Гор Видал
Юлиан (8)

VII

Пристигнах в Пирея, пристанището на Атина, скоро след изгрев-слънце на 5 август 355 година. Спомням си всеки един от четиридесетте и седем дни, прекарани в Атина. Те са били най-щастливите ми дни досега.

Утрото бе ветровито. На изток светлината разкъсваше мрака. Звездите избледняваха. Морето беше бурно. Същинско утро на сътворението на света. Корабът скърцаше и се тресеше, когато се удряше в гредите на кея. Нямаше да се изненадам, ако видех на брега войници, които ме очакваха, за да ме арестуват по някое ново обвинение. Но наоколо нямаше военни, само чуждестранни търговски кораби и обикновената суетня, както във всяко оживено пристанище. Роби разтоварваха корабите. Пристанищни чиновници с важни лица минаваха от кораб на кораб. Колари на магарешки каручки с крясъци обещаваха на новопристигналите, че ще ги закарат до Атина по-бързо от младежа, който изминал разстоянието от Маратон до града за четири часа (и след това умрял, би добавил човек, но коларите не разбират от шега, дори гръцките колари, които познават Омир).

Боси младежи в износени дрехи обикаляха на групи кораб след кораб и се мъчеха да спечелят по някой нов слушател за своите ретори. Всеки от тях хвалеше своя учител и гледаше да му спечели нови ученици. Разменяха се злобни забележки, защото всеки един се опитваше да убеди току-що пристигналите бъдещи ученици (наричаха ги „лисици“), че в Атина има само един софист, който си струва да се чуе — собствения му учител. Групите често се сбиваха. Със собствените си очи видях как двама ученици изтормозиха един чужденец: всеки го беше хванал за ръка и го теглеше; единият искаше да го замъкне на лекциите на някакъв софист, а другият крещеше, че този софист е глупак и че единствено мъдростта на неговия учител, някакъв известен циник, заслужавала внимание. Едва не разкъсаха бедния човек. Не го пуснаха, докато той не успя да им обясни на завален гръцки, че е египетски търговец на памук и изобщо не се интересува от философия. За щастие те не достигнаха до моя кораб и аз се избавих от любезната им услужливост.

Обикновено, когато някой член на императорското семейство пътува по море, драконът — емблемата на династията — се издига на мачтата на кораба. Но тъй като фактически бях под стража, не оповестиха на народа за пристигането ми; всъщност така беше по-добре. Исках да бъда свободен в Атина, да скитам незабелязан, където ми се ще. За съжаление с мен пътуваше и отряд войници — нещо като лична охрана, но всъщност те ми бяха тъмничарите и техният началник бе отговорен за моята безопасност. Донякъде се чувствувах задължен към него, но не много.

Реших се на дръзка постъпка. Докато прислугата ми бе заета с багажа и стражата ми сънливо разговаряше с пристанищните чиновници на предната палуба, аз надрасках кратка бележка до началника на охраната ми, в която му съобщавах, че ще се срещнем привечер в дома на префекта. Оставих бележката на един от сандъците, с които пътувахме. После, добре загърнат в наметалото си, аз се прехвърлих през борда на кораба и незабелязано се спуснах на кея.

Трябваше ми време, докато привикна на твърдата земя. Не съм лош моряк, но продължителното пътуване и непрестанното люлеене на кораба ме изморяват. Аз съм земя, не вода; въздух, не огън. След продължителен пазарлък наех каручка, като успях да смъкна цената наполовина. Все пак успех, макар и не кой знае какъв. Качих се в каручката. Полуизправен, полуседнал на ритлите, аз се насочих по изровения път за Атина.

Слънцето изгря на безоблачното небе. Атическата яснота не е само метафора, а действителност. Небето е болезненосиньо. Струва ти се, че би могъл да видиш другия край на света, ако ниската планина Химетос, виолетова в сутрешното слънце, не спира погледа ти. Ставаше все по-горещо и по-горещо, но това бе суха жега, като в пустиня, и лекият морски ветрец я правеше приятна.

Първото ми усещане беше радостта, че никой не се вглеждаше втренчено в мене, никой не знаеше кой съм. С брадата си и простото си наметало приличах на обикновен ученик. Имаше десетки като мене — някои се возеха в коли, повечето вървяха пеша, всички устремени към същата цел — Атина и познанието на истината.

От всички страни скърцаха и тракаха коли, коларите ругаеха, пътниците — хора или животни — недоволствуваха. Атиняните са живи и будни, въпреки че напразно ще търсиш в лицата им някаква черта от Перикъл или Алкивиад. Като раса много са се изменили. У тях вече не тече благородна кръв. Твърде често са били под робство и кръвта им се е смесила с варварската кръв. И все пак не намирам, че са толкова лукави и мекушави, колкото някои латински автори ги представят. У римляните, струва ми се, старото надменно отношение към гърците се дължи на естествено озлобление от продължаващото и до ден-днешен превъзходство на Гърция в най-важните области: философията и изкуството. Всичко в Рим, което днес струва нещо, е от гръцки произход. Намирам, че Цицерон е неискрен, когато на една страница признава колко много дължи на Платон, а на следната говори с презрение за гръцкия характер. Като че ли не си дава сметка за собствените си противоречия, сигурно защото по негово време те са били нещо обикновено в Рим. Римляните искат да минат за потомци на троянците, но никой не взема това твърдение за сериозно. От време на време съм казвал по няколко думи за характера на римлянина, и то доста неласкави. Мисля, че в краткото ми съчинение за цезарите, макар и написано набързо, има някои верни неща. От друга страна, трябва да се има предвид, че аз, римският император, който сега диктува тези бележки, се чувствувам всъщност грък. И при това съм живял в Атина, сърцето на Гърция.

Атина. Осем години изтекоха, откакто минах през градските порти, седнал в каручка — никому неизвестен ученик, който зяпаше наоколо като някой германец, дошъл в града на пазар. Още при пръв поглед акрополът ме смая — наистина бе великолепен. Той се издига над града, сякаш Зевс го държи в ръката си и казва: „Вижте, деца, как живеят боговете ви.“ Слънчевите лъчи се отразяваха в щита на колосалната статуя на Атина, покровителката на града. Наляво от града забелязах стръмната, подобна на пирамида планина Ликабетос — скална грамада, хвърлена на земята от самата Атина; и до днес в подножието й живеят вълци.

Коларят остро сви по друг път. Едва не паднах от каручката. „Пътят към Академията“ — извести той с безразличен глас, явно навикнал да обяснява на чужденци. Този път ми направи силно впечатление: големи стари дървета се извишават от двете му страни, от града до горичката на Академията. Започва от Дипилонската порта, преминава през предградията и стига до зашумената Академия на Аристотел.

Въпреки че бе рано сутрин, около Дипилонската порта цареше оживление както около портите на всеки голям град по пладне. Тя е двойна порта, както подсказва името й, с две високи кули отвън. Градските стражи се изтягаха пред вратата и не обръщаха никакво внимание на пешеходците и колите, които се движеха край тях. Когато минавахме през външната порта, каручката ми неочаквано беше заобиколена от тълпа проститутки. Около двадесет-тридесет момичета и жени на най-различна възраст изскочиха от сянката на кулата. Блъскаха се една друга, за да се доближат до колата. Почнаха да дърпат наметалото ми. Викаха ми „козльо“, „пан“, „сатир“ и някои други недотам ласкави думи. Със сръчността на акробат едно красиво четиринадесет годишно момиче скочи в колата и сграбчи брадата ми. Стражите на портата се разсмяха, виждайки трудното положение, в което бях изпаднал. Едва успях да освободя брадата си от пръстите й и тя за голямо удоволствие на зяпащата тълпа мушна другата си ръка между бедрата ми. Но коларят умееше да се справя с тези жени. Той майсторски я шибна с камшика си по ръката. Тя изпищя, пусна ме и бързо скочи на земята. Останалите жени почнаха да викат подир нас и да ни се подиграват. Ругатните им бяха великолепни: живи, образни, омировски! След като минахме през втората порта, те се върнаха обратно, тъй като при външната порта се бе появил отряд конници. Подобно рояк пчели в градина те заобиколиха войниците.

Оправих туниката си. Макар че момичето ме дръпна рязко и грубо, допирът на ръката му ми беше подействувал и въпреки волята си почнах да мисля за любов и да се питам къде ли могат да се намерят най-хубавите жени в Атина. По онова време не се бях още обрекъл на целомъдрие, макар още тогава да смятах, че е добре да се усмирява плътта, защото е доказано, че въздържанието прави ума по-ясен. Но по онова време бях двадесет и три годишен: плътта си искаше своето и духът не можеше да я обуздае. Младостта е времето на плътта. Не минаваше ден през тези години да не се породи у мене сладострастно желание. А не минаваше седмица да не го задоволя. Но не съм съгласен с онези последователи на Дионис, които поддържат, че половият акт доближава човека до единния Бог. Този акт по-скоро откъсва човека от божеството, защото по време на сношението той е сляп и безразсъден, само едно животно, което създава потомство. И все пак всяко нещо с възрастта си. Преди осем години бях млад и през няколкото седмици, които прекарах в Атина, познах много момичета. Дори сега, през тази гореща азиатска нощ, със стеснение си спомням онова прекрасно време и мисля за любов. Забелязвам, че бързописецът се изчервява. При това той е грък!

 

 

Коларят посочи някакви обширни развалини отдясно.

— Адриан — рече той, — август Адриан.

Както всички хора, които са пътували много, свикнал съм водачите да споменават прочутия ми предшественик. Дори два века след съществуването си той е единственият император, чието име всички знаят — може би поради вечните му странствувания, безчетните му строежи и за съжаление безразсъдната му страст към младежа Антиной. Може и да е естествено да се харесват момчета, но прекалената и недостойна страст на Адриан към Антиной според мен е еднакво неестествена и непристойна. За щастие момчето било убито, преди Адриан да успее да го провъзгласи за свой наследник. Но в скръбта си по него Адриан направил себе си и гения на Рим за посмешище. Издигнал стотици статуи и посветил безброй храмове на мъртвия Антиной. Дори обявил красивия педераст за божество. Това позорно проявление завинаги затъмни славата на Адриан. За първи път в историята на Рим римски император станал предмет на смях и подигравки. По всички краища на земята се чувал язвителен смях. И все пак, като изключа това негово прегрешение, Адриан ми се струва привлекателна личност. Бил изключително надарен, особено за музика. Посветен бил в мистериите. Нощем с часове изучавал звездите и подобно на мен търсел поличби и знамения. Имал също и брада. Най-много ми харесва заради това. Звучи дребнаво, нали? Самият аз съм изненадан от собствените си думи. Но в края на краищата харесването и нехаресването, одобрението и неодобрението зависят от много незначителни неща. Не ми се нрави страстта на Адриан към Антиной, защото не мога да понасям поданиците да се подиграват с един император философ. Но брадата му ми харесва. Ние всички сме толкова прости по своята същност, че ставаме неразгадаеми едни за други.

Оставих коларя малко след като отминахме градските стени. След това, подобно на човек, заспал, четейки историческо съчинение, влязох в миналото. Стоях на този старинен път — наричан просто „Пътят“, — който води от портата до агората и оттам до акропола. Потънах в историята. Бях частица от миналото, от настоящето и едновременно частица от бъдещето. Времето разтвори обятия пред мен и в неговата ведра, спокойна прегръдка видях всичко, цялото битие: кръг без начало и без край.

Наляво от портата имаше чешма, където измих праха от лицето и брадата си. След това поех по пътя към агората. Разправят, че Рим бил много по-внушителен от Атина. Не зная. Никога не съм бил в Рим. Обаче зная, че всички градове би трябвало да приличат на Атина, макар и рядко да съм срещал град като нея. Тя е по-добре планирана дори от Пергам, поне в центъра. Аркадите блестят на яркото слънце. Под наситеносиньото небе червените керемидени покриви се открояват по-ярко и дори избледнелите цветове на колоните се оживяват.

Агората в Атина представлява голям широк правоъгълен площад, заобиколен с аркади, някои от които датират от най-древни времена. Тази отдясно е посветена на Зевс; лявата е по-нова, дар от един млад пергамски цар, който учил тук. В средата на агората е разположена високата сграда на философската школа, построена от Агрипа по времето на Октавиан Август. Първоначалната сграда била използувана за музика, но се срутила по неизвестни причини още миналия век. Архитектурата на зданието ми се струва прекомерно предвзета дори днес, когато вече няма толкова римски вид. Но предвзета или не, в тази сграда аз прекарвах по-голямата част от времето си, докато бях в Атина, защото най-видните философи преподаваха там. Три пъти седмично слушах великия Прохерезий, за когото ще разкажа по-нататък.

Зад школата се намират две успоредни една на друга колонади, втората от които е в самото подножие на акропола. Вдясно на хълма, над агората, е разположен един малък храм на Хефест, заобиколен от градини, които бяха вече прецъфтели. Под хълма са преторията, сградата на архива, и кръглият булевтерион, където заседава градският съвет на петдесетте; последната е доста странна постройка със стръмен покрив и атиняните, които прикачват прякори на всеки и всичко, я наричат „чадъра“. Някога в нея имало много сребърни статуи, но през миналия век готите ги задигнали.

Слънцето вече се бе издигнало в небето и по улиците нямаше много хора. Слаб ветрец вдигаше праха по старата изровена настилка. Няколко важни мъже с тоги, несръчно драпирани на тлъстите им тела, бързаха към булевтериона. Имаха същия самодоволен вид както правниците по цял свят. Тези хора бяха политическите наследници на Перикъл и Демостен. И докато ги гледах да минават покрай мен, аз се мъчех да ги сравня с бележитите им предшественици.

След това минах в хладната сянка на изографисания портик. Отначало не можех да видя нищо в мрачината. Едва след известно време почнах да различавам прочутата стенопис, изобразяваща битката при Маратон, която покрива изцяло дългата стена. Постепенно очите ми свикваха с полумрака и аз видях цялата картина: тя действително е някакво чудо, както твърди цял свят.

Вървейки покрай стената на портиката, човек може да проследи цялото сражение. Над стенописа са окачени кръглите щитове на персийците, пленени през този ден. Щитовете са намазани с катран, за да се запазят. Бях дълбоко развълнуван от тези реликви — останки от едно сражение, водено преди осемстотин години. Тези млади хора и робите им — да, за първи път в историята роби са се били наред с господарите си — заедно спасиха света. И нещо много по-важно: те са се били по собствено желание, за разлика от нашите войници, които или служат по задължение, или са наемници. Дори страната да е застрашена, нашите мъже няма да тръгнат да я защищават. Парите, а не честта е източникът на римската мощ. И когато се свършат парите, ще свърши и империята. Затова трябва да се възстанови елинизмът: той ще съживи у човека чувството на лично достойнство, което създаде цивилизацията и направи възможна победата при Маратон.

Докато гледах намазаните с катран щитове, един младеж се доближи до мен. Беше с брада; дрехите му бяха мръсни; носеше наметало, каквото носят учениците, и съвсем приличаше на неоциник, и то от тези, които са ми най-неприятни. Наскоро писах надълго и нашироко за тези негодници. През последните няколко години философията на Кратес и Зенон бе възприета от безделници, които, въпреки че не се интересуват от философия, подражават външно на циниците, като ходят неподстригани, пускат бради или коси, носят торби и тояги и просят. Но докато истинските циници презираха богатството, стремяха се към добродетелта и търсейки истината, се съмняваха във всичко, тези техни подражатели се подиграват с всичко, дори с истината; правят се на философи и зад това прикриват разгулността и слободията си. Днес всеки младеж, който не иска да учи, нито да работи, пуска брада, хули боговете и нарича себе си циник. Нищо чудно, че философията си е спечелила толкова лошо име в тези нещастни времена.

Без да се представи, неоциникът посочи стената.

— Това е Есхил — рече той.

За да не го обидя, погледнах към картината: един брадат войник, който не се отличаваше от другите, само че над главата му беше изписано името му. Трагикът бе представен в бой с един персиец. Но въпреки че борбата е на живот и смърт, сериозното му лице е обърнато към нас, сякаш казва: „Зная, че съм безсмъртен.“

— Художникът е бил далновиден — казах аз сдържано; очаквах, че младежът ще ми поиска пари, и бях решил да му откажа.

Циникът се усмихна. Очевидно той изтълкува сдържаността ми като желание за сприятеляване.

Той почука по картината. Люспица от боята се олющи и леко падна на земята.

— Някой ден цялият стенопис ще изчезне и никой не ще знае какво е представлявало сражението при Маратон.

Докато той говореше, нещо се събуди в паметта ми. Този глас ми беше познат. А лицето ми беше съвсем непознато. Уверен, че вече сме се сприятелили, той престана да гледа картината и се обърна към мене. Сигурно току-що съм пристигнал в Атина? Да. Дошъл съм да чуя реторите, нали? Да. Циник ли съм? Не. Нямало нужда толкова да наблягам на това. (Усмивка.) Той самият бил облечен като циник единствено защото бил беден. Съобщи ми тази смайваща вест, докато се изкачвахме по стълбите на Хефестовия храм. Оттук се откриваше обширна красива гледка към агората. В ярката светлина на пладнето можеха да се видят и малките прозорци на къщите, сгушени в подножието на Химет.

— Великолепна гледка — каза младежът, но така, че и тази обикновена дума прозвуча двусмислено. — Макар че красотата…

— … е абсолютна — заявих твърдо аз. И за да избягна обичайните брътвежи, които може да се очакват от един циник, рязко се обърнах и влязох в изоставената градина на храма. Цялата беше обрасла с бурени, а и самият храм бе запуснат и навяваше печал. Но галилеяните поне не го бяха превърнали в костница. Много по-добре е един храм да запустее, отколкото да бъде осквернен. Разбира се, най-добре е да бъде възстановен.

Спътникът ми ме попита дали съм гладен. Казах, че не съм, което той изтълкува като положителен отговор (изобщо не обръщаше внимание на отговорите ми) и предложи да отидем в една кръчма в квартала зад храма. Била — каза ми той — посещавана от „по-свестните“ ученици. Уверен бил, че щяло да ми хареса. Неговото безочливо държане ме забавляваше, пък и познатият глас възбуждаше любопитството ми, затова го последвах по тесните напечени улици на близкия ковашки квартал. От работилниците се излъчваше синьо сияние. Майсторите ковяха нажежения метал с трясък и звън. Желязото се удряше в желязо и рой искри хвърчаха подобни на опашки на комети.

Кръчмата беше ниска постройка с хлътнал покрив; по-голямата част от керемидите липсваха, отнесени от времето и вятъра. Наведох се доста, за да мина през вратата. Но и вътре също трябваше да стоя приведен, тъй като гредите бяха поставени наслуки и в слабата светлина човек можеше да си удари главата в тях. Моят другар обаче спокойно стоеше съвсем изправен. Потръпнах от тежката миризма на гранясало масло, която идеше от огнището.

Две маси на магарета и няколко пейки изпълваха цялата стая. Десетина младежи седяха близо до задната врата, водеща към неприветливо дворче, сред което се виждаше едно изсъхнало маслиново дърво, сякаш изковано от сребро на фона на белосаната стена зад него.

Моят спътник познаваше повечето от младежите. Всички бяха неоциници — шумни, брадясали, надменни и невежи. Те ни поздравиха с мръсни шеги.

Беше ми неприятно, но бях решен да издържа докрай. Нали всъщност тъкмо за това бях мечтал: просто да се слея с тълпата, макар и с тълпа неоциници. Това беше неповторим миг или поне така си мислех. Когато ме попитаха за името ми, отговорих:

— Не съм циник.

Те се засмяха добродушно. Но след като чуха, че току-що съм пристигнал в Атина, всеки почна да ми препоръчва своя учител. Но спътникът ми ме спаси:

— Той вече си е избрал ретор. Ще учи при Прохерезий.

Изненадах се, защото не бях дори споменал пред спътника си това име, а пък наистина се бях спрял на Прохерезий. Отгде можеше той да знае това?

— Зная всичко за тебе — рече той загадъчно. — Чета мислите на хората и мога да предсказвам бъдещето.

Един от младежите го прекъсна, като заяви, че трябвало да си обръсна брадата, защото иначе хората щели да ме вземат за неоциник и с доброто си държане съм щял да им създам лошо име. Всички намериха това много духовито. После почнаха да спорят дали да ме занесат до баните да ме изтъркат — традиционна шега, с която посрещат новодошлите. Аз обаче бях решен да не допусна това в никой случай; дори ако трябваше да разкрия кой съм и се позова на неприкосновеността си като член на императорското семейство.

Но моят пазител разбута неоциниците и ние седнахме на масата близо до входа. Бях му благодарен за това. Не че съм особено чувствителен към миризми, но в един горещ ден вонята на неизмитите младежи и гъстият дим на изгоряло масло беше повече, отколкото можех да издържа. Като се убеди, че имам пари (очевидно моят другар му беше доста задлъжнял), съдържателят ни донесе сирене, горчиви маслини, баят хляб и кисело вино. За голяма моя изненада бях огладнял. Ядох бързо, без да усещам вкуса на това, което поглъщах. Неочаквано спрях, чувствувайки, че моят другар ме наблюдава втренчено. Погледнах го през масата.

— Забравил си ме, Юлиане, нали?

Изведнъж познах гласа. Беше Грегорий от Назианзус. Бяхме заедно в Пергам. Засмях се и му стиснах ръката.

— Как така един благочестив християнин е станал циник?

— От бедност, просто от бедност. — Грегорий посочи скъсаното си наметало и рошавата си брада. — А така е и по-безопасно. — Той сниши глас и посочи младежите на другата маса. — Християните в Атина са малцинство. Отвратителен град! Няма вяра, само спорове и безбожие!

— Но защо си тук тогава?

Той въздъхна.

— Тук са най-добрите ретори, най-добрите учители по красноречие. А също така добре е да се познава противникът, за да можем да използуваме собствените му оръжия срещу него.

Престорих се, че съм съгласен. Не бях много смел по онова време. Но въпреки че не можех да бъда откровен с Грегорий, той бе приятна компания. Той се бе така изцяло посветил на галилеянските нелепости, както аз на истината. Отдавам това на нещастното му детство. Семейството му е от Кападокия — живее в едно малко градче на около петдесет мили от Цезарея, главния град на областта. Майка му беше волева жена и се казваше… Не си спомням името й, но я срещнах веднъж преди няколко години; тя наистина беше страхотно женище: разпалена фанатичка, горда и непримирима към всичко, което не е галилеянско.

Бащата на Грегорий беше половин юдей, половин грък. Той не издържал на неумолимите поучения на жена си и приел вярата на галилеяните. Когато при кръщенето владиката на Назианзус го поръсил с вода, около новопокръстения се появило голямо бляскаво сияние. Владиката бил така развълнуван, че извикал: „Ето моя наследник.“ (Колко благороден човек е бил този владика! Повечето от нас предпочитат да не назовават наследника си.) След време бащата на Грегорий станал владика на Назианзус. Явно, че неговият предшественик е имал дарба на ясновидец.

Грегорий бързаше да ми разправи за себе си:

— Беше ужасно пътуване по море. Бурята ни хвана, преди да стигнем до Егина. Уверен бях, че корабът ще потъне. Бях страшно изплашен, защото не бях кръстен. Ако се удавех в морето… Можеш да си представиш какво преживях! — Той ме погледна изпитателно. — А ти кръстен ли си?

Отговорих му, че съм кръстен още като дете, и придадох на лицето си най-благочестивия възможен израз.

— Непрестанно се молех. Най-после, изтощен, заспах. Всички заспаха. Сънувах, че някакво отвратително същество, подобно на Фурия, е дошло да ме отнесе в ада. А по същото време един млад моряк, той беше от Назианзус, сънувал — и това наистина е чудо, — че майка ходела по вълните.

— Неговата майка или твоята майка? Или майката на Исус? — Не можах да се въздържа да не го закача, просто така ми се щеше да го подиграя. Но Грегорий сметна, че го питам сериозно.

— Моята майка — отвърна той. — Момчето я познаваше. Тя вървяла по разбунтуваното море. След това хванала кораба за носа и го завела в сигурно пристанище. Точно така се и случи. Още същата вечер бурята утихна. Един финикийски кораб ни намери и ни довлече до пристанището на Родос. — Той се облегна назад тържествуващ: — Е, какво ще кажеш на това?

— Майка ти е забележителна жена — отговорих аз, както се следваше.

Грегорий се съгласи и продължи да говори възторжено за това строго женище. След това ми разказа какви приключения имал в Атина, колко бил беден (разбрах намека и по време на престоя си му дадох доста пари), за своя приятел Василий, който също се намирал в Атина; това беше, предполагам, истинската причина Грегорий да посещава лекциите на реторите. Грегорий следваше Василий навсякъде. В Атина бяха известни с прякора „близнаците“.

— Сега очаквам Василий. Днес следобед трябва да отидем у Прохерезий. Ще те вземем с нас. Ние живеем заедно, слушаме лекции заедно. Спорим заедно срещу тукашните софисти. И обикновено спечелваме спора.

Това беше вярно. И двамата — Грегорий и Василий — бяха и са красноречиви. Съжалявам, разбира се, че използуват красноречието си за такива цели. Днес те са измежду най-енергичните защитници на галилеянството и често се питам какво ли мислят за своя стар другар, който сега управлява държавата. Едва ли нещо добро. Когато станах император, поканих и двамата да ме посетят в Константинопол. Грегорий се съгласи, но не дойде, а Василий отказа направо. От двамата по̀ ми се нрави Василий — той е по-естествен, какъвто съм аз. Той е заблуден във вярата си, но е искрен. Грегорий ми се вижда кариерист.

— Кой е този? — Над нас се беше навело едно стройно момиче с умни черни очи и уста, готова както да се усмихне, така и да се присмее. Грегорий ни запозна. Каза й, че съм от Кападокия. Това беше Макрина, племенницата на Прохерезий.

— Харесва ми брадата ти — рече тя и седна, без да чака да я поканим. — В нея е вложен някакъв смисъл. Брадите на повечето хора, както и на Грегорий, растат във всички посоки. Твоята намеква за някакъв план. При вуйчо ми ли ще учиш?

Отговорих й, че бих желал да уча при него. Тя ме очарова. Носеше син ленен плащ, доста избелял, подобен на наметалата на учениците. Ръцете й, голи до рамото и изгорели от слънцето, изглеждаха стегнати; здравите й пръсти несъзнателно ронеха сухия хляб на масата. На пейката бедрата ни се допираха.

— Вуйчо ми ще ти се понрави. Той е най-добрият ретор в този град на дърдорковци. Но съм уверена, че ще намразиш Атина. Самата аз я мразя. Вечно търсят под вола теле. Бърборят, бърборят, всеки се стреми да докаже нещо и претендира, че всичките тези приказки имат някакво значение.

— Това, което чуваш сега, е известно в Атина като „жалбите на Макрина“ — обади се Грегорий.

— И все пак е вярно. — С жест на трагичен актьор тя посочи Грегорий. — Те са най-лошите, Грегорий и Василий, спорещите близнаци.

Грегорий се оживи.

— Трябваше да чуеш как вчера Василий защити непорочното зачатие, което софистите оспорваха — обърна се той към мен. — Нали ти казах, Атина е пълна с безбожници. И някои от тях са хитри като дявола. Особено един от тях е толкова отвратителен…

— Само един ли? За тебе, Грегорий, всички са отвратителни. — Макрина отпи глътка вино от моята чаша, без да съм я поканил. — Няма по-ревностни владици от тях двамата. Да не си владика и ти? — попита ме тя закачливо.

Поклатих глава.

— И толкова е далеч от владиците! — додаде Грегорий. В гласа му долових нещо лукаво.

— Но си християнин, нали?

— Би трябвало да бъде — рече Грегорий мазно. — Няма как да не бъде.

— Няма как ли? Защо? Та да не е забранено да си елинист? Поне засега още не е забранено.

В този миг тя спечели сърцето ми. Бяхме съмишленици. Гледах я, изпълнен с внезапно избликнало топло чувство, докато красивите й омацани пръсти отново посягаха към чашата ми.

— Искам да кажа, че не може да не е християнин, понеже… — Погледнах Грегорий намръщено. Не биваше да разправя кой съм. Но мисълта му течеше по друг път. — Понеже е блестящ ученик и всеки, който истински обича учението, обича Бога, обича Христа, тачи Светата троица.

— Е, аз пък не ги обичам — възрази Макрина и сваляйки чашата от устата си, я удари на масата. — Питам се дали и той ги обича.

Но аз отклоних разговора.

— Как защити Василий непорочното зачатие?

— Вчера, малко преди пладне, на стъпалата на Школата един циник го закачи на тази тема. — Грегорий говореше, сякаш историк описва подробностите на някое сражение, които цял свят жадува да научи. — Един циник, истински циник — добави той в моя защита, — спря Василий и каза: „Вие, християните, твърдите, че Христос бил роден от девица.“ Василий отговори: „Не само твърдим, а го възвестяваме на света, защото е вярно. Нашият бог е роден без земен баща.“ Обаче циникът възрази, че това било противоестествено, че всички същества се раждат само чрез свързването на мъжко с женско. Тогава Василий — междувременно се беше събрала голяма тълпа — рече: „Лешоядите се размножават без съвкупление.“ Трябваше да чуеш одобрителните викове и смеха! Циникът си отиде, а Василий стана герой дори за неверующите.

— Поне са чели Аристотел — казах меко аз.

Но това не направи впечатление на Макрина.

— Само защото лешоядите не се съвкупяват…

— Женският лешояд се опложда от вятъра. — Грегорий е един от тези хора, които обичат да разкрасяват чуждите изказвания. За съжаление той винаги изтъква очевидното и разяснява на хората това, което те вече знаят. Но Макрина не отстъпваше.

— Дори лешоядите да не се съвкупяват…

— Дори ли? Но те наистина не се съвкупяват. Това е факт.

— Видял ли е някой женски лешояд да зачене от вятъра? — Макрина започваше да се заяжда.

— Някой може и да е видял. — Кръглите очи на Грегорий бяха станали още по-кръгли от раздразнение.

— Но как може да се докаже това? Вятърът е невидим. Така че как ще определиш кой вятър, ако изобщо има такъв вятър, опложда птицата?

— Извратено същество — обърна се Грегорий към мене силно раздразнен. — Освен това, ако не беше вярно, Аристотел нямаше да каже, че е вярно, и всички ние нямаше да сме съгласни, че наистина е така.

— Не съм много убедена в логиката на това твърдение — започна замислено Макрина.

— Някой ден ще я осъдят за безбожие — опита се да подхвърли шеговито Грегорий, но шегата му не мина.

Макрина му се изсмя очарователно с тих, добродушен смях.

— Добре. Да приемем, че яйцата на лешояда се снасят от девствена птица. Какво общо има това с раждането на Христа? Дева Мария не е била лешояд, била е жена. Жените зачеват по един-единствен начин. Не виждам защо отговорът на Василий да е толкова убедителен. Каквото е вярно за лешояда, не е непременно вярно за Мария.

— Отговорът на Василий — рече Грегорий упорито — бе отговор на доводите на циника, който казваше, че всички живи същества се раждат от мъжко и женско. Е, ако едно същество не се създава по този начин — и това беше аргументът на Василий, — в такъв случай може и някое друго същество да не се зачева така и…

— Но „може“ не доказва нищо. На мен може да ми поникнат крила и да полетя към Рим. (Де да можех!) Но не ми поникват.

— Няма случай, когато на хора са пораствали крила, но има…

— Икар и Дедал… — започна храбрата Макрина, но появата на Василий ни спаси. Грегорий бе почервенял от яд, а Макрина не беше на себе си от радост.

Василий и аз се поздравихме сърдечно. Той се бе променил значително, откакто се срещнахме като юноши. Сега бе представителен мъж, доста висок и слаб. За разлика от Грегорий косата му бе ниско остригана. Закачих го за това.

— Къса коса, значи ставаш владика?

Василий ми се усмихна дружелюбно и рече тихо.

— „Отклони от мене тази чаша.“

Това е цитат от книгата за Назарянина. Но за разлика от дърводелеца Василий беше искрен. Днес той води точно такъв живот, какъвто бих искал да водя самият аз — откъснат от света отшелник, отдаден на книги и на молитви. Той е истински съзерцател и въпреки вярата му много се възхищавам от него.

Макрина, като чу, че ме нарича Юлиан, внезапно рече:

— Нали братовчедът на императора, Юлиан, щеше да идва в Атина?

Василий погледна Грегорий учудено, Грегорий му даде знак да мълчи.

— Познаваш ли принца? — попита Макрина, обръщайки се към мен.

Кимнах.

— Познавам го, но не много добре — отговорих мъдро като Солон.

Макрина поклати глава:

— Разбира се, че ще го познаваш. Нали сте били заедно в Пергам. Близнаците често говорят за него.

Стана ми неловко, но същевременно ми беше забавно. Никога, дори като дете, не съм подслушвал чужди разговори. Не от нравствени съображения, а просто защото не ме интересува какво мислят хората за мен или, по-точно, какво казват за мен, а често това са две съвсем различни неща. Обикновено мога да си представя отрицателните преценки, защото за другите ние сме такива, каквито те искат да бъдем. На това се дължат толкова честите и резки промени на доброто ни име. Те не отразяват никаква особена промяна у самите нас, просто тези, които ни наблюдават, са променили настроението си. Когато нещата вървят добре, хората обичат императора; когато тръгнат зле — намразват го. Не ми е нужно да се гледам в огледалото. Виждам се достатъчно добре в очите на тези, които ме заобикалят.

Смутих се не толкова от това, което Макрина може да каже за мен, а по-скоро от това, което тя би разкрила за Грегорий и Василий. Нямаше да бъда изненадан, ако имаха лошо мнение за мен. Будните младежи от ниско потекло обикновено се ядосват, когато царски особи се отдават на интелектуални занимания. Сигурно бих изпитвал същото, ако бях на тяхно място.

Грегорий изглеждаше направо уплашен. Лицето на Василий беше непроницаемо. Опитах се да дам друга насока на разговора. Попитах я кога приема вуйчо й, но тя се престори, че не е чула въпроса ми.

— Най-много се гордеят с това, че се познават с Юлиан. Непрекъснато говорят за него. Разискват дали има вероятност да стане император. Грегорий мисли, че ще стане император, а Василий смята, че Констанций ще го убие.

Въпреки че Василий виждаше накъде клони разговорът, той никак не се уплаши.

— Макрина, отде знаеш дали той не е някой от тайните доносчици на императора?

— Та нали вие го познавате?

— Ние познаваме също и престъпници, и идолопоклонници, и защитници на дявола.

— Та кой е виждал някога таен агент с такава брада? Пък и ни най-малко не ме е грижа. Аз не заговорнича срещу императора. — Тя се обърна към мене и ме погледна дяволито.

— Ако наистина си агент на императора, ще запомниш това, нали? Обожавам императора. За мен слънцето изгрява и залязва с неговата божественост. Всеки път, когато видя това прекрасно лице, изсечено от мрамор, идва ми да се разплача и да извикам: „Констанций, ти си олицетворение на съвършенството!“

Грегорий буквално изсъска: не знаеше как ще приема тази подигравка. Забавно ми беше, но едновременно и неудобно. Признавам, усъмних се дали един от двамата или самата Макрина не е доносчик. В такъв случай всичко, което Макрина бе успяла вече да каже, бе достатъчно, за да ни осъдят на смърт. Щеше да бъде крайно тъжна участ за всички ни: да загинем заради една шега!

— Хайде, Грегорий, не се плаши като баба! — каза Макрина и се обърна към мене: — Тия двама не обичат Юлиан. Не мога да разбера защо. Може би му завиждат? Особено Грегорий. Толкова е дребнав. Не си ли дребнав?

Грегорий беше побледнял от ужас.

— Те смятат Юлиан за дилетант и развейпрах. Твърдят, че неговата страст към знания е просто предвземка. Василий смята, че истинското му призвание е да бъде пълководец, ако остане жив, разбира се. Но Грегорий твърди, че е прекалено вятърничав дори и за това. И все пак Грегорий копнее Юлиан да стане император. Иска да бъде приятел на императора. Всъщност в дъното на душата си и двамата сте ужасно суетни и светски, нали?

Грегорий остана безмълвен. Василий се разтревожи, но не прояви тревогата си външно.

— Бих отрекъл единствено това, дето казваш, че сме светски. Аз не желая нищо на този свят. Впрочем идния месец ще постъпя в един манастир в Цезарея, където ще бъда толкова далеч от света, колкото е възможно преди смъртта.

Грегорий го подкрепи:

— Ама че ти е остър езикът, Макрина! — Той ме заговори, като се опита да обърне всичко на шега: — Какво ли не измисля! Страшно обича да се подиграва. Тя е езичница, разбира се. Истинска атинянка.

Едва сдържаше злобата си към момичето или страха си от мен.

Макрина му се изсмя в лицето.

— Всеки случай интересно ще ми бъде да го срещна този Юлиан. — Тя се обърна към мен: — Къде ще живееш? При чичо ми ли?

Отговорих отрицателно, като обясних, че ще се настаня при приятели. Тя кимна в знак на съгласие.

— Домакинството на чичо ми е добро и той никога не мами. А пък баща ми прибира за себе си излишните пари на учениците, въпреки че е честен, защото от все сърце ненавижда всички, които учат философия.

Засмях се. Близнаците също се засмяха, макар и малко пресилено. След това Василий предложи да отидем в дома на Прохерезий. Платих сметката на кръчмаря и излязохме навън. Сред горещия прах на улицата Макрина ми пошушна на ухото:

— През цялото време знаех кой си.

 

 

Приск: В това, което току-що си прочел, сигурно си видял иронията на съдбата: подлият Грегорий ще председателствува предстоящия вселенски събор. Говори се, че той ще бъде следващият константинополски владика. Наистина приятно е да зърнеш този благороден владика като парцалив младеж. Василий, който искаше само да се отдаде на съзерцателен живот, сега управлява църквата в Азия като владика на Цезарея. Василий ми хареса по време на краткия ми престой в Атина. Беше проницателен и с ясен ум. Можеше да стане отличен историк, ако не беше решил да се издигне в църковната йерархия. Но как може тези младежи да не се изкушат от възможността да се издигнат? Философията им предлага нищо, църквата — всичко.

Юлиан бил по-предпазлив спрямо Грегорий, отколкото предполагах. Или така му се е струвало, когато си е спомнял миналото. Когато пишеше това съчинение, Юлиан ме попита за мнението ми за Грегорий. Уверих го, че ако има някой враг, това е именно този чакал. Юлиан не се съгласи. Но това, което казах, донякъде му повлия. Както вече ти споменах, не желая да имам нищо общо с издаването на това съчинение. Но ако то все пак излезе, ще ми бъде приятно да видя впечатлението, което ще има върху новия владика на Константинопол. Няма да му хареса такова публично припомняне на младежките му години, когато е бил псевдоциник.

Забавно е също така да сравниш истинското поведение на Грегорий в Атина с това, което той пише за престоя си там в книгата си „Нападки“, издадена наскоро след смъртта на Юлиан. Докато пиша тези редове, съчинението му е пред мен. Почти никъде не казва истината. Ето как например описва външността на Юлиан: „Главата му се люшкаше на слабия му врат, раменете му непрекъснато играеха нагоре-надолу като везни, очите му се въртяха непрестанно на всички страни с налудничаво изражение; краката му не го държаха и когато ходеше, се препъваше; от ноздрите му лъхаше дързост и надменност; лицето му имаше някакъв нелеп израз; избухваше в неудържим, поривист смях, гръмогласен и на пресекулки; кимаше не на място в знак на съгласие или несъгласие и прекъсваше думите си по средата, за да си поеме дъх; задаваше въпроси без смисъл и без ред, а и отговорите му не струваха повече от въпросите му…“ Това дори не е добра карикатура. Вярно е, че Юлиан обичаше да говори прекалено много. Толкова искаше да научи нещо и да поучи другите! Можеше често да изпадне в глупаво положение. Но в никакъв случай не бе човек, страдащ от спазми, какъвто го описва Грегорий. Злобата на един истински християнин, който се опитва да смаже противника си е наистина неповторима. Никоя друга вяра не счита за необходимо да унищожи онези, които не я споделят. В най-лошия случай чуждата вяра би могла да предизвика насмешка или презрение, като например обожаването на животни у египтяните. И все пак тези, които обожават бика, не се опитват да избият онези, които обожават змията, или да ги принудят насила да почитат бика, а не змията. Никоя злина не е прониквала в света с такъв устрем, нито го е заливала толкова нашироко както християнството. Излишно е да ти пиша, че тези бележки са само за тебе и не трябва да се издават. Написах ги така разхвърляно, защото, връщайки се назад към времето, прекарано в Атина, не само чрез очите на собствената си памет, а и чрез спомените на Юлиан аз се развълнувах повече, отколкото очаквах.

Грегорий твърди също, че още навремето знаел, че Юлиан е прикрит елинист и тайно крои заговор срещу християнството. Това направо е невярно. Може да е отгатнал първото (въпреки че се съмнявам в това), но съм уверен, че не е могъл да знае за някакъв Юлианов заговор срещу държавната религия, защото по онова време Юлиан въобще не се занимаваше с никакви заговори. Той беше непрестанно под наблюдение. Искаше единствено да спаси живота си. И въпреки това Грегорий пише: „Казах му дословно: «Какво зло се таи в римската държава», като преди това му бях споменал, че се надявам да се окажа лош пророк.“ Да се изрече такова нещо, бе равносилно на измяна, тъй като Юлиан беше престолонаследник на Констанций. Ако Грегорий някога е предричал подобно нещо, той сигурно го е прошепнал на ухото на Василий, когато са били в леглото.

Колкото и да е забавна забележката на Юлиан за Макрина, тя е неискрена. На съответното място ще ти кажа истината, а ти ще решиш дали е уместно да я използуваш или не. Това, което Юлиан съобщава, е вярно само донякъде. Предполагам, че е искал да защити името й, пък и собствената си чест.

От време на време виждам Макрина. Тя никога не с била красива. Сега е направо грозна. Но и аз съм погрознял. Пък и целият свят е остарял и погрознял. Обаче по онова време Макрина беше най-интересното момиче в Атина.

 

 

Юлиан Август

 

Дори днес се възхищавам от Прохерезий. Казвам „дори днес“, защото той е галилеянин и се обяви срещу едикта, с който забраних на галилеяни да преподават класическа философия и литература. Той се оттегли, въпреки че му оказах особено внимание, като постанових, че тази забрана не се отнася до него. Когато го срещнах, той бе най-известният ретор в града от четиридесет години. Живееше в голяма къща близо до реката Илисос. По всяко време на деня тя е (тоест беше) претъпкана с ученици, които го питаха за разни неща или отговаряха на въпросите му.

Отначало стоях в дъното на слабо осветената, претъпкана с хора стая и наблюдавах Прохерезий, който се бе удобно разположил на голям дървен стол. По това време той бе осемдесетгодишен, висок, як, широкоплещест, с изключително живи очи, подобни на очите на Макрина, племенницата му. Косата му беше гъста и бяла; на челото му падаха къдрици, подобно на морска пяна, изхвърлена на брега. Беше красив човек, а и гласът му отговаряше на външността. Прохерезий бе толкова красноречив оратор, че когато братовчед ми Констанс го изпратил с някакво поръчение в Рим, там не само го признали за най-красноречивия оратор на света, когото някога са чували, но и му издигнали бронзова статуя на форума с надпис: „От Рим, царя на градовете, на Прохерезий, царя на красноречието.“ Споменавам това, за да изтъкна каква необикновена дарба имаше той; защото населението на Рим е най-преситеното на света и всичко го отегчава. Поне така казват всички. Аз сам още не съм бил в столицата си.

Прохерезий утешаваше един ученик, който се оплакваше от бедността си:

— Ни най-малко не защищавам нищетата. Но на младини тя се понася по-леко. Тогава тя е солта на живота. Когато дойдох за първи път от Армения в Атина, живеех с един приятел на един таван близо до улицата на месарите. Двамата имахме едно наметало и едно одеяло. През зимата деляхме деня на смени. Когато той излизаше с наметалото, аз лежах под одеялото. Когато той се връщаше, аз взимах наметалото, а той се пъхваше на топло под одеялото. Нямате представа колко е полезно това за стила на един ретор. Съчинявах тъй красноречиви речи, че когато ги произнасях, тракайки зъби под старото одеяло, сам се просълзявах от умиление.

Из стаята се разнесе весел шепот. Имах чувството, че това е любимата му история, която той често разказва.

Тогава Грегорий се приближи до него и му прошепна нещо на ухото. Той стана. Просто се сепнах, когато видях гигантския му ръст.

— Имаме гост — рече той на другите ученици. Всички обърнаха очи към мене, докато аз гледах притеснено пода. — Доста известен учен. — Въпреки иронията думите му прозвучаха дружелюбно. — Братовчед на един мой стар приятел, сега покойник. Колеги, това е благородният Юлиан, наследник на земния свят, както ние сме (или поне се опитваме да бъдем) наследници на духовния.

За миг настъпи смут. Повечето от учениците не знаеха дали да се държат към мен като към член на императорското семейство или като към техен колега. Мнозина от седналите станаха; някои се поклониха; други просто ме зяпаха с любопитство.

Макрина ми пошепна на ухото:

— Хайде де, глупчо, отговори му.

Успях да се съвзема и му отговорих с една реч, много кратка и съдържателна. Поне така си мислех. По-късно Макрина ми каза, че приветствието ми било нескончаемо и високопарно. За щастие сега, когато съм император, всички намират речите ми изискани и смислени. Как се променя стилът на човека, когато се издигне!

Прохерезий ме разведе сред учениците си и ме запозна с някои от тях. Те се държаха плахо, въпреки че бях ясно изразил намерението си да бъда слушател, както всички други.

Прохерезий продължи лекцията си още малко. След това разпусна учениците и ме заведе в атриума на къщата си. Слънцето вече залязваше. От горния етаж чувах смеха и боричкането на младежите, които живееха там. От време на време те се появяваха на галерията, за да ме зърнат. Но щом забележеха, че ги гледам, преструваха се, че са се запътили към стаята на някой свой другар. Какво не бих дал да можех да живея неизвестен в една от тези голи стаи.

Поставиха ме да седна на почетното място, близо до фонтана, и Прохерезий ми представи съпругата си Амфиклея. Тя бе тъжна жена — не могла да се съвземе след смъртта на двете си дъщери. Рядко говореше. Явно философията не беше утеха за нея. Запознах се също и с бащата на Макрина, Анатолий — простоват човечец, който приличаше на ханджия, какъвто и беше в действителност. Макрина не го обичаше.

Василий и Грегорий се извиниха, че трябва да си отидат. Грегорий беше крайно любезен: предложи да ме води на всички лекции и обеща да ме развежда из Атина. Василий се държа също така мило, макар че помоли да го извиня — нямало да може да идва с нас на повечето ни обиколки из града.

— Само след няколко месеца си заминавам. Имам много неща да свърша, ако съм жив дотогава — каза той и притисна с две ръце корема си, като на шега придаде на лицето си болезнен израз. — Сякаш лешояди разкъсват черния ми дроб!

— Тогава пази се от течение — отговорих веднага аз, — защото иначе може да забременееш и да снесеш яйце на лешояд!

Прохерезий и Макрина разбраха намека ми и се разсмяха. Шегата ми обаче не се понрави на Василий. Почнах да съжалявам, че му отговорих толкова бързо. Често правя това. А е погрешно. Грегорий се ръкува приятелски с мен. След това двамата излязоха. Сигурно и до днес се бои да не му отмъстя за това, което е разправял за мен. Но както всички добре знаят, аз не съм отмъстителен.

Пихме вино в градината. Прохерезий ме запита какво става в двора. Той живо се интересуваше от политическия живот. В знак на уважение братовчед ми Констанс поискал да го направи благородник и му предложил почетната титла „преториански префект“. Но старецът заявил, че предпочита да стане надзорник на житните доставки за Атина (титла, нелишена от значение, която Констанций винаги задържаше за себе си). След това, използувайки властта, която тази титла му дава, той наредил да се изпраща в Атина голяма част от житото, предназначено за няколко острова. От само себе си се разбира, че цяла Атина гледа на него като на благодетел.

Прохерезий ме подозираше още от самото начало. И въпреки всичкото му благоразположение по въпросите му разбрах, че очаква да му разкрия някоя тайнствена причина, поради която съм дошъл в Атина. Говори за великолепието на Медиоланум и Рим, за жизнеността на Константинопол, за изящната порочност на Антиохия, за интелектуалния живот на Пергам и Никомедия. Дори похвали и Цезарея и „столицата на книжовниците“, както я нарича Грегорий (и то съвсем сериозно). Всеки един от тези градове, твърдеше Прохерезий, би трябвало да ме привлича повече, отколкото Атина. Направо му казах, че съм дошъл да видя него самия.

— И прекрасния град? — намеси се неочаквано Макрина.

— И прекрасния град — повторих аз послушно.

Изведнъж Прохерезий стана.

— Нека се поразходим край реката — рече той. — Само двамата.

При Илисос спряхме точно срещу Калиройския фонтан, каменист остров, така издълбан и оформен от природата, че наистина прилича на фонтан; оттук хората вземат свещена вода.

Седнахме на брега, на изгорялата от августовското слънце трева. Сянката на чинарите ни пазеше от залязващото слънце. Залезът бе златен, въздухът неподвижен. Наоколо ученици четяха или спяха. Отвъд реката, над една редица от прашни дървета, се издигаше Химетос. Бях в някаква особена радостна възбуда.

— Момчето ми — Прохерезий се обърна сега към мен като баща към сина си, — близо си до огъня.

Началото беше съвсем изненадващо. Аз се бях излегнал на гъстата изгоряла трева, а той седеше кръстосал крака до мене, облегнал гръб на чинара. Погледнах към него и забелязах колко младежки закръглен изглеждаше вратът му и колко твърдо очертана беше линията на челюстта му за човек на неговите години.

— Огън? На слънцето? Земния огън?

Прохерезий се усмихна.

— Не тези огньове. Нито огъня на пъкъла, както се изразяват християните.

— В който ти също вярваш? — Не бях сигурен доколко е галилеянин; дори и днес не зная това. Той винаги е отговарял уклончиво. Не мога да повярвам, че такъв отличен учител и елинист може да бъде галилеянин; но всичко е възможно, както боговете ежедневно ни показват.

— Не сме готови за този диалог още — рече той. После посочи бързата, намаляла река под нас. — Ей там са били създадени диалозите на Платоновия Федър. Хубави разговори са се водили някога на същия този бряг.

— Ще достигнем ли тяхното равнище?

— Може би някой ден. — Той спря за миг. Аз чаках, сякаш щеше да се яви някакво знамение. — Един ден ще бъдеш император. — Той изрече това с такъв равен глас, сякаш установяваше най-обикновен факт.

— Не желая да стана император. Съмнявам се, че ще стана. Не забравяй, че от семейството сме останали само двама: Констанций и аз. Ще си отида, както са си отишли и другите. Затова дойдох тук. Исках да видя Атина, преди да…

— Може би си искрен. Аз обаче… е, признавам, че имам слабост към оракули. — Той замълча многозначително. Това бе достатъчно. Още една дума, и престъплението щеше да бъде извършено. Със закон е забранено да се запитват оракули кой ще бъде следният император. Това е впрочем отличен закон. Иначе кой би се подчинявал на един владетел, ако е известно кога ще умре той и кой ще бъде наследникът му. Трябва да призная, бях смаян от откровеността на стареца. Но същевременно ми беше драго, че има доверие в мен.

— Предсказано ли е? — Аз бях не по-малко дързък. Излагах се на опасност, като по този начин се надявах да му докажа искреността си.

Той кимна.

— Не денят, нито годината, просто фактът. Но ще бъде трагедия.

— За мен? Или за държавата?

— Никой не знае. Оракулът не каза точно. — Той се усмихна. — Те рядко казват нещо точно определено. Питам се защо толкова им вярваме.

— Защото боговете действително говорят чрез сънища и откровения. Това е факт. И Омир, и Платон…

— Може би. Така или иначе открай време сме свикнали да им вярваме… Познавах цялото ти семейство. — Той откъсна разсеяно един стрък от изгорялата трева; старческите му ръце бяха прошарени с дебели вени. — Констанс беше слаб. Но имаше добри качества. Разбира се, не би могъл да се мери с Констанций. Но ти си равен на императора.

— Не казвай това.

— Аз просто отбелязвам. — Неочаквано той се обърна към мен: — Имам някакво предчувствие, Юлиане, че смяташ да възстановиш култа на старите богове.

Дъхът ми секна.

— Прекалено много си позволяваш. — Гласът ми потрепери въпреки твърдия ми тон, който би направил чест и на самия Констанций. Рано или късно човек научава цезаревския похват: внезапната промяна на тона, която напомня за тоягата и брадвата, които държим вдигнати над поданиците си.

— Може и да е така — каза спокойно старецът.

— Съжалявам, не трябваше да ти говоря тъй. Ти си мой учител.

Той поклати глава.

— Не, ти си мой господар; или скоро ще бъдеш. Само искам да ти помогна. Да те предупредя, че въпреки всичко, което Максим ти разправя, християните са вече победили.

— Не вярвам! — С ожесточение и съвсем безразсъдно започнах да му доказвам, че всъщност от населението на римската държава само една малка част са галилеяни.

— Защо ги наричаш галилеяни? — попита ме той, като прекъсна разпалената ми реч.

— Защото „той“ е от Галилея.

Прохерезий четеше мислите ми.

— Боиш се от думата „християнин“, защото тя означава, че тези, които се наричат така, са наистина последователи на един цар, на един велик господар.

— Едно наименование не може да промени същността им — казах аз, измествайки въпроса. (Но той беше прав. Това име е опасно за нас.) Продължих да излагам доводите си: — По-голямата част от цивилизования свят не е нито галилеянска, нито елинска, а някъде по средата. Съвсем основателно мнозинството от хората мразят галилеяните. Прекалено много невинни жертви са били дадени при безсмислените им верски разпри. Достатъчно е да спомена убийството на владиката Георгий от Александрия, за да припомня на четящите тези редове за свирепостта на галилеяните не само към враговете им (те ги наричат „нечестиви“), но и към последователите им.

Прохерезий се опита да ме обори, но въпреки че той е най-красноречивият човек на нашето време, аз не исках да го изслушам. Освен това той доста неубедително — нещо странно за такъв изкусен ретор като него — защищаваше галилеяните и това ме кара да подозирам, че не е от тях. Подобно на мнозина днес, той е някъде между елинизма и новия култ на смъртта. Не смятам, че просто се страхува и не иска да се обвърже нито с едните, нито с другите. Той наистина е объркан.

— Старите богове, изглежда, действително са ни изоставили; винаги съм допускал възможността боговете да престанат да се занимават с човешките дела, колкото и да е ужасно да се признае това. Но философията не ни е изневерила. От Омир до Платон и чак до Ямблих философията определя истинските богове в тяхната многоликост и мощ; те всички произтичат от истината, те са множество, което се съдържа в единния Бог. Или както писа Плотин: „По своята природа душата обича Бога и се стреми да се слее с него.“ Докато съществува човешката душа, съществува Бог. Това е толкова ясно.

Давах си сметка, че държа реч пред най-красноречивия човек на света, но не можех да спра. Дремещите наоколо ученици се понадигнаха и ме загледаха изненадано. Сигурно са помислили, че съм луд, тъй като размахвах ръце, както често правя, когато се разпаля. Но Прохерезий продължаваше да се държи благосклонно към мен.

— Вярвай това, което смяташ, че трябва да вярваш — заключи той.

— Но и ти вярваш в същото. Вярваш в това, в което аз вярвам. Не би могъл да преподаваш, ако не вярваше.

— Аз виждам нещата по друг начин, там е цялата разлика. Опитай се да видиш нещата такива, каквито са. Това учение е вече пуснало корени. Християните управляват света чрез Констанций. Почти тридесет години те притежават богатства и власт. Няма да се предадат лесно. Късно идваш, Юлиане. Ако ти беше Константин и ако разисквахме същите тези въпроси преди четиридесет години, тогава бих ти казал: „Удари ги! Обяви ги извън закона! Възстанови храмовете!“ Но днес са други времена. Ти не си Константин. Те владеят света. Най-доброто, което можем да направим, е да ги цивилизоваме. И затова продължавам да преподавам. Затова не мога да ти помогна.

И тогава го почитах, и днес го уважавам. Ако все още е жив, когато завърши този поход, ще го потърся пак, искам да поговоря с него. Как всички се стремим да печелим хора за собствената си кауза!

Завърнахме се в дома му като двама заговорници. Между нас вече съществуваше връзка, която нищо не можеше да скъса, защото всеки беше казал на другия опасни истини. В нашето приятелство се примесваше страх и това го правеше по-интересно.

Учениците отново се бяха събрали в полутъмния атриум и както винаги ожесточено спореха в един глас. Замлъкнаха, щом ни видяха да влизаме. Предполагах, че моето появяване ги изплаши. Но Прохерезий им каза да се отнасят към мен както към всеки друг ученик.

— Не че той е като всеки друг, разбира се, въпреки брадата му и старите му дрехи. — Те се засмяха. — Той е различен от нас. — Тъкмо щях да кажа, че дори Константиновото семейство прилича донякъде (макар и не много) на човешко семейство, когато той продължи: — Юлиан е истински философ. Той е решил да стане това, което ние трябва да бъдем.

Думите му бяха приети доброжелателно. Едва на следния ден проумях иронията на тази фраза.

Макрина ме хвана за ръката и рече:

— Трябва да се запознаеш с Приск. Няма по-неприятен човек от него в Атина.

Приск седеше на едно столче, заобиколен от ученици. Той е мършав човек, със студен израз на лицето, висок почти колкото Прохерезий. Когато го наближихме, той стана и измърмори:

— Добре дошъл.

Радвах се да срещна този велик ретор, за когото бих чувал толкова много. Той е така известен с хумора си, както и с двусмислените си забележки. Нищо не може да го възпламени, докато аз често се разпалвам от най-незначителни неща; може би това беше причина да се сприятелим от първия миг. Сега той ме придружава в Персия.

— Опитай се да го притиснеш о стената по кой да е въпрос — ми рече Макрина, като хвана слабата ръка на Приск, сякаш ми предлагаше да се преборя с него. — Ние считаме, че никой не може да се изплъзне от спор по-майсторски от Приск. Той никога не спори.

С израз на досада, който ми е вече така познат (и от който се боя, когато е насочен към мен), Приск освободи лакътя си от ръката на Макрина.

— Защо да споря? Зная какво зная. А хората бързат да ми кажат каквото те знаят или мислят, че знаят. Няма място за спор.

— Но сигурно си съгласен, че при спор се раждат нови мисли. — Разбира се, това беше наивно от моя страна, но все пак настоях: — Сократ е водел слушателите си към мъдростта чрез спор и диалози.

— Тези две неща не са съвсем еднакви. Аз преподавам чрез диалози или поне се опитвам да го правя. Но споровете са порокът на този град. Устати хора винаги могат да надвият в спор много по-мъдри от тях, които нямат дар слово. Днес само стилът има значение; никой не обръща внимание на съдържанието. Повечето от софистите са актьори, дори нещо по-лошо — адвокати. И за да ги чуят, младежите плащат, както се плаща на улични певци.

— Това са камъни в моята градина. — Прохерезий се беше присъединил към разговора. Забавно му беше да подеме спор, който очевидно се водеше открай време.

— Знаеш мнението ми. — Приск беше суров. — Ти си най-лошият от тях, защото си най-добрият оратор. — Той се обърна към мен: — Той е толкова красноречив, че всички софисти в Атина го ненавиждат!

— С изключение на теб — додаде Макрина.

Приск се престори, че не е чул думите й.

— Преди няколко години неговите колеги решиха, че е прекалено популярен. Затова подкупиха проконсула…

— Внимавай! — рече Макрина. — Не трябва да говорим за подкупени чиновници пред този, който може един ден да заеме най-висшата служба в държавата.

— Подкупиха проконсула — продължи Приск, сякаш тя не бе казала нищо — да изпрати нашия домакин в изгнание. И той го изпрати. Но скоро след това проконсулът се оттегли от политическия живот и вместо него дойде един по-млад проконсул, който страшно се възмути от станалото и разреши на Прохерезий да се върне. Софистите обаче не се предадоха лесно. Те продължаваха да кроят заговори срещу най-изкусния измежду тях. Затова новият проконсул свика събрание в Школата.

— По внушение на чичо ми.

Прохерезий явно намираше разговора много забавен:

— Макрина не ни оставя да запазим никакви тайни. Е, да, аз му дадох тази идея. Исках да събера всичките си врагове на едно място, за да мога…

— Да ги смажеш — подсказа му Макрина.

— Да ги спечеля — каза чичо й.

— Да ги победиш — поправи го Макрина.

Приск продължи разказа си:

— Беше внушително зрелище. Всички се бяха събрали в голямата зала на Школата. Приятелите бяха разтревожени, враговете бяха оживени. Пристигна и проконсулът. Той щеше да ръководи събранието и поиска да се предложи тема, която Прохерезий да развие. Каквато и да било тема. Събранието трябваше само да я избере. Отначало никой не промълви дума.

— Най-сетне чичо ми видя двама от най-злите си врагове, които се спотайваха в дъното на залата. Той се обърна към тях и поиска да определят темата. Те се опитаха да избягат, но проконсулът нареди на стражата да ги върне обратно в залата.

Приск наистина изглеждаше непреклонен.

— Струва ми се, че стражите излязоха победители благодарение на храбростта си.

— Меденият език на Приск! — Старецът се засмя. — Може би си прав. И все пак предполагам, че слабата преценка на противника ми помогна най-много: зададоха ми крайно неприлична и ограничена тема.

— Откъде е по-привлекателна жената, отзад или отпред? — захили се Макрина.

— Но той прие предизвикателството — рече Приск. — И говори така занимателно, че през цялото време публиката пазеше питагорейско мълчание.

— Настоя бързописци от съда да записват всяка негова дума. — Макрина косвено се гордееше с успеха на чичо си. — Настоя също да няма аплодисменти.

— Наистина бе паметна реч — продължи Приск. — Най-напред той подробно разгледа темата. След това се спря на едната страна, на предната страна на женското тяло. След един час рече: „Сега внимавайте дали си спомням всичките доводи, които използувах дотук.“ След това повтори речта си във всичките й заплетени подробности, само че този път говори за обратната страна… задната. Въпреки заповедта на проконсула залата бурно приветствува оратора. Това бе най-големият триумф на красноречието и паметта в наше време.

— И?… — Прохерезий знаеше, че Приск няма да завърши, без накрая да го ухапе.

— И… враговете ти бяха напълно сразени. Докато преди те презираха, сега те мразят. — Приск се обърна към мен: — Насмалко не го убиха на следната година. И още кроят заговори срещу него.

— И какво доказва това? — Прохерезий бе не по-малко любопитен от мен да чуе какво има да каже Приск.

— Че победата в един спор е безполезна. Победите създават блясък, който винаги предизвиква по-голяма вражда, отколкото мълчанието. Такъв спор не убеждава никого и освен че такава победа поражда завист, остава въпросът за победения. Имам предвид философ, сразен в публичен диспут. Дори когато той признае пред себе си, че истината е против него, той ще страда от това, че е бил оборен пред всички. Той се озлобява и накрая вероятно ще намрази философията. А аз предпочитам да не изгубя нито едного, който може да допринесе за цивилизацията.

— Добре казано — съгласи се Прохерезий.

— А може би — каза лукаво Макрина — ти самият не желаеш да бъдеш победен в спор, защото се боиш, че може да се озлобиш, ако бъдеш унижен пред хората. Колко си суетен, Приск! Не се състезаваш, защото не си уверен, че ще спечелиш. И тъй до днес никой от нас не знае колко си мъдър. Благородни Юлиане, неговото мълчание е легендарно. И това го прави още по-велик. Всеки път, когато Прохерезий проговори, той се ограничава, тъй като думите, бидейки сами ограничени, ограничават всичко. Затова Приск е най-мъдрият: мълчанието не може да се премери. Зад мълчанието може да се крие много или нищо. Единствено Приск може да ни каже какво крие мълчанието му, но тъй като няма да стори това, ние го смятаме за велик човек.

Приск не отговори. Не познавам друго момиче като Макрина: така умееше да говори, да извърта и да усуква, такива странни хрумвания й идваха. Обикновено иронията не се среща у жените, но и Макрина не беше обикновено момиче. Преди да можем да чуем какво ще й отговори Приск, в атриума влязоха войници от стражата ми, водени от офицерите на проконсула. В града се разчуло, че съм в дома на Прохерезий. Отново бях арестуван.

 

 

Приск: Макрина си беше курва. Всички я ненавиждахме, но я търпяхме, защото беше племенница на Прохерезий. Описанието на Юлиан за първата ни среща не е съвсем вярно. По-точно казано, това, което той си спомня, не съвпада с това, което аз си спомням. Например той казва, че стражите били пристигнали, преди да отговоря на Макрина. Не беше така. Отговорих й веднага, като казах, че мълчанието ми крие състрадание към ограничените интелектуални възможности на другите, а аз не желая да засягам никого, дори и самата нея. Това възбуди смях. След това пристигнаха стражите.

Искам да оставя за историята първото си впечатление от Юлиан. Той бе красив младеж, широкоплещест, както всички в рода им, с развита мускулатура, макар че по онова време той не правеше почти никакви упражнения. Не му оставаше време за това, понеже постоянно говореше. Грегорий не съвсем без основание казва, че Юлиан почти се задъхвал от много приказки. Аз често му казвах: „Как очакваш да научиш нещо, когато само ти говориш?“ Той се изсмиваше възбудено и отвръщаше: „Но аз говоря и слушам едновременно, в това е моето изкуство.“ Може би беше прав. Винаги съм се изненадвал колко много успя да научи.

Едва когато прочетох съчинението, узнах за разговора с Прохерезий. Никога не съм подозирал, че старецът е бил толкова хитър или смел. Опасно е да признаеш пред един престолонаследник, когото едва познаваш, че си се допитвал до оракул. Прохерезий винаги е имал слабост към оракули.

Тоя човек никога не ми е бил особено приятен. Винаги имах чувството, че е повече демагог, отколкото философ. При това той съвсем сериозно играеше ролята си на „велик старец“. Говореше за всичко и навсякъде. Гледаше да поддържа връзки с царски особи, както владиците се стремят да намерят мощи. Беше наистина красноречив оратор, но писанията му бяха банални.

Нека ти кажа нещо за Макрина, тъй като Юлиан не е искрен и ако не ти го кажа аз, никога няма да го узнаеш. Те имаха любов и целият град говореше за това. Макрина с цялото си невъзпитание както винаги разказваше на всички за връзката си, и то в най-интимни подробности. Разправяше, че Юлиан е изключително страстен любовник, като даваше да се разбере, че не й липсва опит в това отношение. Всъщност, когато се срещнаха за първи път, тя вероятно е била още девствена. В нейната среда нямаше много мъже, които биха били готови на усилието да я лишат от девственост. В края на краищата Атина е прочута с леснодостъпните си момичета и не са много мъжете, които биха искали да спят с приказливи жени, особено когато има толкова голям избор от мълчаливи. Уверен съм, че Юлиан е бил първият любовник на Макрина.

По това време се разправяше една изключително смешна история, несъмнено измислена. Подслушали Юлиан и Макрина, когато лежали заедно. Дори по време на самия акт те продължавали да говорят: Макрина оспорвала възгледите на питагорейците, докато Юлиан повтарял доводите си в подкрепа на Платоновата философия. Явно са си подхождали.

Юлиан рядко ми говореше за Макрина. Може би се стесняваше от това, че знаех за тази история. За последен път говорихме по този повод в Персия, когато той пишеше съчинението си. Питаше какво е станало с нея, за кого се е омъжила и как изглежда. Отговорих му, че е понапълняла, че се е омъжила за един търговец от Александрия, който живее в Пирея, че има три деца. Не му казах, че най-голямото й дете е негов син.

Да, това бе големият скандал в Атина навремето. Тя роди седем месеца след като Юлиан напусна Атина. По време на бременността остана да живее при баща си. Въпреки дързостта си тя изненадващо строго се придържаше към обичаите, що се отнасяше до тези неща. Отчаяно си търсеше съпруг, макар да беше всеизвестно, че детето в утробата й беше син на Юлиан и следователно е чест за майката. За неин късмет александриецът се ожени за нея и обяви детето за свое.

От време на време го виждах, когато беше още дете. Сега е на около двадесет години и доста прилича на баща си; това именно ми пречи да се виждам с него и сега. Въпреки че съм стоик, някои спомени ми причиняват болка. За щастие момчето живее в Александрия, където се занимава с търговията на втория си баща. Веднъж Макрина ми каза, че изобщо не се интересувал от философия. Бил благочестив християнин. И с това свършва династията на Константин. Дали Юлиан е знаел, че има син? Мисля, че не. Макрина се кълне, че не му е казвала, и почти й вярвам.

Преди няколко години я срещнах на мястото, което атиняните наричат Римската агора. Поздравихме се приятелски, седнахме заедно на стъпалата на кулата с водния часовник. Попитах я за сина й.

— Прекрасен е! Съвсем прилича на баща си, император, бог! — Макрина не е загубила способността си да те затрупва с порой от думи, въпреки че духовитостите й не са вече толкова хапливи. — И никак не съжалявам!

— За какво не съжаляваш? За приликата ли? Или за това, че си майка на Юлиановия син?

Тя не отговори. Хвърли разсеян поглед над агората, както винаги пълна с бирници и адвокати. Тъмните й очи светеха с познатия ми блясък, въпреки че бузите й се бяха отпуснали и големите й гърди увиснали от майчинството и годините. Изведнъж тя се обърна към мен:

— Той искаше да се ожени за мен. Знаеше ли това, Приск? Можех да стана императрица на Рим. Само като си помисля! Какво щеше да кажеш на това? Дали щях да бъда… представителна? Във всеки случай щях да бъда различна от всички други. Колко императрици са разбирали от философия? Забавно щеше да бъде. Щях да нося много накити, въпреки че ги ненавиждам. Ето, виж ме! — Тя дръпна обикновената туника, която носеше. Въпреки богатството на мъжа си Макрина не носеше нито пръстени, нито брошки, нито гребени в косата си или обици на ушите си. — Но една императрица трябва да играе ролята си добре. Тя няма друг избор. Разбира се, щях да имам лоша слава. Щях да следвам примера на Месалина.

— Ти? Ненаситна? — Не можах да се стърпя да не се засмея.

— Абсолютно! — Някогашната пламенност се появи на лицето й. Черните й очи гледаха насмешливо. — Сега съм вярна съпруга, защото съм пълна и никой не ме ще. По-точно никой, когото аз бих пожелала. Но красотата ме привлича. С такова удоволствие бих била проститутка! С тази разлика, че бих искала да си избирам клиентелата; именно затова бих искала да бъда императрица. Историята също щеше да ме хареса — Макрина Ненаситната!

Който и да беше ни видял на тези стъпала, щеше да си помисли: каква достопочтена двойка! Един стар философ и една изпълнена с достойнство матрона, разговарящи най-сериозно за цените на житото или за последната проповед на владиката. А в действителност Макрина пееше химн на похотта.

— Какво щеше да каже за това Юлиан? — Успях да я прекъсна, преди да ме затрупа с прекалено точни подробности за половия си апетит. Странно, колко слаб интерес проявяваме към половите желания на хората, които не ни привличат.

— Сама се питам. — Тя замълча за миг. — Не съм уверена дали щеше да бъде против. Не, не, сигурно щеше да бъде против. Но не от ревност. Струва ми се, нямаше да бъде способен на това. Просто той не обичаше крайностите. Аз също не ги обичам, но никога не съм имала възможност да прекалявам освен с ядене. — Тя се потупа. — Виждаш ли последиците? Разбира се, все още бих могла да мина за красавица в Персия. Те умират за дебели жени. — После пак заговори за Юлиан: — Той говорил ли ти е за мен по онова време? А по-късно? Когато беше с него в Персия?

Поклатих глава. Не зная защо я излъгах. Може би заради това, че не я обичах. Но дали само заради това?

— Да, предполагах, че няма да ти говори. — Не изглеждаше разстроена. Човек не можеше да не се възхити от силата на нейната себичност. — Преди да замине за Медиоланум, той ми обеща, че ако остане жив, ще се ожени за мен. Противно на това, което се разказваше, той не знаеше, че съм забременяла. Никога не му казах. Но му казах само, че искам да бъда негова жена, макар че няма да бъда огорчена, ако Констанций има свои планове за него, каквито естествено имаше. О, какво момиче бях аз!

— Обади ли ти се след това?

Тя поклати глава.

— Нито дори с писмо. Но наскоро след като стана император, нареди на новия проконсул на Гърция да ме посети и да попита дали желая нещо. Никога няма да забравя израза на лицето на проконсула, когато ме видя. Само един поглед бе достатъчен, за да се увери, че е невъзможно някога Юлиан да се е интересувал от тази дебела дама. Така бе изненадан, горкият човечец… Мислиш ли, че Юлиан знаеше за нашия син? Не беше много голяма тайна.

— Предполагам, че не знаеше — отговорих аз. И, струва ми се, наистина не знаеше. Аз, разбира се, не съм му казвал нищо, а кой друг би посмял да му каже?

— Виждал ли си жена му?

Кимнах.

— В Галия. Тя беше много по-възрастна от него. И много грозна.

— Така чувах и аз. Никога не съм го ревнувала. В края на краищата той бе принуден да се ожени за нея. Наистина ли остана целомъдрен след смъртта й?

— Доколкото зная, да.

— Наистина беше странен. Уверена съм, че християните щяха да го обявят за светец, ако беше останал при тях, и горките му кости сега щяха да лекуват болки в черния дроб. Е, всичко това е минало, нали? — Тя погледна водния часовник зад нас. — Ще закъснея. Колко подкуп даваш на чиновника, който определя данъка?

— С тези неща се занимава Хипия.

— Вярно. Жените се справят с това по-добре. Има куп дреболии и подробности, а те са така приятни! Ние сме бъбриви като свраки. — Макрина тежко се изправи. Ставането донякъде я затрудняваше. Тя се опря на бялата мраморна стена на кулата. — Хубаво щеше да е да бях станала императрица.

— Съмнявам се. Ако беше станала императрица, сега щеше да бъдеш мъртва. Християните щяха да те убият.

— Смяташ ли, че щях да имам нещо против? — Тя се обърна с лице към мен и черните й очи блеснаха като обсидиан на слънцето. — Не разбираш ли, просто не виждаш ли, така, както ме гледаш, мили ми, мъдри Приск, че не е имало ден през последните двадесет години, в който да не съм мечтала за смъртта!

Тя ме остави на стъпалата. Като гледах пълната Макрина да си пробива път през тълпата и да се отправя към канцеларията на проконсула, спомних си я такава, каквато беше преди години; трябва да призная — за миг бях развълнуван от страстния зов на сърцето й. Все пак това не променя факта, че тя беше твърде неприятна жена. Не съм говорил с нея оттогава, въпреки че се поздравяваме, когато се видим на улицата.