Джефри Арчър
Колчан, пълен със стрели (7)

Стотицата

„Животът е игра“ — заявява А. Т. Пиърсън и по този начин обезсмъртява своята личност, без всъщност да му се налага да свърши някаква действителна работа. Макар че известният английски писател Е. М. Фостър показва повече проницателност, написвайки: Съдбата е Реферът, а надеждата — Топката, поради което аз никога няма да отбележа стотица на „Лорд“^[1].

Когато бях първокурсник в университета, моят съквартирант ме покани на вечеря в един спортен клуб, в който членуваше, на име „Винсънт“. Подобни институции не се различават особено в западния свят. Те винаги гъмжат от възмутително яки, пращящи от здраве и младост животни, чиято единствена цел, изглежда, е да предизвикат опозицията от някоя съседна институция на абсурдни демонстрации на физическа сила. Основните съперници на моя домакин, както ми обясни той със студентски плам, произхождаха от едно самомнително и семпло като начин на живот заведение, изкарало в дрямка лишените от светска насоченост векове в равната, сива, мочурлива провинция на Англия, картографски обозначена като Кеймбридж. Сега върховната амбиция на хора като моя домакин бе съвсем проста — в който и спорт да се стремяха да победят противниците си от тамошния университет, неколцината избраници се награждаваха със син екип — от Оксфорд с тъмносин, а за тези от Кеймбридж — светлосин. И тъй като няма друг начин за спечелване на това отличие нито в Оксфорд, нито в Кеймбридж, всяко място в отбора се завоюва със значително усърдие в оспорвана надпревара. Един състезател може да бъде избран и наистина да играе за Университета във всички други мачове на сезона, дори да представлява страната си, но ако не участва в срещата между Оксфорд и Кеймбридж, не може да каже за себе си, че е Син.

Моята история е посветена на един невероятен образ, когото срещнах същата вечер, докато похапвах като гост във „Винсънт“. Студентът, когото имам предвид, караше своята последна година в колежа. Идваше от онази част на света, която навремето все още смеехме да определяме (без да влагаме кой знае каква мисъл) като „колониите“. Беше индиец по произход и син на човек, чието име в Англия бе познато едва ли не във всеки дом и се смяташе почти за легенда, тъй като бе оглавявал отбора по крикет както на Оксфорд, така и на Индия, което означаваше, че извън пределите на Британската общност бе известен горе-долу толкова, колкото и Бейб^[2] Рут сред англичаните. Бащата на този млад човек бе отбелязал стотица на „Лорд“ като капитан на университетския отбор в мача срещу Кеймбридж. Всъщност след време, когато вече оглавяваше отбора на Индия срещу Англия, той бе носил с истинска гордост своя кремав пуловер с широката тъмносиня лента около врата и кръста. Синът според предвижданията на познавачите бе призван да продължи семейната традиция. Като телосложение много приличаше на баща си — висок, с издължени, тънки крайници и смолисточерни коси, а като играч на крикет — отличен батър с дясна китка и резултатен спин боулър с лява ръка. (Онези от вас, които никога не са разбирали английския, камо ли играта на крикет, може да се почувстват изкушени да попитат защо не отличен батър с дясна ръка и резултатен спин боулър с лява китка. Англичаните обаче винаги разполагат с готов отговор за подобни глупави въпроси: „Традиция, скъпо момче, традиция“.)

Също като баща си младият индиец бе дошъл да следва в Оксфорд, проявявайки значително по-голям интерес към победата над Кеймбридж, отколкото към изпитите. Още първокурсник, той бе играл срещу повечето английски окръжни отбори, като срещу три от тях бе отбелязал стотица, а в една среща само за един ининг — времето, през което играчите от един отбор батират, бе извадил от игра петима батъри. Седмица преди големия мач срещу Кеймбридж, капитанът го бе информирал, че вече си е спечелил своя син екип и че имената на единайсетте избраници ще бъдат обявени официално на другия ден в „Таймс“.

Младежът изпрати телеграма на баща си в Калкута, за да му съобщи новината, и после отиде на празнична вечеря във „Винсънт“. Влезе в трапезарията на клуба в приповдигнато настроение, въодушевен от традиционните аплодисменти, с които се посрещаше всеки нов Син, и точно когато се канеше да седне някъде, забеляза екипажа на лодката — всичките деветима, насядали около една кръгла маса в срещуположния край на помещението. Отиде право при капитана и отбеляза:

— Мислех, че вие, момчета, стоите един зад друг.

За секунди четирима осемдесеткилограмови мъжаги бяха повалили новия Син, а кормчията изливаше върху главата му кана със студена вода.

— Ако не успееш да отбележиш стотица — заяви му единият от гребците, — следващия път ще използваме вряла. — Щом четиримата здравеняци се върнаха на своята маса, играчът на крикет се надигна бавно, оправи вратовръзката си с престорено възмущение и когато мина покрай масата на екипажа, потупа по главата кормчията с ръст пет фута и един инч^[3] и тегло 102 фута^[4] и каза:

— Дори и губещите отбори трябва да си имат талисман.

Този път те само се засмяха, но докато потупваше кормчията по главата, той за първи път почувства, че палецът му е леко натъртен и отбеляза този факт пред вратаря, който вечеряше заедно с него.

Донесоха му солиден бифтек и вземайки ножа си, той установи, че не може да обхване добре дръжката. Опита се да изтласка от съзнанието си това притеснение с надеждата, че на другата сутрин всичко ще е наред. Но на следващия ден се събуди с болка и за свой ужас установи, че палецът му не само е посинял, но и е отекъл. След като съобщи новината на капитана, той хвана първия влак за Лондон за спешна консултация при специалист от Харли стрийт. Докато вагонът с тракане се носеше през графство Бъркшир в Южна Англия, той прочете в „Таймс“, че е удостоен със син екип.

Специалистът дълго преглежда палеца и изрази своите опасения, че младежът едва ли ще бъде в състояние да държи топка, камо ли бухалка, поне още две седмици. Неблагоприятната прогноза се оказа точна и безутешен, нашият герой остана да седи на резервната скамейка на „Лорд“ и да гледа как Оксфорд губи мача и как дванайсетият играч печели неговия син екип. Баща му, който бе долетял от Калкута специално за срещата, се опита да го утеши, че все пак му остават още две години, в които може да си върне отличието.

С наближаването на втория семестър в колежа „Тринити“ в Оксфорд, дори младежът забрави своето разочарование и в първия мач за сезона срещу Съмърсет отбеляза една паметна стотица, пълна с подсечки и силни прави удари, които напомниха за неговия баща. Синът бе избран за секретар на клуба по крикет в пропуснатия сезон, тъй като по всеобщо признание само лошият късмет и екипажът на лодката му бяха попречили да спечели своята справедлива награда като първокурсник. И отново не пропусна нито една среща преди решителния мач, но в последните четири игри срещу окръжни отбори не успя да отбележи повече от дузина точки и не извади от игра нито един батър, докато неговите съперници се представиха отлично. Преживяваше тежък период и бе първият, който се съгласи със своя капитан, че през тази година не бива да бъде излаган на риск срещу Кеймбридж. За пореден път наблюдава от резервната скамейка как Оксфорд губи мача на Сините и как неговият противник със същия номер — секретарят на Кеймбридж Робин Оукли — бележи безупречна стотица. Мъж, отдавна прехвърлил шейсетте, накичен с връзка на Мерилебън крикет клъб, отиде при младия индиец по време на играта, потупа го по рамото и заяви, че никога няма да забрави деня, в който баща му отбелязал стотица срещу Кеймбридж… което не му помогна особено.

Когато се върна за своята последна година, играчът на крикет бе изненадан и въодушевен, тъй като неговите съотборници го избраха за капитан — чест, която до момента не бе оказвана на състезател, неудостоен с лелеяния син екип. Неговите връстници оцениха по достойнство безупречната му дейност като секретар и знаеха, че ако успее да постигне формата си от първи курс, без съмнение не само ще спечели Синия, но и ще продължи напред, представяйки страната си.

По традиция студентът последна година в Оксфорд не играе крикет, докато не си вземе заключителните изпити за степен, което му оставяше достатъчно време да участва в последните три окръжни срещи преди мача между двата университета. Но тъй като не проявяваше особен интерес към завършване на висшето си образование, новият капитан пренебрегна традицията и заигра крикет от първия ден на летния сезон. Ръката не му изневери нито веднъж — той батираше великолепно и дори в онези редки случаи, когато наистина не му вървеше особено добре с бухалката, подаванията му бяха отлични. По време на семестъра изведе Оксфорд до победа в три окръжни срещи и отборът му изглеждаше добре подготвен за мача реванш с Кеймбридж.

С приближаването на решителния ден кореспондентът на „Таймс“ написа, че всеки, който е виждал младия индиец да батира през този сезон, е убеден, че той ще последва примера на баща си и ще бъде записан в книгата на рекордите, отбелязвайки стотица срещу Кеймбридж; накрая обаче кореспондентът добавяше, че индиецът може да се окаже уязвим срещу ранната атака на Бил Потър, скоростния боулър на Кеймбридж.

Всички се надяваха капитанът на Оксфорд да успее, тъй като бе един от онези рядко срещани и надарени младежи, чието обаяние не създава врагове.

Когато обяви състава на своя Син отбор пред пресата, той не изпрати телеграма на баща си от страх, че новината може да му донесе лош късмет; освен това като предпазна мярка не размени нито дума с когото и да е от гребците през цялата седмица, предхождаща мача. Вечерта преди финалната среща си легна в седем, макар че не можа да заспи.

Първата сутрин от тридневния мач слънцето грееше ярко на почти безоблачното небе и до единайсет часа голяма тълпа зрители бяха заели местата си. Двамата капитани с разкопчани на врата бели блузи, с безупречни бели панталони и лъснати бели спортни обувки излязоха да огледат терена, преди да хвърлят ези-тура. Робин Оукли от Кеймбридж спечели и избра батиране.

До обяд на първия ден Кеймбридж бяха отбелязали 75 точки при трима елиминирани батъри и в ранния следобед, когато техните скоростни боулъри бяха уморени от второто си влизане и не бяха успели да постигнат ранен пробив, капитанът влезе в игра. Когато беше точен, топката се оказваше къса, а когато успяваше да покрие целия отсек, не беше достатъчно точен. Побърза да излезе. Неговите не толкова надеждни боулъри успяха да реализират нужния пробив и час след почивката за чая играчите на Кеймбридж бяха елиминирани до един с 208 точки.

Първите двама играчи на Оксфорд заеха позиции при вратата в 17:50; трябваше да издържат четирийсет минути до приключване на играта през първия ден. Капитанът седеше в пълен екип на терасата на павилиона в очакване да бъде повикан само в случай, че има съборена врата. Наставленията, които бе дал на съотборниците си, бяха пределно ясни — без подвизи, с добро батиране да се изкарат тези последни четирийсет минути, за да може на следващата сутрин отборът на Оксфорд да започне без елиминирани играчи. Когато до края на играта им оставаше един оувър^[5], младокът, посрещащ първата топка, допусна средното стълбче на вратата му да бъде съборено от Бил Потър — скоростния боулър на Кеймбридж. Оксфорд имаха единайсет точки и един отстранен батър. Капитанът застана при линията за батиране, когато им оставаха да посрещнат само още четири топки, преди часовникът да покаже 18:30. Зае позиция, закривайки с тяло средното и лявото стълбче, и се приготви да се изправи лице в лице с най-бързия играч от отбора на Кеймбридж. Първият удар на Потър беше взривен — топката полетя като стрела и тупна току пред самата линия, отклонявайки се покрай дясното стълбче. Бръсна ъгъла на бухалката… или на предпазната кора?… и полетя към първия слип^[6], който плонжира вдясно и я хвана ниско долу. Единайсетте играчи на Кеймбридж изкрещяха „Въъън!“. Щеше ли капитанът да бъде изваден от игра… без да е отбелязал нито една точка? Без да изчака решението на рефера, той се обърна и пое обратно към терасите с безизразно лице, макар че не преставаше да почуква с бухалка по страничната част на предпазната кора. Докато се изкачваше по стъпалата, забеляза баща си, седнал сам в сектора за членове на клуба. Продължи нататък през дългата зала сред викове: „Лош късмет, приятел!“ откъм мъже, стиснали преливащи халби бира, и „Повече късмет във втория ининг“ откъм пусналите шкембета ветерани.

На следващия ден играчите на Оксфорд запазиха самообладание и направиха общо 181 ръна^[7], което означаваше, че не им достигат само двайсет и седем точки, за да догонят съперниците си. Когато влязоха да батират за втори път, Кеймбридж увеличиха незначителното си преимущество и временната равносметка на капитана отчете единайсет оувъра, нула мейдъна^[8], нула съборени врати и 42 ръна. В края на играта през втория ден той изведе отбора си от игрището с резултат за Кеймбридж 167 при седем елиминирани батъри. Робин Оукли — капитанът на техния отбор — бе достигнал сериозен резултат от 63 точки, продължаваше да е в игра и изглеждаше в добра позиция за отбелязване на стотица.

Сутринта на третия ден скоростните боулъри от Оксфорд отстраниха останалите трима батъри на Кеймбридж, реализирайки 19 ръна в рамките на четирийсет минути, и останалият без партньори Робин Оукли бе принуден да напусне терена, след като бе отбелязал 89 точки. Капитанът на Оксфорд бе първият, който му изказа съчувствието си.

— Поне направи стотица миналата година — добави той.

— Така е — отвърна Оукли, — тъй че може би сега е твой ред. Но не и ако по някакъв начин това зависи от мен.

Капитанът на Оксфорд се усмихна при мисълта да отбележи стотица, когато отборът му се нуждаеше само от 214 ръна, което правеше по-малко от рън на минута, за да спечелят мача.

Първите двама батиращи от Оксфорд започнаха своя ининг точно преди пладне и останаха заедно до последния оувър преди обяда, когато новакът отново бе изваден от игра с удар на Бил Потър — първокласния скоростен боулър от Кеймбридж.

Капитанът седеше нервно на терасата, сложил предпазните кори, готов всеки миг да влезе в игра. Погледна надолу към олисялата глава на баща си, който бъбреше с един бивш капитан на Англия. И двамата бяха отбелязали стотица в традиционния мач между двата университета. Капитанът надяна ръкавици и бавно пое надолу по стъпалата, като се мъчеше да изглежда невъзмутим; през целия си живот не се бе чувствал толкова напрегнат. Когато мина покрай баща си, възрастният човек извърна смугло лице към своето единствено дете и се усмихна. Тълпата съпроводи капитана със сърдечни аплодисменти до линията за батиране. Той отново зае позиция, закривайки средното и лявото стълбче на вратата и се приготви да посрещне атаката. Нахъсаният Потър, който бе „изчистил“ капитана така безцеремонно през първия ининг, го атакува мощно с надеждата отново да го елиминира на нула. Хвърли великолепна първа топка със замах, който тръгна от нивото на краката му, и уцели капитана с глух звук в предната предпазна кора.

— Въъън! — изкрещя Потър заедно с поддръжниците на Кеймбридж, които скочиха на крака.

Капитанът отправи поглед към рефера, който извади ръце от джобовете си и премести камъчето от едната си длан в другата, за да му напомни, че поредната топка е била хвърлена. Но не прояви никакъв интерес към апела. Сред членовете в павилиона се разнесе въздишка на облекчение. Капитанът успя да довърши оувъра и се върна за обяд, без да е отбелязал точка, но все още в игра, с резултат от 24 точки при един елиминиран играч за своя отбор.

След почивката Потър отново зае позиция за атака. Отри кожената топка в панталоните си, които вече бяха изцапани с червено, и се хвърли напред още по-яростно, отколкото в началото на играта. Изстреля своя снаряд с цялата злост, на която бе способен, но не премери добре силата си и ударът се оказа твърде къс. Капитанът се изпъна назад и задържайки бухалката в хоризонтално положение, отпрати топката към лявото очертание на терена, отбелязвайки четири точки, и от този момент нататък имаше вид на човек, когото никой не може да отстрани от линията за батиране. Постигна своите петдесет за седемдесет и една минути и в 10:04 отборът на Оксфорд излезе в почивка за чай с резултат 171 точки при петима елиминирани играчи; до момента капитанът бе отбелязал 82 точки и продължаваше да е в игра. Младежът не погледна баща си, когато изкачи стъпалата на терасата. За да го стори, му трябваха още 18 ръна и тогава отборът му щеше да е непробиваем. През почивката не сложи нищо в уста и не разговаря с никого.

След двайсет минути прозвуча камбана и единайсетте играчи на Кеймбридж се върнаха на игрището. Минута по-късно капитанът и неговият партньор застанаха отново при линиите за батиране. Белите им блузи се ветрееха на лекия бриз. Оставаха два часа за стотицата и за победата. Партньорът на капитана издържа само още пет топки, а самият той сякаш бе загубил естествената лекота, с която бе играл преди почивката, и след деветдесетицата напредваше мъчително с по една-две точки. Светлината намаля и му трябваха цели трийсет минути да достигне 99, когато вече бе загубил още един партньор — 194 за седем. Остана на 99 дванайсет минути, когато Робин Оукли — капитанът на Кеймбридж — взе новата топка и върна острието на своето нападение обратно на терена.

И тогава се случи един от най-невероятните инциденти, на които съм присъствал по време на крикет мач. Робин Оукли разпредели играчите в офанзивна схема — трима слипове, гъли^[9], къвър пойнт^[10], мид оф^[11], мид он^[12], мид уикет^[13] и къс скуеър лег^[14] — наистина зловещ кръг. После подаде топката на Потър, който беше наясно, че това е последният му шанс да събори вратата на капитана и да спаси мача; позволеше ли му да направи стотица, отбелязването на останалите точки за него без съмнение щеше да е въпрос на минути.

Смрачи се, над игрището плъзнаха тъмни облаци, но моментът не беше подходящ за напускане на терена поради недостатъчна светлина. Потър за пореден път отри новата топка в белите си панталони и отправи мощен удар, който капитанът се опита да пресрещне с рязко движение на бухалката, но не уцели. Един-двама от играчите на терена вдигнаха ръце, макар и без апел към рефера. Потър се върна на мястото си, лъскайки топката още по-настървено, в резултат на което отстрани на бедрото му остана кървава следа. Втората топка — дълга и ниска — лиши капитана от всякаква възможност за реакция и се размина на косъм с дясното стълбче; откъм тълпата около игрището се разнесе всеобща въздишка на облекчение. Третата топка уцели капитана в средата на кората; единайсетте играчи на Кеймбридж вдигнаха ръце и призоваха рефера да отчете елиминиране, тъй като ако кракът на капитана не беше препречил пътя на топката, тя щеше да събори стълбче. Реферът обаче не се трогна. Капитанът посрещна с отривист удар четвъртата топка, която се насочи неубедително към мид он-а. Там, заел позиция на двайсетина ярда пред батъра, Робин Оукли наблюдаваше изумен съперника си, който се втурна напред, без да има каквито и да било шансове да завърши пробега си. Неговият батиращ партньор остана твърдо на линията си, без да може да повярва на очите си — никой не се впуска да тича, когато топката лети към мид он-а, освен при последното хвърляне в мача.

Капитанът на Оксфорд, откъснал се на петнайсет ярда от безопасната позиция пред вратата си, се обърна и погледна капитана на Кеймбридж, който държеше топката в ръцете си. Робин Оукли тъкмо се канеше да подаде на съотборника си при противниковата врата, който на свой ред само чакаше да събори напречните стълбчета и да изпрати капитана на Оксфорд обратно в съблекалните, елиминирайки го на 99. Оукли обаче се поколеба и в продължение на няколко секунди двамата гладиатори се гледаха втренчено, след което капитанът на Кеймбридж прибра топката в джоба си. Капитанът на Оксфорд се върна бавно при своята линия, а тълпата застина в безмълвно недоумение. Робин Оукли подаде на Потър, който с рязко движение присви тяло и метна петата топка. Тя се оказа къса и капитанът на Оксфорд без всякакво усилие я отпрати отвъд дясната зона, перпендикулярна на полето между двете врати, като по този начин спечели нови четири точки. Тълпата скочи като един, а на терасата старите другари потупаха бащата по гърба.

Той се усмихна за втори път.

Потър се подготвяше за последното си усилие и вече изтощен, отправи нова къса топка, която би трябвало да бъде посрещната с лекота и запокитена към края на игрището, но капитанът на Оксфорд отстъпи крачка назад и блъсна собствените си стълбчета. След тази топка Потър бе изваден от игра за съборена врата, с личен резултат от 103 точки. Щом се отправи обратно към павилиона, тълпата за втори път стана на крака; възрастни мъже с медали от две войни се просълзиха. Седем минути по-късно, насред извилата се гръмотевична буря, всички напуснаха игрището, мокри до кости от внезапно плисналия дъжд.

Мачът завърши с отсъдено равенство.