— Но аз не съм го искала от теб.

Отне му известно време да осъзнае думите й.

Дяволски загадъчна усмивка заигра върху устните й.

— Мисля, че можем просто да се наслаждаваме един на друг през времето, което ни остава.

Думите й бяха толкова изкушаващи.

— А след това?

Очите й се изпълниха с тъга.

— Ще бъдем просто познати. Не е ли това начинът, по който се развиват нещата?

Всъщност бе права, но това някак си не изглеждаше правилно в момента. Отвори уста да каже нещо, но Кейтлин го погледна право в очите и плъзна ръка под халата му. Топлите й пръсти се сключиха около възбудената му плът и принудиха всичките му други мисли внезапно да изчезнат.

Не можеше да си поеме дъх и в този миг осъзна, че вече нищо няма значение, нито какво иска или очаква тя от него, нито дори дали този миг ще предизвика съдбата им, или ще доведе светския им живот до неговия край.

Единственото, което можеше да направи, бе да я вземе, така както тя желаеше. Навън бурята продължаваше да бушува с гръм и трясък, а в стаята Александър МакЛийн отново попадна в плен на магията на Кейтлин Хърст.