Карън Хоукинс
Шотландско предизвикателство (4)

Глава 3

Тъжен факт е, момичетата ми, но мъжете не предполагат каква сила крият жените, преди да ги ядосат и да се изправят пред гнева им.

Старицата Нора от езерото Лох Ломонд към трите си невръстни внучки в една мразовита нощ

— Това ли е всичко, милорд?

Александър изгледа камериера си. Макреди беше най-добрият слуга във всяко отношение, освен в едно — имаше досадния навик да се счита за негова съвест.

— Не, не е всичко. — Александър нямаше нужда от съвест, бе приспал своята доста отдавна. — Има и нещо друго, за което те помолих да се погрижиш.

Камериерът отвори вратата на гардероба и си даде вид, че преглежда съдържанието му.

— Ах, трябва да почистя ботушите ви за езда и да занеса да изгладят вашето хубаво бургундскочервено сако за утре вечер.

— Не говоря за това и ти го знаеш много добре.

Макреди бързо захлопна вратата на гардероба.

— Трябва ли да предположа, че има връзка със задачата, която ми възложихте?

Александър кръстоса ръце пред гърдите си.

Камериерът въздъхна.

— Много добре. Ще открия коя е стаята на мис Хърст.

— Тази вечер.

— Да, да, тази вечер. Задачата не би трябвало да е особено трудна, след като камериерите на лорд Дъвиштън и на виконт Фоклънд също се опитваха да разберат, когато отивах да взема нишесте за колосване на шалчетата ви. Трябва просто да попитам някой от тях.

— Фоклънд кога е видял мис Хърст? Тя пристигна едва преди няколко часа, а той се върна от езда току-що.

— Не я е виждал. Лорд Дъвиштън споменал колко е красива дамата и, както каза камериерът на Фоклънд, Негова Светлост вече планирал „своята стратегия“.

Александър се обърна към огледалото и оправи шалчето си. Значи и двамата — Дъвиштън и Фоклънд се бяха включили вече в играта, но бяха обречени на неуспех. Кейтлин Хърст може и да се движеше с чувствената грация на екзотична куртизанка, но не беше нищо повече от досадница. В продължение на седмици го бе държала във властта си, винаги изглеждаше така, сякаш обещава повече, предизвикваше го, а после се отдръпваше с точно премерено колебание. Като някой наивник се бе влюбил в привидната й палава невинност, но вече я познаваше, знаеше каква е всъщност и това щеше да го предпази да допусне отново същата грешка.

Освен това, тя беше най-красивата жена, която бе виждал. Дребничка и изваяна, с пищни гърди, тънка талия и оформени бедра, които сякаш молеха да бъдат докоснати. Копринената руса коса и плътните кестеняви мигли караха кафявите й очи да изглеждат тъмни и мистериозни. Тази странна комбинация — светли коси и кадифена кожа, подчертаващи тъмния, богат цвят на очите й, караше мъжете да изгарят по нея.

Но имаше нещо повече от физическата й красота и това бе начинът, по който се движеше. Дори този следобед, докато напускаше стаята, всички мъжки погледи бяха приковани в нея. В движенията й имаше предизвикателна еротичност, вродена грация… Толкова женствена. Тя я бе използвала, за да го примами в посока, която почти щеше да го съсипе, но вместо него се хвана брат му.

Александър присви очи. От всичките му братя, Хю беше този, на когото разчиташе най-много. Грегор, Дугъл и Фиона бяха по-млади и не толкова обвързани със семейните дела. След смъртта на родителите им, когато отговорността за клана и за четиримата братя и сестра им падна върху плещите на Александър, Хю винаги му бе предлагал своята мълчалива подкрепа, дори и през мрачния период след смъртта на Калъм. Хю бе непоколебим и способен, но понякога, в желанието си да бъде полезен, се бъркаше, където не му е работа и точно така бе успял да попадне в коварните мрежи на Кейтлин Хърст.

Александър преглътна. Как бе посмяла да се опита да го измами! Щеше да си плати за тази дързост и той щеше да се наслаждава на всеки миг. Щеше да й покаже какво означава истинско съблазняване, и когато вече е в леглото му, ще си тръгне и ще я остави да копнее за него, точно както, сигурен бе, тя планираше да постъпи със самия него.

Отмъщението щеше да е сладко. Наистина, много сладко. Би могъл да планира само един грандиозен отмъстителен удар, но това изобщо нямаше да го удовлетвори.

Не, първо щеше да си поиграе с нея на котка и мишка и да изпита насладата от лова. Не го интересуваше какво ще се случи, след като получи своето. Щеше да е сложил край.

Той се извърна от огледалото и погледна твърдо камериера си.

— Отсега нататък искам да знам всяка дума или клюка, които се отнасят за мис Хърст.

— А ако са съвсем незначителни?

— Това ще реша аз.

Макреди присви устни.

— Ще го спомена, само за да разберете какво имам предвид…

— Да? — отвърна мрачно Александър.

— Чух една от камериерките да казва, че мис Хърст държи кърпите й да се сушат до огъня вместо до прозореца, което ги правело по-меки. Със сигурност не желаете да ви разказвам такива незначителни неща.

— Не ме интересува дали си чул да киха два пъти, или че предпочита филийката си със или без масло. Искам да го знам.

Макреди въздъхна.

— Чудесно, милорд.

— Според това, което си разбрал, тя явно вече е тема на разговори в кухнята. Какво друго си чул?

— Камериерът на лорд Дъвиштън каза, че господарят му я смята за ангел, слязъл на земята.

Ангел, слязъл на земята.

Александър бръкна в джоба си и извади тежкия сребърен часовник. Обърна го и проследи гравюрата на гърба.

„На Александър. От Итън и завинаги!

Чарлз“

Сърцето му натежа.

— Чувал съм подобни думи и преди, и се отнасяха за точно такъв тип жена — млада, красива и склонна да флиртува с всеки мъж около себе си. Това не води до нищо друго, освен до гибел.

— Да приема ли, че говорите за виконт Хъмбълт? — попита тихо камериерът. — Всички усещаме липсата му, милорд.

Александър прибра часовника обратно в джоба си. Искаше му се да може да направи същото и с тъгата, която изпълваше сърцето му.

— Нещо друго?

Макреди се прокашля.

— Дъвиштън е започнал да я нарича Несравнимата. Освен това изглежда смята, че дамата може да бъде спечелена лесно.

— О? И защо мисли така?

— Предполагам, че е заради нещо, което тя е казала или направила по-рано днес. — Камериерът присви нос. — Трябва ли да приема, че дамата е малко… повърхностна?

— Не, не е. Необуздана е, да. Несъмнено е глупава. Но не и повърхностна. Прекалено сложна е, за да е такава. Просто начинът, по който се движи, е… — Александър поклати глава. — Няма значение. Тя е истинска беда.

— Добре е да го знам — каза Макреди строго.

Александър повдигна вежда.

— Да не би да се притесняваш, че може да изгубя невинността си?

— Доколкото ми е известно, милорд, вие никога не сте имал такава. — Господарят му се ухили. — Просто ми се струва, че ситуацията е притеснителна… толкова петли и само една кокошка.

Александър се задави от смях.

— Можеше да е. За щастие, не изпитвам никакъв интерес към дамата, освен да получа възмездие за това, което причини на семейството ми.

Макреди се скова.

— Тя е навредила на някой от вас?

— Да. Вината за това, че Хю бе принуден да се ожени, е нейна.

Макреди се намръщи.

— Но… милорд, брат ви изглежда щастлив младоженец.

— Хю просто прави най-доброто от създалата се ситуация, както винаги. Но не в това е въпросът. — Всъщност въпросът бе в това, че Кейтлин се беше опитала да го направи на глупак. — Мис Хърст трябва да си плати за нахалството — рязко заяви той.

— Разбира се, милорд. Ако това, което казвате, е вярно, аз ще направя каквото и да наредите.

— Мис Хърст не е обикновен противник. За тези, които току-що са се запознали с нея, тя е тиха, сладка и създава впечатление за чувственост и невинност.

Тънката вежда на камериера се повдигна.

— Чувственост и невинност?

— Тази комбинация е опияняваща и бих казал, че точно тя привлича Дъвиштън и останалите към пропастта. Кейтлин Хърст ще наблюдава глупака с големите си кафяви очи, ще мига с гъстите си дълги мигли и точно, когато той си мисли, че я е спечелил, ще го срази с рязка забележка.

Александър остави камериера да му помогне с обличането на палтото.

— Посети слугинското крило по време на вечерята и виж дали няма да откриеш нещо за мис Хърст.

— С удоволствие, милорд.

Съсредоточен върху задачата, която му предстоеше, Александър напусна стаята. Бе изненадан да открие Дъвиштън на площадката, облегнат на перилата, той лениво клатеше монокъла си. По-младият лорд се усмихна и кимна за поздрав, но очите му бяха насочени към дъното на коридора.

О, значи така стояха нещата. Внезапно раздразнение обхвана Александър.

— Дъвиштън, чакате ли някого?

Лордът се усмихна хищно.

— Не чакаме ли всички? Всъщност, убеден съм, че точно в този момент нашата прелестна домакиня е затаила дъх в очакване да се появите в салона.

— Съмнявам се. С Джорджиана приключихме преди месеци.

— Наистина ли? Бях останал с впечатлението, че тя… — Дъвиштън отмести поглед от МакЛийн и остана с полуотворена уста.

Оцъкленият поглед на мъжа му подсказа какво се случва зад гърба му. Обърна се, когато лекото шумолене се засили, и точно както бе очаквал — Кейтлин Хърст вървеше към тях, като се движеше с онази своя проклета, хипнотизираща грация. Бе облечена в светлосиня рокля, украсена с малки бели цветчета и широк бял колан под бюста. Русата й коса бе вдигната, а на нежните й уши блестяха малки перли. Изглеждаше невинна и почти безплътна.

Тя спря, направи реверанс и на устните й се появи усмивка.

— Добър вечер!

Дъвиштън, който бе един от най-спокойните и изискани мъже, сега пристъпи напред и каза нетърпеливо:

— Мис Хърст, мога ли да кажа колко прекрасно изглеждате тази вечер! Ще засенчите всички останали красавици в замъка.

Боже милостиви, трябваше ли този мъж да прави подобни глупави излияния.

Кейтлин погледна крадешком Александър, преди да се усмихне нежно на Дъвиштън.

— Благодаря ви, милорд.

Окуражен от глупостта си, Дъвиштън вдигна ръката й и я целуна пламенно.

— За мен ще бъде чест, ако ми позволите да ви придружа до трапезарията. В тази къща можеш да се изгубиш, а се съмнявам, че са ви снабдили с карта или компас при пристигането ви.

— За съжаление, не. Ще ви бъда благодарна за помощта.

— Нищо не може да ми достави такова удоволствие. — Мъжът засия, сякаш някой току-що му бе подарил сандък, пълен с лъскави гвинеи. — Правя услуга повече на себе си, отколкото на вас. Появата ми в трапезарията под ръка с толкова красива жена, ще ме издигне в очите на останалите.

Александър скръсти ръце пред гърдите си и се облегна на перилата.

— Дъвиштън, не е необходимо да уверявате госпожица Хърст колко е красива. Тя го знае не по-зле от всеки уважаващ себе си крадец, убеден в способностите си.

Кейтлин се напрегна и срещна погледа му, гняв проблесна в хубавите й очи.

В един дълъг миг те не откъсваха поглед един от друг. Тогава Александър си спомни други по-интимни моменти — когато, като пълен глупак, си бе позволил да се изкуши да вкуси тези сладки устни и да поглъща стоновете й, да плъзне ръце по тези прелъстителни извивки и да я усети как потръпва от желание. Мигове, в които целият свят изчезваше и оставаше само деликатният й вкус и усещането за неспокойните й движения срещу него, докато телата им бяха разделени само от коприна и сатен.

Той стисна зъби. Това беше минало, а сега нещата се бяха обърнали. Никога повече нямаше да й се довери.

Александър се принуди да се усмихне хищно и остана на пътя към стълбите, като дръзко я оглеждаше от горе до долу. Позволи си да задържи погледа си на места, на които не трябваше, и незабавно бе възнаграден от розовината, обагрила бузите й, а тя сякаш бе готова с резкия си отговор, но видимо го преглътна.

Задоволството го сгря. О, да, Хърст, знам точно как да те тласна към нещо безразсъдно.

Дъвиштън, който несигурно местеше поглед от единия към другия, пристъпи напред.

— Виждам, че вие двамата вече сте се срещали.

Кейтлин присви нос.

— Братът на лорд МакЛийн е женен за моята сестра.

— Какво? — Дъвиштън присви вежди. — О, да. Бях чул да се говори за това… — Погледна МакЛийн, после се усмихна несигурно на Кейтлин. — Аз… сигурен съм, че всичко това е останало в миналото.

— Дори не можете да предположите — отвърна тя хладно. Хвана младия лорд под ръка и му се усмихна така, че Александър стисна зъби до болка. — Лорд Дъвиштън, мога ли да ви помоля да ме придружите до мястото, където ще вечеряме? Щяхме да отидем с мис Огилви, но тя разкъса дантелата на подгъва с токчето си и се наложи да се върне обратно в стаята. Помоли ме да предам на херцогинята, че ще слезе възможно най-скоро.

— Бедната мис Огилви. Ще предупредим Джорджиана веднага. Сигурен съм, че тя ще забави вечерята. — Той сложи ръката си върху нейната. — Следвайте ме, стълбите са малко стръмни.

Александър огледа широкото, извито стълбище с повдигнати вежди. То наистина беше огромно, но не можеше да се нарече стръмно.

— Дръжте се силно за ръката на лорд Дъвиштън, мис Хърст, знам колко нестабилна ставате, след като прекалите с шерито.

Дъвиштън премигна.

— Шери? Не бях забелязал, че…

— Не съм. — Кейтлин изгледа гневно Александър. — Въобще не съм пила шери тази вечер.

Александър заговори провлечено.

— Спомних си една вечер, когато бе пийнала твърде много и ми каза, че винаги си искала да…

— Лорд Дъвиштън, може ли да продължим? — Кейтлин го прекъсна рязко. — Мис Огилви разчита на мен да предам съобщението й.

Младият лорд изглеждаше разочарован, че се е хванал на историята на Александър.

— Разбира се.

Кейтлин изгледа яростно Александър и премина край него величествено като кралица.

Той се ухили. На бала на Лайнгфелдс беше изключително топло и задушно и лимонадата, единствената подходяща напитка за младите дами, бе свършила. Така Кейтлин, ожадняла от танците, бе изпила няколко малки чашки шери. Преди края на бала се бе препънала на площадката на високото стълбище, което водеше от балната зала към трапезарията, и Александър я бе хванал точно преди да падне.

Докато я държеше и гърдите й се притискаха в неговите, бе пламнал от желание да я вкуси. Тя бе почувствала същото и с неуверен глас му бе споделила, че няма нищо, което да желае повече от това да бъде целуната силно.

През годините Александър бе изпълнявал с охота плътските желания на много опитни куртизанки. Бе имал и други жени, повечето омъжени, които искаха да изпитат истинска страст. Но никога не беше срещал жена, която да поиска нещо толкова просто като целувка с такъв дрезгав страстен глас и да го възпламени, както никоя досега не бе успявала.

Веднага я бе отвел до една ниша, скрита от дълги копринени завеси, и я бе целувал безмилостно. Тя му бе отвърнала толкова страстно, че кръвта му бе закипяла. Тогава за първи път бе осъзнал как приятелят му Чарлз се бе поддал на обаянието на безсърдечната жена, за която се бе оженил. Това бе най-лошият вид лудост, разгаряна от страст, подхранвана от вълнение и заслепяващо желание и от глупостта да вярваш, че можеш да я контролираш. Нищо чудно, че Чарлз бе омагьосан.

Тази целувка бе първата от многото рисковани срещи между двамата, всяка от тях ги водеше все по-близо до целта, която тя бе начертала съвършено. Той дори не бе забелязал, докато не бе станало твърде късно.

По дяволите, трябваше да се досетя, не съм някой хлапак дошъл в града току-що! Но тя някак си влезе в живота ми, а аз… аз просто я пуснах.

Кипящ гняв бавно се надигаше в него и в отговор той долови смътно тътена на гръмотевиците в далечината.

— Мис Хърст — извика след нея, — просто ви предупреждавам. Избите на Роксбърг са известни с разнообразието си. Може би е добре, на вечеря да се придържате към лимонадата, защото след нещо по-силно може да паднете в нечии ръце.

Кафявите очи на Кейтлин блеснаха от гняв, а лицето й се изопна.

— Благодаря ви за загрижеността за моята сигурност, лорд МакЛийн, но нямам намерение да си позволя нещо, което не е в рамките на разумното. Никога не го правя.

— Никога? — попита меко той.

Погледите им се срещнаха и за негов ужас онази изгаряща топлина бавно започна да се надига в него, както всеки път, когато гърдите й се надигаха и спускаха, притискани от тънката коприна на балната рокля. Много малко жени изглеждаха толкова красиви в яда си. Някак си бе забравил точно колко чувствено красива е и срещата лице в лице с нея го бе объркала леко. Бе достатъчно само да я погледне и тялото му реагираше.

Дъвиштън се прокашля.

— Мис Хърст, трябва да…

Тя откъсна очи от Александър и се усмихна ослепително на по-младия лорд.

— Да отиваме при херцогинята и останалите гости, моля.

— Разбира се — промърмори той и погледна с любопитство към МакЛийн.

Александър се загледа след тях. Пръстите му стискаха парапета толкова силно, че се схванаха. Когато слязоха, Кейтлин се обърна към него, а очите й блестяха от ярост. Струваше му се, че ако бе продължил да я предизвиква още малко, тя щеше да му се нахвърли с юмруци.

Целта беше точно такава. Тази мисъл го накара да се отпусне. Просто трябваше да стои отстрани и да разпалва емоциите й, докато кипнат. Вече бе открил слабостта й — суетата. Всичко, което трябваше да направи, бе да продължи да я притиска и дразни, останалото щеше да го свърши тя самата. Господи, щеше да се наслаждава на тази битка. За него щеше да е удоволствие да я води и да вкуси победата.

Все още имаше смътното усещане, че нещо се е променило след последната им среща преди три месеца. Ако тогава й бе отправил такова открито предизвикателство, тя щеше да отвърне по същия начин. Точно с бързо разпалващата се страст го бе привлякла в началото. Повечето лондонски госпожици бяха като рядка лимонада и застояла торта. Кейтлин Хърст бе като пикантно греяно вино и скъп, изискан сладкиш.

Той я наблюдаваше как върви към гостната, хванала Дъвиштън под ръка, и бедрата й се полюшваха под разкошната пола. Ако я наблюдаваше някой случаен човек, би решил, че разговорът им не я е засегнал, но Александър я познаваше добре. Виждаше, че е разстроена. Докато кавалерът й я отвеждаше към гостната, раменете й бяха твърде изпънати, а движенията й бяха изгубили част от присъщата й грация.

След като те изчезнаха от погледа му, Александър се отдръпна от парапета и последва плячката си. За Кейтлин Хърст тази вечеря щеше да се окаже много дълга.

* * *

— Господи, изтощена съм, едва движа краката си.

Мис Огилви хвана Кейтлин под ръка, когато стигнаха до стълбището.

— Не е учудващо, че сте изморена, минава полунощ, а вие сте пътувала почти целия ден.

— Тръгнахме преди зазоряване, а и вечерята беше безкрайна.

— Имаше поне десет ястия.

— Дванадесет, преброих ги.

И всяко от тях бе превъзходно. В дома на викария, готвачът приготвяше добра храна и никой не оставаше гладен, но деликатесите, предлагани на масата на херцогинята тази вечер, бяха изключителни. Първото нещо, което щеше да направи Кейтлин сутринта, бе да пише на Мери и да сподели всяка подробност от първата си вечер в замъка. Освен великолепната храна, разкошната обстановка и приятната компания, имаше още доста неща, с които семейството й щеше да се позабавлява, когато се съберяха вечерта да прочетат писмото й.

Естествено, нямаше да пише въобще за Александър МакЛийн или за херцогинята. Някои неща не можеха да се споменават просто така в едно обикновено писмо. Отпъждайки тези мисли, Кейтлин се усмихна на мис Огилви.

— Мисля, че никога не съм била на толкова прекрасна вечеря. А храната…

Нямаше подходящи думи, с които може да се опише печената сьомга, крехката задушена риба, пълнените пъдпъдъчи гърди или останалите невероятни изкушения, които бяха поднесени на масата.

Мис Огилви се усмихна, по прелестната й бледа кожа бяха разпръснати няколко лунички.

— Омарът беше божествен. Той е любимото ми ястие.

— Исках да си взема още, но беше свършил.

Мис Огилви й се усмихна хитро.

— Лорд МакЛийн забеляза, когато си взехте за втори път.

— Наистина ли?

Проклетник. Бе й се подиграл колко е пълна чинията й, а после бе отбелязал, че е изпразнена. От останалата част от компанията думите му бяха възприети като закачка, но Кейтлин бе усетила язвителността зад думите му и бе видяла сериозния поглед, който ги придружаваше.

Тя присви нос, нямаше да му позволи да провали вечерта й.

— Както и да е, аз може да бях изкушена от омара, а лейди Елизабет бе очарована от крем-пастите.

— Сигурно изяде пет! Тя е много сърдечна, нали?

— Говори се, че лорд Далфор щял да се ожени за нея, но баща й не го одобрил, а тя отказала да има нещо общо, с който и да е друг мъж.

Мис Огилви въздъхна.

— Толкова е тъжно. Те са останали заедно, въпреки чувствата на баща й, и се срещат на гостувания като това.

— Това е много романтично, но за мен истинска любов тази вечер демонстрираха маркиз и маркиза Треймънт.

— Те наистина изглеждат погълнати един от друг. Напомнят ми за собствените ми родители.

Един ден Кейтлин също щеше да има връзка като тяхната.

Мис Огилви погледна лакея, който вървеше на няколко крачки пред тях, и се наведе, за да прошепне:

— Мис Хърст… не смятате ли, че херцогът изглежда малко странен?

Кейтлин кимна и прошепна в отговор:

— Той каза едва няколко думи през цялата вечеря. И какъв беше този предмет, с който се занимаваше непрекъснато?

— Кутията му за енфие. Мисля, че я обича повече от живота си.

— Предполагам, че ако имах съпруга, която флиртува по този начин, и аз щях да се чувствам така.

— Тя се държа ужасно на вечерята, нали?

— Не мога да преценя кого предпочиташе — лорд МакЛийн, лорд Дъвиштън или лакея, който поднесе супата.

Мис Огилви се усмихна, но усмивката й помръкна бързо.

— И това, което каза за косата ви, че не е възможно този нюанс да е естествен и предполага, че вие… Никога не съм била толкова ядосана през целия си живот.

— Нито пък аз. Но получих своето възмездие — усмихна се Кейтлин. — Аз изядох две парчета от фондана, а за нея не остана нито едно.

Мис Огилви се изкиска.

— Радвам се, че гневът ви не е насочен срещу мен!

Лакеят спря пред вратата на Кейтлин и мис Огилви му махна.

— Благодарим ти много, но мисля, че от тук нататък ще се справим и сами.

Той се поклони и си тръгна.

Мис Огилви го изчака да слезе по стълбите, преди да каже:

— Мис Хърст, надявам се да не ме счетете за нахална, но въпреки че се запознахме едва днес, имам чувството, че ви познавам отдавна и…

— Наричай ме Кейтлин, моля те.

Младата жена засия.

— А ти може да ме наричаш Сали.

— С удоволствие.

— Прекрасно! Трябва да ти споделя, защото не мога да спра да мисля за това цяла вечер, но имам усещането, че лорд МакЛийн има някакви нежни чувства към теб.

Известно време Кейтлин успяваше само да се взира в нея.

— Защо, за бога, мислиш така?

— Той не можа да свали очи от теб цяла вечер.

— Само защото търси начин да ме ядоса.

Сали премигна.

— И успя ли?

— Да, дори няколко пъти. Някои от нещата, които казва, изглеждат невинни, но… — Кейтлин изпъна устни в права линия.

— И защо ще иска да направи подобно нещо? — Сали поклати глава. — Мъжете са такава загадка.

— Не всички. — Някои от тях бяха напълно прозрачни в целите си.

Александър съвсем явно се опитваше да я предизвика да извърши нещо неуместно. Но защо? Какво се надяваше да постигне? Утре щеше да разбере. Ако имаше нещо, в което бе сигурна, това бе, че Александър МакЛийн е…

— Кейтлин, мога ли да те попитам нещо?

Тя се върна към действителността с усилие.

— Разбира се.

— Какво мислиш за граф Кейтнес?

— За кого?

Бузите на Сали порозовяха.

— Ти може дори да не си го забелязала, защото той е много тих и седеше до графиня Дъмфрийз на другия край на масата.

— А да. Изглежда много приятен мъж.

Сали изглеждаше доволна.

— И аз мисля така.

Разговорът им отново се върна към вечерята и към роклите, с които бяха облечени другите жени, но скоро Сали вече не можеше да крие прозевките си и си пожелаха лека нощ.

Мюриън посрещна Кейтлин на вратата.

— Мис, как мина вечерта ви?

— Прекрасно.

Кейтлин разхлаби връзките си и остави прислужницата да й помогне да свали роклята и фустите и да си облече нощницата.

Мюриън наметна шал през раменете й и каза:

— Седнете до тоалетната масичка, мис, и ще разреша косите ви.

Кейтлин го стори и загледа в огледалото как прислужницата маха фибите и разресва косата й с усмивка.

— Приятна ли беше вечерята?

Унесена от ритмичните движения на четката, Кейтлин отговори сънливо.

— Храната бе превъзходна и почти всички бяха много мили.

— Почти всички?

— Всички, с изключение на лорд МакЛийн и херцогинята, която… — Кейтлин улови погледа на прислужницата в огледалото. — Исках да кажа…

— О, това не е изненадващо — започна тя, докато прокарваше четката през косата на Кейтлин. — Бих казала, че МакЛийн ви е загледал, защото сте много хубавичка, а ако има нещо, което Нейна Светлост не харесва, то е нейният любовник да обръща внимание на друга.

Кейтлин присви вежди.

— Нейният любовник?

— Е, не сега. Бяха близки миналата година, но той спря да я посещава. Не смятам, че на нея това й хареса, защото стана доста раздразнителна, докато той не се върна преди няколко месеца. Сега е тук, но… — Мюриън погледна към вратата и се наведе, преди да прошепне, — не прекарва нощите в спалнята й, както преди.

— Предполагам, че херцогът има какво да каже по въпроса.

— Мисля, че него въобще не го интересува. Докато херцогинята краси масата му и се грижи всичко в къщата да върви гладко, той не би си направил труда да се тревожи за нейните волности. Повечето от благородниците живеят по този начин, и това е тъжна история, ако питате мен.

Кейтлин си припомни, как херцогинята гледаше към МакЛийн, когато си мислеше, че никой не я забелязва, и как изражението й ставаше все по-кисело с напредването на вечерта.

— Той ли беше този, който прекрати връзката им?

— Да, макар че камериерката на Нейна Светлост ми каза тази сутрин, че тя се надява пак да си го върне.

Кейтлин забеляза, че стиска ръце в скута си, пусна ги и направи усилие да се отпусне. Нямаше никакво значение с кого спи МакЛийн. За нея той бе само един дразнител и нищо повече.

— Трудно ми е да повярвам, че херцогът няма нищо против… склонностите на съпругата си.

— Ех, мис. Видяхте ли го на вечерята днес?

— Да, но…

— А беше ли буден?

— През повечето време.

— А забелязахте ли, че е по-възрастен от нея с повече от трийсет години? Тя направо си е била дете, когато той я видял за първи път и я взел за своя съпруга. — Мюриън отново сниши гласа си до шепот. — Камериерката на Нейна Светлост бе прекалила с ягодовото вино миналото лято и веднъж ми каза, че херцогинята не е дама по рождение.

— Сега със сигурност е.

— Да, и много добре го осъзнава. Била е тъкачка в една от фабриките на херцога. След като я видял, той трябвало да я има. Но още като момиче тя била умна и поискала пръстен. След като се оженили, той довел всякакви учители и модисти — цяла армия, която да я научи как да се държи и говори.

— Боже мили! Всички… ли знаят?

— Само няколко човека. Но аз съм сигурна, че е истина, защото на следващия ден камериерката на Нейна Светлост се опита по всякакъв начин да ме убеди, че това, което ми разказа, не е вярно.

Кейтлин не можеше да си представи, че елегантната, надменна жена, която седеше начело на масата тази вечер, би могла да е нещо друго, освен херцогиня.

Мюриън остави четката със сребърна дръжка на тоалетната масичка.

— Мис, готова ли сте да си лягате? Късно е и знам, че сте изморена.

Кейтлин се качи на леглото, сгуши се под топлите завивки, докато прислужницата загаси светлините и разрови огъня.

— Лека нощ, Мюриън!

— Лека нощ, мис! Наспете се добре!

Прислужницата напусна стаята, като затвори тихо вратата след себе си.

Кейтлин се прозя и се сви още по-дълбоко под завивките, в уморения й ум се въртеше мисълта за херцогинята, която някога е била работничка и за Александър МакЛийн, който някога е бил неин любовник. Представата за красивата червенокоса жена заедно с МакЛийн накара стомаха й да се свие. Оправи възглавницата си и се опита да мисли за нещо друго… и се провали напълно. Не че бе очаквала той да е монах или светец, винаги се бе държал като чувствен развратник. Но това бе повече, отколкото си бе мислила, тази представа не напускаше съзнанието й. Всеки път, когато затвореше очи, виждаше тъмната коса на МакЛийн на фона на прекрасното бледо лице на херцогинята и…

— Проклятие!

Тя седна в леглото и удари възглавницата с юмрук. Това легло определено бе твърде неудобно, за да се наспи добре. Тя се отпусна отново на възглавницата и, загледана в тъмнината, си пожела да може да изтрие картините от съзнанието си. Нямаше никакви претенции към МакЛийн и не искаше да има. Просто бе преуморена. Ето какво не беше наред — бе преуморена и изненадана да открие Александър точно тук. Това допълнително бе опънало нервите й.

Тя въздъхна. Как не се бе сетила да си вземе книга от библиотеката на баща си? Беше толкова изморена, че щеше да мине доста време, преди да заспи.