Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
A Quiver Full of Arrows, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Разказ
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,6 (× 5 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
Еми (2015)

Издание:

Джефри Арчър. Колчан, пълен със стрели

Английска. Първо издание

ИК „Бард“ ООД, София, 2007

Редактор: Мария Трифонова

ISBN: 954-585-762-1

История

  1. — Добавяне

Съвършеният джентълмен

Никога нямаше да се запозная с Едуард Шримптън, ако в един момент не се оказа, че се нуждае от хавлиена кърпа. Стоеше до мен чисто гол, втренчен в една пейка пред себе си, и мърмореше:

— Бих се заклел, че оставих проклетото нещо точно тук.

Току-що бях излязъл от сауната, увит в кърпи, тъй че смъкнах едната от раменете си и му я подадох. Той ми благодари и протегна ръка.

— Едуард Шримптън — рече с усмивка.

Поех десницата му и се запитах как ли изглеждахме, застанали там, в съблекалнята на фитнес залата на клуб „Метрополитен“, в ранната вечер — двама възрастни мъже, които се ръкуват дибидюс голи.

— Не си спомням да съм ви виждал досега в клуба — добави той.

— Не, аз съм презокеански член.

— Ааа, от Англия. И какво ви води в Ню Йорк?

— Преследвам една американска романистка, която моята издателска къща би искала да публикува в Англия.

— И имате ли някакъв успех?

— Да, мисля, че ще приключа сделката тази седмица… стига агентът да престане да ме убеждава, че неговата писателка е кръстоска между Толстой и Дикенс, и трябва да й се плати подобаващо.

— Ако си спомням добре, никой от тях не е бил кой знае колко добре платен — рече Едуард Шримптън, докато енергично триеше гръб с хавлиената кърпа.

— Факт, който изтъкнах пред въпросния агент, но той възрази, напомняйки ми, че Дикенс първоначално е бил публикуван именно от моето издателство.

— Предлагам ви — рече Едуард Шримптън — да му припомните, че крайният резултат се е оказал успешен за всички заинтересовани.

— Сторих го, но се опасявам, че този агент проявява повече интерес към авансовото плащане, отколкото към потомството.

— Като банкер трудно бих могъл да изразя неодобрение към подобен сантимент — общото между нас и издателите е, че клиентите ни винаги се опитват да ни разкажат една добра история.

— Може би трябва да седнете и да ми напишете някоя от тях? — предложих аз вежливо.

— Пази боже, трябва да ви е дошло до гуша да ви разправят, че у всеки от нас се крие по една книга, тъй че бързам да ви уверя — у мен такава няма.

Аз се засмях, тъй като ми се стори приятно разнообразие да не бъда уведомен от един нов свой познат, че мемоарите му, стига да намереше нужното време, биха се превърнали в световен бестселър буквално за една нощ.

— Може би и вие имате някаква история, но просто не го знаете — предположих.

— Ако случаят е такъв, опасявам се, че ме е подминала.

Мистър Шримптън се появи отново иззад редицата малки ламаринени шкафчета и ми върна кърпата. Вече беше напълно облечен и стоеше изправен в цял ръст, предполагам съвсем малко под шест фута. Носеше типичен за банкерите на Уолстрийт костюм на тънки райета и макар че беше почти плешив, имаше забележителна физика за мъж, по всяка вероятност отдавна прехвърлил шейсетте. Единствено гъстите му бели мустаци издаваха истинската му възраст и биха подхождали повече на английски полковник от запаса, отколкото на банкер от Ню Йорк.

— Задълго ли сте в Ню Йорк? — попита той, измъкна малък кожен калъф от вътрешния джоб на сакото си, извади от него чифт очила, чиито стъкла бяха с форма на полумесец, и ги настани на крайчеца на носа си.

— Само тази седмица.

— Предполагам, че едва ли ще разполагате със свободно време утре за един обяд?

— Напротив. Не бих могъл да понеса още веднъж да седна на маса с онзи агент.

— Добре тогава, защо не се присъедините към мен. Така ще мога да проследя как се развива преследването на неуловимата американска писателка?

— А пък аз може би ще открия, че у вас все пак се спотайва някаква история.

— Никаква надежда. Ще заложите на грешна карта, ако разчитате на това. — Той отново протегна ръка. — Един часа, в трапезарията на клуба устройва ли ви?

— Един часа, в трапезарията на клуба — повторих аз.

Щом той напусна съблекалнята, отидох до огледалото и си оправих вратовръзката. Предстоеше ми обяд с Ерик Маккензи, приятел от издателския бизнес, който ме бе предложил за член на клуба. Ерик бе по-скоро приятел на баща ми, отколкото мой. Двамата се бяха запознали непосредствено преди войната, по време на една почивка в Португалия, и когато ме избраха в клуба, скоро след пенсионирането на баща ми, се нагърби с отговорността да обядва с мен всеки път когато идвах в Ню Йорк. Хората от поколението на родителите ти винаги гледат на теб като на дете, което неизменно се нуждае от постоянна грижа и внимание. Тъй като бе връстник на баща ми, Ерик вероятно наближаваше седемдесетте и макар позагубил слух и леко прегърбен, бе винаги забавен и чудесна компания, при все че постоянно ме питаше дали ми е известно, че дядо му е бил шотландец.

Докато си слагах часовника, видях, че според уговорката ни Ерик трябва да пристигне след броени минути. Облякох сакото си и излязох от залата, за да установя, че вече е дошъл и ме чака. За да не скучае, четеше старите клубни съобщения. Забелязал съм, че американците винаги идват или по-рано, или по-късно, но никога навреме. Вперих поглед в приведения мъж, чиято коса, с изключение на няколко кичура вече бе посребряла. Носеше костюм от три части и на сакото му липсваше едно копче, което ми напомни, че съпругата му бе починала предишната година. След обичайното здрависване и размяна на поздрави взехме асансьора до втория етаж и се отправихме към трапезарията.

Тя бе само за членове на „Метрополитен“ и не се различаваше особено от който и да е друг клуб. Обичайните стари кожени кресла, стари килими, стари портрети и стари членове. Един сервитьор ни отведе до малка маса в ъгъла с изглед към Сентръл парк. Поръчахме си и подхванахме темите, които обикновено обсъждам с познати, с които се виждам един-два пъти годишно — семействата, децата, общите приятели, работата, бейзбола и крикета. Когато стигнахме до крикета, вече бяхме стигнали и до кафето, тъй че се отправихме към отсрещния край на помещението и се настанихме удобно в две доста протрити кожени кресла. Поръчах и две чаши коняк, а Ерик си разпечата една голяма кубинска пура. В Дакар и с етикет от архипелага[1], аз знаех, че пурите са кубински, защото му ги бях взел от един продавач на тютюни на „Св. Джеймс“, Пикадили, който се усъвършенства в смяната на етикети за своите американски клиенти. Често съм си мислил, че сигурно няма друг магазин на света, подменящ етикетите с единствената цел да накара един първокласен продукт да изглежда невзрачен. Сигурен съм, че моят търговец на вина прави обратното.

Докато Ерик се опитваше да си запали пурата, погледът ми се спря на едно табло на стената. По-точно това бе полиран до блясък почетен дървен плакет, върху който с наклонен шрифт в златисто бяха изписани имената на всички членове, които през годините бяха печелили шампионата на клуба по табла. Плъзнах разсеяно поглед по списъка, без да очаквам да срещна познат, когато изведнъж се натъкнах на името Едуард Шримптън. Оказа се, че веднъж в края на трийсетте той е бил вицешампион.

— Интересно — рекох.

— Кое е интересно? — попита Ерик, вече обвит в толкова дим, все едно току-що с пухтене бе излязъл от Централна гара.

— В края на трийсетте втори в шампионата по табла е бил Едуард Шримптън. Утре ще обядвам с него.

— Нямах представа, че го познаваш.

— От днес следобед — рекох и му обясних как се бяхме запознали.

Ерик се засмя и се обърна, за да погледне таблото. После добави доста загадъчно:

— Това е нощ, която едва ли някога ще забравя.

— Защо? — попитах.

Той се поколеба, но после продължи:

— Твърде много вода изтече оттогава, за да има някакво значение. — Млъкна за момент, тъй като от пурата му се отрони малко гореща пепел, падна на пода и добави своя принос към следите от изгорено върху килима. — Точно преди войната Едуард Шримптън бе между най-добрите играчи на табла в света, които по онова време наброяваха не повече от половин дузина. Всъщност трябва да е било някъде по онова време, когато спечели неофициалния шампионат в Монте Карло.

— А не е успял да победи в клубния?

— „Не успя“ едва ли е точният израз, момчето ми. „Не победи“ би било по-правилно. — Ерик отново потъна в мълчание.

— Ще ми обясниш ли — подканих го аз, надявайки се да продължи, — или ще ме оставиш да се питам като дете, което тръпне да разбере кой е убиецът на Червеношийко[2].

— Всяко нещо с времето си, но преди това ме остави да запаля тази проклета пура.

Аз млъкнах и четири изгорели клечки кибрит по-късно той каза:

— Преди да започна, погледни към мъжа, седнал там в ъгъла с младата блондинка.

Обърнах се, хвърлих поглед към трапезарията и видях мъж, който атакуваше солиден стек от говеждо филе. Изглеждаше горе-долу на възрастта на Ерик и носеше елегантен нов костюм, който не успяваше да скрие проблема му с наднорменото тегло — единствено шивачът му би могъл да го погледне с доволна усмивка. Седеше срещу слаба, привлекателна дама с червеникаворуси коси, поне два пъти по млада от него, напълно способна да настъпи бръмбар, без да го смачка.

— Каква абсурдна двойка. Кои са те?

— Хари Нюман и четвъртата му съпруга. Винаги са едни и същи. Имам предвид съпругите — руси коси, сини очи, четирийсет и пет кила и скромни умствени възможности. Не мога да проумея защо един мъж се развежда само за да се ожени за абсолютно копие на оригинала.

— И къде е мястото на Едуард Шримптън в тази главоблъсканица? — попитах, опитвайки се да върна Ерик към темата.

— Търпение, търпение — рече моят домакин, докато палеше за втори път пурата си. — На твоята възраст имаш доста повече време за губене от мен.

Аз се засмях, взех чашата си с коняк и завъртях течността в нея.

— Хари Нюман — продължи Ерик, вече почти обвит в дим — бе човекът, победил Едуард Шримптън на финала на клубния шампионат през онази година, макар че в интерес на истината той никога не е бил от класата на Едуард.

— Моля те, обясни — подканих го аз, вдигайки поглед към таблото, за да се уверя, че именно Нюман бе името, което предхождаше това на Едуард Шримптън.

— Е — отвърна Ерик, — след полуфинала, който Едуард бе спечелил със съвършена лекота, ние всички приехме, че финалът ще представлява просто една формалност. Хари бе добър играч, но тъй като неговият загубил на полуфиналите противник бях аз, прекрасно си давах сметка, че не може да се надява да оцелее в едно пряко съперничество с Едуард Шримптън. Клубният финал се печели от онзи, който пръв постигне двайсет и една точки, и ако навремето ми бяха поискали мнението, бих предрекъл, че крайният резултат ще бъде приблизително 21:5 за Едуард. Проклета пура! — възкликна той и се зае да я пали за четвърти път.

Аз отново зачаках, обзет от нетърпение.

— Финалът винаги се провежда в събота вечер и бедният Хари — рече Ерик и посочи с пурата си към отдалечения ъгъл на помещението, разсипвайки нова пепел по пода, — когото всички ние смятахме за преуспяващ в застрахователния бизнес, получи предизвестие за банкрут, което му бе сервирано в понеделник вечерта преди финала… бих добавил, съвсем не по негова вина. Неговият съдружник беше продал своите акции без знанието на Хари и беше изчезнал, оставяйки го да се оправя с всички сметки. Членовете на клуба до един му съчувстваха най-искрено.

В четвъртък от пресата напипаха тази история и за да се застраховат, добавиха, че съпругата на Хари избягала със съдружника му. Хари не стъпи в клуба цяла седмица и някои от нас вече се питаха дали няма да се откаже от финала и да остави Едуард да спечели служебно, след като резултатът и без друго бе предрешен. В организационния комитет на турнира обаче нямаше никаква вест от Хари, която да им даде основание да смятат, че срещата се анулира, тъй че те продължиха да си действат, все едно не беше станало нищо. В деня на самия финал вечерях заедно с Едуард Шримптън тук, в клуба. Той беше в добра форма. Хапна съвсем малко и не пи нищо, освен чаша вода. Ако ме беше попитал тогава, нямаше да заложа и пени на Хенри Нюман, дори и изгледите за него да бяха десет към едно.

Всички вечеряхме горе, на третия етаж, тъй като по нареждане на комитета това помещение трябваше да остане свободно, за да могат да настанят тук шейсет души, разположени в квадрат около дъската. Финалът трябваше да започне в 9:00 часа. В 8:40 вече не беше останало нито едно свободно място, а зад квадрата имаше и два реда правостоящи — не всеки ден ни се удаваше възможността да видим един световен шампион в действие. В 8:55 Хари все още го нямаше и някои от членовете вече взеха да нервничат. Щом удари девет, съдията отиде при Едуард и си размени няколко думи с него. Видях, че Едуард поклаща глава, изразявайки несъгласие, и се отдалечава. Точно в този момент, когато вече смятах, че съдията ще трябва да заеме категорична позиция и да обяви служебна победа за Едуард, Хари влезе в залата — напет, издокаран в смокинг, с няколко номера по-малък от костюма, който носи тази вечер. Едуард незабавно отиде при него, ръкува се сърдечно със своя съперник и двамата заедно се отправиха към средата на помещението. Още с първото хвърляне на заровете вече се долавяше напрежение за изхода на мача. Членовете чакаха да видят как Хари ще се справи с първата игра.

В този момент пурата угасна за пореден път. Аз се приведох напред и му поднесох запалена клечка.

— Благодаря ти, скъпо момче. И така, докъде бях стигнал? А, да, първата игра. Е, Едуард едва я спечели и аз се запитах дали не успява да се съсредоточи, или се е успокоил прекомерно, докато е чакал своя съперник. По време на втората игра на Хари му потръгна и той спечели без всякакво усилие. От този момент нататък играта се превърна в изкусно водена битка и когато резултатът стана 11:9 в полза на Едуард, атмосферата в залата бе като наелектризирана. По време на деветата игра вече наблюдавах по-внимателно и забелязах, че в един момент Едуард си позволява да прибегне до защитна стратегия, оставяйки капия в противниковото поле — дребна грешка в преценката, която не би убягнала само на опитен играч. Запитах се колко ли още такива почти недоловими грешки бях подминал. Хари продължи с победа в деветата игра, постигайки резултат 18:17 в своя полза. Наблюдавах още по-усърдно, когато Едуард направи само онова, което бе необходимо, за да му донесе победа в десетата игра, а с прибързано изигран чифт — достатъчно, за да загуби единайсетата и да докара резултата до 20 равни, тъй че всичко щеше да зависи от последната игра. Обзалагам се, че онази вечер никой не напусна залата, нито остана спокойно облегнат назад; част от членовете на клуба даже се бяха струпали по первазите на прозорците. Помещението беше изпълнено с алкохолни изпарения и гъст дим от пури, но когато Хари взе чашката със заровете за последната игра, можеше да се чуе подрънкването на малките кубчета от слонова кост, преди да чукнат на дъската. В тази последна игра на Хари пак му вървяха заровете, а доколкото успях да видя, Едуард направи само една дребна грешка в началото, но тя бе достатъчна, за да даде на Хари играта, мача и шампионата. След последното хвърляне на заровете всички в помещението, в това число и Едуард, почетоха новия шампион със ставане на крака и бурни овации.

— Някой друг от членовете на клуба разбра ли какво всъщност се е случило през онази нощ?

— Не, не мисля — отвърна Ерик. — Със сигурност не и Хари Нюман. Коментарите после бяха, че през целия си живот Хари никога не бил играл толкова добре, само какъв достоен шампион бил, особено в този тъй труден за него период.

— Едуард каза ли нещо?

— Че това му бил най-трудният мач от Монте Карло насам и че само можел да се надява следващата година да му бъде даден шанс за реванш.

— Но явно не е успял — рекох, за пореден път вдигайки поглед към таблото. — Няма победа в клубния шампионат.

— Така е. След като Рузвелт настоя да помогнем на вас, момчета, там в Англия, клубът проведе следващия си шампионат едва през 1946, а дотогава Едуард вече се бе сражавал на фронта и бе загубил всякакъв интерес към играта.

— А Хари?

— А Хари… Хари повече не се върна към онзи ден; сигурно е сключил поне дузина сделки през въпросната вечер. За година успя отново да се изкачи на върха и дори си намери нова, сладка малка блондинка.

— Какво казва Едуард за резултата сега, трийсет години по-късно?

— Знаеш ли какво остава загадка и до днес? През всичкото това време не съм го чул да споменава играта нито веднъж.

Пурата на Ерик бе стигнала до края на своя активен живот и той угаси остатъка от нея в чистия пепелник. Очевидно това подейства като сигнал да му напомни, че е време да се прибира. Изправи се малко несигурно и аз го изпратих до изхода.

— Довиждане, момчето ми — рече той, — непременно предай на Едуард моите благопожелания, когато утре обядваш с него. И не забравяй да не го предизвикваш на табла. И сега би те размазал.

 

 

На следващия ден пристигнах във фоайето няколко минути преди уреченото за срещата ни време, тъй като не бях сигурен дали Едуард Шримптън ще попадне в категорията на подраняващите или на закъсняващите американци. Щом часовникът удари 13:00, той се появи на вратата — всяко правило трябва да има своите изключения. Решихме веднага да се качим горе за обяд, тъй като му се налагало да се върне на Уолстрийт за една среща в 2:30. Влязохме в претъпкания асансьор и аз натиснах копчето за втория етаж. Вратите се затвориха и най-бавният асансьор в Америка пое с мъка нагоре.

Щом влязохме в трапезарията, аз развеселен констатирах, че Хари Нюман е вече там и атакува нова пържола, докато дребничката блондинка похапваше деликатно салата. Той махна сърдечно на Едуард Шримптън, който отвърна на жеста му с приятелско кимване. Настанихме се на една маса в средата на помещението и огледахме менюто. Специалитетът на деня бе пай с говеждо и бъбреци, както вероятно е в половината мъжки клубове по света. Едуард записа поръчката ни с елегантен и четлив почерк върху малкото бяло листче, предоставено му от сервитьора.

После ме попита за писателката, която преследвах, и направи кратък проницателен коментар за ранните й произведения. Аз откликнах, доколкото можах, докато се опитвах да измисля някакъв повод да го накарам да обсъди състоялия се преди войната шампионат по табла, от който според мен щеше да излезе далеч по-добра история от всичките произведения на въпросната дама. Но той не спомена нито дума за себе си и аз почти се отчаях. Накрая вдигнах поглед към таблото на стената и отбелязах непохватно:

— Виждам, че сте били вицешампион в клубния шампионат до табла точно преди войната. Сигурно сте добър играч.

— Всъщност не — отвърна той. — В онези дни хората, които се вълнуваха от тази игра, не бяха кой знае колко. Днес отношението е съвсем различно, с всички тези младежи, които я възприемат толкова на сериозно.

— А шампионът? — попитах, предизвиквайки късмета си.

— Хари Нюман? Той беше добър играч и особено когато беше под напрежение. Всъщност това е господинът, който ни поздрави, когато влязохме. Ето го там, седнал в ъгъла заедно със съпругата си.

Погледнах покорно към масата на мистър Нюман, но моят домакин не добави нищо повече. Поръчахме си кафе и това щеше да бъде краят на историята на Едуард, ако Хари Нюман и съпругата му не се бяха устремили право към нас, след като приключиха с обяда си. Едуард бе станал на крака много преди мен, въпреки моето предимство от двайсет години. Прав, Хари Нюман изглеждаше още по-грамаден, а неговата дребна русокоса женичка приличаше повече на десерта, отколкото на негова половинка.

— Ед — прокънтя гласът му, — как си?

— Много добре, Хари, благодаря. Мога ли да ти представя своя гост?

— Драго ми е да се запознаем — рече той и се обърна към жена си. — Ръсти, винаги съм искал да те запозная с Ед Шримптън, толкова съм ти говорил за него в миналото.

— Така ли, Хари? — изписука тя.

— Разбира се. Спомняш си, скъпа. Еди е там, на почетното табло на майсторите на таблата — каза той и устреми дебел пръст към таблото. — С едно-единствено име пред неговото — моето. А по онова време Ед беше световен шампион. Нали така, Ед?

— Така, Хари.

— Тъй че, предполагам, онази година аз всъщност трябваше да стана световен шампион, не смяташ ли?

— Не бих оспорил подобно заключение — отвърна Едуард.

— В онзи велик ден, Ръсти, когато напрежението беше невероятно, аз го победих честно и почтено.

Стоях в безмълвно недоумение, че и този път Едуард Шримптън не пожела да възрази.

— Някой път трябва пак да поиграем като едно време, Ед — продължи дебелакът. — Би било забавно да видим дали ще можеш да ме биеш сега. Предупреждавам те, Ръждивке, че понастоящем малко съм поръждясал[3]. — Той се засмя гръмко на собствената си шега, но лицето на съпругата му остана безизразно.

Запитах се колко ли време щеше да мине до появата на петата мисис Нюман.

— Радвам се, че се видяхме, Ед. Всичко хубаво.

— Благодаря, Хари — усмихна се Ед.

Нюман и съпругата му излязоха от трапезарията. Кафето ни бе изстинало, тъй че си поръчахме нова каничка и когато налях по чаша за двама ни, Едуард се приведе към мен заговорнически и прошепна:

— Разполагам със страхотна история за издател като вас — рече той. — Имам предвид истината за Хари Нюман.

Наострих слух, очаквайки да чуя неговата версия за онова, което в действителност се бе случило в нощта на онзи предвоенен шампионат по табла, състоял се преди повече от трийсет години.

— Сериозно? — попитах невинно.

— О, да — отвърна Едуард. — Не беше толкова просто, колкото може би ви се е сторило. Точно преди войната Хенри бе предаден от своя бизнес съдружник, който открадна не само парите му, но и съпругата му. Колкото и да беше слаб и изчерпан, той спечели клубния шампионат по табла, остави зад гърба си всички неприятности и противно на очакванията, осъществи победоносно завръщане на върха. И знаете ли, днес притежава състояние. Не сте ли съгласен, че от това може да излезе страхотна история?

Бележки

[1] Разположен срещу Централна Америка във форма на дъга, простираща се от Флорида до Венецуела и включваща множество острови, между които Големите и Малките Антили, Бахамските острови и др., като най-големият между тях е Куба. — Б.пр.

[2] „Кой уби Червеношийко?“ — стихотворение и песен от английския фолклор. — Б.пр.

[3] Rusty (англ.) — ръждясал, занемарен, овехтял. В случая игра на думи. — Б.пр.