Гор Видал
Юлиан (12)

XI

На 22 юни напуснах Виенна начело на дванадесетхилядна войска: тежка конница, пехота и стрелци, въоръжени с арбалети. Целият град бе излязъл да ни изпрати. Лицето на Флоренций излъчваше ирония, а Марцел с голямо усилие се сдържаше да не се разсмее. Несъмнено и двамата си мислеха, че ме виждат за последен път. Елена се сбогува с мен със стоическо достойнство. Тя беше римска матрона до мозъка костите, напълно готова да посрещне трупа ми, положен върху щит.

Денят беше слънчев. От дясната ми страна яздеше Салуст, а от лявата — Орибазий. Точно пред мен един знаменосец носеше отвратително реалистичното изображение на Констанций, с корона на глава и наметнат с императорския плащ. Моят братовчед недавна ми бе пратил образа си с дълъг поменик обяснения при какви случаи и как да го използувам. Той също така ми напомняше, че съм изпратен в Галия не като владетел, а като представител на императора, с главна задача да показвам на народа неговия образ. Въпреки това дребно унижение, когато тръгнахме на път, аз бях в отлично настроение.

Пристигнахме пред Августодунум на 26 юни. Още същия ден разбих германците и освободих града. Бележка за секретаря: На това място да се вмъкне съответната глава от книгата ми „Галските войни“. Онази част, която описва похода от Августодунум през Аутисиодурум^[1] и Трикацес^[2] до Реми^[3], където прекарах целия месец август.

 

 

Приск: Както казва Юлиан, Салуст бе от дясната му страна, Орибазий от лявата, а аз точно зад тях. Описанието му на похода в общи черти е точно. От Юлий Цезар насам главнокомандуващите са склонни да представят в мемоарите си нещата в благоприятна за тях светлина, но Юлиан обикновено беше честен. Естествено често не споменаваше за грешките си. Той премълчава как загуби почти цял легион от нехайство: прати ги да минат през една гора въпреки предупреждението, че там има германци… А там действително имаше германци. Но, общо взето, Юлиан беше предпазлив военачалник. Рядко рискуваше дори един войник, освен когато бе положителен, че има всички изгледи за успех. Поне военните ни уверяват, че е така. Почти нищо не разбирам от военни работи, макар и да придружавах Юлиан в Галия и в Персия. Разбира се, не бях войник, въпреки че от време на време участвувах в сражения, без това да ми доставя удоволствие. Ни най-малко не изпитвах онази жажда за кръв, за която Юлиан споменава няколко страници по-горе — едно доста учудващо признание, защото в разговор той никога не е казвал, че обича войната.

Салуст имаше грижата за всички подробности. Той прояви изключителни способности и беше във всяко отношение чудесен. Дали не беше премного чудесен? Човек често оставаше с впечатлението, че той играе роля (обикновено подражаваше на Марк Аврелий); винаги беше сериозен, стеснителен, скромен и разумен, качества, на които хората се възхищават или поне казват, че се възхищават. И в това е именно същината на въпроса. По-малко самокритични хора неизбежно имат черти в характера си, на които далеч не се възхищаваме. В тях доброто и лошото са размесени. Салуст имаше само добри качества. Това трябва да е било плод на изключителна самодисциплина, както и на съзнанието, че се мъчи да бъде нещо, което не е. Но каквито и да са били подбудите му, той беше внушителен и упражняваше добро влияние върху Юлиан.

Юлиан освободи обсадения Августодунум. Сетне пое на север към Аутисиодурум. Там даде няколко дни почивка. За разлика от много пълководци, които не щадят войниците си, Юлиан използуваше всеки възможен случай, за да освежи войската. После тръгнахме за Трикацес. Този преход беше много труден. Германците непрекъснато ни безпокояха с нападенията си. Те са страшни на вид хора, високи и мускулести, с дълги, червено боядисани коси, според обичая на тези племена. Обличат се подобно на нас и носят брони, свалени от труповете на убити римляни. На открито лесно може да ги победиш, но в горите са опасни.

В Трикацес прекарахме няколко часа пред стените на града, докато успеем да убедим изплашения гарнизон, че не сме германци и че сам цезарят води войската. Накрая самият Юлиан, застанал до „отвратително реалистичния“ портрет на Констанций, заповяда на жителите да отворят портите на града.

Прекарахме в този град само един ден. Оттам поехме към Реми. Юлиан се бе предварително споразумял с Флоренций, че ядрото на войската ще се съсредоточи там през месец август с оглед на предстоящ поход за възвръщането на Колония Агрипина. Когато пристигнахме, Марцел действително беше в града. Веднага бе свикан военният съвет. Уморен от дългата езда и копнеещ за баня, придружих Юлиан и Салуст на съвета.

Не може да се каже, че Марцел бе особено доволен, като видя колко добре е понесъл на цезаря военният живот. Когато Юлиан попита дали войските са готови, казаха му, че не са. На въпроса кога ще бъдат готови, му даваха уклончиви отговори. Накрая се оказа, че до края на годината не било възможно да се предприеме нападение от голям мащаб.

Тогава Юлиан стана и започна да лъже гениално като Одисей. Едва можех да вярвам на ушите си. Отначало той заговори с печален тон:

— Надявах се да ви намеря всички тук готови и горящи от желание да се биете с тези племена. Вместо това откривам, че нищо не е подготвено и както винаги сме в отбрана.

Марцел взе да мърмори нещо заканително, но нищо не можеше да спре Юлиан, думите просто се лееха от устата му. Знаеш какъв ставаше той, когато го осенеше духът на Хелиос.

— Пратен съм тук, пълководецо, от божествения император да покажа на варварите неговия образ. Също така съм пратен, за да възвърна градовете, които ти изгуби. Пратен съм тук да върна варварите обратно в горите им отвъд Рейн. Заклех се като цезар да ги покоря или да загина.

— Но, цезарю, ние… — Това бе всичко, което Марцел смогна да каже. Юлиан го прекъсна и извади един свитък изпод туниката си. Това бяха предписанията по етикецията, които Констанций му бе пратил.

— Виждаш ли това, пълководецо? И вие всички?

Юлиан размахваше свитъка във въздуха като знаме. Никой не можеше да види точно какво е, но императорският печат ясно личеше.

— Това е от божествения император. Изпратено е до мен. Пристигна в Августодунум с нарочен пратеник. Съдържа нареждания. Трябва да си възвърнем Колония Агрипина. Такива са заповедите му и ние сме негови роби. Нямаме друг избор, освен да се подчиним.

Всички, които седяха на масата от страната на Марцел, бяха смаяни. Никой не бе чувал за такива нареждания по простата причина, че те не съществуваха. Но тази смела лъжа успя главно защото Марцел бе истински политик — не можеше да признае, че има нещо, което би трябвало да знае и което в действителност не знаеше. Той предаде войската на Юлиан.

 

 

Юлиан Август

 

В Реми направих преглед на легионите, както излизаха от портите на града. Всички бяхме плувнали в пот от августовската горещина. Беше тежък, влажен ден, със злокобно мрачно небе. Както стоях на площадката извън градските порти, измъчван от безброй мушички, които бръмчаха около главата ми, и капки пот се стичаха по лицето ми, един вестоносец ми връчи известие от Виенна. Беше кратка бележка от Флоренций: жена ми родила момче, което умряло скоро след раждането си; тя била добре; това беше всичко.

Много е странно едновременно да научиш, че си баща и скърбящ баща на мъртъв син. Подадох бележката на Салуст. След това отново се обърнах към легионите, които маршируваха ритмично с бойна стъпка под звуците на свирки.

 

 

Приск: Акушерката прерязала твърде ниско пъпната връв на детето. Впоследствие научихме, че императрица Евсебия й платила да стори това. И все пак никога не съм чувал Юлиан да говори за Евсебия освен с най-ласкави думи. Тъжни мисли навяват тези заплетени отношения между хората от царски род… Каква нелепост написах! Ние сме свикнали да заклеймяваме високопоставените, сякаш сме драматурзи, които пишат за простолюдието, а в действителност обикновените хора са не по-малко непочтени и лукави и правят не по-малко отчаяни усилия не само да спасят живота си, но и да вземат надмощие над съперниците си; това е особено вярно за философите.

Юлиан прескача останалата част от похода със забележка, че ще бъде поместен откъс от предишната му книга. Това ще бъде твоя задача. Лично аз намирам книгата му за галските войни почти толкова скучна, колкото и записките на Юлий Цезар. Казвам „почти“, защото описанието на събития, в които човек сам е участвувал, никога не може да бъде съвсем скучно. Но описанията на битки скоро дотягат. Затова бих ти препоръчал, макар че не си искал от мен съвет по литературни въпроси, да вмъкнеш само съвсем кратки пасажи от военните му записки.

Есенният поход на Юлиан бе сполучлив. При Брумат той води сражение, което стратезите считат за блестящ образец на военното изкуство. Аз не бих могъл да се произнеса по въпроса. Навремето битката ми се видя съвсем объркана, но тя откри пътя за Колония Агрипина. Тази част на света впрочем е много красива, особено една местност, наречена Сливането (там се сливат две реки, Мозела и Рейн), край Ригомагус^[4]; непосредствено до града има стара римска кула, от която може да се наблюдава цялата околност. Недалеч от Ригомагус се намира Колония Агрипина, която за общо изумление Юлиан завзе след кратко сражение.

Там останахме целия месец септември. Юлиан беше в отлично настроение. Неколцина от франкските вождове често идваха при него и той едновременно ги очароваше и ги изпълваше със страхопочитание — рядка дарба, която, ако може да се доверим на Цицерон, е имал Юлий Цезар.

Една незначителна, но любопитна забележка: с Орибазий се хванахме на бас на една жълтица, че Констанций ще си отмъсти на Юлиан, задето излъга Марцел. Аз твърдях, че нищо няма да се случи, и спечелих жълтицата. След това прекарахме зимата в Агендикум^[5], неприветлив провинциален град на север от Виенна.

 

 

Юлиан Август

 

След описаните победи настаних войските на зимни квартири в един приятен град на име Агендикум, който ми беше особено удобен, понеже там бях на доста голямо разстояние от Флоренций във Виенна и Марцел в Реми.

През тези месеци Елена водеше твърде уединен живот. Тя беше довела със себе си няколко дами от двора в Медиоланум и, струва ми се, беше, общо взето доволна, макар здравето й да не беше добро: поради възрастта й раждането било доста тежко. Винаги се чувствувах неудобно в нейно присъствие. Трудно можех да забравя, че тя е сестра на моя враг. Дълго време не бях уверен кому от двама ни е вярна. Зная обаче с положителност, че редовно е пишела на брат си писма, унищожени впоследствие. От кого? Неизвестно. Затова внимавах да не кажа в нейно присъствие нищо, което би могло да възбуди подозрение у Констанций. Това постоянно самонаблюдение много ми тежеше.

Само един-единствен път Елена показа, че има представа какви са мислите и чувствата ми. Беше през декември. Бяхме вечеряли съвсем скромно в моята канцелария, която по-лесно се затопляше от официалните ни помещения. Имаше няколко мангала, които излъчваха достатъчно топлина поне за мен (Приск винаги се оплакваше от моята стиснатост в това отношение). Елена беше седнала с дамите си в единия край на стаята и слушаше една от жените, която пееше гръцки песни, а Орибазий, Салуст, Приск и аз се бяхме изтегнали на лежанки в другия край.

Отначало дрънкахме празни приказки, както обикновено става след вечеря. Заговорихме за военното положение. То не беше добро. Въпреки победата ми при Колония Агрипина Флоренций ме бе оставил само с два легиона. Останалата част от армията ми бе върната в Реми и Виенна. Бях в същото положение, в каквото се намирах през първата си зима във Виенна, бях цезар без войска. С тази разлика, че сега бремето ми беше по-голямо. Но както казва старата поговорка: „На вола слагат самар, та нима на мен ще тежи.“ Имах задачата не само да държа Агендикум, но да защищавам и околните села от германските племена, които дори посред зима не се задържаха на едно място и постоянно се движеха от град на град, като опожаряваха и плячкосваха всичко. Хнодомар се беше заклел, че ще ме обеси, преди да се стопи снегът напролет. За да поставя гарнизони в близките градове, бях принуден да се откажа от две трети от войниците, с които разполагах. На всичко отгоре имахме да се справяме с необикновено голям брой дезертьори, особено между италийските войници.

— Всеки, който дезертира, би трябвало да бъде посечен пред легионите — каза Салуст.

— Извънредно трудно е — каза Приск по неговия хитър начин — да накажеш със смърт дезертьор. На първо място трябва да го хванеш.

— Единственото разрешение — рекох аз — е победата. Ако имаме успех, войниците ще бъдат верни. Малцина дезертират от една победоносна армия.

— Но ние нито сме победоносни, нито сме армия — забеляза Приск с неприятна точност.

— А императорът именно това желае — рече Орибазий прекалено високо. Направих му знак да мълчи. Елена чу думите му, но не каза нищо.

— Уверен съм, че моят братовчед, божественият император, гори от нетърпение да прогоним германците от Галия — рекох аз.

Всъщност нямах никакви известия от Констанций откакто се бяхме установили в Агендикум. Предполагах, че ми е сърдит, задето не се завърнах във Виенна.

Тогава Приск ме помоли да прочета нещо от възхвалата, която пишех за Евсебия. Пратих да повикат секретаря ми, който ми донесе ръкописа. Прочетох няколко страници; никак не ми хареса. Произведението беше още в съвсем суров вид и аз сам казах, че не съм доволен от работата си.

— Навярно е така — каза дяволитият Приск, — защото е почти искрено.

Другите се изсмяха. Във Виенна бях написал една дълга хвалебствена ода за Констанций, която действително беше — макар сам да го казвам — отлична: грижливо построена и на прекрасен език. Панегириката не изключва непременно честността, макар истинските ти чувства да нямат никаква връзка с окончателната творба, която е произведение на изкуството, а не истина. Дори Констанций разбра, че творбата ми е великолепна, и ми написа собственоръчно писмо, пълно с правописни и синтактични грешки. После се опитах да напиша възхвала за Евсебия, но това се оказа много по-трудно; навярно, както намекна Приск, поради истинското ми уважение, което храня към тази жена. Освен това бях морално задължен да не разкрия, че тя бе спасила живота ми. Това ограничение ме спъваше.

Както разговаряхме спокойно и приятелски, някъде далеч се чу неспокойно цвилене на коне, но аз не обърнах внимание. После Орибазий заговори за еврейските книги, които галилеяните наричат Стария завет. Това е една от любимите ми теми. Дотолкова се увлякох, че забравих присъствието на Елена.

— Възхищавам се на евреите за това, че са верни на един бог. Също така се възхищавам от тях заради самодисциплината им. Но не одобрявам начина, по който тълкуват своя бог. Уж е бог на всички хора, а се интересува само от тях…

— Христос бе изпратен от Бога за всички ни — каза внезапно жена ми.

Настъпи неловко мълчание.

— Именно това е спорният въпрос — рекох най-после аз съвсем кротко. — Единственият бог би ли действувал така?

— Ние вярваме, че именно така е действувал.

В стаята стана съвършено тихо, чуваше се само далечният шум на конете. Другарите ми седяха като на тръни.

— А в така нареченото евангелие на Йоан не пише ли, че „от Галилея не излизат пророци“?

— Господ си е господ, а не пророк — каза Елена.

— Но според собствените думи на Назарянина идеята за неговата мисия е взета от Стария завет, който е еврейски и който казва, че един ден при евреите ще дойде пророк, „месия“, а не самият господ.

— Това наистина е така — призна тя.

— В действителност — продължих аз с глупашка откровеност — почти няма връзка между това, което галилеяните вярват и което Назарянинът проповядваше. Още по-важно е, че в еврейския текст не се говори нищо за такова чудовище като бог в три лица. Евреите бяха монотеисти. Галилеяните са атеисти.

Прекалих. Елена стана, поклони се и се оттегли, придружена от дамите си.

Другарите ми се разтревожиха. Пръв заговори Приск:

— Каква дарба имаш, цезарю, да правиш трудното невъзможно!

Другите се съгласиха. Поисках им прошка.

— Във всеки случай — рекох, без да вярвам на собствените си думи — можем да имаме доверие в Елена.

— Дано да е така — каза Салуст мрачно.

— Човек трябва да бъде верен на истината — казах аз, съжалявайки, както толкова често ми се случва, че не съм си държал езика.

Откъм улицата внезапно дочухме викове. Всички наскачахме. Едва бяхме стигнали вратата, когато пристигна един офицер и съобщи, че германците нападат града. На друго място съм описал как се развиха събитията и няма да повтарям разказа си тук.

 

 

Приск: Един месец бяхме обсадени. Наши войници, преминали на страната на германците, им съобщили за нашата слабост. Насърчен от тези сведения и съблазнен от мисълта да плени един римски цезар, Хнодомар насочил войските си към Агендикум. Положението ни беше тежко и в крайна сметка дължим живота си на енергията и интелигентността на Юлиан. Макар и да не можеше да ни вдъхне бодрост и увереност, той поддържаше у нас дисциплина и известна слаба надежда.

Нея вечер гарнизонът бе вдигнат по тревога. Войниците се спуснаха по местата си на крепостната стена. Можехме да видим германците на по-малко от половин миля разстояние, осветени от горящите чифлици. Именно цвилещите коне на селяните бяха смутили разговора ни след вечеря. Ако германците не бяха толкова шумни, може би щеше да им се удаде да превземат града. За наше щастие те всички бяха пияни.

През следващите няколко дни настроението на Юлиан се променяше от крайна радостна възбуда до свиреп гняв. Той беше уверен, че нарочно го изоставят. Подозренията му се потвърдиха, когато от Реми пристигна пратеник с новината, че Марцел няма да ни се притече на помощ; извиняваше се с това, че имал малко войска. Твърдеше също, че Юлиан разполагал с достатъчно сили да отблъсне германците.

Почти бяхме привършили припасите си, когато германците си тръгнаха така ненадейно, както бяха дошли. Дългите обсади им досаждаха. Юлиан веднага изпрати хора във Виенна за нови припаси. Сетне събра всичките си войски в Агендикум и останалата част от зимата премина ако не спокойно и удобно, поне без опасения, че можем да бъдем избити при някое внезапно нападение. Юлиан също така най-подробно писа на Констанций за отказа на Марцел да ни се притече на помощ. Докладът му беше блестящ. Знам това, тъй като Салуст и аз му помогнахме да го напише. Беше така майсторски съставен, че за разлика от повечето държавни доклади оказа въздействие. Марцел бе отзован в Медиоланум и не след дълго желанието на Юлиан най-после се изпълни — възложиха му да командува армиите в Галия.

През 357 година Юлиан стана световен герой. През пролетта, когато житото вече зрееше, той отиде в Реми, където научи, че Барбацио, началникът на римската пехота, бил на път за Августа Рауракорум^[6] с двадесет и пет хилядна войска и седем речни кораба. Той щял да помогне на Юлиан в окончателната битка срещу германците. Но преди да успеем да съставим план за действие, през наша територия премина едно племе, наречено лети, и обсади Лугдунум^[7], като опожари цялата околност. Юлиан бързо изпрати три отряда лека кавалерия в помощ на обсадените. Той също така постави войска на трите пътя, които излизаха от Лугдунум, за да устрои засада на варварите при бягството им. За съжаление войските на Барбацио оставиха германците да се измъкнат: по заповед на Барбацио един трибун на име Цела попречил на кавалерийския командир да ги нападне. Защо? Защото Барбацио желаеше Юлиан да се провали. Освен това той се бе споразумял с някои германски племена. Юлиан нареди Цела и неговите офицери да бъдат разжалвани; това наказание не засегна само Валентиниан, кавалерийския командир, който по-късно стана император.

Германците вече бяха изплашени. Опитаха се да възпрепятствуват напредването ни към река Рейн, като препречваха пътищата с грамадни дървета. После се оттеглиха по островите на реката, откъдето крещяха и ни ругаеха, а нощем пееха тъжни песни. Когато Юлиан заповяда на Барбацио да му даде седемте кораба, те веднага бяха тайнствено запалени от някого и изгоряха. Тогава Юлиан със свойствената си находчивост заповяда на леко въоръжените помощни войски на Корнутския легион да преплават до един от островите, използувайки дървените си щитове като салове. Този способ се оказа ефикасен. Германците на острова бяха избити, а след това с германски лодки войниците нападнаха другите острови. Варварите тогава изоставиха островите и побягнаха в горите на изток.

После Юлиан възстанови крепостта в Таберне, която има голямо военно значение, защото се издига точно на пътя на всеки, който си постави за цел да завземе централна Галия. Сетне нареди да ожънат нивите на германците и така си осигури припаси за двадесет дни. Сега вече беше готов да излезе срещу Хнодомар. Единствената му пречка бе Барбацио. За наше щастие това непочтено същество бе нападнато от германците точно на север от Августа Рауракорум. Макар да имаше многобройна и дисциплинирана войска, той побягна уплашен обратно в града и веднага оповести, че е спечелил славна победа; въпреки че беше едва юли, той разквартирува войниците си за зимата. Така не го видяхме цяла година. За нас това беше голямо улеснение.

Начело на тринадесет хиляди войници Юлиан предприе поход направо за Аргенторатум. Когато бе на няколко километра от града, при Юлиан пристигнаха пратеници на Хнодомар, който му съобщаваше: незабавно да напусне Галия, тъй като „сега това било германска земя, спечелена с германско оръжие и германска храброст“. Юлиан се изсмя на Хнодомаровите пратеници. Но Хнодомар не беше човек, с когото можеш да се отнасяш несериозно. Откакто бе победил цезаря Деценций, той свободно се разхождаше из Галия, като да бе негово собствено царство. Насърчен от бягството на Барбацио, сега той бе напълно уверен, че пак ще победи римляните.

Спорът бе разрешен, както е известно на всички ни, и сигурно на това място ще вмъкнеш Юлиановото описание на битката при Аргенторатум. По мое мнение това е почти най-хубавото нещо, което е написал, а сам знаеш с какво предубеждение чета военни спомени. Само моята старческа словоохотливост ме кара толкова надълго да говоря за онези месеци в Галия. Правя го отчасти да те осведомя и отчасти — честно казано — да проверя паметта си; помня повече, отколкото предполагах. Една подробност, която ми мина през ума, когато пишех думата „памет“: като яздех пред стените на един галски град, видях едни гробища; няколко гроба бяха покрити с рибарски мрежи. Попитах един местен войник какво означава това.

То е, за да попречи на духовете на майки, починали при раждане, да се върнат и да откраднат децата си.

Има извънредно интересен фолклор в този край на света и се надявам, че някой съвременен Херодот ще запише тия предания, преди народът да се романизира дотолкова, че да се забравят старите обичаи.

Между другото точно по това време извикаха Елена в Рим, където Констанций празнуваше не само първия си голям триумф, но и първото си посещение в столицата. Тя пак беше бременна и пак загуби детето си — този път пометнала от лекарството, което Евсебия й дала.

Колкото до прочутата битка при Аргенторатум, много малко мога да прибавя към онова, което е написал сам Юлиан.

 

 

Либаний: Тогава защо прибавяш? Приск все заявява, че много малко може да прибави, а сетне добавя прекалено много. Остарял е. Едно време винаги говореше кратко, дори беше лаконичен, но сега!…

 

Приск: Собствените ми спомени от онзи августовски ден са много живи и изненадващо подробни, като се има предвид фактът, че не си спомням това, което се е случило миналата година, та дори тази сутрин.

Своя план за битката Юлиан изпрати на Флоренций във Виенна и за наша изненада той бе одобрен. Какви са били основанията, ще остане тайна. Подозирам, че може да има някаква връзка с факта, че Юлиан разполагаше с тринадесет хиляди войници, докато германската войска наброяваше около тридесет и пет хиляди.

На 14 август сутринта спряхме на приблизително двадесет мили от реката Рейн, по чиито брегове Хнодомар бе събрал войската си. Спомням си, че това бе най-горещият ден, който някога съм преживял. Жегата беше дори по-лоша, отколкото в Персия, защото беше влажно. Освен това въздухът гъмжеше от насекоми и непрекъснато кихах, както кихам винаги по това време на годината вследствие на изпаренията, които се излъчват от тлъстата земя.

През по-голямата част от битката бях до Юлиан, по-скоро като украшение, отколкото като войник, макар от време на време да размахвах оръжие, но само за да защитя живота си. Юлиан държа хубава реч на войниците. Макар речите му никога да не бяха блестящи, той винаги съумяваше да попадне в тон, който допадаше на войниците. Често съм се чудил как един толкова книжен младеж е успял да се научи да говори с такава лекота на най-невежите и пълни с предразсъдъци мъже на света. А той го правеше. Културният му глас ставаше груб, обноските му — царствени; откъм съдържание речите му бяха скромни, но въздействието им бе поразително.

Юлиан възседна коня си, а до него знаменосецът му държеше копие, на което императорският змей, пурпурен и злокобен, се развяваше на горещия вятър. Пехотата изпълваше тясната падина в подножието на хълма, където Юлиан и неговият щаб бяха застанали; всички войници стояха до колене в зряло жито, защото се намирахме сред един голям чифлик.

Гръмнаха тръби. Отляво и отдясно се раздвижиха отряди от лека и тежка кавалерия и кохорти стрелци, докато Юлиан бе обкръжен от всички страни. Когато най-после всички се събраха и настъпи тишина, той им заговори. Никога не съм го чувал да говори с по-голямо проникновение, макар изразите му да бяха енергични и прями. Той искаше да ги убеди да почнат боя веднага, но съзнавайки, че са изморени и измъчени от горещината, си даваше сметка, че ще трябва с хитрост да ги накара да пожелаят това, което сам искаше.

— Това, на което най-много държим, е безопасността на нашите войници и макар да горим от желание да нападнем врага, също така разбираме, че прибързаността крие опасности и че предпазливостта е добродетел. Ние всички сме млади мъже и склонни към буйни и стремителни действия, но в качеството си на цезар аз трябва да действувам предпазливо, въпреки че — както ви е известно — съвсем не съм боязлив. Ето в какво положение се намираме. Почти е пладне. Страшна жега е. Ще стане още по-горещо. Всички сме уморени от дълъг поход. Не знаем със сигурност дали има достатъчно вода на тази страна на Рейн. Врагът е с пресни сили и чака. Затова предлагам да оставим предни постове, да се наядем, да се наспим и да се приготвим за утрешното сражение, когато с божията воля ще ударим врага, щом се пукне зората, и предвождани от нашите орли, ще изпъдим германците от римска земя…

Но легионите го прекъснаха. Те заскърцаха със зъби — този звук беше страшен — и заудряха копията о щитовете си.

Тогава един от знаменосците извика:

— Напред, цезарю! Следвай звездата си! — И като се обърна драматично към легионите, изкряска: — Ние имаме пълководец, който ще победи! Затова с божията воля днес ще освободим Галия! Аве цезар!

Това им стигаше. Сред одобрителните викове на легионите Юлиан даде заповед да се приготвят за бой. После за момент можах да говоря с него насаме. Бяхме толкова близо един до друг, че стремената ни се допираха.

— Хубава реч — рекох, — подходяща да влезе в историята.

Той се ухили като ученик.

— А как ти хареса речта на знаменосеца?

— Точно това бе нужно.

— Снощи го научих какво да каже, показах му и жестовете.

След това Юлиан разгъна войските си. Германците вече бяха в боен ред. Наляво и надясно, докъдето стигаше погледът, войските им бяха строени край реката. В челната им редица беше вождът им Хнодомар, едър мъж, с голям корем и червено перо на шлема си.

По обед Юлиан даде заповед за нападение. Германците бяха изкопали окопи по пътя ни и оттам, прикрити от зелени клони, внезапно обсипваха със стрели легионите, които се смутиха и спряха; не отстъпиха, но и не напредваха.

Юлиан сега беше в стихията си. С пресекващ от напрежение глас той даваше заповеди и препускаше от конен отряд до конен отряд, от легион до легион. Насърчаваше войниците да вървят напред; заплашваше изоставащите. Не си спомням точно думите му, но смисълът беше: това са варвари, те оплячкосаха Галия, сега е най-изгодният момент да ги сразим, толкова време го чакахме! Остроумно подиграваше разкопчаните, които бяха готови да отстъпят:

— Моля ви, не гонете врага много отблизо! Спрете се на Рейн! Оставете ги да се удавят! А вие се пазете!

За мен това беше ден на бъркотия. В течение на този зноен следобед на няколко пъти не се знаеше как ще завърши сражението. По едно време кавалерията ни се огъна; щяха да ударят на бяг, ако зад тях нямаше солидна стена от пехотни войски. Най-яркият ми спомен са лицата на германците. Никога не съм виждал подобно нещо и се надявам никога вече да не видя на този свят. А ако съществува ад, уверен съм, че всичкото време ще бъда заобиколен от сражаващи се германци. Дългите им боядисани коси висят по лицата им като лъвски гриви. Скърцат със зъби и крещят неразбираеми думи, които са по-скоро яростни ревове. Облещените им очи гледат диво и вените изпъкват по вратовете им. Мисля, че мнозина от тях бяха пияни, но не дотам, че да се притъпи свирепостта им. Убих неколцина от тях, но и аз самият едва се отървах.

След като отблъснаха кавалерията ни, те нападнаха пехотата, разчитайки да я сразят само с численото си превъзходство. Но те не знаеха, че пред себе си имаха двата най-добри римски легиона: корнути и брахиати. Строени в бойния ред, наречен костенурка, с глави, прикрити от щитовете си, легионите напредваха равномерно през гъстата орда на германците. Това беше критичният момент на сражението, както Орибазий твърди, че има критичен момент при треската, при който веднага може да се определи ще живее ли болният, или ще умре. Ние оживяхме. Германците умряха. Това беше грамадно, отвратително клане. По брега на реката ранени и умиращи войници лежаха по четирима-петима един връз друг; някои се задушиха от натрупаните върху им тела; други буквално се удавиха в кръв. Никога вече не видях битка като тази, за което съм признателен на съдбата.

Внезапно, като по даден знак (но това беше чисто и просто по инстинкт; и други свидетели на сражения са забелязали същото явление), германците се юрнаха към реката. Нашите войници ги следваха по петите. Гледката беше потресаваща. Варварите правеха отчаяни опити да преплуват до отсрещния бряг. На едно място — и това не е преувеличено описание на летописец — Рейн действително бе почервеняла от кръв.

Беше вече късно следобед. Всички мускули на тялото ме боляха и още треперех от това, което бях видял и извършил, когато намерих Юлиан и неговия щаб вече настанени на лагер върху една висока скала край реката. Бяха опънали цезарската палатка в една ясенова горичка и макар лицето на Юлиан да беше почерняло от прах и пот, той изглеждаше толкова свеж, колкото в началото на битката. Прегърна ме сърдечно.

— Ето че всички вече се събрахме! — възкликна той. — И още сме живи!

Докато сенките на дърветата наоколо ни се удължаваха, пихме вино и Салуст докладва, че сме загубили четирима офицери и двеста четиридесет и трима войници. Никой не можеше да изчисли загубите на германците, но на следващия ден ги пресметнаха, че са някъде между пет или шест хиляди. Това беше най-голямата победа за римското оръжие в Галия от времето на Юлий Цезар насам. Макар че обикновено не изпадам във възторг от военни подвизи, тази вечер и аз бях обхванат от общото вълнение, което стигна връхната си точка, когато малко преди полунощ докараха при нас самия Хнодомар, с вързани отзад ръце, провиснал голям корем и обезумели от ужас очи. У германците липсва истинска гордост, както мнозина отбелязват. Като победители те са надменни, като победени — раболепни. Хнодомар се хвърли пред краката на Юлиан и стенейки, помоли за милост. На другия ден Юлиан го прати под стража при Констанций, който нареди да го затворят в Кастра Перегрина на Целийския хълм в Рим. Там той умрял от старост. Общо взето, по-добра съдба, отколкото участта, която има победителят.

Юлиан не е писал нищо за останалата част от годината. Той погреба по достоен начин мъртвите гали. Завърна се в Таберне. Издаде заповед пленниците и плячката да бъдат откарани в Диводурум^[8]. След това премина Рейн и навлезе в германска територия. Заграби всичкия им добитък и жито; опожари къщите, които са построени досущ като нашите, макар да се казва, че уж германците предпочитали да живеят в горски колиби (ето колко са достоверни легендите). Сетне навлязохме в онези величествени, огромни гори, които изпълват Централна Европа. Нищо на света не може да се сравни с тях. Дърветата са толкова на гъсто, че до земята прониква само слаба зелена светлина. И тези дървета, израсли там от незапомнени времена, правят гората мъчно проходима. Тук дивите племена са защитени от нападение, защото чужда войска не би могла да се оправи в този лабиринт. Пък и кой би пожелал да завладее тези обитавани от духове лесове? Единствено император Траян. Попаднахме случайно на едно от неговите изоставени укрепления и Юлиан нареди да го изградят отново и да поставят в него гарнизон. Сетне прекосихме още веднъж Рейн и се настанихме да зимуваме в Лутеция^[9], град, който римляните с обичайната си изисканост винаги наричат Калния град.