Джефри Арчър
Колчан, пълен със стрели (9)

Незначителният проблем на Хенри

Когато през 1900 година Великият паша се сдоби със своя първи син (след като вече беше баща на дванайсет дъщери от шест жени), той го нарече Хенри на своя любим крал на Англия. Хенри се появи на този свят с повече пари, отколкото можеше да си представи и най-преситеният данъчен инспектор, и по тази причина изглеждаше предопределен да води живот на блажено безделие.

Великият паша, който властваше над повече от десет хиляди семейства, смяташе, че след време на света ще останат само петима крале — тези на пиките, купите, карите, спатиите и на Англия. Изхождайки от това свое убеждение, той реши, че Хенри трябва да получи образованието си именно от англичаните. По тази причина на осемгодишна възраст момчето бе отпратено от своя роден град Кайро, за да се посвети на системно образование — на достатъчно крехка възраст, за да запази само бледи спомени от шума, жегата и мръсотията на родното си място.

Хенри започна своя нов живот в училище „Драгън“, което според уверенията на съветниците на Великия паша бе най-доброто подготвително училище в страната. Четири години по-късно момчето завърши въпросното учебно заведение, развило страстна любов към игрището за поло и пълна непоносимост към класната стая. След като се сдоби с най-ниския академичен ценз, продължи в Итън, който, пак според уверенията на съветниците на пашата, бе най-доброто училище в Европа. Бащата бе щастлив да научи, че училището е било основано от неговия любим крал. Хенри прекара пет години в Итън, където към любимите неща добави скуош, голф и тенис, а към непоносимите — математика, джаз и крос през пресечена местност.

Завършвайки училище, той отново пропусна да остави нещо повече от преходно впечатление у преподавателите. Въпреки това му бе уредено място в колеж Бейлиъл, в Оксфорд, който пак според уверенията на съветниците на пашата, бе най-великият университет на света. Трите години в Бейлиъл добавиха още две страсти в живота му — коне и жени, и три нови неизкореними отвращения — политика, философия и икономика.

На края на своя statu pupillari^[1] той претърпя пълен провал в опита си да направи впечатление на изпитите и не се дипломира. Неговият баща, който смяташе двата гола на Хенри срещу Кеймбридж в мача по поло между двата университета за напълно удовлетворителен резултат от неговата университетска кариера, изпрати сина си на околосветско пътешествие, за да си завърши образованието. Хенри се наслади на изживяването, научавайки повече на хиподрума „Лоншам“ и задните улички на Бенгази, отколкото по време на цялото си изискано възпитание в Англия. Великият паша щеше да се гордее с високия, изтънчен и красив млад мъж с едва доловим чуждестранен акцент, който се върна в Англия година по-късно, ако не беше починал преди неговият любим син да стигне до Саутхамптън.

Макар и покрусен от мъка, Хенри бе далеч от финансовата покруса, тъй като неговият баща му бе оставил двайсетина милиона в имоти, между които и един състезателен кон в Съфък, стофутова (30,5 м) яхта в Ница и дворец в Кайро. Но най-важната част от наследеното бащино имане бе най-добрият камериер в Лондон, ненадминатият Годфри Баркър. Той притежаваше невероятната способност на мига да уреди или да осуети каквото и да е.

Понеже нямаше с какво друго да се занимава, Хенри се настани в бившия апартамент на баща си в „Риц“, без да се тормози да следи колоната с обявите за работа в лондонския „Таймс“. Предпочете да се отдаде на живот, целенасочено посветен на преследване на удоволствия — единствената кариера, за която Итън, Оксфорд и наследеното богатство го бяха подготвили подобаващо. Освен че бе повече от щедро надарен с обаяние и хубост, Хенри притежаваше и достатъчно здрав разум да подбира внимателно онези, на които бе позволено да прекарат лишената от великодушие минута с него. Избираше само стари приятели от училище и университета, които, макар и да не бяха така добре обезпечени като него, далеч не принадлежаха към типа хора, които идваха да просят петарка, за да си покрият някой дълг от Хазарт.

Всеки път, когато трябваше да отговаря на въпроса коя е любовта на живота му, той се чувстваше притиснат от необходимостта да избере между конете и жените и тъй като бе установил, че е напълно възможно да прекарва дните си с видни представители на едните, а нощите си — с другите, без това да става повод за ревност или взаимни обвинения, никога не се претоварваше да търси решение на този проблем. Повечето от конете му бяха породисти жребци — бързи, загладени, с кадифена кожа, тъмни очи и силни нозе; това би било подходящо описание и за повечето му жени с тази разлика, че бяха млади кобилки. Хенри се влюбваше последователно във всяко момиче от хора на театър „Паладий“, после го разлюбваше и когато поредната му връзка приключеше, Баркър имаше грижата обектът на чувствата му неизменно да получава подходящ спомен, който със сигурност да предотврати евентуален скандал. Освен това преди да е навършил трийсет и пет, Хенри вече бе спечелил всяко класическо надбягване по английските хиподруми, а Баркър, изглежда, винаги знаеше точната година, когато се е случило.

Животът на Хенри бързо навлезе в определено русло, далеч от всякаква скука. Един месец прекарваше в Кайро, за да се погрижи за своя бизнес, три месеца в Южна Франция, в които от време на време прескачаше до Биариц, а останалите осем месеца живееше в „Риц“. За четирите месеца, в които се намираше извън Лондон, неговият великолепен апартамент с изглед към парка „Св. Джеймс“ оставаше свободен. Историята мълчи по въпроса дали Хенри е държал на това, защото не му е допадала идеята някой непознат да се плацика във вградената мраморна вана, или просто защото е искал да избегне главоболията по суматохата около регистрирането и напускането на хотела два пъти годишно. И след като от управата на „Риц“ никога не бяха обсъждали този въпрос с бащата, защо трябваше да го правят със сина? Тези дейности изчерпваха годишната програма на Хенри, към която се добавяше и някое и друго пътуване до Париж в случаите, когато напористо местно девойче се озовеше твърде близко до олтара. Макар че почти всяко момиче, което се запознаваше с Хенри, искаше да се омъжи за него, немалко от тях биха го сторили, дори и да беше без пукната пара. Само че Хенри не виждаше абсолютно никаква причина да бъде верен на една-единствена жена. „Имам сто коня и сто приятели — обясняваше той, когато го питаха. — Защо трябва да се ограничавам само с една жена?“ Във въпроса му имаше логика, която едва ли можеше да бъде оборена с еднозначен отговор.

Историята за Хенри щеше да приключи на това място, ако той бе продължил живота, който съдбата милостиво му бе отредила, но дори хенриевците на този свят понякога си имат проблеми.

 

 

С течението на годините Хенри придоби навика никога да не прави предварителни планове, а неговият вещ камериер Баркър настоятелно му бе внушавал увереността, че със солидно състояние човек може не само да получи каквото си пожелае в последната минута, но и да компенсира всякакви непредвидени последствия. Само че дори Баркър не можа да предначертае евентуалните последствия от изявлението на мистър Чембърлейн от 3 септември 1939 година, че народът на Великобритания се намира във война с Германия. Хенри смяташе за особено непочтително от страна на Чембърлейн да обявява война толкова скоро след турнирите на „Уимбълдън“ и Оукс и за още по-непочтително от страна на вътрешното министерство няколко месеца по-късно Баркър да бъде посъветван да преустанови службата си на Велик паша и до второ нареждане да се предостави изцяло на услугите на Негово Височество краля.

Какво можеше да стори бедният Хенри? Навлязъл в четиридесетата си година, той не бе свикнал да живее другаде, освен в „Риц“, а германците, които станаха причина за отмяна на състезанията на „Уимбълдън“, завзеха също и хотел „Жорж V“ в Париж и „Негреско“ в Ница. Тъй като седмиците се търкаляха и с всеки изминал ден нападението изглеждаше все по-неизбежно, Хенри стигна до неприятното заключение, че ще му се наложи да се върне в неутрално Кайро, докато англичаните спечелят войната. Изобщо не му мина дори за миг през ума, че англичаните могат да загубят. В края на краищата те бяха спечелили Първата световна война и по тази причина бяха длъжни да победят и във Втората. „Историята се повтаря“ — бе може би единствената мъдра сентенция, която си спомняше от своето тригодишно обучение в Оксфорд.

Хенри повика управителя на „Риц“ и го уведоми, че апартаментът му трябва да остане незает до завръщането му. Плати предварително за една година, която според него беше предостатъчно време, за да се справят с парвенюта като хер Хитлер, и потегли към Кайро. Впоследствие управителят бил чут да отбелязва, че заминаването на Великия паша за Египет си било жива ирония, тъй като в края на краищата той бил повече англичанин и от самите англичани.

Хенри прекара една година в своя дворец в Кайро, след което установи, че повече не е в състояние да понася сънародниците си, и се премести в Ню Йорк точно преди да му се открие възможност да се изправи лице в лице с генерал Ромел. След пристигането си в Ню Йорк Хенри се разположи на бивак в хотел „Пиер“ на Пето авеню, избра си за камериер американец на име Юджин и зачака мистър Чърчил да приключи войната. Сякаш в потвърждение на неизменната си подкрепа за англичаните всяка година на първи януари той превеждаше до „Риц“ чек, за да покрие разноските по своя апартамент за следващите дванайсет месеца.

Хенри посрещна деня на победата на съюзниците над Япония (15 август 1945 г.) на Таймс скуеър заедно с един милион американци и незабавно взе да крои планове за завръщането си в Англия. Беше изненадан и разочарован, когато британското посолство във Вашингтон го уведоми, че може да мине известно време, преди да му бъде разрешено да се върне в страната, която толкова обичаше, и въпреки продължителния натиск и всички свои връзки, успя да се качи на кораб до Саутхамптън едва през юли 1946 година. От палубата на първа класа махна за сбогом на Америка и на Юджин и изпълнен с очакване устреми мисли към Англия и Баркър.

Щом слезе на английска земя, Хенри незабавно се отправи към „Риц“, за да намери своите стаи точно така, както ги бе оставил. Доколкото успя да констатира, нищо не се бе променило, освен че неговият камериер (понастоящем ординарец на генерал) не можеше да бъде освободен от въоръжените сили поне още шест месеца. Хенри бе твърдо решен да добави своя личен принос към военните усилия, като оцелее без него през предстоящия период, и спомняйки си думите на Баркър: „Всички ви познават. Нищо няма да се промени“, доби увереност, че всичко ще бъде наред. Наистина в неговата стая в „Риц“ бе оставена покана за вечеря с лорд и лейди Лимпшам в дома им на площад „Челси“ на другия ден. Изглежда, предсказанието на Баркър щеше да се окаже вярно — всичко щеше да си продължи постарому. Хенри потвърди поканата, доволен от мисълта, че ще продължи живота си в Англия точно откъдето го бе прекъснал.

На следната вечер Хенри пристигна пред дома на площад „Челси“ няколко минути след осем. Всичко в поведението на семейство Лимпшам — възрастни съпрузи, които ни най-малко не се бяха подготвили за войната — говореше, че те дори не са осъзнали нейната реалност, нито отсъствието на Хенри от лондонския светски живот. Трапезата им, независимо от купонната система, бе така изискана, както я помнеше, и нещо повече — една от присъстващите не приличаше на никоя от онези, които по някакъв начин бяха останали в съзнанието му. Както научи от своя домакин, тя се казваше Виктория Камбъл и се оказа дъщеря на друг гост — генерал сър Ралф Колхун. Над блюдото с яребични яйца лейди Лимпшам довери на Хенри, че тъжното младо създание е загубило своя съпруг при настъплението на съюзниците към Берлин само дни преди капитулацията на Германия. За първи път Хенри изпита вина, че не е взел никакво участие във войната.

До края на вечерята той не можа да откъсне очи от младата Виктория, чиято класическа красота си съперничеше единствено с умението й да води интелигентен и жив разговор. Той се опасяваше, че може би се взира твърде явно в слабото, тъмнокосо момиче с високи скули; беше като възхищението, с което се съзерцава красива скулптура, и желанието да я докоснеш. Нейната омайваща усмивка караше всички, към които бе отправена, да й се усмихват в отговор. Хенри стори всичко по силите си да се озове сред тях и бе възнаграден по няколко повода, давайки си сметка, че за първи път в живота си е абсолютно запленен… и бе неимоверно щастлив, че се чувства по този начин.

Последвалото ухажване бе необичайно за Хенри, в смисъл че той не направи никакъв опит да убеди Виктория да отстъпи. Проявяваше съчувствие и грижа, а когато траурът й приключи, се обърна към баща й и го помоли за ръката на дъщеря му и позволението му за брак. Преливаше от радост, когато първо генералът се съгласи, а по-късно и Виктория прие.

След обявление в „Таймс“ отпразнуваха годежа с малък вечерен прием в „Риц“, посетен от сто и двайсет близки приятели, на които вероятно им е било простено заключението, че Атли се престарава със своята програма за строги ограничения. След като и последният гост си тръгна, Хенри отведе Виктория обратно в бащиния й дом в „Белгрейв Мюс“, обсъждайки приготовленията за сватбата и плановете си за меден месец.

— Всичко трябва да е съвършено за теб, ангел мой — каза той, като за пореден път се възхити на начина, по който дългите й тъмни къдрици се спускаха върху раменете й. — Ще се оженим в „Св. Маргарита“ в Уестминстър и след приема в „Риц“ ще ни откарат до гара „Виктория“, където ще бъдеш посрещната от Фред, главния носач. Фред няма да позволи никой друг да носи багажа ми до последния вагон на „Златната стрела“. Човек винаги трябва да си взема последния вагон, скъпа — поясни Хенри, — за да не бъде безпокоен от останалите пътници.

Виктория бе впечатлена от майсторството, с което Хенри ръководеше всички приготовления, особено в отсъствието на камериера Баркър.

Хенри продължи темата с нарастващо въодушевление:

— Щом се качим на „Златната стрела“, ще ти бъде сервиран китайски чай и няколко тънки като вафла сандвича с пушена сьомга, на които можем да се насладим, докато си почиваме, пътувайки за Дувър. Когато пристигнем на пристанището, ще бъдеш посрещната от Албърт, когото Фред ще е уведомил. Албърт ще свали багажа от нашия вагон, но едва след като всички останали вече са слезли от влака. После ще ни съпроводи до кораба, където ще пийнем шери с капитана, докато отнасят багажа ни в каюта №3. Тя не само е най-голямата и удобната на борда, но и се намира в средата на кораба, поради което ще имаме възможност да се насладим на приятно пътуване, дори ако случим лошо време. Когато пристигнем в пристанището на Кале, там ще видиш Пиер, който ни очаква. Той ще е организирал всичко за първия вагон на „Златната стрела“.

— Подобна програма сигурно изисква прецизно планиране — предположи Виктория, а пъстрите й очи сияеха, докато слушаше как нейният бъдещ съпруг описва лелеяното пътуване.

— Повече традиция, отколкото организация, бих казал, мила моя — отвърна Хенри с усмивка, докато вървяха през Хайд Парк, хванати за ръце. — Макар че, признавам, в миналото Баркър беше този, който следеше нещата, в случай че възникне неприятност или непредвидено обстоятелство. Във всеки случай аз винаги съм вземал първия вагон на „Златната стрела“, защото ти осигурява възможност да слезеш от влака и да изчезнеш, преди някой да е осъзнал, че си пристигнал във френската столица. Освен Реймон, разбира се.

— Да, Реймон, превъзходен прислужник, който обожаваше баща ми. Той ще е уредил бутилка Veuve Cliquot ’37 и малко руски черен хайвер за пътуването. Освен това ще е добре във вагона да има и кушетка, в случай че се нуждаеш от отдих, мила моя.

— Изглежда си помислил за всичко, скъпи мой Хенри — каза тя, когато влязоха в „Белгрейв Мюс“.

— Надявам се наистина да мислиш така, Виктория, защото когато пристигнем в Париж, който аз не съм имал възможност да посетя толкова години, отстрани до вагона ще е спрял ролс-ройс и ще чака с отворена врата. Ти ще слезеш от влака и ще се качиш в колата, след което Морис ще ни откара до „Жорж V“ — може би най-хубавият хотел в Европа. Луи — управителят — ще чака на стъпалата на хотела, за да те поздрави, и ще ни отведе до апартамента за младоженци с възхитителна гледка към града. Ти ще се оттеглиш за вана и отдих след уморителното пътуване, а в това време багажът ти ще бъде разопакован от прислужница. Когато се възстановиш напълно, ще вечеряме в „Максим“, където ще бъдеш отведена до ъглова маса, възможно най-далеч от оркестъра, от Марсел — най-галантният главен сервитьор на света. Щом заемеш мястото си, оркестърът ще засвири „Стая с изглед“ — моята любима мелодия — и ще ни бъде сервирана най-великолепната лангуста, която някога си опитвала, уверявам те.

Хенри и Виктория пристигнаха пред входната врата на малката генералска къща в „Белгрейв Мюс“. Преди да продължи, той взе ръката й в своите.

— След като приключиш с вечерята, скъпа моя, ще отидем до гара „Мадлен“, където ще купя дванайсет червени рози от Полет — най-красивата цветарка в Париж. Тя е прекрасна почти колкото си и ти. — Хенри въздъхна и завърши: — После ще се върнем в „Жорж V“ и ще прекараме своята първа нощ заедно.

Пъстрите очи на Виктория заискриха в радостно очакване.

— Само как ми се ще да можеше да е още утре — рече тя.

Хенри я целуна галантно по бузата и заяви:

— Ще си струва чакането, мила моя, мога да те уверя, че ще е ден, който никой от нас няма да забрави до края на живота си.

— Убедена съм — отвърна Виктория, когато той пусна ръката й.

 

 

В утрото на своя сватбен ден Хенри скочи от леглото и дръпна завесите с енергичен жест само за да бъде поздравен от монотонен ситен дъжд.

— До единайсет ще спре — произнесе той гласно с непоколебима увереност и тананикайки се избръсна бавно и грижливо.

До средата на сутринта времето не се беше оправило. Даже напротив — когато Виктория влезе в църквата, вече валеше като из ведро. Разочарованието на Хенри се изпари в мига, в който видя своята красива булка; единственото, за което можеше да мисли, бе как ще я заведе в Париж. Щом церемонията приключи, Великият паша и неговата съпруга излязоха пред църквата — златна двойка, щастливо усмихнати за фотографите от пресата, докато верни гости разпръскваха над тях мокър ориз. Веднага щом благоприличието им позволи, те се отправиха към „Риц“ за приема. Успяха да разменят по няколко думи с всеки от присъстващите и щяха да тръгнат по-рано, ако Виктория бе малко по-бърза, докато сменяше тоалета си, а генералският тост към щастливата двойка — значително по-кратък. Гостите се тълпяха по стъпалата на „Риц“ и даже стигаха до паважа на „Пикадили“, наизлезли да махнат за „довиждане“ на заминаващите на меден месец младоженци, защитени от проливния дъжд единствено от грамаден червен навес.

Генералският ролс откара Великия паша и неговата съпруга до гарата, където шофьорът свали багажа им. Хенри му нареди да се върне в „Риц“, тъй като държеше всичко под контрол. Шофьорът докосна фуражката си с думите: „Пожелавам на вас и мадам прекрасно пътуване“ и ги остави. Хенри стоеше на гарата и се озърташе за Фред. И тъй като от него нямаше и следа, махна на един минаващ край тях носач.

— Къде е Фред? — попита Хенри.

— Кой Фред? — последва в отговор.

— Откъде, за бога, да знам? — възкликна Хенри.

— Че тогава откъде, за бога, аз пък да знам? — отвърна троснато носачът.

Виктория взе да трепери. Английските железопътни гари не са проектирани с оглед на последната мода за копринени манта.

— Ако обичаш, отнеси този багаж до последния вагон — каза Хенри.

Носачът сведе поглед към четиринайсетте куфара.

— Добре — отвърна той с неохота.

Хенри и Виктория останаха да чакат търпеливо на студа, докато носачът натовари куфарите на количката си и ги затътрузи по перона.

— Не се тревожи, мила — каза Хенри. — Чаша чай „Лапсанг Сучонг“ и няколко сандвича с пушена сьомга и ще се почувстваш като нова.

— Аз съм добре — каза Виктория с усмивка, макар и не тъй омайна, колкото обикновено, и хвана съпруга си под ръка.

Двамата се отправиха към последния вагон.

— Мога ли да видя вашите билети, сър? — попита кондукторът, заприщвайки входа към последния вагон.

— Моите какво? — попита Хенри с необичайно отчетлива дикция.

— Вашите би-ле-ти — повтори кондукторът, със съзнанието, че говори на чужденец.

— В миналото винаги съм уреждал този въпрос в самия влак, добри човече.

— Не и днес, сър, вече не може така. Ще трябва да отидете на билетното гише и да си купите билети като всички, и по-добре побързайте, защото влакът потегля след броени минути.

Хенри се втренчи в кондуктора изумен.

— Предполагам, че съпругата ми може да си отдъхне във влака, докато аз отида и купя билетите? — попита той.

— Не, сър, съжалявам. Качването на влака не е разрешено на никого, ако не притежава редовен билет.

— Изчакай тук, скъпа — каза Хенри, — а аз незабавно ще оправя този незначителен проблем. Носач, ако обичаш, упъти ме как да стигна до билетното гише.

— На края на пети перон, шефе — заяви кондукторът, затръшвайки вратата на вагона, вбесен, че са го взели за носач.

Хенри не бе имал предвид точно това, когато бе казал „упъти ме“. Въпреки всичко, той остави своята булка с четиринайсет куфара и някак неохотно пое обратно към билетното гише в края на пети перон, където мина отпред на дълга опашка.

— Приятел, тук си има ред — викна някой.

Хенри не знаеше.

— Бързам ужасно — рече той.

— И аз — дойде отговорът, — тъй че отивай отзад.

Хенри бе чувал, че англичаните са прилежни, когато стоят на опашка, но тъй като до момента никога не се бе редил на такава, не беше в състояние да потвърди или да отрече този слух. Неохотно се отправи към края на опашката. Докато стигне до гишето, мина известно време.

— Бих искал да заема последния вагон до Дувър.

— Бихте искали какво?

— Последният вагон — повтори Хенри малко по-силно.

— Съжалявам, сър, но местата в първа класа са продадени до едно.

— Аз не желая едно място — каза Хенри. — Настоявам за целия вагон.

— Вече не се предлагат вагони, сър, и както ви казах, всички места в първа класа са продадени. Все пак мога да ви уредя в трета.

— Цената е без значение — настоя Хенри. — Трябва да пътувам в първа класа.

— Не разполагам с места в първа класа, сър. И целия влак да можехте да си вземете, все едно, няма.

— Аз мога.

— При все това в първа класа няма нито едно свободно място — заяви чиновникът доста грубо.

Хенри щеше да продължи да настоява, но няколко души от опашката зад него заявиха, че до тръгването на влака остават само още две минути и за разлика от него те държат да го хванат.

— Две места тогава — каза Хенри, неспособен дори насила да изрече думите „трета класа“.

През малката решетка му подадоха два зелени билета. Хенри ги взе и понечи да тръгне.

— Седемнайсет шилинга и шест пенса, ако обичате, сър.

— О, да, разбира се — откликна Хенри с извинителен тон. Бръкна в джоба си и разгъна една от трите големи бели банкноти от по пет лири, които винаги носеше със себе си.

— Нямате ли по-дребни?

— Не — отвърна Хенри, който намираше идеята да се носят пари за достатъчно примитивна, дори и да бяха в едри банкноти.

Чиновникът му върна четири лири и половин крона. Хенри не я взе.

— Благодаря, сър — рече слисаният човек. Беше повече от съботното му допълнително възнаграждение.

Хенри прибра билетите в джоба си и побърза да се върне при Виктория, която се усмихваше предизвикателно на студения вятър, макар и с по-различна усмивка от онази, която го бе запленила. Техният носач отдавна бе изчезнал, а Хенри не виждаше друг наоколо. Кондукторът взе билетите му и ги продупчи.

— Всички да се качват — викна той, размаха зелено флагче и наду свирката си.

Хенри бързо нахвърля четиринайсетте куфара през отворената врата и бутна Виктория да се качи на тръгващия влак, след което самият той скочи вътре. Пое си дъх и тръгна по коридора, оглеждайки третокласните купета. До момента не беше виждал такива. Седалките представляваха просто тънки протрити възглавници и докато надзърташе в едно полупълно купе, някаква млада двойка влетя вътре и се настани на последните две съседни места. Хенри отчаяно затърси свободно купе, но не успя да открие дори две разположени едно до друго незаети места. Виктория безропотно седна в едно претъпкано купе, а Хенри покрусен се отпусна върху един от куфарите в коридора.

— Само да стигнем в Дувър и всичко ще бъде различно — заяви той без обичайната си самоувереност.

— Убедена съм, Хенри — отвърна тя с мила усмивка.

Двучасовото пътуване изглеждаше безкрайно. Пътници се промъкваха покрай него в коридора, тъпчейки кожените му обувки ръчна изработка с думите:

— Извинете, сър.

— Извинявай, шефе.

— Без да искам, приятел.

Хенри категорично стовари вината върху плещите на Клемънт и неговата абсурдна кампания за социално равенство и зачака влакът да пристигне на Централна гара Дувър. Мигът, в който локомотивът спря, Хенри изскочи от вагона преди всички и викна колкото му глас държи „Албърт!“. Без резултат, освен че покрай него се втурнаха тълпи от хора, устремени към кораба. Накрая Хенри зърна някакъв носач и хукна към него само за да установи, че той вече товари количката си с багажа на друг пътник. Хенри изтича до втори, след това до трети и размаха банкнота от една лира към четвърти, който пристигна незабавно и смъкна от влака четиринайсетте куфара.

— Накъде, шефе? — попита носачът дружелюбно.

— Към кораба — отвърна Хенри и се върна да вземе съпругата си.

Помогна на Виктория да слезе от влака и двамата затичаха в дъжда, докато накрая, останали без дъх, стигнаха до трапа на кораба.

— Билетите, сър — рече млад офицер в тъмносиня униформа, застанал в основата на трапа.

— Винаги ползвам каюта №3 — заяви Хенри, дишайки тежко.

— Разбира се, сър — рече младият мъж и сведе поглед към списъка си.

Хенри се усмихна на Виктория, изпълнен с увереност.

— Господин и госпожа Уест.

— Извинете? — не разбра Хенри.

— Вие сигурно сте мистър Уилям Уест.

— Категорично не. Аз съм Великият паша на Кайро.

— В такъв случай съжалявам, сър. Каюта №3 е запазена на името на мистър Уилям Уест и неговата съпруга.

— Капитан Роджърс никога не се е отнасял с мен по този безцеремонен начин — заяви Хенри с още по-отчетлива дикция.

— Капитан Роджърс загина във войната, сър. Сега този кораб е под командването на капитан Дженкинс и той никога не напуска мостика трийсет минути преди отплаване.

Раздразнението на Хенри взе да преминава в паника.

— Имате ли свободна каюта?

Младият офицер сведе поглед към списъка си.

— Не, сър, опасявам се, че нямаме. Последната бе заета преди минути.

— Мога ли да получа два билета? — попита Хенри.

— Да, сър — отвърна младият офицер. — Но ще трябва да ги закупите от билетното гише на кея.

Хенри реши, че всякакви по-нататъшни пререкания ще представляват единствено загуба на ценно време, затова се завъртя на пети без нито дума повече и остави съпругата си при натоварения носач. Пое с бърза крачка към билетното гише.

— Два билета първа класа за Кале — заяви той категорично.

Мъжът зад малката стъклена преграда отправи към Хенри унил поглед.

— В днешно време има само една класа, сър, освен ако не ползвате каюта.

Той му предложи два билета.

— Точно една лира.

Хенри подаде банкнота от една лира, взе билетите и се върна бързо при младия офицер.

Носачът сваляше куфарите им на кея.

— Не можеш ли да ги качиш на борда — извика Хенри — и да ги оставиш в багажното?

— Не, сър, вече не. След сигнала, оповестяващ, че до отплаването остават десет минути, на борда се пускат само пасажери.

Виктория взе два от най-малките куфари, а Хенри се натовари с останалите дванайсет и ги пренесе на няколко пъти нагоре по трапа. Накрая седна на палубата, останал без дъх. Изглежда, всички места вече бяха заети. Хенри не можеше да реши дали му е студено от дъжда, или се е сгорещил от усилията. Виктория хвана ръката му със самоотвержена усмивка.

— Не се тревожи за нищо, скъпи — рече тя. — Просто се отпусни и се наслаждавай на пътуването; толкова ще е забавно да сме заедно тук, отвън на палубата.

Корабът невъзмутимо напусна покоя на залива и навлезе в протока на Дувър. Същата вечер капитан Дженкинс заяви на съпругата си, че дългото двайсет и пет мили пътуване е сред най-неприятните, които някога е имал. После добави, че за малко не се върнал обратно, когато вторият му офицер, ветеран от две войни, бил връхлетян от жестока морска болест.

Хенри и Виктория прекараха по-голямата част от пътуването надвесени през перилата, освобождавайки се от всичко, което бяха консумирали на приема си. Нямаше по-щастливи хора на света от Хенри и Виктория при вида на нормандския бряг. Слязоха олюлявайки се от кораба, като смъкваха куфарите един по един.

— Може би във Франция ще е по-различно — рече Хенри неубедително и след не особено ревностно издирване на Пиер пое направо към билетното гише и получи два билета за трета класа на „Златната стрела“.

Този път поне можеха да седнат един до друг, макар и в купе, вече заето от други шестима пътници, както и от едно куче и една кокошка. Шестимата не оставиха у Хенри и капчица съмнение, че се наслаждават на модерния навик да се пуши на обществени места и на древния обичай храната да се овкусява с чесън. При всякакви други обстоятелства той би повърнал отново, но в корема му не бе останало нищо. Хенри си помисли дали да не обходи влака и в двете посоки, дирейки Реймон, но се опасяваше, че единственото последствие от едно такова действие би било да си загуби мястото до Виктория. Беше се отказал от всякакви опити да поддържа какъвто и да било разговор с нея, надвиквайки шума от кучето, кокошката и галския брътвеж и се задоволи да гледа през прозореца, да съзерцава френската природа и за първи път през живота си да забелязва името на всяка гара, през която минаваха.

Щом пристигнаха на Северната гара в Париж, Хенри не направи никакъв опит да потърси Морис и просто се отправи незабавно към най-близката стоянка за таксита. Докато пренесат всичките четиринайсет куфара, той се озова доста назад на опашката.

Двамата с Виктория чакаха малко повече от час, като придвижваха куфарите напред инч по инч, докато им дойде редът.

— Господине?

— Говорите ли английски?

— Малко.

— Хотел „Жорж V“.

— Да, но не мога да сложа всички куфари в багажника.

И така Хенри и Виктория — целите в натъртвания и синини, уморени, подгизнали и гладни, насред купчина от кожени куфари, седяха сгушени на задната седалка на таксито, за да бъдат откарани с непрестанно друсане и тръскане по настилката от обли камъни до хотел „Жорж V“.

Портиерът на хотела се втурна да им помогне, когато Хенри предложи на шофьора банкнота от една лира.

— Не взема английски пари, мосю.

Хенри не можа да повярва на ушите си. Портиерът с удоволствие плати на таксиметровия шофьор с франкове и бързо прибра в джоба си банкнотата. Хенри бе твърде изморен, за да каже каквото и да било. Той помогна на Виктория да изкачи мраморните стъпала и се отправи към рецепцията.

— Великият паша на Кайро и неговата съпруга. Апартаментът за младоженци, ако обичате.

— Да, господине.

Хенри се усмихна на Виктория.

— У вас ли е потвърждението за резервация?

— Не — отвърна Хенри. — В миналото никога не ми се е налагало да удостоверявам резервацията си при вас. Преди войната аз…

— Съжалявам, сър, но в момента всичко в хотела е запазено. Конференция.

— Дори апартаментът за младоженци? — попита Виктория.

— Да, мадам, председателят и неговата съпруга, нали разбирате. — Той почти намигна.

Хенри определено не разбираше. Преди за него винаги имаше стая в „Жорж V“, когато пожелаеше да отседне там. Отчаян, той извади втората от своите банкноти от по пет лири и я плъзна по тезгяха.

— Ааа — рече администраторът, — виждам, че ни е останала една свободна стая, но се опасявам, че не е особено голяма.

Хенри махна унило с ръка.

Администраторът удари с длан звънеца върху тезгяха пред себе си и тутакси до тях изникна носач, който ги съпроводи до обещаната стая. Служителят бе казал истината. Онова, насред което се озоваха, Хенри можеше да опише единствено като стая кутийка. Причината, поради която завесите стояха постоянно спуснати, бе, че гледката над комините на Париж не бе особено предразполагаща, но това далеч не бе последният удар, осъзна Хенри, втренчен изумено в двете тесни единични легла. Виктория безмълвно започна да разопакова багажа, а Хенри, сринат духом, седна в края на едното. След като се потопи седешком във вана с идеалния размер за едно шестгодишно дете, Виктория се отпусна изтощена на другото легло.

— Хайде, скъпа — рече Хенри накрая. — Да отидем на вечеря.

Виктория стана и неохотно се премени във вечерен тоалет, докато Хенри успя да се намъкне във ваната с опрян в коленете нос, опитвайки се да се поизплакне, преди да се облече официално. Този път се обади на рецепцията и поръча такси, както и запазена маса в „Максим“.

Този път шофьорът на такси прие банкнотата му, но когато младоженците влязоха в прочутия ресторант, Хенри установи, че не познава никого от присъстващите, а и той се оказа непознат за тях. Един сервитьор ги отведе до малка маса, притисната между други две двойки, точно под оркестъра. Щом влязоха в залата, музикантите подхванаха „Рагтайм бенда на Александър“.

Двамата си поръчаха и лангустата се оказа фантастична — точно каквато Хенри бе обещал, че ще им сервират в „Максим“ — но никой от тях нямаше вече нито желание, нито апетит да изяде цяла порция и по-голямата част остана в чиниите им.

Хенри изпита значително затруднение да убеди новия главен сервитьор, че омарът е бил великолепен и че те специално са дошли в „Максим“ с целта да не го доядат. След като им сервираха кафето, той хвана ръката на Виктория и се опита да се извини.

— Да сложим край на този фарс — рече Хенри, — като осъществим моя план да отидем до „Мадлен“ и да ти купя обещаните цветя. Полет няма да е на площада, за да те поздрави, но все ще има от кого да купим рози.

Той поиска сметката и разгъна третата банкнота от пет лири (в „Максим“ винаги с готовност приемат чужда валута и определено не притесняват чужденеца с връщане на ресто). Двамата си тръгнаха, хванати за ръце, към „Мадлен“. Този път Хенри се оказа прав, тъй като Полет не се виждаше наоколо. На нейното място в ъгъла на площада, заобиколена с най-прекрасните цветя, стоеше възрастна жена със забрадка на главата и брадавица отстрани на носа.

Хенри избра дванайсет от най-дългостеблените червени рози и ги поднесе на своята съпруга. Възрастната жена се усмихна на Виктория, която също се усмихна в отговор.

— Десет франка, господине — заяви на Хенри възрастната жена.

Той бръкна в джоба си само за да установи, че е похарчил всичките си пари. Отправи пълен с отчаяние поглед към жената, която вдигна ръце, усмихна му се и рече:

— Не се притеснявай, Хенри, нека бъдат от мен. В името на доброто старо време.