Гор Видал
Юлиан (22)

XXI

 

Имахме чудесен късмет. Превзехме Майозамалха с много малко жертви. Току-що приех Набдатес, персийския комендант. Той ме приветствува като „господар на света“ и аз пощадих живота му. Това би следвало да направи добро впечатление. Ако персийските военачалници ме смятат за милостив, има по-голяма вероятност да се предадат, когато видят, че силите ми ги превъзхождат по брой. Надявам се да е така, защото нищо не обезсърчава една войска така, както воденето на дълги обсади на маловажни градове.

Набдатес се кълне, че не знае къде се намира великият цар, и аз му вярвам. Той има подозрения, че Сапор не е в столицата, а някъде на юг. В такъв случай скоро ще се срещнем с великия цар.

Пиша тези редове в палатката си до реката. На високия хълм градът Майозамалха гори като факла в черната нощ. Едва успях да предотвратя избиването на населението в града. Галите приемат съпротивата на персийците като обида; винаги е така. Между другото те откриха неколкостотин жени, скрити в крепостта, и веднага взеха да хвърлят жребий за тях. В такива моменти офицерите изчезват и войниците се разпореждат сами. Съвсем случайно се озовах близо до площада, когато си деляха жените.

Бяха ги събрали една до друга наред със съкровищата, намерени в града: златни монети, украшения, топове коприна — всичко, каквото бяха измъкнали от развалините на града, бе струпано тук, за да бъде справедливо разделено. Като ме видя, един от петулантите извика: „Нещо за Юлиан!“ И така отидох пеша при войниците, като прост легионер.

Стотникът, който ръководеше лотарията, посочи една от камарите злато. „Това е твоят дял, войнико“ — рече той, използувайки традиционния израз. Благодарих му и взех една жълтица. След това войниците се развикаха да взема и една от жените. Те, разбира се, знаеха, че съм се обрекъл на безбрачие, и това им се вижда безкрайно смешно. Отказах любезно. Но те все пак настояваха. Затова поогледах тълпата от нещастни жени, като намислих да взема някое дете и да го пусна на свобода. Но нямаше малки девойчета, а само едно много хубаво десетгодишно момче. И аз го посочих. Войниците бяха във възторг. По-добре на престола да има любител на момчета, отколкото безбрачник!

Момчето се оказа извънредно интелигентно, но глухонямо. С ръцете си прави бързи и грациозни движения и виждам, че лесно го разбирам. Направих го мой личен прислужник и той изглежда щастлив.

Тази вечер съм потиснат. Обикновено победите ме въодушевяват. Не мога да разбера какво ми е. Може да са мемоарите. От известно време диктувам спомените си от детството ми в Мацелум и споменът за онези години винаги ми разваля настроението.

Интересна забележка: един войник от херкуланския легион докладвал, че днес в разгара на битката видял огромен мъж, облечен в необичайна броня, да се изкачва по една от обсадните стълби. По-късно, докато войниците се биели все така ожесточено, пак видял същия воин, но не могъл да установи кой е; и другите войници, които го видели, не знаели кой е. Всички били положителни, че този воин е бил богът на войната, самият Арес. Трябва да помоля Максим да разучи тази работа.

 

 

 

Седя след пладне в тронната зала на един от дворците на великия цар, хубава сграда в римски стил, по-скоро вила, отколкото истински дворец. До него има обширен заграден ловен парк. В тази гориста местност държат какви ли не животни: лъвове, глигани и онова действително страшно животно, персийската мечка. Войниците току-що разбиха оградата и сега са тръгнали да гонят и убиват животните. Лично бих предпочел да не ги избиват така масово, но трябва да се поддържа доброто им настроение, защото наближаваме Ктесифон и ни предстои решително сражение.

Преди малко идва Йовиан. Донесе ми кожата на убит от него лъв, доста грамадно животно.

— Това ще върви с кожата, която имаш на леглото си.

Благодарих му сърдечно. От офицерите галилеяни най-много се доверявам на него, може би защото е най-глупавият. Почерпих го малко вино, което намерихме в избата на двореца. Изпи го толкова лакомо, че когато си тръгваше, му дадох да вземе със себе си още две шишета от същото вино. Беше много доволен и леко пиян.

Заедно с Приск обиколихме двореца. Той е и красив, и удобен, съчетание, което римските императори не познават. Слугите, изглежда, бяха избягали малко преди да пристигнем и гозбите бяха още топли в кухнята. Тъкмо се канех да опитам съдържанието на един от съдовете, когато глухонямото момче ме удари през ръката, та черпакът падна на земята. После то само опита яденето, с което искаше да покаже, че би трябвало да се пазя от отрова. Никога не се сещам за подобни неща. Не, не е точно така. Понякога се питам дали смъртта ми не се крие в паницата ечемичена каша, която ми носят за вечеря, но която аз винаги изяждам без колебание. Ако е писано такъв да бъде краят ми, нищо не мога да направя по въпроса. За щастие обедът, оставен от персийците, не беше отровен.

Заповядах писарите да работят в тронната зала — прохладна, възтъмна стая с решетки на прозорците и червен лакиран трон, на който седя сега и си драскам тези бележки. Великият цар живее много по-разкошно от мен. В една от стаите открихме стотици копринени мантии… Приск настоява да ги дам на Максим.

Довечера ще дам голямо угощение на моите военачалници. В главата си вече имам план за последната фаза на похода. Противно на мнението на историците, войните до голяма степен се водят без предварителна подготовка. Действително има една крайна цел, но средствата за постигането й не могат да се определят предварително. Ето защо любимото божество на пълководците — и на Рим — е Фортуна.

 

 

 

От три дни вече сме на стан в Кохе. Това е село, близо до мястото, където някога е бил разположен несъществуващият вече град Селевкия, основан от Александровия пълководец. Малко по-нататък са развалините на друг един град, разрушен през миналия век от император Кар. Реших, че ще има добро въздействие върху войниците, ако им покажа още едно доказателство за победите на римското оръжие в Персия.

Все още ме поразява красотата на природата. Цветя цъфтят, зреят плодове; има много гори, много вода. Това е такъв идиличен край, че ми става тъжно, като си помисля колко града трябва да бъдат опожарени. Но построеното от човека може отново да бъде възстановено. Съгласен съм със стоиците, които гледат на живота като на безкраен низ от периоди на възход и на упадък; и завършекът на всеки период носи белезите на пълното безпристрастие на огъня.

Близо до разрушения от Кар град има малко езеро, което се излива в река Тигър. Тук видяхме една страхотна гледка: цялото семейство на Мамерсидес, офицера, който ми предаде Пирисабора, беше набучено на колове. Така жестоко наказва великият цар онези, които не му се подчиняват. Ужасно беше да видиш не само жени, но и деца, умъртвени по този болезнен начин.

Докато бяхме пред езерото, дойде Ормизда с цялата си свита от персийци (сега вече го обслужват над стотина персийци). След него носеха пленения Набдатес, губернатора на Майозамалха. Ормизда ме поздрави официално и каза:

— Августе, осъдих Набдатес на смърт.

Попитах го защо. Ормизда имаше свиреп вид.

— Преди обсадата имахме с него тайно споразумение. Той трябваше да ни предаде града. Всичко беше уговорено. След това той наруши клетвата, която ми бе дал — най-голямата клетва за един персиец. Следователно като велик цар аз съм длъжен да го умъртвя, като го изгоря жив.

Бях поразен от държането на Ормизда. Колкото по се доближавахме до Ктесифон, толкова по-царствено се държи и толкова по-ясно проличава персийската му кръв. И така, аз дадох съгласието си и нещастникът със счупени крака бе затътрен до кладата. Напуснах мястото, преди да запалят огъня. Не мога да търпя екзекуции освен посичане с меч.

Пиша тези редове седнал на пейка в парк, който трябва да е принадлежал на някой благородник. Чуден ден е — слънцето грее, но не е горещо; докъдето ти стига окото, всичко наоколо се зеленее и цъфти. Сега съм уверен в успеха ни. Преди малко дойде пратеник от Аринтей и веднага тръгна обратно. Една крепост на двадесет мили в източна посока отказва да се предаде.

Ще трябва да отида там, за да реша дали да я обсаждам, или не. Сега пристига друг пратеник. Разположил съм се удобно и ме е обхванала леност. Ще ми се да седя в този парк. Топлият полъх на южния вятър ми носи аромата на цветя: дали са рози?

 

 

Приск: Вторият пратеник навярно му е донесъл лошата новина, че три от кохортите на Дагалайф били нападнати от персийците при един град на име Сабата. Докато кохортите се биели, отряд от местни селяни се промъкнал зад войската и избил повечето от товарните животни и обозните войници. Това беше тежък удар и Юлиан бе страшно ядосан на Дагалайф, който бе оставил обоза без охрана.

Колкото до „крепостта на около двадесет мили в източна посока“, която отказвала да се предаде, Юлиан се приближил с коня си до самите й стени и за малко не бе убит; оръженосецът му бе ранен.

През нощта Юлиан даде заповед да изкарат обсадните машини. За нещастие беше почти пълнолуние и нощта беше светла като ден. Докато поставяха обсадните машини срещу стените, персийците внезапно разтвориха градските врати и нападнаха нашите войски с мечове и копия. Избиха почти цяла кохорта заедно с нейния трибун.

Как си спомням всичко това толкова ясно? Защото току-що получих от Амиан Марцелин още неизгладеното му описание на Юлиановия поход в Персия. Преди много месеци му бях писал да го питам дали има някакви бележки за онези дни. В придружаващото ръкописа писмо той ми пише, че „както обикновено си бил водил разхвърляни записки“. Предполагам, че неговите записки са достоверни. Той е особено добър в описанията на битки. Не може и да бъде иначе. Като професионален военен, той е участвувал във всички военни походи от Британия до Персия. Бих ти пратил неговата история, но тъй като е на латински, няма да можеш да я четеш, а съм убеден, че няма да искаш да правиш разноски да ти я преведат. Между другото той ми пише, че възнамерява да напише история на Юлиановото царуване „точно както е било“. Навярно с това иска да каже „сухо, безизразно“, като че ли Юлиан е царувал преди хиляди години и не представлява интерес за съвременното общество. Желая му успех.

Докъде бях стигнал? Да, пишех за избиването на една наша кохорта от персийците. Веднага след тази кръвопролитна схватка те избягаха отново в крепостта. На следващия ден Юлиан хвърли цялата войска срещу града. След ожесточен бой тя падна. Юлиан бе капнал от умора след боя. Казаха ми, че лично ръководел обсадата и се сражавал непрекъснато в продължение на тринадесет часа. Аз лично не видях нищо, защото станът ни бе разположен на десет мили от крепостта. Ние, които не бяхме военни, си почивахме при всички удобства, докато войниците се сражаваха.

Какво друго си спомням за тези дни? Не особено много. С Анатолий играехме на дама. Седяхме пред палатката му и играехме на една сгъваема масичка с инкрустирани квадрати, нарочно направена за тази игра. В палатката писарите работеха безспирно. Императорът поддържаше кореспонденцията си, като че ли беше в двореца си в Константинопол. Колкото и опасно да бе военното положение, той се считаше длъжен да отговаря на всички писма.

Веднъж, когато ние с Анатолий играехме на дама, Виктор мина като вихрушка през стана начело на една колона лека кавалерия. Само дето не ослепяхме от праха, който дигнаха. Анатолий побесня.

— Прави го нарочно! Знаеше, че седим тук! — каза Анатолий, като избърсваше праха от очите си с крайчеца на наметалото си.

— Той се държи, както се държат всички гали — рекох аз, за да го подразня. Анатолий обикновено е много сдържан, когато стане дума за различните клики в царския двор.

— Той се държи много по-лошо от кой и да е гал. При това е по-амбициозен от всички гали.

— За императорска мантия ли мечтае?

— Не зная — каза Анатолий, като присви малките си уста.

— А какво знаеш?

— Августът е в течение на това, което знам.

Повече нищо не каза. След това спечелих от него четири денарии, които и до днес не ми е дал. Ето какъв историк съм аз.

 

 

 

Пак нощуваме в един от дворците на великия цар. Този е дори по-красив и по-пищен от ловната хижа. Обкръжен е от голям парк от кипариси, а в околността има извънредно много лозя и овощни градини. Сега сме посред лято — най-хубавото годишно време. Какъв хубав сезон за воюване!

Виктор ми съобщи, че успял да отиде до самите стени на Ктесифон, без някой да го спре. Портите били затворени. Стражата по стената дори не се опитала да стреля по неговите войници. Носи се слух, че войската на великия цар е на няколко мили на юг. Сега трябва да сме готови за бързо придвижване. Само да падне столицата, и войната ще свърши. Сапор ще моли за мир. В най-лош случай ще рискува всички в едно редовно сражение, а персийците не се славят с голямо умение в такива битки. Те са по природа мародери като сарацините.

Поканих на вечеря Максим, Приск, Анатолий и Ормизда. Столовата особено се отличава със своето великолепие — украсена е със стенописи, изобразяващи Сапор на лов за лъвове и глигани. Нарисувани са много реалистично — именно такава живопис харесвам, макар че не държа много на такива неща. Все пак, след като два месеца си се взирал в стените на палатката си, ти прави удоволствие да гледаш нещо красиво.

За моя изненада оказа се, че Максим доста разбира от изкуство. Тази сутрин той обиколи целия дворец, разгледа внимателно всичко и даде на Анатолий препоръки какво да бъде опаковано и изпратено в Константинопол.

— Направи ли ти впечатление, августе, че всички картини са на една и съща тема? Убиване. Преследване на животни. Мъже на война. Един звяр срещу друг.

Не бях го забелязал, но така беше.

— Така е, защото ние гледаме на убиването като на необходима свещена част от живота — каза Ормизда.

— И ние също — рече Приск. — Но се преструваме, че се ужасяваме от убийство и кръв.

Реших да не му направя забележка. Бях — и съм — в твърде добро настроение. Бях се изкъпал в мраморната баня на великия цар и бях облякъл една от хубавите му ленени туники. Изглежда, че Сапор и аз имаме еднакъв ръст. Намерих също едно желязно ковчеже, пълно с личните накити на Сапор, между които един шлем, украсен със златна глава на овен и имперската емблема. Дадох го на Ормизда.

— Няма да е зле да привикнеш да го носиш — рекох.

Той го пое от ръцете ми, сетне падна на колене и ми целуна ръка.

— Персийската династия ще ти бъде навеки благодарна.

— Стига ни мир за едно поколение — отвърнах аз сухо, като се питах след колко време великият цар Ормизда ще измени на Рим. Няма благодарност на този свят, особено у царете. Ще държа постоянен гарнизон в Ктесифон; Ормизда още не знае за това.

Докато философите се забавляваха с разисквания и спорове, Ормизда и аз се срещнахме с военачалниците в една съседна стая. На масата бе разтворен план на Ктесифон, който Ормизда бе намерил в библиотеката на великия цар. Според него планът е верен. Присъствуваха Виктор, Невита с Дагалайф, а също така и нашият префектус фабрум^[1].

Минах направо на въпроса:

— Няма как да се приближим до града по вода — рекох аз, посочвайки картата. — Ние сме в триъгълник: над нас е Царската река; зад нас е река Ефрат; пред нас е река Тигър. Тигър и Ефрат се сливат на юг от Ктесифон. Но не можем да минем от Ефрат в Тигър, защото Ктесифон заема господствуващо положение спрямо мястото, където двете реки се свързват. Освен това ние ще трябва да пътуваме срещу течението. Надявахме се да използуваме Царската река, която се влива в Тигър над Ктесифон, но тази част от коритото й е сухо. Остава ни един-единствен избор — да отворим Траяновия канал. — Посочих една пунктирана линия на картата. — Когато Траян бил тук, той заповядал да се изкопае дълбок канал от Ефрат до Тигър, като следвал коритото на един стар асирийски канал. Нашият префектус фабрум от два дни разучава този канал и е на мнение, че може да се отвори. — С щастлив израз на лицето префектът изброи многобройните трудности, които щяхме да срещнем при отпушването на канала; главната от тях била каменният бент, построен, за да попречи на нападатели да го използуват, както го е използувал Траян. Но веднъж като се разруши бентът, той смяташе, че каналът ще стане плавателен. След кратко разискване издадох заповед да разрушат бента.

Военачалниците ми са в добро настроение. Особено Дагалайф и Виктор горят от нетърпение за решително сражение. Ормизда е нервен — толкова е близък денят, когато ще се изпълнят мечтите му. След това отпратих всички освен Невита, който поиска да остане. Обезпокоително. Хр.

 

 

Приск: За какво ли са говорили? Мисля, че Невита трябва да го е предупредил за заговора срещу него. „Обезпокоително“ — може да се предположи, че тази дума означава именно това. „Хр.“ означава християните. Съпостави фактите, и значението им се изяснява.

На 24 май каналът бе отприщен и флотата премина трите мили от Ефрат до Тигър. Пуснахме котва на половин миля северно от Ктесифон, който се издига над зелената долина на Тигър — истинска планина от тухли, чиято тежест сякаш би могла да огъне самата земя. От нашата страна на реката виждахме само стените на града, които са с половин стена по-високи от тези на Константинопол. Дебелите зидове са подсилени с полукръгли кули, които се издигат на равни разстояния една от друга. Между реката и града има открито поле, където през нощта срещу 25 май се събра войската на великия цар.

Анатолий ме събуди при изгрев-слънце. Заедно напуснахме лагера и отидохме до брега на реката, където вече се бе събрала половината от нашата войска да види неприятеля. Беше действително великолепна гледка. Персийската войска наброяваше почти сто хиляди души. Поне сега твърдим, че са били толкова. Никой не може да определи с точност колко голяма е една неприятелска войска, но винаги казваме, че е била три пъти по-голяма от нашата. Смятам обаче, че при Ктесифон персийците действително трябва да са били три пъти по-многобройни от нас. Персийската войска беше строена в боен ред зад дървена ограда от високи колове. Да се премине реката тук, ми се виждаше лудост.

Навсякъде около нас войниците загрижено разговаряха помежду си. Не само опитният ветеран си даваше сметка колко трудно би било да се премине тази река под стрелите на персийците, след това — което е още по-трудно — да се изпълзи по хлъзгавия бряг и най-после да се прехвърли високата ограда.

Обърнах се към Анатолий, който видимо бе не по малко разтревожен от мен.

— На това място не можем да преминем реката.

— Може би императорът възнамерява да се придвижи нагоре по течението. Вероятно прехвърлянето на другия бряг ще стане на няколко мили в северна посока и тогава, с едно обходно движение — нали знаете, класическата маневра на Константин…

Но въпреки любителската си страст към стратегията Анатолий взе да мънка и накрая замълча. В продължение на повече от един час се взирахме мрачно в персийците, които също ни гледаха. Тогава се появи един от Юлиановите тръбачи и призова войниците да се съберат. Императорът лично щял да съобщи нарежданията за днешния ден.

— Трябва чисто и просто да се оттеглим. Никакво друго решение не е възможно — рекох аз.

Анатолий пък се питаше дали не би могло просто да задминем Ктесифон и да поемем на юг към Персийския залив, „където вадят перлите. При това много богат край, както разказват“ — завърши той.

Юлиан се яви пред войските. Беше весел, жизнерадостен; очите му светеха; като никога пурпурният му плащ беше чист; само носът му, изгорял от слънцето, малко се белееше.

— Войници, вече видяхте персийската войска. А още по-важно е, че и те ни видяха!

Той спря, очаквайки одобрителни възгласи. Никой не се обади. Но Юлиан замълча само за миг. Пълководци, които оставят една неудобна пауза да се удължи прекомерно, рискуват да чуят в настъпилата тишина някой груб израз, възмутен вик и тогава може да пламне бунт.

Но Юлиан ни готвел изненада.

— Днес всички сме уморени. Изминалата седмица не беше лесна: разчиствахме канала, придвижвахме флотата, устройвахме стан. Затова днес ще имаме игри. Предлагам да имаме конни състезания, като на победителите се раздадат награди в злато. Вие ще се занимаете с обзалагането, тъй като, разбирам, между петулантите има хора, вещи по залагането при конни състезания. Не се съмнявам, че те ще ни помогнат и на нас, останалите. Приятно прекарване!

Той махна с ръка и разпусна войниците като учител, който дава на учениците си неочаквана почивка.

Всички бяха смаяни. Да беше друг пълководец, войниците щяха да помислят, че е полудял. Но това бе Юлиан, който досега не бе загубвал сражение. Войниците ахнаха от изненада и след това изразиха възторга си с радостни възгласи, приветствувайки младия си вожд, който така самоуверено заповядваше да се уредят игри и състезания, когато цялата войска на великия цар беше строена само на една миля разстояние. До последния войник, всички вярваха в Юлиановия късмет и военния му гений. Щом той е толкова уверен, защо да се тревожат те, простите войници? И така войската изпълни нареждането му и денят премина в състезания и игри.

Нея нощ Юлиан даде заповед да се премине Тигър с изненада. Войската беше разделена на три части. Щом първата се закрепи на отсрещния бряг, втората част щеше да се качи на корабите и така нататък. Началниците се възпротивиха на този план. Виктор посочи с ръка хилядите персийски лагерни огньове, които огряваха хоризонта.

— Всички преимущества са на тяхна страна.

— Не всички — възрази Юлиан неопределено. — Ще видите, че съм прав. Кажете на войниците си да се качват на корабите. До сутринта искам всички да са преминали реката.

Виктор неохотно натовари своите четири хиляди войници на пет празни товарни кораба. Никога не съм виждал толкова изплашени войници. Точно преди да тръгнат, Виктор и Юлиан се скараха на брега на реката. Никой не чу какво си казаха, но Виктор тръгна разярен, а Юлиан беше необичайно спокоен.

Корабите изчезнаха в тъмнината. Тишина. Мина един час. Юлиан крачеше напред-назад, като даваше вид, че го интересуват само корабите, в които щяха да се качат останалите легиони, щом първите се закрепят на отсрещния бряг. Войската чакаше.

Изведнъж пламтящи стрели пронизаха черната нощ. Войниците на Виктор слизаха на брега. Персийците ги нападнаха. Първо един, после два, сетне и петте кораба бяха подпалени от персийските стрели. В далечината чувахме войниците на Виктор да се викат, докато се изкачваха по хлъзгавия бряг, осветени от блещукащата светлина на горящите кораби. На нашия бряг на реката настъпваше паника.

Юлиан спаси положението с една от вдъхновените си лъжи. Всички бяхме убедени, че нападението е пропаднало и нашите войници отвъд реката са обречени на гибел. Внезапно Юлиан посочи петте горящи кораба и викна:

„Вижте! Корабите горят. Това е уговореният сигнал. Сигналът на Виктор. Успех! Успех! На корабите! Всички на корабите!“

Не ми е ясно как му се удаде това, но той успя да убеди войниците и те му повярваха. Той тичаше нагоре-надолу по брега, викаше, блъскаше и увещаваше войниците да се качват по-бързо по корабите. Сетне скочи в първия кораб точно когато той се откъсваше от брега. Сега вече войниците бяха възбудени като него. Взеха да се тълпят около корабите. Някои дори преплуваха реката, легнали върху щитовете си. Убеден, че катастрофата е пълна, аз наблюдавах как римската войска изчезна в черната река.

За мое изумление, когато се развидели, брегът беше в наши ръце.

На другия ден ние с Максим заедно с жреците и други плахи хорица заехме удобно място на брега на реката и наблюдавахме битката за Ктесифон, като че ли сме на театър. Когато започнахме да се оплакваме от жегата, донесоха ни слънчобрани и вино. Никога не се е случвало философи да наблюдават съдбоносното сблъскване на две империи при такива удобства.

Бях седнал между Максим и етруския жрец Мастара. Анатолий не беше при нас, защото бе взел храброто решение него ден да се бие рамо до рамо с Юлиан, макар да не се очаква от един бивш началник на протокола да участвува в сражения. Доста го закачахме, когато се приготовляваше за битката. Той свиваше устни, за да придаде войнствен израз на малката си уста; въпреки това обаче лицето му оставаше безнадеждно кротко.

— Много години съм служил в конницата — каза той небрежно.

Кръглият му корем се тресеше под бронята, която не му прилягаше добре. С властен жест заповяда на коняря да доведе коня му. Анатолий скочи на коня си с такъв устрем, че падна от другата му страна. Трябва да призная, че ние цивилните се изсмяхме на буйния си събрат. Но въпреки закачките ни Анатолий последва своя император на бойното поле.

Отначало виждахме всичко съвсем ясно. Персийците бяха пръснати като дъга между стените на Ктесифон и реката. Отпред — конницата; зад нея — пехотата; а най-отзад, до самите стени, като верига от пръстени могили се виждаха сто слона, всеки с желязна кула на гърба, пълна със стрелци.

Персийските конници носят съвсем необикновени брони, които се състоят от стотици малки железни плочки, съшити заедно, така че не само войникът е изцяло защитен, но и лесно се движи, защото бронята взима формата на тялото му като плат. Конете им са защитени с кожени наметала. Предвождана от способен военачалник, персийската конница би била страшна сила. За наше щастие по онова време нямаше особено изтъкнати персийски военачалници. Освен това персийската войска не е постоянна институция като нашата, а случайна сбирщина: едни са на постоянна военна служба, други са наемници, има и благородници, и роби. В критични моменти във войската вземат всички годни мъже — тази система едва ли е най-добрата.

Зад конницата напредваше пехотата в сгъстен боен ред; всеки войник носеше продълговат, изплетен от ракита щит, покрит с кожа. Великият везир беше между слоновете в тила, а великият цар и неговият двор наблюдаваха битката от стените на Ктесифон, както ние философите я наблюдавахме, разположени на сгъваеми столове до самия бряг на реката. Бяхме твърде далеч, за да можем да разпознаем Сапор, макар Максим да твърдеше, че го виждал съвсем ясно.

— Аз съм извънредно далекоглед, знаеш. Сапор е от лявата страна на кулата до портата. Виждаш ли синия балдахин? Е, той стои точно под него, облечен в алена мантия. При него трябва да са синовете му. Изглеждат съвсем млади…

Той непрекъснато дрънкаше и ни обясняваше, макар че всъщност всички ние можехме да видим смътно само някакво цветно петно по зъбчатите стени.

Юлиан обаче виждаше съвсем ясно — яздеше неспокойно пред първата редица на настъпващата пехота. Лесно можеше да го познае човек не само по белия му кон и пурпурната му мантия, но и по змея — неговия щандарт, който винаги го придружава.

Нашите тръби засвириха за нападение. Пехотата започна да напредва с онази особена стилизирана стъпка, подобна на стъпката на древната спартанска войска: две кратки стъпки, пауза, две кратки стъпки, пауза, спазвайки точно ритъма на барабаните. Има нещо заплашително и зловещо в този ритмичен бумтеж и във вида на бавно напредващите редици. Дори Максим млъкна, когато римската армия започна да напредва. След това войниците от първата редица нададоха викове и запратиха копията си в персийската конница. Изведнъж двете войски изчезнаха. Едва не помислих, че Максим е направил магия. Докато преди миг в силната слънчева светлина съвсем ясно виждахме сто и тридесет хиляди войници, сега пред нас нямаше нищо освен потискащ облак от прах. Нищо не се виждаше. Но от средата на облака се чуваше рев на тръби, бумтеж на барабани, бойни викове, звънтеж на мечове и свистене на стрели.

Битката започна при изгрев-слънце и продължи до залез-слънце. След един-два часа на етруските им доскуча да гледат облака прах и те се оттеглиха „да се молят за победа“. Всъщност те се настаниха в една близка палмова горичка и се отдадоха на пиене. Тези жреци пиеха неимоверно много. Спомням си как една вечер и петимата етруски се бяха напили здравата, преди да започне някакъв религиозен обред. Беше великолепна катастрофа. Постоянно изпущаха свещени съдове и книги, а Мастара тържествено уверяваше разярения Юлиан, че „божественият дух е влязъл в тях“. Това е един от малкото ми приятни спомени от персийския поход.

Ние с Максим цял ден гледахме тази стена от прах. Единственото указание за хода на битката беше положението на облака, който с всеки изминат час се придвижваше по-близо до стените на Ктесифон. Персийците отстъпваха.

— На 15 юни ще се върнем в Тарс — каза внезапно Максим; той бе начертал разни знаци в праха при краката ни с магическата си пръчка.

— След три седмици?

— Три седмици? Три седмици ли има дотогава? — попита той и ме погледна стъписано. — Ей, наистина три седмици! Невероятно е да си помисли човек, че ще победим Персия за толкова кратко време. На Александър му взе повече време! Да не би да съм сбъркал.

И той взе пак да разглежда праха пред краката си. Идеше ми да счупя пръчката о глупавата му глава.

— Не. Изчислението е правилно. 15 юни. Ясно като бял ден. Трябва да кажем на Юлиан, той толкова ще се зарадва — каза Максим и погледна неопределено към бойното поле.

— Отде знаеш, че императорът е още жив? Нарочно подчертах титлата. Никой освен Максим не наричаше Юлиан по име, когато говореше за него.

— Трябва да е жив. 15 юни. Току-що ти показах. Погледни, ето в четвъртия дом на Слънцето…

— А откъде знаеш, че ще спечелим това сражение?

— Понякога ме смайваш, Приск. Всичко е толкова ясно. Сапор ще падне днес и ние победоносно ще се завърнем в Тарс. Предопределено е. А честно казано, очаквам с нетърпение да се върна към частния си живот. Тук съм само по настояване на Юлиан…

Докато Максим дърдореше, аз се взирах в стените на Ктесифон, очаквайки с нетърпение да свърши сражението. Малко преди залез-слънце лек ветрец разсея облака прах, така че отново можехме да виждаме двете войски, сега вече в невъобразим безпорядък пред портите на града. Ужасените слонове бягаха насам-натам с вдигнати хоботи и блеснали бивници. Казвали са ми, че персийците ги използуват не само да сплашат врага, но и собствените си войници. Тези отвратителни животни тъпчели и персийци, и римляни наред.

Когато аленото слънце залязваше, портите на града се отвориха, за да влезе персийската войска. Нашите войници ги преследваха по петите. За няколко минути персийската армия се превърна в тълпа от изплашени хора, които бясно се мъчеха да влязат през портата в града. След това се стъмни.

 

 

 

Не мога да спя. Ходя насам-натам из палатката си. Чувствувам се изтощен от дванайсетчасовата битка, но съм твърде възбуден, за да мога да заспя или да правя каквото и да било. Едва пиша тези редове. Ръката ми трепери от напрежение.

Победих войската на великия цар! Две хиляди и петстотин персийци убити, а само седемдесет и пет римляни! Можехме да превземем Ктесифон. Пехотата ни можеше да влезе в града, когато влязоха персийците, но Виктор я спря. Страх го беше от численото превъзходство на неприятеля в непознат град. Не съм убеден, че беше прав. Ако аз бях при вратите на града, щях да им заповядам да влязат. Трябваше да рискуваме. Персийската войска бягаше. Това беше удобен случай за нас. Но Виктор е предпазлив. Освен това той беше ранен — стрела в дясното му рамо, обаче нищо сериозно. Сега ще трябва да обсаждаме града. Дълга работа.

Днес видях великия цар и той ме видя. Сапор седеше на стената под един балдахин. Аз бях само на няколко десетки стъпки. Макар почти седемдесетгодишен, Сапор изглежда много по-млад. Той е слаб и има черна брада (Ормизда казва, че си боядисвал косата: Сапор е суетен по отношение на външността си; а неговата потентност… никой не знае колко деца има). Носеше златна корона с червено перо. Като жест на пренебрежение носеше официално дворцово облекло! Приличаше на паун, който ме гледа свирепо.

Махнах му няколко пъти с меча.

— Слез! — извиках, но едва ли ме е чул в тази врява. Обаче ме видя и разбра кой съм. Великият цар видя императора на Рим пред портите на града си! Царедворците край него имаха много изплашен вид. Никой от тях не помръдна. След това вниманието ми се отвлече от битката наоколо ми. Когато погледнах отново към стената, Сапор не беше вече там.

Преди да се върнем в стана, погребахме убитите си и съблякохме персийските трупове. Бяха загинали много благородници, а ние много ценим броните им. За съжаление нито галите, нито германците могат да носят персийски брони. Малки им са, не им стават; затова най-лошите ни войници, азиатците, носят най-хубавите брони на света.

Отпразнувахме победата с вечеря в моята палатка. Началниците се напиха. Но аз не можах нито да пия, нито да хапна нещо. Прекалено много съм възбуден. Максим казва, че войната ще свърши след три седмици. Цяла нощ войниците идват пред палатката ми, пеят песни и ме приветствуват. Много от тях са пияни, но не им се карам. Излизам навън, прегръщам ги, назовавам ги по име, казвам им, че са чудесни момчета, и те ми казват същото. Утре ще раздам военни корони на тези, които са се отличили със своята храброст. Също така ще направя жертвоприношение на бога на войната Арес.

Защо Виктор не влезе в града?

 

 

Приск: Следващият ден бе помрачен само от жертвоприношението. След като раздаде наградите на войниците, Юлиан поиска да принесе в жертва един бик пред новопостроения жертвеник на бога Арес. Но неизвестно защо етруските жреци намериха недостатъци у девет бика. Десетият бик, който одобриха, избяга в последния момент. Когато най-после бе хванат и принесен в жертва, черният му дроб показваше, че ни чака беда. За общо изумление Юлиан захвърли жертвания нож и викна към небето:

— Никога вече няма да ти принасям жертва!

Максим имаше много уплашен вид и дори аз сам се слисах. Цял зачервен и изпотен от горещото слънце, Юлиан се втурна към палатката си и се скри в нея. Мога да отдам необикновеното му поведение само на това, че не бе спал две нощи.

Същия ден Анатолий ме разведе из бойното поле. Държеше се съвсем като военен.

— Ето тук херкуланите извършиха обходно движение, за да могат леко въоръжените кохорти на петулантите да направят пробив…

През всичкото време ми обясняваше такива неща. Беше толкова доволен от военните си познания, че не ми даваше сърце да му се смея, докато ме водеше из прашното поле, все още осеяно с труповете на падналите персийци. Забелязах едно интересно явление. Персийците не се разлагат на горещото слънце както европейците. След два дни при този климат един мъртъв европеец вече е в напреднал стадий на разложение. С персийците това не става. Те просто изсъхват и се втвърдяват като кожа. Веднъж споменах това на Орибазий и той каза, че се дължало на храната им. Според него ние пием твърде много вино и ядем твърде много зърнени храни, докато персийците ядат малко и предпочитат фурми и леща пред нашата тлъста храна. Обаче съм наблюдавал труповете на слаби гали — да, срещат се и такива — и макар приживе да са се хранили умерено, труповете им се разлагат еднакво бързо като на пълните им събратя. Това е много озадачаващо.

Бяха вече свалили ризниците и скъпоценностите от труповете; само у едното видях златен пръстен. Реших да го взема. Още си спомням колко студена и твърда беше ръката, докато с усилие изправях пръстите, които бяха свити в кафяв юмрук. Загледах се в лицето на мъртвеца. Беше млад, нямаше брада. Гледаше ме със светнали като от треска очи. Около главата му бръмчаха мухи.

— Военна плячка — каза Анатолий, за да ме насърчи.

— Военна плячка — рекох на мъртвия персиец като пуснах ръката му. Тялото тупна на земята. Мухите накацаха по лицето му. Носих пръстена доф преди няколко месеца, когато го загубих в баните. Напоследък съм отслабнал и пръстенът просто се е изхлузил в горещата баня. Разбира се, прислужниците никога не връщат намерените вещи.

Два дни по-късно Юлиан премести войската до Абузата, персийска крепост на река Тигър на три мили от Ктесифон. Тук се разположихме на лагер. В продължение на няколко дена никой от приятелите му не го видя. Беше се затворил с военните си съветници. Военачалниците му бяха на различни мнения. Някои искали да бъде обсаден Ктесифон. Други предпочитали да се обкръжи градът и да се продължи завоюването на Персия. Неколцина съветвали да се върнем на римска територия. Никой от нас не знаеше какви са плановете на Юлиан и дали въобще има планове. Нито пък знаехме, че докато сме били на стан, той тайно приел посланици от Сапор. Трябва да призная, че дори и да бях знаел, щеше да ми е доста безразлично. Бях болен от дизентерия, както половината от войниците в лагера.

 

 

 

Персийските пратеници току-що си отидоха. Ормизда е с тях. Седя сам в палатката си. Отвън Калист пее някаква тъжна песен. Много е горещо. Очаквам Максим. Ако се оттегля от Персия, великият цар обещава да ми отстъпи цяла Месопотамия на север от Аната; също така, на свои разноски, ще построи отново нашия град Амида и ще заплати в злато или в натура каквото поискаме, за да ни изплати разноските на тази война. Персия е победена.

Посланиците дойдоха при мен тайно. Те държаха на това; аз също. Доведоха ги при мен, като че ли са офицери, пленени при някой сарацински набег. Само Ормизда и аз знаем, че бяха пратеници. Главният посланик е брат на великия везир. Той се държеше напълно достойно. Ако приема договора, който ми предлага, ще означава, че съм завоювал за Рим повече територии на изток, отколкото кой да е пълководец от времето на Помпей насам. Съзнавайки това, посланикът се чувствуваше задължен да се отдаде на персийска реторика.

— Не забравяй нито за момент, августе, че войската ни е по-многочислена от пясъка в пустинята. Една дума от великия цар, и с теб и цялата ти войска е свършено. Но Сапор е милостив.

— Сапор е изплашен — обади се Ормизда, с което ме раздразни.

Предпочитам, докато говори посланикът, да го слушам със съвсем безразличен вид, за да не му дам никакво указание за намеренията си. Но забелязвам, че Ормизда е необичайно възбуден през последните няколко дена. Въпреки възрастта си той се би като младеж при Ктесифон. Сега вижда, че короната на Персия е почти в ръцете му, и трепери от страх да не му се изплъзне. Съчувствувам му. Все пак моята политика не се покрива непременно с неговата.

Ормизда се присмиваше на посланиците.

— Зная какво става в двореца в Ктесифон. Зная какво се шепне в дългите зали зад вратите от слонова кост. Нищо от онова, което става сред вас, не е в тайна за мен.

Тези думи не бяха празни приказки. Шпионите на Ормизда са действително високопоставени лица в персийския двор и той научава невероятни неща. Освен това колкото по-голяма територия завладяваме, толкова по-склонни са разтревожените царедворци да изоставят стария цар и да си създадат добро положение при възможния бъдещ цар. Но посланикът не беше от онези хора, които Ормизда можеше да спечели.

— Във всеки дворец има предатели, префекте — каза той, използувайки римската титла на Ормизда, а сетне се обърна към мен. — А ги има и във всяка войска, августе. — Аз не признах тази опасна истина. — Но великият цар е милостив. Той обича мира… — продължи посланикът.

Ормизда се изсмя театрално.

— Сапор се е облякъл в парцали, взети от просяк. Посипал си е брадата и косата с пепел. Яде на пода като животно. Той ридае, защото разбира, че дните му са преброени.

Ормизда не преувеличаваше. През последните два-три часа чухме няколко сърцераздирателни описания за отчаянието на Сапор след моята победа. Той има основание да окайва съдбата си. Малко монарси са бивали дотолкова унизени като него.

Посланикът ми прочете проекта на евентуалния договор. Благодарих му. Сетне казах на Ормизда да заведе посланиците в палатката на Анатолий, която е до моята. Ще чакат там, докато си приготвя отговора. Ормизда искаше да остане при мен и да ми говори, но го накарах да отиде с тях. Той още не е велик цар.

Седя на леглото си. Договорът е пред мен: два свитъка, един на гръцки и един на персийски. Поставих ги един до друг на лъвската кожа. Как да постъпя? Ако приема условията на Сапор, очаква ме голям триумф. Ако остана, не мога да имам пълна сигурност в успеха на една обсада на Ктесифон. Тази обсада положително би взела много време; може би една година. А аз не мога да отсъствувам от Константинопол толкова дълго време. Днес персийската войска не представлява опасност за нас, но знае ли човек каква войска би могъл да изкара Сапор на бойното поле идущата седмица, идущия месец?

В крайна сметка всичко зависи от Прокопий. Той е на север, при Безабде в Кордуене. Поне така казват. От него не съм получавал пряко известие.

 

 

Максим беше блестящ. Както винаги, той веднага навлезе в същината на въпроса.

— Този договор е победа: една провинция спечелена, мир осигурен поне за…

— … едно десетилетие.

— Може би повече. Амида изградена отново. Цяло състояние в злато. Малко императори са постигали толкова много. Но всъщност… — Той ме погледна замислено. — Само за да спечелим половин провинция ли дойдохме толкова далече? Или за да завоюваме половината от света? — Той спря. Аз чаках. Като истински философ той обърна въпроса и го разгледа първо от една страна, после от друга.

— Не може да се отрече, че това е отличен договор, за по-добър никой друг не би могъл дори да мечтае… освен ние, които знаем неща, неизвестни на всички останали. Самата Кибела ти обеща победа. Ти си Александър, преродил се отново и поставен на земята, за да завладееш Азия. Ти нямаш избор.

Максим е прав. Беговете не са ме докарали чак дотук само за да се върна, като че ли съм някой сарацински вожд, който напада границата. Аз ще отхвърля договора на Сапор и ще започна обсадата на Ктесифон. Щом пристигне Прокопий, ще мога свободно да издам заповед за поход право срещу утринното слънце. Да, до дома на самия Хелиос, бащата, от когото произлизам и при когото трябва да се завърна, увенчан със слава.

 

 

Приск: Чувал ли си някога подобни глупости? Само да бях знаел! Но никой от нас не знаеше какво крои Максим, макар непрекъснато да правеше намеци за „нашите планове“. Но тъй като въобще не ги разкриха, всички бяхме в неведение. Когато из стана се разнесе слухът, че Сапор е поискал мир, Юлиан твърдо отрече, че е имало посланици и ние му повярвахме. Положителен съм, че ако военачалниците знаеха условията на договора, те щяха да принудят Юлиан да приеме. Но Юлиан и Максим лъжеха, както лъжеше и Ормизда, който не желаеше да изгуби последната си надежда да царува в Персия. И тримата искаха войната да продължи.

От момента на това решение може да се проследи упадъкът на Юлиан. Нищо вече не му вървеше. Поглеждайки назад, виждам, че действията му наистина бяха действия на луд човек. Но тъй като по онова време имаше напълно нормален вид, никой от нас не се съмняваше, че заповедите му са разумни, нито пък смяташе, че в делата му има нещо необичайно. Просто предполагахме, че има сведения, които не са ни известни. Пък и до последния ден всички негови начинания се бяха оказали сполучливи. Въпреки това военачалниците гледаха все по-критично на него. Измяната се чувствуваше във въздуха.