Гор Видал
Юлиан (16)

XV

На 6 ноември 360 година празнувах петата годишнина на цезарството си или както го наричат римляните, квинквенала си.

Смятах, че това събитие трябва да отпразнувам особено тържествено. Добре е известно, че ненавиждам всички зрелища по хиподрумите, независимо от това дали са надбягвания, гладиаторски игри или бой с диви животни. Но когато човек заема високо положение, има известни неща, който трябва да прави, и устройването на зрелища е едно от най-важните. Ако състезанията минат успешно, ставаш любимец на народа. Не са ли успешни, оставаш непопулярен. Цялата работа е в това. Въпреки че много пъти съм проклинал консулите от ранната република, които са започнали тези скучни и скъпи зрелища, винаги върша онова, което се очаква от мен и което наличните ми средства ми позволяват. Казаха ми, че игрите във Виенна минали успешно — лично аз не съм в състояние да съдя за това. Ходех на тях колкото е възможно по-рядко. Но когато присъствувах, обличах се като император. Носех тежък златен венец, с който вече свикнах. (Пред себе си се оправдавам, че е символ на слънцето, което е божество.) Тази година видът ми наистина беше съвсем императорски. Дори Орибазий беше доволен; не можеше да търпи старата пурпурна панделка, която обикновено носех на обществени места. „Приличаш на учител в гимнастическа школа!“ — недоволствуваше той.

Констанций и аз си разменихме учтиви писма по повод смъртта на Елена. През декември ми съобщиха, че той се оженил за една антиохийка на име Фаустина. Поздравих го по този случай. Междувременно и двамата се готвехме за гражданска война.

Няколко знаменателни неща се случиха през този декември. Един следобед, както се упражнявах с щит и меч (почти ежедневно правя това, защото много късно почнах да изучавам военно изкуство и трябва да се занимавам повече от другите, за да заякнат мускулите ми и да науча тънкостите на боя), щитът се откъсна както от дръжката си, така и от каишката за хващане и шумно падна на земята пред петулантите, с които се упражнявах. Преди някой да може да изтълкува това като лошо предзнаменование, аз извиках високо: „Вижте — и показах дръжката, която стисках, каквото държа, — остава в ръката ми!“ Изтълкуваха това, че ще задържа Галия каквото и да стане. Но аз сам бях озадачен, докато една нощ ми се присъни, че отново виждам духа-пазител на Рим. Той дойде при леглото ми и ясно изрече в стихове:

Когато Зевс достигне благородния Водолей

и Сатурн дойде на двадесет и пет градуса от Девата,

тогава Констанций, цар на Азия, от сладкия тоз живот

със скръб и болка ще се раздели.

Не можеше да се очаква по-ясно пророчество от боговете. На сутринта казах на Орибазий и той на свой ред извика Мастара, най-добрия от етруските астролози, който направи хороскоп на Констанций и намери, че императорът наистина ще бъде мъртъв след няколко месеца. Дори определи месеца — през юни 361 година. Но въпреки небесните уверения не се осланях на това и продължих да се готвя за война.

Харесвах Небридий, преторианския префект, въпреки че той не ме обичаше по същата причина, поради която аз го уважавах: верността му към Констанций. При все че бе верен на императора, Небридий не заговорничеше срещу мен. Затова му позволих да изпълнява официално функциите на преториански префект, но нищо извън това. И въпреки приятелските ни отношения той непрестанно търсеше начин да ми направи клопка. Най-после измисли как да ме постави в крайно неудобно положение.

На 6 януари галилеяните празнуват някакъв празник, който те наричат Богоявление. Това е денят, когато се смята, че Назарянинът бил кръстен. Подозирайки, че не обичам галилеяните, Небридий оповести из града, че ще присъствувам на черковната служба на Богоявление във Виеннската костница — новата базилика, току-що изградена с многобройните дарения, които Елена бе направила на владиците. Побеснях, но не смеех да проявя гнева си. За съжаление на Орибазий му беше забавно, като гледаше в какво затруднено положение съм изпаднал.

Навъсено извърших каквото се изискваше от мен. Прекарах два часа в размисъл над бедрената кост на някакъв злодей, изяден от лъвовете в Рим, докато владиката ми четеше дълга проповед, като ми се молеше да го подкрепя с царствената си мощ срещу неговите противници арианите. Дори придаде политическа нотка на словото си, като спомена, че Констанций е арианин, а аз вероятно Атанасиев привърженик, което значи, че сме различни във всяко отношение; щяла да надделее страната на истината (и на мнозинството — не пропусна да вмъкне многозначително владиката) и тя щяла да крепи трона ми както колони (това беше, струва ми се, метафората, която той употреби; а може и да е било „свети кариатиди“). Когато дойде време да произнеса молитвата, думите ми бяха отправени към Назарянина, но в сърцето си се обръщах към Зевс.

Зимата беше време на изчакване. Вече бях готов за поход. Единствено чаках знак от небето. Въпреки че префектът на Рим забрани на пратениците ми достъпа до Сибилинските книги, един от старите жреци успял да види тази част от книгата, която се отнася до нашето време. Според тайния му доклад аз съм щял да бъда следващият император. Властвуването ми щяло да бъде бурно, но продължително. А това е единственото, което ми трябва: време. Време да подмладя един стар свят, да превърна зимата в пролет, да освободя единния бог от тройното чудовище на безбожниците. Дай ми двадесет години, о, Хелиос, и ще изпълня света с възхвали за твоята светлина, ще осветя мрачните дълбочини на Хадесовото царство. Както Персефона се върна при Деметра, така живите мъртъвци на нашето време ще се върнат към тебе, който си светлина, живот, всичко!

През април научих, че племето на германския вожд Вадомар преминало реката Рейн и опустошавало областта около Реция. Тези известия особено ме озадачиха, тъй като преди две години сключихме „окончателен“ мир с Вадомар. Той нямаше никакви основания да бъде недоволен от нас. Беше културен човек, получил образованието си в Медиоланум. Беше предпазлив и благоразумен по природа. Всеки път, щом видеше, че сме готови да приложим сила, той отговаряше с хиляди извинения и бързо се оттегляше на своята страна на реката. Да тръгне Вадомар срещу мен, можеше да означава само едно: че действува по заповед на Констанций. Изпратих при Вадомар моя комит на име Либин — способен военачалник, който умееше също да води преговори, или поне аз си мислех така. Отделих му половин легион и му наредих да се разбере с Вадомар. Ако не успееше да го убеди с добро, трябваше да го заплаши с унищожение. Либин стигнал Зехинген на Рейн и там германците го заградили. За съжаление, въпреки че мисията му бе да води само преговори, Либин жадувал за сражение и безразсъдно дал заповед за нападение. След няколко минути той бил разсечен на две от германски меч, а войниците му се сражавали срещу пет пъти по-многобройните германци, докато били избити.

Изпратих петулантския легион на реката Рейн, който единствено откри, че варварите са изчезнали в горите така тайнствено, както се бяха появили. За момента на Рейн цареше спокойствие. Бях готов да приема това за най-обикновен набег на размирна банда, извършен без знанието на Вадомар, който предлагаше да накаже виновните, ако, разбира се, те са от неговото племе; той дори изпрати пари на семейството на убития Либин.

Не вярвах на Вадомар, но бях готов да забравя тази случка, когато граничните стражи заловиха един германски пратеник, който пътувал на изток. У него бе намерено писмо от Вадомар до Констанций. Цитирам дословно: „Волята ти е изпълнена, господарю, и твоят непокорен цезар ще бъде усмирен.“ Повече не ми беше нужно. Незабавно изпратих един от секретарите си, един способен човек на име Филогий, при петулантите, които още се намираха на Рейн, близо до земите на Вадомар.

 

 

Либаний: Чувствувам се задължен да отбележа, че същият „способен човек на име Филогий“ току-що бе назначен от Теодосий за комит на Изтока. Той е ревностен християнин и никой не знае как ще караме под неговото управление. Защо Юлиан не изпрати него на онази съдбоносна среща на Рейн вместо отдавна забравения Либин! Но може би съдбата щеше да ни поднесе някой по-лош и от Филогий. Комитът пристигна в Антиохия в началото на този месец. Вчера го видях и първи път в сената. Движеше се сред нас като лебед, който се е озовал в съвсем малко езерце, което никак не е по вкуса му. Смея ли да му припомня името на Юлиан?

 

 

Юлиан Август

 

Дадох на Филогий запечатани нареждания. Ако срещнеше Вадомар на нашата страна на Рейн, трябваше да отвори писмото и да изпълни нарежданията. В обратен случай трябваше да унищожи писмото. Бях доста сигурен, че ще срещне Вадомар на нашия бряг, защото той често гостуваше на приятелите си римляни. Подобно на много германски първенци, в някои отношения той беше по̀ римлянин от римляните.

Филогий срещнал Вадомар на едно угощение, устроено от някакъв местен доставчик. Той поканил вожда на вечеря на следния ден в офицерската трапезария на петулантския легион. Вадомар отвърнал, че ще му бъде извънредно приятно да вечеря с такава благородна компания. Когато Вадомар пристигнал, Филогий се извинил, че трябва да излезе навън, защото бил уж забравил да даде някакви нареждания на готвача. Тогава той прочел писмото ми, с което му заповядвах да задържи под стража германския вожд като изменник. Филогий изпълнил нареждането ми за голяма изненада на своя гост.

След една седмица доведоха Вадомар при мен във Виенна. Приех го сам в кабинета си. Той е хубав човек, синеок, лицето му е червендалесто от прекомерно пиене в студените зими. Но държането му е изтънчено като на римски царедворец. Говори отлично гръцки. Беше много уплашен.

— Сбърка с избора си, вожде — му казах аз.

Той заекна; не разбираше какво искам да кажа. Подадох му уловеното писмо. Червеното му лице стана на петна.

— Извърших каквото ми заповяда, августе.

— В писмото ме наричаш цезар.

— Не, не, августе. Искам да кажа, бях принуден, когато му писах. Той ми нареди да те нападна. Какво можех да сторя?

— Можеше да зачетеш договора си с мен. Или можеше да направиш по-сполучлив избор, както вече ти загатнах. Вместо Констанций можеше мен да избереш за господар.

— Но сега те признавам, господарю, винаги съм те признавал, само…

— Спри — прекъснах го аз, като вдигнах ръка. Неприятно ми е да гледам човек да пълзи в краката ми. — Всъщност ти и кореспонденцията ти ми бяхте изключително полезни. — Взех си писмото обратно. — Сега имам доказателства, че Констанций не само желае да ме убие, но и насъсква варварите срещу собствените си поданици. Вече зная какво да направя и как да го направя.

— Какво ще направиш, августе? — За миг Вадомар забрави собствената си съдба.

— Какво ли? Ще те изпратя на заточение в Испания. — Той се хвърли в краката ми в знак на признателност. С мъка се откъснах от него и го предадох на стражите.

Наредих да извикат Орибазий. Никога в живота си не съм бивал така радостно възбуден.

— Готови сме — извиках аз, когато той дойде, — всичко е готово! — Вече не си спомням какво друго съм говорил. Предполагам, че съм „дрънкал“, както Приск нарича онова, което казвам, когато ме обхване неудържим възторг. Спомням си, че Орибазий — обикновено най-сдържаният от съветниците ми — напълно се съгласи с мене. Трябваше да се действува, сега или никога. Оставаше само една възможна пречка: настроението на легионите. Някои от тях все още бяха непреклонни и не искаха да напуснат Галия.

Заедно прегледахме списъка на легионите. Онези от тях, които бяха склонни към бунтове, изпратихме като постоянни гарнизони в по-отдалечените градове на Галия. Решихме да съберем останалите във Виенна на преглед на 25 юни, на който ден аз щях да говоря, за да ги настроя за война срещу Констанций. Едва ли някога оратор е имал по-трудна задача. Ежедневно упражнявах речта си в течение на три седмици. Орибазий ми помагаше, докато накрая и той научи цялата реч наизуст.

Призори на 25 юни Орибазий, аз и няколко офицери — наши съмишленици — се събраха в един параклис до залата на съвета. Там аз извърших специално жертвоприношение на Белона, богинята на битките. Поличбите бяха благоприятни. След това, макар че сърцето ми се свиваше при мисълта за речта, която щях да произнеса, аз тръгнах със скиптър и златен венец на главата да направя преглед на легионите, строени на полето, съвсем близо до градската порта, през която бях влязъл във Виенна преди пет години — неопитен младеж начело на шепа войници, момче, което единствено умееше да се моли. За това си мислех, като отивах към каменната трибуна, с врат, схванат от тежестта на златния венец.

Нямам препис от тази реч при себе си. Изглежда, главният ми секретар не е взел личните ми книжа, въпреки че изрично му наредих да ги донесе с нас, защото възнамерявах да пиша това съчинение по време на похода в Персия. Все пак си спомням по-голямата част от речта си; дотолкова, че като повтарям изречените преди две години думи, започвам да възпроизвеждам и жестовете. Няма да досаждам на читателя с описание на жестовете си, нито ще предавам цялата реч дума по дума. Единствено ще кажа, че това бе най-добрата ми реч.

Най-напред се обърнах към войската с думите „Благородни воини“. Това обръщение е необичайно и предизвика живи разисквания. Аз обаче исках да подчертая колко много ги уважавам и разчитам на тях. Говорих им за всичките ни битки, в които се бяхме сражавали заедно срещу германците и франките. „Сега, когато вече съм август, ако съдбата бъде благосклонна към нас, с вашата подкрепа и благословията на божеството; аз ще се устремя към по-велики неща. За да попреча на онези от изток, които ни желаят зло, предлагам да завладеем цяла Дакия, докато гарнизоните на Илирикум са още малобройни, и тогава да решим какво ще правим по-нататък. Искам да се закълнете, че сте съгласни да подкрепите този план с вярна и продължителна служба. От своя страна ще сторя всичко възможно да не проявя нито слабост, нито страх. Заклевам ви се, че не ще проявя нищо, което не е от полза за всички ни. Моля ви само за едно: не причинявайте щети на гражданите, защото светът ни познава не само като победители на Рейн, но и като онези, които с достойното си и справедливо държане дадоха свобода и благоденствие на половината свят.“ Продължих в този дух. Когато свърших, с викове и гръмогласни клетви те обещаха да ме следват до края на света. Това явно бе преувеличено, тъй като те всъщност се интересуваха главно от предстоящата плячка от похода в Дакия, а и знаеха, че той ще бъде лек.

Когато поисках от тях да ми дадат клетва за вярност като на август, те се заклеха, като опряха мечовете до гърлата си. След това се обърнах към офицерите и сановниците ми, събрани около каменната трибуна.

— Ще ми се закълнете ли също в божието име? — попитах ги аз, както изисква обичаят. Всички се заклеха освен Небридий. Войниците заплашително започнаха да мърморят.

— Няма ли да ми се закълнеш във вярност, префекте?

— Не, цезарю. Вече съм дал клетва за вярност на императора. Докато той е жив, не мога да дам клетва за вярност, без да погубя душата си. — Гласът му трепереше, но волята му беше твърда.

Само аз чух цялата реч, защото войниците зареваха гневно, щом чуха обръщението „цезарю“. Някои от тях изтеглиха мечове. Един легионер улови Небридий за гърлото, но преди да го събори на земята, аз бързо слязох от трибуната и застанах между войника и префекта. Свалих мантията си и я хвърлих върху Небридий — древен знак, че този човек е под закрилата на императора. После извиках на легионите:

— Той добре ще си пострада, когато станем господари на Рим.

Тази хитрина отвлече вниманието на войниците и аз наредих да отведат Небридий под стража в двореца.

След това направих преглед на войските. Легионите ми бяха чудесна гледка. Всичките ми снощни съмнения се разсеяха от синьо-зеления летен ден и от вида на двадесет хиляди войници, маршируващи с ритмична стъпка. В такива моменти човек осъзнава, че във войната има нещо божествено и че единният дух на една армия е тайнство, посвоему така красиво, както Елевзинските тайнства. За миг всички сърца бият в унисон. Всички ставаме едно и няма на света нещо, което да не можем да извършим.

Като се върнах в двореца, наредих да доведат упорития Небридий. Изпратих го на заточение в Тускания. Той очакваше да бъде убит. Със сълзи на очи ми каза:

— Цезарю, дай ми ръката си. Позволи ми… в знак на благодарност…

Но аз дръпнах ръката си и рекох:

— Не би имало начин да почета приятелите си или да изразя обичта си към тях, ако ти подам ръка. Това беше краят на Небридий в Галия.

 

 

Потеглих срещу Констанций на трети юли. Предзнаменованията бяха изключително благоприятни и времето хубаво.

Насочихме се на запад към Августа Рауракорум, където свиках военен съвет. Плановете си както обикновено не бях разкрил никому; дори Орибазий не знаеше какво възнамерявам да правя, въпреки че яздехме един до друг, хранехме се заедно и си бъбрехме като деца.

Мои военачалници бяха Невита — колкото повече опознавам този благороден франк, толкова повече се възхищавам от него; Йовин, вещ и опитен пълководец; Гомоарий — в когото нямах доверие, защото беше предал командира си Ветранион, когато той вдигнал бунта срещу Констанций; Мемертин — способен секретар; Дагалайф — може би най-големият кавалерийски военачалник в цялата римска история. Открих съвета със съобщението, че Салуст е на път за Виенна, за да заеме поста си на преториански префект; той ще управлява Галия вместо мене. Това бе прието добре. Всички уважават Салуст, не само аз.

— Трябва да направя някои промени — започнах аз. — Нямаше нужда да гледам бележките си, които бяха пред мен. Най-напред се справих с неприятната задача. — Гомоарий, ти няма да бъдеш началник на кавалерията. Невита ще заеме твоето място. — Последва мълчание. Гомоарий не рече нищо. Всички знаеха съображенията ми. Въпреки че империята е грамадна, военните са малко семейство и знаят недостатъците и качествата си. — Йовине, назначавам те за квестор. Мамертине, ти ще бъдеш управител на хазната. Дагалайф става началник на стражата. — След това погледнах картата, разтворена на сгъваемата маса. — Събрани заедно, войските на Илирикум числено ни превъзхождат десет към едно. За щастие двете армии не са под общо командуване. Повечето от тази войска се състои от гарнизони, докато нашата войска е нападателна войска, приучена да се движи бързо. Кой е най-добрият начин за действие? — Замълчах за миг. Приеха въпроса ми като реторичен, какъвто и беше всъщност. — Когато се колебаеш, подражавай на Александър. Когато противникът числено е бил значително по-силен от него, той разпръсвал войските си, за да създаде впечатление, че има много повече войска, отколкото имал в действителност. Затова възнамерявам да разделя войската на три. Ще изглежда, че нападаме от три страни. Йовине, ти ще вземеш прекия път за Италия. — Посочих картата. — Както виждаш, начертал съм ти главните пътища. Разпръсни войската по тях. Искам всеки да те види. Невита, ти поеми направо на изток, към Реция. Аз ще взема остатъка от войската и ще се отправя на север през Черна гора^[1] към Дунава. Оттам ще тръгна на изток и на юг и после по реката Дунав право към Сирмиум^[2]. Който държи Сирмиум, владее Илирикум и подстъпите за Константинопол. — Обърнах се към Невита: — Двамата ще се срещнем в Сирмиум не по-късно от октомври.

Никой не възрази срещу плана ми. Впрочем за тези, които са с впечатлението, че никой военачалник не смее да противоречи на божествения император, ще отбележа, че това съвсем не е така, когато сме в поход. Въпреки че императорът има последната дума, всеки военачалник може да спори с него колкото си иска, докато бойният план не бъде приведен в действие. Лично аз поощрявам разискванията. Доста често те се израждат в празни препирни, но понякога планът ти стратегически се подобрява. Този път обаче разисквахме малко — единствените спорове бяха за това, кои легиони да получи всеки военачалник. На следния ден войската бе поделена и завладяването на Запада започна.

Черната гора е странно и зловещо място. Като навлязох в нея, почнах да разбирам германците по-добре. Тя е обитавана от духове, зли демони дебнат в мрачината й… и каква мрачина! Дори по пладне гората е така тъмна, че човек се чувствува удавен сред дълбоко, зелено, шепнещо море. Преминавахме по тихите пътеки в редици по двама и легионите се виеха бавно като някаква морска змия по дъното на океана. За щастие имахме добри водачи, които познаваха всяка извивка на горските пътеки; не разбирам как се оправяха, понеже в зеления лабиринт няма никакви знаци. Дни наред не видяхме слънцето; накрая се отчаях, че вече изобщо няма да видя моя бог.

Към средата на август бяхме сред дивата, но красива долина на Дунава. Реката не е така внушителна като Рейн, но е много по-безопасна за плаване. Затова реших да продължа по вода.

Спряхме при едно село на южния бряг и заповядах да построят лодки. Докато това се изпълни, приемах вождовете на местните племена, които ни уверяваха във верноподаническите си чувства. Те бяха смаяни да видят римски император (макар и не съвсем законен) толкова далеч на север. След като разбраха, че никой няма да ги закача, започнаха да ни помагат и предложиха да ми служат като водачи по реката. Те са стройни, със светла кожа и малко стеснителни.

Междувременно пристигнаха пратеници от Йовин с добри известия. Медиоланум паднал. Сапор стигнал до Тигър. Констанций се оттеглил в Едеса, където се затворил и не искал да приеме сражението. Забавно ми беше да науча, че той назначил Флоренций за преториански префект на Илирикум. Явно съдбата преследваше горкия Флоренций: прогоних го от Галия и скоро щях да го пропъдя от Илирикум. Предполагам, че от всичките ми врагове той ме мрази най-много. Наистина има най-голямо основание.

Плавахме по реката Дунав между брегове със златисти узрели жита. Не спряхме в никой от градовете или крепостите, които ставаха все по-многобройни, колкото слизахме по на юг — нямахме време за губене. Тези градове щяха да преминат на моя страна от само себе си, ако завладеех Сирмиум; спирах ли се да обсаждам всеки поотделно, нямаше да има край на сраженията.

Повечето от местните племена бяха добре разположени към нас, но, от друга страна, вярно е, че към никое от тях не бе приложено насилие.

Една нощ, рано през октомври, тъкмо когато изгряваше нащърбената луна, стигнахме до Монастериум, на около деветнадесет мили северно от Сирмиум. Това е малък градец и в него нямаше войска. Въпреки късния час наредих на войниците си да слязат на брега. Построихме си лагер до самата река.

Не зная дали това е обичайно за всички, които са се намирали в моето положение, но навсякъде, където минавах, при мен, узурпатора (напълно заслужавам да бъда наричан с това грубо име), доброжелатели и доносници се събираха като мухи на мед. Най-сетне се наложи да измисля начин за тайна проверка на онези, които се представяха за мои съюзници, та да може да се установи кои от тях биха могли да бъдат използувани.

Повечето от тия хора се оказаха искрени мои поддръжници, но може би защото бях победител.

Преди да залезе луната, узнах, че комит Луцилиан се намирал в Сирмиум начело на значителна войска и имал нареждане да ме унищожи. Той обаче не очаквал да се появя в околностите поне още една седмица и затова спокойно си спял в града.

Щом получих тези сведения, извиках Дагалайф и му наредих да влезе в Сирмиум със стотина войници, да арестува Луцилиан и да го доведе при мен. Задачата му не бе лека, но от шпиони знаех, че градът не е пазен повече от обикновено и че дворецът, в който Луцилиан бе отседнал, е близо до портите. Нощно време моите войници нямаше да се отличават от кои да са римски легионери и влизането им в града не представляваше никаква трудност. За останалото разчитах на смелостта и находчивостта на Дагалайф.

След потеглянето му Орибазий и аз тръгнахме да се разходим покрай реката. Нощта беше топла. Цялата околност бе посребрена от нащърбената луна, прилична на изваяна от мрамор глава, чиито черти са изличени от времето. Зад нас горяха огньовете и факлите на лагера. Не се чуваше обичайната глъчка — бях заповядал да се пази тишина. Само конете нарушаваха нареждането ми, като цвилеха от време на време. Спряхме при извивката на реката.

— Харесва ми — казах аз, като се обърнах към Орибазий, който тъкмо се беше разположил на една скала и гледаше яркия диагонал лунна светлина, легнал върху дълбоката бавна река.

Орибазий ме погледна. Месецът беше толкова ясен, че можех да различа чертите на лицето му.

— Кое? — Той се намръщи. — За реката ли говориш? Или за войната? Или за странствуването ни?

— Живота. — Седнах на влажната земя до него и като си кръстосах краката, окалях пурпурната си мантия. — Не войната, нито странствуването. Просто това. Този миг. — Въздъхнах. — Едва мога да повярвам, че сме преминали половината свят. Чувствувам се като вятъра, безтелесен, невидим като въздуха.

Орибазий се разсмя.

— Ти навярно си човекът, когото целият свят вижда и от когото най-много се страхува.

— Страхуват се от мен? — повторих аз и се запитах дали ми е приятна мисълта, че животът и имотът на кой да е човек може да му бъде отнет стига само да кимна с глава. Не, не мога да се наслаждавам на такава власт. — Не към това се стремя.

— А към какво?

Както често се случваше, Орибазий бе отгатнал мислите ми.

— Отново да върна старите богове.

— Но ако те са истински и съществуват…

— Те са истински! Няма „ако“. Те наистина съществуват! — разпалих се аз.

Смехът му прекъсна думите ми:

— В такъв случай боговете съществуват. Но щом съществуват, те са винаги тук и затова няма нужда да ги „връщаш“.

— Но ние трябва да почитаме онова, което бог ни нарежда.

— Същото казват и християните.

— Да, но техният бог е лъжлив бог и аз ще го унищожа.

Орибазий настръхна, като чу думата „унищожа“.

— Ще ги убиваш ли?

— Не. Няма да им доставя удоволствието да стават мъченици. Освен това, както са почнали взаимно да се избиват, излишно ще бъде аз да се намесвам. Не, с тях ще се боря с разумни доводи и с примери за подражание. Ще отворя наново храмовете, ще преустроя жречеството. На такава основа ще поставя елинизма, че хората сами ще го предпочетат, по своя свободна воля.

— Не зная — отвърна Орибазий замислено. — Християните са богати, добре организирани и което е най-важно, те учат децата ни.

— Ние ще сторим същото. — Както говорех, мислех какво може да се направи; нямах никакъв определен план в главата си. — Нещо повече, бихме могли дори да им отнемем училищата.

— Ако можеш…

— Един император може.

— Дано успееш. Иначе…

— Иначе?

— Иначе ще трябва да властвуваш като кървав тиранин и въпреки това ще се провалиш.

— Аз не съм песимистично настроен.

Но Орибазий ми подсказа една идея, която ще ни спаси. Наистина е странно, че колкото и често да бяхме говорили какво ще бъде, като стана император, никой от нас не бе обмислил много подробно в какво щеше да се изрази борбата между елинската философия и галилеяните. Бяхме решили, че ще се отрека публично от Назарянина при пръв удобен случай, но никой не бе помислил как ще бъде посрещнато това решение, особено от необразованите хора, от които може би половината са галилеяни. Единствено войската е истински вярваща. Войниците почитат Митра. Малко са галилеяните сред тях, макар че около една трета от офицерите вярват в онова чудовище, което те наричат света троица.

Говорихме, докато се съмна. Дагалайф се върна в лагера с пленения Луцилиан тъкмо когато слънцето, подобно на знамение, се показваше на хоризонта. Веднага се отправих към палатката си. Луцилиан лежеше на земята с вързани крака и ръце, омотан като кокошка, както го бяха измъкнали от леглото. Беше страшно изплашен. За миг погледнах към треперещия комит и си спомних, че когато го видях последния път, той бе тъмничар на брат ми.

Развързах ръцете и краката му и му помогнах да се изправи. Този приятелски жест донякъде го поуспокои. Той беше едър човек и си налагаше особена диета: години наред ядял само свинско виме; поне така разправяха.

— Радваме се, че можа така бързо да се отзовеш на поканата ни, комите. — Говорех му официално, но любезно.

— Само да знаех, цезарю… Августе… Щях сам да изляза да те посрещна…

— И щеше да ме убиеш като Гал?

— Такава беше заповедта, августе… Но сега можеш да разчиташ на мен в тази война. Винаги съм бил верен. Винаги съм те предпочитал пред императ… пред онзи в Антиохия.

— Приемаме уверенията ти във вярност, войските ти, поверения ти Сирмиум и префектурата Илирикум.

Той ахна, но веднага се подчини.

— Щом такава е волята на августа. Всичко това е на твое разположение.

— Благодаря, комите. — Бях в отлично настроение. Луцилиан е от онези хора, които не предвиждат събитията — това се виждаше и от факта, че не можа да предвиди пристигането ми, — а хората, които не мислят за бъдещето, обикновено приемат нещата, както са: никога не заговорничат.

— А сега се закълни — му рекох аз.

Той се закле и целуна пурпурната ми мантия, като изцапа лицето си с кал от Дунава.

— Ще запазиш чина си, комите, и ще служиш във войската ни.

Луцилиан се съвзе много бързо.

— Ако ми е позволено да кажа, господарю, крайно неблагоразумно е да дойдеш тук, в чужда територия с такава малка войска.

— Запази мъдрите си съвети за Констанций, комите. Подадох ти ръка не за да ми бъдеш съветник, а да не се плашиш така много. — Обърнах се към Мамертин: — Предай на войската, че потегляме за Сирмиум.

Сирмиум е голям град, много удобен за столица на империята, тъй като е разположен на границата между префектурата Илирикум и провинция Дакия, най-западната от префектурите на Изтока. Намирах се вече в територията, която открай време се считаше подвластна на империята на Изтока.

Предупредих офицерите си, че може да има схватки. Не очаквах града да се предаде без символична съпротива, въпреки че началникът на гарнизона яздеше до мен.

За голяма моя изненада при градските порти бяхме посрещнати от множество мъже, жени и деца, които носеха гирлянди от цветя, зелени вейки и много свещени предмети. Поздравяваха ме възторжено като август. Обърнах се към Луцилиан и му извиках през глъчката:

— Ти ли нареди това посрещане?

Той поклати глава. Беше прекалено глупав, за да лъже.

— Не, августе. Не зная кой ги е извикал…

— Мълвата! — рече Орибазий. — Знаят, че ще излезеш победител. Винаги е така.

Голям букет ме удари в лицето. Бутнах го настрани — очите ме засърбяха. Кървавочервен мак се закачи на брадата ми.

Мъже и жени целуваха мантията ми, краката ми, коня ми. Така ме приеха в столицата на Илирикум още преди да узрее гроздето. Това бе първият голям град, който завладявах — два пъти по-голям от Аргенторатум, Колония Агрипина и дори от Августа Тревирорум. Денят беше трети октомври 361 година.

Отидох направо в двореца и се залових за работа. Приех членовете на градския сенат. Успокоих страховете им. Както те, така и легионите в града ми се заклеха във вярност. Заповядах да се уредят игри — надбягвания с колесници за забавление на народа в продължение на цяла седмица; част от бремето, което победените стоварват върху победителя.

С голяма радост посрещнах Невита, който, верен на думата си, пристигна в Сирмиум след победоносен поход през Реция. Западът беше наш.

Свиках военен съвет, където обсъдихме следващия ход. Някои бяха на мнение да се отправим направо за Константинопол, на около двеста мили оттук. Дагалайф считаше, че щом като Констанций е в Антиохия, Константинопол ще падне без бой. Невита не беше сигурен в това. Той предполагаше, че Констанций е вече на път от Антиохия за столицата. Ако това беше така, ние едва ли можехме да се мерим с най-голямата войска на света. Съгласих се с мнението на Невита. Реших да останем да зимуваме, където сме.

Поверих на Невита охраната на прохода Сучи, една тясна клисура сред високите планини, които отделят Тракия от Илирикум. Който владее този проход, е защитен от нападение по суша. Изпратих два от легионите на Сирмиум в Аквилея, за да пазят това важно за нас пристанище. По-голямата част от легионите оттеглих на около петдесет мили, в Найсус^[3] (родното място на Константин), където прекарахме зимата.

Дните ни в Найсус бяха изпълнени с работа. Всяка нощ диктувах до зори. Решен бях да изясня колкото се може по-добре как стоят нещата между мен и Констанций, за да могат всички да узнаят истината. Изпратих дълго послание до сената в Рим. Също така съставих отделни писма до сенатите на Спарта, Коринт и Атина. Съобщавах им какво бях извършил и какво възнамерявах да извърша. Основателно изтъкнах, че всичко бе станало по вина на Констанций. След това — въпреки че Орибазий ме посъветва да не повдигам този въпрос — уведомих разните сенати, че възнамерявам да възстановя почитанието на старите богове. При това споменах, че подражавайки на боговете, аз се задоволявам с малко и ще мога да извърша добрини на възможно най-голям брой хора. Тези писма били четени многократно пред народа. Направили дълбоко впечатление и били приети добре.

По това време замислях да нападна Константинопол едновременно по море и по суша при първия благоприятен вятър. От военна гледна точка положението ни беше добро. При Сучи държахме подстъпите към запад по суша, при Аквилея пазехме Северна Италия от нападение по море. Чувствувах се сравнително сигурен и вярвах, че преди да избухне гражданска война, Констанций ще се споразумее с мен. Но една ненадейна вест разби моето чувство на сигурност: съобщиха ми, че двата легиона, които изпратих в Аквилея, веднага преминали на страната на Констанций. Сега той държеше пристанището и аз бях изложен на нападение по море. Тъй като не можех да напусна Найсус и Невита не можеше да остави прохода в Сучи, единствената ми надежда бе Йовин, който беше в Норикум на път за Найсус. Изпратих му отчаяно писмо: незабавно тръгни за Аквилея. Положението ми бе станало крайно несигурно. Констанций можеше по всяко време да изпрати войска в Аквилея и да ме откъсне от Италия и Галия. Бях отчаян и мислех, че боговете са ме изоставили. Те не ме бяха изоставили. Намесиха се в последния момент.

Вечерта на 20 ноември работих до късно. Лампите, напълнени с евтино масло, димяха ужасно. Тримата нощни секретари седяха на една дълга маса и пред тях бяха натрупани купища пергаменти. На отделна маса аз пишех писмо до вуйчо си Юлиан — опитвах се да го уверя (и да уверя себе си), че победата ми е сигурна. Тъкмо бях привършил писмото с една от онези послеписни бележки, които дори старите ми приятели твърдят, че не могат да разчетат, когато чух бързи стъпки да се доближават отвън. Внезапно вратата се отвори с трясък. Секретарите и аз скочихме на крака. Човек никога не знае дали в стаята няма да се втурнат убийци. Беше Орибазий, задъхан, с писмо в ръка.

— Стана! — успя да изрече той. След това направи нещо, което никога не беше правил: хвърли се на колене пред мене и ми прочете писмото. — Това е за тебе… августе.

Прочетох първия ред. След това думите се замъглиха пред погледа ми и не можах да прочета нищо повече.

— Констанций е мъртъв. — Щом изрекох тази необичайна фраза, секретарите един след друг паднаха на колене. След това, като насън, стаята почна да се изпълва с хора — всички бяха разбрали какво се беше случило. Всички мълчаливо изразяваха почитта си; станало бе чудо — един човек бе издъхнал и аз бях август, император на Рим, господар на света. За моя голяма изненада аз заплаках.